Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.04.2020 08:48 - Владимир I Киевски (880-1014) (2)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 518 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 21.04.2020 09:10

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Да се слагат монети в гроба на починалия е стар древен доислямски обичай при българите. Той се съхранил за известно време и след приемането на мюсюлманството (В Дунавска България е жив и до днес...). Но струва ми се булгарите (волж.-българите) са възприели този обичай от своите фино-угорски предци (няма основания за такъв извод). Казанският археолог Е. П. Казаков отбелязва, че във фино-угорските гробища по марийското Поволжие се срещат монети сечени в булгарските градове през втората половина на X в. (Е. П. Казаков. Культура ранней Волжской Булгарии. М., 1992г., с.233).

Но кой все пак е могъл да сложи чешката монета в гроба на улугбека? Най-вероятно Саин-бий. Едно, че той е син на булгарския бий, но е пристигнал и от Унгария – страната на Арпадовите булгари и фино-угрите, съседна на Чехия. В края на IX - средата на X в. набезите на унгарските булгари и угрите заляли Европа. Унгарските конници минавали през Чехия и грабели по цялата и територия. Тогава очевидно въпросната монета попаднала в ръцете на унгарците като плячка. Заедно със Саина се оказала на територията на Волжка България, а след това положена от него в гроба на улугбека Маргбаши.

Кремълският хълм по-рано се наричал Богъл-тау. Тази дума се осмисляла в XV - XVI в., като "Копна гора". Само че, думата "Богыл" се явява по-скоро развалена форма на българското "баил" - "багыл" - "велможа-княз". Това название могло да се закрепи за хълма защото там е пребивавал (в имението на Саин) посланика на Дунавска България – Маркар – син на бия Багыла (Баила). Всъщност, сравнението на известието от Гази Баба с данните от руските летописи, позволява да заключим, че Маркар Макидан (Македонски) се явява не някой друг, а знаменития дуновско-български философ Марк Македонянин. Никоновската летопис, съхранила доста уникални сведения за Волжка България, съобщава, че през 990 г. киевският княз Владимир I изпратил във Волжка България философа Марка Македонянина с мисионерски цели (ПСРЛ. Т. IX. М, 1965, с. 58-59).

За същото това посолство писали известните историци от XVIII-XX в. В. Н. Татищев ("История Российская с самых древнейших времен"), Н. М. Карамзин ("История государства российского"), М. Д. Полубояринова ("Русь и Волжская Болгария в X-XV вв." М. 1993) и др.

В същата тази 990 г., както отблязва летописеца, Марк Македонянин се върнал в Киев. Така ако се вярва поне на датирането на руския летописец, чешката монета попаднала на Багыл(Баил)–тау, т.е. днешния "Кремлевский холм" (в град Казан) през 990 г. Към това ще добавя само това, че до нас е дошла част от книгата на на Марк Македонянина "Сказание о писменах" (виж Божидар Димитров, "Българите цивилизатори на славянския свят" София, 1993 г.), която той подписал със своя литературен псевдоним – "Черноризец Храбър".

*

*****

Когато [Българският кан] Тимар узнал за приемането [в 990 г.] на християнството от Булимир (Владимир І Киевски), то изпратил при него посланици с упреци… Булимир се оправдал с това, че направил така заради Ростовския данък и вероломно се отказал да изпълни даденото от него по-рано [писмено] обещание.

Няколко години вървяли преговорите (между Владимир І и Воржко-Българския кан Тимар Мумин – от 988 до 991 г.), докато, накрая, в 991 г. (вероятно в 381 г. по Хиджра или 991-992 г. сл. Хр.) войводата на Булимир, заедно с ромеите (византийците), не нападнал Саркел* (др.-рус. Бела-Вежа*, в.-бълг. Хин, крепост на Волжка България* при Долни Дон – край източния му бряг, в непосредствена близост до областта на Тмутаркан*; да припомним, че именно Тмутъркан или Дима-таркан бил обещан на Киевския княз от Василий ІІ). Курсибайят (постоянната волго-българска войска) под главенството на Сал-Сал* (Салаур*) – синът на Кукча (960-1004, род. пр. 940 г.) от печенегска княгиня (“бика”) – избил на място 5 хиляди балинци (северно-руси от Смоленск, Новгород и пр.) и 3 хиляди ромеи во главе с войводата Бер (Вер ?) и обърнал останалите неприятели в паническо бягство.

Независимо от това (разгрома), Булимир, надявайки се на ромейска помощ (т.е. той през 991 г. имал действащ договор с Василий ІІ /976-1025/ и брат му Константин VIII /976-1028/), отказал да плаща Ростовския данък [на Волжка България], и в 992 година Сал-Сал* с курсибайя и печенегите* [от Западен Саклан* (печенегите от района на р. Сула* /ПВ*/)] обсадил току-що построения от Булимер град Бер (? най-вероятно Преслав, Пер`-слав, дн. Переяслав Хмелницкий). На негова (на град Бер) помощ дошъл новия войвода на [Киевския] княз (улу-бий*: ”княз на феод, княз на град“, за разлика от Улуг-бий*: “Велик княз”) – Аслап, от рода Таук, но Сал-Сал* в личен двубой го размазал [само] с ръцете си, направо като пиленце, и след това превърнал [град] Бер в нищо. Преизплашеният Булимир възобновил [още през същата 992 г.] изплащането на Ростовския данък, а пари решил да награби във война против Улаг-Булгар (“Велика България” = Царство България; приема се, че през 991 г. е пленен от византийците Цар Роман Симеон* и България се управлява от Самуил*, а нахлуването на Киевския княз Владимир І, който бил в договорни отношения с Василий ІІ от 991 г., е познато в нашата историография като военния поход на Самуил* в Отвъддунавските земи* - тоест, вероятно около град Канев* и град Балтавар* – днес Полтава*; възможно е походът на Самуил да е започнал от района на Галиция* и да е продължил в земите южно и югоизточно от там; по това време още действа Българската епископия в Краков* и вероятно града и областта са още в границите на България, като се знае и факта, че Киевския княз Святополк I /1015-1019/ загинал някъде в Пустинята (пустошта) на границата между България и Полша*, РН*).

Вземайки там (в Царство България през 993-994 г. или по-рано) действително голяма плячка, той през 995 година (ислямската 384 г. по Хиджра или юли 994-995 г. сл. Хр.), с помощта на ромейски майстори, възстановил Бер и в памет за Аслап започнал да го нарича Бер-Аслап (Переслав, срв.формално Бер-Аслап с Пере-яслав, дн. Переяслав-Хмелницкий в Киевска обл., ГЕ*).

Узнавайки за това и подозирайки Булимир в опит да устрои от там (от Киев през новопостроения Переяслав и река Днепър) [търговски] път към страните на исляма (в Западна Азия) чрез Дима-таркан (рус. Тмутаркан*) в обход на [Волжка] България, Кан Тимар (981-1004) на часа изпратил пак същия Сал-Сал* срещу [Киевска] Рус.

