Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.05.2020 15:26 - ШАРУКАН, Шарукин, АСЕН ...
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 163 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 10.05.2020 18:21


ШАРУКАН (1) – Шаръканъ, Шароукана; Кан на половците* през ХІ в. (сл. 1054 – сл. 1068), който воювал с Киевския феод в 1068 година.

Значението на титлата Шарукан е “Цар на кановете” или “Цар на царете” (вж. Шарукин І*, Шарукин ІІ*), тоест “император”.

Вероятно този български владетел от рода Дуло* е приел върховната титла Шарукан (“император”) в следствие на това, че в края на 1018 г. властовия център на България отишъл в Константинопол, столицата на Византия, а пък, вероятно след 1040 г., Царската корона на България, заедно с Императорската корона на Византия (Рим), била носена от едно и също лице – владетеля в Константинопол – вж. Българо-Византийско управление през ХІ и ХІІ в. в земите на юг от Дунав*.

Това пък е още едно доказателство, че от 1018 г. до 1185 г. независимото Българско царство продължило да съществува в своите граници между мюсюлманската Волжка България* (Велики Болгар*, Казанско царство*), Унгарските владения, Полската държава, Бохемия (Чехия* и Моравия*), Киевския феод и Византийските владения на юг от Дунав и по крайбрежието на Крим*.

Изяснява се и въпросът за идването на тъй-наречените Кумани* – всъщност Половци*, в пределите на юг от р. Дунав и тъй-нареченото “въстание” на Асен І* (1185-1196) и Петър ІV* (1185-1197) през 1183-1185 г., които просто освободили тея земи от Византийското влияние и власт, наложили на юг от р. Дунав Българската власт, разграничили Българския от Византийския престол и власт, и отнели от управниците в Цариград – близки роднини с Българската династия, правото да носят и Българската корона.

Последното най-вероятно направил цар (император) и римо-папски крал (rex) Калоян* (1197-1207), защото в 1190 г. Византийския император Исак ІІ (1185-1195) все още използвал правата си върху Българската корона и едностранно взел че признал независимостта на Сръбското жупанство (Сърбия*) – до тогава по законно право намираща се в границите на България – т.н. “тема България”, и частично под зависимостта на Българо-Византийската православна власт и престол в Константинопол (Цариград*) и на католическото Унгарското кралство (вж. карта 1330 г., в която земите на Куманите – Comanya, са от Днепър до Дон* и Волжко-Камския район, където е Волжка България, а надписа Асаниа (Асения) или Аланиа (Алания) е изписан край източното крайбрежие на Долни Днепър, докато знамето с монограма на българина Шишман* се вее над Белград на Дунав – днешната столица на Сърбия*).

Войни между  половците* (българите) и Киевските жители има от 1061 г. до 1103 г. (българо-руската граница минава по р. Стугна* – десен, западен приток на Днепър на около 25 км на юг от Киев*, и по устието на р. Трубеж* и изворите на р. Сула* /срв. Сура*, Цуло*/, леви, източни притоци на Днепър* на около 95 км и 180-220 км източно от Киев*, като вер. до там завладели и близките до Днепър села по двата му бряга, като притежавали тези и по р. Рос* или Рус – южно от Киев).

Следващата военна офанзива е от 1112 до към 1127 г., когато Мстислав І (1125-1132) успява да отблъсне еднократно и временно или да отхвърли силите на основните български военни съюзници “зад Дон*, зад Волга* и зад Яик (р. Урал)” (което твърдение е силно преувеличено); вж Тугоркан*, Белдюз* и пр. (РН*, стр. 57 и натам).

За разлика от твърденията, че Половците* са номади, Шарукан имал свой град – Владимир ІІ Мономах (1113-1125), Святополк ІІ (1093-1113) и Давид Святославич пошли к гораду Шаруканю (ПВ* - “тръгнали [с войските си] срещу града на Шарукан”). В 1116 (1117) г. “изпратил Владимир (ІІ Мономах) сина си Ярополк, а Давид (Святославич) сина си Всеволод (Давидович), на Дон* и завзели те три града: Сугров, Шарукан и Балин*...” (ПВ*).

