Прочетен: 469 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 01.05.2020 20:27
За формата Беспуркан срв., че в същата хроника царското българско име Асен* се представя като Асан;
Областта Б. вероятно съвпада или пък е в непосредствено съседство с българското княжество Вананд*, създадено от Вунд* през IІ в. пр. Хр. или най-късно в началните десетилетия на І в. сл. Хр. Този извод се налага от фактът, че наследникът на Вунд* - син, внук, правнук или още по-далечен пряк наследник, познат с името Вананд*, бил пленен в своето княжество в Армения и след това убит от Римската армия, която е изпратена от Император Нерон (54-68 г. сл. Хр.);
За областта Б. се казва:
…“тя е била независима земя, но владетелят й (Вананд*) я отстъпил на Василий (976-1025, Византийският император Василий ІІ), защото не можел да се съпротивлява на турците Селджуци (бел. ВД*).
Всъщност под “Селджуци” най-вероятно се имат предвид т.н. Огузи (Ал-Гузи, ФА*), т.е. Гузи или Узи, и по-точно техния южен клон. Защото Огузите се делят на:
1., Кук-Огузи: “Северни огузи” (ДТ*; в.-бълг. Кук (kuk): “Север, северен” /ДТ*/, за разлика осм.-тур. kuzey: “север, северен”, а също осм.-тур. şimal, şimalf: “север, северен” /БТР*/); към края на ІХ и Х век Кук-Огузите живеели на север от Каспийско море* и по-сетнешното Аралско море, на 15 дни път (ок. 500 км) от района на тогавашната делта на Сърдаря* – т.е. на запад от планината Улу-тау (1133 м, в ЮЗ част на Казахското нискохълмие) до р. Багнади (дн. Четан, извираща от Мугъджар или Мугаджари*) или пък до р. Емба (ФА*, 7-11); династията на Кук-Огузите, по сведения на хрониста Гази-Барадж* (1229-1246) и по личното свидетелство на ибн-Фадлан (пр. 900 – сл. 936 г.), е в родствени връзки с първия Волжко-Български кан Алмъш* (895-925) и династията на Волжка България* (ФА*, ДТ*);
2., Южни Огузи или *Джук-Огузи (в.-бълг. Джук: “юг, южен”, ДТ*), които са т.нар. Селджук – т.е. Селджукци, неправилно популяризирно в българската историография като Селджуци (срв., че написаното през ХV в. от османския хронист Язъджиоглу Али произведение “Селджук-наме” се нарича по-често “Огуз-наме”, ИОД*);
В своята “История на Византия” Дю-Канж пише: “Другият от братята – Арон* (брат на Алусиан* и на Персиан II или Пресиан II*), през 1044 г., по времето на [Византийския император] Константин (ІХ) Мономах (1042-1055) е бил управител на Баспракания, т.е. Медия (срв. митичната Медйя; т.е раона на Колхида* и южно от нея, където най-късно от преди средата на І век са българите на Вунд* и князете Вананд*), и е поставил у византийците началото на знатна фамилия, запазила името Арон*, което Ана Комнина (Анна Комнина*) споменава в “Алексиада”. …” (ВД*, с. 56);
Името Беспракан е явно българско, съдържа българската титла и термин Кан*, и е ромеизирано-елинизирана форма от Беспар-кан, където наставката в Беспар- е идентична с тази в Аспар* и Аспарух*; вж. Васпуркан*, Алусиан*, Вунд*, Вананд*, Арменски българи*, Арон /2/*, Петър Делян*, Тихомир*, Българо-Византийско управление на юг от Дунав през ХІ и ХІІ век*, и пр.;
