Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.04.2020 08:28 - Българска АПОСТОЛИЧЕСКА Независима Православна Църква
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 788 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 22.04.2020 15:08


БЪЛГАРСКА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – Българска източно-православна църква на България, Българска христова църква на България (защото: 1., Българска православна църква със свой църковен глава съществува в Армения от 301 г., когато е създадена и Арменската православна църква; 2., съществува от V или VI век т.н. Оногондурска епископия в Стара Велика България*; 3., съществува християнската Българска католическа църква);

През 535-553 г. Византийския император Юстиниан I Велики (527-565), който е роден в “Стара България или Втора Македония“, създава със своите 11-та и 131-ва новели (закони), откъсвайки я от “западния“ Рим, християнската Първо-юстинианина или Илирийска, или Българската АПОСТОЛИЧЕСКА и автокефална (независима) епископия (КР*), “създадена от св. апостол Павел“, която е узаконена от поредния пети Вселенски събор (553 г.), с престоли в Ниш, Сердика и други градове. Тя включвала в имперската префектура Илирия или Илирик провинциите “Първа Юстинияния, Средиземна Дакия, Прибрежна Дакия, Превалитания, Дардания, Горна Македония (т.е. I и II Македония) и Горна Мизия“, които провинции са населявани от древните Българи“ – именно “тези 7 западни провинции на римската Илирийска префектура е съставил църковния диоцез на древната апостолическа българска или първо-юстиниановска самостоятелна църква в Илирия, в Македония в Стара България, родното отечество на Византийския император Юстиниан Велики (КР*, стр. 4 и 5). Преди това Римския папа лично е казал и поднисал документ, давайки съгласието си, че новоучредената църква ще бъде извън Римския епископски престол и ще бъде към Източното християнско православие (КР*). През IX в., лично Константинополският патриарх Фотий (857-867, 877-886), “съвременник на Българския цар св. Борис I (852-914), пише “в своя номоканон, под тълкуването на 131 новела на Юстиниан Велики, в която се говори за църковните превилегии на блаженейшите самостоятелни архиепископи и глави на поместните самостоятелни църкви: римската, цариградската, първо-юстиниановската и др., прави забележка отдоле за своите съвременници, като казва: “Разбирай от настоящата юстиниановска новела (закон) привилегиите на архиeпископа на България, защото той е архиепископ на първа Юстиниания, отечеството на Юстиниан. България заради това се нарича Юстиниания, защото император Юстиниан присъединил тази страна под властта на римляните (ромеите – т.е. византийците) (Bibliothekcae juris canonici veretis tomus secundos Opera it studio Gulielini Vodi et Henrici Justelli, Christophori F. Lutetiae Passiorum 1661, p 822).… (КР*, стр. 5);

Именно поради това Борис I* се стеми да продължи и възвиси христовата църква на България точно в областта Брегалница*, тоест в района на Илирия – в горна Македония и днешна Западна България със Софийско и прочее.  

Българските владетели – върховни канове, кана-субāги и царе, са глави и на религиозната институция на държавата и стоят над първосвещеника по древна антична традиция; вероятно същата източна традиция – възприета и в Египет и в Европа от Западна Азия, използват и първохристиянските Римски владетели от Константин І Велики (310-337) до Теодосий І Велики (379-395), когато въздигат християнството във върховна и единствена държавно-административна религия на Римската империя, поставяйки императорите в позицията на върховенстващи над самата християнската църквата [в Западан Европа кралете имат по-нисш статут от Папата, но понякога и Императорите на Свещената Римска империя са поставяни в зависимост от Римския папа; изключение правят Английските владетели от времето на Хенри VІІІ (1509 - 28, І, 1547) и предвожданата от тях Англиканска (протестантска) църква, които имат автономен статут, като точно в този смисъл – на автономност и преграда пред възможността за някаква зависимост, до ден днешен Кралят и Кралицата на Великобритания (а вероятно и министър-председателя, както и други от държавната властова система) трябва да са с Англиканско вероизповедание, а не католици].

Покръстването на България и приемането на християнството за официална държавна религия става по решение на Българския цар Борис І* (852-914) през есента на 863 г.; противопоставянето на 52-ма от боилите, наричано и „бунт“, на което е сложено край през месец май 865 г. (вероятно на свикан за целта общобългарски Събор), не променя факта на приемане на християнството в България през есетнта на 863 година.

