Прочетен: 1995 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 06.05.2020 20:36
ПЕЧЕН – от ПЕЧА*; и нарицателно;
ПЕЧЕНЕ – Пекане*, от Печа*, Пека*;
ПЕЧЕНЕГ – един от т.н. Печенеги*; появявят се на изток от българите Половци*; минават през Половските територии, за да нападат трети субекти, като явно имат договор с кановете на Половците;
ПЕЧЕНЕГИ – Печенези, Урми*, Есеги*, Сабани*, Масагети*, Саки*, Саклани*; т.н. Печенеги = бълг., в.-бълг. Баджанаги, Баджанаки, Баджанаци*, като означава “роднини, родственици, родни, близки” (ДТ*, пр. Х-ХI в. – пр. 1246 г.), тоест отговаря и на днешното българско Баджанак*, което видимо е от Бат*, Бата* и Бачо*, от Ба*;
Срв. и синонимното др.-бълг. и ст.-бълг. Пашеног, пашеногъ, пашеногъ: „баджанак; родственик, съпруг на сестрата на съпругата; съдружник“ (МС*, ТР*), от Паша*: „1. пасане на добитък; 2., треви и растения, които добитъка яде; 3. който броди, ходи, върви, движи се пеша; 4., копая, копая ров, копая бразда*, разкопавам земята и я подготвям за сеитба, ора, разоравам с плуг“, и от Нога*: „крак“, мн.ч. „крака, ноги“, което е свързано пряко с Пастир*: „пазач и водач на стадо; овчар, козар, воловар, биволар и пр.; духовен водач“, свързано пряко с Пазя* (стадо), Паса*, Паша* и пр.; но срв. *Бачанаги (вин., зват. Беченеги, Бечени) *Бажанаги (срв. Беж*, Бежа* ~ Бягам*, Беглец*, Беженец*; Бяга, Бежи: “скита, номадства”);
Българската дума Баджанак или *Бачанак, от Бачо*, е свързана пряко с авест. baχšaiti, baχša- (багша-, бакча-, бахжа-, ба’жа-, *ба’джа-, като “χ” е “гх, кх” или “х”, а може и да е само граматична добавка като „ъ“ или „ь“ или „х“ и въобще да не се произнася; апък “ш” или “ж” преминава в „ч“ и “дж”): “участва, съставлява; съюзник, другар, не-враг”, с вероятно значение “пазач, страж; пастир, водач на група (животни), на стадо”, което е по-скоро в съзвучие с първичното им название, идващо от времето преди тюркизирането на клана им Печенеги, и свързано с битността им като Сабани* – бълг. Чобани*: “пастири; номади”.
Не е изключена връзката между името-нарицателно Печенеги и българския термин Печат*, доколкото в българския членуването с “-та” е взаимно заменяемо с “-на” (срв. бълг. Жената*: “тази жена, конкретна жена” и Женана*: “някаква жена, всяка жена, въобще жена”). А именно в смисъл, че етническите групи, носещи епитета Печенеги, имали “печат”, били “с печат” или “под печат” с българите, т.е. двата народа били помежду си в договорни отношения (договорите се подпечатвали с печати от двете договарящи се страни) и този отколешен договор се спазвал традиционно и от двете страни. При това има множество факти за сътрудничество между България и общността на Печенегите, независимо че самите Печенеги най-често били без общ архонт и всеки от родовете им действал самостоятелно и сам за себеси;
Според данните от средновековието номадите Печенеги са само една част от Сабаните, а Сабаните са Саки* и всъщност са номадите Масагети*, с които воюва Кир (ок. 556-529 г. пр. Хр.) и за които пише още Херодот* (ок. 495-425 г. пр. Хр.). При това част от Сабанита, т.е. и от Масагетите, са уседнали земеделци, което се потвърждава и от Библоята, във Вехтия (Стария) Завет, в частта й за Каин*, когото Господ-Бог за наказание прогонил някъде в земите на изток от Едем*, та там да обработва земята (Б*).
