Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.04.2020 08:38 - Владимир I Киевски (880-1014) (1)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 162 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 21.04.2020 09:09


ВЛАДИМИР I КИЕВСКИВладимир I Святой* (878-1014);

ВЛАДИМИР І СВЯТОЙВладимир I Киевски*, или Владимир І Святославич (Борисич), с прозвище Красное Солнышко, наречен също и Святой; той е Княз на Новгород* (ок. 970-1014), Велик княз на Киев* (978/980-1014); по същото време Киев се нарича Самбатис* (Конст. Багр., 944-959 г.), а носи и по-старото си име Бащу* (ДТ*, СБ*, пр. 814 – сл. 1246 г.), дадено на градската крепост-цитадела през 619 г., когато Българският кан Курбат Бащу* (605-665) заповядал на по-малкия си брат Самбат* (618-676) да я реконструира и съгради с каменни стени и кули; още в 626 г. Курбат дал на брат си Самбат и прозвището Кий*, др.-бълг. и ст.-бълг. Кыи: „отсечен, откъснат; отчупен, отстранен; някакъв си, никакъв, никой, никаквец; изсъхнал; суховица“, по който прякор и града започнал по-късно (след 658 г.) да се нарича Кийев, Киев*, най-вероятно успоредно с името Самбатис;

През 986, 987 или 988, или 990 г., а всъщност през 990 година, Владимир покръства себе си и управляваната от него Киевска Рус, като “всички [християнски] епископи, свещенници, дяци и псалти … са българи”.

- Майката на Владимир – Малуша Любечанка*, и нейния брат – най-мощният велможа на българския род Барин и първи велможа на Новгород* и на Новгородската държава – Добрина* (вж Добрин*, Добрыня*), са българи; дядо му Мал* (ок. 897 - ок. 970) – бащата на Малуша* и Добриня, е принц от рода Дуло*, син на Алмъш* (895-925) от брака му в 895 г. с Кук-огузката принцеса Нуша-би (Нуша-господарката, Нуша-княгинята), която е дъщеря на Кук-огузкия хан Салар (кук-огузи: “северни огузи”, тюркмени); баба му Олга* (941-969), както и първата (официална) съпруга на баща му Святослав І* или Борис /5/* (964-972, род. 942 г.) – Предслава*, заедно с целия й род – най-значимите Киевски боляри от това време, са също от български произход; дядо му Игор или Угър-Лъчин* - Киевски княз (882-911, 921-944, род. 870/971 г.), е принц от рода Дуло*, изповядващ традиционната българска вяра – Митризма (Митра*) и култа към Слънцето* (Фа*, Фара*) и то в тяхната “елинистична“ форма от периода след 330-323 г. пр. Хр. (вж. Древните българи*, Балгара*, Бактрия*, Балх*, Митра*, Заратустра*, Дарии*, Партско царство*, Авитохол*, Котраги*, Булимир* и пр.);

Някои изследователи въздигат тезата, че Владимир е син от “извънбрачна” връзка [Всъщност Малуша* явно от дете е заложница-гарант по договор между Мал* и Киев, сключен още по времето на Владимировия дядо Игор (912-944) и на баба му – жената на Игор – Олга* (941-969); Малуша* е довереница и “ключница”, т.е. икономка на Олга. Обаче ако руснаците през ХVІІІ-ХХ век възприемат думата “ключница” като “икономка”, то в др.-руския, който е по начало чист ст.-български, думата “ключница” би имала и значението “заложница”, “държана под ключ”; това пък може да идва от конкретното положение на баща й Мал* спрямо Олга*, която го въдворила в Любеч* като свой васал и княз-управител на тамшното племе склави* (славяни), наричани Древляни*].

В следствие на това твърдение се внушава, че Малуша нямала официален брак с (?) връстника си Светослав І Игоревич (род. 942-972), защото, въпреки традицията на многоженство, той  “има право” само на една женитба, като за това могат да се предположат няколко причини – 1. заради силното влияние, което има върху него майка му Олга* - ревностна пазителка на християнството, 2. - по причини от външно и вътрешно политически характер, 3. - заради положението на Малуша като заложница.

В българските хроникални данни обаче се казва, че бракът между Святослав І* (Борис /5/*) и Малуша* е сключен официално, при това с благословията на Олга* (ДТ*). Това станало след смъртта на Угър-Лъчин* (рус. Игор) през зимата на 944-945 г. и след като Мал* бил изпратен от Олга* да князува в новия Искористен* (в.-бълг. Хорисдан: “столица”), т.е. в град Любеч*, като най-ориентировъчно това бракосъчетание може да се постави след 13-14-тата годишнина на Борис /5/* (Святослав І*), т.е. след 955-956 г.

По същото време Олга* официално приема християнството (през 955 г. или през 957 г.) и пътува до Константинопол (957 г.), което прави напълно възможно подобно действие от нейна страна, целащо да укрепи трона на сина си за времето на нейното отсъствие, женейки го за дъщерята на влиятелния и значим аристократ Мал* (по онова време Волжка България* е управлявана от Мохамед /943-976/, син на брата на Мал – Микаил /930-943/); при това Олга* (941-969) не се страхувала от агресивна политика спрямо Киев от страна на Българския цар Петър І* (927-970/971), който й е първи братовчед, а освен това е също и неин личен сват* (тоест по традиция и неин кум*) – уредил е в 941 г. сватбата ѝ с Киевския княз Угър-Лъчин* или др.-рус., рус. Игор (921 – ноември-януари 944/945);

Така или иначе, но чичото му – Добриня* (Добрѝна*, брат на майка му Малуша Любечанка*), със завидна дипломатическа ловкост и безприкословна подкрепа към Владимир, успява да го направи Княз на Новгород* през 970 г., лично измолвайки го за такъв от баща му Святослав І*, завърнал се през 969 г. в Киев от Преславец* (Малък Преслав на р. Дунав, вер. Никулицел*). След това – към 978 г. – принц Добрѝна смогнал също да организира съюзници и български войски от българския ареал (вероятно в ареала от Киев на изток, включително и от земите на Волжка България*) и да издигне Владимир за Княз на Киев към 977-978 година. Съществен регионален детайл е фактът, че след като завладял Киев в 978 г. и се установил да живее в този град, княз Владимир станал формално – т.е. по документи – и действителен владетел на Киев и Киевския феод едва през 980 г. (РН*).

