Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.04.2020 05:54 - Анна Петрина Симеонина, царска принцеса, съпруга на Владимир I Киевски от 990 година
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 348 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 26.04.2020 08:53

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
АНКУЛЯнкул*, българското име на планетата (звездата*) Юпитер, от Ан*; вер. е свързано с Древнобългарския календар* и обиколката на Юпитер около Слънцето за приблизително точно 12 земни години (за 11,86 години, разликата е към 51,1 дни). Спрямо 19-годишиния цикъл, ползван от Др.-българския календар, обиколката на Юпитер е 18,7783; за 24 години е 23,72 (т.е. изоставане от ок. 102 дни), за 36 г. - 35,58 (т.е. към 153 дни), за 48 г. - 47,44 (204 дни). Точния разчет от 51 дни на 12 години имал важно значение. Свързано е с разликата между Лунната година (един лунен месец = 29,5 дни) и Слънчевата година, която е 11 дни за една година или 33 дни на всяка трета година, явяваща се високосна с прибавения месец Алем*. Това дава възможност на всеки 12 години да се приравни по-точно Българската календарна година (от 1 март до края на февруари, но с дължина 12 месеца по 30 дни = 360 дни) към Слънчевата година (365,2564 денонощия, или 365 дни, 6 часа, 9 мин., 12,96 секунди). Това пък било важно за определяне на действителното положение на Слънцето и празниците, които Древните българи* свързвали предимно с него (вж. Митра*), както това правят и съвременните българи (вж. Еньвден*, Иван*, Коледа* и пр.); от Ан*: небе + оконч. Кул - от Кол*: “основен, базов”, Коля*: “деля”, сродно с Коледа*, или от Кул*: “див, измамен, опасен, непознат, тайнствен”, а също и ”жълтеникъв”; срв. Андет*, Андж*, Анунаки*, Нибиру*, Небе*; вж. Алем*, Алтем*;

АННА (1) – форма на Ана*; основно и вер. най-разпространеното име в номенклатурата на царствените женски имена в България, което безспорно е свързано с древно-българската традиция; от Ан*: “небе”, като букв. името означава “небесна”, както и “божествена”; вж Ана*;

АННА (2) – Ана /2/*, дъщеря на Борис І* (852-914), най-вер. първородното му момиче, на което според установената традиция се дава името Ана*. В надписът на надгробния й кръст, открит през 1965 г. при разкопки в Преслав*, името й е изписано Ана, а не Анна (срв. оконч. -н, -на, в Асен* - от Ас*, както и в Анно/на*, Анона*);

АННА (3) – Анна Петрина Симеонина* или Анна Лакапина Петрина Симеонина Борисина Пресианина Звиницина Омуртагина Крумина Дуло (родена преди или около 953 – 1011/1013), дъщеря на Българския цар Петър І* (927-970/971) – внук на Българския цар Борис I* (852-914), и на Българската царица Мария-Ирина Лакапина (927-963), внучка на Византийския императорстващ Роман І Лакапин (919-944) и дъщеря на Византийския император Христофор Лакапин (927-931, род. 890), която в 931 г. имала вече три (3) деца, с които посетила, след смъртта на баща си – Христофор, своя дядо Роман I Лакапин във Византийската столицата Константинопол (ИЗ*).

Царската ( = императорска) принцеса ( = ерцхерцогиня) Анна Лакапина Петрина е сестра на Българските царе Борис ІІ* (971-977) и Роман-Симеон* (977-997), родени след 927 г. и преди смъртта на дядо си Христофор Лакапин в 931 година. Още от 863 година или най-късно от лятото на 969 г. Анна е годеница на Византийския император и от съзряването си всепрочут гей Василий ІІ (976-1025, роден 958 г.). Годежът станал вероятно в периода преди възкачването на Никифор ІІ Фока (16 август 963 – нощта на 11/12 декември 969), като през есента на 969 г. тя вече живеела в Константинополския императорски дворец заедно с по-малката си сестра – Na. Лакапина Петрина Симеонина, която пък е сгодена за император Константин VІІІ (976-1028, роден 960 г.), руден брат на Василий ІІ;

От към 988 г. (ПВ*), а всъщност от 990 година (ИБИ*), Анна Петрина е съпруга на Киевския княз Владимир І Святой* (978-1014) и може би е майка на Предслава* (РН*); наричана е в др.-руските текстове “царица Анна” (ПВ*) и е Велика княгиня на Киевския феод (988-1011) – а по-точно от пролетта на 990 г. до смъртта си през 1011/1013 година. Същевременно съпругът й Владимир І Киевски е назоваван в др.-руските извори изрично само “княз” = поместен граф, владетел на един град-крепост и хинтерланда му, какъвто той е в действителност; и в българската “История“ на кана-владетел (балтавар) Гази Барадж* (1229-1246, роден преди 1190 г.), нарицателното за сана на владетеля Владимир І Киевски е също като за най-нисш по степен княз* или принц (кан*, канѧз*).

