Прочетен: 387 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 30.04.2020 06:56
Според легендарната историография, Рогнеда била приела като монахиня християнското име Анастасия (Анастас и Анастасия са относително често срещани имена в България от този период, което предполага, че най-вер. българите ги свързват пряко с корена Ан*: “небе, небесен”, а Анастасия директно с името Ана*, Анна*, което можела да носи само първородната дъщеря на кана или първата съпруга, ако била чужденка и се налагало замяна на родното й име при встъпване на българския престол).
Според преданието бащиният й феод е Полоцк (срв. Плочник*). Полоцк е разположен на устието на Полота в Дуна* ( = Зап. Двина) и е известен от 862 г. (ЕС*), но е далече от земите на Половците*. Връзката на Полоцк с Полота, в съчетание с факта, че в руската историография масово се налагат късни митологеми, които нямат нищо общо с действителността и времето на същинските събития (вж. Василий Блажени* и др.), то може да се приеме за по-достоверно, че Рогнеда, която по произход е княгиня на половците*, е била от Полтава* – българския Балтавар* (срв. Олга* /941-969/, за която в доста по-късната и тенденциозна ср.-руска историография също се твърди, че е от Псков*, а всъщност е от Плиска*).
Рогнеда, според доста спорната руска историография, е майка на князете Всеволод, Изяслав, Брячислав, Добронега (вж Добрина*) и Ярослав І Владимирович – Мъдрий (рус. Мудрий), Велик киевски княз (1015-1017, 1019-1024, на запад от Днепър 1025-1036, над цялото Киевско княжество 1036-1054).
Рогнеда е баба на Великите киевски князе:
Изяслав І Ярославич (1054-1068, 1069-1073, 1077-1078; баща на Святополк ІІ /1093-1113/, женен за дъщерята на Кана на половците Тугоркан*);
Всеслав Брячиславич Полоцкий (1068-1069); синовете му са с имената Борис*, Глеб*, Давид*, Росволд*, Роман*, Ростислав (Растиц*), Святослав [подчертаните с курсив и звездичка* имена имат в киевския бит пряк българско-християнски произход и саклански* произход, каквото е името Росволд – срв. река Рос* и сакланите Уруси ~ Руси, Роси];
Святослав ІІ Ярославич (1073-1076; синове: Глеб, Давид, Роман, Олег, Ярослав),
Всеволод І Ярославич (1077, 1078-1093; женен за Анастасия-Мария, дъщеря на император Константин ІХ Мономах /1042-1055/ от извънбрачната му връзка със ? Склирина, чийто български произход е ясно подчертан в имената на децата й: Владимир* ІІ Мономах /1113-1125/, Евпраксия, Екатерина, Мария*, Янка*; Всеволод I повторно се жени за Анна*, дъщеря на Половски кан).
Първоначално границата с половците* (наричани от владимиро-московците и киевчаните в периода след поробването си от татарите към 1239 г. и кумани*) минавала по р. Сула* и р. Стугна* (р. Стугна* е на западния бряг на Днепър, точно на юг от Киев и само на около 25 км от него; р. Сула* е на източния бряг на Днепър и е южна граница на Угрите* /Маджари и Мишари/, които живеят между реките Десна* /Себер-су*/ и Сула*, и стоят в земите на изток от Киев, т.е. през Днепър и срещу него).
Половците* (етнически западно-българи, населяващи Отвъд-Дунавските земи* между Днепър и Кубан*), по време на управлението на Киевския княз Всеволод І (1077, 1078-1093), навлезли в земите на Киевското княжество (на север от р. Стугна* и от р. Сула) и завзели част от териториите му.
В политическите и военните действия между Киевско-руските князе, синове на Ярослав І Мудрий и затова наричани Ярославичи, може ясно да се види двубой между наследниците на Рогнеда и тези от другите бракове на Ярослав І. Но като се проследи линията до Владимир І Святой* и баща му Святослав І* (р. 942-972), се изяснява противоборство между две по-големи групировки – тези с български произход (по линия Олга* - майка на Святослав І* и баба на Владимир І Святой*, на Рогнеда и Анна /3/* - жени на Владимир І Святой, на Na. - жена на Всеслав Полоцки, на Na. - жена на Святослав ІІ, на Анастасия и Анна – жени на Всеволод І, на Na. Тугорканина - жената на Святополк ІІ и дъщеря на Тугоркан*), против всички останали.
Тази плоскост на разделяне и противопоставяне между князете на Киевска Рус досега никога не е била изследвана и дори споменавана. Укрепването на Киевските князе след 921 г. – когато Киев* може би е откъснат от България и става център на самостоятелно княжество, чрез брачни връзки с местната българска аристокрация, може да се проследи още от князуването на Игор Киевски (рус. Игор Рюрикович) – нарчан според българските извори Угър или Угър-Лъчин* (род. 870, автономен и единствен Княз на Киев от 921 до зимата на 944/945 г.). Той се жени от 941 г. за княгинята Олга* (941-969), която освен Святослав І* (род. 942-972), може би ражда и още един син, първороден, който носи името Глеб*. Самото име Глеб*, както знаем, е половско* - т.е. българско. А пък Псков*, от където уж била Олга, носи българското име Плъсков* = Плиска*; българската Плиска* е известна най-късно от края на VIII век, а археологически е български град-крепост от VII или дори от VI-V в., докато руския Псков е известен в писмените източници чак от Х век – от 903 г. (ГЕ*), и се намира приблизително по средата на пътя между Полоцк и Велики Новгород или Хълмград* (вж Киев*).
Самият Святослав І*, чието рожденно име е Борис* (ДТ*, вж. Борис /5/*), е женен за Предслава* - “дъщеря на киевски болярин” (РН*), а също и за Малуша* – наричана и Малуша Любечанка*, дъщерята на Мал* (най-малък син на Болгарския кан Алмъш* и на Нуша-би*, и брат на Арбат*).
Името Предслава* е типично българско, доколкото такава е и представката Пред- (на руско-славянски следва да е Перед-), както и съставната -слава* е от др.-българския езиков фонд; при това името Предслава се явява десетилетия преди 988-990 г. – времето на налагане на старо-българския или словенски* език за административен и служебно-каноничен в християнизирания Киевски феод.
Същевременно Киев* е един от древните български градове в тази част на Европа (вж Самбат*, Аскал*) и е естествено местната най-висша и най-мощна политически и икономически аристокрация да е от български произход. Другата жена на Святослав І - “ключницата” (т.е. икономката) Малуша*, сестра на Добрѝна* и майка на Владимир І Святой*, също е от български произход. При това положение едва ли е учудващо, че Святослав І* (от ок. 964 до 972, род. 942) има претенции към всички български земи и на изток от Киев, и на запад от него, и ги атакува от 964-965 г. до смъртта си (април 972 г.);
В т.с. интерес представлява и посещението на принцеса Олга* (941-969) в Константинопол през 957 г. (Олга уж била покръстена през 955 г.), сближаването й с Императорите Константин VІІ Багренородни (913-959) и Роман ІІ Лакапин (959-963), като Василий ІІ Българоубиец (963-1025) и брат му Константин VІІІ (961-1028) още не са родени. Това сближаване и приемането на християнството от Олга*, може да се свърже с българския й висш аристократичен (царски) произход и българо-византийските политически ходове.
[По това време Византия се управлява от родствения на Българската династия род на Василий I (867-886), който е поставен на трона с дворцов преврат, осъществен и ръководен само от българи (вж. Самбата*); в конкретния период Петър І* (927-970) е оженен от 927 г. за внучката на Роман І Лакапин (920-944) – Мария-Ирина, дъщеря на Император Христофор, сина на Роман І Лакапин (919-944); скоро пък и две дъщери на Петър I са сгодени за Византийските императори и отиват най-късно преди есента на 969 г. да живеят в Константинопол (вж Анна /3/*); в тези години Черна България /2/* – страната на т.н. Половци* – нехристиянизирани българи-древноверци, граничеща със земите на Киевския феод, е важен фактор в Северното Черноморие, на който факт Константин VІІ Багренородни (913/944-959, род. 905) отделя специално внимание].