Град Балин* (Балын, дн. Суздал, в СИ Русия) е известен и от волго-българската хроника на Гази-Барадж (1229-1246; ДТ*); а Шарукан може би е тогавашното име, по името на владетеля, на град Балтавар*, наричан по сана му балтавар*, който носел владетеля на т.н. Черна България /2/*, днешния град Полтава* в Украина (ДТ*), на р. Сейм, стоящ на пътя от Киев към долния и главния (същинския) Дон, или пък град Батавил*, днешния Путивъл, стоящ на пътя от Киев към Харка* (Харков) и р. Донец*.

Тези и други данни за градовете на “половските” князе (вж Кучка* и пр.), ясно сочат, че под нарицателното “половци” се крият две култури - номадско-скотовъдска и градско-търговска, като втората е тази на Половците* - от угро-тюркизирания корен Пол-, формиран от базовото Бол-, т.е. Болгарцы, Българи (срв. в.-бълг. Балтавар*: “Полтава”, Батавил*: “Путивл”, Бал-и-стан: “Палестина”, Байлак: “Полша” и др.).

Половците-българи от Х-ХІ в. били властители на номадските етноси южно от Волжка България* и Киевска Рус (вж Черна България /2/*, Саклани*), или поне на голямата част от тях. Най-вероятната причина за обособяването на Половците* като самостоятелен от България политически субект, независимо че поддържали близки връзки с българските царе (вж Калка*), било приемането на християнството от България при Борис І* (852-907) през 663-664 г., с което те не пожелали да заменят традиционната българска религия, както не приемали и мохамеданството, изповядвано във Волжка България*, и юдаизма на Хазария* (673-969).

Приемането на християнството от Половците*, което не било станало и по времето на Калоян* (1197-1207), най-вер. се извършило постепенно, чрез браковете на Половската аристокрация с тази в България и Киевско. При това не може да се твърди, че като не приели християнството при Борис І*, Симеон І* (893-927), Петър І* (927-969) и пр., Половските (наричани погрешно и Кумански) канове са загубили аристократичните си права и привилегии в българското общество и спрямо българската върховна и княжеска власт. Точно това, наред със стопанското им благосъстояние, карало Варяжката* (не-славянската) аристокрация, управляваща в руските княжества, да желае и да се сродява с Половската (българската) върхушка; в акадския език името се среща като Шарукен, Шарукин; вж Шарукин І*, Шарукин ІІ*, Кумани*, Половци*, Кучка*, Калка*, Улита*, Тугоркан*, Асеневичева*, Македония*;

ШАРУКАН (2) – града на Българския кан Шарукан*; вж. Шарукан /1/*;

ШАРУКЕНШарукин ІІ*; от основната форма Шарукан* или *Шаръ-канъ, Шароу-канъ, *Шΰръ-кΰнъ, ШарΉ-канъ – за преминаването на гласната “а” във “и” и във “е”, и пр., срв., че Аспарух* е известен с производните форми на името си Есперих* и Исперих* (*Испирих);

ШАРУКИН ІШару-кан, Цар-кан, елин. Саргон І* (2369-2314 г. пр. Хр.); от šаr-, вин.п. šaru-: “цар”, авест. sara-, sarah-: “връх, върховен; цар”, и от kan: “кан” (вж. Шарукин ІІ*); Ш. е първият, смятан за симитски и по-точно за Акадски, владетел от Средна Месопотамия. Приема се, че е от т.н. Акад – областта населявана от Симити* в тази част на Двуречието и стояща относително най-близо до Балгхара* (Бактрия*).

В днешната историография се предпочита тезата, че с възкачването на Ш. дълговековната борба между симитския север и шумерския юг е довела най-сетне до категорична победа за севера и, което е по-важно и съдбовно, до сливането на двата етноса и култури (всъщност титлата-епитет Шару-кан е съставена по-скоро от шумерски термини – североизточно-др.-ирански, а не от акадски; при това, по мястото на най-рано известните си земи, които са някъде на север от Месопотамския Шумер, но не по-северно от пояса между 50-ти и 55-ти паралел и по-източно от западните планински полета на Памиро-Тяншянския масив до 1000-1200 м надморско равнище, шумерите също са симити). Най-вер. това сливане на Шумери и Акадци било свързано със степента на развитие на икономиката и държавността, което създало нужните условия в тази част на света, наложили създаването на големи над-етнически обединения (вж. ІІ*).

