Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.04.2020 06:58 - Фружин, Кракра, Ивац, Сермон, Мария, Фрушка гора и прочее
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 1360 Коментари: 6 Гласове:
2

Последна промяна: 30.04.2020 20:41

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
ФРУЖИН (1) – Фрузин*, епитет на Пресиан ІІ* (1018 – сл. 1030), роден най-късно ок. 995 г., а по-вероятно към и преди 990 г.; починал към 1040 г., което дава правно основание на Петър Делян* да се обяви през 1040 г. за Цар на българите и византийците. Фружин-Пресиан е първородният син на Българския цар Иоан І Владислав* (октомври 1015 – февруари 1018) и на Българската царица Мария (1015 – сл. 1030; вж. Мария /2/*). През 1028-1029 г. Пресиян (Персиан) II или Фружин, заедно с майка си и с Теодора – по-малка и единствена сестра на Византийската престолонаследничка Зоя (1028-1055), организира преврат в Цариград, целящ да застане на единния от 1018 до 1185 г. Българо-Византийски трон; от това, както и от други съпътстващи факти, произтича извода, че на юг от Средни и Долни Дунав е имало един трон – Константинополския, обаче същевременно е имало две корони – византийската и българската, които са носени от двамата законни престолонаследници – Зоя и Фружин. Превратът е разкрит, Пресиан (Персиан) е ослепен, а майка му Мария е заточена в манастир и преместена в друг манастир през 1030 г. (ИЗ*, КК*);

Името-eпитет Фружин или Фрузин, носено от българския принц и цар Пресиан или Персиан II (ок. 990-1040), е безспорно др.-българско, особено като се има предвид фактът, че е използвано още през Х-ХI в., когато е напълно жива и непрекъсната връзката между др.-българската и ср.-българската културна, езикова и религиозно-митологична традиция и практика (формално границата между двата периода е есента на 863 г., когато Борис I* /852-914/ приема официално християнството за държавна религия на България, но на практика и до ден днешен древно-българската култура и митология заема обширни пространства в съзнанието и бита на българите, където беконфликтно съжителства и с християнството, и с модерните представи и философки позиции).

За Фружин или Фрузин срв. името-епитет от Х век, носено от персийския поет Фирдоуси, Фирдауси или Фердоуси (ок. 935-1020), което е от същия корен Фара*, Фар*; перс. Фердояси, ﻰﺳﻮﺪﺮﻔ (ф-р-дуси) е със значение „Райския“, букв. „райска градина“, „рай“, по-рядко „градина; цветна градина, цветарник“ (ПР*), като последното значение пряко кореспондира с българския епитет Кукузел*: „цветен, многоцветен; множествен, пищен“ (вж. Иоан Кукузел*, Кокузел* и пр.). Базово във Фирдоуси е Фард, Фдрд, Ферд – перс. ﺪﺮﻔ (ф-рд): „единдствен; нямащ равен; безподобен, ненадминат, безпрецедентен“ (ПР*), което видимо е свързано с корена Фара*: „божествен“, Фар – перс. ﺭﻔ (ф-р): 1. „блясък, великолепие, пищност; нимб, сияние; божествено сияние“, 2. „летлив, изпаряващ се, ефирен“, както е свързано и с Фарн*;

Българското нарицателно Фружин-Фрузин е сходно и със ср.-перс. Фэрз, Фърз (Фурз, Фруз), ﺰﺮﻔ (ф-р-з): „пъргав, ловък; жизнен, жив, подвижен“, Фдрзам, ﻢﺍﺯﺮﻔ (ф-рзам) книж.: „достоен; подходящ“, Фдрзан, ﻦﺍﺰﺭﻓ (ф-рзан, ф’рзан): „мъдрост, ум, знание“, Фдрзанэ, Фдрзанх, ﻪﻨﺍﺰﺭﻔ (ф-рзан’, ф’рзан’): 1. „мъдрец; учен“; 2. „мъдър; вещ, знаещ“; 3. „умен, разумен“; Фдрзан, Фдрзин, ﻦﻴﺰﺮﻔ (ф-рзин, ф’рзин): шахм. „царица, кралица; (втора по значение и първа по сила) главна фигура; пешка, която става царица“, и пр. (ПР*). При това трябва да се има предвид, че сходството и родството между ср.-персийските думи и българския епитет Фружин или Фрузин се базират върху факта, че имат общ др.-иранско-авестийски произход; вж. Фара*, Фар*, Фа*, Фарн*, Българския език*;

 

ПРЕСИАНПерсиан, др.-българско владетелско име, носено от няколко български владетеля и принцове; от др.-бълг. и ст.-бълг. Персъ, Перса: “перс, перса, персиец, персиеца”, елин. Πέρσής; от др.-перс. pārsa- (ср.-перс. pārs): “перс, перса, персиец”, авест. *pārsa-; прил. ст.-бълг. ďерсьńкъ: “персийски” (СС*, ІХ в.), от *οеръсьскъ; страната Персия е споменавана със ст.-бълг. Перъсида, др.-рус. Перъсида, гръц. Περσίς (ПВ*), Περσίδος, ср.-лат. Persia: “Персиа, Персия”. Името Персиан следва пряко да се свърже със средновековното българско сведение, че “българи и влъхви* (мидийци*) и перси са едно и също” (ПД*); формата на името като Пресиан следва да се обвърже или с неправилно разчитане и фонетизиране през късния период от ХVІІ до ХХ век, или с редуциране под въздействието на ст.-бълг. прьсь, прьси: “гърди, гръд”, прен. “сила, мощ”, и на прѣсиɩaти, прѣсиɩaѭ: “озарявам с обилна светлина, с блясък, правя всичко да засияе”, от Сияе*;

