В Шумеро-Акадската митология* Кур е и едно от названията на Подземния свят, на Долното царство, на Царството на мъртвите (богове и герои, и хора); друго негово Шумерско име е Ки-гал: “великата земя”, “великото място”, Еден: “степ” (срв. Едем*), също Иригал и Арали – с неизвестни значения (но е ясен коренът Ири-, Ара-*: “граница, крепост, цитадела, храним, пазен, непристъпен, отделен” и пр., както и съставната Гал: “земя, място”, срв. Кал*: “земя, пръст, земната плът”); Акадските паралели за този термин са: Ерцету: “(хранима) земя” с наставката Церу, Цету: “степ, поле”, и вторичното название Кур-ну-ги: “(великата) страна без завръщане” (или “Великата низина”, “Великия долен (свят)”, срв. Никопол*, Ниш*, Никули-цел*).

За положението и местонахождението на Кур (като Царство на мъртвите) няма ясна представа. Понякога се говори, че К. е отдалечен на 3 600 двойни часове (от Нипур, като “център на света” ?), а в него не само се спускат и издигат, но се и провалят. Според някои данни се възприема като персонифицирано същество; предполага се, че във въведението към Шумерската епическа поема “Гилгамеш* (Билга-мес*), Енкиду* и Подземния свят” бог Енки* се сражава с чудовището Кур, похитило богинята Ерешкигал, впоследствие владетелка на Подземното царство (МН*); срв. персонификацията и при божеството Мада*; вж. Мамету*;

КУР (1-а) – бълг. “изправен, стърчащ, стоящ над, видим, господстващ; господар, владетел; петел* - пратеник и възвестител на Слънцето*, птица на Митра*” (не случайно петелът е поставен на релефа на Митра* - Мадарският конник*, като може би е изображение на божеството Рашна*); еднаква е с др.-персийското име-епитет Кир (VІІ в. пр. Хр.), вж. Мегабат*; срв. в “Именника на българските канове”: “Коуртъ 60 летъ дръжа. Родъ емоу Доуло, а летъ семоу шегоръ вечемъ” – т.е. Курт (познат като Кур-бат* и Кубрат*) 60 лета държа [властта]. Родът му е Дуло, а самата му година [на възкачване] е шегор вечем (= 605 г. сл. Хр.). Името Кир може да се види и в това на Кардам* или груз. Кардцам* (І в.), Кормесий* (VІІІ в.) и Крум* (787-814). Също и в името Кур*, както се нарича вожда на печенегите, който по поръка на българите убил през 972 г. Киевския княз Святослав І (945/65-972) при праговете на Днепър, а от черепа му си направил чаша; скоро след това този Кур (рус. Куря, ПВ*) се заселил във Волжка България* и станал васал на Балтавара* (ДТ*). Логичен е изводът, че българската народна именна форма Киро и Курти не е единствено съкращение от Кирил, а носи традицията на името Кир ~ Кор- ~ Кур, подобно на Митро*, Митре, Митря и пр., което е форма на Митра*;

КУР (1-б) – вид, образ, лик, облик, личност; срв. ст.-бълг. кΉğэлъкъ: “подобие, образ, лик” (МС*), но също и “съответствие, съотнасяне, еднаквост”; авест., антич.-бълг. kǝrǝfš (kərəphš, kǝrǝpʼš, срв. Корпус: „тяло, снага“): „тяло, фигуря, снага; вид, изглед, образ“, което е от корена kǝrǝ-, кąđϊ-, куđϊ-, кур-; за съставната в наставката срв. др.-бълг. и ст.-бълг. лъкъ: “лък*, кривина, извивка; завой”, вж. Лък*, Лъка*;

КУР (1-в) – Курса*, Хурса*, българско божество, Бог на Огъня*, на Живота, на Духа, Преданността, Доблестта, Могъществото, Силата и Героизма, на Човешките души, на Светкавиците и Гръмотевиците, на Справедливостта*, на Наказанието, на Пътищата, пътниците и търговията, на Металургията и ковачеството, на металните оръжия и брони (СБ*); син е на старшия бог Слънцето*, а вероятно и на Луната; брат е на всички божества-Звези, понеже те също са деца на Слънцето и на Луната; брат е на звездата-бог Боян*, който е син на Слънцето и на Луната, и е първият Български предводител (кан, цар), възглавяващ племето Имен* (именити, славни), както наричали народа си Древните българи* (СБ*, ДТ*);

КУР (2) – Кан* на Печенегите* (в рус. Курь, Курей). Всъщност К., който обединил за кратко печенегите*; те са родствен на българите др.-ирански етнос масагети* (вж. Саклани*), за което предполага и използвания от него ритуал – К. превърнал черепа на Святослав в златокована чаша и пил от нея за сили и здраве (ритуал, извършен и от Крум* />796-814/ в 811 г. с черепа на Никифор І). Същевременно като “печенеги” се определяли всички групи, които живеели в земите, населявани главно от Печенегите, дори и след тяхното изчезване; в руската хроника “Повест временных лет” като “печенеги” се определят често и Волжките българи* (ПВ*), въпреки че печенегите били само съюзници на Волжка България*;

От есента на 971 до пролетта на 972 г. К. изчакал при праговете на Днепър* Киевският княз Святослав І* (945-972), който се завръщал в Киев от Дръстър* [?; по-скоро от Преславец* при делтата на Дунав, дн. Тулча или Исакча, а може би Никулицел* (да не се бърка с Переяславл отстоящ на около 100 км. ЮИ от Киев*). Преславец бил седалище на Святослав от 969 г. - тогава починала майка му Олга* (941-969), а той поставил в Киев* големия си син Ярополк, втория си син - Олег, сложил в град Искоростен* (Любеч*) - на около 150 км на север от Киев*, на р. Днепър, на СЗ от Чернигов* (ПВ*, ДТ*); а третия си син – Владимир, бъдещия Владимир І Святой* (978-1015), Святослав І* дал на вуйчо му Добрина* за Княз на Новгород*; последното е съмнително, доколкото Новгород е автономна държава].