И това покръстване станало точно, когато вече от 855 г. е готова съвременната българска азбука, а при Брегалнишката мисия* (855-863 г., ДМБ*) са подготвени минимално достатъчния брой богослужебни книги на съвременен говорим Български език* (на словенски*: “словесен, говорим” български език, а не не езика на склавите*: “славяните*”, или славянски) и необходимите свещеници-писари и проповедници-четци. От момента на възкачването си през 852 г. Българският цар (Кана-субāги* = Цар* = Император) е организирал тъй добре външно-политически необходимата езиково-църковната промяна в България, че още от 4, ІІІ, 870 г. БПЦ е независима от Рим и Константинопол институция, като този акт на Осмият Вселенски събор в Константинопол (869-870) по същество е поредното единодушно световно признаване на Българската църка, българския съвременен език, българската писменост и книгите, написани с нея на български език, за канонични и богоугодни. Предишните канонизирания на българския език и писменост са:

в Цариград през 855 г., в присъствието на Източно-Римската (византийска) императрицата-майка Теодора (842-856) и на Император Михаил III (842-867, род. 840), от Патриарх Игнатий (847-858, 867-877) – при завършване на новата съвременна българска азбука от братята Константин и Методий;

през есента на 863 г. от Константинополския патриарх Фотий (858-867, 877-886), в присъствието на Източно-Римския (Византийски) император и пряк участник като кръстник Михаил III (856-867, род. януари 840 г.), при тържествения ритуал на покръстването на Българския владетел Борис I Михаил* (852-914), на неговото семейство, на управляващия съвет от велики боили (правителството), на присъстващите велможи и българско население и на цяла България. Самото кръщение станало след изключително тайни прегевори между Борис I* и управляващия Византийски кесар Варда Мамекоян – чичо на Михаил III, който пък в същото време заедно с чичо си Петрона Мамекоян воювал в М. Азия с арабите – поне до победата си на 3 септември 863 г. (вж. Мамекоян*); целта била да се скрие подготовката за осъществянането му от Германския император Людовик I Германски (843-876) и неговите агенти (понеже Борис I имал договор с Людовик, според който трябвало да приеме кръщението от Рим и Германската църква). Затова и Цариградският патриарх Фотий (858-867, 877-886) пише, че кръщението на българите било едно неочаквано (παραδόξως) събитие – за него и за Византия (ИРЧ*, стр. 106);

в края на 863 г., от Константинополския патриарх Фотий (858-867, 877-886) и под етидата на Източно-Римския император Михаил III (856-867), при изпращането на Константин и Методий с учениците им (избрани и обучени по време на Брегалнишката мисия* в 855-863 г.) на образователна мисия във Великоморавия, къде те пристигнале не по-рано от януари 864 г.;

през 866 г. от Римския св. папа Николай I (858 – 13, ХI, 867), под егидата на Свещения Римо-Германски император Людовик Германски (843-876), при пребиваването на Височайшо българско пратеничество и преговорите за назначаването на Първосвещеник на Българската православна църква;

през 869 г. от Римския папа Адриан II (867-872), под егидата на Св. Римо-Германски император Людовик Германски, във връзка със смъртта на Константин-Кирил (14, 02, 869) и ръкополагане на Методий за архиепископ (от 873 г. е архиепископ на Великоморавия и др.);

Фактите категорично показват, че Борис І* се е придържал към стриктно разработван и най-вероятно постоянно актуализиран във времето план, целящ модерното укрепване на Българската държава и владетелската институция, но според българската философско-религиозна традиция. Ясно могат да се разграничат отделните части на този план – първата, обновяване на писмеността и терминологията според съвременния (словенски*) Български език* (852-855 г.), чрез което да се предотврати чужда културна и политическа инвазия в България (както в Германия);

втората, създаване на една необходима база от книги на български език и свещеници-проповедници (855-863 г., т.нар. Брегалнишка мисия*);

третата, приемане на християнството (към октомври 863 г.) и безусловнота му установяване във всички области и градове на България (до май 865 г.), включително в Киев*, във Великоморавия* (от началото на 864 г.), в Блатненското княжество, в Прага*, Краков*, Вроцлав*, Червен* (дн. Люблин в ЮИ Полша) и пр., включително и в град Болгар* (на изток от р. Волга);

четвъртата, извоюване на международна легитимност на българския език и БПЦ, и разширяване на дейността в най-застрашените от германо-римска политическа инвазия райони на България (863/864-870 г.);

петата, създаване на активна база от модерни висши школи (университетите в Преслав и Охрид, и епископиите) и широка мрежа от научно-духовни книжовни центрове (манастири), и установяване на пълна и категорична българска църковна автономия в земите на България и БПЦ, като се прогонят провеждащите чужда, антибългарска политика византийски и римски духовници (893 г.); и прочее.

