Други свързват началото на държавата с кановете Айдар* (814-855), Джилки* (855-882), Микаил Бащу* (ок. 819-900) и Угър Мумин* (882-895). Всъщност следващият владетел на град Болгар* – кан Алмъш* (895-925), приел исляма от Багдатския халиф, но като лична религия, макар че се преследвали и политически цели; това станало след 20 май 922 г. сл. Хр. (ФА*), а по това време в цялата негова (на град Болгар*) огромна област имало всичко на всичко между 2000 и 5000 мюсюлмани (ФА*). Дори и при положение, че тогава Света го населявали около 400 милиона човека (при възнесението на Христос са около 200 млн., а в 1901 г. са към 1,7 милиарда или 1700 милиона), това пак са много малко хора-мюсюлмани, въпреки че общо 50-60 милиона човека живеели вече тогава в “претъпканата“ Европа.

Въпреки че Алмъш* (897-925) се опитал да наложи със сила исляма на Волжките българи*, независимо че княз Игор Киевски (българина Угър Лъчин* /921-944/) му забранил да налага мюсюлманизма насилствено на българите под заплаха, че ще нападне феода на град Болгар* (ДТ*), то пак в следващите векове и до 1917-1920 г. мюсюлманите във Волжка България* били най-много до една трета от цялото население на държавата, независимо как се променяли границите й във времето. Едва след 1920 г., когато Ленин (1917-1922, †1924) и Сталин (1918-1953) сменили името на държавата с Татария, а българите били наречени от Кремъл “татари“, то мюсюлманите всред Волжките българи* (в няколко “различни“ “страни“ от СССР или Россия) нараснали до две-трети от населението, но това било като съпротива срещу комунизма и намиране на отдушник срещу комунистическите простотии.

Това, че Алмъш* (895-925) – кан на Болгар*, приел лично исляма от Багдатския халиф Джафар ал Муктадир (908-932) през май 922 г., не създало автоматично Волжка България*, макар че причините за това – икономически, културни, политически и физически – отдавна били назрели и презрели. След смъртта на Българския цар Борис I* (852 – †2 май 914), самодържец* на единната България бил Симеон I* (914-927), а той не допускал някой да се измъкне из под властта му (включително Маджарите* в земите на бившата Авария, които многократно вдигали въстания до 907 г., били длъжни да спазват договора с България). Едва след смъртта на Симеон I* (†927 г.), Волжка България* можела бавно, спазвайки договорите с Българските царе, да поеме пътя към своето бъдеще.

Така или иначе, но ние не можем да проникнем смислово и да разберем същността на Волжка България* бед да знаем и познаваме такива важни за живота на страната и за съществуването на държавата й неща като Волга*, Волго-Донски канал* и т.н.;

ВОЛГА – могъща река, най-голям приток на Касписко море*; през ІІ-ІІІ вeк е записана в Табула Певтингериана може би с името Лупона (Lupones. Lehesa. unu = х/уну, а по-конкретно Хони*); днес е в Русия*, а по-точно в Росийската Федерация, защото средното и долното й течение – започвайки от Кострома, Суздал, Муром (Кан*), Рязан, недалеч от р. Дон* и стигайки до Каспийско море* и източния край на Аралско море – преминава фактически през земите на Волжка България* (вж. карта: Волга*);

Според днешните представи, които се различават от тези през средните векове, дължината на Волга е 3530 км., басейн 1360 хил. кмІ, водният поток при Волгоград (Царицин*) е 8060 мі в сек. (1983 г.), заледяването й е от края на ноември – нач. на декември и продължава до април, а в долна (по-южна) Волга до средата на март. Най-големи притоци от дясно (запад) са Ока*, Сура*, Свияга, а от ляво са Малога (рус. Молога), Ветлуга, Кама*, Самара*, Голям Иргиз и пр. (ГЕ*);

