Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.05.2020 00:51 - Волжка БЪЛГАРИЯ (2)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 188 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 11.05.2020 17:59


Известно е, че тоя български Велик кан (Magna k`an) първо се разправил с бунта на аварите и дошлите им на помощ угри. Това станало в Панония, до където Канът сигурно пренесъл войските си със своите флотилии по Дунав и по Българска Морава* (през средните векове теснината „Железни врата“ не затруднявала много плаването на корабите, понеже то се извършвало със сравнително малки и леки плавателни съдове, които били изтегляни срещу течението от нарочни конски и волски впрягове; дори и специалните кораби за сол слизали от Солниград* до Никопол* /НА*/, а през 1396 г., след разгрома на християнската армия на Сигизмунд I*, край долни Дунав се появила германо-унгарска флота от три кораба, която пренесла много хиляди българи от Мизия* във Влашката равнина*).

После, след като потушил бунта в Панония, Омуртаг веднага, без да се бави и умишлено търсейки ползите от внезапността, потеглил стремително на изток, където изненадал и сразил поголовно над 100-хилядната тежко бронирана и отлично въоръжена армия на хазарите. Сражението станало край крепостта Харка* – днешния Харков*, а финалното преследване на бягащите врагове било в равнината между крепостта и река Донец (ДТ*).

От известните ни данни, в съчетание с природните дадености, се вижда, че маршрутът на Българския върховен владетел Омуртаг от района на Среден Дунав на изток е предначертан от наличните водни пътища.

От Панония, заедно с основните си войски, Българският кан се е спуснал със своите кораби и ладии по Дунав до устието, а от там навлязъл във водите на Черно море и се отправил покрай брега му на североизток. Ако в този момент не е духал силен насрещен вятър, какъвто рядко има през лятото и есента, флотата е стигнала от устието на Дунав до устието на Днепър само за едно и половина или две денонощия. После българските кораби се отправили нагоре по руслото на реката. В този последен етап на похода Омуртаг най-вероятно е привикал свежите войскови корпуси от източните области – Долна Мизия, Седмоградско* (Трансилвания), Онгъла* и Киев* (Самбатис*), като може би се разпоредил конницата да върви по брега на Днепър успоредно с флотилията.

На българската армия, пътуваща с корабите по река Днепър, е било нужно да стигне само до устието на течащата от изток на запад река Орел* и най-вече до река Варска или Вара* (дн. рус. Ворскала, източен приток на Днепър; за името срв. Вардар, Варда*, Варта*, Варна*, Вара*, Вар* и др.). Именно втората река – Варска (рус. Ворскала, фонет. Варскбла) – води директно към отстоящия на около 90 км по течението й стратегически град-крепост Балтавар* (дн. Полтава*), от където пътя води право към Харка*, намиращ се по тогавашните трасета на 180-190 км или на 4-5 дни път (с обучена войска, или с конница, пътя от Балтавар-Полтава до Харка-Харков е 3 дни; обаче с обучена войска и/или конница може да се направи преход от 2 дни по над 70 км и още 4-5 часа път през утринта на третия ден, след което войската би могла да влезе веднага в сражение).

Важен детайл е, че точно в същия Балтаварски (Полтавски) район, при селището Мала Прищипина* или Прищина* (рус. Малая Перещепина), отстояща само „на един ден път“ от Балтавар* (ДТ*), т.е. при нормално предвижване с 5-7 км в час на разстояние между 30-35 и 40-50 км, се намират гробовете на великите български предци и свещени покровители Бат Оркан* (602-603, поч. 641-645) и Курбат* или Курт* (605-665). Затова тези български земи били много добре познати на Омуртаговите велможи и военачалници (вж. Курт-град*).

В случая главно обстоятелство са Днепърските прагове, които били относително трудни за преминаване, обаче заедно с това били и добре известни на българите. Защото праговете се намирали в земите на Българската държава, а поради свидетелството на Константин VII Багренородни (905-959) днес ние знаем, че праговете имали български имена (Конст. Багр., вж. Борис /5/*). Имали и скандинавски имена, но нямали славянски (склавски) имена. Това, че българските имена и думи се обявяват за „славянски“ имена – още от 19-ти век и през 20-ти век от рускославянските етимолози-слависти и след 1917 г. от болшевико-комунистическите учени от Източна Еврапа – никак не означава, че българите са „славяни“ (склави) или че някога ще станат „славяни“ (склави).