Безспорно поставянето на малолетния Владимир (роден най-късно в 957-959 г.) на престола на Новгород* през 970 г. осигурява за десетилетия нужната закрила и самостоятелността на велможките и болярско-търговските родове в Новгородската столица и страна. Същевременно възкачването на Владимир на Киевския престол към 978 г. гарантират както собствената независима политика на Новгород, така и стабилността на новгородската партия в Киев*, която пък стои зад гърба на Владимир и Добрина* (вж). Но най-важното политическо решение е приемането през 988-990 г. на християнството от български духовници, по българския църковен канон и структура, окрепващо и сигурността на владетеля на Киев – както от страна на българската аристокрация в района на север от Черно море (в Киевския регион, който е доста далеч от Черно море), така и от страна на Дунавска България с Роман Симеон* (977-997) и Самуил* (978/997-1014), и от страна на Византия с Василий ІІ (979-1025) и Константин VІІІ (979-1028).

За вземане на съдбовното решение какъв религиозен канон да се приеме и от кого, дори при положение, че Киевска Рус не е васално подчинена на България (за каквото зависимо положение обаче има достатъчно улики), влияние оказват личностни и обществени фактори. Преди всичко това са Малуша*, брат й Добрина* (Добрыня*), Предслава* – първата съпруга на Святослав І (942-972) ако е жива, и нейният род, имащ водещо положение в Киев* и чист български етнически произход (както може да се определи по не-славянското българско име Предслава* и това на пратеникът й в Константинопол с делегацията от 945 г. – Каницар*). Важен фактор в обкръжението на Владимир е вероятно и неговата съпругата (от 988 или 990 г.) – Анна /3/*, често в руската идториография погрешно наричана и Болгариня* (ПВ*, РН*); всъщност Болгариня* е волжко-българската принцеса Бозок*: “принцесата, господарката“, дъщеря на Волг.-Българския кан Тимар Мумин Баджанак (букв. Тимар “Превъзходния, Видя*, Знаещият“, по майка Печенег = Баджанак), царувал в 981-1004 г., и именно тя е майка на Владимировите синове Борис и Глеб* (ДТ*).

В обществен и политически план това са голямата българска общност във и около земите на Киевското княжество (вж Киев*), традиционната и законовата обвързаност на населението и аристокрацията в обхвата на Киевска Рус с България, и силата на християнска България (вж Самуил*, Роман Симеон*). Не може да се умаловажи ролята, която играе свързаната с България съдба на бащата на Владимир І Святой – Светослав І (942/964-972), който живее през последните 3 години от живота си в Добруджа и е убит, връщайки се от Дръстър* към Киев* (българо-мюсюлманската делегация, изпратена от Волжка България* в Киев, за да поиска там бъде приет исляма, вместо на християнството, не само подчертава законовата, политическата и традиционна подчиненост на Киево-руското княжество от българската феодална държава, но говори и за активно, макар и своеобразно, съперничество между Волжка България и Западна /Дунавска/ България за хегемония над Киев и киевската властова върхушка; самото право на българска хегемония над Киев не се поставяло под въпрос нито от властите във Волжка България, нито от властите в България, нито от управниците на Киев).

Не може да се подцени също политическата и християнската позиция на баба му Олга* – Киевска велика княгиня (941-969), която най-вер. е дъщеря на Българския владетел Владимир І* (889-893). Във връзка с всичко това е знаменателно, че наред със стотиците църкви, след 988-990 г. Владимир І Святой (Киевски княз 878-1014) строи град, който кръщава Преслав* (в България град Преслав* става един от столичните градове, измествайки или по-точно замествайки Плиска*, през 893-896 г.). А по свидетелство на Титмар – Мерзебургски епископ, Владимир І Святой е погребан в киевския храмт Св. Климент - срв. Св. Климент  Охридски*, вж. Кирил и Методий*.

За сегашната действителност – тази от ХХ-ХХІ в., е важно, че Киевска Рус приема именно от България и Българската православна църква през 988-990 г. християнството, заедно с българската писменост и със съвременния български говорим (= словенски*) език. Защото с този акт Владимир І Святой (870-1015) поставя на трасето на модерната европейската и световна модерна култура както Киевска Рус (921/945-1169/1237) и Новгородска държава (Х в. – 1493 г.), така и по-късната Московия* или Московска Рус (1238/1362-1696), и следващата Руска империя (1682/1696-1990; буквално “империя” от 1721 г., а “царство”, според руснаците, от 1547 г., но потвърдено в международен договор доста по-късно – през 1618-1633 г. или по-нататък, като статута на Московия е “велико княжество“, какъвто е и статута на Лиовия).

Изброените различни „руски“ държави, ние, под напора на сегашните злободневни условности и налаганата от Кремълската власт демагогска лъжовност, обикновено обединяваме твърде неправилно и формалистично под общото сборно историческо и образно название “Русия”; и при това поставяме тази “Русия“ или “Россия“ в онова общо русло на християнско съществуване, което Русия на Романови (1613-1918) и нейното население следват по един или друг начин до ден днешен – поне в периода от Петър І (1696-1725) насетне (днешните българи, както и всички европейци, северно-американци, австралийци, новозеландци и пр., под “Русия” всъщност имат предвид Съветска Русия или СССР /1917-1991/, формално преименувана на ОНД – “Обединение на Независимите Държави”, а вече и на „Российска Федерация“, коята си остава страната, контролирана пряко от Москва, тоест от властта в Кремъл и от нейното уж бившо КГБ – днешно ФСБ, страната, която е в ръцете на насилственото сдружение на управниците на няколко пост-съветски държави, държавици и “автономни“ области, подчинени безропотно на Кремълската хунта).

Тук следва да се припомни, че на никакъв “славянски” език не можело да се приеме християнството, а единствено на български (ст.-български = словенски*: “словесен, говорим български език”), защото само Българския език* бил признат през ІХ в. за каноничен от Константинопол и от Рим, и то след продължителна дипломатическа борба на България. При това няма как славяните* да са говорели изначално на български, защото не са българи, независимо че до това време вече били възприели доста български термини. Термините, обаче, не правят от един език друг език и това се вижда в промените, които славяно-руската битност наслагва върху наложения им за административен и църковен от 988-1014 г. насетне старо-български език, свеждайки го от ХVІ-ХVІІ в. до ХІХ век в доста голяма степен към по-удобната им славянистична форма.

