Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.04.2020 07:05 - Мармаис, Марта, Мартеници, Масис, Масагети и пр.
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 259 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 24.04.2020 07:34


МАРМАИММармаис*; вж. Морут*;

МАРМАИСМармай, Марма, български полководец по времето на Симеон І* (893-927), назоваван в хрониките “известният Мармаис”; срв. Морут* (от корена Мар), откъдето производното Марма, Мармай или Мармаис може да се разглежда като “сина на Морут*”, “наследникът на Мар”. Предполага се, че М. е някой от западните български комити (Менеморут*).

Името на М. е известно от събития, станали много време преди създаването на автономна Сръбска държава или държавата Сърбия* (1190-1376), която се появила като отделен субект едва към 1190 година. Следва да се има предвид, че до 1190 г. това склавинско племе, което чак към 940-950 г. е наречено за първи път с етнонима Сърби* в текст на Константин VІІ Багренородни (имрпер. 913/944-959, род. 905 г.), обитава една от няколкото Балкански анонимни Склавинии* (днес се превежда като “Славянии, Славинии”), намираща се най-общо в земите между Солун* и Хърватия. Тази конкретна Склавиния* и бъдеща етническа държава Сърбия е с известни параметри от историческите извори между VІІ и края на ХІV век (до 1371-1376 г.) и като етно-област до ХVІ-ХІХ век: – тя е на запад от българския град-крепост Рашка*, на юг от река Сръбска Морава* (ляв приток на Българска Морава*), на север от феода-област Черна Гора* (Зета*) и на изток от земите на Хърватите* (! Босна, Хърватия, 4-те склавински области край Солун и пр. са напълно различни от дадената Склавиния-Сърбия).

От края на VІІ до ХІІ век тя е под управлението на местния областен български управител (България има 10 области в територията си от Германия до Хазария* и Урал*, а областта на град Болгар* - по-сетнешната Волжка България*, се отделя де-юре от единната Българска корона най-рано чак през 922 г.); българският областен управител по статут е принц, член на Българското владетелско семейство и е наричан κъметъ: “кмет*, комит*, комита” (по същия принцип и административна практика Склавиниите във Византия са под управлението на местните византийски областни управители и без тяхното конкретно писмено разрешение-паспорт никой не може да влиза или да излиза от която и да е склавинска /славянска/ област, ИБИ*). Същевременно склавите (славяните) в тази Склавиния, както и във всяка друга, имат свое вътрешно родово самоуправление, оглавявано от племенния княз.

Но в “сръбската” Склавиния има и една важна особеност. Около заселването на общността им от Българския владетел Аспарух* (668-699) и брат му Кубер* (668-700...




Гласувай:
0



1. dichodichev1 - История на Българите
24.04.2020 07:06
...от Българския владетел Аспарух* (668-699) и брат му Кубер* (668-700<?) към 679 г. в гореспоменатата област на север, северозапад и запад от град Рашка*, те били управлявани едновременно от няколко родови княза – вероятно водачи на отделните кланове и равностойни по статут, чиято бройка към 860-869 г. била сведена само до четири (4). Още през 869 г. склаво-сръбските князе решили да обърнат внимание на сюзерена си – Българския владетел, че нещата с вътрешното самоуправление в областта им не могат да продължават по стария начин. Тогава Сръбските князе пленили 12-16 годишния Български престолонаследник Пресиан* (Владимир І*, Храсате*, Расате*) и 12-те придружаващи го боили, предвождащи един български отряд, който се връщал от военна акция в Хърватия.

Това наистина принудило Цар Борис І* (852-914) да отиде при тях и да въдвори ред. Българският владетел отишъл в склавино-сръбската област без войскови отряд, подчертавайки абсолютната си власт над тези земи и хора, поставил на родово-княжеския им престол един от 4-мата претенденти, а останалита 3-ма отвел във вътрешна България, сложил ги под стража, а после ги оженил за български аристократки. Така Борис І* през 869 г. установил централизирана моно-власт в това склавинско-сръбско племе, което явно още не било узряло социално за такъв генерален прелом в бита си, но пък същевременно свързал родствено сръбската княжеска династия с българската царска* (= императорска) династия и завинаги я подчинил на България – независимо, че именно това династично родство карало често сръбските князчета да възстават срещу именитите си роднини, властващи в България.

През 917 г. Византия доставила в тази Склавиния (бъдеща Сърбия) поредния крупен подкуп (първия значим подкуп, изпратен от Византия срещу България в тази етно-област, е от 904 г., вж. Солун*). Окрилян от ромейските пари и обещана подркрепа Сръбският родов княз Петър Гнойник или Гойникович (кумец на Симеон І, роден и наименуван след Симеоновия син Петър – бъдещия Български цар Петър І* /927-970/) въстанал и отхвърлил българската зависимост като открито застанал на страната на Византия. След голямата българска победа над византийската армия при Ахелой (20 август 917 г.), Симеон І изпратил Теодор (Тодор) Сигрица* и “известния Мармаис (Мармаим)” да укротят събрите. “Под клетва” българските полководци убедили Петър Гойникович – който сам е клетвопрестъпник спрямо България и Българския владетел, да се срещне с тях, но когато той се явил “веднага го вързали и го откарали в България, където той умрял в затвора”. На княжеския престола на Сръбското племе пълководците поставили братовчед му Павел Бранов или Бранович (този Бранкович също е от български произход).

След три години (в 920 г.) князът Павел Бранкович също се отметнал и на престола на сръбското племе бил поставен от българските войски княз Захарий. През 924 г. отново проработили византийските интриги, водени от Роман І Лакапин (919-944), и тогава пък Захарий въстанал срещу България. Изпратените с малки сили Теодор Сигрица и М. (тогава се водела ожесточена военни действия между България и Византия в Източна Тракия) били разбити и убити, а Захарий “изпратил като трофей на Византийския император техните глави и оръжие”. Тогава последвала експедицията на Книн*, Имник* и Ицвокий*, която отново поставила княза на сърбите в подчинение; Името Мармаис, от Марма-, може да се свърже с авест. mar-: “хваля, почитам, давам обет” (срв. също др.-перс. martiya-: “човек”, авест. marъtasa-: “човекоядец”), а наставката към авест. maiti-: “мисъл, мнение”, както и maya-: “вълшебна, божествена сила”. Т.е. името Мармаис може буквално да се сведе до значението “почитащ божествената сила” и може да се отнася към Главния жрец (гадател, маг), какъвто имало и във Византия (ИБИ*), а при това то е в синхрон с титлите Книн*, Имник* и Ицвокий*;
***

МОРУТ – Марут, в лат.-унг. Морут, Morout в т.н. Унгарски аноним (“Magister P.”) от ХІІ в.; Морут е Каназ*, Княз* на “хазарите” (Козар/и, Cozar) в Седмоградско* (Трансилвания), над които властвал от името на българския владетел. Тези “хазари” били заселени в земите между Тиса*, Муреш* (Марош) и Сомеш (Семеш, Самош) през ІХ в. от “Keanus magnus” = “Великият кан”, т.е. някой от българските канове Крум* (787/796-814), Омуртаг* (814-831), Маламир* (831-836), Пресиан* (836-852) или Борис І* (852-914), във връзка с войните, които този Български кан води с Хазария* (вж Корсис*, Хон-турчийци*).