Ш. е първият владетел, който обединил в държавата си земите от М. Азия до Арабия и Египет, и от Средиземно море и Персийския залив, вер. и до Балгхара (Бактрия*), като не е изключено да е стигал с войските си и до Индия. Интересно е това, че той успява да присъедини всички Симити*, което може и да е била една от целите му още в началото на неговото управление, когато е трябвало да обедини достатъчно сили, за да се справи с враговете на страната си.

За военните си кампании Ш. създал специално ядро от постоянна войскова част, състояща се от 5400 човека, които “ежедневно пред него са нахранвани” (ИИ*; срв. др.-бълг. термин Хранени хора*). Неговите преки наследници управлявали страната до 2228 г. пр. Хр., когато голяма част от Месопотамия (Двуречието) била завладяна от нахлулите от изток Гутии [изтласкани от там в 2104 г. пр. Хр. Това, че в името на последния цар на Гутиите – Тирикан (Тара-кан, срв. Таркан*), се съдържа наставката Кан*, може да се обясни както с голямото разпространение на този термин, така и със заимстването му от Шумерите и Акадците. Самите Гутии не били земеделци, затова закономерно оставили напоителните канали да се разрушат, и въпреки, че възприели много от културата на Шумеро-Акад, в т.ч. и писмеността, те си останали “дракони на планината, врагове на Боговете, отнесли в планините царството на Шумер” (срв., че Тара = Хара*, Сара*, Машу*, Имеон*, Хон* и пр.)];

Саргон е елинската форма на името-сан Шару-кин, фиксирайки формата Шаркон от Шаркан, Шаркән, Шаркāн, което се превежда като “Цар-същ (същински)”. Шар* или Сар вер. са свързани с Чар*: “висш, стоящ над”, и безспорно със Сар, Сара, авест. sarah-, sara-: “връх; цар, цара”, zara-: “стремеж (към Бога, божието, небесата), цел”, което е в основата и на българския термин Цар*. От друга страна Шар* е близко със значението “много” (гръц., лат. poly-) и го съдържа, което потвърждава правилността на общия превод на Ш. като “Цар същински” и по-точно като “Цар над всички”, но конкретното значение идва от буквален превод на двете части като: Шар- (Сар-) = Цар* = Висш и същевременно “множествен” - стоящ (управляващ, владеещ) над много (всички) места и хора + Кин (Кан*) = Върховен.

Привидното повторение на значенията на двата термина фактически е задължителна, с оглед на по-голямата и по-широката власт, която титлата показвала и която всъщност упражнявал владетеля – власт и над други царе (канове), и над царете на другите държави, т.е. над равноправни по ранг. Титлата Шару-кан: “цар на кановете; император” е буквално преведена в по-късното Шах-ин-шах: “шах на шаховете, император”.

По-конкретно обяснение за името Шару-кин и за титлата цар* може да се види в името на предшественика му Урукакин (ок. 2400 г. пр. Хр.) или Урука-кан, който бил 7 години владетел на държавата Лагаш. Името съдържа названието на град (и бог) Урук и титлата кин (кан*). Този владетел не споменава за свой царски произход, а напротив, говори, че “Нингирсу, воина на Енлил*, подарил на Урука-кин царстването над Лагаш и му дал властта над 10 сари хора”, като 1 сара = 3 600 човека, а 10 сари = 36 000 човека (ИИ*; авест. sarah-, sara-: “глава, връх; владение; цар”, др.-бълг. Саракт*: “царев, царска област”). Това вероятно бил само броят на мъжете, отговарящ на броя на семействата или на броя на воините. Явно всяко едно сари (3 600 човека) имало свой вожд или вождове – военно-административен и духовен (най-вероятно всяко сари имало по двама водачи – кави* и кан*, както и градовете-държави в Шумер и Акад имали по двама предводителя). Оказва се, че Урукакин бил кан на всички 10 канове на отделните сарита, т.е. той бил сари-кан на града-държава Урук, докато водачите на всяко едно сари били само кан или кави.