Киевският княз Владимир І (978/80-1015) е провъзгласен за “Свети” през 1240 г. от Александър Невски (Велик Владимирски княз 1252-1263 г., роден 1220, вж. Асеневичева*), но е канонизиран едва при Московския велик княз Иван ІV Грозний (1533-1584, род. 1530), когато България е раздробена на части, поставени в различна степен на васална зависимост към Унгария и Ягероните, Османска турция и др., а Българската православна църква* търпи мното ограничения. Липсата на независима българска християнска държава като политически субект в И. Европа, намаля лостовете за българско влияние в Русия* (Волжка България* е ислямска, а мощното българско присъствие в европейската част на бъдещата Руска империя, в Ю. Полша, в Украина и пр., насочва силите си към местните държавно-политически субекти, които могат да водят по-успешна борба срещу османо-ислямското настъпление).

Така Московското княжество, успоредно с териториалното си нарастване и превръщането си в империя (по мащаби от 1493-1495 г. насетне), получава възможността за самостоятелно развитие и създаването на собствена оригинална, имперска по своята същност култура, стъпваща върху фундамента на древно и старо-българската култура, и върху засилилото се от 1472 г. римско и западно-европейско цивилизационно влияние; т.е. това става след брака на Московския княз Иван ІІІ (1462-1505) с Константинополската принцеса Зоя-Софья Асенина* през 1472 г., в съчетание с канонизирането за светец от Московската църква през същата 1472 г. на българина Киприан* (ок. 1330-1406) – Киевски и все-Литовско-украински митрополит (1375-1406), Смоленски мотрополит (1375-1406), Тверски митрополит (1375-1406), Московски и все-Московскоруски митрополит (1375/1387-1406).

Москва, укрепнала и завоювала по-силни външнополитически позиции след качествената промяна на статуквото й от 1472 г. и на практика след 1492 г., когато се слага край на татаро-монголското робство (1237-1492), нараства при Великия княз Иван ІІІ (1462-1505) от 10-20 000 кв. км на 2 000 000 кв. км (докато при Василий І /1389-1425/ контролира едва под 10 000 кв. км, колкото е Московското княжество и в първите 15-тина години от управлението на Иван ІІІ, който е в конфликт с всичките си съседи /РН*/; за сравнение днешната Софийска област в България е към 22 000 кв. км, като при това е многократно по-населена и с много по-гъста селищна мрежа от тогавашното Московско княжество).

Това разрастване на Московия й позволява постепенно да се освободи от започналата в 990 г. канонична обвързаност и зависимост от България, да си присвои самоволно царско достойнство в 1547 г. - при Иван ІV Грозни, а скоро, в 1589 г. – при царете Феодор (1584-1598) и Борис Годунов* (властващ от 1584, цар в 1598-1605), да получи и патриаршеско достойнство за митрополита на Московската христова църквата.

Обвързаността на българи и прото-руснаци е от времето на заселването на Славяни* (от VІ и VІІ в.), Руси* (скандинавци), Угри* (северяни, мишари, мокши, маджари, торки и пр.) и другите прото-руски етноси в земите на дн. Украина и Русия, които заварват вече живеещите тук Българи* (от І в. пр. Хр. – ІІІ-ІV в.) и династично родчинените им Саклани*, и стават данъкоплатци на Стара Велика България*. Първите склави* (славяни*) от групата на прото-руснаците са заселени при бащата на Бат Оркан* (602-603, 641-645) и на Кан Гостун* (603-605, 618) – Кан Тубджак* (587-602); това са над 200 000 склави* или ульчийци* („въдворени“, „поселени“), които канът довел от земите на Византия  и въдворил по среден Днепър, за да правят лодки-еднодръвки (известни са като Древляни*). А вторите – смесица от склави*, авари* и др. – идват от Ц. Европа и със Самбат* (618-676) през 658 г., заселени са в земите от Киев до източните склонове на Карпатите и са известни като Дулеби* (вж Киев*).

В региона на Източните Карпати, в планинските полета – в покрайнините на горите и край реките – живеели склави от към края на VI в. или още от времето на настаняването на Аварите* в Панония през 566-568 г., и били подчинени на Кан Гостун* (пр. 603-618); за разположението на склави и други етнически групи в периода 488-626/658 г. в района на запад от Южен Буг и на север от долен и среден Дунав до Припят, горна Висла и Северен Буг, а на запад до поселищата на Сев. Шваби, Тюринги и Бавари, вж. карта: “488-623 г. ...” [цялото й озаглавяване е: 488-623 г. и до към 850 г., етносите (в т.ч. склавите) на север от Среден Дунав и от Долен Дунав до идването в Панония на Аварите (566-796) и след това.];

В т.с. приемането на християнството при Владимир І Святой от Българската православна църква и български свещеници е напълно закономерно, а поставянето на този факт под въпрос е свързано с много по-късните (след ХV-ХVІІ в.) опити за хегемония на гръцката църква, доктрината на руската църква да стане нов Константинопол - т.е. да наследи местото на България и Византия в източно-православния свят, провизантийската мода от ХVІІ-ХХ век в Русия, руския и съветския имперски хегемонизъм, и пр. Точно тази българо-руска обвързаност, заедно с обусловеното от турската инвазия от края на ХІV-ХV в. настъпление на католицизма във Владимиро-Галицкото кралство* и други земи на изток, обосновават също такава закономерност в присвояването на източно-православната българска императорска титла Цар (а не византийската!) именно от руския монарх. Тази българо-руска връзка обаче се използва с обратен знак през последните два-три века от руските политици и демагози, и от повлияните от тази руска имперска политика историци, което се отразява както в определяне на др.-българите като тюрки, така и в обявяването на съвременните българи за славяни*;

Ето какво пише за Владимир І Святой (978-1015) в българската хроника на Гази Барадж (1229-1246):

… в 981 г. [Канът на Волжка България] Тимар Мумин Печенег (981-1004; син на Кан Мохамед (943-976) и на печенежка княгиня) заповядал… на курсибаите (в.-бълг. Курсибай*: постоянна волго-българска войска, която в битка се построявала в три линии – отпред улани, зад тях – средно въоръжени рицари, а отзад – хусарите, ДТ*; от др.-бълг. Кур*) да воюват заедно със сакланските печенеги (вж. Саклан*, вж. Печенеги*, Сабани*) против [Киевска] Рус, заради отказа на Киев да плаща данъка за [областите] Ростов* [и Кърчаг*, и за град Кан*]. ...