БЕСПУРКАН – Беспракан*;
БЕХТАШ – река или канал, “по който прекарвали [плавателните] съдове от [река] Дон в [река] Волга” (ДТ*), както и обратно; сведението се отнася за събития във Волжка България* и Хазария* (673-969) от ІХ до средата на ХІІІ в., а също и до към края на ХVІ в. (ДТ*); следва да се има предвид, че този преход за кораби между двете реки е съществувал през цялото средновековие и е отбелязан като канал в картата на шведския топограф Йохан Ренат от 1711-1725 г., съвпадащ относително със създадения за много по-големи кораби днешен Волго-Донски канал при град Калач-на-Дону (вероятно от в.-бълг. Кала, Кула*), имащ дължина 101 км с 13 шлюза, открит в 1952 г. (ГЕ*); в.-бълг. Бехташ (ДТ*), вероятно на арабица Бехташ [ﺑﻬﺗﺎﺵ] Б-х-таш (ПС*); срв. перс. Бдhс (bдhs) [ﺑﺢﺙ]: “спор, диспут, двубой, среща на две позиции, двупътие”, Бдh, Бэh [ﺑﻪ] (Б-h): “добър, хубав; настъпващ, идващ (за нещо хубаво)”, Ташу, Ташъ [ﺗﺎﺷﻮ] (Т-а-ш-ъ): “свиваем, който се свива, който се съкръщава; съкращаващ, пряк”, а също Тдш, Теш [ﺗﺵ] (Т-ш): “огън”, “огнен знак, фар”, Ташйи’ [ﺗﺷﻳﻳﻊ] (Т-ш-и-и-ә): “изпращане, изпровождане, провождане” (ПС*), като чрез персийските паралели името Бахташ може да се сведе към значението “добър провод, добър проход”, “възможен преход, осъществим проход”;
Бехташ е в.-бълг. название на канала в най-тясното място между Волга и Дон или на река-ръкав в това пространство, по която корабите били прехвърляни от едната река в другата. Бехташ вероятно е на местото на днешния Волго-Донски канал, който е посочен още в шведска карта от 1711-1725 г. (вж.), както и в други карти от периода на XVII и XVIII век (вж. Волго-Донски канал*); срв. съобщението за Сип-Хусман или само Сип (943 – †към 971/972 г., или по-късно), който е внук на Киевския войвода Олег* (881-922) и е син на Олеговия син Хум (922-943):
“Сип не рядко плавал до Бащу* (Киев*), прекарвайки корабите си от Волга* в Дон* по Бехташ (река-ръкав или изкуствен канал между Дон и Волга) [и от Дон през Азовско и Черно море, заобикаляйки Крим, нагоре по река Днепър*], заради което получил прозвището Шамбат” (ДТ*, с. 63), т.е получил прозвището Самбат* – означаващо “велемощен, независим, господстващ”, като този епитет е пряко свързано с българския принц и Киевски управител Самбат* (618-676); вж. Бехти*, вж. Волго-Донски канал*;
БЕХТИ – фонет. Бе`ти (Пети*), е месец в Древно-българския календар*, отговарящ днес на 30-дневен период във времето април-май (вж. Март*, Мартеница*); Месецът е споменат в датата ”Етх бехти”, с която Тудор Доксов* [др.-бълг. ст.-бълг. (словенски*) Доуксъ, Доχсъ (ИЗ*)] ни е посочил за смъртта на брат си Борис І Михаил* (852-914), успоредно с датирането 2 май, събота (според предложената реконструкция на Златарски = (?) s̃ ν̃ ı̃ є̃ = 6415 = 907 г., ИЗ*). Обаче всъщност смъртта на Борис І е по-скоро в “15 индикт” = 914 година. Приема се, че Етх* е годината “куче”, като вероятно друго др.-българско название на Куче-година е Теку-читем*: “куче-пазач” (вж. Сраоша*).