Пък и в района на Долни Днепър въобще не живеели „славяни“ в периода до инвазията на Московия* през 17-18 век (ако и доколкото въобще руснаците са склави), и като изключим част от жителите-дулеби* в самия град Киев, които Самбат* довел от Централна Европа през 658 г. (вж. Дулеби*);

От Киев на юг, включително и на юг от река Сула, където свършвали териториите на т.н. севери* (угри*), живеели само няколко достатъчно значими по количеството си етноса и групи и те са добре известни: (1) етнически българи; (2) саклани-уруси* от Киев на юг до река Рос*; (3) етническите българи половци* – в земите от Днепър и от Сула на юг до Крим и на изток до Донец*; (4) сакланите печенеги*; (5) сакланите ногайци* или т.н. „стари ногайци“; (6) дошлите чак към 1381 г. в региона на Крим татари (византийците, доколкото ги имало и са останали в земите си, живеели в юго-западната част на п-ов Крим, а Генуезците били фактически напълно прогонени от района).

Поради праговете в долното течение на Днепър е логично Омуртаг да е пътувал нагоре по реката с по-малките и по-удобни за преминаването на тези скални препятствия плавателни съдове, като стигнал вероятно до река Варска или Вара* (днес рус. Ворсклб, фонет. Варсклб, защото предполагащото форма Вурскла руско Вур означава „крадец“). Тази река именно стои на пътя към града-крепост Балтавар* (Полтава) и от там към града-крепост Харка* (Харков).

При това не само, че не е изключено, а даже е напълно вероятно, една голяма част от флотата на Омуртаг да е заобиколила Крим и да е навлязла през Азовско (Меотидско) море в Дон*, и от там в Донец*. Защото именно в река Донец, южно от Харка (Харков), бил унищожен от армията на Омуртаг целият Хазарски флот. А Хазарският флот бил достатъчно многоброен по количеството на корабите и ладиите, за да пренесе над 100-хилядната хазарска армия; и то заедно с конете на офицерите и елитните части, като общия брой на конете бил най-малко 70 хиляди. Тази хазарска флота тръгнала от хазарската столица Итил*, минала по волго-донския канал Бехташ*, слязла по течението на Дон* до р. Донец* и по същата Донец стигнала на северозапад до полето, в чийто северен край се намира страховитата за онези времена крепост Харка* – владяна и пазена от българския род Харка* (ДТ*). А пълното унищожение на толкова голям хазарски флот от българската армия в река Донец, в района на Харка* (Харков*), едва ли е било възможно без наличието на достатъчен брой български кораби и ладии, които да преградят пътя на вражите съдове за бягство към Дон и Азовско море;

***

Нямаме повод да се съмняваме, че и по-раншните Български върховни канове са владеели корабоплаването във и около земите си, както в моретата, така и по всички важни речни търговско-военни пътища, включително и по Дунав (поне в неговата средна и долна част) и са поддържали по належаща необходимост свои речни и морски флотилии. Например кан Реан* (Еран, Ирна, *Ирник) или Хрун III* (488 – ок. 521), който водил от 491 до 518 г. тотална война срещу Византийския император Анастасий I (11 април 491 – юли 518) и след 492-493 г. подчинил и завладял южно от река Дунав целия Балкански полуостров до самите стени на Константинопол (вж. Дългата стена*, Долната земя Охридска* и пр.).

Както и наследника му кан Булгар или Борис Булгар* (ок. 521-541), чиято южна столица бил „[град] Доростол (Дръстър*)“ и притежавал цялата „[област] Мизия” (Генезий, ИБИ*), т.е. земите южно от Дунав между Срем*, Балкана* (Стара планина*) и Черно море*, а северно от Дунав владенията му стигали на запад до Панония и Германските предели (вж. Булгар /4/*), като контролирал корабоплаването в Дунав от устието на реката до Виена*. А също и наследникът на Булгар – могъщият Заберкан* (>541 – ок. 565), който най-вероятно е почетен с титлата патриций (принц на Римската империя) при посещението си в Константинопол и комуто през 541-542 г. (V индикт: от 1, IX, 541 до 31, VIII, 542) Византийския император Юстиниан I (527-565) се моли с писмо (изпратено от името на императрицата) да изиска от мощния Персийски император Хосров I (531-579) да прекрати своята война срещу Византия (ТИП*); И прочее...

