Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.05.2020 12:26 - Петър Делян, Тихомир, Алусиан и прочее
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 329 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 01.05.2020 13:39


ПЕТЪР ІІПетър ІІ Делян, Цар на българи и ромеи (1038/1040-1041). Той е първи син на Цар Гавриил Радомир* (1014-1015) и на Маджарска принцеса – дъщеря на Унгарският владетел Вайк (997-1038), който бил покръстен и провъзгласен през 1000 г. или на 1 януари 1001 г. за Крал на Унгария под името Ищван І (1001-1038). За произхода и династията на Вайк-Ищван вж. Арбат*;

Петър се родил в Унгария, където била отпратена бременната му майка след разтрогването на брака й с принца-престолонаследник Гавриил Радомир* – Цар на България (1014-1015) и син на Цар Самуил* (997-1014). Повод за развода най-вероятно било покръстването на Вайк в Ищван от Римската църква и съюзът му с Германският император Отон ІІІ (983-1002), което давало независимост на Унгария.

Това обаче било причина за прекратяване на действащия (от 907 г. и/или от брака на Гавриил Радомир с Унгарската принцеса) Българо-Унгарски договор и противопоставяло Вайк-Ищван на Самуил* (997-1014) и на България, още повече, че Отон ІІІ бил в активни съюзни антибългарски отношения с Византийските императори Василий ІІ (976-1025) и Константин VІІІ (976-1028) най-късно от 993 г. – годината, когато пратил германските свещеници да прекратят  съществуването на Българската епископия в Прага*.

Тези събития предполагат, че Петър (Делян) се родил в 1000-ната или 1001 година в Унгария, където се прибрала вече бременната Унгарска принцеса Маргарита (Маргьорит).

Приема се, че принц Петър се е завърнал в България след възцаряването на баща си през 1014 г. – вероятно през 1015 г., а от 1018 г. е живеел във Византия, където бил отведен от Василий ІІ (976-1025). Не се знае каква позиция е заемал в събитията през 1029 г., когато Царица Мария* – съпругата на мъртвия Цар Иоан Владислав* (1015-1018), подготвила преврат срещу Роман ІІІ Аргир (1028-1034), за да постави на престола в Константинопол първородния си син Пресиан ІІ* или Фружин*, заедно с Теодора – сестрата на управляващата по това време Византийска императрица Зоя (1028-1050).

Началото на действията му за провъзгласяването си за цар на България се отнасят към 1038 г., когато “започнал да се скита из България, стигнал до Морава* и Белград*, като разгласявал своя произход” (КК*). Интерес предсавлява фактът, че активната дейност на Петър ІІ Делян съвпада с възкачването и краткото управление на Маджария крал Петър І (1038-1041), който изглежда е брат на майка му (Унгарската принцеса), а не по времето на управлението на дядо му – Маджарският крал Вайк-Ищван І (997-1038). Зад това изглежда се крият доста по-сложни българо-маджаро(унгаро)-византо-германско-полско-литовски отношения, а не толкова видимото на повърхността; вж. Виола*, Арбат*, Галичко-Владимирско кралство*, Тихомир*, Българо-Византийска власт на юг от Дунав през ХІ и ХІІ век*;

През 1040 г. Петър ІІ Делян, с подкрепата на маджарите, обявил въстанието си и тогава от Белград* през Ниш* и Скопие* се насочил към крепостта Солун*, където “дръзко прогонил императора” Михаил ІV Пафлагон (1034-1041) – втория от 3-мата съпрузи на Императрица Зоя, който избягал, “изоставяйки целия си обоз, шатрата си и колкото имал злато, сребро и тъкани”.

