Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.05.2020 21:54 - Българо-Византийска власт на юг от Средни и Долни Дунав през XI и XII век
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 415 Коментари: 2 Гласове:
0

Последна промяна: 03.05.2020 19:22

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
БЪЛГАРО-ВИЗАНТИЙСКА ИМПЕРИЯБългаро-Византийска власт на юг от Дунав през ХІ и ХІІ век*, Византо-Българско управление през ХІ и ХІІ век*;

БЪЛГАРО-ВИЗАНТИЙСКА ВЛАСТ НА ЮГ ОТ ДУНАВ ПРЕЗ ХІ И ХІІ ВЕКВизанто-Българско управление през ХІ и ХІІ век*; управлението в българските земи южно от Дунав между 1018-1019 г. и 1183-1185 година в днешна България (южно от Дунав), в областта Македония* и в Крим. Важно обстоятелство е, че при това управление под една корона се обединяват и Малоазийските български анклави на юг от Трапезунд, където е планината Пархар, = Болгар* (П. Голийски, ТВ “Скат”, 24, ІІІ, 2006), в Тарс (около планината Булгар-даг*, където е Булгар-мадан*, вж. Катерина*; областта е наричана и “Царство Малка Армения” – “Kdm Little Armenia” /АХ*/), Вананд*, Балк* - в дн. Ю. Армения (с две селища, носещи името Вананд*), Карц – със значение “високо, стръмно място” (срв. Кърш, Кърша*: “чупя, пречупвам”, Кършак; Кръцкам*: “режа”), и други.

При това във Византия, след управлението на българката Теодора (842-856) от българската фамилията Мамекона* (П. Голийски), и сина й Михаил III Мамеконин (856-867) - роден 840 и формално император от 842 г., е на власт т.н. Арменска династия (наричана и Македонска), която е българо-арменска и управляваща от 867 г. – с възкачването на Василий І Македон (867-886; вж. Самбата*), до 1057 г. – Михаил ІV Стратиотик (1056-1057), който е последван от първия Комнин – Исак І Комнин (1057-1059), чийто българо-византийски род Комнини* е сроден с Българската царска династия и управлявал Константинополска Византия чак до 1185 година.

За близките връзки на Арменската династия (867-1057) с висшата българска аристокрация говорят, освен самата свидетелка и изследователка-биограф Анна Комнина*, многозначително още отношенията на Василий І със Самбата* и други видни българи, живеещи във Византия, които лично помогнали на Василий да завладее престола в Константинопол. Обратно пък, именно в българските земи в Армения са изпращани като управители много български висши велможи (вж. Цуло*, Алусиан*, Арон*), какъвто е случая с Алусиан* - сина на Арон (брат на Самуил* /997-1014/), и с други от царския български род. В географско отношение Армения, най-общо, е обширната област от Анадола до Каспийско море*, на север стигаща до Грузия и билото на Г. Кавказ, а на югоизток до Персия (владяна от арабите), като част от северните и източните арменски земи са в Хазария (673-969) или след 969 г. под властта на Волжка България* (895/922-1583), както и в подчинение на Арабския халифат. В Армения българите са поне към 10 %, като се заселват там от към средата на IІ в. пр. Хр. (вж. Вунд*, Стара Велика България*) и участват в процесите на приемане и установяване на християнството в Армения през 301 г. сл. Хр. и насетне (вж. Артаван*).

Този преглед на фактите, макар и бегъл, поставя поне три важни и неизяснени до сега въпроса. Първо - доколко и какава е родствената връзка на Арменската династия (867-1057) с Българската управляваща династия и висшата българска аристокрация, и с древните им разклонения в Армения, които, както може да се съди по сведенията, подържали активни отношения с родствениците си в България и във Волжка България*.

Второ, доколко българските кланове в Армения са подпомогнали възкачването на Арменската династия на престола в Константинопол и дали архонта на т.н. Дунавска България - Борис І* (852-914), който е в близки съюзни връзки с архонта на Франкската държава – Людвиг Германски (843-876), има отношение или конкретно е подпомогнал възкачването на Василий І Македонец (867-886), осъществено с помощта на видни българи на византийска служба (вж. Самбата*), и укрепването на Лъв VІ Мъдри (886-912) и Арменската династия [забележително е, че въпреки войната с Византия и Маджарите от 893-896 г., отношенията между България и Византия са дотолкова добри до войните от края на царуването на Симеон І* (893-927), че Борис І* получава безвъзмездно Странджа, а Симеон І предава на Византия владяния от него Солун* през 904 г. и десетки крепости в района на Драч*; т.е. могат да се видят враждебни спрямо България действия от страна на определени управляващи аристократични среди във Византия, а не конкретно на императорите, които, като първи представители на Арменската династия, имали за главна цел именно династичното укрепване на рода си на Византийския престол за столетия напред, и затова били податливи на желанията на водещите политически групи в Константинопол].

Трето, доколко и как християнството на българската диаспора в Армения (в т.ч. Източна М. Азия – Трапезундската българска област, Тарс и др.), свързана и с Арменската династия (867-1057), е повлияла за приемането на християнството като държавна религия на България от Борис І* (852-914) през 663 година. Същевременно не трябва да се забравя, че българи, както висши аристократи, така и цели общности, живеят и в Западна М. Азия и в Константинопол (вж. Сабин* /763-765/, Телериг* /768-777/, Воила /1/* и сл., Татул Ванандаци*, Вунд*, Вананд*, Артаван*, Артаз* и пр.)