От Съборът в Плиска през 893 г. се въвежда повсеместно в земите на царството и на църквата Българският език* като единствен служебен и каноничен. По време ва Българо-Византийското управление през ХІ и ХІІ век* (1018-1185) БПЦ запазва самостоятелността и независимостта си (вж Македония*). До към края на ХVІІ и началото на ХVІІІ в. Българският владетел в Никопол* и БПЦ подържат в Йерусалим Български православен храм, богато украсен с масивно злато, скъпоценности, стенописи и икони, намиращ се в непосредствена близост до Гроба Господен, откъдето и до ден днешен на Великден слиза единствено при източно-православни свещеници Небесния Божествен огън и се разпространява от специални пратеници по целия Свят – от скоро отново се донася и пряко в България. През 1767 г., в единодействие с Османската ислямска власт при управлението на Султан Мустафа ІІІ (1757-1774), Цариградската християнска патриаршия успява да лиши БПЦ (Охридската епископия) от автокефалния (независимия) й статут, формално уж заради финансови затруднения, а всъщност поради великогръцките апетити на гръцкото духовенство (вж. Грък*) към българските територии на юг и на север от Дунава (вж. Влахия*, Молдова*, Бесарабия* и пр.), и подкрепата на църквата ни за българското национално и освободително движение (“Исория словенобългарска” от 1762 г. на отец Паисий Хилендарски е израз именно на активната позиция на Българската православна църква към националната кауза в конкретния период от 1700 до 1770-80 г.).

Около 102 години след закриването на автономната Българската Охридска архиепископия през 1767 г., под натиска на Великите сили за реформи в ислямската империя и за защита на правата на християнските етноси в нея, БПЦ е възстановена при управлението на Османския владетел Абдул Азиз (1861-1876) със Султански ферман на 28, ІІ, 1870 г. като Българска екзархия; по това време българите само на юг от Дунав и без тези в Сърбия* са повече от 6 милиона (вж. І, Защо и как);

Разделянето на Християнската църква на “Източна” и “Западна” започва от края на Х-ХІ век и това противопоставяне се движи на приливи и отливи през следващите столетия. В края на ХІV и първата половина на ХV век се прави сериозен опит за обединяване на “Източната” и “Западната” църкви, в който главни стожери са българите – Цар Иван Срацимир* (1356-1396/7) и Цар Иван Шишман* (1371-1395), Патриарх Евтимий* (†1404), Цар Константин* (1396-1422), Цар Фружин* (1395-1460), братовчеда им – Унгарския крал Сигизмунд І (1383-1438; император на Свещената Римска империя от 1410 г.), Московско-всеруския патриарх Киприян* (†1406), Киевско-вселитовско-полския патриарх Григорий Цамблак* (†1422), Константинополския патриарх и български принц Йосиф ІІ Шишман* (1416-1439) и пр. Ярък израз на този български натиск са най-малкото двата кръстоносни похода на обединената християнска коалиция – през 1396 до Никопол*, предвождан от Сигизмунд І, и през 1443 и 1444 г. до София и Варна, воден от имащият български царски произход Полско-Литовски крал Владислав ІІІ Ягело (1434-1444), както и Вселенският събор в Констанц (1414-1418), събрал християнската светска и църковна върхушка на цяла Европа.

Това деление на “Източна” и “Западна”, което е уж само църковен въпрос, обаче не би могло да стане достатъчно разбираемо без да се има предвид, че всъщност е базирано върху разделянето на Римската императорска власт на две – на Източно-Римска корона, носена от Императорите на Източно-Римската империя в Константинопол, и на Западно-Римска – носена от Императорите на Свещената Римо-германска империя (800-1806/1918), създадена от Карл Велики (771-814) в 800 година. (самата Свещено-Римска империя също се дели на две воюващи помежду си източна и западна чести). В този “дебат” между изтока и запада БПЦ, като автономна и равноправна на Константинополската и на Римската църкви, винаги е заемала самостоятелна позиция. Това личи дори по малкия и страничен факт, че Българската Библия е различна до ден днешен от Римската, от Гръцката и от Руско-славянската, като съдържа вповече части, които ги няма в другите библии (Б*, Б+*). Няма съмнение, че корените на специфичността на българската философия и от там – на българската народна и християнска религия, следва да се търсят в античната българска традиция, спазвана, от една страна, формално до установяването на християнството като единна религия на западната част от българите през 863 г., но от друга – до ден днешен, чрез всички традиционни празници (Игнажден*, Коледа*, Рождество*, Богоявление*, Еньовден*, Марта*, Трифон Зарезан* и пр.). Към това, че българската античност и националните представи за заобикалящия ни Свят е главната база за демократичността, търпимостта към различния и гностицизма (излъчил богомилството) в религиозно-философския светоглед на БПЦ, следва да се прибави и още едно обстоятелство. Че България, за разлика от Римския ареал, не се дели на два лагера с една и съща религиозна доктрина.