Интересен е един пасаж в хрониката на Гази Барадж* (1229-1246), който дава известна яснота относно Сабаните-Печенети, макар че засяга привидно един относително по-късен период. Текстът започва с факта, че през 1179 г. Волжко-Българският кан Хабдула Челбир (1178-1225) поставил за столичен сеид (управител), т.е. управител на град Болгар*, Мирхуджа (Мир-ходжа: “Велик ходжа”, вж. Мир*, Оморт*) – сина на Кул-Дауд:
“Мир-ходжа, неистово предан на делото за разпространяване на исляма, цял живот проповядвал по отдалечените ъгълчета на Държавата (Волжка България), докато, накрая, не уседнал в устието на Тамта или Джалмат-Зай (Тамта-зай, дн. река Зай).
А Джалматците (Ялматците) или Тинтяусците били една от многото клонки на народа Сабани*. Част от Джалматците се отделили от останалите сродници и заедно с племната [на българите] Харька (Харка*) и [на тюрките] Кангли, образувала Баджанакския (Печенегския) народ (тюрките Кангли живеели на юго-изток от Сабаните, които преди настъплението си към Изт. Европа населявали земите между Балхаш и Исик-Кул в СИ Иран, и на северо-изток граничели с Огузите; под взаимна влияние с Канглите част от Сабаните отурчили езика си в “тюрко-сабански” или “баджанакски”, който станал база за всички езици в Кипчак; част от Канглите влезли в състава на Сабаните след като били разгромени от Огузите /ДТ*, бел./); така че Тинтяуските българи гледали на Баджанакските българи на [кан] Мардан като на свои [близки] и постоянно поддържали с тях родство.
Тинтяулските Джалматци са наричани още “биш-калпака” (пет-калпака), което значило “пет мъже”, понеже у тях шапката (калпакът*) била признак за мъж (независим мъж, стопанин, господар на себе си). [Хронистът] Якуб е писал, че веднъж Хазарските тюркмени избили тяхното племе и от него останали само петима мъже. Те пристигнали на [река] Джалмат-Зай (Ялма-Зай, Тамта-Зай, Зай) и възобновили тук своя народ. А по имената на мъжете се нарекли и техните главни родове: Ардим (Арда*), Дим (Дим*, Д©мъ: “духам; надувам”), Гузи, Мин или Мун и Табын (срв. Табун*: “стадо коне, хергеле”). А от другите Сабански племена Якуб упоменава Джулутците и двата главни рода Баринджарци и Арбугинци (в областта на замъка Аламир-Султан*, построен в 985 г. сл. Хр., по-късно крепостта-селище Алабуга, днес град Елабуга на р. Кама*; вж. Аламир*)…
А макар че Тинтяусците ги обърнал в исляма още Микаил [Бащу] (882-900, род. към 819 г.), сред тях били още силни езическите заблуждения. Така, на Сабан-тау (един от съборите през годината в град Болгар*, наричан “Сабански” или “Сабански-събор”; тук в.-бълг. Тау: “събор”) у тукашните (в град Болгар и областта му) българи жените излизали [на майдана] (мегдана*) да се борят с мъжете. Мир-ходжа се опитвал да забранява това и веднъж тълпата Тинтяулци едва не го разкъсала заради това, че той попречил на схватката на един младеж с дъщерята на Княза (Бий: “господар”) на Табынците – Юмарт-Табън (Оморт-Табун, вж. бълг. Оморт*, срв. Оркан*). Князът едва спасил проповедника (мулла), и по волята на Всевишния (Алаха*), същата девойка станала негова жена и през 1172 г. му родила сина Мохамед-Гали (1172-1242). По време на преселването на семейството в [град] Буляр* тя се простудила и скоро умряла…” (ДТ*, стр. 136-137); вж. Тикан /3/*, Масагети*, Саки*, Сабани*;
П. са наричани преди разделянето си на тюркизиран (Печенеги) и нетюркизиран клан, с общото име Сабани*, Сабари, което е синонимно с авестинския термин, срв. Събира*; срв. Сабанско море*; буквално етнонима означава “пастири; номади; жители на крайгорските степи”, като нпр. се използват понятия “кыргызы-сабани” - т.е. киргизи-сабани, и др. (ДТ*);
Името “Баджанаки” (независимо от възможната връзка между Печенеги и Печат) вероятно е славянизирано и угро-маджаризирано във времето към формата “Печенеги, Печенези”, нпр. както българското име Балтавар* е трансформирано в Полтава*, бълг. Батавил* в Путивл*, а етнонима Българин е останало в унгарския като Полгар.