За месец Бехти виж статията Волго-Донски канал*;
За това, че писмената форма Бехти е фонетичната форма Бети, може да се съди по факта, че названието на др.-бълг. Етх*: “куче”, образува фонетичното призводно Етил: “кучи (град), чакалов (град)”, както българите наричали в презрението си Хазарската столица Атил или Итил (ДТ*). Видимо при писменото Етх и според др.-българските и ср.-българските граматични правила, то Етил би следвало да се записва Етхил(ъ), за да се отделя корена на думата, от който зависела яснотата на значението (срв. че за разлика от елино-гръцки Άνδριας на ст.-бълг се пише Анъдреи, както и Анъгел-, за да се подчертае корена Ан(ъ)*: “небе, небесен, божи, божествен”). Обаче на арабица във волжко-българския вариант била записана само фонетичната форма на Етхилъ, а именно Етил (ДТ*);
Изглежда пък е напълно погрешно предположението, че Бехти (което се фонетизира Бе`ти - б.а.) означава на всяка цена “пети” месец в Древнобългарския календар* (КК*), въпреки силно примамливата външна фонетична прилика между Бехти и Пети*. За да променяме “Б” във “П” трябва да сме угри (унгарци, маджари, тюрки, торки) – срв. бълг. Българин = унг. Полгар: “българин”. При това много добре се знае, че още Древните българи* произнасяли Пет* по същия начин, както и съвременните българи правят това.
Годината на смъртта на Борис І* по-скоро не е установена. Със сигурност се знае само това, че в дошлите до нас преписи на текста на Тудор Доксов има твърде много грешки, което предполага, че оригинала е бил написан на глаголица (КК*); а към това следва да се добави и неразборията, произтичаща от факта, че поради липса на концепция за Българския език*, термините и текстовете се разглеждат от позицията на немислим механичен коктейл от български, тюркски и славянски.
Поради всичко това, а и във връзка с факта, че след възкачването на Симеон І* (893-927) баща му Борис поради напредналата си възраст или умишлено е стоял извън “видимото пространство” и може би е действал от името на формално управляващия владетел Симеон, за да подчертава и укрепва монолитността на феодалната власт и монополното върховенство на царя, което е една от основните цели на Борисовата реформа от 852-855 г. насетне, то времето на смъртта му относително по-трудно може да се установи по относително малкото и не съвсем сигурни косвени сведения.
Според М. Москов годината Етх* или Куче-година е 902, а най-близките Етх-години са 889 г., когато Борис І безспорно е жив, и 914 г, когато се приема, че отдавна е починал (според Златарски – още през 907 г.). Съответно 907 г. е Дван* – т.е. “заек” (ММ*) или по-скоро “близнаци” (б. м.), а близките до нея са 908 г. - Верени*: “дракон, варан”, и 906-та - *Барс: “тигър” (ММ*). Тъй като месец май не е краен, то няма значение дали годината е била високосна, нито дали предхождащата я или следващата я са такива.
Същевременно, ако се окаже, че Борис І* е живял до 914 г. това ще размести доста представи и би отговорило на множество въпроси, включително и на това защо Симеон І* си позволява да прекрати след договора от 904 г. макар и крехкия, но “дълбок” мир с Византия през 912-913 г., т.е. към края на живота на баща си, и приема решителни действия срещу Ромейската империя едва през юли-септември 914 г., а чак през 917 г. се провъзгласява за цар – т.е. след традиционният дълбок траур от 3 години. Всичко това не противоречи и на тезата на Златарски, че Симеон І се провъзгласил за царь и самодрьжьцъ всемъ блъгарωмъ към 915 г. (ИЗ* - І, 2, с. 381), която само потвърждава, че Борис І* е починал през 914 г. И едва тогава Симеон е можел да издигне - пред знаещите този факт властници във Византия, Рим и Свещената Римска империя, правата си на върховен владетел на България, със статут на цар = император.
Тогава става напълно реално, че Тудор Доксов е същият Теодор, който през 904 г. е Олгу-таркан на България (Олгу-таркан*: “Велик таркан”) – в надписа на граничните камъни, поставени при с. Нариш, на 22 км северно от Солун: “В година от Сътворението на света 6412 (904 г. сл. Хр.), индикт 7 (1 септ. 903 – 31 авг. 904 г.), границата между ромеи и българи при Симеона, от Бога архонт Български, при Теодора Оглу-таркана, при Дръстра комита” (“…έπί Συμεών έκ θεου̃ α̃ρχ(οντος) Βουλγάρ(ων),… ̣Θεοδώρου ̣Όλγου-τρακανου, … Δρίστρου ̣κομήτου”, ИЗ*).
