Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.05.2020 16:49 - Половците в XI и XII век и поне до 1241 година (2)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 132 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 08.05.2020 01:37


Обаче Кремъл, който официално притежава "Хайделбергския етимологичен речник на руския език" от момента на излизането му в 1950-1958 г., пък го издава чак през 1987 г. (! без коментар)]. Ето и конкретният текст в речника за половците:

Половци (рус. половцы), мн. (мн. = множествено число), тюркска народност в юга на (европейска) Русия*, в Молдавия, Влахия (1055-1235), по-късно притисната (да се засели) от татаро-монголите в Унгария; във всеки случай [етнонимът Половци] е свързан с др.-руското половъ – “светло-жълт”; … От др.-руск. половьци (половци) мн.ч. (Пов. врем. лет) произлиза унгарск. рalуczok: “половци” (Бюхан, Liber Semisaec. 60); срв. също куманин*.” (ЕР*).

В руската хроника “Повест врем. лет” е записано (през втората пол. на 16-ти или във втората пол. на 18-ти век) в параграфа за 1096 г. на др.-рус. “кумани рекъше половьци” (кумани ще рече половци, ЕР*), рус. “куманы, то есть половцы”, но това е най-вероятно късна добавка от ХVІ век или от XVIII век към текста, чрез което за славяноруския и западно-европейския читател се уточнява района, където през 11-13 век са живели половците, още повече, че т.н. кумани се появили заедно с татарите през 1237-1239 г., доста след 1113-1118 г., когато завършва повествованието в “Повестта” и въпреки наличието на княза Куманъ в “Лаврентиевската летопис” под 1103 г. (срв., че в картата от 1330 г. районът между Днепър и Волга е наречен Кумания* и се обитава от “кумани”).

Ще прибавим, че ако нарицателното Половци е от др.-рус. половъ: “светло жълт” (въпреки ст.-бълг. пол†е, польскъ: “поле, полски”, полагати, положити: “полагам, положа, поставя, сложа, установя”, полъ, поль: “половина”, полата: “палат, дворец” и др.), то това име следва да се свърже пряко с монголите и китайците, каквито половците явно не са, защото са исконни българи от клана на кара-българите*: “западни българи”, заселили се в Европа в периода 140-114 г. пр. Хр. и прадеди на днешните българи*; при това монголо-татарите пристигат в Европа през втората четвърт на ХІІІ век, а Половците са между Волга и Дунав най-късно от ХІ век (според др.-руската „Повест временных лет“).

И още: наличието на т.н. Половци е във времевия период от ХІ до ХІІІ век в територията от Волга до Днепър, от Днепър до Молдова и Влахия*, и от Влахия до Унгария (Панония*, Авария*), като кой-знае защо се пропуска стигащото до Черноморския бряг между Днепър и Днестър Галичко-Волинско кралство* или Галичко-Владимирско кралство* (появило се от към началото на ХІІ в., но по-вер. началото му е още след събитията в България от 1018-1019 г.).

Тоест половците са в държавните територии на България, а това слага знак за равенство между Половци и Българи (самото княжество Влахия*, а може би по съседство и Молдова*, се откъсва частично от обвързаността си с България и започва автономна регионална политика едва към втората половина на ХVІ век – изглежда чак по време на Османските султани* Мурад /1574-1595/, Мехмед или Меемед /1595-1603/, Ахмед І /1603-1617/ и пр.).

Това, че династията на Унгария (Маджария) – имаща български произход (вж. Арбат*), разширява териториите си на изток в земите на България след 1019 г. става с изричното съгласие на местните български аристократи, както пък други български велможи се присъединяват към северния регионалин български център – Галичко-Волинското княжество*, трети решават да запазят собствената си автономия и са познати с името Половци, а четвърти следват българската корона и се присъединяват формално към т.н. Византия* (вж. Българо-Византийска власт на южно от Дунав през ХІ и ХІІ век*);

А според Российската енциклопедия пък: “Половците (пуловцы) са номадски тюркски народ, заемащ причерноморските степи между Дунав и Волга (средата на 11 век – нач. на 13 век). От средата на 11 век често нападали руските княжества, намесвали се във феодалните [им] междуособици. Русь (има се предвид Киевска Рус, вж. Русия*) водела успешна борба с половците. В 13 век били разбити от монголите (татарите, монголо-татарите) и влезли в състава на Златната Орда.” (ЕС*). Тоест, вече няма половци!

