Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.04.2020 09:58 - Серсобула, царица Мария-Ирина, Панония, Сербон, Себери (Угри*, Унгарци*, Маджари*, Мишари* и пр.) ...
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 432 Коментари: 4 Гласове:
1

Последна промяна: 22.04.2020 15:42

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
СЕРСУБИЛАСурсубула*, Сурсувул*, Георги Сурсубула, Георги Серсобула, Георги Сурсувул*; Велик български боил от ІХ и Х в., при царете Борис І* (852-914), Владимир І* (889-893), Симеон І* (893-927) и Петър І* (927-970), вуйчо на Петър І и брат на майка му. Според едно от сведенията, Българо-Византийските мирни преговори в Несебър през 927 г. били водени от българска страна от Стефан, “един преименит човек в България” (τινί περιωνύμω έν Βουλγαρία, ВГ*). А към края на септември или началото на октомври 927 г. в Цариград, за съставянето на окончателния вариант на договора и ! за изпълнение на належащите клаузи по него, “…пристигнал Георги Сурсубули (Σουρσουβούλης), Симеон – Калутеркан (= Олгу-таркан*: “Велик-таркан”, Калу: “велик”, срв. Калоян*) и сампсис* (самовластник), и на Симеон, владетеля на България (914-927), брат по жена (зет); а заедно с тях [и] неговият (на Цар Симеон І и/или на Петър І) най-близък Стефан, а също така Маготин*, Крон* и Миник*. …” (ВГ*, с. 156).

Названието Сурсубула или Серсобула се среща в следните варианти: Σουρσουβούλης, Σουρσουβούλη, Σουρσουβούλος, Серсоубъιла, Серсоубъıли, Соурвγла, Соур’воулγ, Сγрвγла, Сърсоубъıле (ВГ*, с. 157). Единодушно е становището, че наставката е бϋла: “боил, господар, велможа”. Към това следва да се прибави становището, че боилите в системата на Българската държава били всичко на всичко 100, което е в синхрон с 10-те области на държавата (не е задължително, а и няма сведения, че боилите са разпределени по равно във всяка от областите).

Но пък някои (ВГ*) приемат погрешната теза, че цялостния термин – Сурсубула* или Серсубила, е идентичен със сана Чергобила* или Чергубиля и с по-старата му форма Ичергубоила*. Всъщност, поради непознаването на древно-българския език и безпринципното боравене със ст.-българския, който, кой-знае защо и въпреки натрапчиво очевидните исторически, историко-политически и културови факти, се приема за славянски (все едно, че номадите-славяни* били в сътояние да наложат своят език и култура на българите, и то в Българската държава !), се дава възможност за раждането и популяризирането на съвсем фриволни тези.

В случая, следва да се абстрахираме от известната ни наставка “бъила” и да се обърне внимание върху представката Ичергу или Чергу, която е отделен термин. При това знаем, че др.-бълг. Ичергу е еднакво със ст.-бълг. Чергу, което е редуцирана форма на древното понятие. Ичергу е от инфинитивния корен Ас* ~ Ис* (срв. Аспарух* ~ Исперих*). Значението на Ас*: “стоящ над” е идентично със значението на Че*: “главен, главното”, и на Чер*: “висш, най-висок, най-голям, най-значим”. Същевременно целият термин в сложната дума Ичергубъила или Чергубила е Ичергу, Ичиргу или Чергу, като наставката му е “га” (“гу”). А в Сурсубула – Сурсу, е с наставка “са” (“су”). Дори и това подсказва, че това са две различни понятия, независимо от привидната формалистична близост между Ичер- и Сер-, Сур- (някои търсят сближаването на Чергубиля със Сургубула не в корена, а в промяната на наставката “су” в “гу”, и то във фаворитизираната форма Серсу- в Сергу-; след получената по тоя начин база, поставят равенство между Чергу- и Сергу-, но забравяйки, че не е фиксирана форма Чургу-, а и това, че Чергу- всъщност е Ичергу-, вж. ВГ*). И още нещо – освен, че българските понятия със Съ-, Су-, Сър-, Сур- са изключително древни и стабилини, но и във времето, когато са битували едновременно двата термина (Чергубила и Сурсубула), българските писари са записали Сургубула със Съ-, Су-, Се-, а не с Че-, Ча-, Чер-, и със съвсем различна наставка – “са” (“су”), а не с “га” (“гу”).

За окончанието “са” (“су”) срв. Сама* ~ Самаса = Шама ~ Шамаша*, както и Балза* ~ Балса* ~ Балша* ~ Балча (Балчо*);

Коренът в Сурсубула е Сур-*, Сюр-, и е идентичен с авест. sūra-: “силен, могъщ, могъществен” (род. със Сава*), като всички форми на понятието започват със Са-, Съ-, Су-, а не с Аса-*, Иса-, Ача-, Аша-*, Ча-*, Че-* и пр. От това следва, че Сурсубила или Сурсубула е със значение “могъщият, силният, могъщественият боил” (срв. Бал*: “глава, главен” ~ Балса*: “главният”), тоест – “първият боил”. За разлика от него Ичиргу е близко с авест. ašnaoiti: “достига, достигащ” (др.-инд.- aзnutḗ), а Чергу – с авест. čarъ-: “горен, пазещ”, срв. čarъman-: “кожа, кожух, кора”, čārā: “средство, оръдие, похват, капитал, помощ, хитрост, ум, знание, чар”.