 

ПРЕСИАН ІІПерсиан, Фружин*, Цар на българите (1018 – сл. 1030), като вероятно носи Българската царска титла до смъртта си през 1039-1040 г.; Пресиан е първороден син на Цар Иван Владислав* (1015-1018) и на Мария /2/*; вж. Фружин /1/*;

 

***

ИВАЦ (1) – Таркан-табор* при Кан Борис І* (852-914), участник в българската делегация на Вселенския събор от 869-870 г. - вж Владимир І (889-893). В друг документ същият велможа е посочен с име Илия (КК*), може би под въздействие на близостта с християнското име, или това е било христианското му име след покръстването (участниците в българската делегация на Вселенския събор от 869-70 г. са преставени в един документ с древнобългарски имена, а в други с християнски); при това е фиксирана и различна форма на сана му - Кана-таркан*, което слага знак за равенство между Таркан-табор* и Кана-таркан*.

В единият документ е записано - от устен български на писмен елински и от него е преведено на писмен латински - името Илвац/Илвас (ИЗ*), което го свързва с формата Илица*, разграничавайки го от Ивац, като го отнася към корена Или- ~ Ала* (вж. Алусиан*). Вер. от името Ивац се е формирало името Иван* (не Иоан !), като е получило оконч. -Н, по подобие на Асен*, Кон*, Веригана* и пр. По-трудно е преминаването от юдейско - гръцк. основа ИОАННИС , прието в ср.-бълг. език като ИОАНЪ, ИОАННЪ, ИОАННА, ИОАНИЦА*, и разпространено в този вид чрез бълг. книги и слово в централна и източна Европа. Интерес представлява окончанието “-ц”, “-ца” към основата “Ива-”, което образува нарицателни като Средец*: “този, който е в средата”, Беглец*: “този, който бяга”, Венец*: “този, който е (из)вит”, Алцек* “този, който е среден, променлив, блестящ” (от Ал*: среда, среден, делящ, променлив, блестящ и т.н.) и пр. Според законът за променливата главна гласна в Българският език* (срв. Аспарух* ~ Есперих* ~ Исперих*), корена на името Ива- най-вер. трябва да се приравни към Ава-*: “бал-*, бай-*” във Авитохол*, като в И. пълния член -то-, който се явява окончание за коренът Ава- в Авитохол*, е заменен от -ц, -ца, имащо почти същото значение за формирането на думата. Това показва, че Ивац вер. има идентично на Авитохол* значение; вж Иван*, Алцек (1)*; вж Владимир І*, Борис І*, Таркан-табор*, Кана-таркан*;

 

ИВАЦ (2) – Иван /5/*, Иоан, висш български велможа от Х-ХІ век при Цар Самуил* (997-1014) и при Цар Иоан Владислав* (1015-1018); мощен противник на обединяването на България с Византия, ослепен в царския дворец на планината Врохот (Върхот) с коварство от свой гост-византиец на 15 август 1018 г. – Успение Богородично; по всяка вероятност родственик и наследник на Ивац (1)* от ІХ век – срв Драгогол*, Драгомъж*, Глава* и пр.; вж. Иван /5/*;

 

ИВАЦ (3) – Мануил Ивац, навярно син на Ивац (2)*; И. се присъединява към Цар Петър ІІ Делян* (1040-1041) през 1040 година и предава на българската армия обоза и хазната на Византийския император Михаил ІV (1034-1041), при когото Ивац е бил на служба по това време; След предателството на Алусиан* - вторият син на Цар Иоан Владислав* (1015-1018), който също е във византийския двор, И. се оттегля да защитава своите владения със столица Прилеп*. Там, в едно от сраженията, е пленен от византийците;

 

ИВАН (5) – Ивац /2/*; Иван или Ивац е висш български аристократ и военачалник от края на Х в. и началото на ХІ в., по времето на Цар Самуил* (997-1014) и на Цар Иоан Владислав* (1015-1018), а вероятно още при управлението на Цар Роман Симеон* (977-997). Бил военачалник на Битоля* – една от резиденциите на Цар Иоан Владислав. Постоянно разбивал войските на Василий ІІ. През 1018 г., когато в Срем* продължавал да се разпорежда Сермон*, вече Иван-Ивац бил управител на непревзимаемия царския дворец в планината Врохот. Василий ІІ му писал и цели 55 дни го увещавал да се предаде, докато в същото време И. организирал войските си за отпор на императорската армия. На 15 август 1018 г. – по време на празнуването на Успение Богородично, с жестоко антихристиянско коварство Византийският администратор на Охрид Евстатий, дошъл като гост за тържествата за Дева Мария, успял да го ослепи, а после го завел при Василий ІІ в Девол* (КК*);