Предполага се, че тези “хазари” или “козари” са Сикули ~ Секлери или Секеи – угърски (башкортски, маджарски, себерски) етнос, съществуващ и до сега, с волго-български или сроден произход (но вж. и срв. Саклани*, Печенеги*), които днес живеят предимно в територията на Румъния. Свързват ги с племето Есегел* (които са башкорти, башкири) – засвидетелствано и във Волжка България*.

От името Секеи-Сикули е румънската (= влашка, вж. Влах*) форма Шекеи, Шкеи, с което през ХІV-ХVІІІ в. са обозначавали част от българите (но българите са именувани така по етнонима Саки*, Саклани*). Знае се че през ІХ в. те още били многоженци, каквито са били българите и всички симити* и саклани*.

Вероятно т.н. Козари или Секеи са част от българизираните племена, или племената от българската група – т.е. Саклани* или полу-саклани (Хон-турчийци*), които от Ср. Азия са се преселили в Стара Велика България* от ІІ и І в. пр. Хр. до ІV в. и по-късно, а групи от тях идвали от Западна Азия в Източна Европа постоянно – най-късно до V-VІІ в., заедно с Огурските племена, Аварите* (в 566-568 г.), Хазарите* (в 673 г.) и пр.

След като остават в Хазария* с Бат Боян* (или като него) в 673 г., те я напускат към 850 г. заради кризите в Хазарския хаканат*, като се насочват в две посоки. Едната е на север, в пределите на оформящата се до 922 г. и след това Волжка България*; другата е на изток – в т.н. Дунавска България*, която граничи с Германия по цялата им граница от юг до север (Чехо-Моравците образуват полу-автономно княжество в района на българо-германските гранични напрежения едва към 840-852 г., а Поляците – към 960 г.).

Произходът им, времето и мястото, в което са заселени в земите на Западна България, говорят, че най-вер. са поставени между външните васални славянски (склавски) племена – оставащи на запад и север от тях (вж. Прага*, Краков*, Варшава*, Варта*), и вътрешните по-защитени български територии;

За Морут се знае, че е съвременник, а вероятно и роднина, на българският Велик Кан, който завладял тези земи. Според времевия период, за който става въпрос, този Български кан трябва да е Крум* (787/796-814).

Морут управлявал териториите между р. Самош и р. Муреш (дн. Изт. Унгария и СЗ Румъния), което по територия вер. отговаря на един от 10-те български комитата (вж Омуртаг*). Родът му се разпореждал с тези територии, вер. носейки титлата комита* (кмет*) или войвода*, поне около век. Към 902-907 г. унгарските въстанически войски, водени от Арбат* – български принц от рода Дуло*, се срещнали там с внука на Морут – Менуморут* (или Менъ-Морутъ, фонет. Мен-морут), който се държал спрямо агресорите с “българско високомерие” (КК*).

Може да се предположи, че както комитите на съседната област (вж Глад*), и Морут бил родственик на Крум* – едва ли е случайна близостта между името Морут, записано от унгарците, и Омуртаг* (814-832), който е син на Крум*.

Същевременно името на река Самош твърде много напомня за името-епитет Сама*, Шама, Шамаш, Само, Сам-бат*, и е един от реперите за Дулоба* (623-658) = Държавата на Само* = Държавата на Самбат* (618-676), която съществувала по тези земи от 623 до 658 година. Това пък дава отговор на въпроса защо там е създаден самостоятелен комитат, най-вероятно обхващащ земите на някогашна Дулоба* (Държавата на Само), включвайки Панония с част от днешните територии на Словакия, Чехия и Полша; и същевременно ясно показва приемствеността и неделимостта между България на Авитохол* (153 – сл. 173) ... Булимир* (340-378), Алавив* (378 – ок. 421) ... Хрун III* (488-521) ... и Кубрат* (605-665), и България на Крум* (787-814), Омуртаг* (814-831) ... Симеон І* (893-927) и пр. Знае се, че към 894-896 г., котато се споменава името на родственика на Морут – Менуморут, Менъморут (фонет. Менморут) или Менеморут*, в Панонските земи били заселени от Борис І* (852-914) и Симеон І* (893-927) разбитите в Дунавско-Днепърското пространство маджари (угри) – съюзници на Хазария* и Византия. Тогава в Панония се появил като водач на същите тези маджари (угри) и Българският принц Арбат или Ар-Бата – син на Кан Алмъш* (865/895-925) и внук на Кан Крум* или Кан Караджар* (787-814).

Събитийно това станало през 894 г., след като Печенегите* (баджанаки, сабани*, сабари, ДТ*), в съюз с българите и най-вероятно по пряко нареждане на Българския християнски цар, преградили пътя към източните територии и не допуснали Арбат или Ар-Бата да мине на изток през Западен Саклан* и Днепър*, за да стигне до Хазария*; или по-скоро да стигне до съюзниците си и района на маджарските номадски поселища в региона Ателкуза (Atelk&#252;s&#252;: “При-Волжие” – между Донец-Дон и Волга, от Атил ~ Ател-: “Волга”; вж. ФА*; ИЗ*). Тогава Арбат, Ар-Бата се насочил с бойците си по оставения от българи и печенеги единствено свободен път – на запад, и скоро, още през началните месеци на същата 894 г., се установил “в Дулоба* или Авария*” (ДТ*), тоест в Панония*.

А пък там, на запад, онази част от “башкортите” (угри*, маджари*, башкири*, турци*), които от много време живеели “под гнета на фарангите (франки, германци), го приели за техен кан” (ДТ*, с 49). Според това сведение през 894 г. Българския цар Борис I Михаил* (852-914) и неговия младши съвладетел Симеон I* (893/914-927) напълно прогонили Арбат* от държавната територия на България, принуждавайки го да навлезе в земите на Германия. И понеже ясно се казва, че той отишъл при „башкортите“ (угри*, маджари*, турци*), които живеели „под гнета на фарангите“, то явно Арбат* се установил в онези Аварски земи, завладени в 796 г. от Германския крал Карл Велики (768/800-814), когато източните Аварски територии пък били покорени и присъединени към България от Крум Страшни* (през 894 г. в Германия управляват Каролингите /768-911/, като вече са минали 18 години от смъртта на Людовик I Германски /843-876/, когато на трона е Арнулф /880-899/, наследен от Людовик III Детето /900-911/, ДИВ*).