В тези условия посещението на Олга* във Византия съвсем не може да се обвърже с някаква политическа значимост и тежест на самата Киевска държавица или на сключените от съпруга й – Киевския княз Игор (912-945), киевско-византийски договори, които може да са използвани единствено като претекст за пътуването й. Но като се знае, че Олга* е родово свързана с царстващата в България династия и най-вер. е дъщеря на Владимир І* (889-893), който е брат на Симеон І* (893-927) и руден чичо на цар* Петър І* (927-970), то това нейно пътуване до Константинопол става напълно обяснимо и съвсем логично;
За древното българско име Рогнеда, което е от авест. raohšna-: светлина, raohšni-: “светъл, блестящ, блясък” (*raoghšna, *raokhšna, срв. Балх* = Balkh), raoчah-: “светлина, блясък”, вж. Роксана*;
***
РОКСОЛАНИ – Рокс-олани, *Рокс-алани, *Рох-алани, Алани*;
РОМАН (2) – Борис* (982-1014/15), братът на Глеб* (?-1014/15), получил кръщелното име Роман в 990 г., когато при управлението на баща му Владимир І Святой* (970-978/980-1014) била покръстена от България и Българската православна църква* цялата Киевска Рус (всъщност на първо време не повече от 4 епископии, покриващи Киевската княжеска област, като кръстоносния поход към Новгород, извършен през зимата на 990-991 или след пролетния дъждовен период на 991 г., явно е отделна христоносна война, свързана със завоевателната политика на Киевския княз и описана в др.-руската хроника като кървава разправа над инакомислещите /ПВ*/).
Сведението, че Борис след 988 г. е носел кръщелното име Роман, е посочено в съвременната съветска и руска историография от ХХ и ХХІ век и е прието за меродавно – “За землю Русскую” (Моск., Сов. Россия, 1981), С. М. Соловьев, “История России с древнейших времен” и др. (ПВ*, коментари; РН*);
Безспорно, кръщелното име Роман е свързано с името на кръстителя на Киевското княжество – Българския цар Роман Симеон* (976-997), факт, който умишлено се крие от всички имперски руски, съветски и пак руски историографи от втората половина на ХVІІІ в. до ден днешен. За сравнение това династично име носят Византийските императори Роман І Лакарин (919-944) и Роман ІІ (963-969), управлявали по времето, когато властителите на Киевска Рус били доста далече от приемане на християнството, а следващият е чак Роман ІІІ Аргир (1028-1034), качил се на Византийския трон към 40 години след покръстването на Киевска Рус.
Няма съмнение, че кръстник на новопосветения Борис-Роман, който, ако е роден към юли-септември 982 г., през 990 г. е най-много на около 8 години, бил лично Българският цар Роман или Роман-Симеон* (977-997). А в онези времена, пък и до ден днешен, във верската и конкретно в християнската практика кръстникът, който е пожизнен духовен баща, наставник и ръководител за кръщелника си, е по-важен и от родния баща. Друг въпрос е дали Цар Роман Симеон е присъствал лично на церемонията на покръстването на Борис-Роман и другите синове на Владимир І Киевски, или е бил представляван от изрично опълномощено от него лице, което да предаде посланията му и многобройните богати царски скъпоценни, златни и златотъкани дарове, които по традиция се полагат при такъв тържествен момент. Този специален пълномощник – безспорно висш благородник, може да е бил и някой от свитата на Анна – новата християнска съпруга на Владимир І Киевски, която е родна сестра на Роман Симеон и на Борис ІІ* (870-876/877). Това пък поставя въпроса дали женитбата на Анна не била съвместно дело на Българския цар и Византийските императори, които живеели заедно през 971-977 г. и отлично се познавали, заставени от разнородните си интереси в тоя момент да си сътрудничат.
Кога обаче е станало това покръстване, което хронологично било пряко свързано с превземането на Херсон от тавроскитите* и от Владимир І Киевски.
Според византийски сведения от онова време имало събития, предхождащи и “предвещаващи” завземането на мощния крепостен град Херсон, след като бил обсаден от тавроскитите*, а също и за завладяването на Верея* от българите (ИЗ*). Това били преминаването на Халеевата комета през април 989 г. и голямото земетресение в района на Константитопол, станало през октомври 989 г., което е свързано с появата на “огнени стълпове” в небето на север (ИЗ*). Следователно едва някъде във времето след октомври 989 г. в Константинопол дошла новината за падането на Херсон. По-късно започнали и преговорите между Владимир І Киевски и двамата Византийски императори – Василий ІІ (876-1025) и Константин VІІІ (976-1028), последвани от дългото увещаване на принцеса Анна* да приеме да се омъжи за Владимир, докато накрая тя заминала за Крим (ПВ*). Излиза, че покръстването на Владимир І и брака му с Анна в Херсон не може да са станали преди лятото на 990 г., в която вероятно е извършено към есента и покръстване на гражданите на Киев. Изглежда, обаче, че 12-те сина на Владимир І са покръстени преди масовото кръщаване на Киевските жители в р. Почайна (вж. Чайа*), защото в др.-руската хроника се говори поотделно за тези две събития (ПВ*).
Владимировият син Борис е първият Киевски княз от управляващото семейство, носещ християнското име Роман. От тогава то навлиза в номенклатурата на княжеските имена на Киевската династия и на цялата върхушка в Киевска Рус, а от там и в княжеските семейства на по-късната Суздалска и Московска Русия;
Връзката Борис – Роман, обаче, представлява за нас интерес и поставя важни въпроси от съвсем друга гледна точка. И те са свързани с факта, че Борис и Глеб* са синове на Болгариня*, която е дъщеря на Волжко-Българския кан Тимар Мумин – по прозвище Баджанак или Печенег* (981-1004); тя носи в.-бълг. име-нарицателно Бозук, Бузак или Базук (“принцесата, господарката”, от волгобълг. м.р. Ба*, Бай*, Бак, Бал*, Бат*, Бек, Би, Бий, Боз, Бу, Бул*: “принц, велик княз, княз, господар”). При това към края на 981 г. баща им – Киевският княз Владимир І, заедно с брака си за Волжко-Българската принцеса-мюсюлманка и договора за мир с Волжка България, поел писмено и задължението да не приема християнството (ДТ*) – условие, което макар и да е изчезнало при редакциите на “Повест временных лет” от ХІІ до ХVІ-ХVІІІ в., прозира от останалите в руската хроника данни (ПВ*). Към това следва да се прибавят финансовата зависимост на Владимир І от Волжка България* (Ростовския данък, за който нямал достатъчно пари за ежегодното му изплащане), слабата му позиция на самостоятелен владетел между двете Българии – “Волжка” и “Дунавска”, ако въобще е бил автономен княз, и прочее. Същевременно положението и на Владимир І (978-1014), и на другите му синове, следва да се разглежда в контекста на силната лична позиция на Владимировия син Борис (ок. 982 – към 1015) като първороден син на Болгариня* (принцеса Бозок) и внук на Волжко-Българския владетел-мюсюлманин Тимар Мумин (981-1004), чиито братя, родни чичовци на Бозок-Болгариня, управлявали Волжка България чак до 1021 година.