Видно е, че:

1., казаното е много далече от истината и е подчинено грубо до циничност на идеологическите цели на властителите на СССР (Кремълска Россия от Ленин до Путин);

2., записаното в етимологичния речник (ЕР*), издаден през 1987 г. в Москва (предишния цитат), е прекалено близко до текста в Руската енциклопедия (ЕС*) от 1964 г., а и се разминава с установеното от В. Н. Татишчев (рус. Татищев) през първата половина на ХVІІІ в., който е категоричен, че половците са българи (при това българите се разграничават в руските историографски текстове от донякъде тюркизираните Волжки българи*, които са наречени през 1920 г. от вождовете на СССР с името “татари”, а и до ден днешен /2020 г./ Руския главстващ Путин не е отменил този безумен и срамен за Кремълска Россия ленино-сталински акт);

Според московѝтско-российските историографски източници симитите Половци, отъждествявани неточно, грубо и невярно с тюрките Кумани* (Кипчаците, рус. Кыпчакы, които са тюрки), се “появяват” около российските южни и западни граници след като в т.н. Дунавска България* е прието християнството (855-863 г.), а във Волжка България* – мсюлманството (738/850-922); при това е след като Маджарите (Унгарците) на Арбат* (885-907) са разгромени от войските на България в 894 г. на СИ от Днепър* и са заселени на българо-германската граница между средното течение на река Дунав* и Тиса* към 894-903 г. (вж Борис І*, Будапеща*, Симеон І*, Петър І*). И след Печенегите*, които остават в днешните москово-руски и украински земи, и след Мишарите – Маджари (вж. Морут*).

Това обаче отговаря на времето преди появата на първото уж-руско княжество в района на Киев* – към 921 г. или по-късно (вж. Угър-Лъчин*, др.-рус. Игор), което прави руските твърдения за “идването” на Половците “там” и за времето, когато това е станало, митологични и затова доста съмнителни (видимо ранната част от сведенията в руската “Повест временных лет” за събитията до 978-988 г., когато руснаците са уж-христианизирани – всъщност това става в 990 г. – и започва ограмотяването им, са черпени от съществуващи по-стари волжко-български и български източници, както и от византийски анали, като същевременно са смесени с местни руски и угърски легенди; при това хроникалните фактите са преднамерено подбирани и умишлено изменени и редуцирани, а по-късно – през ХVІ век по нареждане на Иван Грозний /1533-1584/ и през XVIII век от Екатерина II уж “Великая“ /1762-1796/, са и допълнително прередактирани); вж. Стара Велика България*, Волжка България*, Хазария*, Москаль* и пр.;

От “Повест временных лет” се разбира, че Половците са съседи (според някои историци, чак от Х в., след разпада на Хазарския хаканат* в 969 г.) на Киевското, на Московското и Владимиро-Суздалското руски княжества, а на запад “граничат” с Велика (Дунавска) България и на СИ и изток – с Волжка България* [Москва и областта й е, твърде относително, руска от 1147 г., доколкото Юрий І Дългоруки (род. 1090 - †1157), женен за половката Асеневичева* - дъщеря на Аспа Асеневич*, убил половския княз Кучка*, омъжил дъщеря му Улита* за сина си Андрей Боголюбский (р. 1111, Велик княз Владимирский 1169-1174), и формално станал собственик на Кучково* - т.е. на Москва* и областта];

В руската историография се твърди, че за първи път Половците се появили в полезрението на Киевска Рус* през 1061 г. (вж. Искал*, Аскал* и пр.), защото в “Повест врем. лет” е записано:

“В година 6569 (1061 г.). За пръв път дойдоха Половците да воюват срещу (в Киевската) Руската земя; Всеволод излезе против тях в месец февруари на 2-я ден. И в битката [те] победиха Всеволод, и повоювайки (грабейки) из земята [на Киевска Рус], си отидоха. Това бе първото зло от нечистите и безбожни врагове. Беше техен княз Искал.” (ПВ*; Всеволод, Велик/Главен/Върховен княз на Киев* от 1078 до 1093 г., князува в Переяславл, докато брат му Изяслав е Велик княз на Киев /1054-1068, 1069-1073, 1076-1078/; името Искал* = Аскал*, срв. Исперих* = Аспарух*; др.-бълг. Аскал: “прорицалище; пророк” – е по-старото българско име на Киев*, което подсказва, че при воюването си с руските князе през 1061 г. половския княз Искал/Аскал вероятно най-малкото е предявил напълно законни претенции върху Киев и областта).

Според текстът за 1061 г. това е първият конфликт между Киевските  “славяно-руснаци“ или “славяно-россианци“ и половците, а не пристигането на половците в района около земите, смятани за руски (по-скоро управлявани от уж славяно-российски князе), както е представяно в някои от славяноруските историографски теории (вж. карта: 088./ 922-1019 г., руска историческа версия).

Изразът “повоювайки из земята” (рус.: “…и, повоевав землю, ушли.”) следва да се разглежда и в смисъл “разграбвайки, разорявайки земята” (зависи от оригиналния текст на др.-руски, който се превежда на съвременен руски доста свободно, а понякога и преднамерено, поради разликите между ново-руския и българския – основа на др.-руския). Но като се има предвид ситуацията през ХІ век и факта, че Киевско-руските князе се явяват новодошли в териториите на Велика България, по-скоро става въпрос, вероятно след неспазване на договор от страна на руските князе, за завоюване на територии, които по традиция принадлежат на Половците (или на Дунавска България). Този акт от 1061 г., фиксиращ първият конфликт между Половци и Киевската феодално-властова общност, може да се приеме за първа проява и в т.с. легитимиране на Киевска Рус – Киевска Русия, Първична Россия или само Русия*, като суверенен феод, извън сюзеренитета на българската корона.

Този извод е в единство и с факта, че през 1051 г. бил ръкоположен за пръв път за Митрополит на Киевската църква човек от местен “руски” произход:

Поставил Ярослав (І Владимирович – “Мъдри“ /1019-1054/) Илариона митрополитом, руского родом, в [храм] Святой Софии, собрав епископов” (ПВ*, “Ярослав поставил Иларион за митрополит [Киевски], родом руски, в Света София, събирайки епископите”; при това никак не е изключено, ако не е урус* или от т.н. поляни* /вж. Алан*, Алани*, Поляци*/, този християнин Иларион да е скандинавец, т.е. варяг*, вж. Рус /2/*, Русия*).

Т.е. новият митрополит не бил от България – българин, назначен от Българската православна църква, имаща от 1019 г. статут на автономна Охридска архиепископия, понижена само фиктивно под старшинството на Константинополската патриаршия във връзка с борбата между Цариград и Рим за първенствено положение над целия християнски свят (Нито пък бил от Константинополската църква или Византия*).

Тъй като всички епископи и попове на Киевската църква от 990 г. насетне били българи и ръкоположени от Българската църква, то под това съобщение се крие конфликт между Киево-Руската църква и Охридската архиепископия, а може би лично с Охридския архиепископ или някоя интрига и груба намеса на Константинополската патриаршия [Независимо, че през ХІ и ХІІ в. (от 1018 до 1185 г.) има единна Българо-Византийска власт* и формално българската корона е обединена с византийската корона в Константинопол, българската царска и църковна власт се реализира автономно, по линия на своята собствена и напълно разграничена пирамидална структура – срв. указите на Василий ІІ за Българската църква (вж. Улита*, Македония*).