Преди настъплението си към Солун Петър Делян успял да отстрани конкурента си – провъзгласения за цар от въстаниците в Драчка област Тихомир*, който най-вероятно бил негов братовчед, и с този акт обединил двете армии. След победата си над Михаил ІV към него се присъединил Алусиан* - внук на Арон* и втори син на Цар Иоан Владислав* (1015-1018), който е брат на ослепения през 1029 г. Пресиан-Фружин и втори братовчед на цар Петър Делян. Последвало неразбирателство между двамата, основано на неуспешните военни действия на Алусиан* и подозренията на Петър, че братовчед му е свързан с предателство. Конфликтът стигнал до там, че през септември 1041 г., на един пир, Алусиан накарал хората си да упоят Петър, а после да го ослепят. Войската временно била обединена от Алусиан, но след няколко неуспешни сражения той се видял принуден да премине на страната на императора. Скоро след това верните на Петър Делян полкове били разгромени от водените от Михаил ІV “избрани войски и най-опитни във военно дело стратези”, в чийто състав били и 500 норвежци (варяги*), предвождани от княза си Харол Хардрад. Слепият цар бил заловен и отведен в Константинопол (1041).

Петър ІІ Делян се провъзгласил се за Цар на българи и ромеи (византийци), каквато била и титлата на Цар Симеон І* (893-927), и на Цар Самуил* (997-1014), а вер. и на Цар Иоан Владислав* (1015-1018). Но явното противопоставяне на официалната власт в Константинопол е във факта, че титлата е приета от провъзгласилия се за български владетел Петър ІІ Делян във времето, когато действало общо Българо-Византийско управление в земите на юг от Дунав през ХІ и ХІІ век*, обединяващо както Българската и Византийската (Ромейската) корони, така и българската аристокрация, особено живеещата преди всичко в земите на юг от Дунав; вж. Тихомир*, Алусиан*, Арбат*;  

ПЕТЪР ІІ ДЕЛЯНПетър ІІ*;

ПЕТЪР ІІІ – Константин Бодин, Цар на българите 1072 г.; вж. Бодин*;

***

ТИХОМИРТишо, Тишомир, български велможа от Драч* или Драчка област. За него се казва, че по време на въстанието на Петър ІІ Делян* (вж. Арбат*), българите от Драчка област издигнали за цар “един войник от своите, изпитан по храброст и разум” (КК*). Ясно е, че Т. не бил обикновен войник, а вероятно най-малкото наследствен Войвода* - т.е. архонт на определен в дадени граници и с конкретен брой крепости и селища военно-административен район, със статут на Воеводство*. За високия му произход говори бележката, свързана с периода на въстанието на Петър ІІ Делян* (1040-1041), когато българите, “които за кратко време понасяли поражението (от 1018-1019 г.) и скоро започнали да се връщата към предишната надменност” – т.е. към чувството си, че са праведни, силни, непобедими и господари в собствените си земи (вж. Българо-Византийска власт на юг от Дунав през ХІ и ХІІ век*). Бележката е категорична и в пълно съзвучие с традиционните от много векове свещени канони, неоспорими още за обществото на Древните българи* - че “по традиция и закон българите имали обичай да поставят начело на народа люде от царски род” (вж. Българин*).

Когато станало въпрос за властта в България и над армията на въстаниците, Петър ІІ Делян* се обърнал със силни думи към двете войски – своята и на тази на Тихомир, като подчертал, че “един храсталак не храни два папагала, нито пък една страна може да процъфтява, ако е управлявана от двама царе”. Вижда се, че в речта си Петър ІІ Делян поставя своята и Тихомировата титла, т.е. правата и на двамата, на едно равнище. Това вероятно е било добре известно на слушателите – български аристократи и бойци-доброволци, а Петър Делян, който се стремял да отстрани двувластието, нямало как да не се базира върху истината, ако искал да привлече цялата армия на своя страна и да постигне целта си. Той успял, а в името на запазването на единството в бъдещите действия Тихомир бил убит.

Кой обаче е Тихомир? Както равнопоставеността му с Петър ІІ Делян, така и използването на примера с храста и двата папагала – птицата, която присъства в хералдиката на Самуиловия родов герб (известен от погребението на Самуил, намерено на един от двата острова в Преспанското езеро), говори че Тихомир и Петър ІІ Делян са от един и същи род – този на Самуил* (997-1014).