Излиза, че не само нямало сила, която да принуди Борис да приеме християнството при покръстването на Киевска Рус през 988-990 г., но и нямало причина това да стане. От тук, във връзка с представените в др.-руската хроника “Повест временных лет” факти, произтичат една група въпроси, по-важните от които са:
1. Дали силно недолюбваният от руската хронография Святополк (1014, 1016-1018) не убива Борис и Глеб заради мощното влияние на Волжка България*, провеждано в зоната на Киевското княжество чрез двамата принца – Борис и Глеб;
2. Дали в противостоянето между Святополк и Борис (и Глеб) не стои християнско-ислямският конфликт; дали зад привидния верски (християно-ислямски) конфликт, който винаги е маловажен за българите и между българи, не стои конкурентната борба за превъзходство между ислямската Волжка България и християнското Царство България;
3. Късното канонизиране на Борис и Глеб от Руската църква е свързано с тяхната мъченическа смърт и с опита на тази църква да създаде собствен пантеон от светци-мъченици, но дали те въобще са приели християнството приживе или са християни единствено по силата на народната легенда, нуждите на Руската църква от такива мъченически персонажи и позицията, че всички деца на баща им Владимир І – приеман за първи руски княз-християнин и обявен за светец чак при Иван ІV Грозни (1533-1584), следвало да са християни;
4. Доколко Святополк е бил подкрепян през 1014-1019 г. от “Полша” (по-точно от Полшо-Литовия) и дали всъщност не е подкрепян преди всичко, ако не и единствено, от Българската аристокрация на Седмоградско* (Трансилвания*), на Галичко-Владимирското кралство* (Сама-тера*), на Южна Полша (Краковска и Вроцлавска обл., които са немски от 996 г. и влизат в Полша през 999 г.), на Червенските градове* и на Половците*, оставащи в онзи драматичен момент през 1018-1019 г. изолирани от земите, управлявани от Българския суверен – царете Самуил* (997-1014), Гаврил Радомир* (1014-1015), Иоан І Владислав (1015-1018) и Пресиан ІІ* (1018-1040), който, заедно с Царицата-майка Мария (1015 – сл. 1030, вж. Мария /2/*), трябвало да се установи в Константинопол; това разделяне на северните територии на България от земите й на юг от Дунав е заради мощното настъпление на Император Василий ІІ (986-1025). А той не случайно направил всичко възможно да превземе Видин и по този начин да раздели същевременно и надлъжно на две България – от Черно море до Видин, и от Видин до Римско-папската Унгария;
5. Дали Иоан І Владислав (1015-1018) не е взел правилното решение в тази сложна ситуация, като е отстранил неспособния да се справи с нея Гаврил Радомир* (1014-1015), който бил зависим от Унгария, където се намирал сина му Петър Делян* (1038/40-1041), за да насочи срещу Василий ІІ по-устремно и единно всички възможни сили на Ю. България, отделена от част от ресурсите си на север от Дунав;
6. Дали лошото отношение към християнина Святополк (оженил се за дъщерята на един от няколкото князе в Полша – Болеслав /пр. 992-1025/, крал от 1025 г.; вж. Виола*), което твърде не християнски е демонстрирано с недопустима злост в християнската и писана от християнски свещеници руска хроника, не е плод именно на връзката му с християнска България;
Всъщност, убийствата на Борис и на брат му Глеб не били извършени от Святополк, който явно твърде несправедливо е обвинен за това деяние в др.-руската хроника. При това може би Святополк (1014-1019) също е жертва на братята си Ярослав І и Мстислав. Ето какво пише в българската “История” на Гази-Барадж (1229-1246) за събитията в Киевския феод през онзи период:
“Масгут (Масагет*, принц, брат на Тимар Мумин) бил вдигнат на трона [в столицата Болгар през 1004 г., вместо сваления и убит от стрела Тимар Мумин (981-1004)], след което незабавно освободил Васил (син на Сал-Сал) и утвърдил Сал-Сал за губернатор на [областта] Кашан. Ободреният от това принц [Сал-Сал] разгромил войската на Булимир (Владимир І Киевски /978-1014/) и поставил княза [на Киев] пред избор или да се подчини на [Волжка] България, или – гибел под копитата на тулпарите и мечовете на българските богатири (багатури*). Намирайки се на границата на пълното отчаяние, Булимир (Владимир І) се обърнал към [принц] Ибрахим (брат на Тимар Мумин и на Масагет) с молба незабавно да заеме трона и да прекрати войната, обещавайки за това да утрои размера на Ростовския данък (който Владимир І вече бил утроил веднъж през 981 г.), да се откаже от претенциите си към Хазарските територии (които изцяло влезли във Волжка България през 969 г.) и да отвори за българските търговци всички градове и пътища на Рус.
Тъкмо в това време избухнали вълнения в [град] Болгар, които възглавил сина на Насър – Кул-Мохамед. … Узнавайки за тези събития Ибрахим незабавно тръгнал от Буляр* към столицата [Болгар] със субашкото, чирмишкото и градското опълчение. От другата страна към Болгар от Нур-Сувар тръгнали казанчиите*, желаещи да искат сметка от убиеца на добрия към тях Тимар (981-1004). Но Миша-Юсуф (Миша-Йосиф) – сина на 90-годишния старик Кермек, изгонен от [управляващия кан] Мазгут (1004-1006) от собствения му град – изпреварил всички. Когато той влязъл в столицата [Болгар] и започнал да настъпва със своя отряд към Баринджарската врата (по името на град Баринджар*), Масгут (Масагет /1004-1006/) не издържал и избягал от Болгар в Батъш (батишци*, батыши = вятичи). Казанчиите, пристигнали след това, искали да влязат в цитаделата [на град Балгар] и да вдигнат на трона внука на Джакин, сина на Абдаллах – Туктар, но Миша-Юсуф не ги пуснал и сдал [цитаделата] Мумин-Керман на Ибрахим. Той (Миша-Йосиф), сина на Мар – Джу-Малик, сина на Булат – Хасан, и пристигналия Сал-Сал вдигнали Ибрахим (1006-1021) на трона на Държавата. А пък тебирът Масгут и улана Туктар били отдалечени от него…
Булимир (Владимир І Киевски) незабавно подписал мир с [Волжка] България на гореспоменатите условия, и Ибрахим (1006-1021) съкратил курсибайа* (редовната държавна войска) до хиляда човека, давайки на останалите имения и превилегии (т.е. Владимир І бил в мир с Волжка България от 1006 г. до смъртта си в 1014 г.). Той веднага върнал от Рус Худжа-Ахмед (? *Куджа-Ахмед), а когато оня се отправил обратно, взел на възпитание и осиновил неговия син Исхак и се нарекъл Абу-Исхак (Бащата на Исхак).
След смъртта на Булимир (Владимир І, който починал на 15 юли /РН*/ или през втората половина на 1014 г.) в Рус започнала война за главенство между неговите синове. Мъшда-улы (Мъшда-улу, срв. улу-бий: “областен княз”, рус. Мстислав, *Мъсти-славъ /1015-1036/, ПВ*, РН*; по-вероятно е обче да е убит в 1035 г., ДТ*), управлявящ в Дима-таркан (Тмутаркан*) и ползващ се с подкрепата на Византия, одържал връх. По негова заповед победеният Ар-Аслап (Ярослав І) бил длъжен вероломно да умъртви един от синовете на Булимир от Бозок (Болгариня) – Халиб (Глеб*), а слугите на самия Мъшдаул (Мстислав) заколили другия син на Бозок – Борис*, като главни претенденти за бащиния престол (в др.-руската хроника също се твърди, че Борис е най-подходящ за наследник на баща, най-обичан от народа и пр. /ПВ*/, което индиректно сочи, че докато Владимир І е жив, именно той е бил престолонаследника). …
Мъшда-улъ (Мъсти-слав, който видимо взелвърховната власт в Киевска Рус след отстраняването на Глеб, Борис и Святополк І /1014-1015, 1017-1019/) престанал да изплаща [на Волжка България] данъка за Ростов, което принудило Ибрахим да изпрати към Кан* (дн. Муром) губернатора на [областта] Мардан – Гилас. Гилас от ход превзел Кан и утвърдил там един от Хададите – Курдан, дружелюбен към Държавата (Волжка България). Ар-Аслап (Ярослав І), въпреки заповедта на Мъшдаул (Мстислав), не се придвижил към него на помощ, за което Ибрахим му (на Ярослав І) помогнал да се справи със силния глад в Балин (Северна Рус, в т.ч. Белорусия и Новгород). Повече от това: поощрявайки Ар-Аслап (Ярослав І) да смъкне игото на Мъшдаула, Ибрахим му изпратил канска шапка – копие на своята. Всичко три такива шапки изработил дома на майстора Атрак бине Мус. Другата шапка Ибрахим не много преди смъртта си изпратил на Султана на Хорезъм Махмуд, заедно с копие от “Записки” на Бакир, украшения и немалко пари за построяване на мечет. Султанът се считал за потомък на самия Посланик, и канът се надявал да получи от него заради това изцеление от тежкия си недъг. Подаръците отнесъл Худжа Ахмед и останал при Султана по негова молба …” (ДТ*);
В скандинавските саги се твърди, че Болис (Роман) е убит от скандинавците (рус. варяги*) Еймунд и Рагнар, които отсекли главата му; после я занесли уж на Ярослав І (РН*, стр. 51). Но както става ясно от българската хроника, всъщност Тмутърканския княз Мстислав пратил свои хора да убият Борис.