За името Волга срв. Вълнб*: “талаз”, др.-бълг. вльна: “вълна, талаз” (фонет. Вълна, *Вьљна), вльн†ень¬: “вълнение в морето, вълнение в голямо водно пространство, море, езеро, голяма река”, Валя* (валити, вал« и валяти, валя«): “валям, търкалям, повалям, преобръщам; влача, завличам”, Влача* (влачити, влач©): “влачи, тегли; влачи със сила, води насила”, Воля* (воля, волЄ): “воля; сила; желание, стремеж”, Волен*: “свободен, независим”, Вода* (вода, воды): “вода; водно течение, река, теч, поток, порой и пр.; водно пространство, море, океан, езеро, разлив, блато”, и пр. (СТР*), Волгари: “волни, независими”, = Болгари, Болгар-Чуй* и пр., а също Вал* и връзката му с названията Валужка (рус. Волужка), Валужеда (рус. Волужеда), Валужинка (рус. Волужинка) и др.;

Ранно название на реката е Ра*, вероятно от Хра*: “пазя, браня, храня, охранявам; граница; препятствие” (срв. Вардар/а*, Вар*, Хвар* и пр.). Това име е свързано със заселилите се в района между Урал* и Дунав* към ІХ в. пр. Хр. др.-ираноезични Скити* и последвалите ги Сармати* (Х*). При това Скитите и Сарматите идват от Средна и Западна Азия, от земите на изток от Каспийско море* и въпреки, че са предимно номади, са културно и езиково родствени с Древните българи*.

Следва да се има предвид, че в периода на ІХ-ІІ в. пр. Хр. земите в Източна Европа и Западна Азия над 50-я паралел, освободени от дебелите 2000-3000 м ледници след настъпилия край на Ледниковия период (завършил към 13 500 г. п.н.е., а де-факто към 8300 г. пр. Хр.), са с много лошо качество и все още са изключително оводнени (блатисти и речни) и негодни за уседнало обитаване от хората.

Отговорът за същността на названието Волга, дадено по-късно на реката, е свързан с периода на появата на това име. А той вероятно съвпада с установяването на българите или т.н. Кара-българи*: “Западни-българи” в района край долна Волга, в т.н Северен Кавказ и някои прилежащи земи – между долна Волга, Азовско море (Меотида), билото на Голям Кавказ и устието на река Кура*. Това установяване станало към втората част на ІІ в. пр Хр. (около 160-150 г. пр. Хр., преди времето на полумитичния Арменски владетел Вах-Аршак /140-127/ или преди “първия /арменски rex/ Аршак”, когато кара-българите живеели вече в посочените територии; вж. Вунд*, Вананд*).

Използването на името Волга същевременно обхваща и времето на началните векове на настъпването на българите от Изт. Европа към Ц. Европа (от ІІ-ІІІ до VI-VІІ в. сл. Хр.).

От езикова позиция близка дума в сроден на др-българския език – келтския, е в ирл. folc: “поток”, folcaim: “мия”; в др.-бълг. и ст.-бълг. Влага*, Вълати: “вълнувам”, Валити, Вълагати, Валакъ, Влача*; род. с Водити – Водя*, Вода*; авест. vara- (vala-): “воля*, подбор”, vъrъnte (vъlъnte): “вре се, завира се, влива се, влиза, (той) избира себе си” (др.-бълг. вълазити, вълаґити, вълаж©: “влиза, влива”, въльiати, въльяти, вълэ«: “влея”), varъk- (valъk): “нося, влека, влача, мъкна, тегля” (др.-бълг. вълаiaти cѧ, вълаяти с­, въла« с­: “мятам се, блъскам се, люлея се от вълни”), frā-varčiti (valчiti): “примъква, измъква, замъква, отмъква, отвлича, отнася, завлича, повлича, влачи” (др.-бълг. влачити, влачѫ, влачити, влач©: “влачи, мъкне”), frā-vayeiti: “заставям (някого) да си тръгне” (yaiti: “върви, води”), авест. fra- (phra-, phla-): “пред-”;

Предходното име на Волга – Ра* (Хра*), също е от др.-ирано-български произход – срв. Ре- (Река), Терек*: “таз-река, реката; поток“, което пък предполага, че името Волга е от Вал*: “граница”, каквато функция и е изпълнявала;