За дата на смъртта й в др.-руската хроника “Повест временных лет” е записано: “В година 6519 (1011 г.). Представи се [пред Господа] Владимировата царица Анна.” (ПВ*). Но понеже в руската хроника има разминаване както при самото датиране, така и между датировките по византийска и по българска система, то са въжможни вариаци от 1010 до 1013 г.; нпр. вероятна е годината 1010 сл. Хр. или 6518 г. от Сътворението = от 1 март 1010 г. до 28 февруари 1011 г. сл. Хр. или по визант. летоброене до 31 август 1011 г., когато завършва ІХ индикт (от 1 септ. 1010 до 31 авг. 1011), както и Х индикт (от 1 септ. 1011 до 31 авг. 1012 г.), което по българското летоброене влиза в 6520 г. от Сътвор. на Света (от към 1 март 1012 до 29 февр. 1013 г.);

В семейството на Владимир І Святой* или Владимир Киевски българската връзка е много силна – самият той е син на българка (Малуша*, дъщеря на българския принц Мал*), внук е на българка (царската принцеса Олга*, Киевска княгиня 941-969) и на българин (българския велик принц Угър-Лъчин* от династията Дуло*, роден в 970/971 г. и наричан в др.-руските извори и росийската историография Игор /912-945/, който обаче е Киевски княз в 882-911 и в 921-944 г., а в 912-921 г. е княз на кхурса* или Курса* /рус. Курск*/ и на Батавил* /рус. Путивъл/). При това този Киевски владетел е първият княз извън България с българското царско хистово име Владимир*, като изключим баща му – нехристиянина Борис*, син на царската принцеса Олга* (941-969, дъщеря на съвладетеля Владимир I Български /889-893/ и внучка на Българския цар-император Борис I Михаил* /852-914/) и едноличен Киевски княз от 969 г., и който сега е много по-известен с късно и “твърде странно“ появилия се в руската историография негов епитет Святослав I* (ок. 964-972, роден в 942 г.).

А и едва ли е случайно, че именно той – Владимир I Киевски* – покръства и ограмотява Киевския феод и Новгородската държава (граничещи и с Волжка България*) чрез духовниците на Българската православна църква, поставяйки началото на този продължителен процес през животворната за днешните украинци и руснаци 988-ма (ПР*) и по-точно 990 година след Христа (ИБИ*).

Синовете на Владимир Киевски – Борис* и Глеб*, първите и най-почитани украино-руски светци, са деца на принцесата Болгариня* (ПВ*), чието името-нарицателно е Бозок: “господарката; принцесата” (от др.-бълг. Ба*: “стоя начело, върховенствам, господствам“, в.-бълг. Боз, Баз: “господарка, принцеса“, срв. др.-бълг., ст.-бълг. Болии: “по-голям, по-значим, по-добър”, а също др.-бълг. и ст.-бълг. быля: “боил/а, знатен господар, принц, княз” /СТР*/);

Болгариня* е съпруга на Киевския княз от 981 г. и е дъщерята на Волго-Българския върховен кан-балтавар Тимар Мумин (981-1004), по прозвище Баджанак (Печенег*), произлизащо от произхода на майка му – Печенегска княгиня; а чичовците на Бозок-Болгариня, братята на баща й, управлявали от 1004 чак до 1021 г. господстващата от изток над Киевския феод мощна Волжка България*, когато вече отдавна съпругът й Владимир І Киевски-Святой (978/980-1014) бил починал.

Налице е важен и досега “неизвестен“ детайл, който хвърля светлина върху политическите лавирания на древновереца Владимир І Святой между мюсюлманския владетел на източната Волжка България и християнския владетел на западното Царство България, и то в контекста на активността на Византия и на съществуващата до 969 г. Хазария*. А по-конкретно, че при християнското си кръщение през 990 г. Владимировият син-престолонаследник и най-реален и вероятен следващ Киевски владетел според др.-руската хроника (ПВ*) – княз Борис, чиято майка е мюсюлманката-принцеса Бозок* или Болгариня*, получил во Христе името Роман, по името на Българския цар Роман* или Роман Симеон* (977-997). Това според тогавашните традици означава, че Българския цар Роман-Симеон лично е станал негов кръстник – човек изключително важен за живота на новопосветения в християнската вяра кръщелник, негов духовен наставник, личен патрон-покровител и ако не по-значим от родния му баща, то поне равнопоставен по значимост на него.