В руската историография се твърди и това, че третият брат – Святослав, който князувал над Древляните*, след като разбрал, че Борис (Роман) и Глеб са убити, избягал в (?!) Унгария; обаче Святополк изпратил след него свои хора и Святослав бил убит в Карпатските планини (РН*, стр. 51). Всъщност, текстът в др.-руската “Повест” е следният:
“Святополк окаяният и злият убил Святослав, пращайки [свои убиици] при него към планината Угърска, когато оня избягал при Угрите.” (ПВ*, ІІІ).
Дори да приемем, че по-късно “планината Угърска” е др.-руско название за Карпатите, то до и през периода 1014-1019 г. целите Карпати са в Царство България и там унгарци (угри*) не живеят (вж. карти: 988-990 г., България…; 1087 г., Европа…). При това Древляните* обитават югоизточния край на днешната Белорусия, по Днепър и притоците му, където са непосредствени съседи с Угрите* (Себери*), които населяват областта на Чернигов* (Караджар*) и поречието на Десна* (Себер-река) и на Сейм. Затова “Угърска планина” могат да се нарекат височините по източните притоци на Десна* и по р. Сейм, където са районите на Батавил* (Путивл*) и Хурса (Курск*; вж. карта: Украина, релефна карта).
Пък и защо Святослав, желаещ по-бързо да напусне Киевските земи, би бягал от Древлянската си столица Любеч* на запад, пресичайки Киевските владения, при положение, че Святополк, който се разпореждал в Киевската държава, имал добри позиции даже и в Полша. И при положение, че Мстислав и Ярослав І били истинските убийци на братята си Борис и Глеб, за което др.-руската хроника безжалостно обвинява невинния за смъртта им Святополк, не е ли по-вероятно и убийството на Святослав да е тяхно дело. Същевременно трябва да се отбележи и още едно съвпадение, получило се вероятно при по-късното умишлено прередактиране на първоначалния текст на документите, върху които е базирана др.-руската хроника. А именно, че точно Киевският княз Святополк (1014-1015, 1017-1019) умрял някъде в Пустинята между Полша и България*, тоест в северната част на Карпатите, където преработения текст на хрониката сочи уж мястото на убийството на Древлянския княз-губернатор Святослав; вж. Роман /1/*, Анна /3/*, Роман Симеон*, Владимир І Святой*, Борис /5/*, Олга*, Волжка България*, Борис и Глеб*, Болгариня*;
***
ГЛЕБ – името на Руски княз, появило се едновременно с това на брат му Борис* (вж. Борис и Глеб*), което е исконно българско. За българският произход и на името Глеб говори факта, че то е споменато като Половско* в руската историография “Повест временных лет” (ПВ*), написана в 1113 г. и вер. преработена поне веднъж до 1116 г. и още веднъж към края на 16-ти век (преди 1583 г.).
От своя пък страна, още първият модерен руски научен изследовател – Татишчев (1686-1750) – е категоричен, че българи и половци* – тоест т.н. понякога кумани*, са една народност.
Името Глеб, ако не е от Хляб*, Хлеб, може да е идентично по корена си с познатото ни др.-българско и ст.-българско име Глад*;
Наличието на български имена у двама братя, както и това на сестра им Предслава* (! бълг. форма вместо очакваната руска – Передслава) е достатъчно ярък сигнал за произхода им, и по-точно за този на тяхната майка (според някои руски учени майка им е Анна /3/*, но всъщност те са синове на принцесата Болгариня*).
Същевременно Борис и Глеб майче са родени непосредствено след приемането на християнството от баща им Владимир І Святой* през 988 г. Тези факти показват, че майка им Анна е българка, а не “византийка” (т.е. не-българка), както се твърди от някои историци (това твърдение е в противоречие и със самата “Повест врем. лет”, където се казва, че майката на Борис и Глеб е “Болгариня”, т.е. “българката”).
Точно при приемане на християнството от Византия - както пишат руски изследователи, и при брак с византийска принцеса, която не е от български произход, е най-нелогично да се кръстят родените от този брак деца с български имена, а не с имена на византийци или на византийски християнски светци (дори братът на Цар Борис ІІ* /970-976/ носи византийското име Роман - Цар Роман Симеон* /977-997/, при чието царуване Киевска Рус е покръстена от български свещеници).
Споменатите факти, царственото женско българско име, което носи майка им – Анна*, българо-византийските отношения и родства през този период, византийската и българската политика спрямо земите по Северното Черноморие и конкретно към Крим и Киевска Рус, покръстването на аристокрацията и населението на руските княжества само от български свещеници - от епископите и поповете до дяците и псалтите, и пр., ни поставят пред необходимостта още веднъж и вече категорично и недвусмислено, да се изясни въпроса коя е “Царевна Анна - сестрата на Византийския император Василий ІІ Българоубиец (976-1025)” (бел. на руския редактор на ПВ*), жената на Владимир І Святой* (971-1015) от 988 г. и първата християнска велика княгиня на и във новопокръстената Русия.
В др.-руската летопис „Повест временных лет“ (ПВ*) се говори, че “византийските ЦАРЕ Василий и Константин”, “измолили своята сестра Анна” (което обикновено се превежда като “склонили я” от рус.- “упросили”) да отиде в Киевска Рус и да се омъжи за Великия киевски княз Владимир. Но факта, че Анна първоначално се противопоставила на заповедта на василевсите сам по себе си е учудващ – такова поведение не влиза в правата на една принцеса, пък била тя и тяхна сестра. По това време във Византия е семейството на Цар Борис ІІ* (пленено с Царя през 971 г. и заточено в Константинопол), който е убит на българо-византийската граница при бягството си от Цариград заедно с брат си Раман Симеон*.
Нпр. за вдовицата на Борис ІІ (в т.с. и за дъщеря му) може да се говори като за тяхна – на василевсите – “сестра”. При това Василий ІІ и Константин VІІІ са близки роднини с Борис ІІ* и Роман Симеон* по линия на майка им – Лакапина, а освен това византийските архонти са сгодени и вер. оженени за две сестри на Борис ІІ и Роман Симеон.
В “Повест временных лет” се използва и българската форма Цар, при положение, че за византийците в хрониката се използва Цезар. Подобно нещо се среща и в текста за нахлуването на Святослав І в България, като пасажа започва с разказ, засягащ Българския цар и неговите владения, и прелива в разказ за Византийско-Руските отношения, при който се цитира договор, че русите няма да вредят “... нито на тази [земя], която се намира под властта гръцка (= православна), нито на Корсунската (Херсонска) страна и всички градове тамошни (т.е. Херсонски), нито на страната Българска.” (ПВ*), което оправдава използването на титлата Цар вместо Цезар.
Фактите сочат и това, че все още не е изяснен задоволително и въпроса за покръстването на Киевска Рус и действията на отделните държави по това време, като се вижда, че явно е пренебрегната ролята на България и дори е напълно елиминирана в историческите изследвания;
От гледна точка на българския произход на името, формата му следва да е Глеба, като окончанието “-ба”* означава “върховенстващ” (срв. Дулоба*, вж Ба*, Бал*). Коренът Гле- (Гла-) е образуван от Га-*: “имащ, притежаващ” с окончание -ле- (-ла-), което се отнася към Га-, подобно на Ба* ~ Бала* - както в Бял*, Бел*, Вол*, Кол* и пр., а гласната “-е-“ показва настоящо действие (срв. Гла/ва* ~ Гле/да*). Така значението на името Глебъ ~ Глеба, родствено с Глава* и пр., следва да е “имащия върховенство” или “притежателят на върховенство, /оня/ който върховенства”; вж Анна /3/*, Владимир І Святой*, Роман-Симеон*, Самуил*, Добрин*, Малуша*, Половци* (Кумани*), Борис*, Борис и Глеб*, и пр.;
ГЛЕДАМ – ирл. inglennat: ”vestigant” (лат.), atgleinn: ”demonstrat” (лат.); glend, glenn: долина (първоначално – “просека”); вж. Горен*, Гора*; вж. Глад*;
ГЛИГА – мн. ч. Глиги, двата дълги, изкривени и излизащи извън устата зъба у мъжката дива свиня, наричана поради тях Глиган*; значението на Глъг, Глег, Глега, Глига е “длъг, длъгнест, дълъг”; вж. Длъг*;
ГЛИГАН – дива мъжка свиня, Вепър; от Глига*;
***
БОРИС и ГЛЕБ – синовете на Болгариня*: “българката” (др.-рус., рус.), и на Киевския княз Владимир І Святой* (970-1014). Тъй наречената в др.-руските извори (ПВ*) княгиня Болгариня* според руската историография наси името Анна (988-1011) и е “византийска принцеса и сестра на императорите Василий ІІ и Константин VІІІ”, омъжила се за Владимир І Святой* към 988 година и не по-рано от тогава (РН*; вж. Борис /2/*). Всъщност Анна (Анна /3/*) е дъщерята на Българския цар Петър І* (927-970), сестра на царете Борис ІІ* (970-977) и на Роман Симеон* (977-997), тя е втора братовчедка на византийските императори и годеница, а може би и за известно време съпруга на Василий ІІ (963-1025), който е гей; Според руската историография с децата на Анна /3/* за първи път е фиксирано име БОРИС* в руско-славянските аристократични среди на Киевска Рус. Но в ст.-българските източници още Святослав І* (роден 942 г., Киевски княз 965-972) е носел името Борис (ДТ*), т.е. бил е наречен на прадядо си Борис І* (852-914), дядото на майка му – Киевската княгиня Олга* (941-969).