 В условията на силно недоволство от управлението [на Волжко-Българския кан Тимар] (981-1004), [принц] Ибрахим решил да завладее трона [на Волжка България] и сключил таен съюз с курсибаите [командвани от Кукча] и със сина на [убития в 972 г.] Борис (Святослав І* /965-972/) – Булимир (Киевския княз Владимир І /ок. 978-1014/). Князът (“бек”, = родов княз или княз на неголям район, васален феодал) на [град] Киев* (Владимир І) се съгласил да помогне заради обещанието на принца (“емира”, т.е. Ибрахим) да прекрати досаждащата на [Киевска] Рус Печенегска война. Водач (рус. “проводник” = водач, съпровождач) на нашите [волжки българи] в тази Първа Печенегска война бил Бориш (Барыш, Борис, може би притежателното нарицателно “Борисов, принадлежащ на Борис”) – слуга на сина на Борис (Святослав І*) – Ярсыба (Ярсы-бат, рус. Ярополк І, Киевски княз /972-980, род. 961 г./, брат или полубрат на Олег /972-977/ и полубрат на Владимир І).

Ярсыба (Ярополк І, полубрат на Владимир І) бил заложник във [Волжка] България при [управлението на баща си] Борис (Святослав І* /964 – март 972/), а после [през 972 г.] с помощта на нашите [волжки българи] станал княз (“бек”) на Киев. Когато [през 980 г. (ПВ*)] него вероломно го убил Булимир (Владимир І), [слугата му] Бориш избягал във [Волжка] България и получил имение (рус. “поместье”) при река Сура*. Реката (? притока на Сура), протичаща през неговите владения, започнали да наричат Бориша.

(В “Повест врем. лет” се споменава един “Варяжко”, който след убийството на господаря си Ярополк избягал уж при “печенегите” и дълго воювал с тях против Владимир І. Видимо казаният Варяжко и Барыш или Бориш, чието положение е характеризирано с рус. “Проводник” – т.е. “водач, съпровождач” на волжко-българските войски, са едно и също лице, още повече, че в руската хроника под “печенеги” по-скоро трябва да се разбира “волжки-българи”, като тази подмяна на етническите имена е свързана с общото название на конфликта – “Печенегска война”, и най-вероятно е направена умишлено в доста късни за руската (российската) историография времена; а същевременно нарицателните „печенеги“ и „Печенегска война“, в случая може пряко да са свързани с епитета на Българския кан Тимар Мумин „Печенег“ (981-1004).

Епитетът “Варяжко”, първоначално *Варяшко, *Варишко, следва да се извежда не от Варяги*: “скандинавци”, Варяг: “скандинавец”, а от бълг. Вар*: “браня, защитавам”, в случая – бранещ позициите и името на господаря си Ярополк, или от производното на Вар – др.-бълг. и ст.-бълг. варити, вар« (варйо, варйъ), вариши: “побързам, избързам, изпреваря, надпреваря, предваря, вървя отпред, постигна, застигна” (СТР*). При това трябва да се има предвид, че името Варяжко вероятно е привнесено в руската хроника през ХVІ в. или дори по-късно – вж. Василий Блажени*)

Не срещайки съпротива от марданците (т.е. населението на губернията Мардан или Мардан-Беллак; Мардан е трансформация от Мардукан*), Ибрахим със своите тюркмени (кук-огузи: “северни огузи”) и с курсибаите* на Кукча (?-1004) преминал през Буртас (област и град в губернията Мардан-Беллак) и заел [град] Буляр. От там той тръгнал към [столицата] Болгар, където приплувал (с флота от кораби и ладии) и Булимир (Владимир І) със своя войвода Дяу-Барына (Добрина*, рус. Добрыня, ПВ*), сина на [волжко-българския принц] Мал* (сл. 897 – ок. 970), и неговата 24-хилядна войска.

Обаче Кукча, узнавайки за слизането на враждебните му балинци (жители на северна Рус, в случая Новгородци и Смоленци) и разграбването от тях на низовите квартали на града (Болгар*), рязко променил своите планове. Като предложил на принца (“емира”) да се задоволи само с губернаторството в Байтюба (губерния с център град Буляр), той атакувал Булимир (Владимир І) и го сврял на [един] кораб. При това 10 хиляди смόленци и новгородци паднали на месту, а 8 хиляди с Дяу-Барын (Добрина*) попаднали в плен.

Възползвайки се от това, [Волжко-Българският кан] Тимар (981-1004) встъпил в преговори с Кукча и с Булимир (Владимир І). Кукча поискал за Ибрахим [трона в] Буляр, а за себе си – [губернията] Кашан (област на север от долна Кама*, но може и да е Кашгария с център град Самара*), в замяна на пленените балинци (новгородци и смоленци) и прекратяването на метежа… Булимир (Владимир І) пък молил Тимар да му предаде пленените в замяна на (!) утрояване на “Ростовския данък” и отварянето на безмитния Янтарен път (по Западна Волга или Горна Волга) за Прибалтика (“Артан”). За да не се обединят отново неговите противници, Тимар се съгласил да приеме условията на Кукча и предал на Булимир неговите пленници (в т.ч. и чичо му Добрина*) в замяна на обещанията му.

Освен това, Тимар взел от Булимир писменно обещание да не приема християнството и да не препятства разпространението на истинната вяра (мохамеданството) в Рус. За да привърже по-крепко Булимир към Държавата (Ак-Йорт: “Източната Държава”, т.е. Волжка България), Тимар омъжил за него и своята дъщеря Бозок.

След сватбата [на Булимир и Бозок], която се състояла (към края на 981 или през 982 г.) точно тук (на мястото на събитията), в [столицата] Болгар*, Булимир отплавал за Рус по Западна Волга (Кара-Идел*, др.-бълг. Кара: “запад”, Волга от устието на Кама до изворите, като от октомври до април Волга е замръзнала); а на следващата година (? 372 г. по Хиджра, = втор. пол. на 982-983 г. сл. Хр.) 7 български правоведи (т.е. мохамедански теолози) се отправили към Киев по Батавилския (Путивлския) път (на запад по р. Мокша, р. Ока*, р. Сейм и р. Десна* до град Киев). Възглавявал ги сина на Насър – Кул-Мохамед. Те обърнали в исляма барински* и каубийски бекове (“бек” = родов княз), а също князе (“бии” = областни или племенни князе) на Сакланските печенеги (живеещи по Путивлския път от Волга към Киев, на запад-югозапад от барини* и каубуйци*, но на изток-североизток от Курск и Барин-Диу, най-вероятно това са печенегите по поречието на р. Сула*, южно от Курск* и Путивл*) и построили няколко мечети в Киев* (Бащу), Чернигов* (Караджар*), Путивл* (Батавил*), Курск* (Хурса) и Барын-Диу (вер. Бариндиу*, град на Дяу-Барын, т.е. на Добрина*; вероятно това е Баринту*, наричан и Нур-Сувар*) ...” (ДТ*);

