Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.05.2020 16:36 - Половците в XI и XII век и поне до 1241 година (1)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 238 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 08.05.2020 00:02


ПОЛОВЕЦ – един половец, ед.ч.; от мн.ч. Половци*; руско название, по името на половската столица Балтавар* – др.-рус. Полтава*, от угър. Полтава; като т.н. Угри* или Себери* (Маджари*, Мишари*, Башкорти*, Башкири*, Турци* и пр.), също и Северяни*, са наричани от пред-руснако-славяните (пред-киевчани и прото-московци). В днешната модерна российска историография не се отрича базовото участие на т.н. Северяни в създаването на сегашната руско-славянска народност; но тези Угри* (Маджари, Себери, Турци и пр.; една народност от тюркски произход), под името Северяни*, е “възпроизведена“ от российските историци вече в “Славяни“ и е основен създател на “славянската руска народност“.

За първи път т.н. Половци* се споменават в Киевската хроника “Повест временных лет“ през късната есен на 1053 г. или до към 21 март на 1054 година.

Половците са наричани неправилно и Кумани, защото от един късен средновековен период (XIV-XV в.) насетне земите на изток от Днепър* попадат в региона на “Кумания“ (Komania regio).

Половците* са eтнически българи (извод на В. Н. Татишчев /1686-1750/, рус. Татищев, който е първият российски професионален съвременен историк-изследовател от времето на императора-историк Петър I Велики /1672-1725/ до днес).

Половските селища се простират от Долен Дунав с Влашката равнина* и Карпатите* до поречията на Дон*, Хопер* и Кубан* (виж сегашните россиски карти: 1.1081-1118-1185 г., Половци и уж Валахи; (Русские княжества и земли. Борьба Руси с половцами во второй половине XII в.; българите раздути са т.н. Киево-руски земи-феоди. Волжка България е смалена по Москово-руски.) ce24e4bc2cb6”; 2. “1060-1185 г., Половците. drevnjaja_rus_v_ix-xi_vekakh.; 3.”1223 г., руски вариант, т.н. уж-руски княжества и територии са силно преувеличени. b6HVWYeeD5Q”; и прочее.);

След обединяването на Царство България и Византия през 1018-1019 и 1020 година на юг от Дунав – за периода до 1185 година, както и след яловите краткотрайни опити на Византийската корона (на Василий II) да завладее някои земи на север от долни Дунав и да се утвърди в тях, се появяват изведнъж т.н. Половци. Това са българите, които остават независими между Унгария, Полша, Волжка България* и Дунав*.

Южната граница на Половците минавала по Дунав и по Черно и Азовско море, а в Крим* по края на Византийските земи (областта на град Херсонес, ст.-бълг. Корсунъ, днес район в Севастопол), включващи и покровителството над областта на българския град Дима-таркан (др.-рус. Тмутаркан* /ПВ*/).

Половците, поне според российските карти, заемали земите от цялата Влашка равнина (и съответните Карпати) до източно от Днепър* и източно от Дон* – земите на север от река Хопер, която е източен приток на Дон*. 

Северната граница, къс западен приток на Днепър*, била река Стугна* и укрепленията по нея, отстояща на около 25 км южно от Киев (въпреки твърденията, че на Киев граница е река Рос*, тя е твърде далеч от възможностите и ресурсите на Киевските князе през ХI и ХII векове). После половско-киевската граница заобикаляла районите на градовете Киев и Вишеград* (на 15-тина км северно от Киев) и стигала до Припят (бълг. Припет, Припев*, Припей), по която вървяла на запад до Полша; северно и южно от дългата река Припят имало обширна област от блата, които практически били непроходими, особено за тежка и облечената в яки ризници въоръжена войска.