Не са налични данни, че Българския цар Роман е присъствал в Киевските земи (или пък в пределите на Царство България) на кръщението на Борис-Роман през 990 г., но те може да са били заличени от хрониката, както е станало с много други реални и важни събития и факти, които са счетени – в едно или друго време – като неугодни за демагогията на князете-властители на Киевския феод или пък са такива за Московско-руските управници (съществуващи формално от втората четвът на ХIV в. насетне).

Същевременно е възможно на самата служба на християнското кръщаване на Киевския каназ* Борис с името Роман, Българския цар да е бил представляван от свой изричен пълномощник, висш аристократ, носещ полагащите се за такова тържествено събитие богати и многобройни царски дарове.

При това е неоспорим фактът, че Владимировия син каназ/княз Борис е бил кръстен Роман во Христа именно с името на Българския цар Роман или Роман-Симеон (977-997). Това се вижда ясно от сравняването на имената на владетелите от средата на Х век до средата на XI век в активно участващите и заинтересуваните от случващото се в Киевския феод покръстване и свързаните с това политически и други промени – най-вече християнските Царство България* и Византия*, но и мюсюлманската Волжка България*, йудаистката Хазария* и др. Оказва се, че византийски владетели с такова име са Роман І Лакапин (919-944) и Роман ІІ (959-963), живяли във времето когато никой в Киевския феод изобщо не е мислел за приемане на християнството (освен българката, българска принцеса и от 941 г. Киевска владетелка Олга* /941-969/, която към 955 посещава Цариград и се среща с император Константин VII Багренородни /913-945-459, род. 905/); а следващият византийски “Роман“ отстои на цели 38 години след събитията в Киев* от 990 г. – Византийския император Роман ІІІ Аргир (1028-1034), който е плод на неясното бъдеще и стои извън каквито и да е предположения.

Доста факти подсказват, че желанията за християнизирането и ограмотяването на Киевския феод са взаимни. Не само България е искала да покръсти своите васални територии, в които продължавали да живеят голямо количество българи и се съсредоточавали множество български интереси, но вероятно и Киевският княз не е имал нищо против (или пък не е имал друг вариант, освен) това да се извърши именно от Българската апостолическа православна църква (БПЦ*) и от българските свещеници (според изворите, при покръстването и ограмотяването на Киевската страна, което продължило не само десетилетия, но напрактика столетия, “всички епископи, попове, дяци и псалти са българи”. А пък най-вероятно Византия и Киевският княз през 990 г. не са имали друг вариант, освен да приемат християнството именно от България, защото териториално и юридически княжеството влизало в прерогативите на Българския цар* = император (за специалните императорски юридически, териториални и пр. права в средновековието виж например Филип де Комине, “Мемоари“, кн. I, гл I, ФК*).

Знае се, че и Киевският митрополит Иоан I* (1004-1038?, или 1009-1038, или до 1051, или до 1054) е българин и български висш свещеник, като според тогавашната практика и традицията е български висш аристократ; именно той канонизирал в Киев за светии българските принцове Борис и Глеб* – синовете на Владимир Киевски (978-1014), като извършил ритуала през 1021 г. (Википедия – руска).

И двете дати, споменати от изследователите за възкачването на митрополита-българин Иоан I Киевски – 1004 и 1009 г., го свързват с управлението на Българския цар Самуил* (997-1014), който веднага след възцаряването си в 997 г. бил принуден от някакви конкретни обстоятелства да отиде на военен и по-вероятно демонстративен и дипломатически поход в “Отвъд-Дунавските земи*“ – тоест на изток от Днепър*, до Дон* и до земите на Волжка България*. А същевременно си имал значителни неприятности с Унгария, чийто владетел и тъст на сина му – престолонаследника Гаврил Радомир* (цар 1014-1015) – приел в края на 1000 или самото начало на 1001 г. християнството по Римо-католическия обряд, като по този начин избягал частично от опеката на православна България и Българския цар*. Унгарският владетел се опитал да прекрати васалитета си към Българския владетел и цар-император, който бил заложен здраво в стари българо-унгарски договори още от 894-896 и тези от 900-903 г., както и по-късните (за императорските специални юридически и териториални права в средновековието виж например ФК*, кн. I, гл I). Същевременно е известно, че “според някои данни, до 1037 г. Киевската митрополия не се подчинявала на „Константинополската Цариградска патриархия“ (Википед.; Михаил Дмитриевич Приселков Очерки по церковно-политической истории Киевской Руси X-XII вв.).