Тоест, това височайшо волжко-българско пратеничество имало мохамеданско-проповеднически и пропагандистки характер. То било водено от 7 видни български ислямски учени-правоведи, но всъщност представлявало керван от няколко хиляди човека и съответния брой ездитни и товарни животни, както и стада от дребен добитък за прехрана на учасниците (през 921 и 922 г. керванът на Ибн-Фадлан, изпратен от Халиф Джафар ал-Муктадир /908-932/ през 921 г. от Багдат през Бухара към град Болгар със също такава ислямско-проповедническа мисия, се състоял от 5000 човека /ФА*/). Пътуването му по криволичащите брегове на реките от Болгар до Киев, т.е. с отклоненията около 2500 км (към 85-100 дни само път, при средна скорост 25-30 км в ден), било бавно и тържествено, с много и продължителни спирки по религиозни и политически причини и в т.ч. за строежи на молитвени домове (мечети), като продължило поне една година или приблизително толкова, което включвало и принудителния престой в есенно-зимно-пролетния период.

Керванът, воден от 7-те български ислямски богослови тръгнал от Болгар, след задължителните за такъв важен акт дипломатическа кореспонденция и двустранно споразумение, най-рано през втората половина на 982 г. Пристигнал в Киев най-рано към средата на 983 г., като останал в там най-малкото до средата на 894 г. или до началото на лятото на 895 г. (през дъждовните периоди на есента и пролетта в тези земи, където няма калдъръмени пътища, а почвата е ледниково-наносна и силно размиваща се при валежи, не можело да се пътува дори и с верижни машини в средата на ХХ век, по времето на Втората световна война /СТА* и др./). Главната цел и задача на това пратеничество на Волжко-Българския кан най-вероятно било приемането на исляма от Владимир І (женен от 981-982 г. за Волжко-българската принцеса Бозок* или Болгариня*, майка на князете Борис* и Глеб*) и от подвластния му Киевски феод, както се твърди и в др.-руските извори.

Ето как са предадени същите събития в руската хроника “Повест временных лет”:

В година 6493 (985 г., но по-скоро 984 г.). Тръгна Владимир срещу българите (волжките българи) на ладии с чичото свой Добриня*, а торките (угрите*, маджарите, живеещи в района между Киев, Путивл и р. Десна*) привел по брега на коне; и [той] победил българите. Казал Добрина на Владимир: “Огледах пленените затворници, всичките те са с ботуши. Тези дан на нас няма да дават – да идем да потърсим за себе си цървуланковци”. И сключил Владимир мир с българите, и клетва дали един на друг, и казали българите: “Тогава няма да има между нас мир, когато камъка започне да плува, а хмела – да потъва”. И [в година 6493] върнал се Владимир в Киев.

В година 6494 (986 г. или 985 г., т.е. ХІV индикт – от 1 септ. 985 до 31 авг. 986 г.). Пристигнаха [в Киев] българи (волжки българи) от мохамеданската вяра, казват: “Ти, князе, си мъдър и смисловен, а закона не познаваш, повярвай в закона наш и се поклони на Мохамеда”. И попитал Владимир: “Каква пък е вярата ваша?”. Ония пък отвърнали: “Вярваме в Бога, и ни учи нас Мохамед така: да извършваме обрязване, да не ядем свинско, да не пием вино, затова след смъртта си, казва, можем да правим блудство с жени. Ще даде Мохамед всекиму по 70 красиви жени, и ще избере една от тях – най-красивата, и ще вложи на нея красотата на всичките [жени]; тази ще бъде и неговата жена. Там пък, казва, следва да се предавате на всякакво блудство. Ако някой е беден на този свят, то и на оня [ще е]”, и други всякакви лъжи говорили, за които и да се пише е срамно. Владимир пък ги слушал, защото и сам обичал жените и всякаква блудност; затова и ги слушал в сласт. Но ето какво му било неприятно: обрязването и въздържането от свинско месо, а за пиенето, още повече, той казал: “На русите е по-весело като пият; не можем без това да бъдем” (още Херодот пише, че в Елада се казвало “да се напием като скити”, Х*). После пристигнали [в Киев в година 6494] (986 или 985 г.) чужденци (“немци”) от Рим (Германия) и казали: “Дошли сме ние, пратени от Папата”. … (ПВ*).

Вижда се, че в руската хроника събитията са споменати, макар и датирането да се разминава с 1-2 или 3 години, но е прескочено всичко, което би било неприемливо за руското държавно-владетелско достойнство. Такъв подход се наблюдава и в други части на хрониката, като е плод на умишлено вмешателство в изворите и вероятно на късна редакция от ХVІ век. За нас обаче е по-важно, че фактите от руската и българската хроника взаимно се потвърждават и допълват;

В българския исторически документ от първата половина на ХІІІ в., който е писан по предходни, по-стари източници, събитията продължават така:

Но след няколко лета Булимир (Владимир І) съвършено изнемогнал под бремето на новия [утроен] Ростовски данък и решил да оправи положението си за сметка на ограбването на ромейските (византийските) земи. През 988 г. (вероятно в 377 г. по Хиджра или 987-988 г. сл. Хр.) той внезапно нахлул в Крим и завладял [в 990-991 г.] тамошния ромейски град [Херсон (рус. Корсунь, ПВ*)]. Изплашеният Ромейски кан (Византийският император Василий ІІ /976-1025/, който предположил, изглежда с право, че това съсипително за прехраната на град Константинопол нахлуване е по искане на Българския цар Роман-Симеон* /977-997/) предложил тогава на Булимир – в замяна на [излизането на Киевските войски от византийската част на] Крим и приемането от него на християнството – много злато и сребро, и Дима-Таркан (рус. Тмутаркан*) в добавка. Тези условия били дотолкова изгодни, че Булимир (Владимир І) не устоял и приел условията на ромеите (византийците) (ДТ*);

(Времето на обсадата на Херсон от Киевския княз Владимир е фиксирана през есента – месец октомври-ноември – на 989 г., чрез самата Халеева комета, в поне едно безспорно византийско сведение; според други сведения, Херсон е завладян чак през пролетта, което при дадените параметри явно е станало чак през 990 година; вж Анна /3/*, Роман-Симеон*, Борис и Глеб*, Борис-Роман* и пр.);

*****

[Тук следва да се изяснят няколко детайла. Преди всичко Владимир І може би бил приел християнството още през 986 или 987 г. (версия на Шахматов, бел. ПВ*), но дори и да го е приел официално през 990 г., то при всички случаи това станало от Царство България, чрез Българската православна църква и от изпратените български свещеници – припомнете си сведението, че при християнизирането на Киев, Киевския феод и Новгород “всички епископи, попове, дяци и псалти били българи”.