Институтът на боилите в България не може да се приравни към института на административните длъжности или към този на “Хранените хора*”, както и към подразделенията им (комити, таркани, войводи и др.). Чергубила, освен че е статут, е и конкретна административна длъжност в държавата, отговаряща на министър-председател, имащ функциите и на външен министър. А Сурсубула е по-скоро само висш сатут в пирамидата на боилите. За сега не е известно дали Георги Сургубула е изпълнявал и длъжността Чергубила; вж. Мостич*;

СЕРТ – несговорчив, хладен, твърд; авест. sarъta: “хладен, твърд”, което се фонетизира sar`ta, както в ст.-българския не се изговаря средно-стоящото “ъ”, имащо единствено граматична стойност, срв. например ст.-бълг. Анъгелъ, което се произнася Ангел*; също и във н.-перс. serd: “хладен”, но не е установена връзка на българите със ср.-персите през ІІ-VІІ в. и особено с ново-персите от ХІ в. насетне, в онази минимално необходима степен на езикови и политически контакти, че да може да се стигне до някакво влияние; срв. връзката Серт, Серта ~ Сърдя, Сърдит*; вж. Сур*;

 

МАРИЯ-ИРИНАМария-Ирина Лакапина, Българска царица (927-963 ?), съпруга на Цар Петър І* (927-970/971), дъщеря на Византийския император Христофор Лакапин (919-931) и внучка на Византийския император Роман І Лакапин (919-944). Българският цар Симеон І* (893/914-927), който е Самодържец* от 2 май 914 г., когато починал баща му Борис І* (852-914), не признавал за легитимен Роман І Лакапин и цялата династия Лакапини, а приемл за легитимен единствено законния Византийски август (император) Константин VІІ Багренородни (913-959, род. 905) и желае да ожени за сестра му един от синовете си – вероятно Българския легитимен престолонаследник Иоан (Иван /3/*); според друга теза, първоначално Симеон желаел да ожени своя дъщеря за Константин VІІІ, за което той сключил договор още през 913 г. с върховния регент – патриарх Николай І Мистик.

При това Симеон І искал от Византия да му бъде призната царско-императорската титла (вж. Цар*, Самодържец*), която в Европейския регион Българските владетели носели всепризнато до приемането на християнството в 863 година (най-късно още от 9 август 378 г., вж. Булимир*, Алавив*, Дере*, Реан*, Омир Присиан*, Омуртаг*, Омур*, Крум*, Самодържец*, Кана Субиги*, Цар* и пр., а също и Максимин І*).

Обаче точно в юбилейната 50-годишнита от покръстването, през 913 г. Византийският патриарх, в присъствието на легитиния Византийски император Константин VІІ Багренородни и на членовете на Регентския съвет, Симеон І* бил удостоен тържествено в Константинопол единствено с титлата цезар (кесар), др.-бълг. и ст.-бълг. цэсар†ь (СТР), т.е. с титлата на втори по сан съвладетел, младши съимпрепатор (ИЗ*); именно по този повод във византийската столица Константинопол била издигната задължителната за всеки въздигнат в сан кесар статуя на Симеон І.

Едва при преговорите между Царство България и Византия през 927 г., когато от Георги Серсубила* (? Царсу-боил/а) и Роман І се договорял мира между двете империи и женитбата на Петър І* с Мария-Ирина, които били сключени тържествено под стените на Константинопол на 8 октомври 927 г., тогава от България била призната легитимността на династията Лакапини, а от Византия била призната на Българския владетел християнската титла Цар* и нейния императорски статут;

Българската царица Мария Лакапина (927-963), наречена или наричана Ирина*, е майка на Цар Борис ІІ* (970-978), на Цар Роман Симеон* (979-997), на Киевската велика княгиня или Киевската царица Анна* (988-1011; вж. Анна /3/*), на принцеса Na. Лакапина Петрина – годеница от 969 г. на Византийския император Константин VІІІ (961/976-1028), а вероятно и на още деца, оставащи неизвестни за сега поради фрагментарността на наличните днес хроникални данни; вж. Лакапин*, Симеон І*, Петър І*, Серсувул* и пр.;

***

 

Сама* и областта Панония, северно от Среден Дунав (Сулу*), в IX и X век според някои факти и документи:

В баварската хроника “Conversio Bagoariorum et Carantanorum” от 871-872 г. Сама* е наречен славянин (склав*, венед), единствено защото предвожданите от него етноси са в голямата си част славяни (склави, венеди), а не защото той е от такъв етнически произход (обаче ако в хрониката е наречен Словен или Словенин*, понеже текста в нея е записан доста години след канонизирането на ср.-българския – т.е. словенския*, словенобългарския* – език и писменост, то тогава всъщност е наречен директно Българин, защото Словенин*: “словесен, говорящ, разбираемо говорящ, говурещ български”, е синоним на Българин).