Поради политическите напрежения, създадени между България и южните й съседи по време на освободителното движение през ХVІІІ и ХІХ век и в първите десетилетия след Освобождението й (1878), зад които прозират и инвазиционните действия на Русия от 1764 г. и до днес спрямо българските земи и интереси (вж І. Защо и как*), както и заради общото равнище на относително малката историческа и прохождащата популярна археологическа и научна култура - и в цяла Европа до Втората свитовна война (1939-1945), и в България до 10 ноември 1989 г., в младата българска историография от края на ХІХ и началото на ХХ век се налагат някои крайни виждания, които за съжаление по-късно не са преразгледани.

Такова е например наложеното в популярното съзнание схващане, че България пада под турско робство едва ли не в деня, в който турците превземат Велико Търново* (1393), пренебрегвайки дори съпътстващите актове – убийството на Иоан Шишман* (късната есен на 1395 г. в Одрин*), или превземането на Видин* (1396). Това явно се разминава с историческата истина (вж Константин*, Фружин*, Никопол*) и със съществуването на българско царство поне до ХVІ век, а и до ХVІІ век включително, без значение доколко е зависимо и кому [срв. договора за “Страната на Цар Шишман” от 1 април 1519 г. - ИРЧ*, с. 269; в картата на Себастиян Мюнстер /1488-1552/ за Полша и Унгария - ХХ
Nova Tabula, издадена в 1554 г., наред с Ternow, Varna, Kylia, Cisopol, Adrianopol, Constatinopol, Philipopol, Sophia, Scopy, Nis, Bodon /Видин/, Galatz, Flotz, Rebnic, Golumbetz, Orsaw, недвусмислено е записано с големи букви NICOPOL, последвани от представеното с по-дребен шрифт, но съществено определение – metropol: “столица (на terra Сesaris Sysman: “страната, държавата на Цар Шишман”)”, указващи специалния статут на града и страната както до средата на ХVІ век, така и след това (БКО*; вж Средец*, Никопол*)].

Същевременно такова налагане на неточности върху преднамереност служи и на една остаряла днес политическа действителност, която можем да отнесем още към първата половина на ХХ век, когато започват да се разпространяват комунистическите представи за историята. По аналогични на посочените причини е разпространена и тезата за “византийско робство” в България между 1018 и 1185 година. Всъщност истината е много по-различна.

През ІХ век България е хегемон в Източна Европа, извървяла продължителен път от напускането на Средна Азия през ІІ-І в. пр. Хр. (вж Каспийско море*) и заселването на българите в Северен Кавказ и Армения* (вж Стара Велика България*, Вунд*), образуването на единна европейска държава през 153 г. (вж Авитохол*), центрирането в района на запад от Дон* (вж Реан*, Аспар*, Самбат*, Булгар*, Аспарух*, Хазария*), преминаването от антична към феодална форма на съществуване (вж Кубрат*, Аспарух*, Тервел*, Крум*, Омуртаг*). Тя е достатъчно мощтна, за да се справя едновременно и с двете съседни империи - Византия и Германия (вж Самбат*, Крум*, Омуртаг*, Борис І*), без при това да се подценяват граничните Хазария* и Арабския халифат. Разнородността на населението, което управлява в периферните си области - в т.н. Външна България*, в пряка връзка и с настъпилите промени в Европейското общество, налагат създаването и централизираното разпространение на една единна културна платформа, която да спои разнородните елементи (около век след България това прови и Византия - тя тръгва по същия път във вътрешната си политика, като романизира не-византийското население в земите си през ХІ и ХІІ в., ИБ* и пр.; вж Грък*).

След като Телериг* (768-777) и Кардам* (777-787/796?) започват, а Крум* (787/796-814), Омуртаг* (814-831), Маламир* (831-836) и Пресиян* (836-852) извършват административната реформа в Българската държава, Борис І* (852-914) се заема със създаването и налагането на културната и социалната реформа. Главните му лостове са: приемането на християнството (на цялата територия от Германия до Византия, Хазария*, Волга* и Урал*); осигуряването на независимостта на Българската християнска църква – логично и задължително продължение на независимостта на предхристиянската българска духовна институция, което е в пряка връзка с неуспоримостта и на върховенството (в т.ч. и над църквата), и на независимостта - вътрешна и външна, на българската царска институция; и писмената реформа, която да въведе съвременния = словенския* (“говоримия”) български език и терминология като единен държавно-административен и духовно-каноничен в цялата територия на България – т.е. от Моравия и Полша (създадена към 960 г.) до Волжка България* (владетелят й Алмъш* приел официално исляма в 922 г.) и българските общности в Хазария (вж Кирил и Методий*, Българският език*).

За да се посвети изцяло на тази основна за България задача, Борис І* донякъде се оттегля от прякото административно управление на страната през 889 г., но обстоятелствата го принуждават отново еднолично да поеме властта през 893 година (вж Владимир І*). Поставяйки през 893 г. на престола за младши съвладетел Симеон І* (893-914-927) и налагайки говоримия (словенския*) български език, въведен официално от 863-865 г., като единствен църковно-каноничен език в пределите на България (на Събора в Плиска от 893 г.), игнонирайки латинския и елинския (евреите имат свои отделни храмове, както и ромеите, където имат свои общности или църкви, подчинени пряко на Константинопол, поради което с тях няма езиков конфликт), Борис І заявява, че ще построи дворецът в близост до вратите на новате столица Преслав*, за да наблюдава (контролира) от близо действията на новия младши монарх. Този контрол, т.е. тази върховна власт на Борис І не е химера – тя се вижда, най-малкото, в мирната политическа линия, която България провежда спрямо Византия до смъртта му през 914 г., като през 913 г. Симеон І* е коронован в Константинопол за Цезар (Кесар) на Византия от Патриарха и в присъствието на малолетния, но действителен Император Константин VІІ Багренородни (ИЗ*; за мирната политика на Борис І говори факта, че Симеон І връща на Византия град Солун*, който овладява през 904 г., както и 20-тина крепости около Драч* през същия период, а и т.н.).