К. разгромил през пролетта на 972 г. войската на Святослав І* (964-972, род. 942 г.) и убил княза. От черепа му направили чаша, обковали я със злато, а после от нея пили вино. Според др.-рус. източници К. бил предупреден от “Преславците”, т.е. от Преславските българи или директно от боилите-министри в Преслав, за придвижването на Святослав І. В други руски сведения пише, че К. бил насочен от гърците, но в езическия си период русите определят като “гърци” всички източно-православни народи и всеки от жителите на държавите им, в т.ч. и българите-християни, жителите на Царство България. А по това време вече много били недоволните от завоевателната политика на Святослав І - в 965-968 той воювал с Вятите (Вятичите, волгобълг.- Батишци) и опожарил столицата на Хазария* - Итил (близо до Царицин, дн. Волгогрод), завзел Бела Вежа* (Саркел*) и опустошил няколко български градове в Кавказ (ДТ*); в 969 г. отблъснал печенегите от Киев и по-късно (970-71) нахлул повторно в Дунавските земи на християнска България (РН*), стигнал до Тракия и нападнал Византия;

Според данните, съобщени от Гази-Барадж (1229-1246), Кур бил единственият княз, който успял за кратко да обедини печенегите от Северното Причерноморие. Това станало не много преди да се разправи със Святослав І* през 972 г., а скоро след това печенегите се разцепили на отделните си кланове. Кур заминал за Волжка България*, където останал на служба при тамошния кан; Името К. може да се сближи и до Корити (Коря*): 1. “укорявам, осъждам, хуля”, 2. “Подигравам, осмивам, надсмивам се” (МС*); срв. Кур /1/*, др.-бълг. Курт*; вж. Петър І*, Искоростен*, Бела Вежа*, Малуша*, Борис /5/*, Владимир І Святой*, Печенеги*, Половци* (Кумани*) и пр.;

КУР (3) – Кан на Половците*, споменат при събитията от 6604 г. (1096 г. сл. Хр.) в “Повест врем. лет” (ПВ*), като водач на отряд, който воювал край селището-крепост Переяславл (Преслав*), намиращ се недалеч от устието на р. Трубеж (на 100-на км южно от Киев*, дн. Переяслав-Хмелницкий; изв. от 911 г., ГЕ*); най-вероятно събитието се отнася към предишната 1095 г., защото в руската хроника датировките са поставени според началото на индикта във византийското летоброене, започващ от 1 септември (1, ІХ 1095 до 31, VІІІ, 1096), докато посочените факти се отнасят до др.-българската календарна година, започваща от 1 март – т.е. откъм 1 март 1095 до 28 февруари 1096 г.; рус. Куря (от ст.-бълг. Кура); за етимологията на името вж Кур (1)*, Кур (2)*; вж Курций Арменец*;

КУР (4) – жертвен дим, пушек, дим, изпарение, възвисяване на дима от жертвената клада, др.-бълг. и ст.-бълг. кΉğь, кΉğъ: “дим, жертвен дим, стълб от жертвен дим; огън, жертвен огън”, кΉр†ень¬, кΉр†енья: “дим, изпарение, пушене, пушек; огън, жертвен огън”, кΉрити с­, кΉр« с­, кΉриши с­: “димя, пуша; горя, пламтя” (СТР*),

КУР (5) – петел, птица на Слънцето*, на деня и на светлината, птица на Митра*, птица на Рашну*; др.-бълг. и ст.-бълг. КΉğъ, КΉра: “петел”, кΉğии: прил., притеж. “курий, петльов, на петела”, кΉроглашень¬, кΉроглашенья: “петльоглашение, времето след полунощ, когато часовете до изгрева на Слънцето се отчитат по пеенето на петела (петлите); петляно време, петльово време; на разсъмване” (СТР*); срв. също кΉğъ морьскъ: “паун; петел (мъжка птица) морски” (МС*); кΉğ­, кΉр­те: “петльова женска птица, кокошка, ярка” (МС*); вж. Петел*, Слънцето*, Шамаша*, Фарн*, Митра*, Мадарският конник*;

КУР ГРАД – Курт град, рус. Курт-город; селището (махалата), край което е открито българско царско (каново) погребение от VІІ век до село Мала Прищипина*: “Мала Прищина, Малък Проход, Мала Клисура, Малък Брод”, чието име изглежда е пряко свързано с най-близкия до селището праг на Днепър* - наричан Напрези (Напреки*) и носещ също значението “малък праг” (Конст. Багр.; вж. Борис /5/*); Мала Прищипина се намира на около 30 км от българската столица Балтавар* (ср.-рус. Полтава*) – тоест на 1 дневен преход, както се съобщава във волго-българската хроника на Гази-Барадж* (1229-1246), а там са погребани Бат Оркан* (602-603, †641/645) и племенника му Кубрат* или по-точно Курбат*, Курт* (605-665); от Курт*, но може би и директно от бълг. Кур*, откъдето е рус. Курган: “хълм, могила”; вж. Могила*;

КУР-БАТ – Курбат*, Курт* (605-665), днес също Кубрат*;

КУР-КАН – Кур /2/*;

КУРА – Кара-чай /2/*, голяма река на юг-югоизток от Голям Кавказ, течаща от запад на изток и вливаща се в Каспийско море*; днес тече в Азербайджан, а горната й част е в Грузия; вероятно е била гранична река за България до 652-653 г., когато арабите нахлуват на север от нея и завладяват българския град Дербент*; името Кура е с др.-иранска база, какъвто древен произход и култура в района на реката имат Осетинците* и Албанците (средновековните жители на т.н. Кавказка Албания), както и някои съставни етнически групи в Азърбайджан и Армения; вж. Аспарух*, Стара Велика България*, Кубрат*, Булгар-Балх* и др.;