При това българите не заемали чак толкова големи територии всред Западните славяни (склави), а ползвали славянските (склавските), което се вижда и от т.н. “Баварски географ”, съставен в Бавария между 866 и 890 г., т.е. по времето на Борис І* (852-914) и преди Симеон І* (893-927) да изхвърли Маджарите на запад, където живеят и до сега (първо, в началните месеци на 894 г., ги проготил западно от Панония и те намерили убежище в земите на Франкската държава, а по-късно да ги допусне да живеят в Панонските земи като подвластно на България население):

“Описание на градовете и областите, които лежат на север от Дунав. Най-близо до пределите на Дания се намират племената, които се наричат Северни Ободрити. Тяхната област, която има 53 града (общо понятие за селища, пазарища, укрепления и крепости със землени или дървени стени, имащи малко или по-голямо постоянно население, принадлежащо към един род), е разделена между техните князе. Вилците имат четири области и 95 града. Глиняните са народ, който има 7 града. Близо до тях се намират племената, които се наричат Бетеничи, Милчани и Моричани – те имат 11 града. Редом до тях са разположени Хаволяните, които имат 8 града. До тях се намира земята на Сърбите (Лужицките сорби), в която има много племена и която има 50 града. Наред с тях живеят Гломачите, които имат 14 града. Чехите имат 15 града. Моравците имат 11 (града). Българите, чиято област е огромна и народът им е голям, имат само 5 града, тъй като голямо множество от тях [владеят над славяните (склавите)] и нямат нужда от (свои) градове. Има още един народ, който се нарича Меречани, те имат 30 града.” (ХСВ*, с. 222);

Текстът в изречението за българите, който е ограден в скоби – “владеят над славяните”, т.е. над склавите – е повреден в доста по-късни времена, вер. умишлено. Под давление на тюркско-номадската теория за българския произход и панславянската доктрина, този “липсващ” израз често се заменя с “водят номадски живот” - нещо, което на фона на българската стопанска и строителна култура и на хегемонията на България в Панония и Сулу* поне от времето на Крум* (>796-814), просто противоречи на фактите. При това и по-късно - по времето на Петър І* (927-969), и въпреки присъствието на Маджарите в тези земи от 894-900 г. натам, България продължава да владее голяма част от земите на Западните Славяни* северно от Среден Дунав. През 965-966 г. Ибрахим ибн Якуб съобщава:

“Земите на славяните (словените* ?) се простират от Сирийско (Средиземно) море чак до Океана на север. Но някои от северните племена (скандинавци, готи*) завзели техни земи и до ден днешен живеят между тях. В стари времена те били обединени от един крал, който носел титлата Маха (Мага* ?). Той бил от племето, наричано Велитаба (нарицателно, което се припокрива със ст.-бълг. корен Велети, Велить: “веля, повелявам”, с оконч. “-ба”* = “върховенствуващ”, срв. че Хазарския хакан Йосиф ІІ /944-966/ нарича българите и рода Дуло* с името В-н-н-т-ри: “Волонхонтор, Олонхонтор, Оногондури*, Хайландур, Алани”, вж. Дулоба*), и това племе било на голяма почит у тях. Но после те изпаднали в раздори (668 г. ?) и изчезнала [предишната] им уредба. Трите [главни] племена образували различни съюзи и над всяко племе владеел отделен крал. Понастоящем [тези земи] имат четири крале: Царя на Българите (Петър І* /927-970/), Крал Буислав (Болеслав І /929-972/, Болеслав ІІ /967-999/), владетел на Фрага, [страната] Буим и Краков (Прага, Бохем/ия и Краков), по-нататък Крал Мешко (Полския крал Мешко или Мечислав І /960-992/), владетел на Севера, и Накун (Княз на Ободритите /954-967/) - на най-отдалечения Север. Със земите на Накун граничат на запад Саксония и Марман (Норманите, Датчаните)... А що се касае до земите на Буислав, тяхната дължина от град Фрага до град Краков* (Пражката българска епископия* и Краковската българска епископия* са отнети от България в 993 и 996 г., а град Краков* е даден от германското духовенство на Полша чак в 999 г.) се равнява на три седмици път и по цялата дължина граничат със земите на Турците (Унгарците)...” (ХСВ*, с. 190);

От посоченото през 965-966 г. следва, че Царят на Българите, управляващ чрез църквата и Българските епископии в Прага (до 993 г.) и в Краков (до 996 г.), владее Дулебия* - “дулаба”, и съответните земи на юг и на изток. При това не се изключва посочените славянски “крале” да са български васали и данъкоплатци. Едва ли случайно Българския цар е споменат пръв и без име – единствено като хегемон – в едно описание от средата на Х век на славянските (склавските* или вече словенските*) земи, разположени на изток от границата на Свещената Римо-Германска империя (800-1806).