Волга е наричана от хазарите Итил (ДТ*), което е свързано, изглежда, с тюркското Ата: “баща”, а вер. под тяхно влияние арабина Ибн Фадлан (нач. на Х в.) нарича Волга с името Атил (ФА*); всъщност в арабо-персийскя буквата „А“ [ﺎ] може да се фонетизира по няколко различни начина (ПР*) и формално зписаното име Атил да е всъщност фонетичното Ътил, Əтил (ǝtil), което фактически е близко и до формата Итил, Ытил; вж. Каспийско море*, Волжка България*;

За разлика от съвременната представа за Волга, възприета от руснаците в Московска Рус от ХVII-ХVІII в. и наложена в днешното виждане за реката, според българите главният поток бил съвсем друг. Той включвал долната част Волга от Каспийско море до Кама*, Кама до Бела (рус. Белая) и цялата Бела, заедно с всичките притоци. Тази Волга носи епитет Ак-идел*: “Източна страна, Източен път”, трансформирано в Агидел*: “сребърната (река, страна), бяла (река)”, което е в хармония с епитета на Волжките българи* - Сребърни българи или Бели българи, т.е. “Праведни българи, Правоверни българи”. Акидел или Агидел е от волго-бълг. Ак: “божествен, тържествен; траурен; Изток, източен (= божествен, Слънчев); сребърен; бял”, като понятието Бял, Бел (др.-бълг. и ст.-бълг. бѣлъ, бѣлыи, бэлъ, бэлыи) е със значението “велик, главен; върховен, властващ”.

Съществено е, че терминът “Изток” се свързва с Божията или т.н. Световна планина* на Древните българи* и на цялата древно-иранска цивилизация от Шумерската държава до Персийската и Партската империи, на която живее и от която изгрява Слънцето*. Тя е обширен и необхватен планински масив, наричан Танкан* (кит. Тян-Шян*) и също Машу*, Хара*, Хон*, Тара*, Сара и пр.; а пък синоним на Танкан: “планината на Върховния бог Тан*, Ан*, Ану*”, е Балкан*: “Божа планина; планината, чиито върхове са обитавани от боговете; планината, която първа се огрява от Слънцето” (от Бал*, Бел: “Бог, Върховен бог”). На най-високия връх на Световната планина слизали Господ и боговете, и от там започвали Зората и Изгрева на новия Ден*, и до който връх именно стигнал полубога-получовек Билга-мес* или Гилгамеш*.

Това, че Волга била до преди два-три века този източен речен поток-път – Ак-идел*, наричан също Агидел, е документирано и в късната карта на Русия от 1681 г., където днешната р. Белая е именувана с българската си форма Бела Волга (Bela Wolga; вж. карти: 1681 г. Волжка България, 1681 г. Русия).

Течението на днешна Волга от устието на Кама* в северона и западна посока до изворите й било наричано от българите Карб: “Западна” или Кара-Идел: “Западната страна, Западен (воден, речен) път” – от др.-бълг. Кара*: “Запад, западен”.

Вероятно с влагането на ново синонимно значение в името Волга, вместо първоначалното “(главен) поток, (главен) воден път”, можем да свържем формата на името от към ХІІ в., фиксирано в руското сказание “Слово о полку Игореве” (кр. на ХІІ-ХІІІ в., известно от един по-късен препис, открит от граф А. И. Мусин-Пушкин в 1795 г. и публикуван в 1800 г., а самият препис пък изгорял в Московския пожар през 1812 г.). При това сказанието е писано ако не на ст.-български, който е официален писмен служебно-административен и църковно-каноничен език за Руските княжества от 990 г., то поне на много близка до него форма. Там Волга е записана като Вълза (СПИр*, 55), Вльза (СПИу*; вж. Влъза*), което е от корена Въл-, Влъ-, отнасящ ни към значението “влизащ във,  вътрешен, обграден” (вж. Влах*, Влахия*), и може да се реставрира като Вълъза, Въльза, Вълъза, Въльза, фонет. Вълза, Въльза, др.-бълг. вълѣзѫ, вълэґ©: “вляза вътре в границите, в пределите на нещо”, вълазъ, вълаґъ: “влизане; вход, входилище”, вълазити, вълаґити, вълаж©, вълаґиши: “влизам, влизаш, вливам се, вмъквам се” и пр. (СТР*).

