Прочетен: 309 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 20.04.2020 10:41
Деца на Алмъш* от дъщерята на кук-
огузкия (кук: “север”) хан или кан
Салар* – Нуша-би, родени след брака
й с Болгарския кан Алмъш през 895 г.:
1. Микаил* или Ялкау (930-943), Кан на Волжка България;
2. Мал – баща на принцеса Малуша* и на принц Добрина* [Малуша Любечанка* е майката на Булимир* - Киевският велик княз Владимир І Святой* (970-1014), който е син на Киевския княз Борис* = Святослав І* (942-972), и внук на Угор-Лъчин* (882-944) – внукът на Кан Айдар* (814-855) и правнукът на Кан Караджар* или Кан Крум* (787-814); срв. имената на Мал* и Маламир* (831-836)];
3. Зухра (най-малката дъщеря на Алмъш; тя и брат ѝ Мал* са известно време пленници-заложници в Хазария*);
Арабският ерудит Ибн-Фадлан разказва за видяното и чутото от него през април 922 г. сл. Христа, когато бил при тюрките-гузи или Ал-гузи (Огузи), наричани също от волжко-българите Кук-огузи*, следното:
„Царят на тюрките-гузи се нарича Ябгу, или по-точно това е название, и всеки, който е цар на това племе, се нарича така, а неговият заместник – Кударкин. И така всеки, който замества техните главатари (царе), е назоваван Кударкин.
Когато напуснахме (напускахме) областта, населена от тези тюрки, отбихме се при командващия на войските им по име Атрак (в случая Атрак също може да е „название“ както Ябгу и Кударкин), сина на Катаг-хан. Той разпъна за нас тюркски шатри и отседнахме при него. [Той] имаше огромна челяд, свита и големи къщи (? домове).
Той ни докара овце, доведоха и коне, за да ни заколят някоя и друга овца и да пояздим при желание. Покани цялото си домочадие, синовете на чичо си (тоест, чичо му – брат на баща му, също не е жив) и закла за нас много овце.
Преди това го бяхме надарили богато и пребогато с дрехи, надонесли му бяхме стафиди, орехи, пипер и просо.
Видях и жена му, която беше жена на баща му. Тя взе месо и мляко и други неща, които ние добавихме към това. Излезе от дома си и тръгна към пустинята, изрови яма, зарови всичко в нея и мълвеше някакви слова. Попитах преводача: „Какво говори тя“? Той отвърна: „Тя обясняна, че това са дарове за Катаг-хан, бащата на Атрак, които са му донесени от арабите“. ...
И така през един от тези дни той (Атрак) изпрати да извикат приближените до него придружители, а именно Тархан (срв. Таркан*) и Янал и сина на Джабха и Баглиз. Тархан беше най-благородният от тях и най-уважаваният – беше куц, сляп и с една ръка. Атрак им каза: „Вярно е, че това са пратениците на Царя на арабите до моя сват Ал-Муш (Алмъш*), сина на Шалки (Джилки*) [Ал-Хасан бну Балтауар (Балтавар*, защото в арабицата „у“ се чете също „в“, „ъ“, „о“ и др.)], и не би било добре, ако ги пусна да си ходят, без да се посъветвам с вас“. Тогава Тархан заяви: „За такава работа досега нито сме чували, нито пък сме виждали. Край нас не са преминавали никакви пратеници на никакъв цар – става въпрос за времето, откогато съществуваме ние и нашите бащи“. ... (ФА*, 10).
От последното става ясно, че активната историческа памет на огузите не е толкова продължителна и обхваща едва две поколения и се предава по устен път (тук не става въпрос за митологията им, която би трябвало да е по-древна, но същевременно, понеже също се предава уство и от човек на човек, тя не е предпазена от активни външни намеси и значими промени);
***
Във волжко-българската хроника на Гази-Барадж* (1229-1246), писана по наличните документи в архива на владетелската канцелария на Волжка България*, също се говори за женитбата на Алмъш* с огузката аристократка Нуша-би*. Там авторът съобщава, че при събитията от 894 г., които станали вероятно през втората половина на годината, Каубуйците* избягали заедно със семействата си в Хазария, където били заселени при българите по р. Кубан*, а 5 000 барини* стигнали до Киев*, където помолили Алмъш да ги изпрати в Болгар.