Следва да отбележим и безспорният факт, че всички митрополити на Киев и Новгород, още от времето на покръстването им през 990 г., били българи и по своя сан български епископи, което е ясно споменато и в документа, че от началото на Киевското покръстване “всички епископи, попове, дяци и псалти са българи”. Според едно сведение, българските епископи били трима или четирима. Ясно е, че седалището на единия – най-вероятно главният – било в Киев*.

Българският Киевски митрополит Иоан I* (1004-1038) бил наследен от Киевския митрополит (епископ) Теопемпт (1038/1039-1049) – византо-елин. Ὁ μητροπολίτης Θεόπεμπτος, XI век (Википед.), който “е споменат за първи път в руски източници“ за събития от 1039 година (Википед.). Но може би става въпрос за 1040 г., когато е приключено от българския принц Алусиан* с въстанието на цар Петър II Делян* (1039-1040). За Теопемпт се приема от сегашните руски (российски) историографи през XIX, XX и ХXI век, че бил „грък“, тоест всъщност бил византиец и е назначен от Цариград, тоест от Константинополската патриаршия. Не е ясно дали последното е възможно, след като най-малко от 990 до 1038-1039 г. или 1040 г. Киевската църква безспорно, дори и за руските (российските) историографи, е в диоцеза на Българската апостолическа автокефална църква, а според законите на император Василий II (979-1025) този автономен и най-висш статут на Българската църква е запазен напълно и от 1018 г. насетне. Изглежда, обаче, руските (российските) историографи, вземайки за база формалното снижаване на Българската църква от 1018 и 1019 г. с „новелите“ (закони) на император Василий II в ранг на архиепископия (всички христови църкви са архиепископии, защото само Исус Христа може да е патриарх) и причисляването ѝ към Константинополската или Цариградската* патриаршия, напълно забравят за нейния независим (автокефален) статут и пълна автономност (вж. Македония*, Рогнеда* и пр.), и в стила на болшевишкия нонсенс и най-безумно, съвсем безочливо и своеволно обявяват Киевската митрополия от 1037/38 г. за директно подчинена на „Константинополската цариградка патриархия“.

Като имаме предвид един малко известен, но документиран факт от времето на управлението в Константинопол на българо-византийската династия Комнини* (1057-1059, 1081-1185), а именно, че император Алексий I Комнин (1081-1118) бил предложил – вероятно само като политически шантаж и дипломатическа еквилибристика – Българската царска корона (т.е. сан) на Киевския княз, то може да се предположи, че около това време е направен и първия опит за отнемането на поместната Киевска църква от Българската апостолическа автокефална църква и прехвърлянето ѝ на пряко подчинение към трона на Константинополската апостолическа патриаршия (вж. Стара Велика България*, Персиан II*, Петър II Делян*, Алусиан*, Българо-Византийско управление южно от Дунав в XI-XII век*, и пр.).

Обаче това е само едно фриволно предположение без никакви подкрепящи го факти, като актът на преминаването на Киевската църква в пряко подчинение на Константинополската патриаршия, ако има такова в XI или XII век, трябва детайлно да се проучи и стриктно да се уточнят обстоятелствата, конюнгтурата и времето, когато това е станало. Защото за сега този много важен детайл стои в гъстата мъгла на неизвестността и енигмите, което дава на демагогската държавно-имперската великоруска (российска) историография и на всички злонамерени историоведи в Източна Европа и в Света много широко поле за спекулации, вредящи на изясняването на обективната истина и на същинската история на България и на Византия.

Колкото до уж “опита“ на Алексий I Комнин да даде Българската царска (императорска) корона и сан на Киевския княз, то това е изначално невъзможно, защото е в крайно противоречие с действащите базови закони на феодализма. Най-малкото короната и санът се наследяват по пряка и непосредствена родствена връзка, а роднини от четвърта, пета и шеста степен няма как да получат и да носят по законен и легитимен начин короната и сана, особено когато има живи наследници от първа степен, каквито са внуците на цар Самуил* и на сина му цар Гаврил Радомир*, и на цар Иоан Владислав*. Но имаме и други такива, като директните предци на бъдещите царе-братя Петър II (IV), Иоан Асен I* (1185-1197) и Калоян* (1197-1207), които произлизат пряко от династията на Крум*, Омуртаг*, Персиан I*, Борис I*, Симеон I*, Петър I*, Роман-Симеон* и Самуил*. Да не забравяме и преките наследници на българските владетели, които – със санове на принцове и създатели на свои българо-византийски родове – от поколения живеят в Константинопол и във Византия, каквито са например правнуците на кан Сабин*, на кан Телериг* (768-777) и др., включително и тези на живещия от 928-29 г. в Константинопол български царски принц и престолонаследник Иоан*, син на Царя-император Симеон I* (893/914-927) и брат Царя-император Петър I* (927-971), и пр.