***

КРАКРА – срв. ст.-бълг. κраги, крати: “вик, гръмовност, шум; крамола*; известност, сила, мощ” (вж. Шумен*), а също κратъ, кратű: “кратен; множествен” (СТР*); срв. Край, Крак, Крачун, Краков и пр.;

КРАКРА ПЕРНИШКИ – знаменит български висш аристократ от Х-ХІ в., управител на крепостта и града Перник* и крепостите в Пернишката област; върл враг на каквото и да е присъединяване на България към Византия и оказващ мощна съпротива на византийските домогвания и войски; С аристократа Ивац /2/* е единомишленик и вероятно приятел. Накрая, изглежда по височайша заповед – вероятно на Фружин /1/* или Персиан II*, защото освен Царя друг не може да му заповядва, предава към 1019-1020 г. Перник* и още поне 30-тина крепости под властта на Византия или на общото т.н. Българо-Византийско управление през XI и XII век*; вж. Фружин /1/*, Мария*, Ивац /2/* и пр.;

 

ПЕРНА – от бълг. ПЕРКАМ*: “удрям”; вж ПЕРНАТ (2)*;

 

ПЕРНИК – име на средновековен град-крепост, носещ и до днес същото название; от ПЕРНА*, със знач. “удрящ”, “биещ”, Перкащ*, Пердашещ*, Перващ* и същевременно Перещ*, закрилящ, ра-зпростиращ се, паказващ се, предизвикващ, Перчещ*. Името е в синхрон с ключовото му место в крепостната система на Средец*, по главния път Средец - Белград* и Белград - Константинопол, Плиска* - Кюстендил* - Скопие* - Охрид* - Епир, Тесалия, Атика и Кюстендил - Скопие - Черна гора* -  Далмация, като част от пътя Азия (през М.Азия) - З Европа и И Европа (и Кавказките порти*) - ЮЗ Европа, и на мощта на собствените му качества като районен център и цитадела; управляван е от аристократа Кракра Пернишки*;

***

ДРАГОМЪЖ (1)висш български военачалник, който през 1018 г. предал крепостта Струмица* (дн. в Р. Македония) на Василий ІІ. Смята се, че по ранг той е равен на Кракра* от Перник* (Кракра Пернишки*), навярно с ранг Комит* (ст.-бълг. Къметъ, ИЗ*), като стоял на този пост още при управлението на Самуил* (997-1014) и дори по-рано. Знае се, че Д., заедно със Струмица, предал на Василий ІІ и солунския стратег Иоан Халдий, който бил престоял в български плен 22 години (тоест от 996 г.), като се предполага, че византиеца бил пленен лично от него; вж Византийско-Българско управление през ХІ и ХІІ век*;

***

СЕРМОН – Зермос или по-вер. Чермо*, Иоан Черма; Симеон (Симеона), български боил от ХІ в., Чермон* (Черм©), Черма ~ Зерма* (КК*); управлява в град Срем* (дн. Сремска Митровица, в Реп. Сърбия) на река Сава*, и областта около него – последната автономна българска територия на юг от Дунав през 1019 година.

Иоан Скилица пише, че С. отказвал да се покори на Василий ІІ Българоубиец (976-1025), а значи и на Българската царица Мария* (1015 - сл. 1030) и на Българския цар Пресиан ІІ (1018 - сл. 1030, Фружин /1/*), дори тогава, когато Хърватските князе приели върховната власт на Византийския император [Василий ІІ е втори братовчед на Борис ІІ* и на Роман-Симеон*, а и поначало цялата “Арменска” династия (867-1057), която е поставена на трона в Константинопол от българи и най-вероятно с личната намеса на Борис І* (852-914), е родствена с Българския царски род (вж. Самбата*). Всъщност през 1018 г. Василий ІІ обединил в ръцете си двете корони – на Византия и на България, вж. Византо-Българско управление на юг от Дунав през ХІ и ХІІ век*].

Срещу С., който вероятно можел да разчита на съдействието на унгарците (вж. Арбат*), била изпратена войска, водена от Константин Диоген, управител на покорения вече Белград* (български град до определянето му за столица на Сърбия* през ХІХ в.). Военната акция нямала изгледи за успех и К. Диоген предложил преговори, като положил необходимата клетва за неприкосновеност на българския велможа (вж Крум*). Сермон не бил доверчив и се решило срещата да стане на лодки всред река Сава, а преговарящите да бъдат придружени от по трима невъоръжени войника.

По време на преговорите К. Диоген извадил скрит в дрехите му нож, пробол Сермон и бързо отплувал с лодката си. По-късно се явил с цялата си войска пред стените на крепостта и успял да убеди обезсърчените българи и съпругата на С. да се предадът. Вдовицата била отведена в Константинопол и омъжена за някакъв столичен първенец, поставяйки началото на още един българо-ромейски род, а убиецът К. Диоген поел управлението на областта като награда. Тогава или малко по-късно областта била превърната в отделна византийска провинция (тема), под името Сирмиум.