При пътуване си с барините на североизток Алмъш-Джафар, в една случайна среща с туркменски войски при есегелския град Сулча, успял да сключи примирие с тюркмените-огузи (минци, кук-огузи) на Салар*. Обаче брат му – Бат-Угър Мумин, се отказал да им плаща какъвто и да е данък (ДТ*, стр. 47). Тогава балтаварът Алмъш, в късната есен на 894 г. по време на джиена (ритуала на събиране на годишните данъци), поканил в значимия град-крепост Буляр* (където отдавна се събирали на традиционни срещи първенците на Болгар, Бершуд и Есегел) князете Алабуг, Бел-Юмарт (Бел-Оморт) и Аскал – сина на Куш, и им казал направо:
“Велики князе (канове). Ние двамата – аз и Бат-Угър, сме синове на Кан Джилки (855-882). Но Канът Бат-Угър отказа да сключи договор с тюркменине и възнамерява да хвърли страната в гибелна война, а аз сключих благостен мир. Така че кажете: кому искате да се подчинявате?”.
Князете избрали Алмъш и скоро се отправили с отрядите си за Болгар, където свалили Бат-Угър и възкачили Алмъш-Джафар (обаче Алмъш приел името Джафар чак през месец май 922 г. /ФА*/, искайки да носи името на Багдатския султан-халиф Джафар ал-Муктадир /908-932/, от чиито лични пратеници приел официално исляма – б.м.).
През 895 г. Алмъш, като кан на Болгар, се оженил за дъщерята на хан Салар* – Нуша-би*, от която имал двама сина – Микаил-Ялкау и Мал*, и една дъщеря – Зухра.
[Името Микаил – т.е. Михаил, което носи първия син на Алмъш, роден след възкачването му на трона на Болгар, впечатлява особено силно. Според тогавашните европейски норми този принц е „багреноруден“ и има извънредни пълномощия относно наследяването на трона. Но има и други важни детайли. (1) Един от тях е фактът, че град Болгар и неговия феод още е част от единната държава България, която е управлявана от Имперора Борис I* (852-914), носещ от 863 г. християнското име Михаил. (2) Същевременно именно Императорите имат извънредни права върху всички земи и поданици на импйрството си, дори те да се управляват от формално независими принцове (ФК*, кн. I, гл. 1). Трето (3), самият Алмъш наскоро, докато живее в Киев от 885 до 894 г., е издигнал християнски храм на Св. Никола (ДТ*). Четвърто (4), Микаил Бащу* (ок. 819-900), който е от свитата на Бат-Угър-Мумин от 882 г., изглежда до напускането си на Киев през онази същата 882 г., вероятно също е кръстен на Борис I Михаил* (852-914) и носи това име от кръщаването си към края на 863 година....
Дори и само от тези факти можем да направим извода, че Алмъш активно се стреми към пълна независимост и абсолютна власт в страната си, за което говорят доста от известните ни сведения за личното му поведение. Той видимо желае и търси с всякакви средства независимост от Българския върховен владетел, преминавайки през сложни взаимоотношения с Преслав*, с кук-огузи, с Хазария, с Багдатския халифат от 905-906 г. Най-накрая се сдобива през 922 г. със статут на покровителствена страна и корона от Арабския император-халиф в Багдат. Но тогава самоволното му поведение остро е критикувано от братовчед му Угър-Лъчин* (921-944) – познат в руската историография като Киевския княз Игор (912-945), който директно го заплашва с война ако продължи да преследва българите, изповядващи древната българска вяра (ДТ*).