Ситуацията в Южното Двуречие (Шумер) след 2540 г. пр. Хр. се отличавала с това, че владетелите на Лагаш усилили държавата си и успели да подчинят съседните градове-държави Ур (Ур Халдейски, Бит. 11:31, Б*), Киш, Урук, Ларсу, Ериду, Нипур, Умма, и др. Тоест те обединили целият юг на Двуречието, като засилили властовата централизация и дали тласък за концентриране на капиталите и правата в ръцете на управляващото съсловие, търговско-финансовата върхушка и чиновниците, което пък довело до стихийно и нерегулирано ограбване на всички поставени в по-неизгодни позиции социални слоеве и до брожения. Същевременно се предполага, че Урука-кин (ок. 2400 г. пр. Хр., царувал 7 години), който отстранил последния владетел от управляващата до тогава Династия на Лагаш – Лугаль-анда (анда е от Ан*: “небе, небесен, божествен, от бога”), бил духовен водач – жрец, което свързва носената от него титла Кан* именно с институцията на духовно-каноническата власт и на традиционното право (Урука-кин смятал за своя особена заслуга, че прекратил произвола и възстановил древния “порядък” и древната “справедливост”, като издал закони, които имали за цел “да освободят гражданите на Лагаш от опасностите на измамата, кражбата на зърно и на богатство, от убийствата и взломовете. Той установил наказания, та силния да не обижда сирака и вдовицата.”, ИИ*).

Терминът сари-кан, който поставен в необходимия падеж приема формата сару-кин или шару-кин (срв. Баща ~ Бащу* в съчетанието Кубрату Бащу*; срв. Сама* = Шама, Самбат* = Шамбат, и пр.), напълно съвпада с наименованието-титла на наследилия Урука-кин (ок. 2400 г. пр. Хр.) след няколко десетилетия Шару-кин І (2369-2314).

Следваща степен в развитието на това име-титла се вижда в названието на последния цар от династията на Шарукин І – Шарканишарри или Шар-кани-шар-ри (2253-2230), нарицателно от Шар-кан-шар, към което е поставена наставката “-ри” от основната форма “ра”. Това име се явява след като предшественикът му – Нарамсин (2290-2254) се бил нарекъл “Божественият Нарамсин, могъщественият, Богът на Акад”, който на едно от своите скулптурни изображения наредил да напишат: “Четирите страни (посоки) на света всичките заедно се преклониха пред него” (ИИ*). В названието-сан Шарканишарра ясно се вижда титлата Шар-кани-, от *Шарканъ- (Шару-кин) + –шар-ра, или пък Шар-канишар-ра (наставката “-ра” се отнася към цялото название, както “-и” към Шаркан-и-), като значението, в сравнение с Шару-кин (Шару-кан), вече отговаря на по-високата степен “Цар на царете”; В Шарукин преминаването на междинната “-а-“ във “-у-“ е предопределено от падежната форма, в която е поставен инфинитива Сара ~ Шара (Шаръ) – срв. Теку*, “Кубрату Бащу”, Сулу*, Бащу* (Киев*), Шарукан*, Шарукену и пр.;

Вижда се, че дори и в най-първия древен смисъл, който имало още през ХХІV в. пр. Хр., Шару-кин или Шаркан- носи значението “Император”, каквото има и българската титла, определяна векове по-късно само с трансформираната форма на термина Цар*, авест.- sarah-, фонет. sara: “глава, връх; цар” [държавниците на запад от България, в т.ч. и лично Императорът на Свещената Римска империя Сигизмунд І (1373/1410-1437), определят значението на българската титла Цар като “Император”, вж. Константин*].

