Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.04.2020 07:37 - Хон, Хони, Хорезмийци, Хорив, Хорисдан, Хора, Хоро, Хошав и прочее
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 199 Коментари: 0 Гласове:
1



ХОНХара*, а също Машу*, Имеон*, както и Тара, Самара (ДТ*); по името Тара е производното Турчийци*, което няма нищо общо с Турци* или Тюрки*, защото това са Хони*. Балканът (планината) Хон или Хара* е Световната планина*, стигаща до Небето и преминаваща (пронизваща) през цялата земна твърд, на която планина живеят Бог и божествата, както и Слънцето*, изгряващо от върха й, а също и Месеца* (Луната*); дворците-домове на Слънцето* и на Месеца*, където живеят и ги чакат Слънчовата майка и Месечовата майка, които ние знаем от най-древния – хилядолетен – пласт на Българските народни приказки (притчи), се намират именно в този масив и трябва да ги търсим конкретно и точно там. Според наличните данни този балкан*, този масив или тази единна древна планина – известна с названията Хон, Хара*, Имеон*, Машу*, Сара*, Тара и пр., обхваща, обединява в единство, днешните масиви на Куш, Хиндукуш, Памир, Алай и Танкан* (кит. Тян-шян*). Името Хон, от което е производното Хони* – епитет на част от българите по названието на планината Хон (Хара*, Имеон*, Машу* и пр.), е дадено от българо-мохамеданина Гази-Барадж* (1229-1246) през ХІІІ в., като той го приравнява към Тара (Θара, от Фа* или Θа – българско название на Слънцето) и Тан*, Тангра* - т.е. към Танкан*, кит. Тян-Шян*. Именно на Танкан е върхът Хан Тенгри, като названието вероятно се е отнасяло не само за върха, а за целия планински масив, който се легитимира чрез Божествения връх. Т.н. Тюрки* и Турци*, които идват от Източна Азия и започват да нахлуват в Западна Азия между I в. пр. Хр. (в Согдиана*) и I в. сл. Хр. (в долината на р. Кабул), и след това още много векове идват и напредват на запад, имат предание за древната и огромна планина Каф, която се издига на края на Света, в крайния север, обгражда откъм север целият Свят и е края на Човечеството, като вероятно донякъде съвпада със Световната планина и масива Хон или Машу*. Възможно е българските планински имена Коня*, Коньовска планина, в т.ч. и тези в М. Азия, да са еднозначни с Хон. При това авестийското ha- означава “заедно с, със, съвместно с (Бога, Божествената Сила)”, а Кан*: “Небесен, върховен, висш” е синонимно на Хон и се съдържа както в Бал-кан*, така и в Тан-кан*;  вж. Хони*, Атила*;

 

ХОН-ТУРЧИЙЦИХонотурчийци*;

 

ХОНИ – от Хон*; название на Българите по името на “планините Хон”, съдържащ безспорно и значението “планинци” (за разлика от тюрко-монголите Хуни*, чието название носи еднозначно значението “степни номади”, “полски, равнинни скотовъдци”). Етнонимът Хуни се използва като синоним на Българи в “Гази-Барадж тарихи” – “История” от Гази-Барадж (1229-1246), описваща миналото на мюсюлманизираната Волжка България*, което поне до Х в. е неделимо от общата история на Европейските българи*, а след Х в. е свързано в голяма степен с битието на християнска България*. Хоните първоначално се наричали Имени или Именци* (срв. Имеон*), а по-късно Тарвили, Тервили (срв. Тервел*), Аси (Яси, запазено в етнонима на днешните Осетинци) или Армани (“Планинци”, “Граждани”, срв. бълг. Артаван*, Арбана*), както и Българи*. Според древната българска легенда, препредадена от Гази-Барадж, част от Именците отишли да живеят в планинските полета на масива Хон* (Хара*, Имеон*, Машу*, Танкан*) и във връзка с това получили нарицателното Хони.

 

Планинският масив Хон* съвпада с Хара*, Имеон*, Сара*, Тара*, Тан-кан*, Самар*, Машу* и пр., т.е. с Божествената планина, с масива, от който изгряват Слънцето* (Фа*) и Месеца* (Син*). В днешен план това е масивът на север от Хиндукуш, включващ планините Памир, Алай* и Танкан* (кит. Тян-Шян*), но според тогавашните хора е обединявал също и планината Хиндукуш (Индийски Куш) и Западен Тибет в СЗ Индия (срв. Кандахара*, включващо съставната Хара*, Балгхара* или Бактрия* – държавата на “народа Булг”, тоест на Българите, както и названието на град Самарканд*, базирано върху едно от имената на масива – Самар*);

 

Хони не може да се свързва с Хэни*. Факт е, че в римо-византийските писмени сведения не се прави разлика между Хони и Хуни*, като всички са определяни с името Хуни. Но още Птолемей (ок. 80-160), най-късно в средата на ІІ век, е отбелязъл племе с името “Хуни” (Chuni) на изток от среден Днепър* и в непосредствена близост до реката, което название не може да се свърже с Хуните* и явно означава Хони (вж. карта: 010-4/ 100-160 г., карта на Птолемей); като изглежда тези Хони, ако не са Българите на Авитохол* (153 – сл. 173378 - сл. 420) е дошъл с армия от “алани и хуни”, но явно аланите са “хайлан-дур българ”, тоест оногондури*, а хуните са именно Хони, с които баща му Булимир* (ок. 335/340-378) пристигнал и овладял около 340 г. властта в Буляр* (Ак-Булгар*: “Източна България”, на изток от Волга), а после, към 370 г., се възкачил и на трона на Стара Велика България* (Кара-Булгар*: “Западна България”).