Печенегите са ирано-езично племе или поне голямата част от тях били такива. Според едни сведения те пристигат от Седморечието*, което формално съвпада с историята на Хуните*, но вероятно е по-ранен момент и става дума за епизод от придвижването на етноса, който се свързва с Масагетите* и се споменава, че най-старите Печенегски земи били при езерото-море Балхаш*. Това ги представя като близки съседи на Древните българи* и сочи за техен най-древен район териториите между Сърдаря* и Балхаш*. Някои печенеги се наричат “хин-баджанаки”, т.е. “хиндо печенеги” – от Хин: “Индия” (БКА*), срв. топоима Хиндукуш. Но често с названието “хин-печенеги” в българската хроника (ДТ*) се отбелязват печенегите в областта на град Хин – известен и с именат си Саркел* и Бела Вежа*, и намиращ се в долното течение на Дон*, между Донец* и Волго-Донския канал, на южното Донско крайбрежие.
Първоначално се появяват под името (волжкобълг.) Сабани или Сабари: “баджанаки, баджанаги, печенеги”, когато нахлуват в Саклан* след 455 г. и преди възкачването на Джураш Масгут или Масагет* (ок. 469-530; ДТ*, с. 15).
Близко е, но трябва категорично да се разграничава от угро-маджарското име Себери*, Себерци (рус. Севери, Северяни), които били наричани и Башкорти, Башкирци (“башкортите, назовавани също себерци” – ДТ*, с. 18), а също Угри* и Турки*, Турци*, Торки, част от които са Маджарите* и Мишарите*.
Според сведенията, “през 787 г., по внушение на [Хазарския хакан] Булан (759-805), башкортите нападнали Тат Угек Бесерман* иззад [река] Урал”. Башкорти са наричани както Есегите (башкортското племе Есеги: Азна, Азнак, Аси, Яси, Осетинци, Алани*; ДТ*, с. 26), така и Маджарите*, Угрите*:
“Разбитите (през 817 г. от хазарите в Дагестан и Вайнахстан) българи, саклани* и джурасци* (дагестанци и вайнахци) избягали при маджарите и били топло приети от вожда им Юлай Бата* - недоволен от хазарите. Обаче в 820 г. на [Хазарския хакан] Карак (805-824) се удало да нанесе силно поражение на саса-иделските башкорти (Саса-Идел: “река Сосна”, приток на Дон) и голяма част от угрите избягали в Мало-Донската (Кичи-Шир: “Малък Дон” = Донец*) област на Кара-Булгар* (Западна България*, тази “област” от Кара-Булгар* е на север от Харков* и района му, някъде около изворите на Донец и граничи или включва районите на Курск* и Путивл)” (ДТ*, с. 30, 31). Ясно е поставен знак за равенство между маджари, саса-иделски башкорти и угри, което пък определя значението на “башкорти” като общо нарицателно за тези номади, които били обединени по някакъв общ признак – най-вероятно по географски произход, култура и език.
Видно е, че Башкорти (Угри, Маджари) и Печенеги са два различни етноса, но при това най-вероятно и под епитета Печенеги не може да се разбира някой конкретен и единен етнос, нито дори една цивилизационна среда, защото определените с това нарицателно отделни групи са от различни културогенни области на Западна и Вътрешна Азия, а дори и от Източна Азия. При това наименованието Печенеги следва да се съпостави с Половци* и с Кумани*.