КУРАЖ – сила, мощ, превъзходство; от Кур /1/*, което е от Ка* (срв. Карма*, авест. čaχra, čaʼra: „колело, чарк*; чакра; чар*; живот, съдба*“); др.-инд. зū́ras: „силен, могъщ, могъществен“, род. с авест. sūra-: „силен, могъщ, могъществен“, sarah-, saraʼ-: „глава; главен; връх“, haraiti: „пази, защитава“ (ЕР*); срв. авест. karana-: „страна, край; позиция“, kāra-: „войска; народ, множество; брожение, бунт“, karǝta: „нож, лезвие, острие“, čārā: “средство”, karš: „кърши, откъсва, извлича, изнася, носи, влачи, мъкне; тегли, изтегля; оре, реже (земята), кърши (земята), прави бразда, прави граница“, kǝrǝfš: „тяло, снага, фигура; вид, изглед; изображение, образ“, kǝrǝnaoiti: „прави, действа; налага волята си“, kǝrǝntaiti: „реже, коли; прерязва; разграничава се“ и пр. (ЕР*); от др.-ир., авест. е и елин. ср.р. κῦρος: „сила, мощ“, κῡ́ριος: „господар“ (ЕР*), което не означава, че думата Кураж е влязла в Българския език* от елински или от византийски, или от френски – фр. courage: „смелост, храброст, решителност“ (ТР*, РЧ*), и то без да се прави връзката между френски и келтски (галски), както и между български и келтски (вж. Келти*); срв. др.-бълг. користь: „корист; подбуда; печалба“, корити, кор«, кориш: „коря, укарявам; уча, обучавам, соча пътя, соча божия градивен път“, кąр†ень¬ (курене, горене): „дим, пушек; огън; горене, изгаряне“ (вж. Борис /1/*, Огън*, Жертвено приношение*, Мада*, Жрец*), кąръ (кур): „петел, птица на Слънцето; прен. Слънцето*, огън*, горене, време, живот, съдба*“ (вж. Кур /5/*, Шамаша*, Фарн*, Фа*), кąрити, кąр«, кąриши: „пуша, димя, подържам пречистващ божи огън; кадя, горя благовония във възхвала на Бога и божествата“ (СТР*; вж. Митра*, Мада*, Заратустра*, Кур /4/*, Кур /5/*, Древните българи* и пр.); срв. и бълг. Корав* или Курав, което трябва да се свърже и с исконното др.-българско Кур /1/*, а не толкова с др.-бълг. Кора* (авест. čarǝ/man: „кора, кожа, кожух“), както преди много десетилетия са определили формата на Корав (вместо *Курав; срв. също и Курназ*: „горд“) българските езиковеди и руските слависти (панслависти*), когато, поради налагания Панславизъм*, даже изобщо не е имало някаква що-годе реална концепция за Българския език*;

КУРАЖЛИЯ

КУРБАН – Корбан*; от Шумерският (т.е. Западно-азиатски и Вътрешно азиятският) термин Кур: “връх, планина” (ЗБ*), вж. Кур /1/*. Видима е връзката с ритуалите към върховния Бог (вж Тангра*, Бал*, Ахурамазда*), който обитава най-високия въръх на планината (Черни връх*). Наставката “-бан, -бана” (-ба-, -б-) е типична за бълг. термини и е подобна на тази в Дулоба*, където означава “върховен (главен)”. Окончанието “-н, -на” е същото като в Асен*, Важен* и пр. Това, че Курбан-байряма е втори, а не първи, по значение за мюсюлманите и по-специално за тюрките, е в подкрепа на факта, че е заимстван от народите във Вътрешна Азия след нахлуването и пребиваването им там от ср. на ІІ в. пр. Хр. насетне. Наличието на думата К. в българския език* е едно от доказателствата за влиянието на древната Шумерска култура върху етносите в района на Вътрешна Азия, ако, разбира се, терминът Кур не е широко разпространен в тази културогенна област още към VІІ-V хдл пр. Хр. Формата Корбан*, която е по-вероятна и предходна, сочи като корен Ко- (Ка*) ~ Корити: “коря*, назидавм, направлявам, укорявам, осъждам, хуля” (МС*), но и “направлявам, наставлявам, поправям (стореното)” и пр.; срв. и Скръб*, от Съ-корба(н) – др.-бълг. и ст.-бълг. Скръбъ, Скърбь, Скъбренъ, Скръбэти, скръбл«, скръбиши, Скърб­: “скърбя, жаля; правя жертвоприношение, правя жертвена трапиза и пир, правя корбан” (СТР*, СС*), което е от Съ-Коръ-Бети (-Бяти, от Ба*: “върховенства”) – от корена Корити. Тя е родствена с древните български термини Корванъ: 1. “дар на Бога, на храма*, жертвоприношение, курбан”, 2. храмова дарохранителница – гръц. korvan, но също др.-бълг. кąция: “коливо, варена пшеница с мед за помен на починали и в почит на божество, курбан” (СТР*), несв. кąрити с­, кąр« с­: “пуши, дими; изгаря за курбан на Бог и божествата”, кąğъ: “петел” (СТР*), който е божествена птица на Слънцето*, птица на бога Митра*, също ср.-бълг. Корени¬: “гадаене, врачуване, правене на заклинание, правене на магия” (МС*); Користь: “корист, изгода”, Корень: “корен, билка”; Корь, -а, Корьца: “мярка за зърнени храни” (срв. ст.-еврейска мярка за зърнени храни Кор = 6 медимни = 393 литра, гръц. koros) [МС*], вж. Котел*; авест. kъrъnaoiti: “прави, действа”, което е във връзка с авест. karъta: “нож”, др.-перс. kara-: “войска, народ”, авест. karš-: “оре, обработва, вее, носи, мъкне, влече, тегли, кърши”, karana: “край, страна”, karъfš, karъphš, kar’p’š: “тяло, фигура; истукан*, идол“, вж. Коря*; вж. Древните българи*, Дулаба*, Самбат*, Киев*, Волжка България* и пр.;