Появата на същия термин 1600 години по-късно във формата Шару-кену (722-705, Шарукин ІІ*, елин. Саргон ІІ), при това във време на подем на Асирия и на активна завоевателна политика, е в полза на тезата, че това е по-скоро титла отколкото лично име, имаща значение “Цар върховен” или “Царстващ кан”, “Цар на кановете”, което е съотносително с по-сетнешните “Цар на царете” (Шахиншах) и Император;

Втората дума в Ш., записвана като Кин, Кен, Кун, е всъщност падежна форма на Кан* и се среща често в имената на по-късните царе като: “шакин” (“кин”) в династията от Бази (Елумаш-шакин-шуми /1006-989/; шуми: “велик, известен”, вж. Шумен*), може би и в “Шакамуна” (Ширикти-Шакамуна /986/); както и в “укин” или “кин” при имената в Еламската династия (Набу-шума-у-кин І /ок.895-ок.870/ и Набу-шума-у-кин ІІ /732 г./); като “иш-кун” или “ис-кун”, срв. Ис* в Испор* и Исперих* (Набу-шума-иш-кун /760-748/); като “кену” в Шарру-кену (Шарукин ІІ*); като “Якин” (Акин*) – Цар на Приморието (при Персийския залив) и баща на Меродах-Баладан (подчинен от Тиглат-пала-сар ІІІ /745-727/, в чието име-епитет “-па/ла” може да е от Пан* ~ Пала, или по-вероятно е Бала*, + наставката Сар = Шар = Цар*; за Баладан срв. Балдуин* и пр.). Тези примери показват, че използването на титлата Кан е преднамерено и не почива върху случайността - срв Кан Тангра*. Ползването на представки при едните - укин, ишкун, шакин, якин, а наставки при други - кина, кену, говори за различна езикова култура и степен на развитието й, което се вижда и в двата терминологични пласта в езиковия масив на Древните българи*, където съжителстват думи формирани с представки (Тангра*, Таркан*, Грозя* и пр.) и с наставки, като първите може би са по-древни.

По тази логика коренът в етно-термина Българ* (Бълхара*, Балгхара*), който е несъмнено от най-древните, може да е и Ра* (ара*, хара): хранен* - съхранен*, пазен, отделен, независим, “цитадела” (Хар* - (?) Гхар) и пр., а Бал* - Бъл*: глава, главен (също и синоним на Бог* - вж. Тангра*) е представка, определително към корена (срв. Българ*, Балхара* и пр.), което е познато и при Тангра* (където Тан-* означ. “небесният”, а Ра*: съхраняващ, при наличието на същата преходна ?, или определителна представка към Ра (срв. Громя*, Грозд*, Град*) - “Г” или “Гх”. Или, най-малкото, думата Българ/а е сложна и се състои от две равностойни по значението си части - Бъл* (Бълг, Бългх, като “Г” /”Гх”/ в наставка се отнася към Бъл- и означ. притежание) и Ра* (ара*) - или ? Хар* (Хара, Гхара);

Акадската легенда за Ш. е известна от по-късните ново-асирийска и ново-вавилонска версии. Майката на Ш. – вероятно жрица, на която било забранено да има деца, тайно го родила и слагайки новороденото в насмолена тръстикова кошница (най-вероятно кошница за свещени жертвени ястия), го пуснала по течението на река Ефрат. Разносвачът на вода Акка уловил кошницата и възпитал детето. Ш. станал градинар и се влюбил в Богинята Ищар*, която му помогнала да стане цар – любовта между градинар и Богиня (Ищар или Инана) е разпространена в Двуречието [Градинарят, пряко свързан с култа към Ищар* – Богинята на плодородието”, и неин жрец, явно е имал високо социално положение в древна Западна Азия и по-точно в земеделските области на Вътрешна Азия и в района на Имеон*, където е господствала Балгхара - Бактрия*; т.е. тази професия изглежда е била свързана с култа към боговете и с жреческо-храмовата дейност. В тази плоскост е многозначително както това, че градината Рай*, създадена от Господ-Бог в областта Едем*, се поставя именно в Бактрия* (Древна България) или Балгара*, така и че еднозначно Балканските българи са най-известните градинари в Източна и Централна Европа и до днес (вж. Чан* за носителите на древната българска традиция).