Едва по-късно Тудор е станал черноризец Дуксов. Според някои изследователи може би формално черноризец е бил от 889 г. до смъртта си и брат му Борис І Михаил* (852-914), обаче за това няма конкретни факти. По-скоро са налице доказателства в обратната посока, че Борис І останал на царския трон като старши владетел (Велик кан и император, Цар*), а сина му Симеон І* бил само младши владетел и съвладетел на баща си. За това говори и категорично установеният факт, че Симеон І се обявил за Самодържец* едва в края на 914 или началото на 915 г. (ИЗ*), тоест едва след смъртта на Борис І Михаил през май 914 г.;
Българската 6412 г. от С.С. е от 1 март 904 г. до 28 февруари 905 г. от Хр., което означава, че надписът е поставен между 1 март и 31 август 904 г. сл. Хр., когато завършва 7 индикт. Интерес представлява фактът, че Българският комитат, в който попадат днешните България, Македония*, Албания и Сърбия*, а вероятно Влашката равнина и Молдавия с Бесарабия, е явно с център Дръстър*, Дрыст(ъ)ра. През 970 г. комит (др.-бълг., ст.-бълг. Къметъ: “кмет”) на югозападния район е вече Никола*, който живее в земите на днешна Македония. В същото време не може да се изключва реалната възможност Никола да управлява комитата на Морут* и Менеморут*, който също граничел с Византийски земи на юг, а това означава, че част от днешна Македония с Албания, Черна Гора, Зап. Сърбия, част от Хърватия, Босна, Унгария и вероятно Словакия, влизали в отделен комитат;
Двете дати – “Етх бехти” и “2 май”, безспорно доказват, че месецът Бехти (ако тези втори думи в българските датировки са наистина названия на месеци) съвпада, поне почти, с месец Май. Но Бехти е трети месец в Древнобългарския календар*, при който годината започва образно от 1 март (като варира напред и назад между 1 март и 21 март с някой и друг ден през различните години). Тоест Бехти и формално не може да се приравни към “пет, пети” (но само ако месеците, които традиционно имат по 30 дни, не се броят по Слънчевата година, започваща на 21/22 декември, т.е. от Коледа*). За да открием истината трябва да анализираме съставните на думата. Ясно е, че наставката е всъщност членуване с Та*: “този, това”. Средностоящата “-х-“ е крайна за корена Ба*, като го отделя от наставката и го обособява, подобно на “-ъ”, “-ь” или “-й”. Именно заради тази функция, която в случая изпълнява “-х-“, буквата най-вероятно не се фонетизира, а думата се произнася като Бети.
Коренът Ба* (Бе*) е познат със значението “върховенствам” (вж. Дулоба*), от което произлиза извода, че целият термин носи значението “върховенстващият, мощният, силният” (месец). Близките термини в авестийския език, който е максимално близък с древно-българския, също потвърждават това значение – срв. авест. baχšaiti: “участва; съчувства, подпомага”, др.-перс. βατιακή: “съд за вино, ритуален съд за вино и за опиващата напитка Мада*, която дарява вечен живот чрез прераждането”. Срв. др.-бълг. и ст.-бълг. Бешениıе: “буйство”, Бешенъ: “буен, бесен, неудържим, мощен”, Бещисльнъ, Бештисльнъ: “безчислен, безброен, неизброим”. Срв. и Май*: “имащ сокове, животворен, даващ сили, опияняващ”, Мая*: “опиянявам”, Мада*: “опияняващ; прераждащ се; съживяващ се отново”. Срв. и персийските паралели, които произлизат от др.-иранската терминология: перс. Бехт, Бдхт [ﺑﺢﺖ] (Б-х-т): “участ, съдба, късмет; фортуна, щастие”, Бдхту [ﺑﺢﺗﻭ] (Б-х-т-у): “гръм; гръмотевица; дъждовна пролетна буря”, Бахтэ [ﺑﺢﺗﻪ] (Б-х-т-э): “мазен, сочен, угоен, богат”, Бдхт, Бохт, Бāхт, Бехт [ﺑﻬﺖ] (Б-х-т): “опиянение; изумление, удивление” (ПС*). Срв. и близостта между др.-иран., авест., др.-бълг. Бага, baγa: “бог*; божествен; създател; съзидателен”, и *Баха – коренът на името на месеца Бехти (съвпадащ по време, харакнеристика и качества с месец Май*);