По-раншният опит на Киевския княз Борис* или Святослав І* (944-972, роден 942 г.) – сина на Олга* (Велика киевска “царевна“ 941-969; дъщеря на Българския цар Владимир І* /889-893/ и внучка на Цар Борис І* /852-914/), да завладее българския престол през 969-71 г., освен че е добре платен византийски акт, е преди всичко желание за преврат на един феодал (Борис /3/* = Святослав I*), който е част от българската държавно-благородническа структура, и действията му може да се разглеждат само като вътрешен проблем на България.

Да припомним, че в 990 г. Киевският княз Владимир І Святой* (978-1015), син на Святослав І* и внук на Олга*, приема християнството от Българската апостолическа християнска автокефална (независима) автохтонна православна църква (БПЦ*), създадена в 531-553 г. от Юстиниан I (527-653) и Петия Вселенски събор (553), и се жени за българската принцеса Анна /3/* (990-1011, вероятно до 12-13-годишна към 11 декември 969 г., когато със сестра си вече живеят в Константинополския императорски дворец като годеници на вторите си братовчеди Василий II и Константин VIII), дъщеря на Цар ( = василевс*, император) Петър І* (927-970).

Фактите около тези действия не оставят никакво съмнение, че Киевския феод е под сюзеренитета на България – в противен случай за покръстването в Киев* и Новгород* през 990 г. щеше да пристигне поне един византийски епископ или поне по-висш духовник, който да се явява “окото, ухото и ръката” на Константинопол при този съдбоносен акт. Според някои сегашни российски историци, поне до 1037 година “руската“ църква – т.е. Киевската църква – не е била под юрисдикцията и зависимостта на Византийската];

Всъщност конфликтът между Киевския феод и Половците въобще не е от 1061 г., а е налице по-стара история, която донякъде е засвидетелствана в руските хроникални сведения. Ето как са съобщени фактите в руската хроника:

В година 6558 (1050). Представи се (почина) Княгинята [на Киев], съпругата на Ярослав.

В година 6559 (1051). Постави Ярослав за митрополит [на Киев] Иларион, русского родом, в [Киевския храм] Света София, като събра епископите (по това време в Киевския феод или т.н. от Московци днес Киевска Рус, има 4 епископа, единият от които в 1051 г. бил и самият Иларион).

В година 6560 (1052). Представи се (почина, умря) Владимир, старшият (най-големият) син на Ярослав, в [град] Новгород* и бил положен в [Новгородската църква] Света София, която въздигнал сам.

В година 6561 (1053). У Всеволод (І Ярославич, 1030-1093, вел. киевск княз в 1077, 1078-1093) се роди син от царска (на василевс*, император) дъщеря, гъркиня (1., православна християнка, българка и византийка; 2., византийка, ромейка), и е наречен с името негово Владимир (това е Владимир ІІ Всеволодович-Мономах, 1053 – 19 май 1125, вел. киев. княз 1113-1125; майка му е Анастасия, извънбрачна дъщеря от любовница на Византийския император Константин ІХ Мономах /1042-1055/, който е 3-тия официален съпруг на легитимната Византийска императрица (августа) Зоя /1028-1050/ – представителка на българо-византийската династия на Василий І /867-886/, роден в областта на Одрин* и Южна Странджа*; тази династия, наричана Арменска и Македонска, е поставена на власт в Цариград от Българския цар Борис І* /852-914/, вж. Самбата*).

В година 6562 (1054, т.е. VІІ индикт – от 1 септ. 1053 до 31 авг. 1054 г.). Представи се (почина) Великият [Киевски] княз Ярослав. …, който приживе казал: Ето, аз възлагам своя трон в Киев* на моят старши син и вашият брат Изясляв (1054-1068, 1069-1073, 1077-1078, род. 1024 г.); …; а на Святослав давам Чернигов*, а на Всеволод – Переяслявл (Преслав* при устието на р. Трубеж, днес Пререяслав Хмелницки в Украина, вж. Белград /8/*), а на Игор – Владимир (Владимир Волински, защото град Владимир на р. Клязма – при Суздал*, бил застроен към 1108 г., РН*), а на Вячеслав – Смоленск*. Идвайки [в столичния град], седнал Изясляв на трона в Киев, Святослав пък в Чернигов, Всеволод в Переяслявл, Игор във Владимир, Вячеслав в Смоленск.