А в нова отношение е любопитно, че двама българи правят в края на ХІХ в. плодните гори-градини в селището Кушка – в района на Куш в Ср. Азия (югоизточна Туркмения), и в Тифлис (дн. Тбилиси, Грузия) – посадена и отгледана от капитан Диков, домакин на Военното училище в града (ПСА*, с. 204). За тази в Куш, създадена в пустинната област на 4-5 км от северозападната Афганска граница, българският генерал Г. Вазов, който е главен инженер на Кушанския район и строител на крепостта в Кушка, пише: “Брат ми посади през януари 1897 г. в градината на нашия флигел около 170 дървета (по 35-45 мІ на дърво, т.е. над 6 - 7⅔ декара), пристигнали от европейска Русия (по-точно от българските области Бесарабия*, Молдавия, Ю. Украина): зарзали, ябълки, бадеми, праскови, черници, сливи и др.” (ПСА*, с. 234, р. 9-12)].

Легендата за детството и младостта на Ш. е основа за по-късните легендарни версии на митовете за Гилгамеш*, за Моисей и пр. Интерес представлява фактът, че същата легенда се използва във връзка с началото на живота на Българския кан на хоните* Казан (? – ок. 338), бащата на Булимир* (ок. 340-378), и тя е фиксирана от писателя Микаил Бащу* (ок. 819-900) още към 865 г. – тоест, мита е бил разпространен в българските земи от по-ранни времена, вж. Боян /1/*; вж. Древните българи*, Шар*, Цар*, Кан*, Акин*, Анси*, Танкан*, Тангра* и пр., както и Шарукин ІІ*;

ШАРУКИН ІІ Шарукен, Шарру-кену (Шару-кену), Шару-кан, Цару-кан, *Шару-кән, Шару-кън, *Шару-кын, Асирийски цар-император (722-705 г. пр. Хр.); буквално “Цар-кан”, “Главен, Върховен кан”, “Цар на кановете”, др.-бълг. *Φаръ-канъ (срв. Шару-кену), фонет. бълг. Цар-кан, Цар-квн, Цар-кән, записано и фонетизирано от елините като Саргон или Саргон ІІ* (722-705) = Цар-кāн, от асирийското и др.-иранско Шаръ-кханъ, фонет. *Шар-кхвн, Шар-кхāн, Шар-кхән (вж. Цар*, Кан*; срв. персо-арабската буква “вав” [] = “в”, “о”, “у”, “оў”, “ә”, “ъ” /ПС* и др./);

Наличието на името-титла Шарукин или Шарукан през 722 г. пр. Хр. – цели 1647 години или 16 Ѕ века след Шарукин І* (2369-2314 г. пр. Хр.), показва пряката връзка между Шумеро-Акад и Асирия, което има значение и за историята на Древните българи* и държавата им Балгхара*, Балгара* или Бактрия*.

Интерес представлява състава на войската в периода на царуване на Шарукин ІІ, в която имало ясна диференциация – влизали отделни части пехота, конници и бойни колесници (появили се в Асирийската армия през ІХ в. пр. Хр. при цар Ашшурназърпал или Ассир-назър-бал, или Ассир/на-зор-бал; вж. Зор*, Зара*, вж. Бал*). При това понякога имало пропорция между отделните родове войска – нпр. на 200 пехотинци се падали по 10 конника и по една колесница. Синът на Ш. – Синахериб (705-681), включил във войската си 10 000 стрелци с лък и 10 000 щитоносци от пленниците на “Западната страна”, а в надписите най-често се споменава за малки военни единици от по 50 човека (кисру).

За голямото значение на бактрийската* (българската) конница – независимо дали воювала със или срещу Асирия, косвено говори факта за малкото използване на коня в самата Месопотамия през периода около царуването на Ш. – сина му Синахериб довел от Вавилон в 689 г. пр. Хр. 208 000 пленника, 11 073 магарета, 5 230 камили, 80 100 бика и крави, 800 600 глави дребен рогат добитък и едва 720 коня и мулета (ИИ*). След като подчинили Кипър и Египет, Асирийците воювали и на Север и СИ, като при владетеля Асархадон (681-668) в надписите се споменават Кимерийци, Скити* (асгусаи), Мидийци* и Перси* (Древните българи* се свързват с мидийското племе Маги*).