Сермон, според хрониста Скилица, е “брат на Нестонг*” (? бълг. Нестѫга, срв. ст.-бълг. нестатък: “недостиг, недостатъчност, липса; лишение; недостатък; елипсис, елипса (изпускане на част от изречението)”, нести, несѫ: “нося в определена посока, занасям, донасям, отнасям”, нестоѩи: “преходен, преходящ; бърз; неуловим”, МС*).

От някои се предполага, че С. не е носил това си име – то се е получило благодарение на близостта му с елинско-римското название на областта и на града – Сермион, Сирмион. Изследователите свързват велможата С. с два златни печата, чийто надпис на елинско-византийски език е “Богородице, помагай на стратилата Зермос” ( = бълг. Чермѫ) и един оловен печат с текст на елинско-византийски език:“Господи помагай на своя раб протоспатарий Иоан Ксермон” (= бълг. Иωан Чермѫ или Иоан Чермъ/о; използването на международния елински език в печатите на владетеля на тази гранична българска област е напълно оправдано с оглед на входящите и изходящите документи, които е трябвало да издава).

Според българската традиция от този период, родът на С. - Черма*, вер. е управлявал тази област и град Срем* поне от времето на Крум* (787-814). Самият С., за разлика от брат си Нестонг*, който преминава преди 1018 г. на византийска страна, е всред ония Български боили, които яростно и до край защитават българската независимост през ХІ в. (КК*).

Според българската фонетика, която е трудно преведима на елински и византийски, формата, на записаното като Зермос и Ксермон име, е Чермо, Чермон или по-вер. Черма* - срв. записването на др.-бълг. Чергобила* (от по-старото Ичергу-боила*, от корена Ас* ~ Ис*, Иш) на елински като Зергобула; срв. също фамилията на болярите Зерно*, които са Черно*; срв. елинското записване на “българската риба Ксистон”, която всъщност е Чистон, Чист©, Чиста*, Чига*.

Съпоставката категорично сочи, че под елинските “З-” и “Кс-” се крие българското “Ч-”, и в този смисъл срв. ст.-бълг. Чрьмьнъ, Чрьмьνϊ: “червен”, фонет. Чермен, Чермно, Чермон, като такъв епитет-сан може да носи княз от царски род (принц), имащ право да се облича в червени одежди. Името Черма може да е фамилия, както и титла, защото е с корен Чар*, Чер*: “висш”, което се записва със съкратената формула Чрь- (от пълната форма Чарь-, Черь-, Чѧрь-), като се фонетизира Чар-, Чер-, а не Чре-, Чрь- и пр. (вж. Каназ*). Като име-фамилия Чермѫ (Чермо, Чермон и пр.) може да се преведе със синонима си “Високов”;

***

МАРИЯ (2) – Мария Българска*, Българска царица (1015 – след 1030), съпруга на Цар Иоан Владислав* (1015-1018), с когото до смъртта му през 1018 г. вече имали 12 деца – 6 момчета и 6 момичета (имената на някои от синовете й са Пресиан* /Фружин*/, Алусиан*, Арон, Траян и пр.). Коронована е официално за Българска царица най-вероятно заедно със съпруга си през 1015 (6523) година. При това ритуалът на коронацията може да бъде изпълнен единствено от Българския патриарх, в присъствието на висшия клир и върховните български аристократи и чуждите посланици, като никой повече не може да го отмени до самата смърт на коронования.

От края на 1018 или началото на 1019 г., предвид конкретните обстоятелства, Мария Българска приела предложението на братята-императори Василий ІІ (976-1025) и Константин VІІІ (976-1028), сключила с тях съответен мирен и съюзен договор и се настанила да живее в Константинопол. През 1029 г. организирала преврат, за да постави на престола в Константинопол най-големият от синовете си – Българския цар Пресиан*, наричан и Фружин*, който трябвало да се възкачи заедно с Теодора, сестрата на управляващата Императрица Зоя Багренородна (1028-1050, род. 978, дъщеря на Константин VІІІ /976-1028/).

След провала на операцията, вероятно през 1030 г., формално от Роман ІІІ Аргир (1028 – 04, 11, 1034, убит от заговорници), а всъщност по искане на властницата Зоя Багренородна (978-1050), Мария Българска била заточена в манастир на западния бряг на М. Азия (през същата 1030 г. била подстригана за монахиня и Теодора – сестрата на Зоя, която е участничка в заговора на Мария за въздигането на Българския цар Пресиан на Византийския трон). Царица Мария Българска произхождала от семейството на Симеон І* (893/914-927) и Петър І* (927-970), което гарантирало законово правото върху Българската корона на съпруга й Иоан Владислав (1015-1018; или Иван Владислав*) и на синовете й, и каквото нямали в такава степен Цар Самуил* (997-1014) и сина му Цар Гавриил Радомир* (1014-1015);

В Синодика от 1211 (6719) г. на Българския цар Борил* (1207-1218), в параграф 87 е спомената именно управляващата самостоятелно царица Мария:

“87. Началото на Българските царе: На Бориса, първият [християнски] български цар (834/852-914), наречен в светото кръщение Михаил, който приведе българския род към богоразумие чрез светото кръщение, вечнаа памет. На неговия син Симеон (893/914-927) и неговия внук цар Петър (927-971), на Пленимир, Борис (971-977), Роман (977-997), Самуил (997-1014), Радомир, Гавриил (1014-1015), Владимир, Владислав (1015-1018) – древни (стари) български царе, които със земното царство наследиха и небесното [царство], вечнаа памет. На древната (старата) българска царица Мария (1015 – сл. 1030/1040) вечнаа памет." (ТБИ*);




Гласувай:
3



1. dichodichev1 - История на Българите
30.04.2020 07:01
От “компанията” на древните (старите, първите) български царе и съцаре, управлявали в периода ІХ-ХІ в., в която е спомената като самостоятелна владетелка в поменика Българската царица Мария, и от хронологичното място, където е поставена, се вижда ясно и категорично, че става въпрос именно за Мария Българска, съпругата на Иоан Владислав* (1015-1018). Същевременно по този начин е подчертано, че тя е управлявала като легитимна владетелка след смъртта на съпруга си през 1018 г. и е била такава чак до смъртта си, без значение къде е живяла и дали в някакъв момент след 1030 г. е приела монашество; вж. Тихомир*, Иван (Иоан) Владислав*, Самуил*, Петър І*, Петър Делян*, Алусиан*, Пресиан*, Фружин*, Цар*, Самодържец* и пр.;

МАРИЯ (3) – дъщеря на принц Траян*, сина на Българския цар Иоан Владислав* (1015-1018), и внучка на Мария (2)*; кръстена е явно на баба си. Според аристократът-историк Никифор Вриении “тя била най-красивата и най-умната от всички жени и съединявала външната хубост с вътрешната красота и блестяля както със знатния си произход, така и с добродетелна чистота и приятен характер” (КК*). Нейна внучка е Византийската принцеса и писателка Анна Комнина*, която възхвалява красотата й и царствения й български произход. Мария била съпруга на Андроник Дука, племенник на Император Константин Х Дука (1059-1067). Имала три дъщери, а най-голямата, Ирина, била съпруга на Алексий І Комнин (1081-1118) и майка на Анна Комнина*. Двамата й синове играели видна роля в двореца при управлението на Алексий І Комнин. Творчеството на Анна Комнина е неуспоримо доказателство, че рода високо ценял и се гордеел с българския си произход (КК*).

***
ФРУЖИН АСЕН – Фружин Шишман Асен, вж. Фружин /2/*;
ФРУЖИН ШИШМАН – Фружин Шишман Асен, вж. Фружин Асен*, Фружин /2/*;
ФРУЖИН ШИШМАН АСЕН – Фружин Шишман*, Фружин Асен*, вж. Фружин /2/*;

ФРУЗИН – Фружин*;

ФРУШКА ГОРА – Фружка гора, сърбизъм от ХVІІІ в., превеждан и днес “франкските планини” (ИБС*); Топонимът, според сръбската легенда, се свързва с едно масово бягство – през 1690 г. – на група сърби (но областта Сърбия*, където живеят етническите сърби* /syrfen/, е закрита и „изчезва“ в 1439 г. /ИОД*/; по-скоро става въпрос и за т.н. “серви”, т.е. българите от областта Сервиа* /ИОД*, НА*/; етническите земи на сърбите са на юг от р. Сръбска Морава – днес демагогски сменено на Западна Морава*, и на запад от р. Ибър*, наричани са от османците “земята Лаз” и пр. /ИОД*/, а в австро-германките карти са отбелязвани изрично с етнонима sirfen, syrfen: “сърби”, вж. карти: 1585-1589 г., 1683 г., и др.).

Тези бегълци се присъединили към мероприятията на Свещената лига (1683-1699) – създадена като съюз срещу Османския султанат през 1683-1684 г. под егидата на Римския папа Инокентий ХІ (1676-1689) и Римо-германския император Леополд І Хабсбург (1658-1705), в която участват Полско-Литовската държава на Ян ІІІ Собиески (1676-1696), република Венеция и други, а в 1686 г. се присъединила и Московия*, където властвала 29-годишната княгиня-регент София Алексеевна (1682-1689, род. 1657 г.) – формално заедно с 20-годишния слабоумен Иван V (1682-1696, род. 1666) и 14-годишния Петър І (1682-1725, род. 1672 г.);

“Сърбите“ избягали “заедно със съседните им албански племена, [включвайки се] към проникналите [през 1690 г.] дълбоко във вътрешността на Балканите австрийски войски” (през 1689 г. достигат до Белоградчик, Ниш, Прищина). Бегълците, които общо били 37 хиляди (а според други много по-късни и безпочвени твърдения станали цели 70 хиляди), “успяват да се изплъзнат от турските отмъстителни мерки само чрез наподобяващо бягство оттегляне, под водителството на своя патриарх Арсений ІІІ Църноевич (около 1633-1706) от Печ (Ипек; всъщност и митрополита не се казва със сърбизираното име Църноевич, а с бълг. Чарноевич). Те се оттеглят на групи през [реките] Сава и Дунав в южноунгарските области и превръщат – облагодетелствани с кралски привилегии за свобода на изповедание, свободен избор на владици и известна управленска автономия – Сирмия (Сремска област*, Срем*) в един нов център на сръбска православна църковна култура (между другото се основават многобройни манастири във Фрушка гора, т.е. във “франкските планини”).

