Алусиан (брат на Пресиан II*, Арон* и пр.) е един от родоначалниците на властващия Българо-Византийския императорски род Комнини*, които са императори на Византия в 1057-1059 и 1081-1185 г., както и на Трапезундската империя до 1461 г.; вж. Анна Комнина*;

Към 1040 г. А. още бил патриций и стратег на Теодосиуполис (дн. Ерзерум, Армения). Точно по това време бил в немилост – имотът му, който всъщност е на жена му, в Харсианон – тема и крепост (дн. Мусалимкале, между Севастия и Апазия), е конфискуван по нареждане на Йоан Орфанотроф, бил глобен да заплати 50 литри и му било заповядано да напусне дома си и да не се появява в Константинопол.

Тогава започнало въстанието на Петър Делян*, целящо възстановяване на самостоятелния престол на България (нещо, което по това време е обективно невъзможно – за причините за сливането на южно-дунавската част от България с Византия вж Самуил*).

А. се явил в лагера на Делян*, кагато вече били постигнати сериозни успехи. Като син на последния цар, му било отредено място по достойнство. Поверено му било да ръководи настъплението срещу Солун – най-сериозната военна кампания. Завладяването на град Солун се провалило и А. се завърнал безславно в лагера на Делян. Тогава той организирал пиршество, на което ослепил Петър Делян, допринасяйки (директно) за ликвидирането на въстанието. Веднага след това избягал във (вражия) Мосинопол. Там бил приет от императора (Василий II), отличен с титлата магистър и изпратен в Константинопол. Сетнешната му съдба за сега остава неизвестна (ИБ*).

А. бил женен за арменка (или българка от Армения* или от Арменския регион ?, който обхваща и половин М. Азия – вж Вананд*, Вунд*, Артаван*, Арменски българи*) и имал деца, които не са идентифицирани със сигурност, но може да се предположи, че са именно негови наследници: Самуил Алусиан – Дук, с титла проедър, Василий Алусиан – Дук на Едеса (Воден*) между 1068 и 1071, с титла проедър и преди Роман Диоген (1069-1071) да стане император и с когото Алусианина* имала син - Константин Алусиан Диоген (ИБ*);

[Роман ІV Диоген е от Династията Дука (1059-1078), която с него слиза от Византийския трон. Но той имал син Леон (Леон Дука), който бил женен за Мария – дъщеря на Киевско-Переяславския (Преславски) княз Владимир ІІ Всеволодович Мономах (1113 – 19 май 1125, род. 1053). Неговият баща – Киевският велик княз Всеволод І Ярославич (1077, 1078-1093, род. 1030), бил женен за Анастасия – извънбрачна дъщеря на Византийския император Константин ІХ Мономах (1042-1055) – от българско-византийската т.н. Арменска или Македонска династия (867-1057; вж. Самбата*); тя е майка на Владимир ІІ Всеволодович (1053/1113-1125) и на още четири дъщери (Евпраксия, Екатерина, Мария и Яна). А след първата си жена Всеволод І Ярославич (1077-1093) се оженил за Анна* – дъщерята на Половския (Българския) кан (вж. Половци*).

Самият Владимир ІІ Всеволодович Мономах (1113-1125, род. 1053) – именуван “Мономах“ по прозвището на дядо си Византийския император Константин ІХ Мономах (1042-1055), първо бил женен за Гита (?) – дъщеря на Английския крал Харолд (1066), от която имал 10 деца – седем сина и три дъщери; след нея се оженил за втора съпруга (починала в 1107 г.), от която се родил в 1090 г. сина му Юрий І Дългоруки – Киевски велик княз (1149-1150, 1150, 1155-1157; женен за Асеневичева*);

Според руската историография именно Владимир ІІ Мономах основал през 1108 г. североизточния град Владимир, който след 49 години (1157 г.) станал център на Владимирско-Суздалското княжество, а след още 12 години (1169) станал и столица на т.н. Владимирска Рус или Северно-Източна Рус (РН*). Обаче трябва да се отбележи, че все пак повечето “основани” от руските князе градове са всъщност български и волжко-български селища – търговски и охранителни, които са обявени за създадени от руските властници – такива са нпр. Смоленск (Шамлин*), Муром (Кан*), Москва* (Кучково), Нижни Новгород* и пр., и прочее.

Второ – понятието Рус ( = Россия), ползвано и днес от историци по един или друг повод и без всякакъв повод, се появило много късно, чак към XVIII-XIX век. Затова “Рус“, за предходните неговата поява векове, изобщо не може да се ползва от историците за названия като „Киевска Рус“, „Владимирска Рус“, „Московска Рус“ и пр., което е напълно противопоказно и явно ново-политическо и демагогско (вж Панславизъм*).  