Имайки предвид тези факти, то става вероятна възможността във втората половина на есента на 813 г. Крум* (след като превзел пристанищния град-крепост Одрин*, до който по р. Марица* стигали морските кораби, и след като се разпоредил с новоприсъединения саракт*) да е потеглил на изток именно с флотата си, осигуряваща най-бърз достъп до набелязаните за преследваната цел територии. И с тази флота той е настъпил през Черно море* (вж. и Море*) по река Днепър и по Дон и Донец срещу маджарите, които станували в района между източните Днепърски притоци – реките Десна* и Сула*, и по източното поречие на Донец* чак до поречието на Сосна (западен приток на Дон).

Разстоянието от Варна* до устието на Днепър* с кораби и големи лодки се преодолява през западно-черноморските спокойни дни от средата на септември до ноември и началото на декември за най-много три дни, а от Дръстър* и през устието на Дунав за ден повече. По река Днепър, която се движела срещу плавателните съдове със скорост около 0,6-0,7 м/сек., при наклон средно 0,1 м./км., и след преминаване на праговете, вероятно за най-много около 6-8 дни се стигало при река Варска* (ср.-рус., рус. Ворскла*), по която се продължавало към града-крепост Балтавар* (дн. Полтава*, отдалечена от Днепър на около 90 км). От устието на река Варска или рус. Ворскла до Харков* пътят бил към 220-240 км или при бърз войскови поход в зимния период това растояние се преодолявало най-много за четири-пет (5) дни. Така общо от Варна* и Дръстър* до Балтавар* (дн. Полтава) се стигало с войска за около 14 дни, но само при положение, че в по-голямата част от прехода се пътувало с плавателни съдове. Безспорно е, че пред лицето на настъпващата зима било предпочетено от българските военачалници именно по-бързото придвижване по вода.

При тази българска военна операция срещу маджарите* (себери*, угри*, които се настанили в земите от р. Донец* до р. Сосна и околните територии), проведена във втората половина на есента на 813 г., обаче, Хазарският хакан Карак (812/813-821/822), който всъщност бил инициаторът и помолил лично и коленопреклонно Крум* за обща наказателна акция срещу настанилите се в граничната зона между България и Хазария* угри-маджари, не спазил обещанието си (т.е. сключения клетвен договор) и не ги нападнал от изток, откъм Хазарските земи.

Така Крум ненадейно, без да очаква, останал сам във войната срещу множеството на маджарите и бил въвлечен и подмамен от тях в преследване и схватки далеч на североизток от района на днешните реки Мжа и горна Сула, чак при средното и долното течение на река Ока* (т.е. 300-400 км северно от първоначалния район на действие). А с настъпилото внезапно заледяване на реките – най-вероятно около средата или последната трета на декември – Българския кан се принудил да преустанови движението си и да изгради укрепен лагер-селище, известен с името Кан* (ДТ*, днес град Муром), където да преживее с войските си най-тежките дни и месеци от зимата на 813-814 г. (град Болгар* е създаден още в края на 745 г., но внезапното начало на замръзването на реките Ока* и средна Волга през декември 813 г. правели водния път до него – около 700 км. – напълно невъзможен, а пък преминаването по сухоземните пътища и пътеки през снежните преспи, в съчетание с непознаването на трасето и дебнещите врагове и опасности, явно изключвали такова решение).

Попадайки в тази клопка, скроена му най-вече от внезапно настъпващия в северните райони лют зимен студ – сковаващ изведнъж речните пътища, Българският кан Крум* сигурно веднага е разпознал ръката на Византиийския император Лъв V (813-820) и неговия щаб, които чрез измамния Хазарски хакан и васалните на Хазария* маджари* (угри*, мишари*, торки, себери*) правели всичко възможно, за да го отдалечи максимално от Тракия. Защото именно на юг от Карпатите – във Влашката равнина, Банат*, Бесарабия*, Мизия и Тракия се подготвяла могъщата българска офанзива срещу вече този път безвъзвратно обречената столица на Византия – Константинопол (само смъртта на Крум* предотвратила завладяването на главния Град на Византия от българската армия през 814 година).