Докато Източната Римска империя (Византия) и Западната Римска империя са християнски, и това активира на преден план друг вид същностни противоречия между двете части, то Източната Българска Империя (волгобълг. Ак Булгар Йорти; волгобълг. Ак: “изток”, Йорты: “държава, империя”) става мюсюлманска от 922 година, а християнска е само Западната България империя (волгобълг. Кара-Булгар*) или Велика България (волгобълг. Улаг Булгар*, от др.-бълг. Олгу: “Велик”). Досега не е обръщано никакво внимание на факта, че в основата на продължилото векове (от кр. на ХІV до ХVІІІ в.) установяване, укрепване и въздигане на мюсюлманската Османска династия* и нейната империя на мястото на Източно-Римската империя, стои именно антагонистичното противоречие от еднаквата християнска доктрина, доминираща в двете части на Римския ареал. Същевременно това противоречие между Римския изток и запад ни дава до голяма степен отговора на два важни въпроса – защо България толкова забавя приемането на християнството за официално държавна религия, въпреки че много български владетели са християни (Кубрат*, Тервел* и пр., Арменските българи още от 301 г. – вж. Артаван* и пр.), и защо Борис І* е тъй предпазлив и взима толкова предпазни мерки, включително и създаването на огромно количество обучени кадри и книжнина на български език, преди да обяви приемането на християнството в края на 863 г.; вж. Волжка България*;

***

ОНОГОНДУРСКА ЕПИСКОПИЯ – Хайландурска епископия, Хайланска или Аланска епископия (от Хайлан-дара, Хайлан-дури = Оногон-дури, Оногон-дара);

В книгата си “12 мита ...” Б. Димитров пише: “По негово [на Курт*, Курбат* или Кубрат* (605-665)] време в епархийските списъци на Константинополската патриаршия се появява и “Епископията на оногондурите”. Няма съмнение, че Кубрат е останал християнин до края на живота си, без да налага със сила християнската вяра на сънародниците си.” (ДМБ*, с. 28).

Това, че Кубрат е приел християнството почти никак не противоречи на каноните на Заратустризма* и Митрианството (вж. Митра*) в Елинистичната им форма от ІІІ в. пр. Хр. до VІІ-ІХ в. сл. Хр. (вж. Иранска митология*), и е в синхрон с родовия произход на Дева Мария* (вж. Бат Билга*) и синът й – Христа* (вж.). Същевременно няма факти, които да говорят, че Кан Кубрат* (605-665) не е налагал и осъществявал традиционната българска религия в пределите на Стара Велика България*. В т.ч. и неговото погребение, както и това на синът му Аспарух* (668-699), е осъществено по канона на традиционната българска предхристиянска религия (и това е фиксирано за българските владетелски погребения до това на Борис І* /852-914/ през месец май 914 година, което следва да се приеме за първото царско християнско погребение в България; няма категорични сведения, че Владимир І* /889-893/ е починал преди 914 г., като при това той вер. бил низвергнат със семейството си завинаги от лоното на христовата църква още през 893 г., но останал да живее в старата столица Плиска*, вж. Олга*).

Този привиден или фиктивен дуализъм, заради едновременното изповядване на Митриянство* (Заратустризъм*) и Християнство, категорично се отхвърля от Кан Омуртаг* (814-831; “Не унижавайте нашите богове, че тяхната сила е голяма. За доказателство служи това, че ние, които им се прекланяме, покорихме цялата Ромейска държава. Защото, ако твоя Христос (! а не Христа*: “Хранителят, Спасителят”) беше наистина Бог, както казваш,  ... би ви запазил непоробени ...”). А това значи, че се отхвърля и от всички канове от Авитохол* (153 - сл. 173) до приемането на християнството като държавна религия в 863 г., като същевременно говори за традиционния либерализъм и демокрация в Стара Велика България*, където можели да съжителстват в мир хора с най-различни религиозни възгледи.