 

В римо-византийските извори ясно се разграничават по вид и бит Хони от Хуни*, които са описани като тъмнокожи и с прави черни коси, ниски и кривокраки тюрки, не слизащи от ниските си кончета, пиещи кумис* и без окосмяване по лицата си. И тези Хуни* коренно се различават и от българите, и от сродните им др.-ирански по език и култура саклани*. В “Тайната история” на Прокопий от Кесария (ок. 500-555), който описва “хунската” мода в Константинопол, най-вероятно също се имат предвид Хоните (ТИП*). Видимо и Атила* (434-453) имал във войската си както Хуни*, така и Хони, затова сведенията трябва да се разглеждат много по-внимателно и при възможност едните да се разграничават от другите; вж. Атила*, Хуни*, Билга-мес*, Гилгамеш*, Древните българи*, Син*, Фа*, Фарн*, Котраги*, Булимир*, Алавив*, Стара Велика България*, Хонджак*, и др.;

 

ХОНДЖАКХончак, автономно княжество на Хони* (българи) в Кавказ през VІІ-VІІІ в. и насетне, което най-вероятно съвпада с Кавказка Албания, където управлявал Шан (Кан) Албан – описан от Микаил Бащу* (819-900), а днес съвпада със земите, населени от Осетинците и Балкарците, тоест Северна и Южна Осетия и Балкария (вж. карта “Кавказки регион – етнолингвистични групи”);

 

ХОНОГОНДУРИХони*, наричани също Оногон-дури*, Воногон-дури, Хайлан-дури* (Алани), чийто главен род е Дуло*;

 

ХОНОГУРИОногури*, Хоногондури*; доколкото в историографски трудове се явява етнонимът Оногури* (д-р Живко Войников: “Теории за произхода на Древните българи”, и др.), който се тълкува често съвсем превратно, а всъщност следва да е Хоногури – редуцирана, а може би и профанирана и тюркизирана във времето форма на Хоногондури*, от корена Хони* и Хон*, където ясно се вижда в наставката термина Дур, Дури – падежна форма от базовото Дара*;

 

ХОНСАР – мн. Хони*, ед. ч. Хонсар: “планинец”, “скитник по планините всред враждебно настроени към него хора и племена”; др.-българската дума Х. е запазена през християнското българското средновековие и е актуална поне до ХІV-ХV в., когато се използва за живота, който водел Момчил Войвода* (ок. 1300/1305-1345) през младежките си години като “хонсар”. Същевременно през ХІІІ век думата е широко употребявана от Волжко-Българския кан и хронист Гази Барадж* (1229-1246), във формата ед. ч. Хон (= Хонсар), мн. Хони*, определението Хонски (ДТ*); планинското название Хон* е редуцираната именна форма на Хара*; вж. Хон*, Хони*;

 

ХОНТУРЧИЙЦИХон-турчийци*, Хоно-турчийци, Хоно-турци, в.-бълг. Хон-турчи, Хон-турци, в.-бълг.-рус. Хонтурчы (ДТ*, стр. 17); етноним, носен от част от угрите* в състава на Аварския хаканат през VІ-VІІ в. и след това, както и от т.н. угри* (себери*, турци*, торки*, турки) в района на Седморечието*; името е съставна дума, в чиято представка е епитетът Хони*; в наставката е Турчийци, Турци*, като под това име става въпрос за т.н. угри* или маджари*, които са наричани “турци”, “турки”, торки” в средновековните извори, включително във византийските (ИБИ*) и в др.-руските (ПВ*).

 

За тези Хон-турчийци се казва следното във волжко-българскат хроника на Гази-Барадж* (1229-1246), по повод на събитията от първите две трети на VІІ век:

 

По заповед на Курбат* (605-665) неговият младши брат Шамбат (Самбат* /618-676/) в 620 (619) година въздигнал на мястото на аула* (селище-крепост) Аскал* на планината Куян-тау (киевските възвишения) града (каменната крепост) Бащу* и да тръгне от него [през 623 г.] начело на голям отряд от българи, анчийци* и саклани-руси (саклани* от племето на вожда Урус, живеещи около р. Рос* или Рус) срещу врага (Аварския хаканат*). На него му се отдало бързо да разгроми аварите* и да завладее тяхната страна. В това [дело] му помогнали местните (аварските) улчийци* (склави* и др.), а също башкортите, които наричали себе си Хонтурчи [или] Хонтурчийци и били недоволни от управлението на Аварския хакан.