Всичко това е в синхрон с качествата на природата през месец май, стоящ в същинския преход към лятото и празника Еньовден* (24 юни), когато растителността избуява възродена за нов живот, дърветата се изпълват със сокове (вж. Леска*, Мада*), а родените през зимата животни наедряват и укрепват, оплождат се дърветата и другите растения, както и някои животни. Това прави термина Бахти или Бати сроден с титлата Бат*, Бата: “главен, водещ, предводител”. В случаят – “предвождащ, водещ лятото” (при това и според българската традиция годината се дели на два сезона – летен и зимен, вж. БНТ* - “Свети Петър /Митра*/ измолва лято и зима за хората” и др.; срв. за двата сезона и Битие 8:21-22 – “и рече Господ (Бог) в сърцето Си: … занапред, докле трае Земята, сеитба и жетва, студ и пек, лято и зима, ден и нощ няма да престанат” /Б*/);
Значението на термина Бе(х)ти (фонетично – Бети, и въпреки, че може да се сближи с “Пети” и значението: пети месец след Коледа*) е още едно доказателство, че имената на месеците в Древнобългарския календар* не са числителни редни - както Моско Москов ги сравнява и сродява с тюркските календари (ММ*), и към “разшифроването” на съставното им съдържание следва да се отнасяме в пряка връзка с българската терминология. Така първият календарен месец март отговаря на Вечем*, което съвпада с Вече*: “начало, започване” – на новата стопанска година, на новия активен сезон. Засега обаче, е трудно да се поставят всички известни ни месеци от древния български календар на точните им места. При все това имената на древно-българските месеци категорично показват, че Древните българи*, както и наследниците им – средновековните българи и съвременните българи, не са тюрки; вж. Борис І*, Древнобългарският календар*; вж. Волго-Донски канал*;
***
БЕСЕРМАН – Тат Угек* или Тат Угек Мардукан, или Тат Угек Бесерман (745/759-787), български принц от рода Дуло*; Бесерман е младши брат на Тат Утяг* или Сарачин* (745/759-787). За името или епитета Бесерман срв. др.-бълг. бэсъ: “ярост; божество, кумир”, бэсъ имэти: “ярост имащ, обладан от ярост” (СТР*), откъдето Бесар*: “яростен, божествен, непобедим”, Бесер-ман: “яростен, с божествена мощ; покрит, наметнат с божествена сила”, при др.-бълг. мань: “наметка, покров”, срв. др.-бълг. маньтиица, маньтииц: “манта, мантия, мантиица” (СТР*, гръц. παλλίον, περιβόλαιον: “мантия, наметка”); но за наставката Ман: “мъж, човек, смъртен човек (не-бог), велможа, властелин” и пр. срв. също Мануш*, Ме*, Калиман* и др.; вж. Бес*, Бесар*.
Бесерман и по-големия му брат Сарачин* са синове на Авар или Севар* (727-759), който е син на Българския кан Сулаби* (700-727): “върховенстващият на Дунав” [от бълг. Сула: “Дунав”, Ба*: “върховенствам”, срв. названието, което Самбат* (619-675) дал на държавата си в Ц. Европа – Дулоба*: “върховенстващият Дуло” или “Дуло-върховенстващият”];
Сулаби* е син на Бат Тимер-Джураш (690-700), който е син на Бат Боян* (625/665-690) – сина на Курбат* (605-665) или Курт*, или Курбат Бащу*, който е наричан и с невярната именна форма Кубрат* и Кубрат Бащу* (възприета по неясни причини през XX век в българската историография); Бат Боян* или Безмар* е най-голям брат на Аспарух* (638/668-699), Алцек* (665-?), Котраг* (665/668-?) и Кубер* (665-6871185-1686/1687) в България, и до Асеневичева* (омъжена в 1107 г., починала след 1154, дъщеря на Аспа Асеневич*) с многобройните й наследници в Киевска Рус.