Такъв либерален статус е характерен за цивилизацията и всички многоетнически империи във Вътрешна Азия от Шурукин І* или Саргон І (2369-2314 г. пр. Хр.), до Персия* (VІ-ІV в. пр. Хр.), Елинистична Бактрия* (250-100) и Елинистична Партия* (250 г. пр. Хр. - 251 г. сл. Хр.), и това се потвърждава от фактите в Старият Завет (Б*) - вж. Древните българи*, Перси* и пр. При това християнството, само по себе си, не е в конфликт със Заратустризма* и Митриянството* от Елинистичната (323 г. пр. Хр. - І в. сл. Хр.) и Пост-елинистичната епоха, а е осъвременено производно на Заратустризма, запазващо каноничните постулати на античната религиозно-философска доктрина, формулирана от Заратустра* и последователите му още към ХV-ХІІ век пр. Хр. Изповядването на християнството от множество българи през вековете преди 863 г., в това число и от някои български върховни канове, в никакъв случай не поставяло под въпрос върховенството на официалната държавна Заратустрийско-Митриянска религия в България.

Християнизирането на българите вер. започва към ІІ-ІІІ век, успоредно с това на арменците, които основават църквата си в 301 г. При това в Армения* съществува от ІV в. и отделна българска епископия като част от Арменската християнска църква, която обслужва българите в тази държава (вж. Вананд*, Артаван*). От тази гледна точка, и като се има предвид конфронтацията между Арменската и Византийската църкви, може да се предположи, че ако е съществувала българска християнска епископия в Стара Велика България* през ІV-VІ в., то тя по-скоро е била самостоятелна и/или свързана с Арменската Григорианска църква, както последната е свързана с Римо-Византийската, макар и често да е в конфронтация с нея. В т.с. съществуването на Епископия на оногондурите към византийската Константинополска патриаршия през VІІ в. е по-скоро промяна на политиката на Българската християнска църква, успоредно с българо-византийската близост при управлението на Кан Кубрат* (605-665) и на Император Ираклий (610-641).

Епископията на Оногондурите следва да се свърже с някои конкретни текстове от Епархийските списъци от ІХ до средата на Х век, например в:

“Списък 8 ... Кои епископии са подчинени на митрополити: 3. В епархия Европа на митрополита на Хераклея [дн. Ерегли - бел. ИБИ*] ... епископът на Херсонес (? при Днепър), епископът на Кила (гръц.- Kulas = ? град Килия /2/* в северната част на Дунавската делта)... епископът на Комани (срв. Команиа, Comania в картата от 1330 г., където е отбелязан и столичния град Балтавар* – Baltaeβinia или Baltaσβinia = фонет. Baltavinia, както и областта “Comania regio” в района на Долни Днепър и Приазовието в Планисферата на Андреа Валспергер от 1448 г. /АБ*/);

Списък 5 ... до Солун, до склавините (славяните  ? в С. Гърция и в Хърватия), до арабите, до аварите*, до скитите* (т.е. областта Скития* на изток от Авария и на север и запад от Дунав, стигаща да Кавказ), до р. Дунав, ...; Списък 9 ... 17. в епархия Полемониака от Понт (гръц.- Pontopolemoniakes, Понт: “Черно море”) на митрополита на Неокесарея [дн. Неокисарея - Никсар, бел. ИБИ*]... епископът на Комани;

Нов епархийски списък. ... Ред на митрополиите, които са подчинени на същия столичен престол: ... 46. Готия [дн. област в Кримския п-ов - бел. ИБИ*; т.н. Кримска Готия]; Кои престоли са подчинени на всяка митрополия: ІІІ. На Хераклея в Европа - 1. епископът на Теодоропол [дн. неуточнено, бел. ИБИ*], 2. епископът на Херсонес,... ...; ХІХ. На Неокесарея в Полемониака от Понт - 3. епископът на Комани;” (ИБИ*, с. 146-165). От тези списъци се вижда както трайността на интереса на Византия към района между Дунав и Кавказ, така и настъпващите със времето, в случая от ІХ до ср. на Х век, промени, които са отразени и в промяната на някои от имената, и в изчезването на други. Т.е. може да се предположи, че подобни промени, свързани с политическата динамика и териториалните трансформации, са ставали както преди, така и след периода ІХ-Х век;