Интересно за историята на българите е и това, че Асирийците използвали преселването на цели племена, за да осигурят вътрешната и външната си политика. Именно както по-късно е фиксирано, че постъпват по традиция владетелите на Стара Велика България* със Славяни* (Склави*), Унгарци (Угри*, Маджари*) и други етноси и племенни групи. Точно след сина на Ш. – Синахериб, във Вавилон започва да царува Халдейската династия*, чийто царски герб Фружин Шишман* (1395-1460) представя като исконно български на Вселенския събор в Констанц от 1414-1418 г.; вж. Шарукин І*, Древните българи*, Славяни*, Борис І*, Симеон І*, Аспарух* и пр.;

АСЕНАсена, Ясен /1/*, авест. asūna-, а-sūna-: “нямащ недостатъци, съвършен; този, който няма недостатъци”, asn-: “ясен, светъл, блестящ; божествен; слънчев”, ašnao-iti: “достигащ целта, който не може да бъде възпрян, непобедим” (срв. авест. sūra-: “силен, могъщ”, както и авест. sūkā-: “игла, връх, острие”, откъдето пък е нарицателното "сукин син" и идиома "Шило в торба не седи");

Българското родово име-епитет Асен може да се проследи назад през вековете до Древнобългарската Родина в Северо-Източната част на Западна Азия. То е базирано върху корена Аса*: “всепобеждаващ, победител, победоносен; божествен”, Аша*: “истина” и пр., срв. авест. Аша-Вазда*: “безсмъртен”, Аша Вахища: “най-добър ред”, божество на Огъня* и един от Върховната триада Амеша Спента*, която е възприета от християнството и е известна като Триединството на Отец (Господ), Син (Бог, Спасителят) и Дух (вж. Аса /1/*, Аса /2/* и др.). При това името-епитет Асен е неделимо от др.-иранската терминология и езикова практика, и няма как и защо да се свързва с частично навлязлата в района на Западна Азия след І-ІІ в. от новата ера тюркска терминология и с настъпилата тюркизация на езика в целия този езиков регион (всъщност, навлизайки в Западна Азия по-масово от І в. пр. Хр., през І-ІІІ в. от н.е. безписмените номади-тюрки възприели др.-иранския език и терминология, като в определена степен редуцират думите и профанират езика).

Българското име Асен не може да се бърка или приравнява към по-късното персийско-турското Хасан, перс. n ан): “красив, прекрасен; добър, хубав” (ПС*, т. 1, стр. 504), фонетизирано и като Асан, което има по-различно и по-тясно значение, а пък е и свързано с тюркската номадска култура и е пречупено през нея; срв. също перс. Хас: “особен, специален; специфичен; характерен; присъщ; отбран; избран; личен, собствен; превилигирован, знатен; избран”, перс. Хасан: “знатен, благороден; първенец, големец; аристократ; велможа; господар” (ПС*, 1, стр. 527), което е видимо в името на владетеля на Персия и Преднодител на съюза Ак-Кoюнлу (Aq Qoyunlu) – Хасан Дираз (1453-1478 г. сл. Хр.), тоест Хасан Велики или Хасан Великолепни (епитетът Дираз е от перс. Дара* [ﺩﺍﺭﺍ]: “обладаващ, имащ, владеещ”, или от производното му Дараб [ﺩﺍﺭﺍﺐ]: “пищност, великолепие, слава”); за сравнение, през същия ХV век османците наричат Хасан Дираз и с нарицателното Узун Хасан: “Висок Хасан, Дълъг Хасан” (ИОД*);

Османското фонетизиране на името във вида Асан (откъдето е и паралела с Хасан) е много късно, защото през ХІV-ХVІ век, а вероятно и до ХVІІ-ХVІІІ в., цялото население на Балканите и в Източна Европа, както и в Западна и Източна М. Азия, в това число селджукските тюрки и османските турци, много добре са знаели, че името е Асен. Същевременно е факт, че на персо-арабица името се записва с буквите А-С-А-Н (ﺍﺴﺎﻦ), поноже няма отделна буква за “е”, а знакът “а” или “алеф” (), както и “айн” или “ейн” (), се използват за обозначаване на фонетичното “е” (ПС*). Формалното прехвърляне на името при записването му от арабица на латиница във формата Asan и от там визант. Άσάν(ης) първоначално също нямало как да окаже влияние върху традиционната фонетизация Асен (или визант. Асенис). Имайки предвид тези обстоятелства може да се предположи, че фонетизацията на името Асен във формата Асан започва да се утвърждава по-широко между не-българите в Османския държавен регион не по-рано от ХVІ-ХVІІ в.;