КУРБАТ – Курбат Бащу*; вж. Курт*, Кубрат*;

КУРБАТ БАЩУ – Кубрат Бащу* (605-665); така – като Курбат* и Курбат Бащу – е записано името от Микаил Бащу* (ок. 819-900) в неговото “Сказание на Шан на щерката” (СБ*), писано откъм 865 до 882 г. (ДТ*); и тази форма напълно съвпада с неговото име Курт* (Кąğтъ), което е записано в “Именник на българските канове” още по време на сина му Аспарух* (665-699), най-вероятно през 678 г., преди Аспарех да включи през 679 г. в държавата българите от Долна и Горна Мизия и от Долната земя охридска* (т.е. българите от Македония, където за областен управител поставил брат си Кубер*); видимо е, че Курт* съвпада с Курбат* и Бат Кура (срв. Бат Сама* = Самбат*), и с Курбат Бащу; вж. Кубрат* и пр.;

КУРДБЛАГАН – Куртала-кан, Куртблагон*, като в рус. Курдблагон наставката “-гон” е според руските граматико-фонетични правила (фонетизира се “-ган”), за което срв., че едно и също арменско име е на рус. Гиворгян, а на бълг. Киворкян; Куртала-кан е “ковачът на аланите”; божестви в Осетинската (Аланската) митоалагия, покровител на ковачите. Често се споменава в нартския (Кавказкия) соларен епос. К. правел бойните доспехи, снаряжението, поправял повредените черепи на героите, закалил Батраз* – сина на Хамъца (Хамыца), който се родил от гърба на баща си и изскочил от там нажежен като огън. Той пребивава на Небето или в Страната на мъртвите. Към него се обръщат с молба да направи подковите за коня на умрелия, за да може да странства из Страната на мъртвите. Ковачите принасят в жертва (Курбан*) на К. животни (МН*). Коренът в името Курдалагон – Курда- или Курта-, съвпада с българското име Куртъ, под което е записан в “Именника” Кан Кубрат* (605-665), който е известен и като Курбат (ДТ*). Възможно е названието на К. да е съставено от името Кур /1/* (Коуръ) и епитета-наставка Далагъ, Далага (оконч. “он” ~ “ъ” ~ “оу, у”), от др.-бълг. Далıа: “разстояние, далечина, дължина” (срв. бълг. Далга: “дълга; змия; вълнб, талаз; вал”), от Даıати: “дава, дарява, раздава; върши, прави” или от Делати: “работа, труд; върша, извършвам, правя; обработвам, изграждам; влагам в труд, влагам в някакво дело”; вж. Батраз*, Дон-батър*;

КУРДИСАМ – Курдиса, Курдисвам*; 

КУРДИСАН

КУРДИСВАМ – Курдисам*, Курдиша: 1., натъкмявам, нагласям, навивам (пружината на) нещо да работи; 2., турям, нагласям, натъкмявам; настанявам се, разполагам се, сядам някъде удобно (ТР*); приготвям се, подготвям се, заемам позиция; диал. Курдисоŏм, Курдишъ: “нагласям, турям” (БД*); Етимолозите, явно по славяноидни причини (вж. Славяни*, Панславизам*), представят бълг. Курдисвам, Курдисам* за (!) турска дума, от тур. kurmak [курмак] (РЧ*, ТР*, РД*), което обаче е твърде далече от българската дума, въпреки корена – бълг. Кур*, тур. kur [кур] – фонетично съвпадащи, а вероятно имащи и общ произход, защото още в периода от І в. пр. Хр. и през І-VІІ в. тюрките взимат в речника си много др.-ирански и др.-персийски термини, и по-късно ср.-персийски (но срв. в този смисъл разликата нпр. между др.-тюрк., ср.-тур. kara [кара]: “черен” /ЕР*/, и др.-бълг. Кара* [kara, кара]: “Запад, западен; залезен, свързан със залеза; вечерен, принощен, преднощен; притъмен, тъмен” /ДТ/). Следва да се обърне внимание, че докато в турския термин е налице наставката –mak [мак], то в българския имаме цяла съставна дума –Дисам, -Диса, производна форма от др.-бълг. и ст.-бълг. дати, дамъ, даси: “дам; родя, сътворя; направя, извърша; поверя някому нещо; направя, определя, назнача някого да изпълнява някаква задача”, което е прако свързано с дативъ: “способстващ, служещ за нещо”, десити, деш©, десиши: “намеря, заваря, сваря; случа”, достати, достан©: “доставя, достигна”, дос­щи, дос­г©, дас­жеши: “досегна, докосна”, дэти, дежд©, деждеши, дэ«, дэ¬ши: “туря, поставя нещо някъде; дяна”, дэти с­: “дяна се; настаня се; прибера се, скрия се, изчезна, изгубя се”, дэиство: “действие, въздействие”, дэиствовати, дэиствą«: “действам, правя, върша” (СТР*, МС*) и пр. В този смисил, като се вземе предвид, че в думата Курдисам, Курдисвам, както корена „Кур*“ е български, така и наставната съставка „–Дисам“ е българска, то явно и цялата дума е българска; няма съмнение, че този термин, свързан пряко с дължината и измерването на времето, е свързана неразделно с бълг. Кур /1/* и с Кур /5/*: „петел“; вж. Българският език*;