Интерес представлява сведението, свързано с онези Печенеги, които не дошли в И. Европа (Саклан) през втората полвина на V в., а продължили да живеят в Азия:
“Сабаните*, които останали в Туран (Ср. Азия на изток от Сърдаря*, на запад до Каспийско море* и на север до р. Иртиш и притока й Ишим), започнали най-често да наричат Баджанаки. Техният език постепенно започнал да прилича на езика (пехлевийското наречие) на узите и тюркмените, и Всевишният внушил на Микаил [Бащу] (882-900, род. ок. 819) да направи именно този език наш (Волжко-български*) писмен език, наред с арабския (с арабската азбука). Волжките българи от Кашан (Волго-Камска България, Кашан е на изток от Волга и на север от Кама*) го нарекли “български тюрки”, а тюркмените – “туран теле”…” (ДТ*, с. 15; вж. Волжкобългарски език*).
***
Печенегите са племена в Северното Причерноморие, засвидетелствани от 915 до 1034 г., прогонени от Половците* (ЕР*) или погълнати от групата от етноси, носещи общото нарицателно Половци* и/или Кумани* в руските хроники (славяно-руснаците поглъщат в “етноса” си всички себери* – наричани в руската историография севери*, които всъщност са угри-маджари-тюрки, а дори и единствено този факт показва несъстоятелността на цялата руска етно-славянска теория и я представя като пълна измислица).
Вероятно някои части (родове) от Печенегите са погълнати и от „старите“ Ногайци*, водени от Ногай* (пр. 1240-1299) и Чака* (пр. 1269-1300), които са – ако не изцяло, то поне преимуществено – др.-ираноезични, каквито са и самите Печенеги. Изследователите смятат Печенегите за тюрки, но за такива са обявени и Древните българи*, които са от др.-иранската общност (вж. Саклани*), и „старите“ Ногайци* – нямащи нища общо с „новите“ Ногайци, които всъщност са тюрки от Ср. Азия, поселили се в долното Поволжие.
Предполага се, че през VІІІ-ІХ век П. битуват между долното течение на Волга* и Яик (Джейх, Джаик, дн. р. Урал), но през 922 г. ибн-Фадлан ги поставя по-източно – между р. Урал и р. Емба, край плитчините на Каспийско море*, като съседи на Башкирците (угри, маджари) и не споменава изрично, че са тюрки, въпреки, че ги сравнява с Гузите – животновъдци и номади (ФА*). Тоест, Фадлан категорично ги разграничава от тюрките по същност, език и бит.
Появата на П. към първата полвина на Х век в района на Сев. Черноморие може да е свързано както с разпадането на Хазария*, така и с арабската инвазия в западна посока. Правят впечатление името Кур* – сродно с българското Курт*, и използването на познат у българите ритуал, което говори за др.-ирански произход на Печенегите (т.е. номадите). Съобщава се, че единствено техният вожд Кур* успява да ги обедини и то за относително много кратък период. Най-вероятно обаче, Кур обединява не въобще всички Печенеги (“номади”), а именно ирано-езичните и то явно от един единствен родствен клон, близки по териториален произход и култура до българите (вж. Алхон*, Валхон*). Когато през 972 г. вождът им Кур* убива Киевският княз Святослав І* (965-972, род. 942) – край праговете на Днепър при завръщането му от България в Киев*, което според някои източници направил по поръка на българите от Преслав*, той прави от черепа на Святослав обкована със злато чаша и пие от нея – нещо известно както при Крум* (пр. 796-814), така и от други средновековни източници за българите (Чешката средновековна легенда за Асла* и Ладика, дъщерята на Богорис*). Скоро след това печенежкия съюз на Кур се разпаднал на съставните си части, а самият той отишъл заедно с войската и калана си да служи при Българска кан във Волжка България* (ДТ*);
Същевременно П. населяват исконно български земи, които са и в периферията на Батбаянова Черна (Същинска) България*, и в периферията на Онгъла* и Аспарухова (Голяма) България. В т.с. търсенето на етимологията на думата Печенег ~ Печенеги, Печенези в тюркския терминологичен фонд е твърде преднамерено и недостатъчно обосновано [унг. besenyo: “печенег”, чагат. badzinak /badjinak/, туркм. bacinak с (?) умал. суф. –nak, от badja, baca: “мъж на старшата сестра” (баджeнак*, което обаче в бълг. има здрава етимологична основа и е от Бат*, Бачо*), тур. badжanak: “мъж на сестрата на жената” (ЕР*) - все понятия, които могат да са заети от персийския регион по време на обитаването му от тюрките след ІІ-І в. пр. Хр. и до VІІ-ХІІ век. Още повече, че българите имат единна, стройна и цялостна система от роднински наименования, каквато другите народи нямат, в т.ч. и тюркските].