 

Но след това Шамбат (Самбат*) провъзгласил себе си [през 625 г.] за независим владетел, а своята държава назовал Дулоба*, тоест “Върховенстващият Дуло”. Курбат, узнавайки за това, повелил на брат си да се върне на служба при него, но оня отказал и получил от Курбат-Бащу прозвището “Кий* (др.-бълг. ęыи: “сух клон, отчупен клон, тояга, суховица, сопа, чукало”) – “Отрязан, отсечен”, “Отлъчил се, откъснат”.

 

Шамбат (Самбат*) управлявал [като независим владетел] в Дулоба тридесет и три (33) години (от 625 до 658 г.) и спечелил за себе си гръмка слава с победите си над фарангите (франките) и альманците (германците). Да служат под неговото знаме идвали и артанци (прибалтийци – курландци, лифландци и литовци), и байлакци (поляци или ляхи и чехи), и галиджийци (скандинавци и датчани), и аварските улчийци (аварски склави* или славяни), и саклани* (др.-ираноезични племена, родствени на българите), и хонтурчийци (угри*, башкорти).

 

[Това изброяване на участниците в армията на Самбат*, който още през 623 г. подчинил Аварския хаканат, дава ясна представа за големината на държавата му в 623-658 г., наречена от 625 г. Дулоба*. Тя се простирала от Балтийско море до Далмация, и от границите на Франки и Германци на изток до Карпатите и до към блатистата пустош около р. Припят. При това Самбат бил в непрекъсната война с Византийския импелатор Ираклий І (610-641), войските му кръстосвали безпрепятствено Мизия и Тракия, като през 626 г. със своите българи, авари и славяни обсадил по суша и море Константинопол и града по чудо едва се спасил от превземане];

 

Но все пак той (Самбат*) бил разбит от фарангите (франките) и се върнал [през 658 г.] на служба при [брат си] Курбат. Балтаварът [Курбат-Бащу] заповядял на Шамбат (Самбат*) да заеме предишния си пост – губернатор на Бащу* (Киев*)” (ДТ*, стр. 17);

 

Хон-турците са определени като Башкорти*. А т.н. Башкорти са определени първоначално – във връзка със събитията през 300-338 г. от н.е., като “смес от Масагети* (Сабани*, Саки*) и Урмийци (Урми*, Урци*), говорещи на Урмийски език”, когато “техните станове се намирали на север от Баджанаките (Печенеги*, Сабани*) и на запад от планините Хон* (Хара*). …” (ДТ*, стр. 9). Урмийския език е близък до Башкирския угърски език. Всъщност по-сетнешните Урмийците или Урци, за които се говори покрай събитията от към 400 г. от н.е. и насетне, са от района на южен Урал и източните му покрайнини, където в Седморечието живеят Себери*: “угри”, по чието име е наречен и Сибир*.

 

От посоченото дотук излиза, че определението Хони* се отнася конкретно за т.н. Сабани* или Саки*, свързани с района на планините Хон* (Хара*), които са част от др.-ираноезични Саклани* и са съставна етногрупа на Хон-турците. А пак наставката “турци” или “турчийци” се отнася за Урмийците или Урци, които са въщност Себери*, т.е. Угри* от района на Южен Урал, и са другата съставна на Хон-турчийците.

 

Както се съобщава във в.-българската хроника Хон-турчийците или Хоно-турците говорели “на Урмийски (Урми*, Урци*) език”, т.е. Уралски език, който при взаимното въздействие със Себерите (Угрите), които също се настанили в Седморечието*, в голяма степен се превърнал в Себерски (угърски) диалект на Себерите (Угрите, Маджарите), останали да живеят в района на Урал и Седморечието*. В речниковия си фонд този вече превърнал се в уралски Себеро-Урмийски език включвал др.-иранско-саклански-др.-български термини, наред със себерските (угърските, маджарски) думи. В този смисъл именно през езика на Хон-турчийците следва да се търси единия от пътищата на навлизане на български думи в днешния Унгарски език (нпр. Варош* и пр.).

 

И за други групи от Себерите (Угрите) има сведения, че са се препрлели с др.-българи и хони*, включително за най-старата пополация на Себерите – наречена Башкорти, които към 320 г. и преди 338 г. се включили в състава на Хазарите – по онова време в значителна степен родствените на др.-българите (ДТ*, стр. 9). А пък когато т.н. Себери* (Угри*) пристигнали и се настанили в района на Седморечието*, те заварили и вероятно се премесили с останалата там част от българите Котраги*; вж. Морут*, Салан*, Котраги*, Седморечието* и пр.; вж. Себери*, Угри*, Маджари*, Мишари*, Турци*, Торки*, Башкорти*, Башкири* и пр.;

 