На изток от Днепър* границата на Половците* с феода Киев* била по-начупена, но трябва да се има предвид, че Киевските поданици, освен в градовете (Киев*, Чернигов*, Любеч*) и укрепленията, живеели в Киевско и по бреговете на големите реки Днепър, Себер-су (Десна*) и големите им притоци, и по големите случайни поляни всред горите в района на север от р. Стугна* и р. Трубеж*, обаче те никога не живеели в гъстите, високи, усойни и блатисти лесове. Хората навлизали само в самите най-външни покрайнините на вековните лесове, които ползвали за дърводобив, за лов – за добив на месо и кожи, за пчеларство – добив на мед и на восък, за гъбарство и за събиране на някои горски плодове и ядки (лешници и пр.).

По източния бряг на Днепър водите се бранели от киевчани чак до устието на р. Трубеж*, където бил издигнат киевския Преслав* – др.-рус. Переяславл и Переяшлавл, който от XVII-XVIII век до днес е Переяслав Хмелницкий – на около 95 км южно от Киев* (града-крепост Переяславл е Московски едва от 1667 г., заедно с Лявобрежна /Източна/ украйна, обаче и с града и крепостта Киев, стоящи на западния бряг на Днепър).

По-източно половската граница минавала през горната част на р. Удай и горното течение на р. Сула, Псел и изворите на Дон, и стигала до земите на Волжка България*. Между долната половина на Донец и съответната част на Дон* живеела монолитна група Себери* (Угри*, Маджари*), по които р. Донец* до сега носи името Северский Донец, за което в руските енциклопедии се казва изрично, че епитета Северский за река Донец не е от понятието Север (ЕС* и пр.); вж карта: 1018-1218 г., Полтавска равнина; Киев в…;.

Половци, вероятно, били наричани от киевчаните и българите по поречието на Кубан и в полите на Кавказ*, независимо дали били самостоятелни или част от Волжка България*; вж. Половци*;

ПОЛОВО

ПОЛОВОСТ

ПОЛОВЦИ* – Кумани*, българите от т.н. Отвъд-Дунавски земи*, от Черна България /2/*, със столица Балтавар* (дн. Полтава*), Кара-българи*: “Западни българи”, от областта, наричана “Кара-Булгар” (от др.-бълг. Кара: “запад, западен”), която е част от страната Кара-Булгар*: “Западна България” = Дунавска България = Улуг Булгар*: “Велика България” = Бурджан*: “България (при Дунав)“; Половци е от угро-тюркизирания корен Пол-, формиран от базовото Бол-, т.е. се свежда към рус. Болгарцы и бълг. Българи (срв. угър., унгар. Полгар: “Болгар, Българин, България”, както и в.-бълг. Балтавар*: “Полтава”, Батавил*: “Путивл”, Бал-и-стан: “Палестина”, Байлак: “Полша” и др.);

Половците-българи от Х-ХІ в. били владетели на земите между Дон*, горен Донец*, земите северно от Сула*, устието на Трубеж*, Днепър и Дунав, Черно и Азовско морета, и са властители на номадските етноси в тези територии – тоес, западно от Волжка България* и южно от Киевския феод (вж. Черна България /2/*, Саклани*) до Черно и Азовско морета, или поне на голямата част от тях.

Главни градове в земите на Половците били Балтавар* (дн. Полтава*) и Харка* (дн. Харков*). Най-вероятната причина за обособяването на Половците* като самостоятелен от Западна (Дунавска) България (в.-бълг. Кара-Булгар*) политически субект, независимо че поддържали близки връзки с българските царе (вж. Калка*), може би било приемането на християнството от България при Борис І* (852-914) през 863 г., с което те не пожелали да заменят традиционната българска религия, както не приемали и мохамеданството, изповядвано във Волжка България*, и юдаизма на Хазария* (673-969).