Зетът на Византийският император Владимир ІІ Мономах – Леон Диоген, въстанал срещу новия Византийски император Алексий І Комнин (1081-1118), но в тази си авантюра загинал (след Роман ІV Диоген /1068-1071/ имало междуособици, а преди Алексий І Комнин управлявал за малко само Никифор ІІІ Вотаниат /1078-1081/).

Тогава Владимир ІІ Всеволодович Мономах изпратил сина си Вячеслав (Киевски вел. княз в 1139 г. и в 1150 г., починал в 1155 г.) да завладее Доростол (Дръстър*, дн. Силистра*), но оня нямал успех и единствено успял да поразори (ограби) Тракия, тоес българските земи. Стигнало се до преговори, които от Византийска (т.е. Българо-Византийска) страна били водени от Ефеския епископ Неофит. Според руската историография – “когато [Ефеския митрополит] Неофит възлагал царския венец (корона) на Владимир Мономах, той го назовал цар” (ИБ*). Знае се, че нито Ефеския митрополит, нито дори Константинополския патриарх имали право да дават титлата “цар*”, която е исконно българска и се предава по съответния ред, при нужните юридически права и единствено от Българския митрополит, който и според Византийските декрети на Василий ІІ от 1018-1020 г. останал единствен и неоспорим Църковен християнски глава на България, а вероятно и на Киевската църква (вж. Македония*, Улита*). Това, обаче, не пречи на руските и съветските историографи, от XIX век до днес (XXI век), да търсят всякакви улики и форми да обявяват руската царска титла за колкото се може по-древна и по-руска, и то по такъв начин, че България въобще да не бъде упоменавана]; 

Името Алусиан е тълкувано не особено успешно от Ив. Дуйчев, който го свързва с еврейското аlluf: “господар, предводител”, и от Й. Иванов, който го свързва с арменска терминология. Все пак и двамата се насочват към сродна с др.-българската езикова среда – симитско-иранската (вж Българския език*, Древните българи*, Стара велика България*).

Името А. е производно от Ала*: “среден, неопределим, блестящ и пр.”. Това се вижда и от типичната за др.-българска езикова форма Алусиан – Алуйсиан (`Alouisyanos), *Алоуiсиана ~ *Алъiсиана (Алъiсиана), с окончание или делителна между корена Алъ- и окончанието и-кратко “-Й“  (подобно на -ь, -ъ, -х - нпр. в етнонима Алхон*, който е от др.-българския ареал), или с -Ис- като в ИсЪконенъ - ст.бълг. исконьнъ (МС*), срв. Исперих*, Испор*; може да се предположи и формата -ie-, фиксирана в ieсто ~ iестество (СС*), от която във византо-елинската форма на името А. (Аlouiesyanos) е останало само -i-, предполагащо, че значението на името букв. е било “блестящ е; блестящ наистина; блестящ истиниски”;

От формите на името може да се рекунструира и *Алонсианъ, което е близко до българското Ален* (от Алан*) и още веднъж сближава значението на А. към “блестящ, ярък”. Не може да се пренебрегне и връзката с българските названия на месеците Алем*: “преден, пръв”, Алтом*: “средният”. Вижда се и еднаквостта на корена с този в имената Алцег*, Алогоботур*, Алдимир* и пр., както и с Алп* (Алпа), с Алат* и пр.; вж Алусианина*, Алусиан /4/*, Беспаркан*;

АЛУСИАН (2) – Самуил Алусиан, син на Алусиан /1/*, Дук и проедър в обединената с България Византийска империя; вж Алусиан /1/*;

АЛУСИАН (3) – Василий Алусиан, син на Алусиан /1/* и брат на Алусиан /2/*, Дук на Едеса (1068-1071) и проедър в обединената с България Византия; вж Алусиан /1/*;

АЛУСИАН (4) – Константин Диоген Алусиан, син на Na. Алусианина* - дъщеря на Алусиан /1/*, и на Роман Диоген - Император Роман ІV (1068-1071); Константин А. е и внук на Цар Иван Владислав* (1014-1018) и правнук на Арон* - брата на Цар Самуил* (997-1014). Като правнук на Комит Никола и Рипсимия (Хрипсимия) - родителите на Давид, Моисей, Арон* и Самуил*, той бил родственик с царете Петър І* (927-970), Симеон І* (893-927), Борис ІІ* (970-977), Роман Симеон* (977-997) и пр. Родството му с Петър І* го сродява и с византийската императорска фамилия Лакапини. Това не изключва успоредна родствена линия с представителите на българската по произход т.н. Арменска династия (867-1057), започваща от Василий І (867-886; вж. Самбата*); вж Алусианина*; вж. Алусиан /1/*;