Такъв извод се подкрепя и от още едно обстоятелство – в Драч* е омъжена Мирослава, втората дъщеря на Самуил* от брака му с Агата. Към 999 г. Мирослава, според преданието – по законите и силата на любовта, се омъжила за сина на Солунския стратег Григорий Таронит – арменеца Ашот, който бил пленен през 996 г. и престоял 3 години в българската тъмница. Скоро след брака си с Мирослава през 999 г., Ашот бил назначен от Самуил за управител на Драчка област. През 1004 г. обаче той, подкрепян и от съпругата си Мирослава, предал Драч на Василий ІІ (976-1025). За своята постъпка Ашот бил почетен с изключително високата дворцова титла Магистър, а Мирослава с женското й съответствие – Зости (за срв. Царица Мария – съпругата на Цар Иван Владислав и майка на 12-те му деца, също получила титлата Зости). Вероятно след 1018-1019 г., когато Василий ІІ администратирал по нов начин автономната област България – от Хърватската граница на запад, обхващайки и днешна Албания, заедно със Северна Гърция на юг (автономна била и Българската архиепископия – вж. Македония*, Улита*), множеството от българските велможи се завърнали в старите си владения. Вероятно тогава и Ашот с Мирослава, или поне някой от синовете им (? Тихомир), получили отново Драч и областта му.

Такова развитие на нещата се подкрепя и от още едно обстоятелство. В Константинопол за законни наследници на Българската корона се приемали преките наследници на Симеон І*, Петър І* и Борис ІІ*. Именно по тази родова линия се смятали за легитимни носители на Българската корона и Константинополските императори Василий ІІ Българоубиец (963/976-1025) и брат му Константин VІІІ (961/976-1027), които са втори братовчеди на децата на Петър І* (927-969) - Борис ІІ* (970-978), Роман Симеон* (979-997), Анна /3/* и останалите. Вероятно във връзка с неоспоримите си наследствени права върху Българската корона наследниците на Симеон І*, Петър І* и Борис ІІ* били държани близко до императорския дворец в Константинопол.

Същевременно наследниците на Комит Никола и синовете му – Давид*, Моисей*, Арон* и Самуил*, както и преките наследници на Самуиловия син Цар Гаврил Радомир (1014-1015) и на Ароновия син Цар Иван Владислав (1015-1018), били приемани за узурпатори и нелигитимни претенденти. Това отношение към тях от страна на партиите в Цариградската дворцова върхушка може да се е засилило след смъртта на преките носители на Българската корона по родствена линия - Василий ІІ (†1025) и брат му Константин VІІІ (†1028), и особено се изострило от 1029 г., когато император вече бил Роман ІІІ Аргир (1028-1034), а императрица – Зоя (1028-1050). Тогава Българската царица Мария – съпругата на Цар Гаврил Радомир (1015-1018), била в центъра на заговор, имащ за цел да постави на Константинополския трон най-големия й син – Пресиан*, наричан и Фружин* (големият брат на Алусиан*, който е втори син на Мария и Иван Владислав). При това той трябвало да поеме властта заедно с Теодора (1042, 1055-1056) – сестрата на действащата Императрица (Августа) Зоя.

Заговорът обаче, бил разкрит, а наказанията са сурови, но не и крайни – Пресиан е ослепен, както по това време се постъпвало спрямо личности със законни права върху престола [нпр. малолетният Император Иоан ІV Дука Ласкарис (1258-1261) – брат на Царица Ирина Асенина, която е съпругата на Цар Константин Тих* (1257-1277) и внучка на цар Иван Асен ІІ (1218-1241) – е ослепен през 1261 г., когато византийците си възвърнали Константинопол от латинците (вж. Балдуин*), от Великият доместик и узурпатор-император Михаил VІІІ Палеолог (1261-1282); още през 893 г. Владимир I* (889-893) е ослепен от баща си Борис I* (852-914); във Великоморавия* е ослепен през 870 г. княз Ростислав, по лична заповед на Германския император Людовик I Германски (826-876), както са ослепени и много други видни германски благородници, защото такава е световната (европейската) мода в онези времена;

на Успение Богородично – 15 Август 1018 г., гъркът Евстатий Дафномил – назначен наскоро от Василий ІІ за управител на Охрид*, успял с нагла измама да ослепил висшия български военачалник Иван или Ивац*, който бил превърнал в непрестъпна крепост царския дворец Пранища – в планината Врохот (Върхот), част от масива Томор, където по това време се опитвали успешно да организират съпротивителните сили и братята Пресиан-Фружин, Алусиан* и Арон; през 1040 г. братът на слепия от 1029 г. Български цар Пресиан* (Фружин*) – Алусиан*, ослепява провъзгласилия се за Цар на българи и ромеи Петър ІІ Делян* (1040-1041)].