Затова Василий ІІ, който е в постоянна война с Царство България на братовчед си Роман-Симеон* (977-997) и на военачалника Самуил* (972/997-1014), и претърпял пълно поражение при Средец* (София), Щипон* и Траянови врата* през лятото на 986 г., а заедно с това византийците му са прогонени и от Долна Мизия (с проходите от Балкана до устието на Дунав, ББ*), по-скоро е предложил на княз Владимир І Киевски нещо друго. А именно – да постави новата християнска религиозна институция на Киевското княжество под върховенството на Константинополската църква, с което както да ограничи влиянието на България във феода на Киев и изобщо на изток, така същевременно и да намали с това българските ресурси за водене на война срещу Византия.

Същата позиция на Василий ІІ виждаме и в признаването на Киевската власт над важния Дима-Таркан или рус. Тмутаркан*, който е български град, макар и понякога да е под протекцията на Византия, но е управляван от българска династия и е обитаван приемуществено от българско население, а и често в картите е отбелязван с български флаг и монограм – единни с тези на Белград* на Днестър и на Варна* (вж. нпр. морски карти 1300-1320 г., 1321 г). Та, признавайки правото на власт над Дима-таркан на Владимир Киевски, който пък вероятно тепърва трябвало и да завладее този далечен град, Византийският император Василий ІІ нанасял още един удар срещу България и Българския цар Роман Симеон* (977-997);

На Запад пък, възоснова на обединената срещу България византо-германска политика, само няколко години по-късно – през 993 г., под натиска на войнствената агресия на германски свещеници била закрита Българската епископия в Прага*, а пък в 996 г. Царство България изгубило и българските епископии в Краков* и Вроцлав*, като тези два града само три години по-късно, през 999 година – по волята на Римо-Германския император и на германската църква – влезли в състава на римо-каноничната Полша – автономен феод на т.н. “ляхи“ от 960-966 г., управляван от местния княз Мешко I (ок. 960-992), като тази новосъздадена страна фактически била откъсната от Царство България и поставена постепенно под пълната “опека“ на Римо-германската империя;

Трябва да се отбележи, че стара българска връзка е фиксирана с полските князе още в края на втората третина на Х век, тоест в началния период на формиране на Полската прото-държава и на нейното автономизиране. Полският първовладетел княз Мешко I е женен от 865 г. за Доумбовка, Дубравка или Домбрувка = ст.-бълг. Дъбравка* (вж. Дъб*, Дъбрава*), дъщеря на Пшемисловския херцог на Бохемия (Чехия) дук Болеслав I Страшни (935-972), и на съпругата му – Бохемската херцогиня Биагота или ст.-бълг. Бягота (ок. 931-977, род. пр. 918 г.), известна от надписи на латински: BIAGOTA CONIVNX – “Биагота съпруга“, които са открити в единични археологически находки – монети, и за изследователите са базово основание, че тя е съпругата на чешкия владетел (Marek, Miroslav: Complete Genealogy of the Přemyslid dynasty. // Genealogy.EU.).

Името или епитетът ѝ BIAGOTA = *Бѩгота, *Бıагота, сочи славянски* ( = словенски* – т.е. словено-български* = български) произход, като уж без да имат преки доказателства специалистите предполагат, че всъщност става въпрос за династичен брак, сродяващ Пшемисловските херцози с Българското царство на Петър I* (927-971); но по-вероятно с някой пряк родственик на Българското царско семейство. Защото Biagota ражда в 932 престолонаследника Болеслав II Благочестиви, чеш. Boleslav II Pobožnэ (932-999), което означава, че бракът й е сключен най-късно през лятото или есента на 931 г., а тя тогава е била най-малкото 13-годишна като е родена през 918 или 917 година (ако разбира се бракът й не е по-ранен и тя нямала едно мъртварадено или рано починало дете). Тоест, Biagota е родена по време на управлението на Българския цар Симеон I* (914-927) и може да е сестра или братовчедка на Петър I* (927-971);

Под латинската форма на името ѝ BIAGOTA, и конкретно под двубуквието “-IA-“ безспорно се крие българския звук “я“ или доста подобен на него, което в ст.-българския – както с Глаголица*, така и с Кирилица* – се пише чрез няколко различни букви; най-близкият до името базов глагол е др.-бълг. и ст.-бълг. Бѣгати, бѣгаѭ, бѣгаѥш-: “бягам, тичам; бягам, избягам, отивам от едно на друго място; летя; политам, излитам, прелитам от едно място до друго; тека, протичам, изтичам; бягвам, побягвам, махам се бързо и устремно; отбягвам, страня от нещо или от някого; отстранявам се от нещо, напускам нещо; преместен на друго място, отстранен“ и пр. (СТБ*), срв. ст.-бълг. същ. Бѣгѹнъ, бѣгѹна: “бегач; беглец; който бяга от съда; който изтича; който излита, който лети, който прелита от едно място към друго място; преместен на друго място, отстранен“ (МС*) и пр.; видима е формалната разлика и липсата на звука “я“, “ia“ при еквивалентите в чеш. bĕhati, в словен. bėʹgati, bἔgati, в пол. biegać (ЕР*); за българско окончание от този вид и от същия период срв. българските имена Драгота*, Белота*, и пр. (срв. Качка*, Качкин*, Кучка*, Качам*, Качвам*, Скачам* и пр.);

Същевременно, за изясняване на личната позиция на княз Владимир I Киевски в дадения момент, следва да се има предвид, че на самият него, освен пари за т.н. “Ростовски данък“ и за военни разходи, му трябвало и някакво оправдание за пред могъщата Волжка България*, управлявана от строгия му тъст Кан Тимар, с която имал сключено писмено обещание-договор от 981 г., че НЯМА ДА ПРИЕМА ХРИСТИЯНСТВО за своя лична религия и за официално религия на Киевската страна. Ще обърнем внимание на фактът, че наченатата от Владимир Киевски политическа игра, включваща “война“ за да бъде оправдан отказа от вече сключения с Волжко-българския кан договор, съвпада почти буквално с деликатните дипломатически тайни ходове на Българския цар Борис I* (852-914) от лятото и есента на 863 г., за които подробни документи се съхранявали както в царския архив в Преслав*, така също в императорския архив и в патриаршеския архив в Константинопол, като с тях разполагал Василий II (976-1025) и се ползвал от съдържанието им в стремежа си да привлече на своя страна Владимир Киевски.