Симеон І* (893-927) и сина му Петър І* (927-969) продължават по блестящ начин заложената от Борис І* (852-914) културна и социална реформа. В същото време конфронтацията срещу християнството и централизираното феодално управление на държавата стават причина за отслабването на българската власт в някои периферни области от България. В Киев* (Самбатис*), намиращ се от 858 до 863 г. и от 864 до 882 г. под Хазарски контрол и по-точно на Хазарския бек Илияс и български принц от рода Дуло (842-870; вж. Микаил Бащу*), и на хазарския наместник Ас-Халиб (рус. Асколд), към 882 г. се появява руски (варяжки, скандинавски) княз – Олег*, в.-бълг. Салах-би или Солаг-би (882-921, †922), който формално бил подчинен на кана в град Болгар* и станал войвода на крепостта и града Киев по договор с местните аристократи, които обаче били подчинени на царя-василевс (император) Борис І*.

Според някои твърдения още през 865-882 г. Волжките българи* се отделят в самостоятелно държавно образувание, клонящо към ислямското вероизповедание (Волжка България*, която едва ли се отделя от единна България преди смъртта на Симеон I* в 927 г. и възкачването на Петър I* (927-971), приема категорично исляма като държавна религия едва през май 922 г. (ибн-Фадлан), като отбранителен акт срещу Хазария*, която е юдаистка според изповеданието на властващата група; първи опити за връзка на Багдатския халиф с град Болгар са отбелязани в 906 и 911 г., което определя времето на обръщането на Алмъш* към исляма в периода 902-905 г., при управлението на Багдатския халиф Али ал-Муктафи /902-908/). Вероятно след 863-65 г., когато Борис І* приема християнството, и някои от битуващите на изток от Днепър българи (половците* = куманите*), живеещи извън властта на Хазария*, също създават самостоятелни образувания [Наличието на такива самостоятелни феоди, обаче, е само едно предположение, доколкото българската духовност, включително и в битността си като християнска, се отнася миролюбиво към другите вероизповедания и към групите, които ги изповядват, в т.ч., и особено, към традиционното българско изповедание – конфликтът между въвеждащия християнстото Борис І и част от висшите български велможи има ясно изразен политически характер, като е свързан преди всичко със засилването на царската власт и ограничаването на правата на висшата аристокрация да контролира върховния кан – т.е. централната власт, засягащо приемуществено провинциалните феодали, които, по правило, са свързани в близко родство както помежду си, така и с управляващия кан (срв. проблемите на владетелите от Телец* /760-763/ до Телериг* /768-777).

Същевременно от 852 г. – възкачването на Борис І*, до 922 г. – официалното приемане на исляма от много малка част от Волжките българи*, е време, когато се извършват множество важни и качествени промени. Формира се донякъде Волжка България* и започва упадъка на Хазария*, а в района между Днепър и Волга (с Кама* и Урал) българите и съпътстващите ги етноси и групи тепърва определят своята позиция спрямо управляващите центрове, имащи влияние в тези земи, включително и към създаване на свои собствени, преосмисляйки и отношението си към една нова, по-модерна структура на държавата и въобще към съвременната феодална държавност от ІХ-Х век. А тази съвременна държавност влиза в конфликт, от една страна, както с ония все още живите антични принципи и морал - необходими, за да се подържа градивен диалог с подопечните саклани*, славяни* и тюрки, така и от друга – с примитивната номадска демокрация и морал, изповядвани от същите тези славяни и тюрки, които представляват една значителната част от жителите на Българската империя].

Около 860-870 г. се появяват, вероятно като по-самостоятелни, но все още типични племенни вождове – зависими от близката хегемонна държава - България, и първите князе на Поляците - Пяст (ок. 842-861) и Семовит (861-892; самата Полша се образува към 960 г., начело с Мешко І /960-992/). Първият Бохемски княз е Боривой І (пр. 870-895). Моравия (Великоморавия*) се появява през първата половина на ІХ век (в 840 г. бъдещият Император Людвиг Немски /843-876/ заменя Княз Моймир с Ростислав /840-870/), вследствие на политическата инвазия на Германия и отслабените позиции на България в тези част на Европа, или, което е по-възможно, поради някакво Българо-Германско споразумение (срв. Омуртаг* /814-831/, вж. Пресиан* /836-852/). За Българо-Германско споразумение спрямо Моравия говори и факга, че явно по нареждане на Борис І* местният княз Ростислав (840-870) идпраща своето искане до Константинопол през 863 г. за мъдри мъже, които да разпространят в страната му словенската азбука (т.е. българската азбука, защото единствено тя в 855 г. е канонизирана от Византия, а през 866 г. и от Римския папа) и източно-християнското изповедание;

От 893 година обстоятелствата се променят остро. Докато първоначално Византия приема с адмирации покръстването на България, то на VІІІ Вселенски събор (869-870) Българската църква е призната за апостолическа и независима (на 4, ІІІ, 870), а на Българсият събор от 893 г. (Съборът в Плиска) всички чужди свещеници са прогонени от страната и се въвежда повсеместно като църковно-служебен език единствено българският (т.е. модерният, говоримият = словенският* български). При това България е твърде голяма и много мощна държава, а нейните епископии обхващат Прага, Краков, вероятно и Вроцлав, т.е. районите на Бохемия (или на цялата Великоморавия*), на Малополша и на Шльонск-Силезия (ГА*). Със своята мащабност и активност Българската христова църква се превръща в реална заплаха за интересите и на Константинополската, и на Папската църква в Рим. Започва необявена междуцърковна война, която може да се проследи в множество документи и действия, включваща и светските владетели с политическите им и военни съюзи, и при която по-често Константинопол и Рим се съюзяват срещу Преслав.