Вероятно за ранното християнизиране на българите говори един откъс в “Повест временных лет” (ХІІ-ХVІ в.), който иначе стои твърде далече от времето на появата на славяните* в района на Киев* и Новгород, и в т.с. от конкретната тема на откъса, в средата на който е прикачен: “А Днепър впада с устие в Понтийското море; това море е считано за Руско - по бреговете му е учил (проповядвал), както говорят, Свети Андрей, братът на Петър. Когато Андрей учил в Синоп и дошъл в Корсун (Херсон), узнал той, че недалеко от Корсун е устието на Днепър, и поискал да отиде в Рим, и проплувал в устието Днепърско, и оттам се отправил нагоре по Днепър. И се случило така, че той стигнал и спрял под хълмове на брега. И на утрото станал и казал на учениците, които били с него: “Видите ли тези планини? На тези планини ще възсияе благодатта Божия, ще има град голям, и ще въздигне Бог много църкви”. И възкачвайки се на тези планини, ги благословил, и поставил кръст, и се помолил Богу, и слязъл от тези планини, където впоследствие ще бъде Киев*, и тръгнал нагоре по Днепър. И [чак тогава] стигнал при славяните (?! = склави?), където днес стои Новгород, и видял живеещите там хора – какви са им обичаите и как се мият и пляскат, и им се удивил. И се отправил в страната на варягите*, и пристигнал в Рим, ...” (ПВ*, І).

Както и много други откъси в “Повестта”, най-вероятно така и този е провокиран от конкретен български разказ за историята им за времето след тяхното идване в Европа през втората половина на ІІ в. пр. Хр. Изглежда с факта на преминаването на Св. Андрей през тези земи българите-християни от Стара Велика България* доказвали древността и първоприемствеността на своята Христова църква. По-късно – през ХІІ век, игнорирайки споменаването на българите, авторите на “Повестта”, преследващи целта си да създадат руската доктрина и самочувствие на руснаците като една древна и единна руско-славянска нация, използвали българския разказ като притча, доказваща светостта и предопределеното величие на столичния град Киев*; същевременно те заобиколили и истината за това кой и кога е построил Киев* през 620-623 г. (вж. Самбат*), а и по-старото селище на това място от 378 г. (вж. Аскал*), като също я подменили с мит, макар той и да е съществувал като популярен легендарен разказ всред някаква част от необразованото множество на руснаците от ХІ-ХІІ век;

***

ОХРИДА ГРАДА ГОЛЯМА – в бълг. нар. творчество; вж Охрид*;

 

ОХРИДА – прилагателно за хълмиста местност, в която има Хридове* (Ридове*) или само е оградена от ридове, местност характеризираща се с наличието на ридове; срв. Ахрида* - ниските И. Родопи, вер. със Сакар и З Странджа*; О. е високата хълмиста равнина м/у Шар планина* на С, р. Вардар* на И, долината на р. Бистрица* на Ю и Албанските планини на запад. Там Българите* се заселват трайно по времето на Император Анастасий І (491-518), което може да е станало преди прекратяването на Българо-Византийския договор от 480 г. (довело до войната м/у Стара Велика България* и Византия от 493 г. натам), или след като Кан Реан* (Еран*) през 504 г. завладял С част на Долнодунавската равнина с Панония - територии, които били част от България до Аварската инвазия на И и Ю от Ср. Дунав*. Точно в българската О. - в Битолското поле*, се настанява и Кан Кубер* в 679/680 г., като навлиза в пределите на Византия в синхрон с брат си Аспарух* (668-695), който в същите 679 и 680 г. включва към българските държавни територии цяла Мизия – от Черно море* до Железни врата* и Балкана*, населена откъм 538 г. с българите на Кан Булгар* /4/* или Борис Булгар, Борис Български, а от 597 г. и с българите на Кан Булгар /2/*. Според хронистите О. – “Долната земя охридска”*, е била населена с българи от времето на “Анастасий цар” (Анастасий І /491-518/) до цялостното й включване в пределите на Българската държава при Крум* (пр. 796-814) или най-късно при Омуртаг* (814-831). Всъщност, обаче, още при Аспарух* (668-699) района на Вардарска Македония, където се настанил Кубер* през 679/680 г., била неделима съставна част от Българската държава, като останала такава и при Тервел* (699-720), и при следващите български владетели, като връзката между двете части на страната били земите на запад от района на византийската Сердика (Средец*, дн. София*), която била включена в България чак през 809 година. Това ранно българско заселване в О. от края на V в. – вероятно още към 493 г., се потвърждава и от археологическите факти. Те показват наличието на монолитна българска култура в района на тази част от Македония за времето приблизително след V в., която категорично се различава от културата на т.н. Елинско население до тогава, като същевременно не са открити следи от присъствие на Славяни*; вж Долната земя охридска*, Ирник*, Реан*, Стара Велика България*, Булгар*, Крум*, Вардара*, Самуил*, Кубер*, Кирил и Методий*, Македония*, Славяни*, Елини*, Ахрида* и пр.;  