А през 863 г. Българският велик кан (император = август = василевс* = цар*) Борис I разиграл една малка и безкръвна театрална “война“ с Византийския император Михаил III (856-867) и неговия чичо – управляващия импрерията и войската кесар Варда (брат на Византийската августа-майка Теодора /842-856/, вж. Мамекоян*); тази “война“ била симулирана, за да може чрез нея да се оправдае отказът на Цар Борис I от обещанието-договор, сключен с Римо-германския император Людовик I Германски (843-876), според който Българския император и България трябвало да приемат християнството от Римо-германската църква (което пък противоречало на законите, издедиени от Юстиниан I в 535 г. и на безспорното решение на Шести вселенски събор в 553 г., че териториите на Българската христианска църква* – явно съвпадаща с т.н. Оногондурска архиепископия – са в лоното на Източно-римския и източно-православния регион; вж. Брегалнишка мисия*)];

*

Има и други интересни детайли, отбелязани в блога на atil – български изследовател (http://atil.blog.bg/history/2012/11/08/kak-i-koga-popadnala-cheshkata-moneta-ot-x-vek-v-g-kazan-ili.1018155).

Там се цитира “…съобщението на булгарския летописец от XIII в. Гази-Баба (), дошло до нас в състава на сборника с исторически летописи на Бахши Имана "Джагфар тарихи" от 1680 г. (една част е издадена, а другата чака своя издател)

Казаното от вйда Гази Баба през ХIII в. (текстът на руски е в: atil.blog.bg/history/2011/12/08/poslannicheskata-misiia-na-chernorizec-hrabyr-ili.863611) и с необходимите добавки и обяснения, е следното: 

"Опитвайки се да смегчи лошото впечатление, което направил на [тъста сиВолжко-Българския владетел] Тимар Мумин Баджанак (981-1004) с неизпълнението на обещанията си, Булимер (Владимир – Киевски княз в 980-1014 г.) пропуснал [през Киевските земи] към [Волжка] България голямото улаг-българско (тук “голямо“ = “високо, висше“, а пък Улаг Булгар: “Велика България“ = Западна България = Дунавска България) пратеничество на бѝй (боил) Маркар Макидан (Македонски). Този бий (боил, княз) бил син на Багил (? Боил) и на сестрата на Бурджанския (дунавско-българския) бек (военачалник) Шамил (Самуил* /след 971-1014, род. 958 г./; тоест, всички тези събития стават в периода преди 997 г., когато Самуил* бил коронован за Цар*, защото определянето на сана като “бек“ е със значение “предводител, управник, принц, бат, боил, архонт = главен военачалник, обаче не и “цар“; може да се предположи, че това висше българско пратеничество към Волжка България е осъществено след като Българският цар Роман-Симеон* бил пленен от братовчед си Василий II – тоест през 992, 993 или 994 година).

Маркар-бий (Маркар-бат, племенник на комит*–бек Самуил) тръгнал за Волжка-България заедно с годеницата на емира Ибрахим (брат на владетеля-кан Тимар Мумин) – дъщеря на Бурджанския бек (Българския военен глава) Шамил (Самуил), Джан-бика (?; бика е “принцеса, велика княгиня“; обаче Джан/а би могло да е и Иоана, и Ана, и просто епитет) ...

По пътят [на висшето улаг-българско пратеничество] в град Ази Улаг (Яш?; бълг. Улаг = “Велик“, но не е ясно кой точно е този град; същевременно българското пратеничество би трябвало да мине по северен път, за да избегне каквито и да е византийски капани; в допълнение епитетът “Улаг“ сочи, че град Ази принадлежи на Улаг-Булгар* “Велика България“ = Царство България*) към посолството се присъединил маджарския бий (княз) Саин, сина на бий Хасан. Този бий Хасан заедно с двама други бия Балак и Бахта (синове на Джакин – син на Арбат* /893-907/, който е син на Алмъш* /895-925/), а също и с [тъста си] търговеца Саин, заминал през 970 година от [Волжка] България в Маджар (Унгария в Панония), където намерил радушен прием.

[По това време в земите на няколкото (десетината) автономни маджарски рода-племена в Панония бил избран за главен вожд кан Такшон (949-972), внук на Арбат* (пр. 893/902-907); кан Такшон е в уния с Българския цар Петър І* (927-970/71) и по наследство със сина му Борис II* (971-977), като по-скоро по статут бил все още федерат на Балгария, поради което маджарски отряди участват, наред с българските бойни части, в сраженията на Киевския княз Борис /5/* или Святослав І* (964-972) с Византия в района на Тракия през 970-971 година];

Работата е там, че Балак и Бахта били синове на Джакин (сина на Арбат* /пр. 893-907/ основоположник на унгарската прото-държава в Панония през периода 902-907 г.; т.е. Джакин е и внук на Болгарско-Есегелския кан Алмъш* /895-925/), когото помнели  добре и почтитали като светия в Маджария ... А [бий] Хасан бил женен за дъщерята на търговеца Саин ..., и кръстил сина си [– бий Саин –] на неговото име. [Хасановият син – бий] Саин поискал да види родината на баща си, и след като получил разрешение от маджарския канар* (управник), с леко сърце тръгнал за Волжка България ...