Българските владения в Дулебия* с р. Висла, Дакия и прочее територии, се потвърждават и от английско описание, направено в края на ІХ век:

“Моравяните имат от запад Тюрингите, Чехите и част от [областта] Каринтия; на юг от тях са планините, които се наричат Алпи. До тези планини се простира земята на Баварите и на Швабите. На изток от Каринтия и зад тази (казаната, Алпийската) пустош е България, а на изток (югоизток) от нея – Гърция (Византия). На изток от Моравяните е земята на Висляните [с град Краков*], а на изток от нея е [областта] Дакия, където някога са били Готите. На северо-изток (югозапад) от Моравяните са Далеминците (Далматинците*, родствени с българите), а източно от Далматинците са Сърбите*, а на запад са Сусилите. На север от Хърватите е Земята на девиците (Мазовия), а на север от тях е Сарматия* (Саклан*) чак до Рифейските гори...” (ХСВ*, с. 194);

***

 

СЕРМОН – може би Зермос или по-вер. Чермо*, Иоан Черма; Симеон (Симеона), български болярин от ХІ в., Чермон* (Чермѫ), Черма ~ Зерма* (КК*); управлява в град Срем* (дн. Сремска Митровица, в Реп. Сърбия) на река Сава*, и областта около него - последната автономна българска територия на юг от Дунав през 1019 г. Иоан Скилица пише, че С. отказвал да се покори на Василий ІІ Българоубиец (976-1025), а значи и на Българската царица Мария* (1015 - сл. 1030) и на Българския цар Пресиан ІІ (1018 - сл. 1030, Фружин /1/*), дори тогава, когато Хърватските князе приели върховната власт на Византийския император [Василий ІІ е втори братовчед на Борис ІІ* и на Роман-Симеон*, а и поначало цялата “Арменска” династия (867-1057), която е поставена на трона в Константинопол от българи и най-вероятно с личната намеса на Борис І* (852-914), е родствена с Българския царски род (вж. Самбата*). Всъщност през 1018 г. Василий ІІ обединил в ръцете си двете корони – на Византия и на България, вж. Византо-Българско управление на юг от Дунав през ХІ и ХІІ век*]. Срещу С., който вероятно можел да разчита на съдействието на унгарците (вж. Арбат*), била изпратена войска, водена от Константин Диоген, управител на покорения Белград* (български град до определянето му за столица на Сърбия* през ХІХ в.). Военната акция нямала изгледи за успех и К. Диоген предложил преговори, като положил необходимата клетва за неприкосновеност на българския велможа (вж Крум*). Сермон не бил доверчив и се решило срещата да стане на лодки всред река Сава, а преговарящите да бъдат придружени от по трима невъоръжени войника. По време на преговорите К. Диоген извадил скрит в дрехите му нож, пробол Сермон и бързо отплувал с лодката си. По-късно се явил с цялата си войска пред стените на крепостта и успял да убеди обезсърчените българи и съпругата на С. да се предадът. Вдовицата била отведена в Константинопол и омъжена за някакъв столичен първенец, поставяйки началото на още един българо-ромейски род, а убиецът К. Диоген поел управлението на областта като награда. Тогава или малко по-късно областта била превърната в отделна византийска провинция (тема), под името Сирмиум.

Сермон, според хрониста Скилица, е “брат на Нестонг*” (? бълг. Νестѫга, срв. ст.-бълг. Νестатъкъ: “недостиг, недостатъчност, липса; лишение; недостатък; елипсис, елипса (изпускане на част от изречението)”, Νести, Νес©: “нося в определена посока, занасям, донасям, отнасям”, Нестоѩи: “преходен, преходящ; бърз; неуловим”, МС*).

От някои се предполага, че С. не е носил това име - то се е получило благодарение на близостта му с византо-елинското название на областта и на града - Сермион, Сирмион. Изследователите свързват велможата С. с два златни печата, чийто надпис на гръц. език е “Богородице, помагай на стратилата Зермос” (= бълг. Черм©) и един оловен печат с текст на гръц. език:“Господи помагай на своя раб протоспатарий Иоан Ксермон” ( = бълг. Иωанъ Чермѫ; използването на международния гръцки език в печатите на владетеля на тази гранична българска област е напълно оправдано с оглед на входящите и изходящите документи, които е трябвало да издава). Според българската традиция от този период, родът на С. - Черма*, вер. е управлявал тази област и град Срем поне от времето на Крум* (787-814). Самият С., за разлика от брат си Нестонг*, който преминава преди 1018 г. на византийска страна, е всред ония Български боили, които яростно и до край защитават българската независимост през ХІ в. (КК*).

Според българската фонетика, която е трудно преведима на елински и гръцки, формата, на записаното като Зермос и Ксермон име, е Чермо, Чермон или по-вер. Черма* - срв. записването на Чергобила* (от по-старото Ичергу-боила, от корена Ас* ~ Ис*, Иш) на елински като Зергобула; срв. също фамилията на болярите Зерно*, които са Черно*; срв. гръцкото записване на “българската риба Ксистон”, която всъщност е Чистон, Чист©, Чиста*, Чига*. Съпоставката категорично сочи, че под елинските “З-” и “Кс-” се крие българското “Ч-”, и в този смисъл срв. ст.-бълг. Чрьмьнъ: “червен”, фонет. Чермен, Чермнъє, Чермон, като такъв епитет-сан може да носи княз от царски род (принц), имащ право да се облича в червени одежди. Името Черма може да е фамилия, както и титла, защото е с корен Чар*, Чер*: “висш”, което се записва със съкратената формула Чрь- (от пълната форма Чарь-, Черь-, Чѧрь-), като се фонетизира Чар-, Чер-, а не Чре-, Чрь- и пр. (вж. Каназ*). Като име-фамилия Черм© може да се преведе със синонима си “Високов”;