Ще добавим, във връзка с Киевските митрополити, че практиката на Византийската светска власт (до 1453 г.) и на Константинополската църква през средновековието и поне до XVI-XVII в. е неизменна по отношение на кадровата си политика във всеки конкретен район. Тя се изразява в това, че в българските райони и градове, попаднали в едно или друго време под управлението на светската или на църковната институция на Византия, винаги изпраща свои служители за техни управници, които задължително са етнически българи (това може да бъде проследено от Персиан II* /1019-1040/span>/ и Алусиан* /1019 – сл. 1042/ насетне, чак до Св. Киприан* /ок. 1370-1406/, Григорий Цамблак* /1401-1422/ и пр.). В тази традиция се включва и Киевския митрополит Теопемпт (1038/1039-1049) – рус. Феопемпт, който, дори и наистина да е назначен за Митрополит в Киев от Константинополския патриаршески престол, според византийската практика най-вероятно е етнически българин;

Да припомним и това, че първият Киевски митрополит, за когото е казано изричното “русского родом” – тоест че той е бил “в [Киевско-]руските земи роден”, или пък роден в Галичко-РУТЕНСКИЯ регион – който е обявяван категорично в сегашната руска (российска) историография като “руски земи“ и “руско кнажество“, и което изобщо не означава че този “руского родом“ непременно по народност е руснак*, е поставен на митрополитския престол от Киевския княз със силата на военно-политическата си светска власт едва през 1051 г., а по други източници е “избран“ за митрополит чак в 1053 г. (Википедия). Конкретно в др.-руската хроникална „Повест“ е казано: “В година 6559 (1051). Наложил [Киевският княз] Ярослав за митрополит Иларион (ок.1055), русского родом, в [храма] Свята София, събирайки епископите” (ПВ*). Думите са излишни.

***

В общи линии кръщаването на престолонаследника Борис с името на Българския цар Роман* (977-997), наред със съпътстващите събития от 889-900 г. и с целия предходен период на управлението на Владимир I Киевски* (978/980-1014), характеризира средата, в която през пролетта на 990 г. попада Великата принцеса Анна, представяна в средновековната и съвременната российска историография като византийка – нпр. твърди се, че “был заключен договор, по которому Владимир І обязался оказать помощь империи (т.е. на Византия), а взамен императоры (Василий ІІ и Константин VІІІ) обязались отдать за Владимира свою сестру Анну, но для етого он должен был креститься” (РН*); тоест, в превод на български: “бил сключен договор, според който Владимир І се задължавал да окаже помощ на империята (Византия), а взамяна императорите (Василий ІІ и Константин VІІІ) се задължавали да дадат [за съпруга] на Владимир своята сестра Анна, но за [да стане] това, той бил длъжен да се покръсти”. В съветските енциклопедии пък буквално пише, че “Владимир Святославич (980-1015) се оженил за сестрата на византийския император Василий ІІ Анна” (ЕС*); вж. Руският език*;

Без да се спираме подробно на легендарния характер на “Повест временних лет”(ПВ*) – основната древно-руска хроника, уж написана през 1113-1118 г. (или компилирана и прередактирана чак през ХVІ в., когато Иван ІV Грозни* предлагал бракове на Елизабет І /1558-1603/ и на нейна родственица, заради което трябвало да представи рода си за викингско-варяжки, както и още веднъж редуцирана и преиначена от Екатерина II Велика /1762-1796/ - вж. за това „Страна Моксель“ = страната Московия*, на https://oleg-leusenko.livejournal.com/123346.html), ще отбележим, че боравенето с посочените в „повестта“ факти трябва да е много внимателно (вж. Киев*). Някои от тях са по-скоро плод на желанието на автора или на съвременните политици – по време на създаването ѝ, преписването ѝ, редуцирането ѝ и “редактирането“ ѝ, отколкото на реалните събития. Относно самата Киевска княгиня Анна нпр. не може да се разбере защо една “византийска” принцеса-християнка, оженила се в пряка връзка с приемането на християнството от Киевския народ и страна, не е кръстила първородните си синове, за каквито в руската историография са представяни Борис* и Глеб*, нито с традиционни християнски имена (Борис по това време е все още твърде спорно като християнско име, доколкото Цар Борис І* е приел християнското име Михаил и е починал относително скоро – през 914 г.), нито с византийски имена, нито с т.н. “руско-славянски“ имена, нито с руско-скандинавски имена, а точно с български имена.