Този маджарски (угърски*) предводител и български княз Арбат* или Ар-Бата, син на Волжко-Българския кан Алмъш* (895-925), напълно съвпада с маджарския вожд Арпад, който през 903-907 г. воюва срещу българските боили (принцове) Салан*, Глад*, Лобарчи* и Менеморут*, и става родоначалник на Унгарската династия Арпатиди; вж. Салан*, Менеморут*, Арбат*;

Менеморут*, Менуморут* или Менъморут (в ст.-бълг. “у, оу” преминава в “он” и във “ъ”, както и според падежното изискване за връзка при средищно положение – във “-е-“, “-и-“) е родственик на Морут и от там името е явно с представката “мен”, ст.-бълг. Менъ-, авест.-др.-бълг. мен: “човек, мъж”, авест. mana: “мен, мене, ми, съм, е, аз самият; смъртен (човек), човек, мъж”, manu&#353;: “човек, мъж, боец, юнак” (вж. бълг. име Мануш*).

Основното име – Морут, се свежда до значението на авест. marъzaiti: “стрива, изтрива, избърсва, чисти; чист, пазен от Бог и божествата, свещен”, др.-перс. martiya-: “човек, мъж; юнак, герой; смъртен (а не безсмъртен, бог)”, авест. hama-: “равен, еднакъв, същия такъв”, аma-: “силен, могъщ”, като Менеморут* или Менъморут следва да означава “юнак-човек, юнак-мъж, герой-мъж”, като Менъ- е “наказващия, раздаващия справедливост и възмездие” (авест. ma&#275;ni-: “наказание, възмездие, съдба, карма”), а -емо/рута е “могъщия, богоравния смъртен” (авест. hama-: “равен на боговете”, ama-: “силен, могъщ”); срв. името от Османската династия* Аморат (или Мурад), което е от др.-ирански етимологичен произход;

Менъморут вероятно може да се приравни до известният от същото време Мармаим* (&#924;&#945;&#961;&#956;&#945;&#942;&#956; = ст.-бълг. Мармаимъ, *Мърмаимъ) – известен и като Мармаис*, наричан с титлите или сановете Миник* (&#956;&#951;&#957;&#953;&#954;&#972;&#962;) и “пръв от царските коняри” (&#964;&#969;&#957; &#953;&#960;&#960;&#959;&#954;&#972;&#956;&#969;&#957; &#7887; &#960;&#961;&#969;&#964;&#959;&#962;) [ИЗ*, т. І, ч. 2, с. 314-315] = ? “пръв от българските кавалерийски генерали”, което напълно съвпада с корена на името Морут или Марут – дошло до нас от унгарски източници, и е негова производна форма. За него се знае, че бил заедно с кавкана* (&#954;&#945;&#965;&#967;&#940;&#957;&#959;&#962;) Тодор Сигрица* – наричан от ромеите и Тодор Магистър (&#926;&#949;&#972;&#948;&#969;&#961;&#959;&#962; &#956;&#940;&#947;&#953;&#963;&#964;&#961;&#959;&#962;), когато през 921 г. били изпратени срещу Константинопол, а през 917 и 922 г. срещу платените от Византия въстания на сръбските князе Петър Гнойникович (†917) и Захарий (920-?), където в сражение с войските на втория двамата загинали. Причина за смъртта им (по-скоро за убийството им) е фактът, че Тодор Сигрица и Мармаим-Менуморут* отишли преди всичко за преговори в размирната, но подчинена най-късно от 679 г. на България област на тези склави – наричани от Х век с етнонима Сърби*, и не водели със себе си голяма войска. Самата еднолична форма на сръбската власт била наложена от Борис І* (852-914), който през 869 г. утвърдил да управлява над сърбите само един от най-видните им родови князе, а останалите претенденти за монолитния пост отстранил не само от позициите им в етническия анклав, но и от самия анклав, като ги отвел извън сръбската област и ги въдворил да живеят в България под постоянното наблюдение на дворцовите служби; вж. Сърбия*;

Това, че Менеморут или Мармаим загинал през 922 г. съвсем не означава, че родът на Морут се прекъснал. Вероятно при по-внимателно историческо и етимологично проучване могат да се намерят конкретни членове на този род през по-късните времена; вж. Мармаим*, Салан*, Менеморут*, Арбат*, Симеон ІІ*;

***
МАРТ* – Марта*; българската дата-празник “Първа Марта” = 1-ви март; м.р. Март е прието по римското (и ромейското = византийското) название на месец Март = лат. Mars, Martis, което, в хармония със заемката, или с определителното “месец”, е в мъжки род. Това название е наложено в България с руско-съветската инвазия през 1944-1997 година, а при това влиянието на русистите и панславистите в България и българските земи от вт. пол. на ХVІІІ в. насетне, което се преекспонира след 9, ІХ, 1944 г. от машината на официозната про-руско-съветска държавна българска идеология и историография, на практика до 1945-1947 г. е без последствия върху българската традиционна терминология и словообразуване. Българското название за месец март е Марта* (вж.), в женски род, срв. “Марта дойде…”, “Марта се сърди”, и пр.;

МАРТА (1) – Баба Марта*: “Богинята майка, Богородица“, от Баба*: “върховенстваща, старша, главна”, букв. “върховно-върховенстващата, върховенстващата главна, върховната старша”, вж. ба*), и Марта – от Ма*: “майка*, Мара*: “майка“, Марта*: “майката“;

Това е и Българското название на третия месец от Слънчевата година (от 20 декември до 21 декември на следващата година, или от Коледа* до следващия Игнажден*, Еднажден*).

Името Марта толкова категорично и повсеместно се използва от българите в женски род, че дори в края на ХІХ век руския възпитаник Найден Геров въобще не поставя в своя “Речник на българския език” (издаден 1896-1908) мъжкото съответствие Мартъ като отделна дума (т.е. той не утсановява, че м.р. Март е българско слово), а я споменава единствено, за да обясни женското название Марта. Ето всичко, което пише Н. Геров:

“Марта, същ. ж.р., (1.) Месец Мартъ; (2.) Конци мартеница
(Мартеница*). “Да си вържемъ мартъ”.
- Баба марта: а) Месец мартъ. б) Конци мартеница.
- Бяла, Бела марта, цветенце маргаритаръ.
- Жлъта (Жълта) марта, раст. Tussilago farfara, подбела; белокопитник, двоелистник, мать мечиха, подбелъ.
- Начумерилася като Бабъ марта, навъсила ся, разсърьдилася.
- Марта [е] жена, и азъ [съм] жена, какво ще ми стори ?;

Марта жена, и азъ жена, трьчь, коза, на планину ! (“… търчи, козо, на планина”; явно това наричане-заричане е свързано с факта, че от март природата се променяла дотолкова, че започвала пролетната паша на козите, а след тях – и на другите животни; срв., че Козата*, освен по-непритенциозна към храната си, е и едно от първите опитомени от хората животни);

Губи ли ся (двои ли ся) Марта от великы посты ?; Трай ми, магаренце, Марта [ни] настига. (т.е. идва март, пролетта, и свършва трудният зимен период); Марта е като малко детя: то плаче, то ся смее, то вали, то слънце грее.;