През 1713 г. се премества седалището на църковния глава от манастира Крушедол (от бълг. Круша* и бълг. Дол*) в близкия Карловиц (дн. Стремски Карловци), който впоследствие има важна посредническа мисия като църковно-културно и организационно-политическо средище за живеещите в Хабсбургската дунавска монархия православни християни и в областта на Южна Унгария сърби.” (Едгар Хьош, ИБС*, с. 127).

През антиосманската кампания в 1689 г. австрийските войски стигат Ниш, Прищина, Щип и София (АБИ*) и др., които са български райони, населени с българи (НА*). Знае се, че българските поселения обхващат също цялото Моравие (по р. Българска Морава* и съставните й от изворите до устието в Дунав) и земите на север от Сръбска Морава* (днес Западна Морава) и източно от р. Ибър (срб. Ibar) и р. Бели Днин (срб. Beli Drim) и притока му Клин (Klina) с Призрен и Шар-планина*; т.е. българите населяват източната част на област Косово*, Белградска област*, Браничевска (срб. Пожаровачка) област*, района на Копаник или Копалник (срб. Копаоник) и др. Тук следва да се припомни, че през лятото на 1389 г. Сръбския княз Лазар Хреблянович (1376-1389), в очакване на пристигането на османската армия на Мурад І (1362-1389), разположил войски си и съюзните му сили далеч извън своите етнически сръбски владения, на изток от река Ибър (днес съставната Ситница, Sitnica), в местността Косово поле*, която е в българските етнически територии (ИОД*).

От направените тук по-детайлни уточнения се вижда, че в това твърдение на западно-европейския историка Едгар Хьош, който явно се е поддал на провежданата през ХІХ и ХХ в. сръбска националистическа дезинформация, българите – умишлено или не, са напълно заличени като участници в събитията от 1689-1690 г. и в казаната изселническа вълна. При това самата Сремска област*, където намерили приют казаните бежанци, е традиционно българска от векове и е малко вероятно тамошните местни българи да са изчезнали като етнически елемент от територията й към края на ХVІІ век.

Ето, обаче, какво всъщност свидетелства за събитията от 1690 г. италианеца Симплициано Бизозерио:
“Като не намирали повече препятствия за своето зверство, мохамеданите принудили сърбите, които се загнездили в Нови Пазар, да търсят спасение в манастира Студеница (на около 50 км северно от Нови Пазар); през това време за тяхната погибел побързали да пристигнат и турците от Босна и татарите от равнините на Косово. Християните точно така (по същия начин) били изгонени от Призрен, Печ, Вранье, Вучитрн, [Косовска] Митровица (това са нови, днешни сръбски имена, а през ХVІІ в. се наричат Ипек, Враня, Вълчитрън и т.н.) и много други места, даже и от онези, [които са] далеч от Косово. Страшно зрелище, понеже дошлите неверници варвари били безмилостни към тези нещастни жители, които всичките, без оглед на старост и пол, хвърляли под сабята; в обятията на смъртта попадали и онези, които повярвайки на обещанията [на турците], напуснали убежищата си в горите, където спасявали живота си. Когато всички жители били заклани, били изгорени и превърнати в пепел и техните бедни колиби; от огъня се спасили само градовете Прищина, Печ (Ипек) и Призрен, понеже в тях арнаутите* (албанците) се населили, за да презимуват…

Ужасна била случката с Печкия (Ипекския) [първенец] Махмуд-паша… той се хвърлил с арнаутите да разорява онези села [в Сърбия], за които знаел, че били приели Царската (на Австрийския император) защита, разсичайки на части всички, които попадали на пътя му, макар че за тях Сърбия била обща родина” (wwwendar /history/ kosovo_memo. php).

Вижда се, че когато става въпрос за Нови Пазар, Студеница и Ипек (Печ), италианецът Симплициано Бизозерио категорично говори за сърби* и за “Сърбия”; точно същите етнически сърби са посочени в авство-германците карти от това време и в същия район с етнонима sirfen, syrfen – т.е. сърфен, сърпен, сърбен: “сърби”, за разлика от названието на огромната османска служебна (сервизна) област Сервиа* (Servia), чието име е базирано върху латинското serviо: “служещ; изпълняващ, обслужващ; имащ задължения, задължен; подчинен”. Обаче когато очевидецът-италианец говори едновременно и за сръбските земи, и за съседни необитавани от сърби територии, и конкретно за селища и области, където населението е само българско – Враня, Вълчитрън, Косовска Митровица, Прищина и Признен, той използва термина “християните”, който включва най-вече Българи, които се различават видимо от сърби.