При това, ако в “Повестта” не се говори за произхода на исконно българското име Борис*, то за Глеб* се знае и се подчернава, че е Половско*, т.е. също исконно българско. В този смисъл не може да има съмнение и за името Предслава*, което също се среща за първи път в руската езикова среда (интерес представлява въпросът с името Предслава* – с корен Слава* и българската представка Пред*, вместо с руската Перед – и кръстена във връзка с някакво предстоящо събитие или по-скоро с реализирането на някакава предстояща цел – каква е тази цел ?, какво са желаели да стане Владимир и Анна ?, какво са искали да постигнат ?).

В “Повест временних лет” все пак е отбелязано, при това още в самото начало на откъса “Княжение Владимира, сына Святославова” и съвсем не в хронологичен ред, че Владимир “имал [много] жени: Рогнеда, която поселил на Лыбед, където днес (1110-1118 г.) се намира селището Предславино (кръстено на Предслава*, сестрата на Борис и Глеб), от нея имал четирима сина: Изяслав, Мстислав, Ярослав, Всеволод, и две дъщери; от Гъркинята имал той Святополк, от Чехкинята – Вишеслав, а още от една жена – Святослав и Мстислав, а от БългаркатаБориса и Глеба, а наложници имал той 300 във Вишегород, 300 в Белгород и 200 в Берестово, в селце, което наричат днес Берестовое” (ПВ*). Към това следва да се прибави съобщението, че при приемането на християнството в 988 (990) г. Владимир кръстил всичките свои “12 деца”, включително Борис и Глеб (които няма как да са били родени по това време, ако са били деца на току-що пристигналата и все още незабременяла Анна).

Според руските изследователи обаче, тази част за женолюбието на Владимир Киевски, следва да се приеме за по-късно привнесена (Шахматов), като тя не се потвърждава от други сведения и затова е неправдоподобна; тя е съставена по аналогия със Соломон - “за когото казват, че имал 700 жени и 300 наложници”, и е поставена за контраст с по-късния праведен християнски живот на Владимир Киевски (Костомаров, Голубинский) - бел. към ПВ* (Срв. за противното твърдение сведенията на Ибн-Фадлан от към 922 г., т.е. че Руските* князе били многоженци и през Х век, като имали десетки съпруги и наложници, но пък арабинът-дипломат Ибн-Фадлан под “руси, руснаци” разбира единствено “скандинавци”, какъвто за него е и Олег Киевски /пр. 882-921, 922/, чието погребение станало по най-тържествен скандинавски начин в българския град Болгар*).

Дори руските изследователи да са прави в извода си, той в никакъв случай не се отнася за първата част на откъса, където са изброени конкретно по имена децата на Владимир и чийто брой е потвърден в следващите сведения за приемането на християнството – които сведения вече, и според историците, не са от привнесените. Този извод, обаче, служи като повод да се замъгли целия откъс и да се премълчава българския произход и на Анна, и на децата й Борис* и Глеб*, както по рождение, така и по именуване (това се отнася и за Предслава*, която най-вер. е продължила своя български родословен клон във висшата аристокрация на Киевската държава и на Московска Россия).