ХОРА – човеци*, народ*, люде*, дуня* (от Дух* ~ Душа*); авест. kāra- (фонет. кхора-, хора-): “народ; войска”, като тази дума е поне от ХV в. пр. Хр., но явно е много по-древна и свързана с Хара*, и е от района на Древните българи*, което самό по себе си обезсмисля всякакви опити българския термин Хора да се обвързва с елински понятия; Хора няма единствено число, за разлика от Човек* ~ Човеци, Чиляк (Челяк) ~ Чиляци (Челяци); според Иранската митология* Човекът* = Хората, са създадени на върха на Световната планина Хара*. Това показва връзката с Хара* (срв. Хон ~ Хони*) и води към значението “хранен*, пазен, отглеждан (от Бог), съхраняван”, срв. авест. haraitē: “опазва се, пази се”, haurvaiti: “стои на стража, пази”; срв. Харен*, Хоро*, Хортувам*; подобните елино-гръцки понятия са доста далече по значение от българския термин “човеци, народ, люде, хора”, и е явно, че нямат пряка връзка с него – гръц. χορός: “местност, страна”, χώρα: “административна област във Византия (и в България през ХІІ-ХV в.)” (РЧ*);

 

ХОРАТЯ́Хортэвам*, Хорътя, контактувам с хората, събирам се с хората и обменям сведения с тях; вж. Хортувам*;

 

ХОРЕВИЦАХоривица*, рус. Хоривица (фонет. Харивица), от др.-рус. (ПВ*), също в Лаврентиевска летопис и др.-рус. Хоривица: “възвишение, “планина” при Киев*”, както и др.-рус. Хорива (Повест врем. лет, ПВ*); от др.-бълг. Хара*, срв. Харка* (дн. Харков*), като може да е свързано пряко с българския род Харка, под чиито знамена и под върховенството на Самбат* (618-676) и Аспарух* (668-699) се провела атаката на защитниците на града-крепост Самбатис* или Самбата (Киев*) срещу хазарите* през 673 г. (ДТ*); срв. др.-перс. Haraiva-, название на планинска местност; от Хара*; срв. Хорисдан*;

Сравнете също др.-бълг. Хоривъ: “Камениста Арабия, или друго название на планината Синай”, визант. Χωρήβ от евр. Horēb, Хоръб (СТР*), което е от др.-иран. Хара*, = др.-бълг. Хара*; срв. др.-бълг. и ст.-бълг.: ... И стор¶шЄ телецъ въ хор¶вэ. И поклон¶шЄ сЄ истΉканънмΉ (Синайски псалтир от ІХ-ХІ в.; СТР*, т. ІІ, стр. 1147);

 

В “Предание за основаването на Киев” от др.-руската хроника от ХVІ в. “Повест временных лет”, според осъвременената версия е записано следното:

 

“И были три брата: один по имени Кий, другой – Щек, и третий – Хорив, а сестра их – Лыбедь. Сидел Кий на горе, где ныне подъем Боричев, а Щек сидел на горе, которая ныне зовется Щековица, а Хорив на третьей горе, которая прозвалась по имени его Хоривицей. И построили город в честь старшего своего брата, и назвали его Киев, Был вокруг города лес и бор велик, и ловили там зверей, а били те мужи мудры и смыслены, и назывались они Полянами, от них Поляне и доныне в Киеве.” (ПВ*).

 

А в превод от старобългарско-древноруския (т.н. др.-руски), който е ползван в Киевска Рус и в Московска Рус като писмен служебно-административен и църковно-каноничен език от 988-990 г. насетне, т.е. както през ХІІ век, така и до ХVІ-ХVІІ век в Русия (Московия), текстът е следния:

 

“И бяха трима брата: един по име Кий* (Самбат*), другия - Шчек (Щек, *Штек, срв. бълг. Щик*, Штик, Щит*, Щипя*, Щиглец, Щърк*), и третия - Хорив (или Харив), а сестра им – Лебед. Седеше (живееше, управляваше) Кий на планината (върха), където днес е издутината (хребета) Боричев (Борисов), а Шчек седеше на планината (върха), която днес се зове Шчековица (хълма Джок, на който бил мечета “Ел-Бейда”, издигнат още от Шамс*, бащата на Микаил Бащу*, ДТ* - стр. 36, 41), а Хорив (Харив) на трета планина (връх), която се проз`ва (прозова) по името му Хоревица (Харевица). И построили град в чест на старшия свой брат, и го назовали Киев*, била около града гора и бор велики (огромни, необятни), и ловили там зверове, а били тези мъже мъдри и смислени (мислещи, с мисъл), и се назовавали те Поляни, от тях Поляните и до днес са (стоят, обитават, живеят) в Киев.”;

 

Прави впечатление, че текстът има изразен легендарен характер, като съдържа поне два жалона, определящи времето на записването му. Първият е, че това е станало след като е възприето названието Киев*, което е изместило употребяваното поне през Х век име Самбатис*, използвано и от Византийския император и международен политически стратег Константин VІІ Багренородни (945-959), а значи е било актуално най-малкото до ХІ век. Вторият е, че текстът е от периода, когато конкретните факти от миналото, свързани със Самбат* (618-675) и българската принадлежност на Киев*, вече са почти забравени и е било възможно да бъдат подменени с легенда, при това основана върху топонимните названия в района на средновековния град. Но такава “загуба на памет” е можело да има едва при смяна на социалната среда.