Тук се явява името Асен*, във волжко-българската форма Асанкул. То е свързано с името на Хазарския хакан Кук-Куян [срв.: Кук-Куян-тау е Свещената Киевска “планина” (тау: “планина, височина”). Тя е свещена във връзка с пророчището Аскал*, издигнато най-късно през 378 г. от Българският кан Дере* (378-?; до септември 378 г. той е Бат Алавив*, Алаба или Алатей), край което бил издигнат град Аскал* - бъдещият Бащу* от 619-620 г., и Киев* от 658 г. или от времето след 675 г. – т.е. след смъртта на Самбат*-Кий; волго-бълг.- Кук: 1., “божествен, свят”, 2. “небе, небесен”, 3., “север”, 4., “небесносин, син, гълъбовосин”]. За окончанието в името Асанкул срв. Иванко*, Янкул*.
Кук-Куян (700-745) е син на Хазарския хакан Кабан (673-690/691). Кабан е син на Урус (?) [срв. Урус, който воювал с готите към 375 г. при Днепър; срв. Урус (роден 765/766) – сина на Асанкул* (†805) и на дъщерята на Българският кан Тат Утяк]. Кабан е и племенник на Хазарския хакан Калга (†673) – на когото е кръстена река Калка*, която до тогава е наричана от българите Алмъш (срв. Кан Алмъш*-Джафар /895-925/). На тази река през 673 г. хаканът Калга бил убит от внука на Бат Оркан* - Хумик или Кумик, след като нахлул в пределите на Стара Велика България*, а това е по времето на Бат Боян* (665-690), Аспарух* (668-699) и Самбат* (619-675).
Хакан Кабан бил наследен от “зловредният си син, злобен, но страхлив” Айбат (691-700), “женен за бухарска яхудка” – т.е. юдейка от град Бухарб (Ср. Азия) [срв. Атиле Айбат (434-453) - внук на Бат Алавив* или Кан Дере* (378-?), и Айбат - баща на Кан Атиле Айбат или Аудан Дуло (434-453) - вж. Атила*]. Хакан Айбат убил Бат Тимер* (690-700) – бащата на Сулаби* (700-727). Хазарският хакан Айбат, веднага след като нахлул в България и бил поголовно разгромен, е отстранен и убит от освободения от зандана свой племенник – сина на Кабан – Кук-Куян (“Кук-Куян… веднага се провъзгласил за хакан и убил чичо си”, ДТ*).
Хаканът Кук-Куян (700-745) бил наследен след смъртта си през 745 г. на Хазарския трон от осиновения си син и действителен син на Айбат (691-700) – Барджил (745-759), който от страх да се възкачи на хазарския трон по традиционния начин – след задушаване с връв, приел яхудската (иудейската) вяра, “макар самият той в действителност да не се придържал към тази лъжевяра на заблудените”. Барджил бил свален и удушен с връв от сина си Булан (759-805), който заел Хазарския престол в Итил* (вж. карта 1681 г., Итил…).
При Булан, след 878 г., хазарските тюрки-юдеи започнали да се наричат “бели хазари”, а хазарските тюрки-езичници – “черни хазари”. Към “черните хазари” спадал и рода на Урус (род. 765-766 г.) – бащата на Хакан Кабан (675-691), но през 805 г. Булан (759-805) се добрал и до него. Асенкул, който рязко се възпротивил да приеме юдейската вяра дори само привидно, “бил убит от обезумелият Хакан [Булан] заедно с баща си и жена си” – дъщерята на Тат Утяк Сарачин. Застрашеният от убийство син на Асенкул и внук на Тат Утяк Сарачин – Урус, “успял да се измъкне на кон в българското княжество Дима-таркан (Тму-таркан*), управлявано от сина на Тат Угек Бесерман – Дамян, под покровителството на Византия”.