Булимир избързал да излезе срещу нашите (волжките българи), но при град Васил (др.-рус. Василев /ПВ*/, дн. Васильков в Киевска обл. /ГЕ*/), цялата негова войска била бързо стъпкана от курсибая (т.е. от Сал-Сал, предводителя на волжко-българската редовна войска, наричана Курсибай), а сам той (Владимир I Киевски) уцелял само защото страхливо се скрил под моста [поставен над рова и водещ към една от вратите на града] (Василев е на около 32-33 км по пряка линия на югозапад от тогавашната крепост-цитадела на Киев, тоест на по-малко от 40 км по пътя между двете крепости и на под 8 часа път пеша. Фактът, че крепостта Василев е на запад от Днепър, показва че Сал-Сал с войската си /1./ или е направил десант през голямата река, /2./ или я е прекосил през някой от праговете й, идвайки от Дон и Донец, /3./ или е пристигнал с цяла флотилия от български кораби от Булгар, през Бехташ* и Дон*, и от там през Азовско и Черно море покрай Крим, е навлязъл в Днепър. Последният вариант е най-вероятен, защото е традиционен за онова време /ПВ*, ДТ*, ФА*/. Пък и е безсмислено да стигнеш с корабите си от Болгар, например, до Харка – днешния Харков, минавайки през Бехташ, Дон и Донец, а там да оставиш корабте си; и да тръгнеш по пешите пътища с конницата си на запад към Днепър, без да знаеш в какво състояние е нивото и силата на водата й, и тепърва да трябва, и то под погледа на следящия те враг, няколко дни да строиш специални салове за войската с бойните й коне и обоза й, за да преминеш реката под угрозата да бъдеш под постоянните атаки на силите на противника).

От този момент тоя княз (“улубий”) никога повече не се решавал да излезе на битка с българите. Сал-Сал видял как княза се скрил под моста, но, доволен от победата, го пощадил и направил вид, сякаш не забелязал това. Пощадил войводата (“сардарят”) [Сал-Сал] и жителите на [град] Васил и им разрешил свободно да си отидат, нали те били анчийци* (т.е. имали българска кръв), но градът след тяхното излизане изгорил до пепел, и своя син нарекъл в памет на това Васил*

Връщайки се от тази битка, която нарекъл “Мостчето”, войводата (“сардар”) [Сал-Сал] пренощувал в пътната станция (“мензела”) Кубар на река Кубар (Кубер*; едва ли е случайна връзката с името на сина на Кан Кубрат* /605-665/ – Кубер*, братът на Аспарух* /638-699/, още повече, че първоначално, до 668 г., Аспарух управлявал областта южно от р. Кубер, тоест от Долни Дон до крепостта Дербент*; самия Дербент е превзет от арабите чак при офанзивата им от 652-653 г.). Почивката тук му се понравила и той помолил Марданския губернатор (“улуг-бег” = Велик княз) да й даде второ име “Купер” – в чест на победата на курсибая [Купер-Кубар или Кубер* е днешната река Хопер, дълга 979 км, ляв приток на Дон, течаща през областите Волгоградска (Царицинска), Воронежка, Саратовска и Пензенска, гл. притоци – ляв е Бузулък*, десен – Варона*]” (ДТ*, 104-105);

Целият този период от време и събития е предаден в руската хроника “Повест временных лет“ по следният начин:

И когато преминала година (от приемане на решението за покръстването на Владимир и велможите му), в 6496 година (988 г., но по-вероятно в 989 г., срв. ІI индикт – от 1 септ. 988 до 31 авг. 989 г.) тръгнал Владимир с войските си срещу Корсун (Херсон), град гръцки („гърци“: 1. Християни; 2. източно-православни; 3. византийци), и се затворили гърците в града (тъй като годините в хрониката са приравнени по ромейските, както се вижда и на други места, то тук става въпрос за 989 г., т.е. от 1 март 989 до 28 февр. 990 г.; може да се приеме, че най-късно обсадата е започнала през 989 г., а града е превзет през 990 г., като някои руски учени предполагат, че Владимир се покръстил в Херсон през 990 г.; има и византийски извори, свързани с Халеевата комета – минаваща на 75,32 години или на 75 г. и около 4 месеца или на 75 г. и 117 дни, като е фиксирана следващия път през март 1066 г., според които категорично обсадата на Херсон е била налична през ноември 989 г. и най-вероятно е завършила през 990 г.).

И застанал Владимир на онази (противоположната) страна на града при пристана, на разстояние полет на стрела от града, и се сражавали крепко от града (др.-рус. “град” = столицата на областта, в случая – на византийската област в Крим* и околните земи). Владимир обсадил града. Хората в града започнали (след време, вероятно няколко месеца) да изнемогват, и казал Владимир на гражданите: “Ако не се придадете, ще престоя три години”. Онея не го послушали, Владимир пък, приготвяйки войските свои, заповядал да насипят насип към градските стени. И когато го насипали, ония – Корсунците (Херсонците, т.е. византийците и всички други жители на града), подкопавайки градската стена, крадяли насипаната земя, и я носили при себе си в града, и я изсипвали посред града. Воините пък [Владимирови] насипвали още повече, и Владимир стоял.

И ето някой-си мъж (т.е. велможа) корсунец (херсонец), по име Анастас, пуснал стрела, написвайки на нея: “Прекопай и хвани водата, върви тя по тръби от кладенците, които са зад тебе от изток”. Владимир пък, чувайки за това, погледнал към небето и казал: “Ако се сбъдне това, сам ще се покръстя”. И на часа повелил да копаят за пресичане на тръбите и хванал водата. Хората [в Херсон] изнемогнали от жажда и се предали. Владимир влязал в града с дружината своя и пратил при царете Василий и Константин (императорите братя Василий ІІ и Константин VІІІ) да кажат: “Ето взех вече вашия град славен; чувал съм пък, че имате сестра девица; ако не ми я дадете [за жена], то ще направя със столицата ваша същото, което и на този град [направих]”.

И, като чули това, опечелили се царете (Византийските императори Василий ІІ и Константин VІІІ), и пратили му вест такава: “Непристойно е за християните да омъжват жените си за езичници. Ако се покръстиш, то и нея ще получиш, и Царството небесно ще възприемеш, и с нас единоверен ще бъдеш. Ако пък не направиш това, то няма да можем да омъжим сестра си за тебе”. Чувайки това, казал Владимир на пратените при него от царете: “Кажете на царете ваши така: аз ще се кръстя, нали още преди изпитах закона ваш и обична ми е вярата ваша и богуслужението, за което ми разказаха пратените от нас мъже”. И радостни били царете, чувайки това, и замолили сестрата своя, по име Анна, и пратили [вестители] при Владимир, казвайки: “Кръсти се, и после ще пратим сестрата своя при тебе”. Отговорил пък Владимир: “Нека и пристигащите със сестрата ваша [свита и свещеници] и да ме кръстят”. И послушали царете, и изпратили сестрата своя, сановници и презвитери (ПВ*).

[Тук се налага да припомним някои съществени факти, които имат пряко отношение към разтълкуването на събитията:

Във Византия действал закон, постановен още от Константин І Велики (310-337), според който принцеси – дъщери и сестри на императори, които имали преки права върху Византийския (Ромейския) престол и корона – и носели със себе си този неотменим статут, нямали право да се омъжват извън пределите на империята (Конст. Багр.); според този закон “...на ромейските императори не се позволявало да се сродяват с народ, чиито нрави не се схождат и са чужди на ромейската държава, особено пък с иноверни и некръстени [народи и техните архонти], с изключение само на франките поради старата знатност и благородство на техния произход; с никой друг народ (освен с ромейския) те не могат това да правят, ако пък някой се осмели това да стори, нека се счита за чужд на християнското общество и се предава на анатема, като нарушител на отеческите постановления и на царските закони“ (ИЗ*).

По причина на този закон, поне чак до ХI-XII в. единственото изключение е женитбата на Българския цар Петър I* (927-970) в 927 г. за легитимна Византийска принцеса, принадлежаща към властващия в същия този момент императорски династичен род Василиеви-Лакапини (867-1057). При това Светото тайнсто на бракосъчетанието било извършено лично от самият Константинополски патриарх Стефан II (925-927) на 8 октомври 927 г. в храма "Света Богородица" в столицата Константинопол.