Не бива да се забравя и българската традиция, повеляваща чуждите, небългарски етноси, да се въдворяват в периферните гранични области на държавата - така се подхожда и към Аварите* през 566-568 г., и към Славянските (Склавските) племена през 679-80 г., и с Маджарите (Унгарците*) в 896 г., а най-вер. и с т.н. Хуни* през ІV-V в.
В т.с. ако името Печенег се изведе от античния ирано-български терминологичен масив, то може да се сближи формално по фонетиката както с Печа* (срв. бълг. нариц. и фамилии от Странджа* през средновековието Згуревци - “тези, които правят враговете си на сгур” и Палжековци - “тези, които палят враговете си”), така и с Печат*, в смисъл на хора (род, племе), които имат права, които имат правото да са независими (срв. Белоруси*, Белохървати*, Белосърби*), които имат правото на съюзници на българите.
Но за да се проследи етимологията на думата П., трябва да се реши един основен проблем – дали името е собственото название на тази група или е нарицателно, дадено им от околните етноси - по подобие на Половци* (от Полтава – бълг. Балтавар*, букв. “имащи владетел Балтавар*” или “имащи за столица град Балтавар*”, а не народно-етимологичното “живеещи в полето, връхлитащи от полето”, както е и при Поляни* – вероятно сродно с Ляхи: “поляци”, но срв. и в.-бълг. Байлак: “Полша”, Байлакци: “поляци” (ДТ*), което следва да се сближи със значението “държава”);
За несъстоятелността на някои твърдения в руската и в западната историография, изразени и в популяризирани през ХІХ и ХХ век карти (нпр. 087+/ 910-1019 г., Печенеги – Patzanaks, България в Английски карти), говори казаното от Константин VІІ Багренородни (944-959, род. 905) в труда му “За управлението на държавата”, където ясно се определя, че земите между Днепър и Днестър са български, и се посочва точно мястото на земите на Печенегите; а по-конкретно:
“… печенежкият народ населява и част от България около Днепър, Днестър и другите реки, които се намират на това място (между Днепър и Днестър и източно от Днепър)”. А пък “в областта [между Каспийско море и най-долната част на Дон], обърната към България … областта Гиазихопан (= Гуазихопан, Гузиа-хопан, *Гузи-копан, *Гузи-Кобан /Кубан*/, т.е. Гузиа, Огузиа, Узия = “Тюркия, Печенегия”) граничи с България … [земята] Печенегия отстои от Узия и Хазария* (т.е. от района около делтата на Волга; защото от устието на Дунав до Днепър са “10 дни път”) на пет (5) дни път, от Алания (по средени и горен Кубан* и Кара-чай*) на шест (6) дни [път], от Мордия (Мордвите) на десет (10) дни [път], от Русия (Киевското княжество с южна граница по р. Стугна*, обаче русите се събирали с лодките си в някакъв град южно от Киев и извън Киевското княжество) на един (1) ден [път] (но по Днепър с лодка по течението на реката), от Тюркия (Тюрки, Турци, Торки са угрите*, себерите* по р. Десна* и южно от нея до Сула*, и по р. Донец*) на четири (4) дни [път], от [християнското Царство] България на половин (Ѕ) ден път (България включвала и областта на Балтавар*, днешната Полтава*, заедно с Харков*, Възнесенка* и пр.). Тя (земята Печенегия) е близо до [областта] Херсонес (в Крим) и още по-близо до [протока] Боспор (между Крим и устието на р. Кубан*).” (ОБ*). Според арабски извори от същото време 1 ден път е между 20 и 30 км, като прехода зависи от релефа на местността – планински или равнинен, от периода на годината – дъждовния или сухия, от разположението на удобните за пренощуване места, и от броя на реките, които трябвало да се прминат или преплуват през определени бродове.