То е близко с авест. vouru- (voulu-): “широк”, vis-: “дом”, vispa-: “всичкият, целият, напълно”, fratah- (phratah-, phlatah-): “ширина” (срв. бълг. Врата*), frya (phrya, phlya): “скъп, драг, любим”, frinaiti (phlina-iti): “обича, цени; обичан, ценен, пленителен” (при авест. fra-: “пред”), като паралелно се вижда и близостта между първоначалното и новото значение на името както спрямо съвременните (към ХІІ в.) български термини, така и между изходната древна авестийско-др.-българска база; Окончанието “-за” безконфликтно може да преминава както в “-са”, така и в “-ша”, “-жа”, “-га”.

По това време – т.е. ХІ-ХІІ в., Волга се явява вътрешна река за Волжка България* (официално ислямска, но имаща в по-голямата си част не-ислямско население), което, като ново значение (“вътрешна”), влагано от тогавашините съвременници в името на реката, стига до нас през фиксираното наименование в др.-руското сказание от края на ХІІ век “Слово о полку Игореве”. Към същия период и Каспийско море се нарича “Българско море”, което е в синхрон с именуването на Волга като “Вътрешна (река-път)”; вж. Каспийско море*;

***

ВОЛГО-ДОНСКИ КАНАЛ – Бехташ*, др.-бълг. и в.-бълг. Behtash, beχtaš; канал между Волга* и Дон*, по който плавателните съдове преминават от едната в другата река.

Този канал, най-често отбелязан с името Canal, Canalis и пр., е фиксиран в картите от 1674 г., 1676 г., 1681 г., 1700 г., 1705 г., 1711-1725 г., 1730 г. и т.н.

Прави впечатление обаче, че той не е отбелязан в предходните карти – в картата на Московия* от 1667 г., в картата на Персия и ЮИ Европа от 1577 г., в картата на владенията на Ноевите синове от 1651 г., в картата на Света от 1550 г., в карти на Московия от 1551 г. и от 1548 г. (последните две карти са на Gastaldi).

Но това изчезване на канала между 1548 и 1667 г. е напълно разбираемо, предвид фактите. Точно в същия този период Московия* (Московския феод, от времето на самообявилия се за „цар“ в 1547 г. 17-годишен велик княз Иван IV Грозни /1533-1584/) настъпила активно с войските си към същия район, в който е и канала – средна и долна Волга (вж. Борис Годунов*); а пък руснаците-московити до ден днешен са известни най-вече като рушители, но не и като градители.

Обаче каналът е ясно показан в по-ранната карта на Азия и Източна Европа (без Скандинавия) от 1499-1500 година!

Същевременно трябва да се има предвид, че за времето преди 1548 г. има категорични свидетелства, че във Волжка България* (ок. 922 – сл. 1583) съществувал речният ръкав или канал, именуван БЕХТАШ* – “по който прекарвали [плавателните] съдове от [река] Дон в [река] Волга” (ДТ*) и от Волга в Дон.

Сведениеята за канала се отнасят за плавания с търговски и военни кораби и ладии, често обединени в различни по големина флотилии, които принадлежали на Волжка България* (пр. 922 – сл. 1583) и на Хазария* (673-969), а също и на скандинавците – наричани „рус, руси“ (ФА*); тези „руси*“ са етнически скандинавци и жители на Скандинавия и в никакъв случай не могат и не трябва да се бъркат със славяните руснаци* – т.н. славяноруси, и още по-малко пък да се уеднаквяват с тях (цялата теза, че Киевските славяноруски князе „Рюриковичи“ произлизат уж от митичния скандинавец-родоначалник „Рюрик“ е късна измислица от втората половина на ХVI век; вж. Олег*, Угър-Лъчин*, Олга*, Мал* и пр.).