Отстоявайки позицията за принципна незаконосъобразност на осъществения в 927 г. брак между Ромейската принцеса Мария-Ирина Лакапина* и Българския цар Петър І, а изглежда и за предотвратяване на бъдещи такива актове във Византия, император Константин VІІ Багренородни (913-959, род. 905) пише след 949 г., че понеже “Роман [І Лакапин] (948 г.) извърши това вън от канона, от църковното предание и от наредбата и заповедта на императора св. Константин Велики, то той [още] приживе беше много укоряван, оклеветяван и мразен от сенатското събрание и от целия народ, и от самата църква, тъй че омразата най-сетне се прояви и след смъртта си той по същия начин е укоряван, порицаван и осъждан, задето бе предприел едно дело, недостойно и неприлично за благородната Ромейска държава“ (ИЗ*);

В пряка връзка с тази забрана Византийските императори най-често и с охота омъжвали за князе извън Византия своите извънбрачни дъщери, които по тази причина са и нелегитимни “принцеси“. Такава е например Анастасия, извънбрачна дъщеря на император Константин ІХ Мономах (1042-1055), коята е дадена за съпруга на Киевския княз Всеволод I (1077, 1078-1093) и е майка на Киевския княз Владимир II Мономах (1113-1126, род. 1053). Такава е и християнката Ефросина, втората съпруга от 1266 или 1267 г. на кан Ногай* (пр. 1258-1299, род. ок. 1230 г.), която е извънбрачна дъщеря на император Михаил VІІІ Палеолог-Асен (1261-1282). И прочее.

А въпреки твърдението, че при браковете на византийските императорски принцеси се правело “изключение само на франките, поради старата знатност и благородство на техния произход“, всъщност изобщо не е вярно за дадениа период. Понеже и за франките не се прави такова изключение. Дадената за съпруга на Франкския император византийска аристократка Теофано въобще не притежава каквито и да е права върху Византийската корона и престол. На 14 април 972 г. Теофано (972-991, род. 960), едва 12-годишна, встъпва в брак със 16-17-годишния Франкски крал и император Отон ІІ (967-983, род. 955) и в последствие му ражда 5 деца и от които четвърто е легетимният престолонаследник и Римо-Франкски император Отон ІІІ (983-1002, род. 980 г.). Статутът на Теофано е посочен като neptis (племенница) на властващия в онзи момент Византийски император Иоан І Цимисхи (969-976), и това, още от началото на модерната историческа наука – т.е. от ХVІІ в. насетне, е свързвано пряко с факта, че неговата втора съпруга е Теодора, сестра на император Роман II (959-963); от там и за самата Теофано се смятало, че е принцеса от императорското семейство на Роман ІІ, син на Константин VІІ Багренородни (913-959, род. 905) и на Елена Лакапина (919-961, род. ок. 910), което значи, че както е от Василиевата династия (867-1057), така е и от семейството на Елениния баща Роман І Лакапин (919-944), като е родственица и с Българските царе Борис ІІ* (970-977) и Роман-Симеон* (977-997).

Но всъщност това е далече от истината, която безспорно се е знаела в 970-972 г. и поне чак до ХV век, но е забравена в столетията след загиването на Византийската империя в 1453-1594 г. и затриване на нейните архиви. Именно в края на ХV век и последният притежател на Византийската императорска титла Андрей Палеолог отстъпва на Френския крал Шарл VІІІ (1483-1498) с договор, подписан и подпечатан на 6 септември 1494 г., всичките свои права над Константинополската империя и над Трапезундската империя (1204-1461), а също и над деспотството на Георги Бранкович* (ок. 1398-1456); в териториите на деспотството на Г. Бранкович след 20, ІV, 1459 г. османнските архонти вече били създали (или го включили към вече създадената по-южно) военно-сервизната област Сервиа* (Servia); името й Сервиа* няма нищо общо със сръбските земи (Сърбия*) – поробени от османците още през 1439 г., нито с етническите сръби или сърби* (отбелязани в картите под името syrfen, syrfi, *syrfa = *syrpa = сърпа, сърба, сърби), и е предназначена за обслужнане (сервиз) на бойните действия срещу Белград* (завзет от османците едва в 1521 г.), срещу Унгарското кралство и срещу цялата западна и централна християнска Европа – земите на запад, северозапад и север от Белград (османските властници създали такава едноименна област – Сервиа /Servia, Serfia/, и в Северна Добруджа, като плацдарм срещу Молдова, Бесарабия, Литовия и пр.; и още една област Сервиа – отбелязвана и като “Сервиа Нова“ /Servia nova/, която е в земите на юг от град Търговица, рус. Тарговицо, между р. Ю. Буг и долен Днепър, наричана от руснаците и Волиниа /Wolynia, Volhynia/, а в една карта от 1681-1691 г. е именувана даже “Порожие“ /Porowzе/ – като антипод на стоящата отсреща й, източно от Днепър, област За-Порожиe, вж. карта 1711-1733 г., 1660 г., 1676 г., 1680-1681 г., 1684 г., 1698 г., 1700 г., 1700-1721 г., и пр.).

След тази сделка Френския крал Карл или Шарл VІІІ, когато все още бил в Северна Италия – около Флоренция, издал на 22 ноември 1494 г. официален манифест, с който разгласил вишегласно на всички французи, италианци, швейцарци, испанци, балканци и османци, в това число на германците и на Римо-Германския император Максимилиан І Хабсбург (1493-1519), че завладяването на Неапол и Неаполитанското кралство е само необходимо средство за постигане на главната цел – освобождаване от османо-турците на южните Балкани, на свещения Константинопол и на “светите маста“ [по това време в територията на северните Балкани са свободни Белград* и част от Босна, а на изток от река Българска Морава* е автономната Страна на Цар Шишман или Terra cesaris Sysman, простираща поне се до устието на Дунав (ИРЧ*); автономията на България е потвърдена както в титлата на Унгарско-Бохемско-Галицко-Далмацио-Хърватския и пр. крал Уласло ІІ Ягелон или Владислав ІІ Ягело (1490-1516), която е препрогласена официално и на 8 декември 1496 г. – където България е назована с категоричното Царство България (Regnum Bulgariж), така и под името Страната на Цар Шишман или Държавата на Царя Шишман (Terra cesaris Sysman) в съобщението за сключения договор на 1 април 1519 г. между Унгаро-Чешкият крал Людвиг или Лайош ІІ Ягелон (1516-1526) и Османският емир Селим І (1512-1520); а същевременно автономията на България е документирана недвусмислено както в картата от 1440-1453 г. или 1450-1453 г., паралелно с фиксирането й през 1448 г. в Планисфера на Андреа Валспергер (Valsperger), така и в картата на Света от 1550 г. на географа-картограф Georgius Kalapoda, към които следва да се прибави и картата от 1544 г., в която Полша и Унгария са в единство (в уния) с България от Балкана на север – със столица Никопол*, подчертаващо общността й с огромната и мощна държава на Ягелоните].

А пък Андрей Палеолог, в замяна на продажбата на своите наследствени права на 6 септ. 1494 г., по силата на сключения договор получил от Френския крал пожизнено ежегодна рента от 4300 дуката, земи с годишен доход 5000 дуката и лична гвардия от 100 копия (= 600 конника-дворяни: 100 рицари-копиеносци, придружавани от още 500 бронирани конника с различни видове тежко въоръжение), за които всички разходи, в това число заплатите, били за сметка на Френската кралска хазна (ФК*, кн. VІІ, гл. ХVІІ – бел. 81, стр. 304, 460; гл. VІІ, бел. 48, стр. 282, 459; кн. І – бел. 25; кн. VІІІ – бел. 22).