- На първый мартинъ день си връзвать на ръце-ты и на крака-та мартеници* и когато [през] пролт-та видять прьвъ-тъ ластовицъ или прьвыя щракукылъ (щракукил*, от щрака или от щрък: “стърчи”, и от кокили, т.е. щъркел*), свалять мартеници-ты и окачять на клончя на дрьво зелено (дърво разлистено), за да съ червени и здрави презъ година-та. Тоя (в същият) день също мартать конци-мартъ на къщи-ты за здрав¬.” (НГ*, 1899 г., т. ІІІ, Л-О, стр. 51);

Баба-Марта* (Баба*: “старшата главна”; Марта – членувано с пълен член Мара*, от Ма*, = “майката, същинската майка”) е название-нарицателно на Богинята-майка (Богородица*), която е покровителка на плодородието и на семейството. Като имаме предвид, че българските думи Баба*, Кака*, Мама*, Майка*, Мара* и др., са от времето на матриархата, а Мемету* - Богинята-майка на Подземното царство, е известна поне от ІV хилядолетие пр. Хр., откогато я споменават често и българите, то и празника на Баба Марта следва да се отнесе най-късно към периода на, и преди V хилядолетие пр. Хр. (вж. Билга-мес*). И това е в пряка връзка с момента на създаването на българския етнос към 5792 г. пр. Хр., което е доказано и с последните генетични изследвания от 2005-2007 г. (ИК*). Оформяйки се като общество в единен народ, българите са имали своята собствена ясна представа за боговете и божествената пирамидална конструкция на Света, с неговите три основни компонента – Небесно царство, Земно царство и Подземно царство, а детайлните особености и различия на българската митолотия и философия ги отличавали от съседните им народи и племена (вж. Древнобългарският календар*, Билга-мес*, Шумеро-Акадска митология*, Иранска митология*, БНТ* и пр.).

Фактите налагат извода, че месец Марта е месецът, когато се почита Богинята-майка (Баба-Марта*), и то от времето на матриархата, когато българите се отделили от другите родове и се самосъздали като етнос (5792 г. пр. Хр., или преди 7800 години спрямо 2008 г. сл. Хр., ИК*). И това следва да се разглежда в пряка диалектическа връзка с предходните основни български празници – Трифон Зарезан* (1 февруари) и главния годишен празник-жертвоприношение: Игнажден*, когато умира Слънцето*, за да се роди наново заедно с Новия Бог, с Бъдник* и Коледа* (24 и 25 декември), когато е и Рождество* – Богородица* ражда Новия бог Митра* (по-късно Христа*, Исус-Христа*) или Млада Бога*. Но, за разлика от Коледа* (! ж.р.), която е свързана с по-древното честване на Слънчевия годишен минимум в Северното полукълбо и естествено за българите е в женски род (защото е от периода на матриархата), Митра* и Млада-Бога* са от по-късното време на патриархата (вж. Билга-мес*, вж. БНТ* - притчата-приказка за Юнака, Дървото, Змията, Орела и Богинята-майка).

Явно първоначално, в периода на процеса на създаването на българския етнос (към 5792 г. пр. Хр.), с началото на Марта съвпадало и началото на Слънчевата година (21/22 декември, но празниците са 19-дневни – от Игнажден* до Ивановден*). Това се вижда и от фактът, че Кукерските празници, свързани с началото на слънчевата година (21/22 декември), Коледа* и Коледните празници*, се повтарят отново около 1 март – започвайки седмица преди 1 март (Марта, Баба Марта*) и завършвайки седмица след тази дата (нпр. в Широка Лъка, в Смолянско и в Родопите). Заедно с това при мартенските Кукери* са запазени много по-древни ритуали, започвайки с най-старинното отброяване от сакралните 7 дни и от 2 по 7 (= 14) дни (срв., че Потопът според преданието за Билга-мес* е продължил 7 дни, а не 40 дни, както са записали древните евреи във Вехтия Завет през късния V век пр. Хр.; тези 14 дни бележат както “плуващото” начало на Календарната българска година с ±7 дни около 1 март, но вероятно са и дължината на др.-българския месец Алем*).

В единство с горното е, че Кукерите се наричат “Песеци”, от Пес*, Куче* (др.-бълг. Етх*: “куче, пес”, Теку-читем*: “куче-пазач, куче-страж”). А именно древното божество Сраоша*, помощник на Митра*, нощно време се превръща в “куче-пазач” (др.-бълг. теку-читем*) и лети и обикаля около къщите на хората (праведните хора), за да разкъсва и прогонва злите сили, искащи да влязат в домовете им и да обладаят стопаните и жилищата им. През дните на честванията около 1 март (Баба Марта*) точно Кукерите – “Песеци”, директно изпълняват древната роля на пазители срещу злите сили – тоест ролята на Сраоша* и на кучета-пазачи, което е замъглено от времето като пряка връзка между кукери и кучета-пазачи при Коледните кукери. Това се подчертава и от факта, че докато мартенските Песеци-кукери пазят лично селото от злото, всички кучета се извеждат от селището и се оставят на далечна планинска поляна, вероятно и за да пазят цялото селищно землище. В същото време е важно хората от селището да си отскубнат по един косъм от направените от кози, овчи и други кожи маски-костюми на Кукерите-Пусуци, който да ги пазят от злото през цялата година – от март до март.

В същността на мартенските кукерски прадници е връзката им с древните български божества Сраоша* и Митра*, а видимо и с Рашна* - буквално “пазителят” (от Ра*, Хра*), обединяването на Календарната година (вж. Древнобългарският календар*) със Слънчевата година, честването на Слънцето*, както и на Пролетта – началото на топлия и плододаващ период, почитанието към Богинята-майка – Баба Марта*, и др. От всичко тава ясно се вижда, че българите до ден днешен са запазили най-древните си традиции, датиращи от VІ хилядолетие преди Христа.

В контекста на посоченото стоят доста смешно и наивно добронамерените опити на някои местни жители от Родопите или от Мизия и други райони на България (и българския ареал от Румъния, Молдова и Крим до Албания, Сев. Гърция и Белград), които си признават, че въобще не знаят откога датира тая мартенска традиция, да обяснят отделните елементи на ритуала по буквален и битов начин, основан върху техния кратък личен жизнен опит и частични знания. Например, те обясняват, че празника е кръстен П&#233;сец, защото тогава трябва да се извеждат от селището кучетата – песове, а те пък се извеждат, защото когато кукерите-песеци започнат да викат и да дрънчат с чанове и хлопки, кучетата започвали непрекъснато да лаят. Тази “теория”, обаче не може да обясни името-нарицателно на самите кукери – Песеци, както и много други елементи от ритуала.