В случая е впечатляващо, че кан Алмъш се опитва да излезе от лоното на една империя, търсейки покровителството на друга мощна империя, която, обаче, въобще не граничи непосредствено с неговите владения. Тази плоскост на поведението на Кана на Болгар заслужава задълбочени и детайлни изследвания, които по своето същество са много далеч от наукоидните постановки на „научния“ комунизъм и неговите последователи...]; вж. Алмъш*, Волжка България* и пр.;
“В същата [895] година Микаил Бащу* (ок. 819-900) провел преброяване в България (земите, управлявани от град Болгар) и се оказало, че в страната има 190 000 човека (глави на семейства, данъкоплатци, т.е. домове, семейства), говорещи на киргизкото и печенежкото наречие на сабаните* (т.е. др.-ирански език на т.н. Сабани* или Масагети*), 180 000 – на фински, 170 000 на маджарски или башкортски (тюркския език на т.н. Угри*), 10 000 на хонски (хоно-български) наречия на бурджанския и сербийския (чувашки*). Всички говорещи на сабански и бурджански наречия съставлявали числото на българите (т.е. 200 000 семейства или към 1 600 000 човека с жените, децата и старците, а и повече) ... След 14 години (в 909-910 г. сл. Хр.) новото преброяване отчело вече 320 000 българи.” (ДТ*, с. 48);
При традиционното двуженство на българите по онова време, които си вземали втора жена ако първата вече не можела да ражда деца (вж. Лъчин* и др.), то 320 000 семейства по 8-12 човека се равняват най-малко на 2 560 000 и повече мъже, жени, деца и старци (т.е. 320 000 по средно 8 човека в семейство = 2 560 000). При това раждането на деца се стимулирало активно от Българската държава: според действащият закон и древната българска традиция, ежегодно Българският кан собственоръчно давал специални награди на най-многодетните мъже във всеки род, във всяко селище, във всеки район, във всяка област и на първенеца в страната (ДТ*);
АТРАК (1) – български принц (пр. 566 г. и след), първородният син на Българския кан Боян Чилбир* (ок. 565-587); името на Атрак, което е българско както и това на баща му Боян*, вероятно е свързано с Атар*: “огън; богът Огън”, авест. atar, ātar; През 566 г., преследвайки Аварите*, които потърсили закрила в българските земи, Хазарските тюрки нахлули през Волга навътре в България (ДТ*). Обаче били отблъстати със съвместните действия на Българи и Авари на юг от р. Сула* и на изток от поречието на Днепър (Бури-чай, елин. Борис/тенес); р. Сула е ляв (източен) приток на Днепър, вливащ се между днешните селища Кременчук и Черкаси, което показва докъде стигнал врага на север по източния Днепърски бряг. Но Хазарските тюрки, отстъпвайки по посока на делтата на Волга, успели да отведат със себе си част от Кримски българи, които принадлежат към групата на т.н. Западни българи (в.-бълг. Кара-булгар*: “Западни българи”, от др.-бълг. Кара*: “Запад, западен” /ДТ*/). На тези Кримски българи, които били “предвождани от първородния син на [Българския кан] Боян Челбир – [принц] Атрак”, е позволено да направят свое автономно княжество в Западен Кавказ, “за охрана на Хазарските владения от юг” (ДТ*), което Хазарските тюрки започнали да наричат Бурджан* (България) по тюркизирания етноним Бурджан* (Българи). Българите пък, които всъщност били Кара-българи: “Западни българи”, дали на една от главните си реки в района името Кара-чай*: “Запад-река” или “река на Кара-българите”. Това Българско княжество явно обхващало земите на днешните Осетия, Кабардино-Балкария и Карачайево-Черкасия, защото долното течение на р. Кубан* продължавала да е в територията на България. Не е ясно колко време Хазарските тюрки останали в степно-пасищния регион при делтата на Волга и Източен Кавказ, но вероятно били прогонени от там още от Кубрат* (605-665), защото се появили наново в същия район чак през 673 година. Възможно е това изтласкване на Хазарите да е станало през 632 г., която година се споменава в едно сведение за прогонването на тюрките от Кубрат (но сведението за 632 г. не може да се свърже с аварите*, защото: 1., те се разграничават от тюрките; 2., те още от 623 г. са под властта на Самбат*, вж. и Алциок*). Същевременно знаем, че през 637 г. Аспарух* станал съвладетел на баща си и управлявал до 668 г. югоизточната българска област, която включвала земите от Дон и Грузия до делтата на Волга, в т.ч. днешен Дагестан и Азърбайджан (но крайбрежен Азърбайджан с Дербент* само до 652 г., когато бил завладян от арабите). Едва през 637 г. хазарите* се появили наново и създали своя Хазарски хаканат* (673-969), чиито територии през 969 г. били изцяло включени във Волжка България*; вж. Стара Велика България*;
АУ – АЙ*, АХ*, АВ (АФ); Оу*, Ох*, Ий, Их и пр.; вж. Аудан Дуло*; вж. А-кане*;
АУДАН – Авдан, Айдан, епитет на Киевския княз Борис (5)* или Святослав І* (942-972), даден му през неговите детски години – след 944 г., от неговият лечител – волжкия българин-мюсюлманин Субаш-Отче, срещу обещанието на майка му Олга* - Киевска княгиня (941-969), сина й да не приема никога християнството (ДТ*); според този епитет, споменат от Гази-Барадж* (1229-1246) на базата на по-стари хроникални документи и даден му от Волжките българи* след края на неговия живот в началото на 972 година (вж. Кур*), Борис-Святослав е смятан във Волжка България за основател на Киевско-Руското княжество и на Киевската руско-славянска династия – вж. Аудан Дуло*, Аудан-су*; тоест, за начало на княжеството Киевска Рус следва да се приема най-рано 964 г., когато 21-22-годишния Борис или Святослав І* (роден 942 г.) поел военните дела на Киевския феод в свои ръце, или по-вероятно от 968 г. когато нападнал централните области на България и чрез този си акт се откъснал от своя суверен – Българския цар Петър І* (927-970);
АУДАН ДУЛО – Авдан Дуло, Айдан Дуло; в.-бълг. Аудан Дуло (ДТ*); епитет на Атила* (ДТ*); Дуло* е българската владетелска династия; в Аудан съставната наставка Дан е със значението “даден” – срв. Багдат, от Бага: “бог” и от дати: “даден”; по-скоро името-епитет е Авдан, от Ава*, подобно на в.-бълг. Тау: “планина, връх, хребет, хълм, могила, глава, главина, струпване”, което се среща и като Тав – срв. в.-бълг. Риш-Тау и Риш-Тав, бълг. Риш, Ришки проход (Шан Албан Риш-тау и Шан Албан Риш-тав = Кан Албан Риш-тау, владетел на Осетинците и на Кавказка Албания, вж. Микаил Бащу*); обаче може да се разчете и като Тай, Таи – срв. Нау = Нав: “нов”, = Ной*, срв. че ст.-бълг. y, v = “у, в, и” (МС*), което предполага формата Айдан – срв. че първият кан, смятан за основател на Волжка България* и на Волжко-Българския династичен род се нарича по идентичен с Ау-дан, Ав-дан или Ай-дан начин – Айдар* или Ай-дар (814-855), а пък основателя на не-българската родствена линия на Хазарските владетели е именуван в българските източници Ай-бат (690-699); основната съставна Ав-, Ава-*, съчетана в случая с наставната Дан: “даден”, е свързана с факта, че Волжко-Българската културно-историческа традиция, препредадена от Гази-Барадж* (1229-1246), обвързва значението й с “основоположник, основател” – срв. Авитохол*, като същото значение носи и Ай- (вж. по-долу Аудан-су*);