Според сегашните последни изследвания се доказва, че августа Теофано е по род Склирина и е дъщеря на Константин Склир (Κωνσταντίνος Σκληρός), брат на военачалника Варда Склир (Βάρδας Σκληρός), а найна майка е София Фокина (Σοφία Φώκαινα), племенница на император Никифор II Фока (963-969); и точно понеже първата съпруга на император Иоан І Цимисхий е Мария Склирина, сестрата на Константин Склир и Варда Склир, то затова Теофано е посочена като племенница на действащия през 972 г. Византийски император Иоан І, който след 969 г. всъщност лично води и преговорите за нейния брак с Римо-Франкския император Отон ІІ (Уикип.).

От посочените факти произлиза логично изводът, че през 990 г. Василий ІІ (876-1025), който бил знаен и изявен гей и профаниран циник-лицемер, вместо своята сестра, изпратил за съпруга на Владимир I Киевски* своята годеница (от 963-968 г.) и втора братовчедка – живеещата от 968 г. в Константинополския дворец принцеса Анна (вж. Анна /3/*), родена към 959-961 г., дъщеря на Българския цар Петър І* (927-970) и на царица Мария-Ирина Лакапина* (927-963 ?), която е внучка на Византийския император Роман I Лакапин (919-944) и сестра на царете Борис ІІ* (970-977) и Роман-Симеон* (977-997). При това е известно, че геят-император Василий II вече по-рано бил правил точно такава измама с нагла подмяна на годеницата; тогава той на мястото на същата своя сестра, изпратил да встъпи в брак друга византийска благородничка, явно имаща по-нисък ранг.

Това станало още при преговорите за мир, които станали най-вероятно към 987 г. – след погрома над Василий ІІ през август 986 г. при Средец* (София и от Щипон* до източното подножие на Витиня*), когато е най-късната дата и за освобождаване на завзетите през 971-972 г. от Византийския император Иоан І Цимисхи (969-976) български земи (ББ*). Тогава, според свидетелството на съвременника на тези събития Степан Таронски Асохиг (ИЗ*), се случило следното:

... [българите] поискали сестрата на Император Василии (ІІ) за женитба (Златарски предполага, че я поискали за някой от синовете на Арон, управляващ от столнината си Средец* и представян в преговорите като водещ, т.е. по-значим от Самуил*. Същевременно е възможно Василий ІІ да е търсел споразумение, засягащо единствено земите, управлявани от Арон, с цел да създаде конфликт между братята и така да разбие монолитността на българските сили; ИЗ*),

[но] Императорът им дал жената на един свой служител – под името на своята сестра – и я изпратил с Митрополита (на град Севастия, Армения). Обаче, когато тоя [митрополит] дошъл в земята на българите, те се научили (разбрали) [коя е] оная жена и осъдили митрополита като прелюбодеец и измамник (вж Митра* = Договорът, вж Крум*). И като го обиколили със слама и леснозапалителен материал, изгорили го българските царе (Роман Симеон* и комитите-принцове Арон* и Самуил*; срв. множественото число, използвано за управляващите в България по това време, което е видно както в този текст, така и в “Повестта”, и единственото число за императора на Византия, въпреки че властта там била упражнявана от двамата родни братя – Василий ІІ и Константин VІІІ, родени съответно през 958 г. и 961 г.).

А те (българските царе) били двама братя, наречени комсадцаги (комитопули); името на по-стария [от двамата братя] било Самаель (Самуил*) ... След това Гръцкият (Ромейският) император отворил война на Българския цар “скопец-евнух” (Роман-Симеон*)...(Асохиг, ИЗ*); тоест, в това сведение са споменати по-скоро (и то поименно) Цар Роман Симеон* и Самуил*, отколкото Арон и Самуил, а само се уточнява, че Самуил* има и брат, и то въпреки че към момента на събитието, за което говори хронистът, принц Арон* формално е по-високопоставен спрямо брат си Самуил;

Според Златарски, с подмяната на на сестра си Василий ІІ се освобождавал от всякакви роднински връзки и задължения спрямо комитопулите Арон и Самуил* (и то при условие, че Пленимир* и Борис ІІ* били мъртви, а Роман-Симеон* бил уж скопец – поне според някои от силно преднамерените византийски източници – и по тази причина не можел да има свои наследници).

Всъщност най-вероятно сестрата на Василий ІІ (976-1025) била поискана за съпруга на Цар Роман Симеон* (977-997), за да се уравновеси паритетното съотношение между владетелите и позициите на Византия и България – както Василий ІІ бил сгоден и изглежда вече женен за сестрата на Роман Симеон – Анна Петрина Симеонина (вж. Анна /3/*), така и Роман Симеон следвало да бъде оженен за сестрата на Василий ІІ.

При това следва да отбележим това, че Роман Симеон прекарал с брат си Борис ІІ около 6 години в Константинополските дворци – от 972 до 977 г., макар и в качеството на видни почетни пленници. Затова той явно добре познавал сестрата на Василий ІІ и Константин VІІІ. Тя е родена на 13 март 963 г. (Уикип.) и когато Роман Симеон я видял за последно през 977 г. била на 14 години и с напълно оформено женско лице, а през 987 г. вече е 24-годишна и в позицията на стара мома (по онова време принцесите се омъжвали, според действащите канони – записани и в Юстиниановия кодекс и др., обикновено на 12-13-годишна възраст, а пък принцовете се женели 13-14-годишни, но имало и изключения, а и втори, и трети бракове).

И именно казаните факти обясняват кой и защо разкрил измамата и разобличили измамницата през първата половина на 987 г. (по-вероятното датиране на събитието, защото разгрома при Средец* станал през август 986 г. и мило време, докато започнат и завършат последвалите я преговорите, а пък на 14 юни 987 г. Арон* бил убит при р. Разметаница* заради измяна от Самуил*). Това станало след като Митрополитът на Севастия дошъл в България с мнимата императорска сестра, за да бъде сключен брак с нея, и то точно в онзи момент, когато тя била представена да я видят лично тримата върховни български аристократа – Цар Роман Симеон и принцовете Арон и Самуил. А пък във връзка с този факт и хронистът Асохиг конкретизира в следващото изречение: “След това Гръцкият (Ромейският) император [Василии] отворил война на Българския цар “скопец-евнух”...“, т.е. започнал война срещу Роман-Симеон*, който именно разкрил подлата измама на отмъстителния гей Василий ІІ, а не война срещу Самуил* и/или Арон* (14 юни 987 г.), които въобще нямало как да различат пратената в България фалшива годеница от истинската сестра на братята Василий ІІ и Константин VІІІ (за болестно-злостната отмъстителност на властника гей Василий ІІ знаем категорично и от неговия гнусен, циничен и напълно безсмислен и безумен акт на ослепяването на пленените 15 хиляди български бойци, извършен през 1014 година, който при това бил и в пълно противоречие с действащите тогава законни на войната и с принципите на християнството).