***

 

СЕБЕРИУгри*, Маджари*, Мишари*, Торки, Турци*, Башкири*, Башкорти*, Унгарци*; ед. и мн. число Себер, Сэбэр, Сжбжр, Сəбəр, волгобълг. ед. Сэбер: “себер”, мн. Сэбэр: “себери”, др.-рус. Севери* (ПВ*);  срв. перс. сабайи, събаи, сжбаи, сэбаи [ﺴﺒﺎﻋﻰ]: седморен, съставен от седем части”, от перс. саб’ [ﺴﺒﻊ]: “седем”, соб’, сэб’, сжб’, сəб’, съб’ [ﺴﺒﻊ]: “⅟₇ част”, затова срв. и Седморечието*, където Себерите се установяват (след българите Котраги*) и живеят векове наред (срв. също перс. сабо’, сэбə’ [ﺴﺒﻊ]: “хищен, див”; ПС*, ІІ, стр. 64 и пр.); Според данните, Угрите-Маджари се настанили в Седморечието* още от преди създаването на тюркизираната Сасанидска Персия (224-651/661). Успоредно с това трябва да отчетем, че от перс. Събаи е естествено производно Сжбжр, събжр, което предполага, че е възможно това нарицателно име на Угрите да е трансформирано според тюркизираните и ислямизирани (от VІІ в.) ср.-персо-арабски езикови дадености от ІІІ-ІХ векове;

Волгобългарското название Сэбэр, мн. ч. Сэбэры (от ранно-средновековното фонет. Събър, Сāбāр, Сжбжр), е изписано според днешните руски езикови и граматични закони, защото терминът е преведен през 30-те години на ХХ в. от волгобългарска средновековна арабица на съвременен руски от волжкия българин Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин (1916-1945; рус. Ибрагим Мохаммед-Каримович Нигматуллин); но Себер е записано първоначално – най-късно през 787-814 г., на средновековен-български с др.-българката азбука Книга* (кънигъ) или успоредно и с гръко-римски букви, а после към 900-922 г. името е прехвърлено на арабица (в този период и преди 920 г., изглежда между 901 и 906 г., а може би и повторно още веднъж до 915-920 г., сказанието на Микаил Бащу* “За дъщерята на кана” /СБ*/ е преведено от сина му на арабица и вероятно е ислямизирано в някаква степен, след което е изпратено като специален дар на Багдатския халиф);

***

Според Гази-Барадж* (1229-1246) Себерите са Башкорти* (дн. Башкири), което е еднозначно с Угри* и Маджари*. Те получили името Себери от българите на Булимир* (пр. 340-378) към 340 г. от н.е., когато живеели вече в района на Седморечието* и граничели с тамошните тюркмени (огузи, гузи, кук-огузи, гагаузи*). Ето какво пише в тази връзка хрониста:

В [Българския кан] Булимир* (пр. 340-378) те (тюркмените от Седморечието) виждали заплаха за своята независимост, и затова започнали да го заплашват с война. Царят (Булимир) бил принуден да отиде при [съседните] Башкорти* (Маджари*, Угри*), които приютили Хоните* (българите на Булимир) и получили от тях названието “сэбэрцы” (Себери) – “съюзници(т.е. названието е бъргарско).

Башкортите, които тюрките наричали Угри*, били своенравни, както и тюрките. Те се прекланяли на алпа (бога) Барадж* (Мардукан*), обаче, наричайки го Маджар. По тяхното поверие [алпът (богът)] Маджар бил покровител на Живота…

Якуб, сина на Нугман, е записал, че Барадж (Мардукан*, Маджар) живеел в началото на планината Каф (у тюрките – митична висока и дълга планина, обграждаща целия Свят по края му), а след това, когато алпите (боговете) закрили Земята от Слънцето* със стена (митичен образ-спомен за Ледниковия период), [Барадж] отлетял в пустинята Куман, а после – при Башкортите. …” (ДТ*, стр. 10);

Това съобщение свързва нарицателното Себери: “съюзници, свои”, с др.-бълг. ρебе, себэ, собо«; си, с­: “себе си; свой, собствен; мой” (СТР*), както и с др.-бълг. събрати, събер©: “събера, сбера; повикам, свикам; събрание, сбор, събор” (СТР*). При това следва да отчетем, че нарицателното име Себери е синоним с Баджанакци* (Печенеги*): “роднини, родственици, родни, близки, свои” (ДТ*).