В българската традиционно-ритуална практика (вж. Нечисти дни*, Древнобългарският календар*), както и в научните изследвания, има още много други доказателства, че зимното слънцестоене постоянно се е раздалечавало с календарните репери, които переодично трябвало да бъдат приравнявани към действителното време [Разликата се получава, защото календарната годината има точно 365 дни по 24 часа, а действителната обиколка на Земята около Слънцето се разминава с около 15 минути в година; нпр. Григорианския календар приравнява двете компоненти, преминавайки спрямо Юлианския календар с 10 календарни дни напред за ХVІІ в., които за ХІХ в. са 12 дни, за ХХ век са 13 дни, а за ХХІ в. са вече 14 дни; нпр. за България 18 януари 1894 г. по стар стил, става 31 януари през 1917 г., защото от 24,00 ч. на 31 март 1916 г. България преминава от Юлианския към Григорианския календар, и на другия ден, който следва да е 1 април, настъпва всъщност вече 14 април (ИБД*).

От друга страна през около 2150 (или 2600) години Слънцето “преминава” от едно зодиакално съзвездие в друго, което отговаря приблизително на изместване с един месец, започващ от 21-22 ден на месеца. За сравнение в земите на Русия, където местното население възприело българските традиции още от VІ-Х в., а от 986-990 г. и новите български християнски, езиково-писмени и образователни канони (ПВ*), чак през 1492 г. било отменено българското традиционно календарно време, започващо от 1 март, и била въведена византийската календарна практика, започваща от 1 септември (РН*, вж. Асенина /2/*); забележително е, че през 1492 г. Византия вече не съществува поне от 40 или 30 години, защото е завладяна от Османските сили към 1453-1461 година.

[Но дори през 1557-1561 г. и поне до следващият ХVІІ век, най-вероятно по същите древно-български и по християнско-български традиции – възприети най-късно от Х век във вишите московско-руски аристократични среди, в Московска Рус и конкретно във Владетелския дворец в Москва чествали Рождество Христово на 21 декември, след Игнажден* (20 декември) и в началото на Зимното слънцестоене (21/22 декември). За това свидетелства Англиският търговски агент при Московския велик княз Иван ІV Грозни (1533-1384, род. 25 авг. 1530) и дипломат на Н.В. Мери І (1553-1558, род. 1516) и на Н.В. Елизабет І (17 ноември 1558-1603, род. 7 сеп. 1533), сър Антъни Дженкинсън (Jenkinson, Antonie). Той четири пъти посетил Москва и Московия* в периода 1557-1572 г., а през 1558-1559 и 1562-1564 г. с разрешението на Иван ІV пътувал през Московия до Иран и Ср. Азия. В един текст, може би различен от секретните му отчети до Английската корона, сър Антъни Дженкинсън пише:

“21 Декември [? 1560 г.], в деня на Рождество Христово, аз се явих [за първи път] пред (?) царя (Иван ІV Грозни - на 30 г., 3 мес. и 15 дни) и му целувах ръката. Той седеше на възвисено место, на великолепен царски трон; на главата му блестеше богато украсена корона, в ръка държеше скиптър, целия покрит със злато и обсипан с драгоценни камъни. На два аршина от него седеше брат му, а зад него момче към 12-годишно, наследник на Царя на Казан, покорен преди 8 години (Казан е завладян от 150-хилядната армия на Московците на 2 октомври 1552 г. и порутен, но през 1551 г. Московските КАЗАЦИ* се споразумели: “[принц] Шиг-Алей …[да стане] цар в Казан”, а пък като заложници по мирния договор Казанския “цар Утемиш-Гирей с майка си Сююмбика” да отидат да живеят в Москва (РН*); при това стоящия в центъра на Москва – на “Красния площад” пред главния вход на Кремъл*, храм Василий Блажени* е издигнат след 1552 г. както с богатствата, така и с кубетата на главния Казански ислямски храм, пренесени на коли (? и кораби) в Москва* и сзидани в новата постройка от волго-българските архитекти, майстори и строители, ОРТ – “Искател”).

Около царя стоеше неговото дворянство, богато облечено и разкрасено със злато и скъпоценни камъни. След моя поклон към царя, той, от собствената си уста назовавайки ме по име, ме покани на обед. След това аз се отправих в своето помещение до обедното време; обедът се състоя в 6 (18) часа, на свещи (т.е. това става на Бъднивечер*, както потвърждава и датата "21 декември", а Рождество Христово започва от 0 часа на 22 декември).

Царят обядваше в рекрасна голяма зала, в средата на която стои 4-ъгълна колона, много изкусно направена, около която са разположени няколко маси. На най-високото място в залата седеше сам царя, зад неговата маса седяха: неговия брат, син на чичо му, митрополитът, младия Казански цар и някои от царското болярство (боляр = Duke, дук), всички от едната страна на масата. Тук се намираха няколко посланика, чужденци, както християни, така и езичници, разнообразно облечени; всичко обядващи в залата бяха до 600 човека, без да се считат 2 хиляди татари, военни, неотдавна приели поданството на царя и назначени на служба в Ливонската война (т.е. Литонската война, т.е. Литовската, Балтийската); те, впрочем, обядваха в другите зали (т.е. "царят" е васал и е под стажата на 2000 "татари", които уж "неотдавна" са станали "поданици" на царя).

Аз бях сложен зад неголяма маса, на която нямаше други чужденци, право срещу царя. Царят ми пращаше на това място чаши с вино и мед, и блюда с ястия със собствените си ръце; един боляр (Duke) ги пренасяше при мен.

… На царя и на всички в залата прислужваха боляри (Duke). При края на обяда царя, повиквайки ме по име, ме надари с чаша от собствената си ръка, след това аз се върнах удома.

Забележете, че когато царят (т.е. великият принц Иван ІV Василис) пие, всички стават, и че всеки път когато той пие или яде ястие, той се кръсти. Много и друго необичайно аз видях в този ден, но тук не разказах” (ivan_the_terrible, Iohann_seal)].

Приблизителното разминаване с 1 ден на 100 години отговаря на 30 дни за 2600 години и на 2 месеца (60 дни) за 5200 години; при ежегоден остатък от 11 мин. и 14 секунди (674 секунди), за 2600-3000 години се натрупва разминаване между Зимното слънцестоене и началото на Календарната година от 23-24 дни (според други изчисления за 400 години се натрупва разлика от 3 денонощия, ЕС).

Това дава представа кога Баба Марта* е била първи месец в годината, започваща от най-късия ден при зимното слънцестоене – когато е Игнажден* (сега на 20 декември), Бъднивечер* (сега на 24 декември), Коледа* и Рождество* (сега на 25 декември). И то е било около периода преди 6000 г. или, според днешните календарни измерения, преди 4000-ната година пр. Хр., което означава V хилядолетие преди Христа. Като тази даденост е била валидна за около 3000 години, или от към 8-7000 до 5-4000 години пр. Хр. Точно в това време, през 5792 г. пр. Хр., се родил и българският етнос (ИК*).