КУРЕЛНИК – оратник; прът с вързана на него слама, която децата палят и въртят на Заговезни (РД*); от др.-бълг. кąрити, кąр«: “пуша, димя; тлея, горя”; вж. Кур /1/*, Кур /4/*, Курбан* и пр.;

КУРИШКА – птиче (кокоше) изпражнение; диал. Куришкъ (БД*); от др.-бълг. и ст.-бълг. кąръ: “петел, мъжка птица”, кąр­: “кокошка”, кąръ морьскъ: “паун, петел морски”; вж. Кур /5/*, Петел*, Кокошка*, Жарка*, Ярка* и пр.;

КУРК – диал. остар. К’урк: “дълъг кужух, висок кожух” (БД*), също остар. К’урчиĕ: “шивач на кожуси” (БД*); от Кур /1/*, но вероятно има връзка и с Куртка*;

КУРКАМ – издавам звук (за черва и др.), къркоря, 3 л. ед. ч. Кэркат, диал. Кэркът (БД*); вж. Къркоря*, Къкря*;

КУРКАН – войник с перо на шапката, гвардеец, рум. сurcan (РД*), от влашки, което е от др.-бълг., ст.-бълг. и ср.-български – вж. Кур /1/*, Кан*, срв. Балкан*; въпреки лат. cur: “защо”, cura: “1., грижа, старание; любопитство; 2., управление; надзирател, пазач; 3. грижа, безпокойство; любовни мъки; любимец”, caneo: “бял съм; сив съм”, canna: “тръстика” (от гръц.), прен. “свирка”, cano: “пея, свиря; звуча, ездавам звук; възпявам; прославям” (ЛР*);

КУРКАНЕ

КУРКАЩ

КУРКОЙ – пуяк (РД*); от др.-бълт. кąръ: “петел, мъжка птица”, кąğ­: “кокошка”, кąръ морьскъ: “паун, морски петел”; вж. Кур /5/*;

КУРКУЙСКИ – пуешки (РД*); от Куркой*;

*** 

ПЕЧЕНЕГ – един от т.н. Печенеги*;

ПЕЧЕНЕГИ – Печенези, Урми*, Есеги*, Сабани*; Печенеги = бълг., в.-бълг. Баджанаги, Баджанаки, Баджанаци*, като означава “роднини, родственици, родни, близки” (ДТ*, пр. Х-ХI в. – пр. 1246 г.), тоест отговаря и на днешното българско Баджанак*, което видимо е от Бат*, Бата* и Бачо*, от Ба*;

Срв. и синонимното др.-бълг. и ст.-бълг. Пашеног, пашеногъ, пашеногъ: „баджанак; родственик, съпруг на сестрата на съпругата; съдружник“ (МС*, ТР*), от Паша*: „1. пасане на добитък; 2., треви и растения, които добитъка яде; 3. който броди, ходи, върви, движи се пеша; 4., копая, копая ров, копая бразда*, разкопавам земята и я подготвям за сеитба, ора, разоравам с плуг“, и от Нога*: „крак“, мн.ч. „крака, ноги“, което е свързано пряко с Пастир*: „пазач и водач на стадо; овчар, козар, воловар, биволар и пр.; духовен водач“, свързано пряко с Пазя* (стадо), Паса*, Паша* и пр.; но срв. *Бачанаги (вин., зват. Беченеги, Бечени) *Бажанаги (срв. Беж*, Бежа* ~ Бягам*, Беглец*, Беженец*; Бяга, Бежи: “скита, номадства”);

Българската дума Баджанак или *Бачанак, от Бачо*, е свързана пряко с авест. baχšaiti, baχša- (багша-, бакча-, бахжа-, ба’жа-, *ба’джа-, като “χ” е “гх, кх” или “х”, а може и да е само граматична добавка като „ъ“ или „ь“ или „х“ и въобще да не се произнася; апък “ш” или “ж” преминава в „ч“ и “дж”): “участва, съставлява; съюзник, другар, не-враг”, с вероятно значение “пазач, страж; пастир, водач на група (животни), на стадо”, което е по-скоро в съзвучие с първичното им название, идващо от времето преди тюркизирането на клана им Печенеги, и свързано с битността им като Сабани* – бълг. Чобани*: “пастири; номади”.

Не е изключена връзката между името-нарицателно Печенеги и българския термин Печат*, доколкото в българския членуването с “-та” е взаимно заменяемо с “-на” (срв. бълг. Жената*: “тази жена, конкретна жена” и Женана*: “някаква жена, всяка жена, въобще жена”). А именно в смисъл, че етническите групи, носещи епитета Печенеги, имали “печат”, били “с печат” или “под печат” с българите, т.е. двата народа били помежду си в договорни отношения (договорите се подпечатвали с печати от двете договарящи се страни) и този отколешен договор се спазвал традиционно и от двете страни. При това има множество факти за сътрудничество между България и общността на Печенегите, независимо че самите Печенеги най-често били без общ архонт и всеки от родовете им действал самостоятелно и сам за себеси;

Според данните от средновековието номадите Печенеги са само една част от  Сабаните, а Сабаните са Саки* и всъщност са номадите Масагети*, с които воюва Кир (ок. 556-529 г. пр. Хр.) и за които пише още Херодот* (ок. 495-425 г. пр. Хр.). При това част от Сабанита, т.е. и от Масагетите, са уседнали земеделци, което се потвърждава и от Библоята, във Вехтия (Стария) Завет, в частта й за Каин*, когото Господ-Бог за наказание прогонил някъде в земите на изток от Едем*, та там да обработва земята (Б*).