[Това станало по време на управлението на канар Геза (972-997, род. ок. 945 г.), женен за Шарлота, който наследил баща си Такшон (949-972) и бил избран за главен маджарски военен вожд – “канар“ (маджарите са пастирски-номадски родови племена, и са все още в стадия на т.н. “военна демокрация“). По време на властването си кан Геза станал първият маджарски (унгарски) управник, който започнал относително да прилича на същински европейски феодал. Той, явно за да се противопостави на мощното българско влияние в страната си, приел християнството чрез немското духовенство. Обаче направил това чак след като Отон І Велики (962-973) през 972 г. оженил сина си – бъдещия император Отон ІІ (973-983), като гаранция по сключения съюзен договор (насочен и пряко срещу България) между Свещената Римска империя и Византия, за византийската принцеса Теофано, дъщеря на Иоан І Цимиски (969-976); самият съ-император Иоан І Цимиски (969-976) имал най-вероятно български княжески произход, произтичащ пряко от Симеоновия син и престолонаследник Иоан*, и желаещ по това си наследствено право да се възкачи и на Българския престол (вж. Иоан*, Иван /2/*, Иван /3/*, Иван /1/*); вж. Арбат*];

Маркар-бий (Марко-принц, княз или “на-Марко-наследникът-принц“) бил необичайно величествен човек и се държал с голямо достойнство, както подобавало на един потомък на Телеса Бюргана (чичото на Курбата "Кубрат"); [т.е. пряк потмък на Бат-Оркан* (602-603, 641-645)]. По пътя той преодолял много препятствия и опасности и затова нашите... го нарекли Барис (Борис*), което означава "Храбър" (Борис* означава по-скоро “божествен“, “богов“, “богоравен“, “богохраним“, “доблестен“, “могъщ“, “победоносен“, “непобедим“ и пр., като всъщност Борис* има значение на още много други качества).

Той ... предал молбата на бек Шамил (Самуил) за помощ на Улаг-Булгар* (Велика България = Дунавска България) против Рум (Константинопол = Византия*). А този град, укрепен с няколко реда стени, стоял като омагьосан... Нашите кам-бояни (маги*, шамани) го наричали "Истамбул"..." (ако този текст се потвърди и от друг източник, то тогава ще стане безспорно, че турците са взели имато-нарицателно „Истамбул“ от Волжка България, чието културно и езиково влияние над Малоазийските тюрки и турци е установено и в много други безспорни случаи като практика).

В отговор [Волжко-Българският кан Тимар] Мумин (981-1004), казал да предадат на [бек] Шамил (архонта Самуил /971-997/), че ще окаже необходмата помощ и даже представил на пратеника [Маркар-бат] четиримата баджанакски (печенежки) бия (вождове, наследници на Кур-кан* /пр. 964 – сл. 972/), на които вече бил дал заповед за поход срещу урумците (византийците)...

Към [Хасановия син] Саин-бий кан Тимар Мумин бил не по-малко милостив, и след като този [бий] (княз*) ... приел истинната вяра (тоест исляма), му подарил участък земя на река Ар-су (днешната река Казанка*, протичаща през град Казан*) ...

По молба на [Тимар] Мумин, улугбек (губернатор) Маргбаши, когото наричали и Мар, съпроводил посланика Маркар и Саин-бий до участъка [подарен] на Хасановия син. А това било направено защото по това време в тази тюба (област) имало вълнения и сблъсъци между субашите, избягали от [област] Кашан, и арите (фините).

В архива се е запазило едно прошение от дружинник на (губернатора) Маргбаши, който претендирал за спорен участък земя на р. Ар-су (Казанка) ... В това прошение се казвало, че техния предтеча Хаким загинал заедно със самия Маркар, защитавайки неговия керван, и бил погребан до него в същия този участък ... Нарочно или случайно те явно са объркали Маркар-бий с друго лице, вероятно с Маргбаши, тъй като посланика Маркар-бий благополучно се върнал в Улуг-Българ (Царство България) ... а гроба на Маргбаши действително се намирал в този участък... Може това объркване да се е получило защото арите считали Маркар-бий за магьосник и говорел за него така: той загина в бой с дракона Барадж (Мардукан*), когато искал да разруши светилището (Явно Черноризец Храбър се е занимавал и с мисионерска дейност и е кръстил българи там...).

Сардарите (пълководците) на първата войска, пратена на помощ в Дунавска България, били посрещнати край Бащу (Киев*) от самия Булимер (Владимир Киевски) ... С помоща на различни примамки и уговорки този улубий (районен княз, княз на ограничена неголяма територия или на град, = маркграф, т.е. Владимир Киевски) уговорил сардарите (които са казаните по-горе печенеги*) да приемат ... християнската вяра и да преминат на служба при него... Булимер (Владимир) тогава бил съюзник на Рум (Константинопол) и пратил наетите баджанакци* (печенеги*) против бек Шамил (Българския архонт Самуил, след 14, VI, 987 и до 997 г.). Казват, че тази вероломна постъпка на Владимир така оскърбила [Волжко-Българския кан] Тимар [Мумин] (981-1004), че той в гнева си започнал война против Бащу (Киев*) ... (Гази Баба);

 

Ние нямаме сериозни основания да не се доверим на сведенията на Гази Баба. Булгарският летописец не пише къде се е намирал участъка на бия Саин, но от другите източници знаем, че той се разполагал на територията на днешен Казан. Така Иван Глазатый - автор на знаменитата руска летописна повест "Казанская история" (1565г.) директно пише, като се базира на булгарските летописи, че до построяването през XII в. на града Казан, неговата територия се наричала "Юртом Саиновым" - т.е. "владение" – юрт на Саин.
("Казанская история" М.Л.
1954 г., с.48);

Няма причини да се съмняваме и в това, че Маргбаши бил погребан в участъка на Саин. Как е починал – бил убит от бунтовниците или умрял от стествена смърт (той вече бил доста стар) – това е вече друг въпрос.

И така Маргбаши починал и несъмненно бил погребан от своите спътници – Маркар и Саин. Струва ми се, че археолозите са разкопали именно мястото където е бил гробът на Маргбаши - за това свидетелства чешката монета.

Да се слагат монети в гроба на починалия е стар древен доислямски обичай при българите. Той се съхранил за известно време и след приемането на мюсюлманството (В Дунавска България е жив и до днес...). Но струва ми се булгарите (волж.-българите) са възприели този обичай от своите фино-угорски предци (няма основания за такъв извод). Казанският археолог Е. П. Казаков отбелязва, че във фино-угорските гробища по марийското Поволжие се срещат монети сечени в булгарските градове през втората половина на X в. (Е.




Гласувай:
1



1. dobrodan - Маркар Макидан е точно Марк Македонянин,
21.04.2020 12:20
същият е познат и като Черноризец Храбър.
Да, Ази-Улаг е УЛАГСКИЯ (Влашки) град Яш днес.
Добър анализ в статията. Хареса ми :).
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101398
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031