Майката на Пресиан – Българската царица Мария (1015-1018), която вероятно е била главен стожер в опита за преврат, е заточена първоначално в манастир в тема Вукеларион (М. Азия; или Букеларион), а през 1030 г. е преместена в друг манастир – този път в тема Тракисион (западния бряг на М. Азия), където може би е останала до края на живота си (КК*).

За да се оцени по-точно ситуацията във Византия и столицата й през периода от към 893 г. – Събора в Плиска, до 1185 г., и конкретната обстановка между 997 и 1041 г., а в частност отношението към Пресиан-Фружин и майка му, ни най-малко не може да се подценяват силните позиции на живеещите от времето преди 1018-1019 г. в Константинопол български родове и на отделните висши аристократи – водачи на тези родове. А в това число влиза и семейството на сина на Симеон І* - престолонаследника Иван, който се установил в Цариград към 930 г., и децата на Цар Борис ІІ* (970-977/978, роден 928-929 г. или по-късно), които се намирали в столицата от 971 година. При това следва да се вземе предвид, че само Българската царица Мария, която явно произхождала от Симеоново-Петровото семейство – т.е. от правоимащия династичен ствол, пристигнала в столицата с 12-те си деца, които през 1028 г. вече имали свои лични семейства.

Произходът на Мария се вижда от един на пръв поглед дребен детайл, който обаче сам по себе си може до голяма степен да изясни както “агресивното” отношение на Иван Владислав (1015-1018, род. към 957-960) към братовчед си Цар Гаврил Радомир (1014-1015, род. към 957-960), така и рязко засилената настъпателна активност на Василий ІІ (976-1025) срещу България след смъртта на Самуил* (997-1014) и възцаряването на Иван Владислав през 1015 г. Става въпрос за името на първородния син на Иван Владислав и на Мария – Пресиан*, който е наричан също и Фружин*. Пресиан е от номенклатурата на царските династични имена на Крумово-Симеоновия род, а не от рода на Комит Никола* и Рипсимия*. Известно е, че Кана-субиги* Пресиан* (836-852), наричан и Омир Пресиан* – т.е. Велики Пресиан, е бащата на Борис І* (852-914), а първородния син на Борис І*, познат в днешното популярно пространство повече като Владимир І* и Храсате*, първоначално, в по-старите документи от времето преди възкачването му на престола през 889 г., носи името Пресиан* - Praestizisunas campsis = Пресиан канпсис (ст.-бълг.- кнзе, *кнезь, кнsь, кнзь = Каназъ, Канъз, от Кан*; Именник*, ММ*) в списъка на българските делегати на Вселенския събор в Цариград от 869-870 г. (ИЗ*).

Традицията в Източна Европа и конкретно в Българския културен и политически ареал между Германия (Свещената Римска империя), Волга и Византия от периода VІІІ-ХІ век, а и поне до ХV век, показва, че името на първо дете от мъжки пол в княжеско семейството, което не е име от ползваните в рода на бащата, по-скоро се дава от майката и е име от нейния род (нпр. през 988 или 989 г. Киевската велика княгиня Анна /3/*, най-голямата дъщеря на Петър І* /927-969/, кръстила първородния си син Борис* - на своя прадядо Борис І*, владетелят, който приел християнството като държавна религия на България, и от когото, според руската хроника “Повест временных лет” /ПВ*/, започва династичната и държавната история на Русия). По принцип така се оказва почит към рода на тъста, когато той е по-значим от рода на съпруга. При равностойно положение на двете сродяващи се семейства е обратното – първородният син носи име от рода на баща си, а второто момче носи име от рода на майка си; при по-ниско положение на рода на съпругата с имена от нейния род се кръщават трети и по-сетнешни деца, ако имат такива. Макар че при царските семейства понякога действат малко по-различни норми, все пак може да се даде пример и със семейството на Петър І*, като същата традиция се проследява и на по-ниските равнища. Така първият син на Цар Петър І* (927-969) и съпругата му Мария-Ирина Лакапина е Борис (т.е. Борис ІІ*), по името на дядото на Петър І - Борис І* (852-914), а вторият им син е Роман (т.е. Роман Симеон*), по името на дядото на Царица Мария-Ирина Лакапина -  Император Роман І Лакапин (919-944).