Същевременно действията на по-сетнешните български Велики канове и Царе в земите, където са погребани много от древните български владетели до Бат Оркан* (602 - ок. 641/645), Кубрат* (605-665), Бат-Боян* (665-690) и Аспарух* (668-699, вж. Възнесенка), а вероятно и Тервел* (699-720) обхващащи най-общо пространството между река Ока* и Азовско море с устието на Днепър, коита са предприети от Крум* (787-814), Омуртаг* (814-831), Симеон І* (893/914-927, род. края на 963-964 г.), Роман-Симеон* (977-997), Самуил* (997-1014) и другите, категорично показват, че тези територии били неразделна част от държавата България още от Авитохол* (153 - сл. 173), Булимир* (ок. 340/370-378), Алавив* (378 - сл.420), Реан* или Хрун ІІІ* (488 - сл. 521), Заберкан* (>541 – ок. 565) и пр.

Приемането на християнството от Половците, което не било станало и по времето на Калоян* (1197-1207), явно се извършило постепенно, чрез браковете между младежи и девойки от семействата на Половската аристокрация и на управляващите велможите в централната част на България, както и с онези в покръстената и ръководената от Българската православна църква Киевски феод. При това не може да се твърди, че като не приели за водеща религия християнството при Борис І*, Симеон І* (893-927), Петър І* (927-969) и пр., Половските канове са загубили аристократичните си права и привилегии в българското общество и спрямо българската царска и боилска власт. Точно това, наред със стопанското им благосъстояние, карало както Киево-словенската аристокрация, така и варяжката* (скандинавската, не-сакланската) аристокрация, управляваща в някои от сльвяноруските градове-княжества, да желае и да се сродява с Половската (българската) върхушка;

Показателен е фактът, че П. са свързани с названието Черна България* (Конст. Багр.), което видимо е неправилен превод от др.-бълг. Кара-Булгар*: “Запана България, Западни българи”, и е идентично с наименованието на т.н. Дунавска България, наричана също Кара-Булгар*: “Западна България”, както и в.-бълг. Улуг Булгар: “Велика България”, от др.-бълг. Олгу*: “Велик” (срв. др.-бълг. Олгу-таркан* и др.). Объркването идва от това, че др.-българското Кара* има значението “Запад, западен”, докато използването за ключ в превода от български на ромейски (византийски) тюркско и тюрко-хазарско понятие Кара е със значение “черен”. Така Константин VІІ Багренородни (944-959, род. 905 г.), превеждайки чрез тюркското Кара: “черен” българското Кара*: “Запад, западен”, получава наименованието “Черна България”, вместо правилното “Западна България, Западни българи”. Всъщност, трябва да се има предвид, че под т.н. “Черна България” византийският император-хронист Константин VІІ има предвид областта “Кара-Булгар”, може би носеща значението “западни българи”, а не “Западна България”, която има за главни градове в различни години и ситуации три крепости-селища – Батавил* (дн. Путивл*), Караджар* (дн. Чернигов*) и Хурса или Курса (дн. Курск*), а територията се простира приблизително от поречието на Десна* до към Сула* и от средния Днепър* до към горни Дон*.

Към това следва да се прибави, че всъщност единната българска територия на север от Азовско море и на изток от Днепър се разделила на три части –

1., Балтаварска (Полтавска) област, между Азовско море, Днепър, района между Дон и Волга, и полосата на юг от река Сула*;

2., Батавилско-Караджарска (Путивлско-Черниговска) област, на север от Балтаварска (Полтавска) област до Ока* и до Ростов (Ростов Велики, дн. Ростов Яросласки), простираща се от Днепър на изток приблизително до Волга;

3., областта на град Болгар* (Болгар Велики), която е на изток от Батавило-Караджарска (Путивъло-Черниговска) област, създадена е през 745 г. от Северно-Кавказки бурджани* (кара-българи) и от други кара-българи*: “западни българи”, и започва да се обособява като българска полуавтономна област през периода между 865 и 895 г. и дори след 903-906 година;

В най-общ, събирателен план, П. е име на общност в ЮИ Европа от българи и подчинените им етноси от българската група (Саклани*), в района на средното и долното течение на реките Дон*, Днепър*, северно от Дунав*, по Кубан*, в Крим*, северно от Хопер и пр. Най-вероятно част от тях са наследниците на Котраговите българи (Котраги*), а други на Батбояновите българи* (вж Батбаян*, Безмер*, Батбаянова България*), за които в източниците се говори и като за Черни българи* и Черна България* (неправилен превод на българското Кара*: “запад, западен; залез-слънце”, чрез значението на тюрко-хазарското Кара: “черен”).