Интересен е един пасаж в хрониката на Гази Барадж* (1229-1246), който дава известна яснота относно Сабаните-Печенети, макар че засяга привидно един относително по-късен период. Текстът започва с факта, че през 1179 г. Волжко-Българският кан Хабдула Челбир (1178-1225) поставил за столичен сеид (управител), т.е. управител на град Болгар*, Мирхуджа (Мир-ходжа: “Велик ходжа”, вж. Мир*, Оморт*) – сина на Кул-Дауд:

“Мир-ходжа, неистово предан на делото за разпространяване на исляма, цял живот проповядвал по отдалечените ъгълчета на Държавата (Волжка България), докато, накрая, не уседнал в устието на Тамта или Джалмат-Зай (Тамта-зай, дн. река Зай).

А Джалматците (Ялматците) или Тинтяусците били една от многото клонки на народа Сабани*. Част от Джалматците се отделили от останалите сродници и заедно с племната [на българите] Харька (Харка*) и [на тюрките] Кангли, образувала Баджанакския (Печенегския) народ (тюрките Кангли живеели на юго-изток от Сабаните, които преди настъплението си към Изт. Европа населявали земите между Балхаш и Исик-Кул в СИ Иран, и на северо-изток граничели с Огузите; под взаимна влияние с Канглите част от Сабаните отурчили езика си в “тюрко-сабански” или “баджанакски”, който станал база за всички езици в Кипчак; част от Канглите влезли в състава на Сабаните след като били разгромени от Огузите /ДТ*, бел./); така че Тинтяуските българи гледали на Баджанакските българи на [кан] Мардан като на свои [близки] и постоянно поддържали с тях родство.

Тинтяулските Джалматци са наричани още “биш-калпака” (пет-калпака), което значило “пет мъже”, понеже у тях шапката (калпакът*) била признак за мъж (независим мъж, стопанин, господар на себе си). [Хронистът] Якуб е писал, че веднъж Хазарските тюркмени избили тяхното племе и от него останали само петима мъже. Те пристигнали на [река] Джалмат-Зай (Ялма-Зай, Тамта-Зай, Зай) и възобновили тук своя народ. А по имената на мъжете се нарекли и техните главни родове: Ардим (Арда*), Дим (Дим*, Д©мъ: “духам; надувам”), Гузи, Мин или Мун и Табын (срв. Табун*: “стадо коне, хергеле”). А от другите Сабански племена Якуб упоменава Джулутците и двата главни рода Баринджарци и Арбугинци (в областта на замъка Аламир-Султан*, построен в 985 г. сл. Хр., по-късно крепостта-селище Алабуга, днес град Елабуга на р. Кама*; вж. Аламир*)…

А макар че Тинтяусците ги обърнал в исляма още Микаил [Бащу] (882-900, род. към 819 г.), сред тях били още силни езическите заблуждения. Така, на Сабан-тау (един от съборите през годината в град Болгар*, наричан “Сабански” или “Сабански-събор”; тук в.-бълг. Тау: “събор”) у тукашните (в град Болгар и областта му) българи женити излизали [на майдана]  (мегдана*) да се борят с мъжете. Мир-ходжа се опитвал да забранява това и веднъж тълпата Тинтяулци едва не го разкъсала заради това, че той попречил на схватката на един младеж с дъщерята на Княза (Бий: “господар”) на Табынците – Юмарт-Табън (Оморт-Табун, вж. бълг. Оморт*, срв. Оркан*). Князът едва спасил проповедника (мулла), и по волята на Всевишния (Алаха*), същата девойка станала негова жена и през 1172 г. му родила сина Мохамед-Гали (1172-1242). По време на преселването на семейството в [град] Буляр* тя се простудила и скоро умряла…” (ДТ*, стр. 136-137); вж. Тикан /3/*, Масагети*, Саки*, Сабани*;

П. са наричани преди разделянето си на тюркизиран (Печенеги) и нетюркизиран клан, с общото име Сабани*, Сабари, което е синонимно с авестинския термин, срв. Събира*; срв. Сабанско море*; буквално етнонима означава “пастири; номади; жители на крайгорските степи”, като нпр. се използват понятия “кыргызы-сабани” - т.е. киргизи-сабани, и др. (ДТ*);

Името “Баджанаки” (независимо от възможната връзка между Печенеги и Печат) вероятно е славянизирано и угро-маджаризирано във времето към формата “Печенеги, Печенези”, нпр. както българското име Балтавар* е трансформирано в Полтава*, бълг. Батавил* в Путивл*, а етнонима Българин е останало в унгарския като Полгар.

Печенегите са ирано-езично племе или поне голямата част от тях били такива. Според едни сведения те пристигат от Седморечието*, което формално съвпада с историята на Хуните*, но вероятно е по-ранен момент и става дума за епизод от придвижването на етноса, който се свързва с Масагетите* и се споменава, че най-старите Печенегски земи били при езерото-море Балхаш*. Това ги представя като близки съседи на Древните българи* и сочи за техен най-древен район териториите между Сърдаря* и Балхаш*. Някои печенеги се наричат “хин-баджанаки”, т.е. “хиндо печенеги” – от Хин: “Индия” (БКА*), срв. топоима Хиндукуш. Но често с названието “хин-печенеги” в българската хроника (ДТ*) се отбелязват печенегите в областта на град Хин – известен и с именат си Саркел* и Бела Вежа*, и намиращ се в долното течение на Дон*, между Донец* и Волго-Донския канал, на южното Донско крайбрежие.

Първоначално се появяват под името (волжкобълг.) Сабани или Сабари: “баджанаки, баджанаги, печенеги”, когато нахлуват в Саклан* след 455 г. и преди възкачването на Джураш Масгут или Масагет* (ок. 469-530; ДТ*, с. 15).