От фактите с голяма сигурност може да се заключи, че Мария е княгиня от рода на Симеон І* (893-927) – вероятно дъщеря на някое от децата му (Освен че Симеон І има няколко сина, от които поне третият – Иван*, живеел в столицата на Византия от към 928 г. и бил оженен към 930 г., от кумуващия на брака му Роман І Лакапин, за една арменка – може би роднина на императора и на Царица Мария-Ирина Лакапина – съпругата на Симеоновия син Петър І, той имал и дъщери. През 914 г. – скоро след преврата на Августа Зоя към февруари с.г. и укрепването й на Византийския престол, Българският цар Симеон І*, който още през 913 г. в Константинопол бил ръкоположен за Кесар или Цезар на Византия, искал да омъжи една от дъщерите си за родения в 905 г. Константин VІІ Багренородни /ИЗ*, с. 376/. Тази Симеонова дъщеря, дори и да е единствена, явно е родена около 905 г., ако не и по-късно, и можела да има свои деца, родени до и към 940-945 г., които пък да имали някоя дъщеря, родена между 960 и 980 г. – около времето, когато следва да се е родила Царица Мария, съпругата на Цар Иван Владислав).

Същевременно няма никакви причини да се отхвърли и възможността Мария да е дъщеря на Петър І* (927-969) и на Мария-Ирина Лакапина, или тяхна внучка. Тоест тя може да е по-малка сестра на Борис ІІ* и Роман Симеон*, родена към 950-960 г., и различна от двете им известни сестри – Анна Петрина Лакапина Симеонина (Анна /3/*) и Na. Петрина Лакапина Симеонина, които са изпратени от Петър І* в Константинопол като годеници на Василий ІІ и Константин VІІІ. Както тя да е и дъщеря на кое да е от децата на Петър І и Мария-Ирина. Възможно е Мария да е дъщеря и на самия Борис ІІ* (970-978, роден към 928-929 г.), който през 971 г. бил отведен от Ионан Цимиски (969-976) в Константинопол заедно със съпругата и децата си.

Въпреки, че не може все още да се установи с точност коя е Мария, е ясно, че тя е представителка на Симеоновото или Петровото семейство, като в това число следва да се включат най-малкото и братята и сестрите на Петър І. Така или иначе Иван Владислав – сина на Арон* (†978), който по баща бил от страничната, спрямо Българското династичното семейство, родова линия на Комит Никола и Рипсимия*, чрез бакът си с Мария станал легитимен наследник на короната. А това било основна пречка пред опитите на Василий ІІ да придобие по законов път право да носи Българската корона.

В този аспект следва да се разглежда и относително бързото преминаване на множество български областни и районни управници на юг от Дунав към Василий ІІ след смъртта на Иван Владислав през 1018 г. и след като Константинополските императори успели да провалят организацията на общия удар срещу Византия на българските сили южно, северно и източно от Дунав, заедно с половците* (куманите*) и печенегите*, и да го предотвратят. От кончината на Иван Владислав нямало по-легитимен наследник от Царица Мария – майка на 12 деца, който да оглави и координира българския стопански, политически и военен потенциал. Тогава обстоятелствата принудили Царицата да оглави болярския съвет, но вече трудно можело ситуацията да бъде преобърната. Защото, макар и формално единствения мъж цар, който предлагал да стане суверен и обединител на българските феодали и имал най-висшите права да направи това по законите на феодалното право, бил именно Васлий ІІ, както и брат му – съвладетеля Константин VІІІ, втори братовчеди на Борис ІІ* (†978) и на Роман Симеон* (†997). Фактите обаче показват, че след 1018 г. българските феодали постъпили поне по четири различни начина. Докато едните, във връзка и с относителното надмощие на Константинопол в близките до столицата зами на юг от Дунав, приели сузеренитета на Василий ІІ, то други се присъединили към Унгарската корона, трети – към оформящото се Галичко-Владимирско кралство* в Сама-тера*, като включили земите на Приднестровието, Онгъла*, Бесарабия* и Крим* към него, а останалата част тръгнали по пътя на отстояване на личната си самостоятелност;