АУДАН СУ – Авдан-су, Айдан-су, тоест Реката на Атила*, Атиловата река; в.-бълг. Су: “река” (ДТ*); Това е река Днепър*, около която живял Атила* след убийството на баща му или се разположил в началото на владетелската си кариера – преди да заживее в Панония (вероятно точно в стана край Днепър се запознали като деца с Аеций*), като на същото място, удобно за номади – коневъди и скотовъди, и за разбойници-грабители, се установяват през Х век печенегите* - от първия до третия праг на Днепър откъм устието му (Конст. Багр. – 905-959 г., вж. Борис /5/*), обединени за кратко под водачеството на Кур* в 964-972 г. По-рано между долен Днепър и Прут бил апанажът на Бат-Оркан* (602-603, †641/645), чиято столица Кашан съвпада с днешния Кишинев. След това Онгъла* и земите до Днепър, където се настанил от 676 г. Аспарух* (668-699), се описват от византийските хронисти така: “като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунав реки, и като завзел Оглос (на север от Дунав) [ст.-бълг. ™гълъ: “ъгъл, ъгла, егъла, огла”, ©гъл№са: “оглуса, ъглъса, ъгъла”], заселил се между него и онези реки (т.е. между Днепър и Онгъла*), понеже забелязъл, че мястото е защитено и мъчно превземаемо от всяка страна” (Теофан Изповедник, VІІІ-ІХ в., ТИБ*); Именно Атила* (ок. 404-453) е наричан в историята на Гази-Барадж* (1229-1246) с епитета Аудан Дуло*, но той така е именуван и още от Микаил Бащу* (ок. 819-900) в завършеното през 882 г. сказание “На Кана за щерката” – тюркизирано във волжко-българската редакция на арабица като “Шан къзъ” (СБ*), вероятно още при първия му превод на арабица през 905 г., или при втория вариант от 910-920 г.;
АУЛ – авест. auruš- (auluš-): “бял, светъл, слънчев, пазен от Слънцето, пазен от Небето, имащ храм, защитен, ограден; селище, град, крепост”; срв. ср.-бълг. Авлия*: “домът, заедно с двора и имота”, др.-бълг. Аврадака*; елин. aule, αύλή: “двор; дом, селище; дворец; селище, множество от домове”, елин. αυλών: “овраг”, αυλός: “продълговата низина, кухина, проход” (нека припомним, че пределинските и елинските букви и писменост, заедно с голяма част от елинската терминология са финикийски от ХІV-ХІІІ в. пр. Хр. /Х*/ – тоест от Зап. Азия и конкретно от Симитския регион /ПВ*/, а също и др.-ирански от ХХVІ-VІІ в. пр. Хр. и др.-персийски от VІІ-І в. пр. Хр.);
Думата е разпространен и при тюркските народи – казах., кипч., тат. (в.-бълг.) aul: “село, хижи или юрти на едно място”; тур., азерб. agyl: “кошара за овце”;
Терминът “аул” в българският я използва нпр. Омуртаг* (814-831) в един от надписите си, както и Ватиканския аноним за двореца на Крум* (787-814) в Плиска* (ИБИ*) и за столицата му между Балкана и Беломорското краибрежие (ИБИ*), във варианта на елински aulе: “дворец, резиденция”, от която е лат. aula, aulae: “дворец, царска власт, достойнство, двор, придворни”, както и лат. aulicus: “дворцов, придворен”.