Близко е, но трябва категорично да се разграничава от угро-маджарското име Себери*, Себерци (рус. Севери, Северяни), които били наричани и Башкорти, Башкирци (“башкортите, назовавани също себерци” – ДТ*, с. 18), а също Угри* и Турки*, Турци*, Торки, част от които са Маджарите* и Мишарите*.

Според сведенията, “през 787 г., по внушение на [Хазарския хакан] Булан (759-805), башкортите нападнали Тат Угек Бесерман* иззад [река] Урал”. Башкорти са наричани както Есегите (башкортското племе Есеги: Азна, Азнак, Аси, Яси, Осетинци, Алани*; ДТ*, с. 26), така и Маджарите*, Угрите*:

“Разбитите (през 817 г. от хазарите в Дагестан и Вайнахстан) българи, саклани* и джурасци* (дагестанци и вайнахци) избягали при маджарите и били топло приети от вожда им Юлай Бата* - недоволен от хазарите. Обаче в 820 г. на [Хазарския хакан] Карак (805-824) се удало да нанесе силно поражение на саса-иделските башкорти (Саса-Идел: “река Сосна”, приток на Дон) и голяма част от угрите избягали в Мало-Донската (Кичи-Шир: “Малък Дон” = Донец*) област на Кара-Булгар* (Западна България*, тази “област” от Кара-Булгар* е на север от Харков* и района му, някъде около изворите на Донец и граничи или включва районите на Курск* и Путивл)” (ДТ*, с. 30, 31). Ясно е поставен знак за равенство между маджари, саса-иделски башкорти и угри, което пък определя значението на “башкорти” като общо нарицателно за тези номади, които били обединени по някакъв общ признак – най-вероятно по географски произход, култура и език.

Видно е, че Башкорти (Угри, Маджари) и Печенеги са два различни етноса, но при това най-вероятно и под епитета Печенеги не може да се разбира някой конкретен и единен етнос, нито дори една цивилизационна среда, защото определените с това нарицателно отделни групи са от различни културогенни области на Западна и Вътрешна Азия, а дори и от Източна Азия. При това наименованието Печенеги следва да се съпостави с Половци* и с Кумани*.

Интерес представлява сведението, свързано с онези Печенеги, които не дошли в И. Европа (Саклан) през втората пол. на V в., а продължили да живеят в Азия:

“Сабаните*, които останали в Туран (Ср. Азия на изток от Сърдаря*, на запад до Каспийско море* и на север до р. Иртиш и притока й Ишим), започнали най-често да наричат Баджанаки. Техният език постепенно започнал да прилича на езика (пехлевийското наречие) на узите и тюркмените, и Всевишният внушил на Микаил [Бащу] (882-900, род. ок. 819) да направи именно този език наш (Волжко-български*) писмен език, наред с арабския (с арабската азбука). Волжките българи от Кашан (Волго-Камска България на изток от Волга) го нарекли “български тюрки”, а тюркмените – “туран теле”…” (ДТ*, с. 15; вж. Волжкобългарски език*).

***

Печенегите са племена в Северното Причерноморие, засвидетелствани от 915 до 1034 г., прогонени от Половците* (ЕР*) или погълнати от групата от етноси, носещи общото нарицателно Половци* и Кумани* в руските хроники (славяно-руснаците поглъщат в “етноса” си всички себери* – наричани в руската историография севери*, които всъщност са угри-маджари-тюрки, а дори и единствено този факт показва несъстоятелността на цялата руска етно-славянска теория и я представя като пълна измислица).

Вероятно някои части (родове) от Печенегите са погълнати и от „старите“ Ногайци*, водени от Ногай* (пр. 1240-1299) и Чака* (пр. 1269-1300), които са – ако не изцяло, то поне преимуществено – др.-ираноезични, каквито са и самите Печенеги. Изследователите смятат Печенегите за тюрки, но за такива са обявени и Древните българи*, които са от др.-иранската общност (вж. Саклани*), и „старите“ Ногайци* – нямащи нища общо с „новите“ Ногайци, които всъщност са тюрки от Ср. Азия, поселили се в долното Поволжие.

Предполага се, че през VІІІ-ІХ век П. битуват между долното течение на Волга* и Яик (Джейх, Джаик, дн. р. Урал), но през 922 г. ибн-Фадлан ги поставя по-източно – между р. Урал и р. Емба, край плитчините на Каспийско море*, като съседи на Башкирците (угри, маджари) и не споменава изрично, че са тюрки, въпреки, че ги сравнява с Гузите – животновъдци и номади (ФА*). Тоест, Фадлан категорично ги разграничава от тюрките по същност, език и бит.

Появата на П. към първата полвина на Х век в района на Сев. Черноморие може да е свързано както с разпадането на Хазария*, така и с арабската инвазия в западна посока. Правят впечатление името Кур* – сродно с българското Курт*, и използването на познат у българите ритуал, което говори за др.-ирански произход на Печенегите (т.е. номадите). Съобщава се, че единствено техният вожд Кур* успява да ги обедини и то за относително много кратък период. Най-вероятно обаче, Кур обединява не въобще всички Печенеги (“номади”), а именно ирано-езичните и то явно от един единствен родствен клон, близки по териториален произход и култура до българите (вж. Алхон*, Валхон*). Когато през 972 г. вождът им Кур* убива Киевският княз Святослав І* (965-972, род. 942) – край праговете на Днепър при завръщането му от България в Киев*, което според някои източници направил по поръка на българите от Преслав*, той прави от черепа на Святослав обкована със злато чаша и пие от нея – нещо известно както при Крум* (пр. 796-814), така и от други средновековни източници за българите (Чешката средновековна легенда за Асла* и Ладика, дъщерята на Богорис*). Скоро след това печенежкия съюз на Кур се разпаднал на съставните си части, а самият той отишъл заедно с войската и калана си да служи при Българска кан във Волжка България* (ДТ*);