Всъщност 1 март отбелязва началото на първото зодиакално съзвездие на Календарната година – Овен (21 март – 19 април); срв. и Нечисти дни*, които са неотменна част от 19-дневните Коледни празници* (20 дек. – 7 януари) и целят да почетат и да неутрализират злите сили. Излиза, че периода от 1 март до 20-21 март (идването на щъркелите и/или лястовиците), когато започва лунния месец-зодия Овен, е реплика на Коледните празници, но поставена в началото на Календарната година (с плуващо начало, но приблизително от 1 март на едната година до края на февруари или до 29 февруари на следващата година, вж. Древнобългарския календар*);

В контекста на горепосоченото е доста неприятно, когато в съвременните български медии (btv, 23 март 2008 г., “Аз не съм по-умен от едно дете”), плуващи все още в “омаята” на комунистическите измерения, се поставя въпросът: “Кое от названията на българските месеци носи името на Римски бог на войната” (вж. Март*). Коментарът е излишен, но вж. Панславизъм* и ІІ., Защо и как*;

Марта е първият месец от Календарната година на древните и средновековните българи, която започвала към 1 март (1-ва марта) и завършвала с края на днешния месец февруари от следващата слънчева година (слънчевата година започва със зимното слънцестоене, непосредствено преди Коледа* - на 21-22 декември). Началото на Марта се отбелязва с празника на Мартеницата*, който следва да е започвал с края на Малък Сечко, или на месец Алем* във високосните години, и е завършвал, както днес, с цъфтенето на определени растения или пристигането на топлолюбивите птици – щъркелите* (В българската народна традиция щъркелите, подобно на орлите*, са същества от граничния ареал между Небето и Земята, между Космическия свят и Земното царство, като в този смисъл са свързани не само с Космическия, Всемирния или Световния Бог – Ан*, Тан*, Тангра*, но и със Слънцето*, т.е. с Бог Митра* и Договорът. В това отношение следва внимателно да се разгледа българската притча-приказка за Човека, който се превърнал на щъркел /БНТ*/, която видимо носи в себе си древна символика и важно послание).

Епитетът “баба*”, освен “старша, главна”, предполага “мъдрост, знание, тайнство”, което свързва името Марта с Майа* (Мая*, Омайва*), както и с празниците на свещеното питие Мада* (от където е названието Мадара*). Пряката връзка на името Марта, обаче, е с Мара*: “майка-хранителка”, епитет на Богинята-майка Ма*, Мама*, Мами*; окончанието “-та” е определителен член към Мара; срв. авест. m&#229;, род.п. m&#229;&#331;ho (м&#229;&#331;`о): “луна; месец; дата, начало на период”, др.-перс. mahya: “в месеца”, авест., др.-перс. mam: “ме, ми, мене, мой”, авест. mar-: “хваля, почитам, давам обет (хет. mald-: дава обет, почит)”, др.-перс. martiya-: “човек”, ирл. mar: “голям”, mi, mis: “месец”;

МАРТА (2) – традиционно българско женско име;

МАРТА (3) – Екатерина І* (1684 – 6 май 1727), рус. Марфа, Царица на Русия (1703/1709-1727) и Императрица на Русия (7 май 1724-1727), от 1702-1703 г. втора съпруга на Петър І Велики (1682/1696 – 28 януари 1725, род. 30 май 1672) – пра-правнук на Кобила* (на Иван Кобыла – род. ХІІІ в., и на сина му Андрей Иванович Кобыла – поч. 1351 г.; др.-бълг. и ст.-бълг. Кобыла: “главен боил” е непонятно и чуждо за славяните*); известна е и като Марта Сковронска; тя е дъщеря на пра-прадядо ми и на пра-прабаба ми, латвийски (рус. лифляндски) дворяни (РН*), т.е. от Livland или Livonia; братя и сестри на Марта са Карл, Теодор (рус. Фьодор), Антон, Христина и Анна, висши аристократи и принцове (Скавронски) на Руската империя от 1703/1709 г. (РН*), като титли са им давани и от следващите владетели (ЕВ*); деца на Екатерина І и Петър І, като някои са родени преди техния официален брак през 1709 г., са: Павел, Петър, Екатерина, Анна (майка на Петър ІІІ /1761-1762/), Наталия, Елизавета (Руска императрица 1741-1761), Маргарита, Мария, Наталия (РН*); днес денят на Св. Екатерина, с която вероятно е свързано името на Екатерина І, се чества според действащия в Русия православния календар на 7 декември (ОРТ, канал 1);

МАРТЕНИЦА – плетен от вълнени червени и бели конци знак-накит, изразяващ пожелание-заклинание за здраве и благоденствие за времето на следващата стопанска и политическа година – от 1 март до 28 февруари на следващата Слънчева година (от 21/22 декември), с който се отбелязва началото на Древнобългарската календарна година на 1 март (вж. Марта*, Баба Марта*); разпространението на мартеницата и свързаните с нея ритуали, които са исконно български и изключително древни, обозначават параметрите на жизнения регион на българския народ от Сев. Румъния и Трансилвания до Албания, Средна Гърция, Бесарабия и Крим; тези параметри се потвърждават от земите на разпространение на Геометричната орнаментика*, представите за вълка* като представител на злото и пр.; вж. Марта /1/*, Геометрична орнаментика*, Древнобългарският календар*;

МАРТЙА И МАРТЙАНАГ – също М&#225;тра и Матрайана (срв. Митра*), или М&#225;шйа и Машй&#225;на (срв. Машу*), в заратустрийската митология са първата човешка двойка (отговарящи на по-късните първомъж Адам* или Азъм* и първожената Ева*).

В най-пълен вид митът за М. и М. е изложен в 15-та глава на “Бундахишна”. Гайо-март*, първопредтечата на човечеството, преди смъртта си заради преследването на Ахриман (Ангро-Майна) “изронил семето”, една трета от което получила Богинята на земята Спандар-мат. В резултат – след 40 години от земята прораснал стрък ревен (перс. r&#257;vend, елин. &#961;&#951;&#959;&#957; /Диоскорид, ЕР*/, подобно на репей – лат. Rheum, разпространено по високите и влажни скали на Рила, ТР*), а след още 15 години той се превърнал в М. и М. Понеже те се появили на света сраснати, невъзможно било за тях да се съди колко души&#61448; имат – една или две. Отначало те признали върховенството на Ахурамазда* в света и били наречени “най-добрите от родените от Спандар-мат” (т.е. “най-добрите от родените от Благочестието”). После в тях влязъл Духът на противоречието и те обявили Ахриман за творец на миропорядъка, заради което и до днес пребивават в Ада, откъдето ще излязат чак след Страшният съд (темата за Страшният съд, съществуваща още в по-древния мит за Митра*, влязла по-късно и в Християнството).