Същевременно е ясно, че Върховният кан Крум* много добре знаел за мощта и преимуществата на изконно-българския Волжки град Болгар*, където известно време управлявал чичо му Бесерман* (759-787). Изглежда, че след като в преследването на маджарите се озовал в толкова северни ширини, Канът най-вероятно се бил насочил по река Ока* именно към него (град Болгар* е на около 700 км от Кан – днес Муром – по течението на Ока и по течението на Волга, което растояние можело да се измине с ладии и салове през умереното есенно-зимно пълноводие в ноември-декември за броени дни, особено при активно гребане, при ползване на ветрилата и при търсене на бързеите на течението – едва ли за повече от 8 дни; за сравнение арабският дипломат Ибн-Фадлан, и то без да бърза, изминал с кораб към началото на зимата на 921-922 г. и също по течението на река – по подобните на Ока и Волга със своите параметри и величина Зеравшан* и Амударя* – 200 фарсаха, т.е. 450 км, за около 5 дни /ФА*/, като при това зимните дни са най-кратки, а пък през дългите нощи кораба на арабина не се движел, а стоял привързан край брега).

Крум, който подготвял многоброен флот за своята атака срещу Константинопол през 814 г. и вече притежавал доста сифона с „гръцки (елински) огън“ (а също така Български огън*, Мидийски оган*), взети заедно с корабите от пристанищата на завладените наскоро от него Несебър* и съседни крайморски селища, явно разполагал във войската си с опитни моряци. Затова няма значение дали в края на 813 г. е пренесъл до река Ока* свои плавателни съдове по известния от средновековието за това начин, дали е направил нови лодки и салове, или е взел такива от местното население. За нас е важно, че той е пътувал с кораби и ладии през земите на битуващите край реките маджари* (наричани също и мишари*, угри*, торки /ПВ*/, турци*, башкирци*, себери*), и че не е могъл да продължи своето напредване по водните пътища към град Болгар* заради настъпилото изведнъж заледяване на водите; това заледяване в района на горна и средна Волга настъпва обикновено в края на ноември и началото на декември, но съществуват и аномалии, когато реката замръзва по-късно, т.е. към средата на декември или даже към Коледа*. Щом река Ока* замръзнала, Крум бил принуден да издигне веднага на брега й селището-крепост Кан*: „каново, царско, императорско, владетелско, господарско“ (днес град Муром), където да съхрани войската си през лютата северна зима.

***

Именно сезонното време (метеорологичните условия, т.е. атмосферните явления), свързано пряко с използването на водните пътище през топлия и студения период на годината, най-вероятно има отношение към името Бехташ*, носено от българския воден път-канал между Волга* (3690 км) и Дон* (1870 км), като по ред причини трябва да прибавим и Донския приток Донец* (1053 км). В пряка връзка със заявената теза ще припомним някои факти, свързани с река Волга*, защото река Дон* е много по-малка от нея, тече в средната си част на по-ниско надморско равнище, влива се в Черно море* – а не като Волга в Каспийско море*, и затова не оказва значимо влияние по отношение на Волго-Донския канал или Бехташ.

Знаем, че през пролетта средна Волга (от Казан до Самара и Саратов), минаваща през лесостепна зона, се размразява през април, което е свързано с ледоход и повишаване както на водния поток, така и на равнището на могъщата река. Естественият режим на Волга се характеризира с пролетно пълноводие (април юни), нисководие в периода на лятото и зимата, и есенни дъждови колебания и разливи (октомври). Годишните колебания на нивото на река Волга (преди регулирането му чрез големи водохранилища през 19-ти и 20-ти век) достигали при Твер* 11 м, след устието на Кама* и чак до Царицин (днес Волгоград)  15-17 м., а при Астрахан*  само 3 метра.

Към тези данни трябва да прибавим и това, че средногодишния разход вода при град Твер* е 182 кубически метра в секунда, при град Ярославъл – 1110, при град Нижни Новгород* – 2970, при град Самара* – 7720, при град Царицин* (Волгоград) – 8060 мі/с. След Царицин (Волгоград), течейки в пустинна зона, реката губи около 2 % само от испаренията си. В миналото (преди средата на 19-ти век) максималният поток вода в периода на пълноводието (април-юни) достигал след устието на Кама* 67 000 мі/с, обаче след Царицин (днес Волгоград), в резултат на разлива в Поймата (рус. Поймать: „да хвана; да уловя; да взема; да отклоня; да отнема от някого или от нещо“), не превишавал 52 000 мі/с. (вижте картите на Волга, за да се придобие по-реалистична представа);

Преди създаването на водохранилищата по речното течение през 19-ти и 20-ти век, за една година Волга изнасяла към устието си около 25 млн. тона наноси и 40-50 млн. тона разтворени минерални вещества (Википедия). Температурата на водата на Волга в средата на лятото (юли) достига 20-25 °C.