В тая година през зимата (т.е. зимата в 1053-1054 г., което означава, че Ярослав е починал между 1 септ. 1053 г. и 1 януари – края на февруари 1054 г.) отишъл Всеволод срещу торките* към (град или област) Воин и победил торките* (торките са угрите от поречието на р. Сула* в Украина; вж. Торки*).

В тази година (1053 – до март 1054 г., вер. за да сключи нов договор с нововъзкачилите се Изяслав и Всеволод) пристигнал Болуш (Бълуш, срв. бълг. Бъл*, Бул*, Бол*, Бал*) с половците, и сключил мир с тях Всеволод, и се върнали половците назад, откъдето дошли.

В година 6564 (1056). [няма отбелязано събитие, а при това не е спомената 6563 година – т.е. 1055 г. сл. Хр., и по-точно от 1 септ. 1054 до 31 авг. 1055 г., в която умира Визант. император Константин ІХ Мономах – една доста важна фигура за Киевско-рускославянската историография (сега, но не и тогава), като се има предвид внука му Владимир ІІ Всеволодович-Мономах; може да се предположи, че именно след смъртта на Византийския император Константин ІХ, който е официялният представител на управляващата в Цариград българо-византийска династия (867-1057) на Василий І (867-886, вж. Самбата*), Половците поставили ребром въпроса за сключване на мирен договор между тях и Киевският велик (главен, старши) княз];

В година 6565 (1057). Представи се (почина) Вячеслав, син на Ярослав, в Смоленск, и поставили Игор в Смоленск, извеждайки го от Владимир (Владимир Волински, в Украина на запад от Луцк или Лутск, при украино-полската граница; рус. Луцк е от ст.-бълг. *Лąтьськъ, Лутьськъ, Лутскъ, срв. ст.-бълг. лąтэ, лąтъ, лутъ, лютэ, люто, лютъ: “лют, силен, свиреп, яростен, жесток”, срв. Лютица*).

В година 6566 (1058). Победи Изяслав голядите (балтийско племе от поречието на р. Протва, между вятичите и кривичите, ПВ*).

В година 6567 (1059). Изяслав, Святослав и Всеволод освободили чичото свой Судислев (син на Владимир І и брат на Ярослав І; най-вероятно името му е Съдислав: “Над-славен, Всеслав”, срв. ст.-бълг. Съделэти, Съдолэти: “надделея, надмина, победя” /СТР*/, срв. Судак*) от смъртния затвор, където седял той 24 години (т.е. от 1035 г.), взимайки от него кръстно целуване (клетва; най-вероятно поискали от него клетва за вярност – да не иска престола в Киев и да не търси отмъщение); и станал той черноризец (монах, рус. чернец: “монах, черноризец”).

В година 6568 (1060). Представи се (почина) Игор, син на Ярослав. В тая година [Ярославовите синове] Изяслав, и Святослав, и Всеволод, и [братовчед им] Всеслав [Брячиславович Полоцки (правнук на Владимир І Святой* /979-1014/, като Всеслав е син на Брячислав Изяславич, който е син на Изяслав Владимирович, който пък е син на Рогнеда* и Владимир І)] събрали воини безчислени и тръгнали на поход срещу торките* (угри*, себери*, маджари*, живеещи в поречието на река Сула* - източен приток на Днепър*; да не се бърка със Сула*: “Дунав”), на коне и в ладии, безчислено много. Чувайки за това, торките се изплашили и тръгнали да бягат …

В година 6569 (1061). За първи път дошли Половците да воюват срещу Руската земя; Всеволод пък излязал срещу тях в месец февруари на 2-я ден. И в битката [те] победиха Всеволод, и повоювайки (грабейки) из земята [Киевска], си отидоха. Това бе първото зло от нечистите и безбожни врагове. Беше техен княз Искал.