Във връзка с убийствата на Борис и Глеб между август 1014 г. и септември 1015 година, следва да се има предвид, че първо е убит Глеб от полу-брат си Ярослав І, а след него е убит Борис – от полу-брат си Мстислав; при това Ярослав убива Глеб по заповед на Мстислав. Според достигналия до нас (или предоставяния умишлено на историческата общност) текст на руската хроника – Борис, Глеб и Святослав са убити от Святополк І, което явно не отговаря на истината (вж. Половци*, Владимир І Святой* и пр.).
Българските хроникални извори документират и още един факт, който само е загатнат в др.-руската “Повест временних лет” (ХІІ-ХVІ в.) и същевременно не се отрича от данните в нея – че всъщност Болгариня* е дъщеря на Канът на Волжка България* Тимер Мумин Баджанак (981-1004) – принцесата Бозок или Бозак: “господарката” (от волгобълг. Бак, Бек, Бат, Бал, Бел, Бол, Бул, Бъл, Бий: “господар, принц, княз”, Бика: “господарка”);
Бузок (в.-бълг.-рус. Бузок) или по-точно Бузак, Бузък, е омъжена за Киевския княз от 981 или началото на 982 г., след едно злополучно участие на Владимир І (979-1014) в нападение срещу Волжка България*, когато той бил пленен от волжко-българските войски и е пощаден от роднината си и Български кан Тимер Мумин (981-1004). Синовете й Борис и Глеб (Борис Владимирович и Глеб Владимирович) са родени съответно във времето през 981-982 г. и 982-983 г., преди покръстването и женитбата на Владимир І Святой* за Анна /3/* през 988-989 г.; най-вероятно Борис е роден през 982 г., а Глеб през 983 г. и не по-късно от 984 година. Оказва се, че към времето на убийството им през 1014 или 1015 г. Борис и Глеб са към 32-33 г. и 31-32 години – т.е. много по-големи от възрастта, приписвана им от руската историография. А причината за убийствата им от техния старши полу-брат Святополк І Окаяний (1014, 1017-1019), който се възкачил на трона в Киев веднага след смъртта на баща им Владимир І и загинал при бягството си в Пустинята между Полша и (християнска) България*, е както стоящата зад гърба им мощ на Волжка България*, управлявана от чичо им Ибрахим (1006 - сл. 1021), така и връзката им с християнското Царство България*, управлявано от Самуил* (997-1014), Гаврил Радомир* (1014-1015) и Иван Владислав* (1015-1018).
Борис (982-1014) имал християнско име Роман* (ПВ* - бел., вж. Роман /2/*), получено при кръщението му през 988 г., по името на тогавашният Български цар Роман Симеон* (977-997), който е и официалният патронажен покръстител на Киевска Рус; като единствен жив брат на Анна /3/* - съпругата на Владимир І Святой от 988 г., Цар Роман-Симеон имал изключителна позиция спрямо зет си, което е още една причина, поради която точно Българската православна църква* и единствено “българи” – български “епископи, свещеници, дяци и псалти”, покръстват и ограмотяват Киевското княжество от 988 г. насетне.
Борис първоначално е княз на Муром (град Кан*, основан от Крум* в края на 813 г., където е убит от стрела на 13 април 814 г.), а от към 994-996 г. е княз на Ростов и района. Следва да се знае, че Ростов и областта му, заедно с Кан* (Муром) и областта Кърчаг*, са дадени още през 965 г. от Волжка България* под наем на Киевските князе срещу ежегодна плата, наричана “Ростовски данък” и “Ростовщина”, и плащан от Руските върховни князе без прекъсване до към 1583 година.
Борис бил убит веднага след смъртта на баща си Владимир І Святой*, която настъпила “в 6523 (1015) година, … през юли, в 15-тия ден. Умрял той в Брестов (рус. Берестов), и скрили неговата смърт, понеже Святополк бил в Киев.” (ПВ*); всъщност Владимир І умира през 1014 г. – вероятно на 15 юли 1014 г., а всички дати в руската хроника, свързани с това събитие и датирани по него, следва да се приравнят към изходната дата и да се изместят с година напред.
Още от предишната година Владимир се готвел за война със сина си Ярослав (І Мъдри, Киевски княз 1015-1017, 1019-1054), управляващ в Новгород, който от доста време не изпращал в Киев на баща си полагащият се ежегоден Новгородски данък – “2 хиляди гривни от година до година, а [други] 1000 раздавал в Новгород на дружината” (ПВ*); тоест, фактически Владимир І плащал и заплатите на дружината на сина си Ярослав (новгородска гривна = 204 гр. сребро; киевска гривна = 51-68 грама; 2000 новгор. гривни = 408 кг сребро).
Борис – княз на Ростов и съседните райони, пребивавал от края на 1013 или началото на 1014 г. при баща си в Киев, но към последните дни на юни бил изпратен срещу някакви нахлуващи печенегите, които така и не се появили. Известието за смъртта на баща му го настигнала при р. Алта* (др.-бълг. “средната, граничната”), където се установил на лагер и освободил войската на баща си, показвайки добронамереност към нововъзкачилият се Святополк І. Убийците – отряда на Вишеград (рус. Вышгород), които били изпратени от Святополк, го намерили именно там, съсекли го, но когато го понесли към Вишеград и Киев той още бил жив. Убили го двама варяги, специално пратени за това от Святополк, когато той получил сведение, че Борис все още не бил умрял. Имената на всички убийци са Путша, Талец, Еловит и Ляшко. От този разказ, който в голямата си част може и да е привнесена и разкрасена по-късна добавка, излиза че кончината на Борис следва да се постави към края на юли или през август 1015 (1014) г.
Отделен въпрос е в коя година всъщност е починал Киевският княз Владимир І Святой*, понеже именно по нея се определят другите датировки в руската хроника през периода 1011-1016 година. Защото 6522 г. от Сътворението на Света, когато Владимир І заплашил сина си Ярослав с война, отговаря на ХІІ индикт – от 1 септ. 1013 г. до 31 авг. 1014 г., което пък според Древнобългарският календар*, използван и от руснаците чак до 1492 г., е 6521 г. от С.С. = от 1 март 1013 до 28 февр. 1014 г., и 6522 г. от С.С. – времето от 1 март 1014 г. до 28 февруари 1015 г. (смяната на българския календар, при който годината започва от 1 март, с византийския календар с начало на годината от 1 септември, станало в Московия* през 1492 г., което доказва, че датите в руската хроника са поставени след ХV в. и явно са най-рано от към началото на 80-те години на ХVІ в.).
Тъй като данъците се изплащат през есента, а Ярослав вече няколко години не ги пращал на баща си в Киев, то видимо войната е обявена още през късната есен на 1013 г. – “и казал Владимир (І Святой): “Разчиствайте (преградите по) пътищата, замоствайте (по реките) мостовете”, защото искал (да тръгне от Киев и) да нападне (в Новгород сина си) Ярослав“ (ПВ*).