Отначало М. и М. се хранели само с пречистата и свещена божествена вода, но после, развратени от злия дух, преминали на козе мляко, след това убили овен, разпалили огън чрез триене на две дървета от различни породи и изпекли месото. От кожата на овена те си направили дрехи. Мартйа, в знак на поклонение към демоните, излял мляко на север – забранената страна на света според ортодоксалния заратустризъм* (в този жест, видимо, са отразени най-древните езически вярвания и ритуали, защото предците на др.-иранските племена почитали севера; при това Шумерите се заселили в Двуречието, идвайки от север /Х*/, където била почитаната от тях Прародина; древната родина на кара-българите*: “западните българи”, които се заселили в Европа през ІІ-І в. пр. Хр. и са преки предци на днешните българи на Балканите, е на изток, откъдето изгрява почитаното от тях Слънце*).
Падението на М. и М. завършило с познанието за тайнството на съпружеството (тази история е в основата на по-късния мит за Адам и Ева). Своите първородни деца М. и М. изяли (както това правел с децата си и пред-елинския Кронос, от когото съпругата му Рея-Кибела успяла с измама да спаси едва сина им Зевс; вж. Зиусудра*). Останалите деца спасило вмешателството на Ахурамазда*. От потомците на М. и М. се населил целият обитаем свят (както потомците на Адам* и Ева*), като при това покрай обикновените хора създали и чудовища с уши или очи на гърдите, опашати, космати и пр. (МН*); В предхождащите заратустризма Шумеро-Акадска* и Иранска митология* боговете също създават изроди-чудовища;

МАСАГА-ХОНА – Масаха-хона, Масака-хона, у старите арменски автори (д-р Ж. Войников, “Теории за произхода на Древните българи”); името поражда интерес с факта, че определя тези Масагети* като свързани с т.нар. Хони*; или че ги определя като Масагети от района на планината Хон* (Хара*), което най-вероятно е пространството на юг от античното езеро-море Балхаш* – много по-голямо от днешното, и необитаемите височини на Хон* (Хара*, Машу*, Имеон*, Тан-кан*, кит. Тяншян*), където са реките Или, Каратал (др.-бълг. Кара*: “Запад, западен”), Биен, Аксу (в.-бълг. “Божа река”), Лепса, Бас/кан, Сар/канд, и др., където някои изследователи (Чувашки и др.) предполагат, че се намира старото Седморечие*; вж. Масагети*, Саки*, Сабани*, Печенеги*, Каин*, Билга-мес* и др.;

МАСАГЕТ – един от племето Масагети*;

МАСАГЕТИ – етнос, населяващ съседни на Балхара* земи в Ср. Азия, на изток от Сърдаря*. Сабаните* или Печанегите* са Масагети или техни близки сродници и непосредствени съседи.
За името Масагети срв. Машу*: “велик” – наименованието на планинският масив, в чието северно подножие живеят Масагетите (Машу* е наричан също Хара*, Хон*, Тара, Имеон*, Танкан* и др.); някои разчитат името като Мас – Сагети, откъдето Мас – Сакети, т.е. Мас-Саки: “Големи Саки, Велики Саки” (д-р Ж. Войников, “Теории за произхода на Древните българи”); за Мас срв. Машу*, Билга-мес*, Гилга/меш*;

Същевременно срв. и възможното словосъчетание от Машу* и Гети; съставната – “-гети”, ако не е обикновена наставка, съвпада с авест. g&#257;tu-: “място”, с първоначално значение “проход (през блато)” (ЕР*), което е в синхрон с населяваните от тях към VІ в. пр. Хр. речни, блатисти и езерни земи между Сърдаря* и езерото Балхаш*. Възможно е и значението “Проход съм Машу”, като пътят към божествените върхове на масива Машу* (Хара*) може да е минавал както по Сърдаря* и през долината Фергана* (от Фа*, Фара*: “Слънцето*”, “Богът Слънце”), така също и по река Чу (някогашен приток на Сърдаря*) и през долината на езерото Исик-кул към подножиито на Божествения връх, наричан Тан*: “Богов, на Върховния бог” или Тангра*, тюркизирано по-късно в Тенгри (ФА*), днес пик Победы, вис. 7439 м (сега в Киргизия); вж. Билга-мес*, Ищар* и пр.;

Херодот (V в. п.н.е.) описва към 450 г. пр. Хр. територията на М. така: “Този народ, разправят, е многоброен и храбър; обитавал земите на изток, към изгрева на слънцето, на оттатъшния (източния) бряг на река Аракс (Сърдаря*), срещу мъжете Иседони. Има някои, които твърдят, че този народ е Скитски” (Х*- І, 201). И още: “За Аракс разправят ту че е по-голям, ту че е по-малък от Истър (Дунав*). Твърдят, че по нея се срещат често острови на големина приблизително колкото остров Лесбос. На тези острови живеели хора, които се хранели [през лятото] с корени..., а плодовете, които намирали по дърветата, ги запазвали зрели и с тях се хранели зимно време. [Те] намирали дървета с такива плодове, че след като се съберели накуп по много хора, разпалвали огън, сядали в кръг около него и като ги хвърляли в огъня, вдишвали миризмата им и се опивали от нея - точно както Елините от виното (вж. Грък*); колкото повече хвърляли от тези плодове в огъня, толкова повече се опивали, докато накрая се вдигали и почвали да играят и да пеят… Аракс се излива в четиридесет ръкава, от които всички, освен един, достигат до блата и плитчини; в тези мочурливи места се разправя, че живеели хора, които се хранели със сурова риба и се обличали обикновено с кожи от тюлени. Единия от ръкавите на Аракс тече през открита местност и се влива в Каспийско море* [което] е само за себе си - не се съобщава с друго море [от известните ни] [и е] на дължина петнайсет дни плаване с веслен кораб, на ширина, където е най-широко - осем дни плаване. До западния край на морето се простира Кавказ, най-просторната и най-високата планина между планините. Кавказ е приютила в гънките си много и разни народи, които живеят почти само от диви плодове. Там - разправят - имало дървета с листа от такъв вид, че стрити и смесени с вода, с тях хората си изписвали изображения по дрехите [които] не можели да се изпират и овехтявали заедно с дрехите, все едно, че били изтъкани заедно с плата. Тези хора се сношавали открито като добитъка. Та в посока към залеза това море, наречено Каспийско, е преградено от Кавказ; а в посока към зората и към изгрева на слънцето се разкрива равнина, широка и необгледна. Една съвсем немалка част от тази равнина заемат Масагетите, срещу които на Кир (559-529) му се дощяло да воюва” (Х*- І, 202-204).

От текста се вижда, че Херодот не е посещавал лично земите на Масагетите. Същевременно интерес представлява общата картина на периферните за Двуречието и Балхара* племена, населяващи земите около южната част на Каспийско море* и нееднородния им, в битов план, състав. За “река Аракс” може почти със сигурност да се предположи, че е Сърдаря* - античната Аракс, Араксес, Орекса, Орексартес, чиято мочурлива делта и днес се влива по сходен начин в Арал* (Аралско море) - някога част от единното Каспийско море*. При това Херодот най-вер. обединява Каспийско и Аралско море също в една цялостен образ, въпреки, че данните за големината на Каспийско море са сравнително точни. Към това трябва да се прибави и изкривения вид, в който древните са си представяли Земята и изменението на посоките Север и Изток, което ставало с придвижването към Източна и Североизточна Вътрешна Азия - вж за изкривената представа на Херодот и елините за Света статията Хипербореи* (Бореи*);

За бита на Масагетите Херодот (V в. пр. Хр.) пише:
“Масагетите носят облекло подобно на Скитското и водят начин на живот подобен на Скитския (вж Скити* и Саки*); бият се и на коне, и без коне - владеят и двата начина, стрелят с лък, хвърлят копие и обикновено носят сагари. За всичко използват злато и мед. Каквото им трябва за копията, за върхове на стрели и за сагари, все от мед го правят; а за главата, коланите и ремъците през рамо използват злато - за украса. По същият начин стои въпросът и с конете им: около гърдите им слагат медни ризници, а поводите, юздечката и начелниците украсяват със злато; желязо и сребро въобще не използват. Желязо и сребро нямат изобщо в страната си, а злато и мед - в изобилие.