В година 6570 (1062). [няма съобщени събития];

В година 6571 (1063, т.е. от 1 септ. 1062 до 31 авг. 1063 г.). Судислав (Съдислев) се представи (почина), братът на Ярослав (978-1053/1054), и го погребали в църквата на Светия Георги (? в Киев). В същата пък година в Новгород [реката] Волхов текла в обратно направление 5 дни. Знамението пък това било недобро, понеже на четвъртата година [след това] (т.е. в 1066-1067 г.) изгорил Всеслав града [Новгород].

В година 6572 (1064). Избягал Ростислав (Растислав, ? – 3 февр. 1064 г., син на княгиня Ана – дъщеря на Половски кан, вж. Половци) – сина Владимиров (Владимир Ярославович, брат на Изяслав, Святослав, Всеволод и др. деца на Ярослав І – общо 7 братя и 3 сестри, РН*) и внука Ярославов (Ярослав І /978-1053/), в [града-княжество] Тмутаркан*, и с него избягали Порей и Вишата (Вышата) – сина на Остромир, воеводата Новгородски [Вишата (от ст.-бълг. выше: “по-висок, по-виден”) и Остромир (от ст.-бълг. Остря, Остр¬: “острие, връх”, Острэ: “смел, решителен”) са явно български имена, а самият Новгород*, който е нарича първоначално с българското име Хълмград*, е управляван от българина Добрина* /пр. 970-?/, а след 988 г. и от Добриновия син Константин*].

И, пристигайки, [Вишата] изгонил Глеб от Тмутаркан, а самият [той] седнал на неговото място. (От изложението се вижда, че Тмутаркан*, за който се знае че е български и управляван от български княз /ДТ*/, не е част от Киевския феод, а овластяването в града ставало явно по българска аристократична линия. При това градът бил под опеката на Византия /ДТ*/. Затова спорадичната и краткотрайна намеса на някои от Киевските князе в Тмутаркан била продиктувана от належаща необходимост за вътрешната сигурност в Киевския феод и за сигурността и стабилността на властта на поредния велик княз в Киев, като при всички случаи такова действие било синхронизирано с Византия – ако не с Константинопол, то поне с управителя на византийския град Херсон. При това Киевските князе обосновавали инвазиите си към Тмутъркан също със своя български аристократичен корен. Същевременно единичните актове на някои от Киевските князе спрямо Тмутаркан, който е твърде далече от южната Киевска граница – минаваща на север от реките Рос* и Сула*, не дава никакво основание на российските историографи да обявяват града и областта му за “руски”. … И още един факт – в т.н. др.-руски текстове се говори поне за три или четири различни градове, наричани Тмутаркан*, единият е Любеч*, другият е Путивъл* /Батавил*/, третият е на запад от Киев*, а российското твърдение че това е Бела Вежа* – някъде между делтата на Волга* и устието на Дон* – е както легендарно, така и много повече от съмнително!);

В година 6573 (1065). Тръгнал Святослав срещу Ростислав (Растислав) към Тмутаркан*. Ростислав пък отстъпил от града – не защото се изплашил от Святослав, но не желаейки срещу своя чичо оръжие да вдига. Святослав пък, пристигайки в Тмутаркан, отново поставил [на трона] сина свой Глеб и се върнал назад. Ростислав пък, пристигайки, отново изгонил Глеб, и отишъл Глеб при отеца свой. Ростислав пък седнал в Тмутаркан. В тази пък година Всеслав (Брячиславович Полоцки, 1044-1101, Киевски велик княз в 1068-1069) почнал войната.

В година 6574 (1066). Когато Ростислав (Растислав) бил в Тмутаркан и взимал данък от касогите и от другите народи, това така изплашило гърците (византийците от Херсон и Крим), че [те] с измама поставили при него [свой човек за] котопан (др.-рус. котопанъ: “военен чин” – Новгородска І летопис, от ср.-гръц. καταπάνος: “предводител, защитник” от κατεπάνω /ЕР*/; бълг. Котупъ: “тъп, дебелоглав, който лесно не разбира”, НГ*).