Трябва да се припомни, че за османските турци етническия сръбски феод “Сърбия” има конкретно име “земята Лаз” или “Лазка земя” (ИОД*), т.е. земята на княз Лазар Хреблянович (1376-1389) и на сина му Стефан Лазаревич* (1389-1427). И това название не включва други територии, освен тези на юг от Сръбска Морава и на запад от Ибър и Бели Дрин с притока му Клин* (“разделение; граница”). Тая етническа Сърбия (“земята Лаз”) е съседна със земите на Вълкооглу*: “сина на Вълко” (ИОД*), т.е. на Българския деспот Георги Бранкович* (1398-1456/59), както и със земите на Сарадж-бей – Цар Иоан Срацимир* (1356-1396<) и на сина му Цар Константин Срацимир* (1396-1422). Същата етническа Сърбия или “земята Лаз” е напълно покорена от османците през 1439 г., като била разделена и раздадена заедно с местното сръбско население на османските военни служители във вид на поземлени владения – хасове, зиамети, вакъфи и тимари, и с това престанала да съществува като феод, но продължила да се споменава през ХVІ и ХVІІ в. като етнически район и географско название.

Пълното заличаване на етническия сръбски феод – наричан “земята на Лазар” или “Сърбия”, станало едва след смъртта на Сигизмунд І* (†9 декември 1437 г.) и след добре подготвено тактическо османско лятно настъпление срещу владенията на Георги Бранкович* (1398-1456/59), проведено в района на Никьобри (? Ново Бърдо, на ок. 62-65 км северно от Скопие), което било подкрепено и с “двумесечно сражение” (обсада) на Семендире (Самандрия*, днес Смедеревска паланка, която в ХV-ХVІІ век по пътя покрай р. Българска Морава* била на ок. 50-60 км на юг от Дунава и Смедарево). Фактът, че Османската държава придобила всецяло правата и собствеността над хората и земите в етническа Сърбия, разположена в границите на юг от река Сръбска Морава* (дн. Западна Морава) и на запад от реките Ибър, Бели Дрин и Клин, е отбелязано категорично от османските хронисти още през ХV в.: “цялата Лазка земя била подчинена на мюсюлманите; това завладяване станало през 842 година по Хеджра” – т.е. в 1439 г. след Христа (ИОД*, 202).

Всичко това означава, че и италианецът Бизозерио ползвал през 1690 г. същите ясно очертани етнически граници на сърбите – представляващи и валидни османски административни териториални параметри, които определяли големината на страната и понятието “земята Лаз” или “Сърбия”. Съвсем друго значение и параметри имала военно-сервизната област Сервиа* (Servia), която, както и името й, явно не били споменавани в този италиански текст;

В случаят е важен фактът, че първото по-масово заселване на сърби в Сремските земи се фиксира чак през 1690 година. Най-вероятно тези сърби*, които са само процент от всичките 37 хиляди изселници – включващи “съседните им албански племена”, са от сръбския етнически район, намиращ се в границите между р. Сръбска Морава*, р. Ибър и Северна Албания (вж. Сърби*). Или пък такава е била задачата на един по-късен мит, създаден по време на националистичния период на днешна Сърбия, започнал от началните десетилетия на ХІХ век. Защото, въпреки добре известната отмъстителност на османските турци, все пак етническите сръбски земи остават западно от главната посока на тогавашната австрийска инвазия – насочена към Българските етнически територии, а същевременно Османския султан Сюлейман ІІ (1687-1691) и неговите управници едва ли са искали да губят от приходите на държавата, унищожавайки напълно една цяла област – в случая Сръбската етническа област (пък и бягството не става през 1689 г., когато австрийците водят активни бойни действия и провеждат мощни настъпателни операции, а през есента на 1690 г.). Това предполага, че дори и Печкия (Ипекския) митрополит Арсений ІІІ Чарноевич, като духовен и политически водач на паството си да е имал свое лично основание да избяга в управлявана от Хабсбургите територия, повечето сърби са напуснали района най-вече по политически и икономически причини, а чак след това от непосредствен страх за живота си; всъщност именно политическата поддръжка за австрийското настъпление дало повод и причина на османците за последвалите кланета.

Самото понятие Фрушка гора или Фружка гора, особено в много далечния си по фонетика, смисъл и форма превод “франкска планина”, е чуждо за новозаселилите през 1690 г. в Сремска област сърби, които по-скоро са заимствали името съвсем буквално от местното население и традиция. Особено като се има предвид, че термини като Франкска държава (империя) и “франки” отдавна са излезли от масова активна употреба през тоя период в Централна Европа. Най-близък във времето паралел може да се направи с името на Българския цар Фружин* (1395-1460), който притежавал замъци и области в областта на Тимиш-вар* (днес рум. Тимишуара) в Унгарската държава на Сигизмунд І (1387-1437), стоящи на подстъпите към и от Османска турция. Славянското (в случая – сръбското) понятие “гора”, със значение “планина, връх, хълм”, всъщност фонетично копира (както в Черна Гора*) българското понятие Гора*, имащо широко значение, включително “лес, дебри” и дори “пустиня*” (срв. Рилската пустиня*, Пустинята между Полша и България*), като последното често се употребява в християнската литература и във връзка с отшелнически и манастирски обители.