В случая може да се предположи и възможността, че в процеса на преговорите и Василий ІІ бил подведен от страна на участващите в договарирането български представители и въобще не е подозирал, че сестра му е искана за жена на Роман Симеон. Бил е заблуден, че тя е поискана от Арон или Самуил, или от някой от синовете им. А това предполагало, че изпратената годеница-менте въобще не би трябвало да се срещне с Цар Роман Симеон*, който познавал отлично сестрата на Василий ІІ и Константин VІІІ, преди момента на осъществяването на свещения ритуал на бракосъчетанието. Но когато разбрал, че измамата му е разкрита и провалена по способа и маниера на собствените му гаври и гадости, и по действащия в момента най-модерен канон във висшите византийски дворцови интриги, като тъй бил въвлечен в хитро посторения му от някого капан чрез предварително предоставената му повдеждаща информация и дезинформация, и то идваща по множество канали – от много и различни източници и хора, Василий ІІ веднага “отворил война на Българския цар “скопец-евнух”... (Асохиг, ИЗ*); тоест не на някого изобщо, а конкретно на Роман Симеон*;  

От една страна целият този епизод с подменената годеницата дава съществено основание да се приме, че Василий ІІ не само бил сгоден от 963-969 г., но и вече бил оженен за Анна Петрина, явно по време на управлението на Иоан І Цимисхи (969-976), който провел активни и последователни действия за обединяване на двете корони – Българската и Византийската, и на двете управления (правителства) в един общ властови център – Константинополския, и даже в ръцете на едно лице – владетеля в Константинопол (и то в контекста на факта, че Българската и Византийската династии били близки роднини; вж. Самбата*, Петър І*, Ирина /5/*, Лакапин*, Анна /3/*, Роман Симеон*).

От друга страна, този акт на Цар Роман Симеон* документира активната политика на Българския владетел да държи Византия, тоест нейните върховни властници, в паритетна позиция и да не й разрешава да се въздига над България.

В случая, по отношение на последвалите събития, за нас е важен фактът, че още през 986 г., само три години преди уговаряне на годежа и женитбата на Анна с Владимир І Киевски, Василий ІІ вече като част от своите политически ходове както ползавал името на сестра си, така и я подменял, въпреки конкретните договорни условия. При това в Константинопол живеели и двете дъщери на Петър І* (927 - 30, І, 970) – сестри на Борис ІІ* (970-978) и Роман Симеон* (979-997), които през 968 г. били изпратени там, за да живеят в императорския дворец и да се оженят за още малолетните византийски императори Василий ІІ (976 – 15 декември 1025) и Константин VІІІ (976/1025-1028), като тези бракове още не били сключени по време на преврата през нощта на 10 срещу 11 декември 969 г. и при възкачването на Иоан І Цимиски (КК*, ИЗ*); вж. Анна /3/*];

***

Сега, след това необходимо отклонение и допълнение, да се върнем отново при текста за “сестрата“ на Василий ІІ и Константин VІІІ, и родна сестра на Българския цар Роман-Симеон* (977-997), която според записаното в др.-руската хроника “Повест врем. лет“ въобще не желаела (през 990 г., когато е превзет Херсон от Киевските войски) да се жени за езичника Владимир и да напуска обетованата земя:

Тя пък не искала да върви, казвайки: “Отивам, като в плен, по-добре тук да умра”. И казали й братята (Василий ІІ и Константин VІІІ, или ? пък стата въпрос за византийския Василий ІІ и за българския Роман-Симеон*?): “Може би, ще обърне чрез тебе Бог Руската земя към покаяние, а Гръцката (Източно-православната, християнската, Божията) земя [може] да избавиш от ужасна война (! явно война не с маломощната Киевска Рус, постоянно разгромявана от Волжка България* /вж. Сал-Сал*/, а може би война с Царство България* или с Неверниците от Азия). Виждаш ли, колко зло е направила на гърците ( = източно-православните) [езическата] Рус. Сега пък, ако не отидеш, ще направят и на нас същото”. И едва я принудили. Тя пък седнала в кораба, попростила се с близките свои (в това число дали се включват и “братята“ й Василий ІІ и Константин VІІІ, и Роман-Симеон*, които в случая конкретно не са споменати) с плач и се отправила през морето.

И пристигнала [Анна] в Корсун (Херсон), и излезли корсунците (т.е. християните, защото киевчаните са езичници) да я посрещнат с поклон, и я въвели в града, и я настанили в палата. По божшествена промисъл се разболял в този момент Владимир с очите, и не виждал нищо, и скърбял силно, и не знаел какво да направи (! мого удобно Владимир ослепява преди да види “сестрата” на императорите и проглежда чак при сключването на брака си с нея). И пратила при него царицата (всъщност царската дъщеря) да кажат: “Ако искаш да се избавиш от тази болест, то кръсти се по-скоро; ако пък не се кръстиш, то няма да можеш да се избавиш от недъга свой”. Чувайки това, Владимир казал: “Ако действително се изпълни това, то наистина е велик Богът християнски”. И заповядал да се покръсти. Епископът пък корсунски (Херсонски) с царицините попове, огласявайки, покръстили Владимира. И когато положил ръка на него, на часа пък [Княза] прогледнал. Владимир, осезавайки своето внезапно изцеление, прославил Бога: “Сега узнах аз истинния Бог”. Много от дружинниците, виждайки това, се покръстили. Кръстил се пък той в църквата на светия Василий, а стои тази църква в град Корсун (Херсон) по средата на града, където се събират корсунците на търг; палатата пък на Владимир стои открая на църквата и до ден днешен, а царицината палата – зад олтаря. След кръщението довели царицата за извършването на брака. Незнаещите пък истината говорят, че се кръстил Владимир в Киев, втори пък говорят – във Василев (град Васил, където Владимир е разгромен от Сал-Сал в 995 г.), други пък иначе ще кажат. …

След всичко това Владимир взел Царицата [Анна], и Анастас, и свещениците корсунски (херсонски) с мощите на светия Климент (мощите на Св. папа Климент І /ок. 91-101/ са открити в Крим от Константин-Кирил Философ* /826-869/ по време на неговата Хазарска мисия /858-859/) и [на] Тива (рус. Фива), ученика негов (на Св. папа Климент), взел и съдини църковни и икони за благословение свое. Поставил и църква в Корсун на хълма, който насипали посред града, крадейки земя от насипа: стои църквата тази и до днес. Тръгвайки си грабнал той и два медни идола и четири медни коня, които и сега стоят зад църквата на света Богородица и за които невежите мислят, че те са мраморни. Корсун пък дал (върнал) на гърците като [свой] данък за царицата (Анна), а самият се върнал в Киев.

И когато пристигнал [княз Владимир в Киев], повелил да съборят идолите – едни насекли, а други изгорили. Перун* (тук, най-рано в ХІІ в., за първи път в др.-руските и славянските текстове се споменава името Перун, носено от славянския бог на мълниите и гръмотевиците) пък заповядал да привържат за опашката на коня и го влачил от върха по Боричевия коловоз към Ручей* (поток между Киев и Днепър) и турил 12 мъже да го трошат с тояги. Правело се това не защото дървото нещо чувства, но за поругаване на беса, който лъжел людете в този образ – че да получи той възмездие от хората. “Велик си ти Господи, и чудни [са] делата твои”. Вчера още бе ти почитан от хората, а днес – поругаем. Когато влачели Перун по [река] Ручей към [голямата река] Днепър, оплаквали го неверните, защото не били приели те още светото кръщение. И, като го довлекли, метнали го в Днепър. И поставил Владимир към него хора, казвайки им: “Ако пристане някъде до брега, отблъснете го. А когато мине праговете, чак тогава го изоставете” (най-северния първи праг на Днепър след Киев и град Витишев, наричан Е-съпи, Е-спи: “недей спа” /Конст. Багр./, който е граничен за Киевския феод, вж. Борис /5/*). Те изпълнили, каквото им било заповядано (защото по-надолу от този праг земите били извън Киевското княжество). И когато пуснали Перун и преминал той праговете, изхвърлил го вятъра в плитчините, и от това се прочуло това място като Перунова плитчина, както се зове тя и до ден днешен.