А пък след няколко месеца – т.е. през май-юни 1014 г., “когато Владимир се приготвил (т.е. вече бил завършил подготовката си) да тръгне срещу Ярослав, Ярослав, пращайки (още през есента на 1013 г. или през април 1014 г.) [посланици] зад морето (в Скандинавия или в Дания, която владеела Скандинавия и Англия), довел варяги, понеже се боял от отеца свой; но Бог не дал на дявола радост. Когато Владимир се разболял (? юни 1014 г.), бил при него в това време Борис. Между това печенегите тръгнали на поход срещу Рус, Владимир пратил срещу тях Борис, а самият [той] силно се разболял; в тази болест и умрял през юли на 15-тия ден. Умрял той в Брестов (рус. Берестов), и укрили смъртта му, понеже Святополк бил в Киев. … И положили го в ковчег мраморен, и погребали (тайно) тялото му, на блажения княз, с плач.” (ПВ* - ІІ, 6523);
Но понеже обявяването на войната и подготовката за нея през първата половина на 1014 г. са датирани заедно и то по византийската система през 6522 г. от С.С. (= 1014 г. сл. Хр.), смъртта на Владимир автоматично е поставена през следващата 6523 г., = 1015 година. Всъщност тези две събития са в една година (индикт) по византийската календарна система – през ХІІ индик (от 1 септ. 1013 г. до 31 авг. 1014 г.), но са в различни години само по Древнобългарския календар*, използван в Русия до края на ХV век (1492 г.). Така обявяването на войната и подготовката за нея по българската календарна система са през 6521 г. от С.С. – от 1 март 1013 г. до 28 февр. 1014 г. сл. Хр. А смъртта на Владимир І е през 6522 г. от С.С. – обхващаща времето от 1 март 1014 г. до 28 февруари 1015 г. При поставянето им по византийската ситема след 1492 г., в която годината не започва от 1 март, а е от 1 септември до 31 август на следващата слънчева година, се получило и объркването на датиранията.
Излиза, че Владимир І е починал през юли на 1014 г., а сина му Святополк се възкачил официално след 1 септември 1014 г., когато отстранил и някои от братята си – негови конкуренти за трона, и преминал дълбокия траура за Владимир І, което пък отговаря по византийския календар на ХІІІ индикт (1 септ. 1014 – 31 авг. 1015 г.), приравняван формално от историците към 1015 година. Следващата дата в хрониката, поставена по същата логика и механично след смъртта на Владимир І, е 6524 г. = 1016 г. сл. Хр. = ХІV индикт (1 септ. 1015 – 31 авг. 1016 г.), когато Новгородският княз Ярополк тръгнал на военен поход срещу Святополк.
Но според разказа в руската “Повест временных лет” тези събития са посочени в една и съща година и са здраво обвързани в единство, като Ярополк тръгнал с 1000 варяги и 40 хиляди друга войска веднага щом получил “вест от Киев от сестра си Предслава: “Отецът твой умря, а Святополк властва в Киев, убил е Борис, а за Глеб е изпратил [свои хора-убийци], пази се от него много” (ПВ*).
Значи писмото на Предслава е пратено към края на юли или през август (т.е. през ХІІ индикт), веднага след убийството на Борис, а войските на Ярослав и Святополк се срещнали “край Любеч*” и “застанали на двата бряга на Днепър” след 1 септември 1014 г., през ХІІІ индикт (от 1 септ. 1014 до 31 авг. 1015 г.), който формално се приравнява към 1015 година. По-конкретно двамата князе “застанали по двете страни (бряга) на Днепър, …, и стояли така 3 месеця един срещу друг”, т.е. те, разполагайки с готови още през юни за война армии, се срещнали някъде през втората половина на август; защото основното сражение между Ярополк и Святополк се случило явно след средата на ноември 1014 г., понеже “започнали вече заледеняванията (на река Днепър), [а] Святополк стоял между две езера и цяла нощ пил с дружината своя.”, като тези езера вече били заледени и ледът им в периферията бил достатъчно дебел, за да издържа тежастта на хората (ПВ*).
Въпреки победата, която извоювал в сражението със Святополк, Ярослав влязъл в Киев чак през следващата година – според хрониката сражението на Днепър станало “в година 6524 (1016)”, а влязал в Киев “в година 6525 (1017)” (ПВ*), обаче всъщност това трябва да се постави след 1 март 1015 г. или дори след 1 септември 1015 г. – “и Ярополк отишъл в Киев, и изгорели църквите” (последното говори за религиозен конфликт между Владимир І и сина му Ярослав, който може да се постави и в плоскостта на противостоенето християни-предхристияни, и на двубоя между източно-православни и западно-римски християни, каквито били поне част от варягите, а може с ограбването на църквите Ярослав просто да е платил на варягите-безбожници, поставяйки по този начин и киевчаните в страх и подчинение).
Вследствие на посоченото, смъртта на Владимир І Святой трябва да се постави на 15 юли 1014 г., първото възкачване на Святополк – от юли-август 1014 г. до октомври-ноември 1015 г., първото управление на Ярослав І – от октомври-ноември 1015 г. (Едва ли Святополк след сражението веднага е побягнал към Литовия и Полша, както се внушава в руската хроника, която и без това го представя тенденциозно като злодей. Вероятно той първо се е завърнал в укрепения и силен Киев, чийто трон, богатства и мощ легитимирали властовото му положение).
Влизането на Ярослав в Киев може да е станало най-рано към края на март и началото на април 1015 година (ледоколът по Днепър свършвал през дните на месец март, за което свидетелства Константин VІІ Багренородни /944-959/, обаче войските на Ярослав можели да пристигнат и по пътищата покрай реката от района на Смоленск* или Любеч* до Киев). Обаче пътищата към Киев били добре пазени от войските на Святополк, затова Ярослав, който в сражението на Днепър успял да разбие само една малка част от Святополковата армия (“била сеч жестока, и не можели из-зад езерото печенегите да помогнат [на Святополк]”), имал реална възможност да се запъти към Киев едва след сериозна подготовка, т.е. по-скоро чак след 1 септември-октомври 1015 година.
Казаното за смъртта на Глеб допълва картината от август 1014 година. След убийството на Борис, Святополк “пратил, лъжейки, конен куриер при Глеб, казвайки му така: “Пристигай тук по-скоро, баща ни те вика; силно е болен”. Глеб на часа пък седнал на коня и тръгнал с малка дружина, защото бил послушен към отеца си” (ПВ*). Но от къде е повикан Глеб, който Владимир І бил поставил за княз в Муром (Кан*), град-крепост на река Ока*, на около 120-140 км западно от устието й във Волга. Явно Глеб идвал от Волжка България*, управлявана от чичо му – брата на дядо му Ибрахим (1006-1021; от 981 да 1021 г. Волжака България била управлявана от тримата братя Тимар, Масгут и Ибрахим, а след това от техните синове, което показва, че Борис и Глеб имали изключително силна волжко-българска подкрепа и били главни претенденти за Киевския престол – ! обаче, получавайки властта те щели да станат проводници на исляма, в ущърб на християнството).
В хрониката ясно са посочени жалоните на пътуването на Глеб – първо той “стигнал на Волга”, а от там “пристигнал (по Ока* и Угра*) в Смоленск*, и подминал Смоленск немного, и спрял в Смядина на пристана (на Днепър; вероятно бързащият Глеб в Днепър е взел, наел или закупил нови кораби, вместо да пренася от Угра в Днепър тези, с които плувал преди това от Волга по Ока и Угра). В това време пристигнала вестта от Предслава при Ярослав за смъртта на баща им и изпратил Ярослав да кажат на Глеб: “не ходи (в Киев): баща ти умря, а твоят брат [Борис] е убит от Святополк.”…” (ПВ*).
Скоро след като дошла вестта от Ярослав при Глеб, “…внезапно пристигнали пратените от Святополк да погубят Глеб. И тогава пратените изведнъж завладели кораба Глебов, и оголили оръжията си. Отроците пък на Глеб паднали духом. Окаяният пък Горясер (Мъкосер), един от пратените, заповядал начаса да заколят Глеб. Готвачът пък на Глеб, по име Торчин* (Угър, Маджар, Торк*, Тюрк), измъквайки нож, заклал Глеб като невинно агънце. …
И така, Глеб бил убит, и бил той захвърлен на брега между два дънера, после пък, взимайки го, закарали го и го положили редом с брата негов Борис, в църквата на Светия Василий.” (ПВ*).