АЛУСИАНИНА – Императрица на Византия (1069-1071), дъщеря на Алусиан /1/* - вторият син на Цар Иоан Владислав* (1014-1018) и внук на Арон*; А. е съпруга на Роман Диоген, който е Византийски император през 1069-1071 г. и е представител на Династия Дука (1059-1078) [ДИВ*]. Техен син е Константин Диоген Алусиан – Алусиан /4/*; вероятно А. имала и други деца, които се включили в управляващата част от българската диаспора във Византия; според някои твърдения Алусианина е женена за Роман ІV Диоген преди той да стана император на Византия, а към времето на императорството си се развел с нея и управлявал с друга съпруга;

****

ТИСА – Тича*, голям ляв приток на Средни Дунав* (в района Сулу*), дн. в Унгария; името Тиса е форма на познатото Тича*, вж. и Тунджа*; названието Тича е свещено за българите – срв. в т.н. Чаталарски надпис клетвеното наричане на Омуртаг* (814-831): “… докато Тича тече и докато Слънцето сияе…”; в горното течение на Т. е стратегическата за България крепост Солниград*, която заедно с Олпар, Чорнград* и др., охранявала солнодобивния район, наричан в изворите Сулу*;

ТИХ (1) – прил., ст.-бълг. Тихъ: “тих, спокоен, мирен; благ; скромен, смирен; весел” (МС*), вж Тишина*;

ТИХ (2) – Димитър Тихон* (Τειχωνας), Димитър Тих; др.-бълг. и ст.-бълг. Тихон = ст.-бълг. Тихъ, Тих© = бълг. Тих*; няма връзка с гръц. име Τύχων, освен ако то не е от български (вж. Грък*) или от др.-ирански; рус. собств. име Тихон, умал. Тишка (ЕР*), е по-скоро от ст.-български, отколкото от ср.-гръцки, срв. Тихомир*; авест. Taχma-: “крепък, силен; мощен, спокоен, несломим”, tušna-: “тушйн, спокоен, уравновесен, тих”, tašaiti: “създава”, tašan-: “ваятел”; Димитър Тих е етнически българин, верен на Цар Самуил* (997-1014) аристократ, управител на крепостта Колидрон* в Ю. Македония от края на Х до началото на ХІ в. (до 1002 г.); вероятно Димирър Тих е прародител на Българския цар Константин Тих-Асен* (Тих /3/*);

ТИХ (3) – Константин Тих-Асен* или Константин І, Български цар (1257-1277); срв. Константин ІІ* (1396-1422); вж. Тихомир*, Ивайло*; вж. Тих /2/*;

ТИХО (1) – нареч., от Тих /1/*, Тишина*;

ТИХО (2) – Тишо, Тишко, Тишан, фам. Тишков; вин., вин., зват. на Тих /2/*; срв. Ташо*, Тако*, Тачо*;

ТИХОМИР – български велможа от Драч* или Драчка област. За него се казва, че по време на въстанието на Петър ІІ Делян* (вж. Арбат*), българите от Драчка област издигнали за Цар “един войник от своите, изпитан по храброст и разум” (КК*); вж по-горе Тихомир*;

ТИЧА (1) – Тичам*;

ТИЧА (2) – река в България; някои предполагат, че е р. Туча*, която се споменава от Омуртаг* (814-831) в един от надписите му (ТИ*-30); срв. Тиса*, Терек*, вж. Тунджа*; вж. Тичак*, Ток*, Теча* и пр.;

ТИЧАК – най-високият връх на Земенската планина, висок 1295 м, в близост до коритото на Треклянска река – съставна на Струма* (Трекля най-вер. е производно от Три*, още повече, че същинска Струма се съставя от три големи реки – Арката*, Струма* и Трикля, която пък е третия десен приток на Струма, предхождан от Конска и Светля). Името Тичак може да се разложи до “който е Тича” или “като Тича” – срв. Бал* ~ Балик*, Пет* ~ Петък*, ст.-бълг. Малъ ~ н.-бълг. Малък, ст.-бълг. Ковъ ~ н.-бълг. Ковък, и пр., наред с един пример, доказващ древността на тази форма на словообразуване в българския - от Ма*: “Богинята майка”, позната и като Мама*, Мами, Мамме – съпругата на Нергал (шумер.) или Ера* (акад.) [вж. Шумеро-Акадска митология*], което според законите на Българският език* в инфинитивна форма получава окончанието “й”, ставайки Май, и преминава в нарицателното Майка*.