След това изпратил Владимир по целия град [Киев] да кажат: “Ако не дойде някой утре на реката – дил той богат, или беден, или безимотен, или роб – ще бъде мой враг”. Чувайки това, с радост тръгнали хората, ликувайки и говорейки: “Ако би не било това хубаво, не би приел това княза наш и болярите”. На следващия ден излязъл Владимир с поповете царицини и корсунски на Днепър, и се събрали там хора без чет. Влезли във водата и стояли там едни до шия, други до гръд, младите пък до брега по гърди, някои държали дечица, а вече порасналите бродели, поповете пък, стоейки, извършили молитвата. И била видна радостта и на небето и на земята по повод на толкова спасени души; а дявола говорел стенейки: “Уви за мене! Прогонен съм аз от тука!...” …

И... заповядал [Владимир] да сковават църкви и да ги поставят на тези места, където преди стояли кумирите. И поставил църква на името на свети Василий на хълма, където стоял комира на Перун и другите, и където им правили треби Князът и людете. И по другите градове започнали да поставят църкви и да определят в тях попове и да водят хора за кръщение по всички градове и села. Пращал той (Владимир) да събират у най-добрите хора децата и да ги дават на обучение книжно. Майките на тези деца плачели за тях; нали не се били утвърдили [още] те във вярата и плачели за тях като за мъртви.

Когато [децата] били дадени на учене книжовно (те са учени на старо-български – тоест словенски*, и безспорно от свещеници-българи), то с това същото се сбъднало пророчеството за Рус, гласящо: “В тез дни ще чуят глухите словата книжни, и ясен ще бъде езикът на пелтечещите”. Не чували те по-рано учението книжно, но по Божие устроение и по милостта своя ги помилувал Бог; както е казал пророкът: “Ще помилвам, когото искам”. Нали е помилувал нас със свято кръщение и обновление на духа… []…

Владимир пък сам бил просветен, и синовете негови, и земята негова. Имал пък той 12 синове: Вишеслав, Изяслав, Ярослав, Святополк, Всеволод, Святослав, Мстислав, Борис, Глеб (синовете на Болгариня* – Борис и Глеб*, са родени веднага след сключване на брака в 981 г., т.е. между 981 и 983 г., което е доста преди идването на Анна /3/* и преди кръщението на Киевска Рус; вж. Роман /2/*), Станислав, Позвизд, Судислав.

И поставил Вишеслав в Новгород, Изяслав в Полоцк, а Святополк в Туров, а Ярослав в Ростов. Когато пък умрял старшият Вишеслав в Новгород, поставил в него Ярослав, а Борис в Ростов, а Глеб в Муром (Кан*), Святослав в Древлянската земя (в Искористен* - т.е. в Любеч), Всеволод във Владимир, Мстислав в Тмутаркан*. И казал Владимир, не е хубаво, че са малко градовете около Киев”. И започнал да слага градове по Десна*, и по Остра, и по Трубеж, и по Сула*, и по Стугна* (с това ясно са очертани границите на Киевското княжество в този период). И започнал да набира най-добри мъже от славяните* („словените“), и от кривичите (на север от Древляните*), и от чудите (около Чудското езеро – между Естония и Псковска област), и от вятичите (Батишци*, ДТ*), и с тях населил градове, понеже имало война с печенегите (всъщност с българите, с Волжка България*). И воювал с тях и ги побеждавал.

В година 6497 (989 г., най-вероятно от 1 март 989 г., до края на февруари 990 г.). След това живял Владимир в християнския закон, и замислил да създаде църква на Пресвета Богородица, и изпратил да доведат майстори от Гръцката земя (за майстори-гърци, доведени в Киев и ползвани от Владимир, се говори и в българската хроника). И започнал да я строи, и, когато свършил да строи, украсил я с икони, и я поверил на Анастас Корсунянина (Херсонеца), и поставил да служат в нея корсунските (херсонските) свещеници, давайки й всичко, което взел преди това от [храмонете и параклисите в] Корсун (Херсон): икони, съдове, кръстове.

В година 6499 (991 г.). Владимир заложил [основите на] град Белгород, и набрал за него хора от други градове, и довел в него много хора, нали обичал този град.

В година 6500 (992, но може би от 1 март 991 до 28 февр. 992 г.). Тръгнал Владимир срещу хърватите (става дума за Бело-хърватите*; с този текст може да е отбелязано нахлуването в Царство България от по-късната 993 или 994 г.).

Когато се върнал от хърватската война, дошли печенегите по оная (източната) страна на Днепър от Сула* (ляв приток на Днепър в дн. Сумска и Полтавска области, дълга 363 км); Владимир пък излязал против тях и ги срещнал на Трубеж (ляв приток на Днепър, по-южно от Киев и на север от Сула), при брода [на река Трубеж], където днес е Переяславль* (дн. Переяслав-Хмельницкий на р. Трубеж, в Киевска обл.). И застанал Владимир на тази страна на Днепар, а печенегите на онази, и не се решавали нашите да преминат на онази страна, нито онея на този.

И приближил князът печенегски към реката, извикал Владимир и му казал: “Пусни ти свой мъж, а аз свой – нека се борят. Ако твоя мъж хвърли моя на земята, то няма да воюваме три години; ако пък нашия мъж хвърли твоя уземи, то ще ви разоряваме три години”. И се разделили. Владимир пък, връщайки се в своя стан, пратил глашатаи по лагера с думите: “Няма ли такъв мъж, който би се борил с печенег?”. И не намерил никъде. На следващото утро дошли печенегите и довели своя мъж, а у нашите не се оказал такъв.

И започнал да тъжи Владимир, пращайки [хора] по цялата войска своя, и дошъл при княза един стар мъж, и му казал: “Князе! Имам аз един син малък у дома; аз тръгнах с четиримата [си сина], а той удома остана. От самото детство никой него не го е хвърлял още оземи. Веднъж аз го хоках него, а той мачкаше кожа, и така ми се разсърди, че раздра кожата с ръце”. Като чул за това, князът се зарадвал, и изпратил за него, и го довели при княза, и князът му разправил всичко. Оня отговорил: “Князе! Не зная, мога ли аз с него да се преборя, но ме изпитай: няма ли голям и силен бик?”. И намерили бик, и голям и силен, и наредил той да разярят бика; сложили на него нажежено желязо и пуснали бика. И побягнал бика покрай него, и хванал бика с ръка за хълбока и отскубнал кожата с месото, колкото захванала неговата ръка. И му казал Владимир: “Можеш с него да се бориш”.

На следващото утро дошли печенегите и започнали да викат: “Къде пък е мъжът; ето нашия е готов!”. Владимир повелил в тази нощ, да се облече в доспехи, и се срещнали двете страни. Печенегите пуснали своя мъж: бил пък той много огромен и страшен. И пуснал мъжа си Владимир, и видял го печенегът и се посмял, нали бил оня среден на ръст. И размерили место между двете войски, и ги пуснали един срещу друг. И се хванали, и започнали здаво да се мачкат един друг, и удушил мъжа печенежеца с ръцете си до смърт. И го хвърлил оземи. И викнали нашите, и побягнали печенегите, и гонили ги руските, избивайки ги, и ги прогонили.

Владимир пък се зарадвал и заложил град при този брод и го нарекъл Переяславль (днес Переяславл Хмелницки), нали приел славата онзи чирак. И го направил Владимир велик (знатен) мъж, и отеца негов – също. И се върнал Владимир в Киев с победата и със славата велика (според волжко-българската хроника град Бер или Бер-Аслап = рус. Переяславль, бил заложен в 991 г., а разрушен в 992 и наново възстановен от Владимир през 995 г.).