Преминаванията през Бехташ са фиксирани в периода от ІХ-Х в. (ДТ*, ФА*) до средата на ХІІІ век и до към първите десетилетия на ХVІ в. (ДТ*), което е отбелязано както в тогавашните карти (нпр. вж. карта: 1499-1500 г., каналът Бехташ...), така и в писмените извори (ДТ*). Има конкретни данни, че през волго-донския канал (Бехташ) се пътувало още през първата половина и средата на Х в. с отделни кораби и с цели флотилии както от Волжко-Българския град Джир* (днес рус. Ростов* в Ярославска обл., ср.-рус. Ростов Велики, който е на езерото Неро), така и от Хазарската столица Итил* (намиращ се в делтата на Волга* – при входа от Каспийско море). Тогава от Волга през Бехташ* и по Дон* се слизало в Азовско море* (Меотида); после от там, през своенравното Черно море* (Евксински Понт) и покрай Крим*, с плавателните съдове се навлизало в устието на река Днепър*, по чието русло се стигало до пристана на тогавашния град Киев* (ДТ*, стр. 63; ФА*).

Още през първиге години на Х век на пристанището на град Болгар акостирали скандинавски, хазарски и арабски кораби; като българските кораби силно се отличавали от хазарските и още от далеч по вида им можело да се разбере принадлежността на кораба (ФА*, свидетелство от 922 г.); вж. Гостинен остров*, Болгар*, Волжка България*;

***

Тук следва да се отбележи, че дори каналът Бехташ* да е бил естествено образувание, той пак е трябвало първоначално да бъде дообработен, издълбан на едни места, а на други снабден с диги или валове, за да се превърне в края на краищата в използваемо действащо съоръжение. А и след това трябвало регулярно да бъде подържан и доизграждан, за да служи на постоянните нужди на корабоплаването и на търговията между Волга и Дон, и между Европа и Каспийско море*. Всичко това, включително и факта на продължителното многовековно експлоатиране на канала откъм Х до XVI столетие не е по силите на някое неголямо местно племе. Нито е във възможностите на номадските и полуоседналите народи, каквито са угрите* (себери*), печенегите* (сабани*) и др., или пък на горските народи като фините, мордвите и пр. Не бил дело и на хазарите*, които се появили в района южно от канала през 673 г. и създали относително мощна държава, но заличена безвъзвратно още след втората трета на Х век – в 969 година. Единствено българите, които, започвайки от 153 г. създали в тези земи огромната средновековна империя България и имали техническите познания, опита и традициите да строят такива съоръжения, били в състояние да изградят този плавателен канал; вж. Вал*, Валове*, Овнешката битка*, Крум* и пр.; вж. Вал*, Валове*;

***

Казаните по-горе сведения за големи по разстояние – над 2000 км – преходи с плавателни съдове до и от Киев* се припокриват с фактите, съобщени в текстовете на българина Микаил Бащу* (ок. 819-900) и на Византийския император Константин VII Багренородни (905-959), в др.-руската хроника „Повест временных лет“ (XII-XVI в.), в много византийски и други извори, които свидетелстват за 5-7-месечни пътувания на руси (т.е. скандинавци) от Киев* до Византия и обратно. В споменатите от др.-руската хроника „Повест врем. лет“ няколко водни похода от Киев до Константинопол два са извършени от скандинавците Олег* и Асколд, независимо че в тях взима участие и българина Дир (Джир), който е предводител на т.н. анчийци* (за Омуртаг* е за Джир-Дир вж. Хазария* и пр.); но само един военен поход – през 941 г., и една дипломатическа мисия – през летните месеци на 943 г. или 944 г., са извършени от Киевския княз (каназ, принц) Игор (912-945) = бълг. Угър-Лъчин* или Угър (921-944) – сина на Лъчин*, което е ясно обозначено с българските имена на болярите, които били включени в Киевската делегация посетила Цариград (вж. Олга*, Олег*, Угър-Лъчин* и пр.).    