Оказва се, че докато Глеб пътувал от Волжка България* (от град Болгар* или от град Биляр*) до Смоленск, вестта на Предслава, изпратена в края на юли или в самото начало на август, стигнала чрез конни куриери до Ярослав “в село Ракомо“ (вер. Раково, вж. Рак*) – някъде в Новгородска област, а от там – до района на Смоленск, където я получил пристигналия току-що Глеб. Тъй като Ярослав, който тръгнал с войската си на юг веднага след своя пратеник до Глеб и дошъл при Любеч* през втората половина на август 1014 г., то за предходните събития остава един период от поне 1 месец – предостатъчно време, за да се реализират.
Ето обаче, как по съвсем друг начин се описват същите събития в българската хроника, написана от Гази-Барадж* (1229-1246):
“След смъртта на Булимир (Владимир) [на 15 юли 1014 г.], в Рус започнала война за главенство между неговите синове (според руската хроника Рус обхващала градовете Киев, Новгород, Любеч, Смоленск, Ростов, Муром, Владимир-Волински и Тмутаркан, като още преди 988 г. Владимир І поставил “Святополк в Туров, Изяслав в Полоцк, в Новгород поставил Ярослав, а Борис в Ростов, а Глеб в Муром, Святослав в Древлянската земя /в Любеч/, Всеволод във Владимир /-Волински/, Мстислав в Тмутаркан”). Мъшдаула (Мстислав, чиято майка била иудейка – вероятно хазарска иудейка, заради което бил поставен от баща си в Тмутарака*), седящ (князуващ, управляващ) в Дима-таркан (рус. Тмутаркан*) и ползващ се от поддръжката на Рум (Византия), удържал връх (т.е. Мстислав станал велик княз, а не Святополк; явно Мстислав воювал с Ярослав при Любеч към края на 1014 г.). По негова (на Мстислав) заповед победеният Ар-Арслап (Ярослав, князуващ в Новгород) бил длъжен вероломно да умъртви един от синовете на Булимир (Владимир) от Бозак – Халиба (Галиб/а, Глеб), а слугите на самият Мъшдаула (Мстислав) заклали другият син на Бозак – Борис, като главни претенденти за бащиния престол…
Мъшдаула (Мстислав) престанал да изплаща данъка за Ростов, което принудило Ибрахим да изпрати към Кан* (Муром) губернатора на [областта] Мардан – Гилас. Гилас от ход превзел Кан* (Муром) и утвърдил там един от Хаддадите – Курдан, който бил дружествен към Държавата (Волжка България*). Ар-Аслап (Ярослав), въпреки заповедите на Мъшдаула (Мстислав), не се придвижил към него (град Муром) на помощ, заради което Ибрахим (1006-1021) му помогнал да се справи със силния глад в Балин (Белорус и Новгородска област). Повече от това: поощрявайки Ар-Аслап (Ярослав) за отхвърляне на игото на Мъшдаула (Мстислав, убит на Дон през 1035 г. от български дълъг лък с желязна стрела, ДТ* - стр. 110-111), [Волжко-Българският кан] Ибрахим (1006-1021
dobrodan, Вие ме обиждате!! :-):-)
Когато двама се карат , третият умира
Тези сведения не само допълват картината, която познаваме от руските хроникални данни, но и напълно я променят. Излиза, че Мстислав е велик княз още от края на 1014 или от 1015 година до убийството му през 1035 г. в района на долната част на река Дон, около град Саркел*, който се готвел да превземе (ДТ*; според руската историография Мстислав е съвладетел на Ярослав чак от 1024 г. и до смъртта си в 1036 г., и то като управлявал от Чернигов*, ПВ*).
Наследниците на Владимир І били разделени на няколко лагера.
Между другото, според руската хроника, през същия период – най-общо от юли 1014 до есента на 1015 г., Святополк убил и полу-брат си Святослав – управляващ “Древлянската земя”, т.е. град Любеч* и областта му, което е допълнение към факта, че сблъсъка между Святополк и Ярослав през август-ноември 1014 г. се състоял именно в района край Любеч. Всъщност това ще да е бил акт на Мстислав, който всъщност воювал и победил Ярослав при Любеч.
Същевременно се изяснява, че Святославовата майка се казвала Малфрида (Матилда) и тя не била майка на Святополк, т.е. Святослав и Святополк били полу-братя. Но почти всички синове на Владимир І били полу-братя помежду си – и братята Борис и Глеб били полу-братя с останалите Владимирови наследници.
Святополк убил Святослав, “пращайки при него [убийци] в планината Угърска (Карпатите – ПВ*, но това по-скоро са и възвишенията на изток от Днепър, т. нар. Средноруски възвишения), когато оня избягал при Угрите (Унгарците, Маджарите, Себерите)”. Всъщност тази “планина” и тези угри могат да са и на изток, в района между реките Сейм и Десна, където живеели големи угърски (маджарски) общности. Единствено Святополк І, след разгрома на войската му от Ярополк при град Любеч в края на ноември 1014 г., бягал на запад – към Полша, където се оженил за дъщерята на Полския архонт Болеслав І (992-1025), Крал на Полша от 1025 г.; след като през 1015 г. Святополк се установил в Полша, още през същата 1015 г. Болеслав І извършил поход срещу Киев, а през 1017 или 1018 г. превзел Киев и покачил на трона му зет си (sema).
За самият Святополк І (1014-1015, 1017-1019) се смята, или по-скоро се носи легенда (може би създадена много време след самите събития от 1014-1019 година), че не е син на Владимир І Святой*, а на неговия полу-брат Ярополк І Святославич (972-980, род. 961). След като през 980 г. Владимир І убил Ярополк І, той се оженил за вече бременната негова жена Юлия и отгледал Святополк като свой син.
Според руската историография тази Юлия била “византийска принцеса”. Обаче да е “принцеса” – т.е. дъщеря на някой от членовете на Византийското императорско семейство, е по-скоро невъзможно, както и това, че е византийка (ромейка) не означава, че е от континенталната същинска Византия (може да е от Кримските византийци и др.). Преди всичко Ярополк (972-980) е бил княз на езическата Киевска държавица-феод, което само по себе си правело невъзможен брака му с легитимна християнска висша аристократка, а и имало забрана византийските принцеси да се омъжват извън империята.