[Тук в “Повестта” е пропусната година 6501 = 993 г., а преди това е изпуснати също и година 6498 (990 г.), като може да се предположи, че под параграфа за 992 година се обхваща и следващата 993 г., а под 989 г. се има предвид и 990 г. Обаче поначало датите в др.-руската хроника са поставени доста по-късно от предполагаемото й компилиране през ХІІ в. – вероятно най-рано чак през последната трета на ХVІ в. (в пряка връзка със създаването на „Лицевой свода“ по искане на Иван IV Грозни). При това конкретните датирания са свързани формално с византийското летоброене по индикти, което създава трудности при прехвърлянето към и от традиционни години (от 1 март) и същевременно в християнски години от Сътварението с начало от 1 септември, като в някои случаи датите са твърде неточни – с разлика до няколко години, и по-скоро са само приблизителни и пожелателни]; 

В година 6502. (994 г., няма нищо посочено в хрониката);

В година 6503. (995 г., няма нищо посочено в хрониката);

В година 6504 (= 996 г., но по-точно е от 1 март 995 до 28 февр. 996 г., защото 6504 г. е поставена по византийския 9-ти индикт от 1 септември 995 до 31 август 996, като формално се фиксира началото на индикта в 995 г., а не по-голямата част от 8 месеца, която е в 996 г.). Видял Владимир, че църквата [на Пресветата Богородица] е построена, влязъл в нея и се помолил Богу… И, като се помолил Богу, казал той така: “Давам на тази църква на Света Богородица десета част от богатствата мои и на моите градове”. И постановил така, записвайки своята клетва в тази църква, казвайки: “Ако някой отмени това – да бъде проклет”. И дал десятата част на Анастас Херсонеца. И устроил в оня ден празник велик на болярите и старейшините градски, а на бедните раздал мого богатства.

След това дошли печенегите при [град] Василев (волгобълг. Васил, ДТ*), и излязъл против тях Владимир с неголяма дружина. И се срещнали, и не смогнал да устои срещу тях Владимир, побягнал и застанал под моста, едва укривайки се от враговете (според българската хроника това се случило през 994 или 995 г., ДТ*; ако църквата е била осветена на Голама Богородица, то сражението при Васил или др.-рус. Василев, следва да се постави през август). И дал тогава Владимир обещание да постави във Василев във името на Светото Преображение, нали било в оня ден, когато станала тази сеч, Преображение Господне (6 август, Б+*).

Избягнал опасността, Владимир построил църквата и устроил велико празнуване, наварявайки мед (медовина*, оловина*) 300 мери. И съзвал болярите свои, поставениците (управителите) и старейшините на всички градове, и всякакви хора много, и раздал на бедните 300 гривни [сребро] (1 гривна = 51-68 гр. сребро, т.е. от 15,3 кг, до 20,4 кг, като Владимир разполагал с парите, заграбени от земите на Царство България). Празнувал князът осем дни (но къде?, защото град Васил бил разрушен, а жителите – анчийци*, били пуснати да си ходят свободно в родните места), и се върнал в Киев в деня на Успение на Света Богородица (15 август), и тук отново устроил велико празнуване, събирайки безчислено множество народ. Виждайки, че людете негови – християни, се радват с душа и тяло. И така правел постоянно. …

… Владимир обичал дружината [си] и с нея се съвещавал за устройството на страната, и за война, и за законите на страната, и живеел в мир с околните князе – с Болеслав Полски [Болеслав І Храбри (992-1025), род. 967 г.; в 999 г. присъединил Краков* и областта му, завършвайки обединението на Полша, в 1000-1004 г. завладял Чехия (Бохемия) и Моравия, а в 1012-1013 г. стигнал с армията си и до Киев*], и със Стефан Унгарски [Вайк (997-1038), от 1001 г. е вече крал, с името Ищван или Стефан, род. 975 г., вж. Арбат*], и с Андриха Чешки (?, Киевска Рус никога не е стигала до Чехия, т.е. Бохемия). И имало между тях мир и любов (вж. Половци*, Борис и Глеб*, и др.).

Владимир пък живял в страх от Бога. И силно се уможили разбойствата (рус. разбой: “нападение за грабеж, най-често съчетан с безогледни убийства”), и казали епископите [в началния периода на християнизиране и ограмотяване на Киевска Рус от 988-990 г. до ХІІІ в. там имало 4 епископии (заедно със Смоленската и Тверската, които не са пдвластни на Киевската), като “всички епископи, попове, дяци и псалти са българи”, а първия митрополит “руского родом” е Иларион, поставен със сила от Киевския княз Ярослав І Владимирович (1015-1017, 1019-1054) през 1051 г., ПВ*] на Владимир: “Ето умножиха се разбойниците; защо не ги избиваш?”. Той пък отговорил: “Боя си от греха”. Те пък му казали: “Ти си поставен от Бога за наказание на злите, и за милост към добрите. Следва ти да убиваш разбойниците, но след разследване”. Владимир пък отхвърлил вирата (данък-кръвнина, даван за убийство от извършителя или от общината, ако не е открит убиеца), и започнал да екзекутира разбойниците, и казали епископите и старейщините: “Воини много у нас [имаме]; ако би била у нас вира (данък-кръвнина), то отишла би за оръжие и за [бойни] коне”. И казал Владимир: “Нека е така”. И заживял Владимир по заветите на баща си (Борис /5/* или Святослав І*) и на дядо си (Угър-Лъчин*).

В година 6505 (997 г., но всъщност от 1 март 996 до 28 февр. 997 г. от Хр.). …” (ПВ*);

От сравнението между българската и руската хроника се вижда, че, от една страна, фактите се припокриват и взаимно потвърждават. Но пък от друга страна, в “Повестта” има някои явни разминавания и премълчани или по-късно “редактирани” и редуцирани – тоест премахнати, епизоди и същностни елементи. Например никъде не се споменават Волжките българи*, да не говорим за самата огромна и мощна Волжка България*, въпреки че именно волжко-българските войски са главни участници в стълкнавенията с Киевското княжество на Владимир І Святой (978-1015). Говори се единствено за “печенеги*”, които са само помощен съюзник на българите. При това печенегите дори не са държавно обединени, а пък родовете от печегския клан, който станува из степите между Крим и Сула, нямат общ военен вожд нито преди, нито след кана им Кур* (ок. 965-972).

Знаем за Печенегите*, че са Масагети* (Сабани*), че са част от голямото семейство на т.н. Саклани*, и че като такива съзнавали, че са изначално подвластни на “Царят на Българите“. Сабаните се делят на уседнали земеделци и на номади-скотовъди, като Печенегите авно спадат към номадите-скотовъдци и скитничестват из степите. След прогонването им от Приуралието на запад – към Източна Европа, Сабаните* (в т.ч. Печенегите) останали да живеят на отделни кланове от доброволно обединени в съседско съжителство автономни родове. Идентичността им се базира на: (1) общата етническа принадлежност; (2) на общоклановата си история, митолого-философия, езиков диалект, бит и специфична култура; (3) на обитаваната обща степна територия от съставните родове на всеки даден отделен клан. При това печенегите били до толкова автономни и своеволни, че броят на участващите в която и да е военна офанзива печенегски родови архонти-князе от една група, съставляващи даден клан, зависел само от личния интерес на всеки отделен княз и от желанието и интереса на собствения му род.