Същевременно прогресивната човеколюбива и слънцелюбива философия, заложена в основата на българското християнство като пряк наследник на Митриянството (вж Митра*) и Заратустризма* (вж Иранска митология*), изповядвани от българската нация, което влиза в пряко противоречие с традиционно заложената догматика и триезичието, стоящи в основата на Римо-Византийския църковен и светски светоглед, дават достатъчно на брой формални поводи, за да се подържа антибългарска кампания (която всъщност има само икономически и политически, а не философско-религиозни основи: срв. булата на Папа Иоан VІІІ /872-882/ до Чешкия ? крал Боривой І /пр. 870-895/, изискваща да не се поставя за митрополит на църквата в Прага архиерей “от сектата на българския народ”, ГА*).

Въпреки драматичните събития в България от 970 до 979 г., включващи нахлуването на Киевския княз Святослав І* (945-972) и пленяването на младия Цар Борис ІІ* (970-977) от Иоан І Цимиски (969-979) в 972 г., при управлението на Цар Роман Симеон* (977-997) и на Самуил* (987/997-1014) Българската църква успява да разшири, или по-скоро да запази  влиянието си в подопечните й земи, и да покръсти Киевска Рус от 988 г. насетне. При това за Киевския княз Владимир І Святой* се омъжва Анна* (Анна /3/*), дъщерята на Петър І* (927-969; Петър І е женен за внучката на Роман І Лакапин /919-944/, която е майка на Борис ІІ /970-977/, Роман Симеон* /977-997/, Анна /3/* и др.). Това поведение на България и на Българската православна църква води до остра реакция от страна на Папата в Рим (Иоан ХV /985-996/, Григорий V /996/, Иоан ХVІ /997-999/), който съумява да прогони българските свещеници от Централна Европа и да закрие българските епископии в Прага (през 993 г.), в Краков (през 996 г.) и във Вроцлав (996); при това Краков и Вроцлав влизат в състава на Полша чак 3 години по-късно – през 999 г.

Самата Византия, представлявана от своите владетели и тяхната партия, не гледа с добро око на засилването на България, а и след 997 г., когато умира Роман Симеон* (977-997), неговите втори братовчеди Василий ІІ (979-1025) и брат му Константин VІІІ (979-1028) вероятно смятат себе си за преки наследници на Българския престол и с повече права от тези на Самуил* (997-1014) и на рода му върху него (същевременно се опитват да наложат линията на Арон* /971-987/, противопоставяйкия на Самуиловата, което може да се проследи дори и при въстанието на Петър ІІ Делян* /1038-1041/). Това формално право дава на тези Византийски имперапори близкото родство с българската царска династия, което може да е дублирано и по линията на българските висши аристократи в Армения* и във Византия. За такова родство говорият както множеството български принцове (Сабин*, Иоан*, Аспар* и пр.), които се заселили в Кондтантинопол и създали родове и родствени връзки с най-висшата Византийска аристокрация, така и факта, че императора Василий І (867-886) – родоначалник на т.н. Арменска, Македонска или Василиева династия (867-1057), бил възкачен на Константинополския трон от българи (вж. Самбата*) и то явно с личната намеса на Борис І Михаил* (852-914).

Родствените връзки между българската висша аристокрация и византийската следва да се търсят още много преди времето на Кубрат* (605-665), когато български канове приемат християнството (вж. Грод*, Булгар /4/*) и се заселват в земите на Рим, на Византия (310/497-1453) и в Константинопол. Самият Римски император Максимин І* (235-238, род. 173 г. и заченат в 172 г.) е внук на Авитохол* (153 – сл. 173), а неговите деца, с изключение на убития му в 238 г. син и съимператор Максим І (235-238), както внуците му и техните наследници, остават да живеят в Римската империя – предимно в източната й половина и по-точно в апанажа си на Балканите (Добруджа* с Дръстър*, до устието на Дунав и до Балкана*, т.е. Долна Мизия и в прилежащата й на юг Тракия до Беломорието* и Босфора), и по-късно във Византия. Друга линия на родство прониква във Византия чрез Арменските българи*, а трете клон сочи към българските велможи в Рим и цяла Италия (вж. Алцек*, Алциок*, Войоанис Василий* и пр.). Проследяването на тези множество български родове във Византия (Изт. Рим, проследим от 310 г., когато Константин І се възкачил за август и цезар, и приел християнството) и техните роднински разклонения, дава реалистична основа както за събитията от края на Х и ХІ век, така създава и възможност за по-точно разбиране на ситуацията през ХІІ-ХV век в българските и балканските земи, а и след това;

[Василий ІІ е син на Император Роман ІІ Лакапин (959-963), роден е през 958 г. и умира на 15, ХІІ, 1025 г. Внучката на Роман І Лакапин (919-944) – Мария, пък е съпруга на Цар Петър І* (927-969) от 8, ХІ, 927 г., като двамата са родители на Цар Борис ІІ* (970-978) и на Цар Роман Симеон* (979-997), и на поне 2 дъщери. Самите Византийски императори Василий ІІ (963/979-1025) и брат му Константин VІІІ (963/979-1028) са сгодени за двете дъщери на Петър І* и Мария, които са техни близки родственички (втори братовчедки), като не е изключено по времето на диктатора Иоан І Цимиски (969-976) тези годежи да са били превърнати в бракове. Поради това, че Василий ІІ “предпочитал мъжката компания”, а и заради забраната византийски принцеси с права върху престола да се женят за чужди владетели (Конст. Багренородни /род. 905-959 г./), той изпраща своята годеница-братовчедка Анна /3/*, дъщеря на Българския цар Петър І* (927-971), да се омъжи за Киевския княз Владимир І Святой* (ок. 980-1014), където тя, по някои руски историографски твърдения (РН*), ражда Св. Борис*, Св. Глеб* и Предслава* (всъщност българските принцове Борис и Глеб* са синове на Болгариня* - дъщеря на Волжко-Българския владетел-мюсюлманин Тимар Мумин /981-1004/, докато Предслава* най-вероятно е дъщеря на Българската царска принцеса Анна Петрина).