Ако и да е ромейка, Юлия по-скоро ще да е от района на град Херсон, с който бащата на Ярополк І и на Владимир І – Киевския княз Святослав І* (964-972), си имал няколко години вземане-даване, докато нахлувал в Хазария* (673-969) и в християнските България и Византия. Дори е възможно тя да е дъщеря на Святославовия херсонско-византийски съюзник от 968-971 г. Калокир, който получил, наистина, титлата Патриций от Византийския император срещу задачата да подкупи Святослав І* с 15 центенария злато (108 000 златни солида, ИЗ*) и да го въвлече във война срещу християнска България, но пък бил син на по-нисш велможа, с длъжност протевон (кмет) на град Херсон; тоест Юлия чрез баща си Калокир е само патриция, и единствено като жена на съпруга си Ярополк І, който по линия на българския си произход е Велик княз = принц, тя може да бъде наречена принцеса. И това е така, защото, проследявайки само връзката по бащина линия, Ярополк І е син на Святослав І* или Борис /5/* (964-972) – принц по линия на баща си Угър-Лъчин* (рус. Игор); а именно Угър-Лъчин* е син на принца Лъчин* (855-883) – брат на Кан (rex) Джилки (855-882), с когото са синове на Кан Айдар (814-855) – полубрат на Великя кан (Кана-субиги*, цар*, император) Омуртаг* (814-831), като последните двама са синове на Великя кан (цар, император) Крум* (787-814);
През 1071 г. (6579 г. от С.С.) Киевската църква включила Борис и Глеб в числото на светиите и от това време се утвърдил празника на Борис и Глеб на 2 май (ст.ст.) – деня на преместването на мощите им в новата църква, построена във Вишеград (рус. Вышегород) от Киевския вел. княз Изяслав І Ярославич (1054-1068, 1069-1073, род. 1024). През 1115 г. (6623 г. от С.С.), когато управлявал Киевския вел. княз Владимир ІІ Всеволодович–Мономах (1113-1125, род. 1053 г.), мощите им отново тържествено са пренесени в построената под името “Св. Св. Борис и Глеб” каменна църква във Вишеград. В летопис от 1175 (6683) година се споменава, че мечът на Борис принадлежал по това време на Андрей Боголюбски – княз от български произход (вж. Асеневичева*); вж. Болгариня*, Борис*, Борис /5/*, Глеб*, Владимир І Святой*, Олга*, Анна /3/*, Волжка България*;
БОРИС-ПОЛЕ – Борисово поле, рус. Борисполе, където по съветско време се намирал “международния аеропорт” на Киев* (ГЕ*); името на това поле най-вероятно е свързано с Киевския княз Борис*, син на Болгариня* и брат на Глеб*, които били убити от братята си в борбите за Киевския трон след смъртта на баща им Владимир І Святой* (ок. 978-1014) и по-късно са канонизирани като първите Киевско-руски светци – Св. Борис и Св. Глеб; вж. Борис и Глеб*;
***
БОРИС ІІ – Цар на българите (970-977), син на Цар Петър І* (927-970); годините след 971/2 прекарал, заедно с брат си Роман или Роман-Симеон* (977-997), във византийски плен, когато Византия безуспешно се опитвала да се намеси във българските работи, препятствана от категоричната позиция на родната аристокрация, предвождана от комитопулите Самуил*, Арон*, Давид* и Моисей. Това обаче не позволило на друг български висш велможа да бъде коронован за цар на България. Убит е от българските граничари при бягството си от Византия, защото бил облечен във византийски дрехи. След това за цар е коронован брат му Роман Симеон* (977-997), при чието управление през 990 г. почва покръстване на Киевския феод от Българската православна църква* и само от български епископи, свещеници, дяци и псалти (вж Михаил /4/*). Едва след смъртта на Роман за Цар на българите се провъзгласил Самуил* (977-1014); вж. Роман Симеон*, Самуил*;
РОМАН* (1) – името навлиза в номенклатурата на руските княжески имена във връзка с факта, че християнизирането и ограмотяването на Киевска Рус от 988 (по-точно в 990) година насетне – извършено от Българската православна църква като всички “епископи, попове, псалти и дяци били българи”, станало при царуването на Българският цар Роман Симеон* (977-997). В същия начален за др.-руснаците период в Киевска Рус навлизат като християнски княжески и имената Борис*, Владимир*, Глеб*, Предслава* (това женско име може да е още от времето на Великата киевска княгиня и българска принцеса Олга* /941-969/), както и Давид* - името на най-големия брат на Цар Самуил* (997-1014), който управлявал България по време на заточението на Борис ІІ* (970-977) в Константинопол от 972 г.;
РОМАН СИМЕОН – Роман, Цар на българите (976-996), син на Петър І* (927-970) и брат на Борис ІІ* (970-976) и на Анна /3/* - съпругата на Киевския княз Владимир І Святой (978-1015); името Роман Симеон, под което тук се представя Цар Роман, е по-скоро работен епитет, доколкото не е доказано категорично, че формата Роман-Симеон е използвана от или за този забележителен български цар и внук на Симеон І*;
По ред причини, вероятно повече политически, отколкото по липса на данни, в съвременното българско историческо пространство управлението на Роман Симеон остава в сянка. Няма причини да се смята, че след завръщането на Р.С. във Воден и короноването му през 976 или 977 г., до повторното му пленяване през 991 г., Самуил* (971/997-1014) е действал сам и на своя глава, без да се съобразява с решенията на Царя. Напротив, има достатъчно факти, че Самуил* напълно е подържал и укрепвал единоначалието и държавната власт; той не само убил брат си Арон* на 14 юни 978 г. заради негов опит да си присвои царските пълномощия и да детронира Р.С., но и приел царската титла едва след смъртта на Роман Симеон през втората половина на 996 г. или в самото начало на 997 година, а не след пленяването на Българския цар през 991 година.
При управлението на Роман Симеон продължават да действат българските Епископии в Прага* (до 993 г.), Краков* (до 996 г.), а най-вероятно и във Вроцлав* (до 996 г.; на запад, около района на Прага, изглежда има няколко български епископии, защото в писмото си до Чешкия крал Папата говори за тях в множествено число – вж. Пражка българска eпископия*). България граничи с васалната й или полузавима Унгария, с Чехия и с Полша, а Дулебия* е част от страната (завоеванията на Святослав І* /964-972/ са частични и мимолетни, а новия Искорестен* – град Любеч*, управляван до 970 г. от Мал*, е относително близко до Киев*, но и северно от него). Така Киевския феод граничи директно с България по отстоящата на юг от Киев само на около 25 км. река Стугна* (за периферната организация на страната вж. Външна България*), ако не е и част от нея.
Печенегите* от Северно-черноморските степи (Саклан* или Кара Саклан: “Западен Саклан”) са на изток от Днепър* (по р. Сула* - ляв приток на Днепър) и около Днепър от 5-тия до 7-мия най-южни прагове (Конст. Багр. /913-959/), като граничат с българите Половци* (от Днепър до Дон и Крим със столица Полтава* и град Харков*); пък и по традиция Печенегите са съюзници на България и по-рядко противници - наемници на някого, и точно те, по поръчка на “преславците” (ПВ*, т.е. българите със столица Преслав*, Преславското правителство), убиват Святослав І* (Борис /5/*) през 972 г., след като е сключил мирен и съюзен договор на Киев с Византия, който е неизгоден именно за Царство България, а не за печенегите (вж Кур*, Борис /5/*).
Всъщност още към средата и втората половина 972 г. временното обединение на печенегите, под предводителството на кана им Кур*, престанало да съществува, а самият Кур с хората си заминал да служи във Волжка България* (ДТ*).
По времето на Роман Симеон Царство България е достатъчно мощно политически, за да наложи покръстването на Киевска Рус през 986 г., през 987 г. (Шахматов, ПВ*) или през 988 г., извършвано само от български свещеници – “всички епископи, попове, дяци и псалти са българи”, които поемат и управлението на епископиите и на всяка църква, църковните подразделения и църковни писмовно-ограмотителни училища в Киевското княжество (според др.-руските текстове, които може и да са подправени и преправени, с изключението на една църква, която е построена през 995 г. и е дадена на “херсонските попове”; вж Владимир І Святой*, Добрина*, Малуша*, Болгариня*, Анна /3/*).
Интерес представлява и произходът на “царица Анна” (ПВ*), която се жени за Киевския княз Владимир І (вж Анна /3/*, Глеб*) и кръщава децата си с българските имена Борис* и Глеб* (РН*), или единствения си син с името Роман /2/*, а не с варяжки или императорско-византийски имена, свързани с тези на Византийските управници Василий ІІ (876-1025) и брат му Константин VІІІ (вж Глеб*).
Едва след пленяването на Роман Симеон от византийците през 991 г. започва и натискът срещу периферните български земи. Още през 991 г. Киевският княз Владимир І Святой* (978/980-1015), след 3-годишни преговори (от 987 г.), е въвлечен от Василий ІІ в съвместна авантюра и е склонéн да нападне Саркел* (рус. Бела Вежа*, от 967 г. е град на Волжка България*), заедно с византийски войски (ДТ*), което, макар и насочено пряко срещу Волжка България*, нанасяло удар срещу българските позиции в Крим и съседните земи. След това – най-вероятно през 994 г., Владимир І Святой* (978/980-1015), който продължавал да е в съюз с Византийския император Василий ІІ (976-1025), нахлува в Царство България (Улаг Булгар: “Велика България”) “вземайки от там действително голяма плячка” (ДТ*, с. 104); вероятно точно с отразяване на това нахлуване в района на Галиция* (Сама-тера*), Червенските градове* и горен Днестър е свързан военния поход на Самуил* (971/997-1014) в Отвъддунавските земи*.
След пленяването на Роман Симеон в 991 г., през 993 г. и 996 г. българските свещеници са прогонени от Българските епископии в Прага, Краков и Вроцлав – чрез жестоката политика на римско-германското духовенство, но не и без съгласието и помощта на Константинопол и личната политика на императора Василий ІІ (976-1025) срещу България. Възможно е именно тоя успех на антибългарската коалиция да е “позволил” смъртта на Роман Симеон във византийския затвор през 997 г., или поне да я е ускорил; във връзка с това не бива да се забравя, че синовете на Борис ІІ* - поне двама, живеят в Константинопол от 972 г. и безспорно Василий ІІ е ползвал този факт в интригите и действията си; вж. Роман /1/*, Роман /2/*, Самуил*, Петър І*, Борис ІІ*, Анна /3/*, Владимир І Святой*, Половци* (Кумани*), Печенеги*, Глеб*, Вроцлав*, Киев*, Дулебия*, Сама-тера*, и пр.;