Следва да се обърне внимание на факта, че епитетите Себери и Баджанаки* (Печенеги*) може да не са просто нарицателни, а да са конкретен статут – със съответни договорни права и задължения, който българите давали на свои сателитни и федерални етноси. При това положение трябва да се разграничават едни от други Баджанаки (Печенеги*) от Сабани*, макар че са един и същи етнос – Масагети* или Саки*. Както трябва да се разграничават Себери от Угри и Маджари*, защото Себерите са “съюзници (на българите)”, но не всички угри  или маджари имат този статут. В този смисъл Арбат* (пр. 882-907) през 893-894 г., който нападнал Българското Царство със своите угърски войски, едва ли е възглавявал “себери”. От дискутираната гледна точка става по-отчетливо разбираем например следният хроникален текста:

По заповед на [Хазарския бек] Арслан (870-921) Менците (Кук-огузи, Гагаузи*) нападнали [през 885-886 г.] Баджанаките и, отрязвайки ги от Хорезмийското море (източтата част на Каспийско море, включваща Аралско море), се съединили с източните Башкорти (живеещи в Могаджари*,източно от река Емба /ФА*, 11/). Маджарите (Башкорти) охотно се съгласили да воюват срещу Баджанаките (Печенегите*), потеже отдавна и жадно поглеждали към техните земи. В 891 година те предприели първият поход срещу Баджанаките съвместно с Маджарите на Арбат, но били отбити.

… в 894 г., когато Менците (Гагаузите*) отново нападнали Баджанаките (живеещи между р. Емба, Каспийско море и р. Урал), … [Баджанакския вожд] Илак бил поголовно разбит. Половината от неговите хора в ужас се подчинили на завоевателите, а самият той (Илак) с другата половина от Баджанаките (Печенегите) предпочел да отпътува на запад (западно от р. Урал била Хазария*).

По своя път [в 894 г. на запад] Илак ожесточено громял всички области на хазарите, считайки ги за виновници за своето нещастие. Арбат* (883-907, Български принц на Хазарска служба) [с неговите маджари] тогава не бил в [своята област] Кара-Булгар* (“Западна България”, област по горен Донец и с градовете Путивл* и Чернигов*), понеже той, по заповед на [Хазарския бек] Арслан, воювал на страната на Рум (Византия) против Бурджанското (Българското) [християнско] царство. Това, че [Хазарският] бек [Арслан] изпратил Балтавара [Арбат] на помощ на Рум (Византия) в това време, когато оня му бил нужен на [река] Джаик (Урал), потвърждава сведенията на Абдаллах (сина на Микаил Бащу* /819-900/) за таен негов (на Арслан) съюз с Румския (Византийския) цар [Лъв VІ Философ (886-912) и съимператора Александър (сл. 886-913)]…” (ДТ*, стр. 46).

Вижда се от цитирания текст, че угрите, които били главната ударна сила на войската на Българския принц Арбат* (883-907) – останал след смъртта на чичо си Лъчин* (855-882) през 883 г. на Хазарска служба, са наречени “маджари”, но не и Себери: “съюзници”, обявявайки ги за врагове. Към това следва да се прибави и факта, че българите имали сакрална забрана да воюват срещу други българи, а Арбат* прекрачил и този закон, като нахлул в Царство България с маджарите си към края на 893 г. и дори успял да обсади нововъздигнатия съвладетел Симеон І* (893/814-927) в крепостта Дръстър* (след това Арбат* бил разбит от Симеон І през 894 г. някъде в земите между Днестър и Днепър, пътят му на изток към неговата област Кара-Булгар бил преграден по заповед на Борис І и Симеон І – от Балтаварците (Полтавците) и Киевчаните, а може би и от дошлите около Дон* Баджанаки или Печенеги на Илак; тогава Арбат със своите маджари първоначално бил прогонен на запад от Царство България – в германската част на Панония, а пък пленените при тази негова инвазия маджари били наказани жестоко от Симеон І в 896 г. /ИБИ*/);

Друг въпрос е, че с времето названието “себери” се разпространило над различни маджарски общности, като е засвидетелствано от Седморечието (Сибир*), до р. Донец* – наричан и днес Северский Донец (Себерски), и между р. Сула и р. Десна където са тъй наречените в руската историография Северяни (Себери), и по цялото поречие на р. Десна* – някогашната Себер-река. Същевременно следва да се отчете, че отделните маджарски родове и общности придобивали или били удостоявани по различно време със статута “себери”, а може би някои от тях и го губели;

***

Сведението за значението на името Себери, което ни е оставил Гази-Барадж* (1229-1246), дава частично изясняване и на въпроса кои са онези Севери* или по-точно Себери (визант. Σέβερεις, Σήβερεις), които Аспарух* (668-699) преместил през 680 г. от Верегана по на исток, по южните склоновете на Балкана* при Черно море. Те явно не са склави* (славяни), а са някакви съюзници или родственици на българите, определяни с българския епитет Себери: “свои; съюзници”;

Фактът, че славяноруските хронисти и сегашни историографи определят угрите Северяни – както руснаците преиначават епитета Себери, за “славяни”, тоест за “словени” (ПВ*), е само наполовина погрешно. Защото всъщност те дават буквален образ на българското значение на думата-нарицателно Себери: “свои, съюзници”. Обаче Себерите-Угри няма как да са Склави* (Славяни*) по етнос, култура, език и пр., а пък в историческата наука и половинчатата неистина е 100 % грешка, защо неминуемо води до лъжливи изводи и до умишлени идеологически заблуди;