Константин VII Багренородни (944-959) ясно, конкретно и безспорно обяснява, че в средата на Х век една част от Печанегите са български поданици. А полу-автономните печенеги, нямащи общ вожд, обаче явно плащащи данъци на България, която включвала Половците* (българите от областта на Балтавар* или дн. Полтава*), били под българско покровителство, защото не се притеснявали да живеят само на половин ден път от Българските земи. Те били единно съобщество от самоуправляващи се родови племена на животновъди – предимно на дребен рогат добитък, които живеели някъде в тревисто-пасищния район на североизток от Азовско море, по далече на изток от Кримския провлак и по-близо до протока (Боспора, Кримския боспор или босфор) между Крим и полуострова, от който река Кубан* се влива в морето. Може би с едното си крило тази Печенегска общност стигала до Днепър, където, вероятно с разрешението и по искане на България, тормозела византийците (херсонесците) и русите (скандинавците) при най-долния „осми праг“ на реката (вж. Святослав I*, Борис /5/*);
ПЕЧЕН - изпечен, препечен, запечен, опечен и пр.; бълг. идиом: "Той е Печен!", "Печен е!" и пр.;
ПЕЧЕНО – ИЗПЕЧЕНО*; бълг. идиоми "Печено на скара", "Печено на Слънце", "Печено е!" и пр.; препечено*, запечено*, напечено* и пр.;
ПЕЧИВАР
ПЕЧИВО
ПЕЧКА – от ПЕЩ*; срв. ПЕЩЕРА*, ЩЕРНА*; вж ПЕЧА*, ПЕКА*, ПЕК*, ПЕКЪН; др.-инд. paktis ж.: “варене, варено ядене, сварено”; срв. др.-бълг. и ст.-бълг. Пещи, пакѫ, печеши – Пещи, пек©, печеши: “печен, опечен”, Пещи сѧ, пекѫ сѧ, печеши сѧ – Пещи с, пек© с, печеши с: “грижа се, създавам си грижи; тревожа се, загрижен съм; старая се, полагам грижи за нещо” (СТР*, VІІІ-ІХ в.); вж. Българска печка*;
ПЕЧКАР
ПЕЧКАРСТВО
ПЕЧУРКА – от ПЕЧА*; във връзка с ПРИПЕКА*, който обича; интересно е, че в Русия думата Печора = Печурка, е разпространена в районите на Псков* (от Плъсковъ - Плиска*) и Твер*, където е фиксирано наситено българско присъствие и по други линии; да не се бъра с рус. Пещера = фонет. Печьора: „пещера“;
ПЕЧЬОРСКА ЛАВРА – Пещерна лавра, от рус. Печьора: “пещера“. Основана е още в 865 г. като манастир от българина Микаил Бащу* (ок. 819-900), който го ползвал със сподвижници поне до 882 г., след което го оставил на монасите и заминал през крепостта Чернигов* на Себер-су (р. Десна*) за град Болгар*, на източния бряг на Волга; преди това баща му Шамс Бащу*, вероятно от 840 г., е ползвал пещерата само като своя лична обител край българската крепост Бащу* (Киев*).
Точно там и в свързани с нея комплекс от подземни пещери, е създаден манастира “Пещерна ларва“ – който през средновековието е извън крепостта Киев* (Бащу*, Самбатис*), построена с каменен градеж в 619-623 г. от кан Само* или Самбат*, Бат Сама* (пр. 618-676) – който от 626 г. е наречен от своя по-голям брат и Български върховен кан Кубрат* (605-665) с нарицателното име Кий*, Киек*: “отрязан, отсечен; пресъхнал“. А пък крепостта Киев е основана и създадена още от Българския кан Булимир* (340-378) “на височините (планината) край река Днепър“ към 373 г. с др.-българското име Аскал*: “прорицалище“.
След като Киев бил завладян от княжеството Московия* де-факто не по-рано от края на XVII и началото на XVIII век (формално Переяславл на р. Трубеж и анклава на Киев стават Московски в 1667 г.), то променили и името на “Пещерната лавра“ с московскоидно; по-късно над пещерите, които са в лоното на Киевското възвишение, е изграден надземния комплекс на манастира „Печьорская лавра“, който е представителен за сегашния украински Киев* (Кийов). Продължава да е действащ християнски мъжки манастир, какъвто той е основан още през 865 г. от Микаил Бащу*.