 

Обаче след 658 г. за драстична смяна на етническите групи в областта на Киев няма данни, дори и когато града и района е в състава на Велика Литовия. При това Галичко-Владимирското кралство*, което е основна част на Литовия и на Полско-Литовската държава, е здраво свързано с Българската династия, а дори и в края на ХІV и началото на ХV век Митрополити (патриарси) на Киев и на цяла Литовия последователно са висшите български свещенослужители Киприан* (1375-1389; от 1389 до 1406 г. митрополит Московски и Всеруски) и Григорий Цамблак* (1414-1422). Оказва се, че под смяна на социалната среда следва да се разбира и смяна на територията, и смяна на феода (страната). Защото, като сравним и други данни, включително от изложените в самата “Повест врем. лет”, става ясно, че тази руска хроника или е писана в Московска Рус, или по поръчка на Московския владетел, при това в късния ХVІ век, като тя има ясно изразен великоруски идеологически характер и преекспонира до фалшифициране славяноруско-викингската връзка (вж. Угър-Лъчин*, Олег*, Олга*, Святослав І*), а поради това – определената насоченост за заличаване на фактите, свързани с българите и България. И то както на тези, свързани със Стара Велика България* и Дунавска България*, така и с Волжка България*;

 

Набиват се на очи типично българските форми Щековица и Харовица, а Боричев явно е от исконно българското име Борис или от Боруй*: “крепост”. Първите две названия също могат да се свържат с имена на крепости – планински укрепления, каквито се срещат във всички земи, владени от България (вж. Хар*, Хара*, Харков*, Хорисдан*; срв. Ще*, Щъ: “искам, желая”, Старая се*, авест.- staera-: “планински връх”, staraiti: “събарям, повалям, поразявам, отсичам, успокоявам, укротявам, старая се”, staiti-: “стоене, стойка, установяване”, stana-: “стан, спирка, място, ясла”, stъmbana-: “опора”, stata-: “стоящ”, и пр.). Вероятно укрепленията и техните имен са заварени от славяните през 658 г. и от русите (варягите) през 882 г. в назовавания от скандинавците Канъград* = Киев*, издигнат в района на по-древния Аскал* през 620-623 г.; вж. Древните българи*, Киев*, Самбат*, Кий*, Дулеби* и пр.;

 

ХОРЕЗЪМ – страната на Хорезмийците*, Хорезмите, Холозмите, която е в непосредствена близост с държавата на Древните българи* Балхара* (Българа, България) = Бактрия*; авест.- Xvairizъm, др.-перс.- Uvarazmiya-, ср.-перс.- Xvarezm; През Х век (922 г.) намираме това господарство-държава по долното течение на Амударя* и като васално княжество на Арабския халифат (ФА*). Обаче поне до І в. пр. Хр. изглежда трябва да търсим т. нар. Хорезмийци или Холезмийци в полетата на Западен Памир и Източен Хиндукуш (ПД*), а установяването им в долното течение на Амударя следва да се свърже със следващите етнически размествания – както с напускането на част от Древните българи* и заминаването им към Европа* през ІІ и І в. пр. Хр., така и с размириците в Партия* от 38 г. от н.е., когато Котраги* и Утиги се отправят на запад, а на тяхно място нахлуват тюрките; да не се бърка с араб. Хорасан – област, която е с пъти по-голяма от Хорезъм, а самият Хорезъм е част от Хорасан;

 

ХОРЕЗМИЙЦИХолезмийци, Хорезми, Холезми; жителите на средновековния Хорезъм* и древен етнос, съседен на Древните българи* в Ср. Азия; вероятно Хорезми означава “планинци”; лат. Chorasmiī: “хоразми, племе в Зогдиана (Согдиана*)“ (ЛР*); в периода от V в. пр. Хр. до към ІV в. българите (народът Булх) и хорезмийците са ясно разграничавани като отделни народи в арменската география Ашхарацуйц; етнонимът Х., от авест.- Xvairizъm: “Хорезъм” = “място за жертвоприношения, свещена планина” (срв. авест.- xvarъna-: “ядене, пиене; ритуална трапеза, жертвена трапеза”), е във връзка с hvarъ: “слънце, планината на Слънцето*, хранилище, планина” и вероятно е свързан по значението си с Имеон*, Едем, Рай*, Бактрия*, Бактри*, Българи*, като авест. χvaētu-, xvaētu-: “принадлежащ към семейството, родственик”, допълва общата картина;

 

ХОРИВ – ст.-бълг. Хоривъ, Хор¶въ (Синайски псалтир от ІХ-ХІ в., написан на глаголица*) – “камениста Арабия, или другото име на планината Синай” (СТР*), визант. Χωρήβ от евр. Horēb (Хорəб), което е от др.-иран. Хара*, = др.-бълг. Хара*, срв. Арбана*, Арбанаси*, Харен*, Хоро*, Храм*, Хълм* и пр.; вж. Хоревица*, Хорисдан*;