Тези водни търговски походи, а понякога и военни операции, започвали от Киев през април, след размразяването на реката към края на март и се осъществявали по време на пролетното пълноводие; след 950 километровия път от Киев до устието на Днепър*, маршрутът продължавал следвайки черноморското течение (то се движи обратно на часовниковата стрелка), минавайки покрай западните брегове на Черно море* с устията на тамошните български реки Южен Буг*, Днестър*, Дунав*, двете по-големи реки и няколкото езера-лагуни в Добруджа* (Малка Скития, обаче това име може да е названието на Бесарабия*), река Варна*, река Камчия* и нос Емине (*Хеминес, от Хем*, Хемус), като накрая стигал до византийските пристанища Месемвриа (Несебър*), Анхиало (Поморие) и Созопол*, завършвайки в свещения византийски град-столица Константинопол (Цариград*). Чак през есента, след ежегодната буря в периода между края на август или началите дни на септември, ладиите се връщали по обратния път до Киев, от където русите-скандинавци се отправяли да зимуват северно от там, в горските селища покрай горни Днепър и притоците му, като някои от тях стигали вероятно чак до Новгород*, но не се завръщали в родната Скандинавия (Конст. Багр., СБ*, ТИБ*, ПВ*, ДТ* и др.; вж. Мал*, Малуша Любечанка*, Любеч*, Олга*, Тубджак* и пр.).

Същевременно вече е известно, че създаденият към или малко след 378 г. Киев* (с името Аскал*) и доминираната от него област са неотделими от единната поне до към 922 г. България (простираща се от р. Кама* и Урал до среден Дунав и Германските земи); по същия начин Киев и областта му са неотделими и от т.н. Западна България поне до 972 г. (убийството на Святослав I*), до 980 г. (възкачването в Киев на Владимир I Святой*), до 990 г. (началото на кръщаването и ограмотяването на Киевска Рус и Новгород), както и до 1019 г. (управлението на Святополк) и след това през XI век и през XII век (вж. Угър-Лъчин*, Олга*, Мал*, Борис /5/*, Малуша*, Добрина*, Владимир I Святой*, Анна /3/* и пр.). В този смисъл явно сведенията за корабоплаването по казаните големи водни пътища в Източна Европа – между Урал и земите на Германците – засягат пряко т.н. Западна България или Дунавска България* и са показателни за мащаба на речната и морската транспортна практика в Българската държава.

При това знаем: че Българският кан Тубджак* (587-602) е създал своя флота и я ползвал при аваро-българските нападения срещу Византия; че кан Самбат* (618-676) е използвал свой флот при обсадата на Константинопол през 626 г.; че кан Тервел* (699-720) посрещнал дошлия с кораб Юстиниан II (685-695, 705-711) през 704 г. на пристана на крайдунавската си столица (Никулицел* или Вечина*); че кан Бесерман* (759-787) и по-големия му брат Сарачин* (759-787) са плавали по Волга и други големи реки в СИ Европа, където били пращани на бойни походи от властващия над България свой баща Севар* (727-759); че Великият кан Крум* (787-814) построил голям флот за подготвения през 814 г. щурм за превземане на ромейската столица Константинопол, а наследника му Омуртаг* (814-831) ползвал същите тези кораби и ладии по реките Дунав*, Драва* и Сава* в своята война срещу Свещената-Римо-Германска империя през 827 г. (ККА*), като преди това е пътувал с флотилията си и по руслото на р. Днепър*, където се удавил неговия висш велможа и хранен човек Корсис* или Корса, Корча.

За водните походи на Омуртаг* днес всъщност вече знаем изненадващо много неща, възоснова на новопоявили се в последните десетилетия факти и детайли, и интерпретирането им без болшевико-комунистически идеологеми (войнствена посредственост, превърната в императивни схеми и клишета, съчетани с постулати от откровени небивалици); това в цялостността си създава нова и реалистична визия за делата на Омуртаг и за бита и практиката в България както през този период, така и през цялото българско средновековие и епохата на Възраждането, т.е. фактически от Авитохол* (153 – сл. 173) та чак до Освобождението на България в 1878 г. (още Йордан Андреев налагаше тази нова вълна на реалистична визия, вж ККА*) ...