Във връзка с второстепенното си положение след 1018 г. и още повече след 1028 г., Комит-Николовите наследници са пращани на служби в по-отдалечните от Цариград провинции - от Армения до западните Балкански граници на Византия. Това обаче не им пречело да участват като посредници на представителите на Българската династия – т.е. на Крумово-Симеоновия династичен род, при управляването на ситуацията в България по различни поводи и обстоятелства. Такъв посредник най-вероятно бил Алусиан* - внук на Арон* и син на Цар Иван Владислав* (1015-1018), но пък същевременно по линията на майка си – представител на Крумово-Симеоновия род. Той не трябвало да допусне да се установи в България властта на братовчедите му Петър ІІ Делян* (1040-1041), както и на Тихомир, които били представители на нелегитимните претенденти.

Противоречието между акта на избирането на Тихомир за цар от българите, които “по традиция и закон… поставяли начело на народа люде от царски род”, и факта на представянето му като обикновен “войник”, предполага и други възможности. Известни са поне две сестри на Самуил, които вероятно през 1018 г. отишли с Василий ІІ в Константинопол (КК*). Същевременно когато Царица Мария – съпругата на Цар Иван Владислав (1015-1018), се представила през 1018 г. пред Василий ІІ, тя водела със себе си тримата си по-малки синове (по-големите – Пресиан*, Алусиан* и Арон се оттеглили в планините, за да продължат борбата си с Василий ІІ), 6-те си дъщери, 5-мата синове и 2-те дъщери на Цар Гаврил Радомир (1014-1015), и един незаконен син на Цар Самуил* (997-1014), може би осиновен от царското семейство (КК*). Възможно е този син на Самуил да е Тихомир, който като извънбрачен можел да бъде поставян на ниски военни длъжности (срв. определянето му от хронистите като “войник”), но същевременно, заради произхода си - и да бъде избран за цар от въстаналия български народ. Дали пък името Тихомир не отговаря точно на статута, който имал в социалната среда този извънбрачен Самуилов син преди въстанието от 1040-1041 г. Ако Тихомир и “извънбрачният син на Самуил” са едно и също лице, то към 1040 г. той следва да е бил между 40 и 26 годишен. Тоест той по-скоро вече е бил семеен и е имал деца, които, от своя страна, биха носили родовото име Тих (ст.-бълг. Тихъ), защото наставката “-омир” най-вероятно е епитет (вж. Мир*, Омуртаг., Омир-Пресиан*, Омурт* и пр.).

Името Тихомир, Тихомиръ, Тихомира, следва да се приеме за исконно българско. Коренът е Тих, ст.-бълг. Тихъ: “тих, спокоен, мирен; благ; скромен, смирен (пред Бога и Божиите закони); весел, щастлив” (МС*), авест.- tušna-: “тих, спокоен, (по)тушйн”, като в това число се включват значения като “последен (син)”, “дар от Бога”, “дошъл в период на смирение пред Божието всемогъщество”, “дошъл за щастие”, и пр. Няма причини да се свежда към други близки термини, като нпр. Тоз*, Този (който), или Ток* ~ Тбка*. Все пак, особено във връзка с възможността името да е епитет или нарицателно, не може да не се вземе предвид и антипода – авест. tiγra-: “остър”, tiγri-: “стрела”, taxša-: “лък”, tusъn: “губещ самообладание”, а също авест. tāyu-: “крадец”, tāya-: “кражба; таен, скрит, прикрит”. За съставната дума в наставката – мир*, вж. Владимир*, срв. Булимир* (348-378). Наставката (-омиръ) в името Тихомир е от корена омо-, срв. Омир Пресиян: “Велики Пресиян” (836-852), Омуртаг* (814-831), Умор*, Оморт* и пр., от авест. ama-: “силен, мощен, могъщ”.