Това развитие на нещата обаче не отхвърля възможността Василий ІІ – навършващ 17 и започващ 18-тата си година през 975 г., и Анна* да са били бракосъчетани от Иоан Цимиски (969 – І, 976) преди смъртта му през януари 976 г., когато той се стремял да укрепи властта си над Константинополския престол и да подчини трайно България или поне частта й на юг от Дунав, което носело изключителни политически дивиденти на всеки Византийски владетел, рекламиращ и преследващ тази цел (защото излазът на Дунавската граница е вековна мечта на Византия, която едва при договора за мир с Петър І* през октомври 927 г. признала българските права над земите южно от Дунав, смятани за неразделна част от ойкуменето на Византийската империя; а излизането на Дунавския лимес се смятало за свещено право на Рим и Византия /до 1453/ и осъществяването на това носело огромни политически предимства и ползи на всеки Византийски властник, който си го поставял като цел, да не говорим за онзи, който успеел го реализира). Същото, т.е. реализация на годежа, се отнася и за Константин VІІІ, сгоден за N. Петрина Лакапина Симеонина – сестра на Анна /3/*, като двамата братя-императори – Василий ІІ и Константин VІІІ, станали малко по-свободни да решават сами действията си едва след смъртта на Византийския император Иоан Цимиски през януари 976 г.];

Положението на България в края на Х и началото на ХІ век било доста особено. От една страна тя провеждала огромна културна и социална реформа в цялата Източна Европа - от Германия до Волга, Урал и Голям Кавказ, като безспорно оказвала силно влияние и върху Хазария*, населена с много българи (срв. Хазарската мисия на Св. Кирил*, вж Черна България /2/* и пр.). Тази реформа била в апогея си и изисквала изразходването на доста сили. От друга страна България трябвало да защити тази реформа и да осигури хармоничното й навлизане в световната култура. Да се осъществи такова дело, обаче, е по физическите сили само на много по-голяма империя, каквато преди време, в разцвета си при управлението на Дариите (522-329 пр. Хр.) била Персия, а през периода на Антонините (96-192) бил Рим. В случаят България нямала достатъчно потенциална мощ, за да се справи сама с цивилизационната задача, която била призвана да извърши. Така съвсем закономерно, независимо от конкретните обстоятелства, които само потвърждават общото положение (включително българо-византийските родови връзки), България и Византия се съединили в единна империя, имаща вече достатъчно сила за поставената от развитието на Света цел (срв. Арабския културен феномен, развиващ се успоредно с Българския, и който претърпял политически крах към началото на ХІІІ в., когато тюрките, не без помощта на изправените срещу арабите стопански и военни ресурси на християнска Европа, унищожили Арабската държавност, вж. Арабска култура*, Авицена*).

Като доказателство за това, че и съвремениците на тези събития са приемали ситуацията по съответстващ на изискванията на времето и мястото начин, може да се приемат конкретните действия, предприети от Василий ІІ в България [Василий ІІ е наречен Българоубиец от ромеите заради това, че уж прекратил съществуването на България и възвърнал под властта на Византия смятаните за исконно нейни земите на юг от Дунав (ИЗ*), а не, както лично го приемат българите - заради нечуваната в предхристиянската българска традиция и в християнския българо-византийски свят гейска жестокост да ослепи 15 000 войника на Самуил* (997-1014), предизвикало смъртта на българския владетел, който получил разрив на сърце при вида на ослепените си воини. Въпреки, че българската и византийската корони били обединени в единния център на Константинополския трон, в твърдението на ромеите има голяма доза демагогия - позната практика и в днешната политика, защото България съвсем не била унищожена, а българските земи на юг от Дунав съставлявали една малка част от нейните административни, феодално-зависими и църковни й територии в този момент].

Василий ІІ не предприема след 1018 г. някакви по-видими мерки за унищожаването на българската държава като такава, както и на нейните структори (вж. Иван Владислав* /1015-1018/). Напротив, той по-скоро само съчетава българските държавни структори с тези на общата държава, което само по себе си е задължително, за да функционира една феодална страна (вж. Борис Симеон*). Българската аристократи запазват положението и местото си във вече общата държава, като най-висшата прислойка е включена равноправно в управлението на цяла Византия (вж. Мария*, Фружин* /1/*, Алусиан*, Василий Боян – Войоанитис Василий*, и пр.). Българската православна църква пък, макар и формално понижена във статут на Архиепископия към Константинополската патриаршия - т.е. в единната Източно-православна църква (едва ли е възможно в една църква и/или страна да има две патриаршии, при положение, че в цялата католическа и многодържавна Западна Европа има само една патриаршия - Папството в Рим), е напълно запазена като независимост, структура, земи, които управлява, права върху митрополията си, подчинени й църкви и пр. (вж. издадените от Василий ІІ закони, които действат до края на ХІІ в., тук в Македония* и Улита*);

***

Видният историк д-р Константин Йосеф Иречек (1854 – 10, І, 1918) още в своята “История на българите” (1875-1876, 1877-1878), опирайки се върху наличните към този момент документи, дава достоверно описание на положението на България (имайки предвид преди всичко България на юг от Дунав) и на Българската църква след 1018 г., като свързва епархиите й с територията на Българското царство през Х-ти век. Той цитира финалните думи от арабската хроника на Елмекина за българо-византийските събития от 1018 г. и следствията от тях: “Императорът [Василий ІІ] се занърна в Цариград и ромеите, като се размесиха с българите, се свързаха с тях чрез брачни съюзи и предишните враждебни отношения между двата народа се прекратиха” (Georgii Elmacini, Historia Saracenica Lat. …, ИРЧ*, гл. ХІІ).