***

През ІХ в. Себерите и всички Угри или Маджари между Днепър и Ишим (приток на Иртиш и Об) говорели на своя роден език, както това правели и в средата на ХІІІ век. Това е илюстрирано от едно признание на Българския кан и хронист Гази-Барадж* (1229-1246). Той споделя, че понеже единият от пратениците на Римския папа Григорий ІХ (1227-1241) до Великия хан Угедай (1229-1341) и до Волжко-Българския кан бил католик от Унгария – етнически унгарец, то Гази Барадж, чиято майка била “себерка”, си поговорил свободно и без затруднение с него на собствения му “маджарски” език. Ето и конкретният откъс:

… Преди нападението [срущу град Буляр през 1236 г.] при мен [в Уфа] пристигна Юлай – посланик на върховния глава на християните във Франгистан “Папа” (Римският папа Григорий ІХ /1227-1241/). Оказва се, че една от грамотите на Белебей стигнала до Авария (Унгария) благоданение на скандинавския търговец Кендер, и Маджарските попове по заповед на “Папата” се отправили към Държавата (Волжка България*) ведага след набега на [татарския хан] Субетай за потвърждението на слуха за християнството на татарите. Бадри им помогнал да се доберат до Сакланските планини (Жигули*) във [волжко-българската губерния] Банджа, която се примирила с него (Бадри) по искане на Сувар Йорти (Търговско-Занаятчийската камара в някои от големите областни волжко-български градове). От там [маджарските попове] ги извел в [град] Буляр* сеид Гали, яздещ по страната с цел да постигне единство в Държавата. Алтънбек не искал да пропуска [Папския посланик] Юлай при мен (Гази-Барадж*), но, благодарение на Фатима, той смогнал да се добере до Уфа.

Говорих аз (Гази-Барадж*) с Юлай по альмански (германски) и на езика на моята майка – байгулска себерячка (себерска княгиня от Байгул – в.-бълг. губерния в Сибир, в Седморечието*, между Урал и района на вливането на Тобол-Иртиш в Об*), и той нелошо ме разбираше, нали беше маджарин.

А аз му казах [на Юлай], че татарите ще подчинят всичко, което е разположено между Държавата (Волжка България*) и границата на Альмания (Германия, т.е. Свещената Римо-Германска империя, управлявана от Фридрих ІІ /1220-1250/), и че това е вече решено (явно става въпрос за страните северно от Карпатите*, защото конниците-татарите се чувствали удобно единствено в равнинни степни райони). И аз му обещах, като [личен] Посланик [на Върховния татарски хан Угетай (1229-1241) за всички Европейски държави], че ако фарангите (франки, германци) не противодействат на това, то татарите няма да преминат границата на Альмания (Германия, Свещената Римо-Германска империя). …

А у мене беше печатът на Великия [монголски] хан [Угетай (1229-1241)], и аз изпратих с Юлай грамота до Бека (Владетеля) на Авария (Унгария, т.е. до Унгарския крал Бела ІV /1235-1270/, който е в близко родство с Българския цар Иоан Асен ІІ* /1218-1241/) с призив мирно да се подчини на Монгола (“Мэнхола” = Мънгола, Мвнгола). И [християнинът] Ас-Азим (личен секретар на Гази-Барадж*) също говори с Юлай и го призова да ми помага, като добър кам християните Принц (“Емир”)

А Иштяк дотолкова се развълнува от разказа на Юлай за живота на маджарите [в Унгария], че започна да се замисля за преселване там (т.е. в Унгария) след завоюването на враждебната Рус [– чийто трон е узурпиран от 1218 г. от Руския княз Джурга] (Юрий ІІ /1212-1217, 1218-1238/)” (ДТ*, стр. 173, 174).

Този факт е интересен с това, че само след още три века – през ХVІ в., когато е редактирана “Повест временних лет” и е създаден по лична поръчка на Московския княз Иван ІV Грозни (1533-1584, род. 1530) прочутия “Свод”, същите тези угри или маджари-себери, живеещи от поречието на Десна до поречието на Тобол, Иртиш и Об, наречени от руснаците “Северяни, Севери”, вече са обявени за “словени” и “словенско говорящи” (букв. “разбираемо говорящи”), а пък в днешната руска историография от ХІХ-ХХІ в. са категоризирани еднозначно за “славяни*”.

В случаят няма голямо значение дали това “словенизиране” на угрите е станало от ХІV до ХVІ в. или от ХV-ХVІ до ХVІІІ в. с мощната подкрепа на ежедневната употреба на църковния, стопанския и административния език на християнската феодална държава. Важно е, че в човешката практика преди ХІХ в. – т.е. преди триумфа на картелния капитализъм и на неговото върховно изчадие – комунизма на ХХ век, е фиксиран реален феномен; а именно, че в период от 2-3 века или 6-8 човешки поколения (по 33 години /Х*/), през който една етническа група, съществуваща в относитело примитивни условия и при липса на мащабна мобилност и комуникации, и в границите на конкретната държавно-феодална общност, възприема напълно нов език: – в случая маджарите, живеещи на изток от Днепър, които усвояват като родни говори местните диалекти на словенския*.