В Дима-таркан (Тму-таркан*) се били събрали много бежанци от българското княжество Хонджак в С. Кавказ на река Карачай*, и от още едно “българско княжество в Грузия – Буда*, на река Чуп-су.” (ДТ*, с. 27, 28). Под властта на Дима-таркан се намирала част от “река Кубан, наричана Български Кубан” (“Куба-Булгарсу”, срв. река Българска Морава*). Но след като кашеките се възмутили от убийството на Асенкул и се присъединили към Дима-таркан, цялата река Кубан се оказала в пределите на българското княжество. “А карачаевците”, както се наричали българите от Дима-таркан - защото повечето били дошли от Кара-чай (“Западната река”), “се шегували, че Бог не им позволява да си тръгнат от бреговете на река Кубан. Защото българите дошли там още преди пристигането на хоните* (водени от Булимир* през 748 г.; да не се бъркат с Хуни*), а след това, смесвайки се с тях, една част отишла в Хонджак на служба на Персийския падишах, и сега отново се върнали (от Хонджак) на старите си места (по Кубан), които се считали за едни от най-благословените в Саклан*…” (ДТ, с. 28).
Престарелият Булан, който тръгнал на поход срещу Дима-таркан и кашеките, бил бутнат с коня си в река Кубан от един слуга, подкупен от Булановия син Бен-Амин (805-812 ?). Новият хакан Бен-Амин се оттеглил да укрепва властта си в столицата Итил, “която българите наричали Етил, тоест “Кучи-град”, както наричали и “белите хазари” – “псета”. Когато Бен-Амин наредил на “яхудските тюрки” (т.е. на хазарите-иудаисти) да започнат “да секат свещените дървета на езичниците и да рушат параклисите на българите”, “черните хазари, сакланите, джурашците (жителите на източен С. Кавказ) и българите се хванали за оръжието”.
“Управляващият Кара-Булгар (Западна България) син на Тат Утяг Сарачин* (759-787) - Кан Караджар* (787-814), се отнесъл съвсем безучастно към това въстание, заради натегнатите отношения с Дамян. “Но Урус и Дамян активно подпомагали въстаниците, чийто боен вик бил Кубар” (Кубер*) и “заради това нарекли войната Кубарска или Суварска”, а тях самите – кубарци.
Башкортите (угри, маджари) поискали, но не получили помощ от Хакан Бен-Амин и били разбити от сабаните-баджанаци (Печенеги*) – явно съюзници на въстаниците. Башкортите (угрите) се разбягали и тези, които отишли на р. Байгул, нарекли областта си Себер, а себе си байгули и иштяки, онези на запад от Кама* и Средна Волга се нарекли себерци, а чергаруващите при притока на Дон* - река Сосна, се нарекли маджари (вж. Юлай-Бата*) и когато укрепнали, започнали да нападат Хазария*. Повод за свалянето на Бен-Амин било нападението на един маджарски отряд, който стигнал до Хазарската столица Итил. Тогава Карак (812/813-824) – по-малък брат на Бен-Амин и син на Булан (759-805), организирал преврат и заповядал да удавят брат му в “уединеното местенце Бел-Имен” (вж. Бел*, вж. Имен*).
“В 817 г. Хакан Карак (812/13-824) успял да разбие кубарците и се вмъкнал в столицата им, град Самандар (от Сама*, срв. град Кан* и град Канев*). Вождът на въстаниците – мулла Абдаллах (бащата на Шамс и дядо на Микаил Бащу*), по заповед на Хакана бил обесен на минарето на тамошния мечет Джок” (ДТ*, с. 30; град Самандар бил построен и наименуван от Абдаллах, което означава, че името на града и името на сина му Шамс = Сам/а/с, са в единство).