Във връзка с традицията да се носят едни и същи родови имена от аристократите през вековете (нпр. Вананд*, Драгота* и пр.), следва да се обърне внимание на факта, че Тихомир или *Тихъ-омиръ е от същата югозападна българска област, от където по-сетне става известен рода на Иван Тихомир* (кр. на ХІІ – нач. на ХІІІ в.) и на велможата Тих, чийто най-издигнат представител е Цар Константин І или Констандин Тих – Асен (1257-1277) [във връзка с името на този цар, синът на Цар Срацимир* (1356-1397) – Цар Константин* (1396-1422), е всъщност Константин ІІ].

Боляринът Константин Тих нямал достатъчно преки родови права, позволяващи му да носи Българската корона. Той придобил такива едва чрез бракът си с Ирина Ласкарина Асенина* (†1268) – дъщеря на Никейския император Теодор ІІ Ласкарис (1254-1258) и сестра на Иоан ІV Асен Дука Ласкарис (1258-1261), която по линия на майка си Елена /3/* е внучка на Цар Иван Асен ІІ* (1218-1241) и пра-внучка на Унгарския крал Андрей ІІ (1205-1235), от династията на Арбат* (896-907) – сина на Волжко-Българския кан Алмъш* (865-925). През 1269 г. овдовелият Цар Константин Тих се оженил за Мария* – племенница на Императора-узурпатор Михаил VІІІ Палеолог (1261-1282), който, изпълнявайки длъжността Велик логотет (Първи министър) на Императора, през 1261 г. ослепил и отстранил от престола Иоан ІV Асен Дука Ласкарис;

Царица Мария станала майка на малолетния Цар Михаил Багренородни (1276-1279, роден 1270, повторно претендент за престола в 1300-1302/1303 г.), коронован още към 1276 г. за съвладетел на баща си Цар Константин Тих, което видимо станало по нейно настояване – бранещата сина си “както лъвица лъвчето си”.

Цар Константин Тих-Асен, а според някои изследователи и баща му Тих, бил известен с родовите си връзки със Сръбските владетели (доста сърбизирана теза, от която са напълно елиминирани българските родови връзки от Българската династия към сръбските князе през целия период от ІХ в. до тогава, както и тоталното българизиране на сръбската династия от 1190 г. до времето на Константин Тих, за да може да се приеме като сериозна и достоверна).

Доколкото Тихомир е от една родова линия с Петър ІІ Делян*, т.е. от Самуиловата, то родството със сръбските владетели, към които сръбските и руско-съветските историци от ХІХ и ХХ век включват напълно безогледно също и черногорските (зетските), и босненските, и хърватските князе, може да се изведе пряко от някоя от дъщерите на Самуил* (997-1014). Например от Теодора Косара*, която се омъжила за Зетския княз Иван Владимир (†1016). Или от Мирослава – втората дъщеря на Самуил от брака му с Агата (дъщеря на Иоан Хрисилий, кмета на Драч), омъжила се през 999 г. за пленения през 996 г. Ашот – сина на Солунския стратег Георги Таронит, който скоро след брака си бил назначен за управител на Драч. При това вероятно Самуил и Агата имали още две дъщери, неизвестни по име (споменават се във връзка със скандала, който се разразил през 1018 г. между тях и Царица Мария* - съпругата на Цар Иван Владислав /1015-1018/). Пречка за категорични изводи е това, че няма преки сведения за връзка между дъщерите на Самуил и Сръбската династия. Самият Иван Владимир (†1016) не е сърбин – той е Княз на Черна Гора (Зета*), а завръщането на семейството на Ашат в района на Драч след 1018-1019 г. е само предположение. Такава е и вероятността някои от внучките и внуците на Мирослава и Теодора Косара да са се вплели във владетелския Сръбски род, за който можем да говорим едва около и непосредствено преди времето на реалното и юридическото създаване на държавата Сърбия* към 1190-1217 г. (знае се, че една дъщеря на Косара е съпруга на Зетския крал Михаил, с който имали 7 синове, а Константин Бодин или Цар Петър ІІІ* /1072/ бил най-малкия от братята).