Същевременно П. населяват исконно български земи, които са и в периферията на Батбаянова Черна (Същинска) България*, и в периферията на Онгъла* и Аспарухова (Голяма) България. В т.с. търсенето на етимологията на думата Печенег ~ Печенеги, Печенези в тюркския терминологичен фонд е твърде преднамерено и недостатъчно обосновано [унг. besenyo: “печенег”, чагат. badzinak /badjinak/, туркм. bacinak с (?) умал. суф. –nak, от badja, baca: “мъж на старшата сестра” (баджeнак*, което обаче в бълг. има здрава етимологична основа и е от Бат*, Бачо*), тур. badжanak: “мъж на сестрата на жената” (ЕР*) - все понятия, които могат да са заети от персийския регион по време на обитаването му от тюрките след ІІ-І в. пр. Хр. и до VІІ-ХІІ век. Още повече, че българите имат единна, стройна и цялостна система от роднински наименования, каквато другите народи нямат, в т.ч. и тюркските].

Не бива да се забравя и българската традиция, повеляваща чуждите, небългарски етноси, да се въдворяват в периферните гранични области на държавата - така се подхожда и към Аварите* през 566-568 г., и към Славянските (Склавските) племена през 679-80 г., и с Маджарите (Унгарците*) в 896 г., а най-вер. и с т.н. Хуни* през ІV-V в.

В т.с. ако името Печенег се изведе от античния ирано-български терминологичен масив, то може да се сближи формално по фонетиката както с Печа* (срв. бълг. нариц. и фамилии от Странджа* през средновековието Згуревци - “тези, които правят враговете си на сгур” и Палжековци - “тези, които палят враговете си”), така и с Печат*, в смисъл на хора (род, племе), които имат права, които имат правото да са независими (срв. Белоруси*, Белохървати*, Белосърби*), които имат правото на съюзници на българите.

Но за да се проследи етимологията на думата П., трябва да се реши един основен проблем – дали името е собственото название на тази група или е нарицателно, дадено им от околните етноси - по подобие на Половци* (от Полтава – бълг. Балтавар*, букв. “имащи владетел Балтавар*” или “имащи за столица град Балтавар*”, а не народно-етимологичното “живеещи в полето, връхлитащи от полето”, както е и при Поляни* – вероятно сродно с Ляхи: “поляци”, но срв. и в.-бълг. Байлак: “Полша”, Байлакци: “поляци” (ДТ*), което следва да се сближи със значението “държава”);

За несъстоятелността на някои твърдения в руската и в западната историография, изразени и в популяризирани през ХІХ и ХХ век карти (нпр. 087+/ 910-1019 г., Печенеги - Patzanaks,  България в Английски карти), говори казаното от Константин VІІ Багренородни (944-959, род. 905) в труда му “За управлението на държавата”, където ясно се определя, че земите между Днепър и Днестър са български, и се посочва точно мястото на земите на Печенегите; а по-конкретно:

“… печенежкият народ населява и част от България около Днепър, Днестър и другите реки, които се намират на това място (между Днепър и Днестър и източно от Днепър)”. А пък “в областта [между Каспийско море и най-долната част на Дон], обърната към България … областта Гиазихопан (= Гуазихопан, Гузиа-хопан, *Гузи-копан, *Гузи-Кобан /Кубан*/, т.е. Гузиа, Огузиа, Узия = “Тюркия, Печенегия”) граничи с България … [земята] Печенегия отстои от Узия и Хазария* (т.е. от района около делтата на Волга; защото от устието на Дунав до Днепър са “10 дни път”) на пет (5) дни път, от Алания (по средени и горен Кубан* и Кара-чай*) на шест (6) дни [път], от Мордия (Мордвите) на десет (10) дни [път], от Русия (Киевското княжество с южна граница по р. Стугна*, обаче русите се събирали с лодките си в някакъв град южно от Киев и извън Киевското княжество) на един (1) ден [път] (но по Днепър с лодка по течението на реката), от Тюркия (Тюрки, Турци, Торки са угрите*, себерите* по р. Десна* и южно от нея до Сула*, и по р. Донец*) на четири (4) дни [път], от [християнското Царство] България на половин (Ѕ) ден път (България включвала и областта на Балтавар*, днешната Полтава*, заедно с Харков*, Възнесенка* и пр.). Тя (земята Печенегия) е близо до [областта] Херсонес (в Крим) и още по-близо до [протока] Боспор (между Крим и устието на р. Кубан*).” (ОБ*). Според арабски извори от същото време 1 ден път е между 20 и 30 км, като прехода зависи от релефа на местността – планински или равнинен, от периода на годината – дъждовния или сухия, от разположението на удобните за пренощуване места, и от броя на реките, които трябвало да се прминат или преплуват през определени бродове.

Константин VII Багренородни (944-959) ясно, конкретно и безспорно обяснява, че в средата на Х век една част от Печанегите са български поданици. А полу-автономните печенеги, нямащи общ вожд, обаче явно плащащи данъци на България, която включвала Половците* (българите от областта на Балтавар* или дн. Полтава*), били под българско покровителство, защото не се притеснявали да живеят само на половин ден път от Българските земи. Те били единно съобщество от самоуправляващи се родови племена на животновъди – предимно на дребен рогат добитък, които живеели някъде в тревисто-пасищния район на североизток от Азовско море, по далече на изток от Кримския провлак и по-близо до протока (Боспора, Кримския боспор или босфор) между Крим и полуострова, от който река Кубан* се влива в морето. Може би с едното си крило тази Печенегска общност стигала до Днепър, където, вероятно с разрешението и по искане на България, тормозела византийците (херсонесците) и русите (скандинавците) при най-долния „осми праг“ на реката (вж. Святослав I*, Борис /5/*);