Самото “изчезване” от др.-руската хроника, а в следствие на това и от цялата днешна руска историография, на огромната и владееща хазарските земи от 969 г. Волжка България*, съвсем не може да се нарече “случаен” пропуск, като това явно противоречи на съвременните карти и тези поне до ХVІ-ХVІІІ в. (вж. карта на Света от 1550 г., карта на Русия от 1762-1696 г.). Аналогично е и “изчезването” в “Повест врем. лет“ на Царство България*, с което Владимир І дори воюва – през 994 година или година-две-три по-рано – някъде в района от Галиция* до Канев* и Балтавар* (дн. Полтава*). Но пък в текста на др.-руската хроника същевременно се е появил Чешкия княз Андриха, при положение, че Киевка Рус на Владимир І Святой е поне през едно кралство от Бохемия (Чехия), която е чак на запад от Полша; при това наследникът на Владимир І – Киевският княз Святополк І Ярополкович Окаяный (1015, 1017-1019, род. 980 г.), бягайки от Киев на запад, загива през 1019 г. в Пустинята между Полша и [Царство] България* (района на Северните Карпати), което показва, че България граничи директно с Полша; а при това разположение на държавите, то феода на Киевска Рус няма никакъв допир с далечната Чехия (Бохемия) и заради териториите на България, която е южно от Полските територии.

Трябва да се знае, че откъсналата се от Българската корона и територия държавица Полша е създадена към 960 г. от Мйежко І, Мешко І или Мечислав І (960-992), в земите между реките Варта* и Одер или Одра*; именно Мешко І приел християнството по Римо-Германския обряд през 966 г. Той е наследен от Болеслав І (992-1025), който е тъст на Киевския княз Святополк І Ярополкович Окаяний (1015, 1017-1019, род. 980 г.). През 994 г. Болеслав І завладява Източна Померания, през 999 г., възползвайки се от хаоса в Бохемия, настъпил в Силезия и присъединил Краковските земи и Краков* (а може би и Вроцлав*), който от 996 г. престава да е епископия на Българската Православна църква (БПЦ), а през 1000-1004 г. присъединява Бохемия (Чехия) и Моравия* (Българската епископия в Прага* е закрита през 993 г. вследствие на фанатичната агресия на германското духовенство, същото което успява да закрие и Българската епископия в Краков). Полският княз Болеслав І (992-1025) води три войни със Свещената Римо-Германска империя на Хайнрих ІІ Светеца (1002-1024) – І-та е 1003-1005 г., ІІ-та – 1007-1013 г., ІІІ-та – 1015-1018 г., завършили с мирен договор между Полша и Германия, според който към Полските владения е присъединена Лужичката територия (Лужичките склави-славяни по Одра*). През 1013 г. е първият поход Болеслав І до Киев, а през 1018 г. завладял Киев и поставил на трона зет си Святополк І Ярополкович Окаяний (980-1019), като същевременно присъединил към Полша областта на българските Червенски градове* (Червен*, дн. Люблин), която е северно от Галиция*. През 1025 г. приел кралската титла (rex), а коронацията се състояла в Гнезно (sema.ru, “Хронос”, Полша до ХХ век).

Като се знае, че под агресията на германското духовенство през 993 г. е закрита Българската епископия в Прага* и през 996 г. Българските епископии във Вроцлав* и Краков*, а чак през 999 г. Краковската област е присъединена към Полша, и че в 1018 г. Болеслав І включил към Полша и областта на Червенските градове*, то ясно можем да набележим северната граница на България с Полша, Чехия (Бохемия) и Германия от 960 до 996 г. и до 1018 година. Както и североизточната българска граница с Киевския феод, която минамала северно от р. Стугна*, а една към края на властването на Владими І Киевски (980-1014) може и да е започнала да минава по талвега на самата река Стугна. На изток от Днепър земите на България стигат до Дон, като Печенегите стануват на българска територия като федерати и съюзници, а североизточната границата на България в този район с Киевския феод минава по реките Трубеж, Остер, най-горната северна съставна на Сула, и от там по Десна към среден Сож (от Сула до Сож и нататък Киевския феод граничел с Волжка България*; вж. карта: 1000-1014 г., южни граници на Киевска Рус, Владимир Киевски строи от 991 г. крепости по Десна, Остер, Трубеж, Сула, Стугна, Ипрен).

При това следва да се има предвид, че поради спецификата на феодалните (от средновек.-лат. feodalis, от feodum: “земя, владение”, РЧ*) стопански и политически взаимоотношения в Европа (от V до ХVІ в.), свободни – т.е. независими земи и племена между България, Полша, Чехия и Германия, както и между България и Киевския феод, не могат да съществуват. В потвърждение на това е и фактът, че през 1019 г. Киевският княз Святополк І Ярополкович Окаяний – син на Ярополк І Святославич (972-980) и племенник на Владимир І Святославич – Святой (978/980-1015), бягайки от Киев, за




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. alleks - Привет
21.04.2020 09:03
“Харонов обол”

Харон (на гръцки: Χάρων) в древногръцката митология е лодкарят, който прекарва мъртвите през реките Стикс и Ахерон ("Реката на скръбта") в подземното царство на Хадес, ако имат обол (монета), с който да му платят. В Древна Гърция мъртъвците били погребвани с монета под езика, за да имат с какво да платят на Харон. Според традицията, този, който не можел да си плати, ще се лута по бреговете на реката в продължение на сто години. Вярвали, че Харон е син на Мрака (Ереб) и Нощта (Никта) и е изобразяван като сприхав старец, който винаги иска да му бъде плащано за превоза.

Поздрави! Алекс.:)
цитирай
2. dichodichev1 - История на Българите
22.04.2020 11:55
alleks, здравей!
Гърците се появяват за първи път чак през втората половина на Х (10) век от н.е. (Европа, история, Норман Дейвис, “Абагар”, В. Търново, 2005; Europe, A History, Norman Davies, first published by Oxford University Press in 1996; Published by Pimlico 1997). При това нарицателното "грък, гърци" и прочее производни се ползват от западните Римляни като обида за източните Ортодоксални християни, със значението "роби, живеещи в затворените области-Склавинии в района на Елада; неграмотни полу-номадстващи склави; безписмени и криво-ляво елински говорящи жители на Виантия (колкото Циганите говорят български!); диваци склави" и прочее.
Трето. Елините се появяват към 490-470 г. пр. Хр., което е документирано от свидетеля Херодот (ок. 495 - ок. 425 г. пр. Хр.), Тукидит и др., и прочее. Тоест, можем да делим Средиземноморската култура на Пред-елинска (Критско-Микенска) около XVI-V век пр. Хр., Eлинска - V-III в. пр. Хр., Елинистична - ок. III-I в. пр. Хр., а след това Римска епоха от около I-III/V век от н.е. (вскъщнос края на Римската епоха се бележи от "несъгласията" на Диоген Лаерций).
Четвърто. Всички богове, които са на страната на Троя (Илион) в т.н. Троянска война (ок. 1325/1320-1315/1310 г. пр. Хр.) са от Древно-иранския регион (Асирия, Вавилон, Финикия и пр., включително от Древна България или Бактрия), които много по-късно са "прилапани" в Елинския божествен пантеон.
Пето. За формирането на Елините през 5-ти век пр. Хр. голямо влияние изиграват "песните" Илиада и Одисея на Омир (ок. 850 - ок. 750 г. пр. Хр.), който живее много по-рано - през 8-7 век пр. Христа.
Шесто. Елинската митология се формира поне на три (3) главни етапа, първия е т.н. Омиров, втория е ранно-елински, а третия е късно-елински и може би ранно Римски, като трите етапа, макар и постепенно да навлизат един в друг, се отличават по богове, брой и възможности на тези богове, митология и прочее.
Седмо. Главна отличителна черта на всички тези Елински божествени пантиони, е че се формират под Древно-иранска и Древно-Персийска хегемония на икономиката, житейските и военните доктрини, митологията, езика и прочее елементи.
Сегашната Европо-центрична теза много променя истинските факти и действителността в годините преди Христа.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194549
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031