Ето какви обичаи имат. Всеки се жени за жена, но жените им са общи: Елините твърдят, че този обичай е Скитски, но Скитите* не правят така, а Масагетите. Мъжът масагет, ако пожелае някоя жена, окачва колчана си отпред на колата на жената и я люби свободно.

Няма никаква определена граница на живота, но щом някой стане много стар, близките му се събират, принасят го в жертва, а заедно с него и добитък – жертвените късове опичат и се угощават с тях. Това според обичая е най-благополучният край на живота. Умрелия от болест не го изяждат, ами го заравят в земята, смятайки, че е нещастие, дето не е доживял да бъде принесен в жертва (срв. отношението към болните при Персите*).

Не сеят нищо, живеят от добичета и риба; от Аракс* (Орексарта* = Сърдаря*) хващат много риба; пият мляко. Единственият Бог, който почитат, е Слънцето* (Фа*, Фара*, срв. Фергана*), на което принасят жертва коне. При жертвоприношението се ръководят от следната мисъл: да дадат на най-бързия Бог най-бързото от всички смъртни създания” (Х*- І, 215, 216); вж. обаче и Каин*;

Древната Арменска география, която описва района на С от Ария - т.е. на С от Иранското плато, като го нарича Апахтарк (което най-вер. напълно съвпада с нарицателното Партия (1)* от времето на Дарий І* към 522 г. пр. Хр. и на Александър Велики към 331-323 г. пр. Хр. - вж Парти*) и се отнася за времето след установяването на Ефталитите (хуни*) по И крайбрежие на Орексарта* (Сърдаря*) - т.е. към нач. на ІІ в. пр. Хр., причислява М. към групата от “15 стари, занаятчийски и търговски народи” в областта (противопоставяйки тази група на “43/-те/ номадски скитнически племена”, които “живеят между тях”). Това може би фиксира определено развитие на М. м/у V и ІІ в. пр. Хр., но съвсем не означава, че те са се превърнали от скотовъдци-номади занимаващи се с търговия и развиващи определени занаяти, в уседнало земеделско и скотовъдно общество с градска култура и държавност, каквито са Българите. За да се види по-точно разликата м/у М. и Българи вж както Древните българи*, така и Перси*, които са Ю съседи на Балхара* и се формират м/у Хиндокуш и племената от С част на Иранското плато, на З от Кандахара*, на ЮИ от Мидия* и на И-СИ от Вавилония - Ю част на Двуречието;

През VІ в. сл. Хр., в Тайната история (ТИП*), която Прокопий (ок. 500 – ок. 565) пише към 550 г., М. са определени като Хуни* и Тюрки (според изследователите - Тюркска племенна група в състава на Хунския съюз), и често името им се ползва просто като синоним на Хуни - термин с много широко значение за автора [нпр. той казва: “А пък Илирия и цяла Тракия - от Йонийско море до предградията на Висантион (Цариград*), а също и Елада, и Херсонес - откак Юстиниан (>527-565) пое властта над Ромеите, почти всяка година биваха нападани от Хуни*, Славяни* (Склави*) и Анти”. А за същият период Йорданес (ср. на VІ в.) – по произход гот*, роден вер. в диоцез Тракия (с Долна Мизия), пише: “Това са бедите, които Римската държава понесе, освен всекидневните нападения на Българи, Анти и Славяни (Склави*)” (ТИП*). Като се знае, че това е времето преди нахлуването на Аварите* в 566-568 г., когато Славяните (Склавите) живеят от Балатон до Днестър*, а Антите между Днестър и Днепър* (вж Славяни*), то е ясно, че с Хуни се отбелязват Българите и тъй наречените Хони*, в чиито инвазионни корпуси вер. са включвали и отряди от други етноси – тюркски и тюркизирани конници-номади, които идват с Хуните* през V в. и остават в И. Европа след разпада на обединението на Атила* (434-543) през 453-454 г.].

Вер. причисляването на М. към Тюрките е свързано с факта, че към средата на ІІ в. пр. Хр. в земите им на С. от Бактрия* и Согдиана* навлизат тюркски племена, които са предвестници на голямата тюркска инвазия в Ср. Азия, започнала от към 100 г. пр. Хр. и настъпваща успоредно с миграцията на Българите към И Европа - от С Кавказ до Днепър* и в Армения (вж Вананд*). Тогава, в периода от ср. на ІІ в. пр. Хр. до ІV в., е вероятно взаимно културно проникване м/у М. и Тюрки с оглед на съотносителната степен на общественото им развитие и близък номадски бит.

Същевременно Прокопий (ок. 500 – ок. 565) продължава да свързва М. с Перси* (Парти*) и по този начин с Източните Сармати* от региона на Балхара* в Ср. Азия:
“[Ромеите – “размирници”] подстригваха косите си не като останалите Ромеи – не бръснеха мустаците и брадите си, а искаха да ги носят точно по Персийски маниер. Предната част на косите отрязваха до слепоочията, а отзад безпричинно ги оставяха да висят прекалено дълги като Масагетите. Затова и наричаха тази прическа Хунска. ...Наметките и панталоните им, както и повечето видове обувки, се отличаваха с Хунските си названия и кройки” (ТИП*,7) - описание, което слага паралели между М., Перси (Парти) и Българи (Хуни); вж. Масга-хона*, Древните българи*, Перси*, Парти*, Саки*, Мидийци*, Саспейри*, Скити*, Хипербореи*, Стара Велика България*, Хуни*, Саклани* и пр.;

МАСИС – планина-връх в Армения, антипод на източната планина-връх Машу* (наричана също Хара*, Хон*, Имеон*, Сара*, Тара* и др., днешния масив Тян-шян*, Алай* и Памир, заедно с Хиндукуш и пр.); обаче за разлика от Машу, която е разположена в Източния край на познатия на древно-иранците (вкл. Шумери, Акадци, Асирийци, Вавилонци и пр.) Свят и от нея изгряват Слънцето* и Месеца*, то Масис е разположена в Западния край на познатия ни Свят, където залязва Слънцето и се слиза в Царството на мъртвите, в Долния свят, на Долната Земя; вж. Машу*, Арарат*, Харарат*, Хара*, Имеон* и пр.;
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101398
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031