През 820 г. Карак успял да разбие маджарите по Донския приток Сосна и голяма част от угрите се преселили в Кара-Българската област по Малък Дон (Донец, дн. Северский Донец). Част от кубарците отишла в Болгарската област на Кара-Булгар и основала град Кубар или Нур-Сувар, а друга част, водена от сина на Абдаллах – Шамс, бащата на Микаил Бащу* (ок. 819-900), се установила в областта Бащу (Киев*) на Кара-Булгар (Западна България; възможно е тук да става дума и за град Балтавар* – днес Полтава в Украина). След войната от 823-824 г., когато Кан Омуртаг* (814-831) възстановил реда и на запад до Германската граница, и на изток до Хазария - след сражението при Харков*, хакан Карак бил свален от трона. Черните хазари, на които болярите-езичници говорели “Това е наказание от Бога за измяна към неговата вяра, ако не свалим хакана-юдей, то цялата ни държава ще погине!”, издигнали на престола Урус – синът на Асенкул (†805). Хаканът Карак избягал в Самандар, където заради предишните си зверства бил разкъсан на части, заедно с неговите синове-юдеи и с приближените му; спасили се само военачалника Буртас, защото бил езичник, и малолетният син на Карак – Манас, когото Буртас обявил за свой син.
Урус (824-840, роден 766) заварил Хазария в трудно положение. След разгрома на хазарите от войските на Кан Омуртаг* (814-831) при Харка* (дн. Харков*), маджарите си върнали района между Малък Дон и кашеките, живеещи около средното течение на Кубан* (това завръщане на маджарите в предишния им район не би могло да стане без разрешението на Кан Омуртаг*). Властителят на Болгарската област (на Волга и Кама) - Борис* (пр. 824-863 ?), от рода Мардукан* (вж. Морут*), се признал за васал на Айдар* (814-855), който бил женен за дъщерята на маджарския вожд Юлай-Бата*. Самият Айдар се обявил за Велик княз (волж.-бълг.- “емир”) на Болгар и за Цар (“хакан”) на целия Саклан* - тоест и на Хазария* (Но не и за цар на Западен Саклан, който бил под властта на Омуртаг*. Самият факт, че в собствените си владения Айдар бил само “княз”, означава че е под властта на Кана-субиги Омуртаг* и най-вероятно управител на област – комитат*).
Ръцете на Хазарския хакан Урус се развързали за действия срещу Айдар обаче едва през 832 г. - чак след смъртта на Омуртаг* (814-831), когато на Българския трон се възкачил непълнолетния Кана-Субуги Малıамир* (831-836), който управлявал съвместно с кавхан Исбул* - висш служител, а изглежда и роднина на Кан Омуртаг*. През 832 г. е потвърден мирният договор с Император Людвиг І Благочестиви (814-840), като примирието вероятно е сключено още от Омуртаг*. Този мир със Свещената Римска империя, който осигурявал тила на България по границата й с Германия от р. Сава* до Балтийско море, бил много важен, с оглед на Хазарско-Византийския съюз срещу Българската държава. При това и самата Германия не била надежден партньор – при възкачването на Борис І* (852-907, роден ок. 822-823 г.) “облак от франки покрил България” (ИЗ*; тогава обаче управлява Людвиг І или ІІ Германски /843-876, род. ок. 805 г./).
През 840 г., с помощта на Буртас, бил издигнат за Хазарски хакан Манас (840-858), сина на Карак (812-824).
В 858 г. миролюбивия Манас бил убит в шатрата си по време на чергаруване, а на неговото място бека Илияс – син на Дамян и внук на Тат Угек Бесерман (759-787), поставил сина му “Исхак, по прозвище Аксак Тимер”. Исхак или Аксак Тимер (858-895) бил убит от разбунили се воини след разгромните победи на Симеон І* (893-927) над хазарите.
На Хазарския трон бекът Арслан възкачил сина на Аксак Тимер - Бакчуар (895-918 ?), който бил под властта на бека (Арслан). Бакчуар е наследен от синовете си близнаци Алан и Юсуф (т.е. Иосив), също манипулирани от Арслан; вж. Хазария*, вж. Оморт*;
***