Същевременно поставянето на някои откъси от “Повестта” на места, които не отговарят на хронологичният им ред, или изискват по-внимателно тълкуване, също водят до объркване ако се приемат буквално. Нпр. непосредствено преди 6497 г. (989 г.), в частта за 988 г., са изброени имената на Владимировите синове и градовете в които са поставени да управляват, но по това време Борис* и Глеб*, ако са родени от Анна и то през 988 г., следва да са кърмачета на няколко дни или седмици: “Владимир бил сам посветен [в християнството] и синовете му, и земята негова. Имал той 12 синове: Вишеслав, Изяслав, Ярослав (роден към 978 г.), Святополк, Всеволод, Святослав, Мстислав, Борис*, Глеб*, Станислав, Позвизд, Судислав. И поставил Вишеслав в Новгород*, Изяслав в Полоцк, а Святополк в Туров, а Ярослав в Ростов, когато умрял най-големият Вишеслав в Новгород, поставил там Ярослав, а Борис в Ростов* (на брега на езерето Неро), а Глеб в Муром (Кан*), Святослав в Древлянската земя, Всеволод във Владимир, Мстислав в Тмутаркан* (Любеч*)... И започнал да прави градове по Десна*, и по Остра, и по Трубеж, и по Сула, и по Стугна. И почнал да набира мъже от (?) Славяните* (до ХІХ в. не съществува думата славяни*, затова не е ясно какъв етноним е скрит тук от “преводачите”) и от Кривичите, и от Чудите, и от Вятичите, и с тях населил градовете, тъй като имало война с Печенегите...” (ПВ*; на друго място в хрониката се посочва, че Печенегите живеят по р. Сула*, като явно образуват буферна зона между Половците*, живеещи на южната страна на Сула, и т.н. Себери* или Угри*, живеещи на север от Печенегите, в областта на град Чернигов*, в района на реките Сейм и Десна, и съседните земи).

Видно е, че цитираният откъс обхваща много време, което е извън календарната година, към която се отнася текста, и определя позициите на братята-князе вероятно към годината на смъртта на Владимир (1014). Руските изследователи, макар и базиращи се върху съмнителните и несигурни легендарни текстове на руските хроники, приемат че Киевския княз Владимир І поне два пъти преразпределял градовете на синовете си, като при първото Борис* бил поставен в Муром, основан от българите още в края на 813 г. с името Кан*, а едва при второто бил поставен в Ростов (на езерото Неро); при това тези два града – Кан* и Ростов*, заедно с огромния блатист регион Кърчаг* с местните му не-български жители и другите тамошни селища, са дадени под наем на Киевския княз още към есента на 964 г. или най-късно от началото на 965 г., като Киевските владетели, а после и князете на Владимирско-Суздало-Московска Россия плащат ежегодно на канство Волжка България* много голям данък – наричан от руснаците (российците) „Ростовщина“ – чак до 1583 година. А пък града-крепост Тмутаркан*, за който сегашните российски историци неистово претендират, че уж бил „российский“, всъщност е български град-крепост с каназ-владетел български царски принц от рода Дуло*. Интересно е и това, че в др.-руския текст Славяни* са разграничени и противопоставени не само на т.н. Чуди, но и на Кривичи и на Вятичи = ст.-бълг. Батиши* (вж Славяни*, Руси*, Киев*, Кан*, Батиши*).

Ето как е описана и самата женитба на Анна с Владимир, след като той първо взел съгласието на болярите да приеме православната религия и ги настроил до такава степен, че те самите започнали да го убеждават: “Ако беше лош този закон гръцки (т.е. тук “гръцки“ = “православен, източно-православен“), то не би го приела твоята баба Олга* (941-969, майката на баща му Святослав І /945-972/), а тя бе най-мъдрата от всички хора”. А Владимир поискал още по-голяма и еднозначна подкрепа от тях и ги попитал: “Къде ще приемем (ние !) кръщението”, и му отговорили според неговото желание: “Където на тебе ти е приятно”. И след като преминала година от това решение (т.е. след като Владимир затвърдил позициите си по този въпрос), Киевският княз потеглил към крепостта Корсун (Херсон), град гръцки (т.е. православен, а не само византийски), и го нападнал.

Логиката на това нападение над Херсон е неразбираема, за разлика от последователните действия на Владимир – за проучването на другите религии (мохамеданска, еврейска, немска и гръцка = източно-православна) и за осигуряването на болярската подкрепа за покръстването на страната си [следва да се знае, че изброените религии се свързани с конкретни държави и народи, в близост с Киевска Рус: мохамеданската – с Волжка България*, еврейската – с Хазария* и хазарите, немската – с католическа Полша (с Чехия и Германия), гръцката – с Кримските владения на Византия, но също и с Царство България, макар че последното никъде не се споменава и това само по себе си е твърде подозрително].