Российските историци казват, че Пещерната лавра – сега преведено на руско-украински като „Печорская лавра“, е основана през 1051 г. в т.н. „Далечните пещери“ (Дальнi печери) от монаха Антоний, а през 1057 г. в т.н. „Близките пещери“ (Ближнi печери), където Антоний се преместил да живее и копае (другаде е основан от изповедника – от приемането на хистиянството в 990 г. – на Киевския княз Ярослав Мъдри /1017, 1019-1054, роден 978 г./ – свещеника Иларион, заместен чак в 1051 година от Антоний Печьорски, който се бил завърнал в Киев от Атонските планини); тази историко-археологска небивалица и явна политическа Московитска демагогия, свързана пряко с факта че преди началото на 11-ти век няма как изобщо да се открие „руско-говорящ“ човек – “славянин“ и при това християнин, не пречи на легендата, която свързва тамошната църква „Св. Троица“ директно с Киевския езичник княз Святослав I* (942-972); а Святослав е убит по поръчка на България (Преслав*) при най-южния праг на Днепър* през месец април 972 г. от Печенежкия архонт Кур* (година по-късно Кур* постъл с клана си като наемник във Волжка България*).
Тоест – има някаква връзка с България, макар и дълбоко скрита и достъпна само за добри познавачи на даденото конкретно време, но тя е добре завоалирана и дълбоко зарите от тези, които са искали и търсят точно това. Но, пък, следите остават. Именно в тези Киевски пещери е написано от 865 до 882 г. “Сказанието“ на българина Микаил Бащу* (ок. 819-900), а то самото е в основата на много и значими за цялото човечество произведения, които са добре известни (СБ*, ДТ* и пр.). А и два века – от 865 до 1051-1057 г. – е доста време за криене през късните XVIII, XIX и XX векове, особено ако това се отнася за чужда и далечна на Московѝя държава и чужди социални и културни взаимоотношения от далечното минало – още от 1764-1768 г., когато прусачката и руска императрица Екатерина II “Великая“ (1762-1796) замисля своята гръко-говоряща „Гръцка монархия*“ в земите на българите – от о-в Крит до Дунав и от Западна М. Азия до австрийската Хърватия (виж днешните Росийски карти за това), а и създава российското разузнаване в земите на българите, т.е. в България – от Трансилвания* и Карпатите до Бело (Егейско) море* и Коринт, и на изток включвайки „уж-руските“ Крим* и Кавказ; на север от Дунав тая Екатерина II замисля румъно-говоряща православна “Дакия“ и в 1792-1793 г. дава цялата Влашка равнина* на дотогава маломерното Влашко войводство, заемащо само около една четвърт (ј) от източната част на равнината (вж статията-изследване I. Защо и как*). И до ден днешен Россия и Кремъл се ръководят от същите тези Екатеринински “идеи“ и действия от втората половина на XVIII век (виж Панславизъм*) и са много назад с материята, макар и – за да се опитват да компенсират – да са пре-силно агресивни.
С това изследване слагаме на място началото – в 865 г. – на християнската битност на Киевския манастир „Печорска лавра“, който е доста по-стар от 1051-1057 г., по произход е български и с българското име Пещерна лавра (Peshterna lavra; бълг. Пещера – фонет. Пештера, Peshtera, да не се бърка с Москово-руското Пещера – фонет. Пешчьора, Пешчера, Peshchera). За да разберете колко много са изкривени “по московско-российски“ фактите, вижте историята за московския храм св. Василий Блажени*; вж Микаил Бащу*, Шамс Бащу*, Борис I*, Симеон I*, Петър I*, Роман-Симеон* и пр.;
ИСТИНСКИТЕ ГРАНИЦИ НА СТАРА ВЕЛИКА БЪЛГА...
И ХИТЛЕР ГО ЧЕРВЕНОТО ЗНАМЕ РОДИ