 

ХОРИВИЦАХоревица*;

 

ХОРИСДАН – Хоръсдана, Хоросдан, волгобълг.-рус. Хорысдан (ДТ*), рус. Искоростен* (ПВ*), древнобългарски и старо-бълг. ХΞΠ™СЪДАНЪ или ХОР˛СЬДАНЪ, срв. др.-бълг. Хор©гы: “знаме; скиптър, жезъл”, но и Хорив*, ст.-бълг. Хоривъ, Хор¶въ: “планина, крепост, цитадела”; от Хорис* + др.-бълг. и ст.-бълг. дати, дамь, даси, дать: “даден; дам, въздам, създам; направя; поверя някому нещо”, данъ, дани¬: “даване; дар, подарък; подаяние; дарба”; днес град Путивл* (в Украина) – редуцирано название от др.-бълг. Батавил*, и за който се казва: “столицата Хорисдан, която назовавали и Батавил” (ДТ*).

 

Това сочи, че Хорисдан е нарицателно и следва да носи значението “Главна крепост, Главна цитадела” и по-точно “Престолнина”. Все пак статутът на един Хоръсдан е по-нисък от този на главна областна столица, каквито са Киев* (Бащу*, Самбатис*), Болгар* и дори Биляр*. В подкрепа на това е и фактът, че Мал* нарекъл Хорисдан и град Любеч*, който след доизграждане направил своя нова столица. А и според хрониката на Гази-Барадж (1229-1246) няколко града носят името-нарицателно Хорисдан, но прави впечатление, че всеки един от тях е бил ползван като столица на аристократ, който е принц от рода Дуло*.

 

Името Х., др.-бълг. и ст.-бълг. *Хоръсьданъ, Хорысъданъ или най-вече Хор©съданъ, е от корена Хара*: “крепост, цитадела, хранилище”, подобно на Харка*: “крепост, цитадела” - дн. Харков*. Това е в единство с конкретният термин, от който произлиза името-епитет – др.-бълг. и ст.-бълг. хор©гы, хор©гъве: “1., знаме, хоругва; 2., скиптър, жезъл”. Наставката –дан следва да се сведе по-скоро до Даден* (от Бога) - от др.-бълг. и ст.-бълг. Дати: “дам, въздам; разпоредя, издам заповед, наложа; направя, определя, назнача; прославя”, Дать: “даване, дар”, отколкото към Дан*, Данък*, въпреки че една от основните дейности на града-столица е именно събирането на данъците. Относно Дати ~ Дана следва да се има предвид, че окончанието “-на” е равнозначно и взаимозаменяемо с “-та”, срв. Верегана* = Веригата; вж. Хорив*, Хоревица*, Батавил*, Искоростен*, Путивл*;

 

ХОРИЩЕ – Мегдан*; “средище, средището на селището; мястото, където се срещат хората; мястото в селището, където се изпълняват ритуалите във възхвала на божествата и почитането на мъртвите, където се изпълняват ритуалните танци – хорб; място където се извършват ритуали за възхвала на Бог и за предпазване от злите сили; мястото, където се издига храма* и където се взимат важните решения от жителите на селището”; вж. Хоро*, Хόра*; срв. Мегдан*;

 

ХОРООро* (БД*), др.-българска дума, свързана с Хура*: “човеци”, със значение ритуален обряден танц с песни за възхвала на Бог и божествата, който е част от жертвения празник, в името на миналото, настоящето и бъдещето. И до ден днешен хорото се изпълнява при всички български тържества; от др.-бълг., авест. haraiti: “храни, пази, защитава”, haraitē: “опазва, брани”, от Хара*: “крепост, цитадела, крепостна стена; хранение, съхранение, пазене, предпазване”, а също “образуване, правене на крепостна стена, образуване на крепост, хранилище”, което трябва да се разглежда като част от традиционните български ритуални игри, съхраняващи митологията и философията на собствената си цивилизация, с които се почитат Бога*, Митра*, Слънцето*, Мада* и другите божества;

 

Терминът Хоро е родствен с др.-бълг., ст.-бълг. Хор©гы, Хор©гъве: “знаме, църковно знаме, хоругва; скиптър, жезъл”, Хоδъ: “ход, вървене, вървеж; бяг”, Хожδени¬: “ход, ходене”, Хоδити: “ходя, вървя; стъпвам, тъпча; крача; отивам; обхождам, обикалям; извършвам последователни действия; спазвам закона”, Хоδΰтΰити: “застъпвам се, защитавам, ходатайствам”, Хотэти: “искам, желая; проявявам добра воля, намерение; предпочитам”, Храмъ: “храм; дом, жилище; светилище; божи хръм, пазилище, където хората заедно и в единство почитат Бога и божествата”, Хрΰнити: “пазя, охранявам, защитавам; съхранявам; спазвам, изпълнявам (правило, закон)”, Хранило: “хранило, пазило; намордник; юзда”, Храньно: “охранно, пазено, съхранено, сигурно, безопасно”, Хрибьтъ, Хрьбьтъ: “гръбначен стълб, гръбнак; гръб; хребет; верига”, Хΰл©гΰ: “ограда, стобор, низ от дъски, колове или пръти“, и пр., а също Κΰряти с­: “коря, корявам, покорявам, чиня”, Κорени¬: “гадаене, врачуване, правене на магия, на заклинание”, и др.; срв. Хоровод, Хорище*;