В руските хроники се назовават с нарицателното Половци, което може да се свърже и с названията на столичните градове Полтава и Путивл, руската или склавино-угърската транскрипция на българските имена Балтавар* и Батавил* (вж. Волжка България*). Слага се и знак за равенство между нарицателните Половци* и Кумани* (заради една единствена и много късна добавка от ХІІІ-ХVІ век в руската хроника “Повест врем. лет”, поставена в параграфа за 1096 г. – “половци, тоест кумани”, ПВ*).

Същевременно, докато т.н. Половци са ЕТНИЧЕСКИ БЪЛГАРИ (В. Н. Татишчев, рус. В. Н. Татищев /1686-1750/), то етническите Кумани, = Кипчаци, са тюрки – тюркски или тюркизиран етнос, като между нарицателното Кумани* ( = Половци) и етническото име Кумани ( = Кипчаци, рус. Кыпчаки), което носи народност в централните и западните райони на Казахстан, въобще не може да се слага знак за равенство;

Пръв от владетелите на държавата Московѝя се заинтересувал за произхода и историята на “всички словенски народи” модерният цар-историк Петър І Велики (1682-1725; чийто род произлиза от българския върховен/главен боѝл – т.е. “велик принц“ – Кобъiла, вж. Кобила /3/*), а още първият съвременен и професионален руски историк – Василий Никитич (Никитович) Татищев (1686-1750), автор на многотомната “История Российской с самых древнейших времлн…” (“История Росийска* от най-древни времена…”, издадена в 5 книги от 1768 до 1848 г.), стигнал до категоричният извод, че “половците са българи”.

Но тъй като това, наред с много други изводи на Татишчев (рус. Татищев), първоначално не били изгодни за тесногръдата Руска империалистическа политика, то и по-съвременните части на неговата “История Росийска” не били одобрени за издаване. Чак когато руската имперска управа, която разработила доктрината Панславизъм* по времето на Екатерина ІІ (1762-1796), а и после с векове ежегодно я доусъвършенствала, стигнала до решението, че “българите са славяни*, а славяните са руснаци”, тоест – “половците са руснаци”, допуснала да се обнародват някои от историческите открития на Татишчев (рус. Татищев = фонет. Татишчев); и то в светлината на себичната Российска имперска изгода по времето на императорите Александър І (1801-1825) и Николай І (1825-1855). Обаче съветско-комунистическата доктрина на Ленин (1917-1922/1924) и Сталин (1919-1953), издигаща Панславизма* и Российско-Московѝто-Кремълския империализъм до тяхната крайност, възприела единодушно “тюркската” формула за произхода на др.-българите и половците, с което нещата напълно се объркали и стоят до ден днешен (2010 г. и 2019 г.) съвсем объркани в российската историография; вж. І, Защо и как*.

Любопитно е определението и познанията за Половците в Западния свят към средата на ХХ век. В случая, според Хайделбергското издание на етимологичния речник на руския език – “Етимологический словарь русскога языка” (Russisches etymologisches wцrterbuch, von Max Vasmer, Heidelberg, 1950-1958), преиздаден в Москва през 1987 г. (ЕР*) и при това, естествено, без всякакъв критерий за достоверност, но пък и вече доста далеч от актуалността, която е имал 30 години по-рано [явно този речник, и без това правен с немалко пропуски и уж с “неразбиране” на разноетническия характер на “руския” език, е свързан с разузнаването за годините преди и по време на Втората световна война (1939-1945) и началото десетилетие на Студената война (1945-1990 и след това).




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194606
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031