Българското име Асен следва да се разгледа и като производно от Ас*, имащо същото значение както в Аспар* (Аспарух*, Есперих*, Исперих*); за окончанието “-на” срв. Ава-* ~ Ива- ~ Иван/а/, бъл- ~ бълга- (Билга) ~ българ, българа ~ българин (-на), зид- ~ зидчара, зид/а(ъ)н, кича – кичен, и пр.; името Асен има форма Исен* както и при Аспар*, Аспарух* са документирани Испор*, Исперих*;

АСЕН (1) – Асен-кул* (765-805); През 765 г. се оженил за Na. Сарачинина – сестра на Върховния кан Крум* или Караджар* (787-814) и дъщеря на Сарачин* (759-787), сина на Севар* (727-759). От този брак се родил Урус – бъдещ Хазарски хакан (824-840). През 805 г. А. се противопоставил категорично на искането на Хазарския хакан Булан (759-805) да приеме еврейската вяра и заради това бил зверски убит от него, заедно с баща си и съпругата си – Na. Сарачинина. Сина на Асен-кул – Урус, успял да избяга в град Дима-таракан (рус.- Тму-таркан*), намиращ се при устието на р. Кубан, който бил управляван от български княз и негов братовчед – син на Бесерман* (759-787), брата на Сарачин* (759-787). Заедно с това и цялата населена с българи област по река Кубан – наричана Български Кубан, чиито жители били покрусени от убийството на Асен-кул, се присъединили към Дима-таркан. ПрестарЕлият Булан веднага се насочил с армията си нататък, за да се разправи с въстаналите, но по пътя бил бутнат в река Кубан от един свой слуга, който действал по заповед на Булановия син Бен-Амин (хакан 805-812), и се удавил (ДТ*); за наставката “кул” срв. Иванко*, Янкул*; вж. Бесерман*, Тат Утяк Сарачин*, Сарачин*;

АСЕН (2) – Кан на половците* (?-1082), т.е. Кан на България и българите в района между Волжка България* и долен Дунав, по времето, когато в земите на юг от Дунав е тъй наречения период на Българо-Византийска власт през ХІ и ХІІ в.*; рус. Осень (рус. фонет. Асень); Асен най-вероятно е баща на Половския княз Аспа Асеневич* (рус. Осеневич), чиято дъщеря Асеневичева* от 1107 г. е съпруга и майка на всичките деца на Киевско-Ростовския и от 1132 г. Суздалски княз Юрий (Георги*) І Дългоръки (1090-1157); в “Повест временных лет” (ПВ*) е отбелязяно като единственото и явно най-важното събитие за живота във и около Киевска Рус за цялата посочена година: “В год 6590 (1082 г.). Умер Осень, половецкий князь”, тоест: “В година 6590. Умря Асен, половският каназ. Ударението в името “Осень” е върху -е-, което в руския език задължава началния "не-ударен" звук “О-“ да се чете и произнася като “А-“. При положение, че ударението би паднало върху началната О-, то името на руски би означавало буквално “есен”, рус. Осень (срв. и рус. Усень: “есен”), и в това няма никакъв смисъл като име и фамилия, която същевременно държи на древния си произход и на високия си статут; вж. Аспа*, Аспа Асеневич*, Асеневичева*, Половци*, Асеневци*, и пр.; вж. Асеневич*, Асен /2а/*, Асен*;

АСЕН (2а) – Половски кан (пр. 1084 – сл. 1087) ...




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. kirk - ШУРИКЕН - важен атрибут от арсенала
10.05.2020 13:09
ШУРИКЕН - важен атрибут от арсенала на японските нинджа-ниндзя бойци! Може да си го подпъхнеш изотзад, бае Дичо!!!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101335
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031