 

Обаче, според днешните българските етимологични речници (ТР*, РЧ*, БД* и пр.), съставяни и натрапвани след 1944 г. под диктовката на руската и съветската представа за славянския език, терминът Хоро е от гръцки, и по-точно от новогръцки (нгр.) – χορό, въпреки че тази дума видимо е от български произход според своята явно не-гръцка форма и въпреки, че я извеждат механично от гръцката χορέω (хорйо, лат. chorēa). Латинските термини, свързани с изследваното слово, са от елински и дават представа за базата, от която произлизат сродните думи в елинския език; срв. лат. choragium: “разходи (за подготвяне на ! хор и за изнасяне на театрално представление)”, choragus: “хораг (който на свои средства издържа хор, който управлява хор)”, choraula: “флейтист, който акомпанира на хор”, chorēa: “театрален хор, хоро, танц”, choreus: “хорей, стихотворна стъпка” (на стихове, изпълнявани от хор в театрално представление), chorocitharistēa: “музикант, който акомпанира на хор с цитра”, chorus: 1. “подредба на хор, хоро, танц”, 2. “хор от танцьори и певци; хор в трагедия”, “множество, тълпа, сборище” (ЛР*). Видимо гръцкото понятие, от което произлизат латинските думи, е свързано с хор, с театрален хор в представление, а не с танци и хоро.

 

Проследявайки и елинските думи: елин. χορός: “групово изпълнение, хор, танца на хор в театрално представление”, χορδή: “връв, въже, повод (за кон)”, χόρτος: “градина; лехи; зеленчук” (лат. hortus), се вижда, че те явно се отнасят към верига, колона (от хора или друго), строй, връзка, последователност, но не носят някакво друго значение, свързващо ги с ритуал и социално предназначение, каквито наблюдаме в българското понятие, представяно дори в родствената връзка с Хор©гъве: “знаме, църковно знаме, хоругва; скиптър, жезъл” (при това по традиция българското Хоро задължително се играе със знаме – Хоругва, носено от водача, което показва неразривната връзка между двата термина);

 

При това не се отчита фактът, фиксиран от Херодот (ок. 495-420 г. пр. Хр.), че като изключим донякъде близостта между атиняни и македонци – защото и едните и другите са пеласги, елините първоначално говорели на толкова различни езици, че дори хората от два съседни града не се разбирали помежду си (Х*). А същевременно не е проследен и произходът на елинския термин χορός: “групово изпълнение на песен, хор, танца на хора в театралното представление”, който най-вероятно е от др.-ирански произход, откъдето най-късно след ХVІІ-ХVІ в. пр. Хр. в земите на по-сетнешната Елада идват буквите и голямата част от терминологията (Х*), вж. Танагра*;

 

Древните авестийски термини (ХV в. пр. Хр.), родствени с др.-българската дума Хоро и близките й слова, носят същата социална обвързаност – срв. авест. hara-iti: “защитава, брани, предпазва, съхранява” (срв. бълг. играе, др.-бълг. игрь, игри: “игра; двубой; зрелище”, играити, игра«: “играя, стремя се да победя”, хранити, хран«: “храня, пазя, опазвам”), hъrъza-iti: “изпуска, излива, изхвърля”, arъta-: “свещено право”, urvāta-: “закон, нравоучение”, gar- (гхар-): “хвалб, хваля”, garъva-(гхаръва-): “утроба”, gъrъwnā-iti (гхъръ-внаити): “хваща, грабва, прихваща, обвързва се”, gouru- (гхоуру-): “важен, значим, с тежест”, др.-перс. arda-: “страна, позиция, отношение”, авест. karana-: “край, страна, позиция, отношение”, kāra- (кхора-): “народ, войска; общност, сила; знаме, герб”, kъrъnao-iti: “прави, действа, кара, подкарва”, kъrъfš, kərəphš: “тяло, фигура; образ, външност”, авест. Арда*: “Богиня на водата”, Хар*, Хара: “крепост, цитадела; храм, храниище”, Хара*: “Свещената планина на Бог и божествата, от която изгрява Слънцето*”, и пр.;

 

ХОРОВОД – от Хороводя*;

 

ХОРОВОДЯ – “водя хоро”; вж. Хоро*; 

 