А думите на арабския хронист, които съвсем не са случайни, говорят за това, че след 1018 година е отбелязана нова съществена вълна от бракове на българската най-висша и висша аристокрация със съответните степени на византийските и българо-византийските аристократични родове от Византийската столица и империя. И сключването на тези бракове било стриктно следено, желано, активирано, насърчавано, осъществявано и облагодетелствано от Василий ІІ и управляващата Византийска върхушка поне по две причини. Първата била, че по този начин следвало да се предотврати какъвто и да е по-значим опит на най-висшата българската аристокрация да се разграничи от византийската и да възстанови Българската независимост на юг от Дунав, което било съвсем реално и за което имало достатъчно готови български войскови сили и ресурсна мощ. Втората била, че Византийските императори нямало как да станат носители и на Българската корона, чиито обладатели по феодално право и по традиционно право и статут останали Българската царица Мария Българска* (1015 – сл. 1030; вж. Мария /2/*) и сина й Пресиян ІІ* или Фружин* (1018 – ок. 1038/1040).

После д-р К. Иречек цитира и част от текста на грамотата на Василий ІІ, където ясно се обобщават действията, предприети от императора: “макар, че покорихме тази страна, при все това ние не отменихме нейните права, а ги потвърдихме с наши хрисовули и сигилии” (ИРЧ*, стр. 151).

След това К. Иречек добавя (но да не забравяме, че коментарът на този известен историк е от началото на последната четвърт на ХІХ век, според тогавашните предположения и тези, налични и проучени факти, мании, политически пристрастия, русийски панславизъм* и пр.):

На дворяните (българските принцове и велможи) били оставени техните имоти [в България] и успели да ги помирят с новото им положение, като [в Константинопол] им раздали бляскави придворни длъжности и наместничества. Дори българските царски синове (на Иоан Владислав* и на Гаврил Радомир) изпълнявали военни длъжности в Цариград или в Азия; Фружин* (Пресиан ІІ* /1018 – ок. 1040/) бил началник на дворцовата стража от “букеларии”, брат му Арон* – стратег на Аспаркания (срв. бълг. Аспар*, Аспарух*) в Армения, чичо им Алусиан*  - стратег в [град] Теодорополис (Ерзерум) [и областта му] (сега град Ерзурум, Erzurum, на с.-з. от Вананд* и ез. Ван, и на ю.-и. от Трапезунд, в непосредствена близост, а вероятно и в единство с планината Булгар* /ИОД*, 235/, днес в Изт. Турция). От това време потомците на дворянските [български] родове от Македония, Албания и Дардания (областта между Морава* и Албания) взимат дейно участие в придворните византийски интриги (т.е. във Византийската вътрешна и външна политика).

Държавното управление също тъй не се изменило спрямо предишното. Данъците (в земите на България) се взимали по предишния ред и самоуправлението на общините останало в сила. Само в кулите и градовете Охрид*, Преспа*, Драч*, Девал*, Костур* и други, били изпратени византийски наместници с гарнизони. Титлата на първите била стратиг или дукс. Неразделността на Българското царство се показала (видяла) и след завладяването му (покоряването му на Василий ІІ и формалното му обединяване с Византия не е точно “завладяване”, независимо как това се съобщава във византийските документи, които изпълнявали и пропагандна задача) в това, че бил назначен върховен дукс на цяла България, който пребивавал навярно в Скопие*. Особено внимание било обърнато върху пазенето на проходите (клисури*); тамошните кули били снабдени с гарнизони под командата на клисурарх*, който бил подчинен на стратега.

Българската църква останала също тъй автономна; само нейният глава не трябвало да се именува Патриярх (др.-бълг. и ст.-бълг. патриархъ, от елин. πατριάρχης /СТР*/), ами Архиепископ (др.-бълг. и ст.-бълг. архиепискоупъ, елин. ρχιεπίσκοπος /СТР*/).

Патриарх Давид Преславско-Охридски бил свален, при всичко
(още повече), че тъкмо той ... 




Гласувай:
0



1. dichodichev1 - История на Българите
01.05.2020 22:03
Патриарх Давид Преславско-Охридски бил свален, при всичко (още повече), че тъкмо той след покоряването (след съгласието на Българската царица Мария /1015- сл. 1030</ през 1018 г., както и на престолонаследника Пресиан ІІ* или Фружин*, да стане формалното обединяване с Византия, вж. Мария /2/*) водел преговорите за новите отношения на Българската църква. Вместо него, Иоан, игумен от Дебър*, бил назначен за самостоятелен (автономен) архиепископ на българите; местопребиваването му било в Охрид*. При това в 1020 год. Императорът с три грамоти не само утвърдил всички права на тая църква (Българската Охридска АПОСТОЛИЧЕСКА автономна архиепископия), но и възстановил нейните териториални владения от времето на царете Петър (927-970, Петър І*) и Самуил* (997-1014) [това означава, че тук следва да се включат също царете Борис ІІ* /970-977/ и Роман-Симеон* /977-997/, както и върховенството на Българската православна църква над Киевско-руската църква, започнало откъм 988 г. /ПВ*/, или точно в 990 г. /ИБИ*/, при Киевския княз Владимир І Святой* /980-1014/ и продължило при Самуил*, Гавриил Радомир* /1014-1015/, Иоан Владислав* /1015-1018/, Мария* /1015 – сл. 1030/ и Пресиян ІІ* /1018-1040/].