ОХРИДСКА (1) – производно от името на град Охрид*;

ОХРИДСКА (2) – от Охрида*; 

ОХРИДСКА АРХИЕПИСКОПИЯ – българска епископия от 855 г., т.е. от Брегалнишката мисия* на Кирил и Методий*, или най-късно от есента на 863 г. – официалното покръстване на Цар Борис І* (852-914), на България и на управляващата върхушка на България; тя е Aпостолическа автокефална (самовластна) архиепископия още от 535-553 г., когато е създадена със специален закон от Юстиниан I Велики (527-565) и с решение на Вселенския събор (553 г.) като “българска архиепископия“, наричана също и “Първо-Юстинианина“, както и “Илирикска“ или “Илирийска“, и вероятно съвпада с др.-българската т.н. Оногондурска епископия*. Тя е всебългарска автокефална апостолическа архиепископия от 1018-1019 г., а е лишена от този си статут през 1767 г. по искане на гръцкото националистичното реакционно духовенство в Константинопол, обаче основно под натиска на Русия – управлявана от агресивната прусачка Екатерина ІІ (1762-1796) и приближеното й болярство; от 1767 г. всички български територии, градове и села са подчинени пряко на Цариградската (Истанбулската) фанариотска патриаршия, владяна вече от гърци-реакционери; вж. Българска православна църква*, Борис I*, Средец*, Македония*, Брегалнишка мисия*, Кирил и Методий*, Роман Симеон*, Болгариня*, Анна /3/*, Владимир I Киевски*, Оногондурска епископия*, Микаил Бащу*, Киев*, Иоан Александър*, Елена* – царица на Сърбия (1332-76), Георги Бранкович*, Мара Бранкович*, Османска династия*, Иоан Срацимир*, Константин II Срацимир*, Иоан Шишман*, Търновска патриаршия*, Евтимий Търновски*, Никополско царство*, Григорий Цамблак*, Йосиф II*, Асенова крепост* и пр.;

ОХРИДСКИ АРХИЕПИСКОП НИКОДИМ – известен е българският надпис: “Съзида се и се изписа този Божествен храм на великите мъченици Вси свети (манастирът “Вси свети“ до с. Лешани, Охридско) с труда и попечението на раба божий Ни… Божикев от град Охрид в дните на архиепископ Никодим в лето 6960 (1452)“, който е обнародван за пръв път в новите времена още през 1877 г. от В. Григорович в “Очерк путешествия по европейской Турции“ (издаден в Москва, стр. 106-107) [БН*];

Приема се, че Охридският архиепископ – митрополит (патриарх) Никодим (ок. ? 1445-1453) е бил в същото време и Ипекски (сръбски) патриарх и че точно по негово време Сръбската патриаршия е била присъединена към Охридската апостолическа автокефална архиепископия (патриаршия) между 1444 и 1446 г. със съгласието, а може би и по почин (искане, инициатива, желание) на деспот Георги Бранкович* (Ив. Снегаров, “История на Охридската архиепископия-патриаршия“, София, 1932 г., стр. 501-508; БН* - стр. 95).

Обаче, следва да се отбележи, че етническата страна Сърбия* – княжеството на Лазар Хреблянович (1376-1389) и на сина му Стефан Лазаревич* (1389-1428) между реките Ибър*, Дрина* и Сръбска Морава* (сега Западна Морава) – е напълно заличена от османците още през 1439 година (ИОД*). Явно тук става въпрос за деспотството на принц Георги Бранкович* (пр. 1398-1456), което преднамерено и зловредно се представя от сръбски, съветско-руски, российски и всякакви панславистки* историоведи от 19-ти и 20-ти век за „сръбско“ (вж. Панславизъм*, Сърбия*, Ичков мир* и пр.).