Вероятно Херсонската инвазия има връзка с едно от предходните събития: “В лето 6493 (985). Тръгна Владимир срещу българите (Волжките българи) с лодки и с чичо си Добрина*, а торките (название на едно от номадските племена в южните степи между Дон и Днепър - бел. ПВ*, вероятно угри*, маджари*) приведе по бреговете с конете им; и победи българите. Казал [тогава] Добрина* на Владимир: “Огледах пленените затворници (“окованите, завързаните”): всички те са с ботуши. Тези данък на нас няма да дават – да идем, да потърсим за себе си обущари”. И сключил Владимир мир с българите, и клетва дали един на друг, и казали българите: “Тогава няма да има между нас мир, когато камък започне да плува, а хмелът – да потъва”. И се върнал Владимир в Киев.” (ПВ*; всъщност тук става въпрос за нападение срещу Волжка България и град Болгар в 981 г., при което Владимир и чичо му Добрина* са пленени с няколко хиляди от бойците си, а чак след като Киевския княз сключил договор с Кана на Волжка България и го гарантирал със женитбата си за дъщеря му Бозак-Болгариня*, едва тогава бил пуснат да се завърне в своите земи по пътя край и през горна Волга и горен Днепър).

Веднага, още в следващото изречение на “Повестта”, има разграничаване на названието и понятието “българи” от “българи от мохамеданската вяра”: “В лето 6494 (986) дойдоха [при Владимир] българи от мохамеданската вяра...” (ПВ*). Това ясно показва, че се прави разлика между двете български общности по вяра, но не и по етнос (в т.ч. и тъй нар. Половци* са българи, но те са староверци, не са нито християни, нито мюсюлмани; при това поне ⅔ от Волжките българи* също не били мюсюлмани, но са наричани така заради официалната религия на владетеля и висшите свещеници в Болгар*). Затова може да се предположи, че предприетият през 985 г. поход не е бил срещу мохамеданската Волжка България*. Изглежда – според известните данни – походът е бил първоначално срещу областта Черна България* (с градовете Чернигов, Курск*, Путивл*), или на юг от там срещу българите Половците*, които все още от езичниците-руси се наричат българи (също езичници), а не с общото нарицателно Половци* – по името на местната им столица Полтава* (ст.-бълг. Балтавар* е редуцирано от российците на Полтава), или с религиозното “гърци” = “източно-православни” (определението “гърци” – “източно-православни”, като антипод на “римляни, немци”, може да се ползва в др.-руската хроника чак след разделянето на Римската и Цариградската църкви през 1054 г., а практически чак към края на ХІ в.).

Все пак не може да се изключи напълно, че походът през 985 г. не е бил насочен срещу българските градове южно от р. Рос* и по Черноморското крайбрежие, които влизали в състава на България, управлявана по това време от Роман Симеон* (979-997) и Самуил* (978/997-1014); вж. Отвъд-Дунавските земи*;

Същевременно нападението на Владимир І Киевски срещу Корсун (Херсон) е свързано по някакъв начин с българите по долното течение на Днепър и на изток от Днестър (т.е. на изток от Онгъла*). А към това следва да се прибави и името на корсунския помагач на киево-российците Анастасий. То съвпада с това на “Анастасий сампсис” – член на делегацията на Българския цар Борис І* до Вселенския събор от 869-870 г., който вер. е представител на периферните райони на държавата или т.н. Външна България* – вж. Владимир І* (889-893), Цуло*, Черна България*, Батбаян*.

Във връзка с това следва да се припомни, че много често родоначалникът и неговите преки наследници носели едно и също име – срв. рода Вананд*, рода Балза*, рода Асен*, фамилията Драган* ~ Драгаш* ~ Драго* ~ Драговол* ~ Драгомир* ~ Драгомирна* ~ Драгомъж* ~ Драгота* ~ Драгшан*, която може да произлиза от родоначалника кан Дере* (378 – 421 ?) и др. В този смисъл е вероятно Аностосий (ок 990) от Херсон (др.-рус. Корсун, вж. бълг. Коршун*) - съседна крепост на българския Белград /5/* и на Кримските български градове (Судак*, Сурош* и др.), да е наследник на Анастасий симпсис (ок. 870), сановник на василевса Борис I* (852-914).
(Следва)




Гласувай:
1



1. kirk - Дрън-дрън, та пляс
02.05.2020 14:56
"Във връзка с това следва да се припомни, че много често родоначалникът и неговите преки наследници носели едно и също име – срв. рода Вананд*, рода Балза*, рода Асен*, фамилията Драган* ~ Драгаш* ~ Драго* ~ Драговол* ~ Драгомир* ~ Драгомирна* ~ Драгомъж* ~ Драгота* ~ Драгшан*, която може да произлиза от родоначалника кан Дере* (378 – 421 ?) и др."
Няма да пояснявам за Вананд и хАсан, колко са български - вж. в ст.б. значението и употребата на дъргъ/дръгъ, драгъ... И престани да си измисляш дедко, че пак ще те заболи главицата...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101427
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031