Когато той (котопанът) отишъл при Ростислав – той станал доверено лице, и го почитал Ростислав; веднъж, когато Ростислав пирувал с дружината своя, котопанът казал: “Князе, искам да пия за тебе”. Оня пък отвърнал: “Пий”. Този пък отпил половината, а половината дал да отпие княза, отпускайки пръст в чашата; а под нокъта имало отрова смъртна, и дал на княза [да пие], обричайки го на смърт не по-късно от седмия ден. Оня изпил, котопанът пък, връщайки се в [град] Херсон, казал там, че именно в този (7-ми) ден ще умре Ростислав, както се и случило. Котопанът тоз го пребили с камъни херсонските хора. Бил Ростислав (Растислав) мъж добестен, войнствен, прекрасно сложен и с красиво лице, и милостив към убогите. И умрял през февруари на 3-я ден и бил положен там в църквата на Святата Богородица.

В година 6575 (1067). Вдигнал в Полоцк войската Всеволод (вел. киевски княз 1068-1069, РН*, ДИВ*), сина на Брячислав, и завзел Новгород*. Тримата пък Ярославичи – Изяслав, Святослав и Всеволод, събирайки воини, тръгнали срещу Всеслав в силен мраз (т.е. през зимата на 1066-1067 година). И дошли до [град] Минск (др.-рус. Мэньскъ – Лаврент. летопис, Влад. Мономах и пр.; блр. Мiнск, Менск; по името на река Мэнъ, съответстващо на полск. Мien, Mianka – в басейна на Висла*, родств. с гал. *Moinos, лат. Moenus, н.-г.-нем. Main, авест. Maēna- в името Maēnaχan, Мжнакан – име на планина, означаващо конкретно “планински извор, извора на река Маена” /ЕР*/, вж. Кан*, Балкан*, Танкан*), и миняните эняне) се затворили в града. Братята тези завзели Минск и избили всички мъже, а жените и децата взели в плен и тръгнали към Немига (река Немига, на която е и град Минск), а Всеслав тръгнал срещу тях. И се срещнали противниците на Немига в месец март на 3-тия ден; и бил сняг голям, и тръгнали един срещу друг. И била сеч жестока, и много паднали в нея, и победили Изяслав, Святослав и Всеволод, а пък Всеслав побягнал.

После, в месец юли на 10-ия ден, Изяслав, Святослав и Всеволод, целувайки кръста честен на Всеслав, му казали: “Дойди при нас, няма да ти сторим зло”. Той пък, надявайки се на тяхното кръстоцелуване, дошъл при тях в ладия през Днепър. Когато пък Изяслав първи влязъл в шатъра, хванали веднага Всеслав, на Рша при Смоленск* (град Орша или река Орша, дн. Оршица – приток на Днепър във Витебска област, които са далече от Смоленск, но пък Смоленск е единствения известен град в тази посока, ПВ*), престъпвайки кръстоцелуването. Изяслав пък, завеждайки Всеслав в Киев, го затворил в тъмницата заедно с двамата му синове.

В година 6576 (1068). Дойдоха чуждоплеменници (другоземци, чужденци) в Руската земя, половци множество. …

Когато Изяслав със Всеволод избягали в Киев, а Святослав – в Чернигов, то киевляните брибягали в [крепостта] Киев, и събрали Вече (Народно събрание) на пазара, … Хората завикали и тръгнали към тъмницата на Всеслав. Изяслав пък, виждайки това, побягнал с Всеволод от двореца, хората пък освободили Всеслав от смъртния затвор – в 15-я ден на септември (т.е. през VI индикт – от 1 септ. 1068 до 31 август 1069 г.), и го прославили [за главен Киевски княз] всред княжеския дворец. Дворецът княжески разграбили – безчислено множество злато и сребро, в монети и слитъци. Изяслав пък избягал в Полша.