Георги Бранковеч* (пр. 1398-1456, роден 1377), женен от 1414 г. за деспотица Ирина Асенина Палеологина-Кантакузина (1414-1456, род. 1400 г. в Константинопол), който несъмнено и категорично е с име Георги* или Гьорги – име от номенклатурата на българските царски имена и на родовете Тертер* и Тертер-Шишман (от който са братята-владетели цар Иоан Александър* /1331-1371/ и принц Иоан Комнин Асен* /1331-1363/, и сестра им – кралица и царица Елена Сръбска* /1332-1376/). Георги* или Гьорги Бранкович е баща на Мара Бранкович* (майка на емир/принц Ме`мед II Завоевателя /1451-1481, роден 1 април 1430/) и е безспорно българин и български деспот (т.е. = принц, херцог и/или ерцхерцог), независимо че сръбската и руската демагогии от ХIХ (19-ти) и ХХ (20-ти) век, та чак до ден днешен – юли 2018 г. от ХХI век, го представят нахално, неморално и цинично преднамерено за “сърбин“ и “сръбски деспот“ (вж. Сърбия*, Сърби*, Славяни*, Склави* и пр., вж. Мара Бранкович*, Османска династия*, Георги Бранкович*, Георги*, Тертер*, Иоан Александър* и пр.; вж. също  https://liternet.bg/publish17/iu_trifonov/izbrani/otnosheniiata.htm ).

В българската историография за първи път в Източна Европа или в цяла Европа именно аз разглеждам по-детайлно важният въпрос за владетелските титли в България по време на християнския период от есента на 863 г. насетне, който безспорно е много здраво свързан и с титлите от предходните времена (вж. Цар*, Василевс*, Борис I*, Самодържец*, Кан*, Кана субиги*, Кави* и пр.). Върховната титла Цар* е равна и равнозначна на император, като в Европа има само трима императори, които притежават специален и извънреден статут (ФК*) – Българският цар, Византийският император и чак от 800 г. сл. Хр. т.н. Свещено-Римско-франко-германски император. Московският владетел “цар“, за какъвто се самовъздигнал княз Иван IV Василис (1533-1584, роден 3 септ. 1530) на 16 януари 1547 г. (но и никой от околните владетели не приел титлата му сериозно и не я признал)  – когато станал на около 17 и полвина години (РН*), е със статут „велик княз“ = велик херцог, = велик дук, което е с три-четири степени по-ниско от българската върховна титла цар* (император).

Една степен по-ниско от върховната титла Цар* в България стои “младши цар и съвладетел“, която видимо е равна на др.-бълг. Канартикин*: „канов наследник, престолонаследник“, а пък вероятно същевременно и на др.-бълг. Кавкан*. В българската практика тя се отбелязва със съкращение, което българските езиковеди възприемат като „Цезар“ (елин. Кесар) – титла, която е налична и във Византия* (нпр. Кесаря Варда*). В текстовете, писани в Царската канцелария, както и в писаните във Византийската императорска канцелария, много ясно се различават българската върховна владетелска титла от тези на младшите царе-съвладетели, макар че досега никой не е обръщал внимание на този съществен факт (нпр. в българския превод на „Манасиевата хроника“ от 1330-1345 г., в илюстрацията за превземането на Преслав* и Плиска* през 970-971 г., ясно се вижда младшата титла „цезар“ на много по-възрастния и същински управляващ Византийската империя Иоан I Цимисхи* /969-976, роден 925-927 г./ и върховната титла „цар“ = „император“ на младия, но законен и действителен император Василий II /963-1025, роден 958 г./).

По времето на царя-император Иоан Александър* (1331-1371) са въздигнати за младши царе и съвладетели синовете му Иоан Срацимир* (ок. 1355-1396/7) – преди 1355 г., и Иоан Шишман* (роден в 1350/1351 г. и починал на 29 октоври 1395 г. в Одрин). А пък още на Великден 1346 г. е въздигнат за младши цар и съвладетел зет му Стефан Урош IV Душан (1331-1355), който е женен пролетта на 1332 г., на 19 април – Великден*, за Елена Българска (или също „Сръбска“);



Гласувай:
0



1. kirk - ХристоС (-тоичков) е българин
22.04.2020 10:20
"Българска православна църква със свой църковен глава съществува в Армения от 301 г."
БУЛШИЙТС!!!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101387
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031