Същевременно Сръбската династия е производно и функция на Българската династия. Още по времето на Борис І* (852-914) и Симеон І* (893-927) няколко сръбски князе били оженени за българки, а както се знае Самуиловото семейство било в родствени връзки със семейството на Петър І* (927-970), сина на Симеон І* (893-927). Тоест родството може да е идвало и от по-стари кръвни линии.

От друга страна, близко до времето на Константин Тих и на баща му Тих стои Сръбската кралица Белослава* (1234-1243, † сл. 1285 г.), съпругата на Краля на Сърбия Стефан Владислав (1234-1243), втори син на Крал Стефан Неман Първовенчани (1196/1217-1227). Белослава била дъщеря на Иван Асен ІІ* (1218-1241) и на първата му съпруга Анна-Анисия, била родена преди 1221 г. и омъжена за Стефан Владислав между 1231 и 1234 г. Брачната церемония се провела лично от Сръбския архиепископ Сава Сръбски* (Рашко Неман, Св. Сава), син на Сръбския велик жупан Стефан Неман (1166-1196, автономен владетел от 1190 г.). Вече омъжена, Белослава дошла на власт в Сърбия през 1234 г. с преврат (Стефан Владислав свалил с български войски от трона на Сърбия* брат си Крал Стефан Радослав /1227-1234/) и била отстранена от престола с преврат, извършен от Крал Стефан Урош І (1243-1276). Но се радвала на всеобщо високо уважение в Сърбия до края на живота си, който настъпил някъде след 1285 г. (КК*) – т.е. години след кончината на Цар Константин Тих (†1277), по време на управлението на Крал Стефан Урош ІІ Милутин (1276-1321) и на Сръбската кралица Анна /7/* (1284-1299), дъщеря на Цар Георги І Тертер (1280-1292) и на Мария /7/* (1279-1284). Според сведенията Кралица Белослава раждала само “женска челяд”. Възможно е именно някоя от нейните дъщери, родена в периода между 1234 и 1243 г., да е била омъжена за чичо на Константин Тих, брат на баща му – велемощния болярин Тих.

Това би дало отговор на доста от неизяснените въпроси. Например, защо Болярският съвет избрал за цар личност, която нямала пряка връзка с Асеневата династия, та в името на законността на престолонаследието Константин Тих трябвало да се ожени за Ирина /4/*, внучката на Иван Асен ІІ* (1218-1241). От друга страна, защо бил избран за цар болярин, и то от югоизточната периферия на България, а не от политическия й център, който при това е представител на уж недостатъчно легитимния род на Самуил* (997-1014), ако той не е бил свързан по някакъв начин – явно второстепенен спрямо изискването на момента, с рода на Асеневци (както и Самуиловия род е свързан с Крумово-Симеоновата династия). Така или иначе, но това родство на Канстантин Тих със Сръбската династия, която сама по себе си е производно на Българската династия, може да минава единствено по българска родова линия. Показателен в този смисъл е дори и късният Сръбски владетел Стефан Душан (1331-1355), съпругът на Сръбската кралица Елена*, която исконна българка и сестрата на Българския цар Иван Александър* (1331-1371);

 

АЛУСИАН (1) – `Alousianos (`Aлoucianos, Άλουσιανος), `Allousianos; ст.-бълг. *ΐл№сиΰнъ; Алусиан е вторият син на Цар Иоан (Иван) Владислав (1015-1018).

През 1018 г., когато майка му – Българската царица Мария* (1015 - сл.1030/1340), заедно с тримата се по-малки синове (Траян*, Радомир* и Климент), се предала на Византийския император Василий II (976-1025), тримата й по-големи синове: Прусиан* (Фружин*), Алусиан и Арон се оттеглили в планината Тмор и продължили съпротивата. Скоро били принудени или склонени от Василий II да сложат оръжие, като най-големият и престолонаследник - Прусиан (Фружин*), получил достойнството магистър, а Алусиан и Арон - патриций (ИБ*).




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101348
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031