На това, че българското понятие Гора*: “лес, дебри”, е по-вероятно от славянското Гора: “планина, височина”, навежда и самия вид на широко разлятата хълмистата област в района северно от Срем* и южно от Карловац, чийто най-висок връх е едва 200 м надморска височина (срв. Черна Гора*). В т.с. най-вероятно под сърбизираното словосъчетание Фрушка г&#243;ра се крие не само Фружка гора, а българското “Фружина гор&#225; (лес)”, “гор&#225;та (леса) на Фружин”, която може би Фружин* (1395-1460) е притежавал или в която е устройвал засади и е громил османските врагове. При това термините Фружин* и Фарн* са неразбираеми за славяните (в случая сърбите), което се вижда и от обясненията им за названието, което дали на австрийците и те старателно го записал със значението: “франкска планина”, като е ясно, че нито Фрушка или Фружка е “франкска”, нито Гора* е “планина”. Не е изключено Фружина да е епитет със значение “победоносен, подкрепян от Бога”, извеждан направо от термина Фарн*; вж. Фружин*, Кобилович*, Българска гора*, Българският език*;

ФУРМА – перс. hurma: “фурма (финик)”, 426*;

ФЪРГА – Фръга, Фъргам*;

ФЪРГАЙ – пам. Хвърляй (ПД*); род. с Фъркай* ;

ФЪРГАМ – Фърлям*, Хвъргам; диал. от Хвъргам*, Хвърлям*; срв. Хвъргам и Хвъркам*, Фъркам*; значението на Ф. е: мятам (изхвърлям) нещо с ръка, стрелям* (изстрелвам) с прашка*, с лък* (Фърлям стрела*= изстрелвам стрела), с пушка* (“Фърга олово”= стреля с пушка), с пищов* (пистолет) или с топ; “Самолетът фърга бомби”, “Фърга ракети в космоса, по луната; … по космоса, върху луната”;

ФЪРГАНЕ – Хвърляне*, вж. Въргал*;

ФЪРКА – Фърчи, Хвърчи*;
цитирай
2. kirk - Бае Дичо омммм мани падме хууууууумммммм
30.04.2020 18:03
Симпоматиката е налице - всеки може лесно да те диагностицира, обаче психиатриите са препълнени и няма места. Направо си острозаразен, честно... Няма да приемеш съвет от един психолог с 5-годишен опит в патопсихологията, но все пак - ЛЕКУВАЙ СЕ, човече...!!!
цитирай
3. dichodichev1 - История на Българите
30.04.2020 20:26
kirk. На латински името ти явно е cirk (цирк), подобно на Прокопий Кесарийски (средата на VI век или около 527-565 г. сл. Хр.), който всъщност е Цезарийски (понеже е на латински, а елинския е въведен за главен език на Византия чак през VII век от император Ираклий I /610-641/), и прочее. За Червените кхмери, които всичките са психари и подлоги на Кремъл и Путин (бълг.-рус. Пиздин), пътя е отдавна известен и е еднопосочен - "чемодан - вокзал - Москва" ("куфара - гарата /т.е. Централна гара в София/ - Москва"). Какво правиш още в България, бе малък "цирк", бягай бързо в Кремле да рИвеш на местния диктатор.
цитирай
4. leonleonovpom2 - Здравей!
01.05.2020 13:09
Той имаше друго име, Кико! но го прибра, защото зад това се криеше латинското Како И, естествено, много се размириса в блога, страхотна воня!..
Той е ядосан ,защото Сермон, Стримон, Самуил, комит Никола,Иван Владислав, цар Симеон, цар Петър, Цар Калоян всичко туй е все арменец!Жената на Калоян и той е арменец! Те , арменците, като турците, нямат женски род Не само Рипсимия е арменец! Спорът с турците е граматически, кой пръв е махнал женския род!? Сигурен съм ,че арменците, защото са по- интелигентни
Сега е кодирал Киркор в новия ник, но е пропуснал да проучи ,че Киркор на Български е ...Къркор!
Или пък иска да го легитимира?

Хубав ден!
цитирай
5. kirk - Пълен член, Дичо, скротуме...
03.05.2020 08:47
"...а елинския е въведен за главен език на Византия чак през..."
"пътя е отдавна известен..."
Първо се научи да пишеш книжовно, правилно, логично... Но за целта се налага да се разделиш с диалектизмите и идеолекта си, а това виждаме, че не ти се удава! Въри да риеш барабонките на овцете, сульо!!! Поморийската луга не пропусна да се зацепи - я, разкажи за хероичния си дедо и баба ти гръцка, че да се посмеем!!!
цитирай
6. kirk - Добре че българистите не са аптекари
09.05.2020 00:14
Цитирам: "Сермон, според хрониста Скилица, е “брат на Нестонг*
Не знам къде са гледали българистите като са преписвали византийски имена, но с тази неграмотност, ако бяха аптекари щяха да изпонатровят сума ти народ. Братът на Сермон се казва Нестор Гоницес, а преномът му е изяснен от Храч Бартикян - Гънуни! Цист българин от арменски произход!!! Самият Сермон има оловен печат в Дъмбъртън Оукс, където черно на бяло е изписал или наредил да изпишат Сермон Арменец!!! Лошо ли ти стана? Пийни водичка малко!!!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194524
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031