От тия важни документи, в които са поименувани всички 30 [Охридски българки] епископства с техните градове, ние узнаваме границите на Българската църква, а също и на Царството (България) през Х век. Тук се причислявали [областите] Епир и Албания по нататък (по-южно) от Янина, цала Македония*, северна Тесалия, [ареала на планината] Родопа, София* (Средец*, Триадица*), Бдин на Дунава, Моравската долина, Белград при устията на [река] Сава*, [областта] Срем* между [реките] Сава* и Драва*, Призрен, Раса (Рашка*) и Липлян на Косово поле*. Отделно [българско] управление имали митрополията в Драч*, която се намирала в зависимост от Цариградския патриарх, и Дунавска България (без Бдин), гдето на Дръстърския митрополит били подчинени 5 епархи. … Интересни са сведенията, колко всяко епископство имало клирици и колко парици (визант.-елин. Парикос), т.е. колони, селяни (възможно е тук “пАрици” да означава "послушници, ученици, служители", отговарящи по статут на "помощници, чираци и калфи", които били част от епископското братство, защото на епископствата се подарявали и цели села с хората, земите и приходите от тях). Най-голям брой (към и над 40 клирици) имали епископствата в София (Сердика*), Ниш*, Белград*, Скопие* и Петра (Тесалия). Много [от епископствата] имали само от 12 до 15 [клирици]. В 1020 год. във всички 30 [Охридски български] епископства се наброявали всичко 685 клирици и 655-... (поне и над 6550) колони (парици).” (ИРЧ*, гл. ХІІ, стр. 151, 152);

В бележките към текста К. Иречек дава и самият списак на българските епископии: “Македонските епископства: Охрид (с Прэспа), Кастория, Мъглен (с Просек), Битоля (с Прилеп и Велес), Скопие, Сервия (днес в Сев. Гърция), Верея, Струмица, Моравизда (със Злетово), Велбъжд (със Стоб в Рила и Разлог в Родопа). На изток: София (с Перник), Ниш (с Топлица и Свърлиг), Бдин (Видин). В сръбските страни (“сръбски земи” според великосръбската пропаганда, организирана през втората половина на ХІХ в. от новосъздадената през 1812-1829 г. Сърбия* и от подстрекаващата я Русия, но тук, както се вижда, става въпрос единствено за български епископии, още повече, че до 1219 г. въобще не съществува Сръбска християнска църква) – Призрен, Раса (Нови-пазар) [и Рашка*], Липлян, Белград*, Браничево, Срем*. В Албания: Главиница (с Канина, при днешната Валона) [Валона е Авлона*, сега e Вльора], Ореа (древния Орикум?), Черник, Химайра, Дринопол, Бутротон, Янина*, Козиль. В Тесалия: Стаг и Петра (при Влахоливадо). Едно име е пропуснато от преписвача” (ИРЧ*, стр. 159, бел. 3);

Вижда се, че цялата “Сръбска страна”, тоест земите населени с етнически сърби* (т.н. Склавиния* на запад от р. Ибър* и без Косово* и Косово-поле*, тур.: "земите на Лаз"), през ХІ и ХІІ век продължила да бъде във владенията на България.

Същевременно Иречек прави следната забележка:
“Присдяна на Скилица не е Прищина (Пристинос у Кантакузин), а е Призрен под Шар* (в западното подножие на Шар-планина*), укрепен град с епископство; той бил дълго време пограничен град – изпърво у българите, след това от 1018 год. у византийците (тук замяната на българи с византийци, която прави Иречек по повод на случилото се в 1018 г., е формална), срещу сърбите; дори когато [Сръбският крал] Стефан Урош ІІІ (Милотин) стъпил на престола (в 1282 г.), той (Призрен) принадлежал на византийците” (ИРЧ*, гл. ХІІ, бел. 17).

Става въпрос за Стефан Урош ІІ Милутин (1282-1321) и за времето до и след 1282 година (вж. Сърби*). Всъщност, най-близките сръбски селища от периода след началото на ХІІІ век, на северозапад от Призрен са Печ и може би Дечани (Dechani, на 13-14 км южно от Печ), които са доста на запад от река Бели Дрин (профанирано в някои сръбски карти на Дрим). Тоест, историкът категорично определя Призрен, намиращ се на 55-60 км югоизточно от Дечани и на 65-70 км югоизточно от Печ, като град и област, които не влизат в състава на сръбските етнически територии. Същевременно източната граница на етническата област на сърбите е българската р. Ибър*, а Рашка* или Раса е български град, още повече, че сърбите са славяни* и нямат културата да строят и да подържат градове, а още по-малко да живеят в градове; вж. Сърби*, Град*, Славяни*;