В последствие, когато половците воювали по земята Руска (Киевска), а Святослав бил в Чернигов, и когато [12 хиляди] половци започнали да воюват около Чернигов, Святослав, като събрал неголяма дружина [от 3 хиляди воина], излязал [в 1-я ден на ноември] против тях на [река] Сновска (Снов, Снова, десен приток на Десна* близо до Чернигов*; казва се, че Святослав спечелил на 1 ноември победа, но той е воювал срещу някой патрулиращ отряд, а не с целия 12-хиляден корпус). …

Всеслав пък седял (управлявал) в Киев 7 месеца (т.е. от 15 септември 1068 г. до към края на април 1069 г., което е VІ индикт).

В година 6577 (1069). Тръгнал Изяслав с [Полския крал] Болеслав (ІІ, 1058-1079) срещу Всеслав; Всеслав пък тръгнал срещу тях. И пристигнал Всеслав до Белград (на р. Ирпен в Киевска област, вж. Белград /8/*), и с настъпването на нощта (вероятно на 30 април или на 1 май 1069 г.) от киевчаните и от Белград избягал в Полоцк. … и седнал Изяслав на трона свой [в Киев] през месец май на 2-я ден. …” (ПВ*).

От съобщените събития се вижда, че по време на управлението на Киевския княз Ярослав І Владимирович – Мъдри (1015-1017, 1019-1054) нямало конфликти между киевляните и половците. Това обаче съвсем не означава, че чак към това време половците се появили в района между Волга и Дунав, както безумно се твърди в руската историография.

Възможно е да е имало сериозен конфликт между Мстислав Владимирович (?-1035) и половците, но той “дискретно“ е премълчан в руската хроника, както въобще почти нищо не се казва за действията му, за да се представи като главна фигура Ярослав І Владимирович. Обаче, дори и според традиционното право на старшинство в Киевския феод, именно по-старшият брат Мстислав Владимирович е главният княз до смъртта си в 1035 година. Точно Мстислав, който практически князува от кончината на Владимир І Святой* през 1014 до смъртта си в 1035 г., завладява Чернигов* (Караджар* = Кара-цар* = Запад-цар), а после побеждава управляващия в Новгород княз Ярослав І и дори го заставя да осъществи вероломното убийство на Глеб.

Руската подправена хроника хвърля всичко лошо върху кратко управляващия, но пък властващ по силата на законното си традиционно право по старшинство Святополк І (1014-1019, род. 980 г.) – наричайки го даже и Окаяний, пък и “окаян и зъл” (според руската хроника Святополк І убил всички, които можал – Борис*, Глеб* и Святослав, но дългите обяснения за действията му се приемат от историците за късна добавка към основния текст, ПВ*).

Обаче всъщност след смъртта на Владимир І Киевски на 15 юли 1014 г. във властовия периметър на Киевския феод се оформили от враждуващи Владимирови синове три противостоящи помежду си групировки. В едната били Мстислав и победения от него Ярослав. Те застанали срещу децата на Волжко-Българската принцеса Бузок* – Борис и Глеб*, и сестра им Предслава* (принцеса Предслава може и да е дъщеря на Българската принцеса Анна – дъщеря на Петър І* /927-970/ и сестра на цар Борис ІІ* /970-977/ и на цар Роман-Симеон* /977-997/, за която Владимир І Киевски /ок. 962-1014/ се оженил през 990 г. /ИБИ*/; според отредената й роля в пре-редактираната през ХVІ в. и преизмислената във втората половина на XVIII век “российско-московѝтска“ хроника, Предслава е близка с Борис, Глеб и Ярослав, т.е. тя се явява своеобразен независим фактор, стоящ над събитията и над братята си); Борис и Глеб били подкрепяни от Волжка България*, като конфронтацията на Мстислав и Ярослав ги превърнали във втора групировка (т.е. втори център).

Третият център бил законно върховенстващият в столичния град най-голям по възраст княз Святополк І (980-1019).




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101405
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031