Тоест думата Аул в средновековната си битност не е нито елинска, нито гръцка или тюркска. В др.-бълг. вариянт на близък по фонетика термин, тя изхожда от корена Ава* (вж. Авитохол*) и Авва*: “баща; бащина закрила; бащин дом”, като е във формата Авлия* от *авалъ (Авал), със значение “дворец”, “обитовано място” и пр., каквото впрочем е българо-келтския Авалон (вж Келти*). При това звукът “ъ” в бълг. език е от фонетичната градация “он” ~ “оу” ~ “ъ” (вж Дон*, Дъб*), при което бълг. дума *Авалъ (Авалъ) следва да се развие във фонетично-писмения вариант *Авалон (вж. Ксистон*);
Следва да се срв. и авест. auruša-: “бял, бел; главен, цялостен; храм, селище, дворец” (ст.-бълг. Аваровъ: “яворов, платанов; бял, светъл”, Иавити, Авити: “явя, осветя, поставя на светло; светъл, бял”, Иавлениие, Авлениие: “явявам, правя видим, осветявям, правя бял; главен”), особено във връзка с разпространеното нарицателно в имената на българските големи и по-малки селища Бел-*: “главен”. Обаче няма съмнение, че думата е исконен термин от др.-ирано – др.-българсикия регион – срв. авест. haurvaiti (haulvaiti, ’aulva-iti): “пази, брани, охранява; цитадела, крепостен, бранен, пазен, оградено със стена селище”; вж Авитохол*, Българският език*, Древните българи*, Улица*, Улей*, Улук*;
***
АВРАДАКА – местност край Велики Преслав*, където от черква № 1 е улука-протоме на лъвица (ЕБ*); названието и лъвското изображение, което е оформяло външния вид на черквата, съобразно с носеното от нея значение и съдържание в по-широк от тесния христиански характер смисъл, може да се свърже пряко с Цар Борис І* (852-914) и дейността му след 893-896 г. Тогава той не само строи дварец “срещу Преслав”, за да следи внимателно дейността на новия цар (това предупруждение е пряко свързано с превратното поведение на Цар Владимир І* /889-893/, както е и заплаха към враговете на приетата от Борис І* линия на цивилизационна политика), но и с дейността му, свързана с книжовността и материализирането на националната доктрина, което той ръководел до смъртта си през 914 година; за това, че лъвът е български царски герб от дълбока древност и времето на античността вж. Билга /3/*, Фружин*; Названието Аврадака е от Ава*, като коренът Авра- (от *Авара-) - срв. др.-бълг. Авва*: "баща, татко, отец", е идентичен с корена в името на Аврам – по-късния Авраам (Б*, Бит. 17: 5), което пък е доказателство за връзката на Българския език* с другите древни симитски езици. Авра-, във връзка с компонентите си Ава* и Ра* (Хра* и Ар*), възхожда към значението “този, който храни* (пази, съхранява)”, “върховно хранилище”, “божествено хранилище”, “първохранилище”; вероятно подобно е и значението на името Аврам, което от личното и частното “първохранител” = Аврам, станало Авра-ама: “първохранещия (словото божие за всички хора)”;
***
АВЛИ – дн. Старо село*, Сливенски окръг. Прочуго с ковачниците си, в които са изработвали различни железни предмети. Жителите му в 11-12 в. притежавали много ниви. Описано е от арабския географ Идриси (1099-1165) като богато и цветущо селище (ЕБ*); името А. е с корен Ава* и е нарицателно от Авлия* и от Авлона*, като днешното му име – от Стар*: “старши”, е синоним на средновековното; вж Авлия*;
АВЛИГА – птица, ”Чичо-пей”; манси – avlah: Anas hiemalis; вижда се връзката между нарицатателното име “Чичо” и още по-древното древно-българско (др.-бълг.) Ава-*: “този, който”, “господинът”, “бай”, “бал*” и пр.; вж. Авитохол*;
АВЛИЯ – домът с двора, стопанските постройки, богатството (вкл. стоката) и семейството, домът = моята крепост и моята сигурност (ФС* - “Умна мома и сватовници”, с. 126); вж. Авитохол*, Авли*;
АВЛОНА – Валона, днес пристанищния град Вльора в ЮЗ Албания; средновековна крепост на Адриатическото крайбрежие на север от о-в. Корфу и на юг от Драч* (дн. Дуръс), която влизала в пределите на България най-късно от времето на Борис І* (852-914), а едва към края на ХІV в. Българският принц Александър Асен (сл. 1363 – сл. 1385/1400...