ХОРОПЪТ – рус. Хоропуть, ляв приток на Ипут (в бившата Могилевска губерния), в басейна на Сож, която е приток на Днепър*; др.-ир. *Hara-pant-: “течащ път; сегашен път” (ЕР*), но също и “Пазен път”, “Храним, охраняван път”; вер. значение е “свързан път, навързан път; дълъг път“; вж. Хоро*, Хора*, Хара*, Хра*;

 

ХОРТУВАМ – Хуртувам, Хуртувъм; “говоря с хората*, споделям”; но също “пазя, предпазвам чрез говорене”, от Хара*: “пазя, браня”, срв. “Аз му хуртувъм да не лудува, ама той слуша ли ма”;

 

ХОРУГВА – 1. знаме, църковно знаме, отличителен знак, 2. скиптър, жезъл; ст.-бълг. Хоръгы, Хоръгъве, ж. ед. им. Хороугъвъ (СС*, МС*); от Хара*: “крепост, цитадела, хранилище”; вж Герб*;

 

ХОТАЛИЧ – средновековен български град при днешния Севлиево* (по пряка линия на 45 км запад-югозапад от В. Търново и на 38-39 км югозападно от Хотница*); разкопаните от археолози над 100 сгради в подградието на крепостта покава, че през XIII-XIV в. имало ясно групиране по функционални признаци, т.е. групиране на работилниците и търговските площи по видове занаяти, което говори за наличие на занаятчийски сдружения (ИБГ*, стр. 52), т.е. задруги*, картели; такова групиране, показващо наличието на начало на капиталистически отношения – т.е началото на Ренесанса, е фиксирано във всички големи български селища от това време (ИБГ*). В същия период и изобразителното изкуство в България, неделимо от самата архитектура, което е едноличен хегемон в района на Балканите и законодател на модата в околните страни, показва неоспорима принадлежност към Ренесансованта култура (Бояна 1259 г., Земен* 1331-1341 г., Бачковския манастир, Иваново, Аладжа манастир и пр., стенописите в Сърбия*, в района на Влашко*, Молдова и Бесарабия*, и пр.). Същевременно това следва пряко да се свърже с факта, че в големите Италиански градове през XIII и XIV в. и поне до XV-XVI век са налични ясно обособени български квартали, където са разположени търговски кантори и занаятчийски работилници (вж. Българите в Италия*); за безспорния български произход но името Хоталич срв. Хотница*, Хотин*;

 

ХОТИН – средновековен град-крепост на р. Днестър*, в северната част на Бесарабия*; от Х век е в Галичко-Волинското княжество*, което пък поне докъм края на ХII век е неделима част от България и от автономните български земи на север от Дунав. През 1377 г. Хотин влиза в състава на Молдова* – т.е. Молдовското княжество, което е част от България и от диоцеза на Търновската патриаршия, като от 1394 г., по нареждане на Българския патриарх Евтимий* (1375-1404), Сучава* – столичния град на Молдова – става и ценър на Българската търновска патриаршия (вж. Цамблак*, Евтимий*). През XVI в. градът за кратко е в Полско-Литовската държава (но в същия период и самата България явно е в състава на същото Ягелонско кралство);

 

ХОТНИЦА – селище на р. Бохот (Бохотна, Бохотница), на около 12,5 км по пряка линия на северозапад от Царевец*, който е в центърна на средновековно Велико Търново, я днес по пътя е на около 16 км от Търново (но по не-пряк път). Името Хотница най-вероятно е свързано с термина „вход, ходилище“, и е обвързано с големия и дълбок скален пролом, който е в землището на селището; срв. др.-бълг. и ст.-бълг. ходити, хожд©, ходиши: „ходя, вървя, движа се; отивам някъде; намирам се в някакво състояние; следвам, придържамх се (съм идея, позиция); живея по определен начин“, същ. ход­и, ход­щеи: „ходяч, пешак, ходещ“, както и производното ходатаи, ходатая: „ходатай, застъпник, защитник; представител, предводител; превеждащ през проход, през теснина, през брод на река или блато, през непроходима гора, водач“, но също и техните родствени думи-епитети: хотени¬: „желание, стремеж, искане; воля, замъсъл; молба, желание, искане“, нареч. хотэни¬мь: „с желание, охотно; с устрем, с жар, с плам; непреклонно, докрай, безотказно“, хотэти, хощ©, хощеши и също хъщ©, хъщеши: „искам, желая; (като същ.) искащ, желаещ; опитвам се, каня се; отнасям се доброжелателно, с почит и уважение“, прич. сег. деят., като нареч. хот­: „доброволно, по своя воля; съзнателно, умишлено“ (СТР*); срв. Царев брод*;

 

ХОШАВОшав*, фонет. Хошаф, Хошава, Ошаф, Ушаф, Ушава, Ошава; “сушени месести плодове (от определен вид – ябълки*, круши, сливи и др.); вариво от тези сушени плодове”; авест. huška-: “сух, изсушен”, šaēna- (фонет. ašжna-): “тъмен, прегорен, изсушен, изсъхнал”; вж. Ошав*, Ябълка*; 




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101449
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031