Тук следва да отбележим и още един факт, на който К. Иречек (†10, І, 1918) не обръща внимание в своята “История на българите” (1875-1876, 1877-1878). А именно, че в цитираните от него списъци се споменават единствено онези български епископии, които, включително по преценка и нареждане на Българската царица-майка Мария* (1015 – сл. 1030) и на престолонаследника и Български цар Пресиан ІІ* или Фружин* (1018 – ок. 1038/40), решили да останат в състава на Българската Охридска архиепископия и на Дръстарската българска митрополия. Всички останали български земи, начело с местните си аристократи и със свещениците си, са извън този списък. Това, обаче, не означава, че те не са българи, че земите им не са български или че не са част от България. А това са епископиите в териториите на Влашката равнина и до Унгария, в земите на Трансилвания и на север до Полша и до Червенските градове*, до Киевския феод (вж. Владимир І Святой*, Роман Симеон*), до река Дон* и до границите на ислямската Волжка България* (895/922-1583); защото дори и в земите и градовете на Половците*, които поне до времето на Българския цар Калоян* (1197-1207) си оставали в по-голямата си част привърженици на древно-българската религия от предхристиянския период, съществували една или повече Български христови епископии (в този район имало в края на Х в. само една Византийска епископия – тази в Херсонес, във византийските земи в Крим* /ПВ*/);
***
От 1019 година управлението на Балканите и в М. Азия до Армения включително, следва да се приема за Българо-Византийско, не само заради общото родословие на династията и висшите управляващи фамилии, наред със значителните български човешки масиви в М. Азия и Армения. Това било предопределено от самото развитие и нуждите на световната цивилизация през този период и в дадения терирориален ареал между Изтока – доминиран от възхода на Арабската култура* и могъществото на Волжка България* (895/922-1583; подчинила и асимилирала страховитата Хазария* през 966-969 г.), и мощта на католическия Запад.

В този смисъл поведението на синовете и дъщерите на Борис ІІ* (970-977/978; вж. Борис Симеон*), поведението на Българската царица Мария* (1015-сл. 1030) и на сина й Пресиан* или Фружин* (1018-1040 ?), с когото се опитали да застанат на Константинополския трон още през 1028 г. – съвместно с престолонаследницата Теодора (1042-1056, сестра на Зоя /1028-1050/), която изглежда трябвало да се омъжи за Пресиан-Фружин, поведението на другия син на Мария – Алусиан /1/*, сина на Цар Иван Владислав (1015-1018; син на Арон*, по-голям брат на Самуил*), наред с въстаническите действия на Петър Делян* (1040-1041) и пр., следва да се разглежда именно от позицията на това общо Българо-Византийско управление и на липсата на каквато и да е перспектива то да стане тясно национално, докато не се изживее периода и не се изменят обстоятелствата, които са го създали. Промяната става възможна чак към последната трета на ХІІ век, когато цивилизационната вълна, създадена от България, е усвоена напълно от обществото.

Едва тогава Петър ІV* (1183/1185-1197) и Иоан Асен І* (1185-1196) отделят Българската корона от Константинополската и разграничават българските земи от територията на общо-управляваното политическо пространство и на общата империя (Всъщност Петър и Асен създали паралелна власт. Защото Теодор Асен или Петър ІV бил коронован през 1185 г. за “Цар на българи и ромеи”, т.е. за владетел на България и на Византия, обявявайки за незаконен владетел новоиздигнатия Константинополски император Исак ІІ Ангел /1185-1195/. При това подръжниците на Исак ІІ, издигнат на 12, ІХ, 1185 г., убили Иоан Андроник Комнин /1183-1185/ и напрактика въздигнали нова династия – Ангел /1185-1204/, нямаща близки родови връзки с Българската династия и с която българските най-висши аристократи нямали никакви взаимни ангажименти).

Същевременно, както вече беше споменато, още през ХІ век големи части от България остават извън директната Българо-Византийска власт, която си остава само на юг от р. Дунав. Велможите от западната част на т.н. Влахия* (дн. ЮЗ Румъния) приемат формално върховенството на Унгарските владетели, като в самата Унгария българите са достатъчно крупно множество, осигуряващо на феодалите си възможност за провеждането на самостоятелна политика в състава на чуждата и вече хрисиянско-католическа държава; пък и управляващия Унгарски род е от българския принц Арбат* (984-907) и представителите му носят нарицателното Арпатиди (от унг. Арпат = бълг. Арбат*).

Българите в днешна Източна Румъния, Молдавия, Бесарабия, Дулебия*, Крим* и всички български земи до Хазария* и до Волжка България*, водят българска и независима от Константинопол политика.

В Галиция (Дулебия*) едва към края на ХІІ век започва да се говори за собствено управление и в този смисъл уж не-българско (“История славян”, А. В. Гудзь-Марков; wwwa), но и в края на ХІV в. там Галичко-Киевски патриарх е българина Киприан* (1375-1406), а в началото на ХV век Киевско-Галицко-Литовски патриарх става именно българина Григорий Цамблак* (1414-1422); пък и дори в картите от средата на ХV век в тези територии се отбелязва Сама-тера*, т.е. земята на Сама*, на Самбат*; вж. Максимин І*, Аспар*, Аеций*, Половци*, Менеморут*, Алусиан*, Салан*, Роман Симеон*, Самуил*, Анна /3/*, Владимир І Святой*, Улита*, Македония*, Самбата*, Васил*, Василий І*, Василий ІІ*, Петър І*, Мария-Ирина /1/*, Димитър Полемарх*, Димитър Тихон*, Драгомъж /1/*, Драгшан*, Никулица*, Пресиан ІІ* (Фружин*), Мария /2/*, Мария /3/*, Тихомир*, Петър Делян* и пр.;

БЪЛГАРО-ВИЗАНТИЙСКА ДЪРЖАВА – вж. Византо-Българско управление през ХІ и ХІІ век*;
цитирай
2. kirk - Аграрфашистко лъжливо гомно
09.05.2020 00:05
Аграрфашистко лъжливо гомно - това си ти! Петьо голийски, цигането от Троян - също и трябва да се изписва малкото му име с У, вместо с "е"!!!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101463
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031