Подобен феномен, макар и недостатъчно документиран (но и все още напълно неизследван), защото е останал извън границите на Римската империя, е фиксиран от края на V в. до ІХ-Х век, т.е в отсек от 400-450 г. (откъм 493 до 855 г.). В този период България, която, по силата на всеобщия цивилизационен феодален закон – повеляващ, че свободни територии в Европа*, Северна Африка и Западна Азия не могат да съществуват – владее всички земи от Германия до Урал и Ишим (след 673 г. Хазария* заема земи от южен Дон до р. Урал), и от Византийското Беломорие (Егея) и Адриатика до Балтика. Именно в този период и в тези територии се появяват т. нар. Склави*, по-голямата част от които проговарят на “словенски*” – говорим български или разговорен български; а едва малка част от Склавите, живеещи в района на южна и средна Елада, са византизирани и елинизирани, във връзка с което проговарят на “гръцки” и са фиксирани като Гърци* чак през Х век от н.е. (ЕНД*); вж. Словени*, Славяни*, Саклани*, Древните българи*, Стара Велика Бълбгария*, Българският език* и пр.;

***

Себерите са известни и с други имена: вж. Угри*, Маджари*, Мишари*, Турки, Торки, Турци*, Севери* (Северяни), Башкири, вж. Себер-су*, Севери*, Донец*, Лебед*, Седморечието*, Северски Донец, Северски Новгород*, Волжка България* и пр.;

СЕБЕР-СУДесна*, Сэбэр-су, река, основен приток на Днепър*, около който живеели Себерите – угри, торки, турки, турци, севери, мишари, маджари, севери; волгобълг. Сэбэр-су: “река Десна” (ДТ*), от етнонима Себери* и волгобълг. Су: “река”; към името Себер-су следва да се прибави и Северски Донец*, което е русизирано от волгобълг. *Сэбэр-су-Дон през Себерски Донец и от там в рус. Северский Донец; вж. Донец*, Дон*;  вж. Сев*, Себери*, Севери*;




Гласувай:
1



1. dobrodan - Точно си е ичергу боил :),
22.04.2020 15:00
опитай да накараш грък да произнесе "Ч", "Ш" и "Щ", тогаз да видиш :). Или пък да ги запише :).
цитирай
2. kirk - Да, dobrodan, те са прости, та затова...
28.04.2020 23:03
Обаче - Георги Сурсувул е известен във византийските източници и с по-правилната форма Сурупул, което ще рече Син на Сириеца, както е известен и с византийската си титла - асекрет, тоест - бил е секретар, скриптор, а по-късно и логотет. Пребивавал е в двора на цар Симеон като брат на съпругата му и на цар Петър като византийски дипломат, негов кръстник, настойник и вероятно роднина на съпругата му - царица Мария Лакапина, всъщност базилевса с колан (лорея), заради което и него го водели базилевс, ама без лория. Следователно няма никакъв Цървул, нито ичиргубоил... Думата ичиргубуил е обозначавала черковник на татарски явно. Преди 09.09.44 г. в сб. "Витош-Арарат" в София е публикувана статия на Кеворк Месроб, там въпросният Георги е посочен със зап. арм. Кеворк и като си крие главата в пясъка щраусът, гледката изчезва само за него, не и за околните!!! Вж. визант. молувдовули с преном Сурупол, Сурупулос и т.п. Как си Дичо??? Да не пострада нещо малко?!
цитирай
3. kirk - РадостиВгъза е съчинила едно словоблудство
29.04.2020 00:50
РадостиВгъза е съчинила едно словоблудство за някаква предноазиатска или арменска раса, в която графоманска дрисня измисля глупости и обиди за арменците. Е, нека да види от собствената си история, татарката му с татарка, че две арменки са били български владетелки, царици. Сигурно - защото са били мустакати и грозни - може би като Силви Вартан, Ким Кардашян, популярната бълг. тв говорителка Анахид Тачева и т.н. Пък ние за щастие нямаме българки - арменски царици, жалко за нас!!! Пардон - татарки!!! Ви затрихте арменската колония в БеГетото, ние пък ще затрием историята-истЕрията ви!!! Хич да не ви пука!!!
цитирай
4. kirk - Мостич всъщност е Мащоц
04.05.2020 02:40
Мостич всъщност е Мащоц - В. Бешевлиев го споменава с половин уста, но поне в случая се съобразява с истината, защото в БеГетото са се подвизавали много арменски попове. Нали обичате да си правите скротуми с тях?! Чъргубил, ичиргубоил означава черковник, църковен служител на татарски!!! Любопитното е, че същият този Мащоц се появява и под друго име - Матеица, макар че е пълна измислица на българистите!!! По същия начин от едно и също лице те произвеждат десетина - Фаресман Апокап е хан Пресиан, кронпринц Персиан –Аронов или Йоанвладиславов, Фружин, Драган, Дражан и още поне 4-5!!! Това българистично явление, бих го нарекъл така, се наблюдава доста често в бедната ви истЕрия - напр. когато четат един надпис "Мавър - архонт на керамисийци и българи" и настояват, че става дума за сермисианци от Срем, които видите ли отишли в Керамисийско поле, егати дебилизма, егати. Или когато от името и по-точно пренома на Георги Сурсувул призвеждат ичиргубоил и той автоматично става вече "ичиргубоила Георги Сурсувул"!!! Дупликация на идиотизма!!! Честито!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101372
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031