Наличието на термина Тича в името на планински връх определено говори, че има по-широко значение, което не може да се обвързва едностранно с “река, поток, вода, теч, течност”, срв. авест. – taxma-: “крепък, силен”, превъзходна степен – tančišta-, като това се свързва не само с авест.- tačaiti: “бяга - тича, тече” и taxti-: “ток”, но и с авест.- taxša-: “лък”, tašaiti: “вая, създава”, tašan-: “ваятел, създател”, tāšītan: “дърворезбоват, дърводелстват”, както и с ирл.- tйcht: “станал сгъстен, сгънал се, свил се” и с авест.- tusъn: “губещ самообладание, изпускащ натрупаното напрежение”, кауз. taošayeiti: “освобождава, изпуска”. Действително около връх Тичак река Трекля прави обширен завой – лък*, като местността е дала името и на върха, което, както множеството от топонимните български наименования, е свързано с военно-пътищните индивидуални особености на местността (вж. Черни връх* и пр.);

ТИЧАМ – 3 л. ед. ч. Тича, авест. tača-iti: “бяга, тича, тече”;

ТИША – затихвам, правя тишина; авест. tušna-: “спокоен, тих”; др.-инд. tusnim, нареч., “тихо”; срв. Туша*, Утеха*, Теша*, Утешавам*;

ТИШАЩ - тешител, успокоител, утешаващ, "който успокоява, утешава; изслушва, изповядва" и пр.; от Тиша*, Тишител*.

ТИШИНА – от Тиша*, Тих*;

ТИШИТЕЛ – УТИШИТЕЛ* (от Тиша*), Утешител (от Утеха*);

ТИШО - Тих*, Тишащ*, Стишен: "който е тих; който пази тишина", често срещано българско умалително от бълг. име Тихомир*;

ТИШТРИЙА – авест., свързва се с индоевропейското tri-striios, “отнасящо се към съзвездие от три светила” (като се подразбира Орион). В др.-иран. митология (“Младата Авеста”) Т. е божество, олицетворение на Сириус, предводител на всички звезди на нощното небе. Т. се свързва с епохата на Индо-Иранската общност (срв. ведийския Тишья). Теофорни имена, съдържащи името Т., са известни от началото на Ахеменидска Персия (675/556-330; вж. Дарий І* /522-486 г. пр. Хр./). Епитетът му auruša (ауруша) превеждат ту като “бял”, ту като “червен”. Главната функция на Т. е да напои изсушената от летния зной земя с благодетелни води (елините, напротив, приписват на Сириус настъпването на пагубно засушаване, а римляните - гибелното наводнение на езеро Албано, което ги сближава и с елинската и с иранската традиция). Той е почитан като стрелец (както и др.-инд. Тишья) и бил способен да приема различен облик - на юноша, златорог бик, бял кон. Лъкът на Т. (или неговото превъплъщение - стрелецът Ерехша) се явява като оръдие на Съдбата*. Т. се прекланя пред Ахурамазда*, поразява падаща звезда - магьосник-пиявица, и се бие с демона на засушаването Апаоша три дни, в облика на бял кон с жълти уши и златна юзда. Накрая Апаоша, който е грозен черен кон с проскубани уши гръб и опашка, е прогонен от езерото Ворукаша, след като Т. получава от Ахурамазда* силата на десет коня, камили, бикове, планини и реки. Водите са освободени и започва да вали дъжд; в Двуречието зодиакалният знак на началото на дъждовния сезон е човек-скорпион с лък. Това предполага, че е възможно името Т. да участва названието или нарицателното (нпр. "трети, третеят") на някой от неизвестните др.-български месеци, които са свързани с пролетните или есенните валежи; вж. Трифон Зарезан*, Трита*, Трайтаона*, Баба Марта*, Древно-българският календар* и др.;

"Василий Алусиан – Дук на Едеса (Воден*)" - Тази Едеса или Урфа е в Антиохия, Сирия, а не на Балканите. На Балканите има друга Едеса със синонимното Воден, управител там е бил в ХI в. стаааарият прабългарин и византийски катепан Варазваче, чието име означава Васко от иверизираните арменци. Родът му е Чортванели - сродници на Комитопулите или идентични!!! Пукни от мъка!!!

"Сливналията", "Сливенчанина", според книгите :). А Сливен става "Градът на Големите Сливи" :):):), каквото и да означава това:).

като мен!!!