Волга става годна за корабоплаване в най-южния си край, при Астрахан*, още в средата на март; през 1-та половина на април корабоплаването е възможно в най-горната част на Волга и южно от град Камишин (на 180 км северно от Царицин-Волгоград); на цялата си останала част реката става плавателна чак в средата на април. Реката замръзва в горното и в средното си течение в края на ноември, в долното течение (на юг от Кама* и Казан*, в района на Болгар* и до устието) през началото на декември; остава свободна от леда около 200 дни, а в близост до Астрахан* около 260 дена (Википедия).

Параметрите на състоянието на река Волга през различните периода на годината и българското име на волго-донския канал – Бехташ, ни насочват към името на др.-българския месец БЕХТИ* (или фонетично Бе`ти). Той е в Древно-българския календар* и отговаря днес на 30-дневен или 31-дневен месец в периода април-май. Обаче при това трябва да се има предвид и фактът, че началото на древно-българската година на 1 март е само условно, а фактически това начало – тоест 1 март и накичването с мартениците – се движи напред-незед в границите на 14 дни или даже на 19 дни, за разлика от точно фиксираните във времето дни Игнажден* (Еднажден*) и Еньовден* (вж. Март*, Мартеница*, Древно-българския календар*, Коледа*, Бъдник*, Бъднивечер*, Рождество* и пр.).

Месец Бехти е споменат в датата ”Етх бехти”, с която Тудор Доксов* [др.-бълг. и ст.-бълг. (словенски*) Доуксъ, Доχсъ (ИЗ*)] ни е посочил смъртта на брат си Борис І Михаил* (852-914), успоредно с датирането й на 2 май, събота [според предложената реконструкция на Златарски = (?) s̃ ν̃ ı̃ є̃ = 6415 = 907 г. (ИЗ*); обаче всъщност смъртта на Борис І е в “15 индикт” = 914 година; приема се, че Етх* е годината “куче”, като вероятно друго др.-българско название на Куче-година е Теку-читем*: “куче-пазач” (вж. Сраоша*)].

От съпоставките на горепосочените факти произтича изводът, че канала Бехташ е наречен на др.-българския месец Бехти* (от към средата на април до средата на май), когато се откривало безопасното плаване по канала между реките-магистрали Волга и Дон. Това всъщност е отварянето на водната магистрала между Черно море (със Средиземно море) и Каспийско море, и между северния Скандинавско-Новгородски район и Каспийско-Иранския регион. Самото българско име Бехташ: “Априло-Майски“, по името на др.-българския месец Бехти*: „5-ти, Пети“ (от 22 декември = Рождество = 1-ви ден на първия месец в годината), обявявало точното времето, когато корабоплаването в канала започвало и било най-благоприятния момент за това – пълноводието на река Волга в периода от април до юни;

*****

ВОЛГОВ – ВОЛЖИ*, ВОЛЖКИ*; от Волга*;

ВОЛЕН – свободен, независим; от Воля*;

ВОЛЕВ – от Воля*;

ВОЛЕВИ – от Волев*;

ВОЛЕИЗЛИЯНИЕ – от Воля* + Изливам* (от Лей*, Лее*, Лея*);

ВОЛЖИ – Волгов*;

ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ – България, волго-бълг. (в.-бълг.) Ак-Булгар-Йорты: “Източна Българска Държава” (ДТ*, с. 83); т.е. самите Волжки българи* разграничават България на Ак: “изток, източна”, и на Кара*: “запад, западна” – срв. Кара-Булгар*: „Западна България“ или т.н. “Дунавска България*”, която е назовавана и Улаг-Булгар* (= Олгу-Булгар*): „Велика България“, включително означаващо „Голяма България“, „Главна България“, „Виша, Вишестояща, Върховенстваща България“ (ДТ*);

Волжка България (В.Б.) или Ак-Булгар-Йорты е наричана във в.-българските летописни средновековни текстове от XIII-XVII векове и само Йорты: “Държавата” (ДТ*);

Може да се каже, че В.Б. е държавно образувание, станало факт към 922 г. след Христа. То се появило се след редица събития, обхващащи няколко века. Съществено е нахлуването на хазарите* и сдружените с тях етнически групи през 673 г. в източните територии на Стара Велика България*, последвано от оттеглянето през 677-678 г. на онази част от българите, които са водени от Аспарух* (668-699), към териториите в Дунавската област на Северното Черноморие и при Южните Карпати.

Показателни са фактите, изложени в историята на Волжка България, която е написана от Гази Барадж* (1229-1246) и е наричана “Гази-Барадж тарихи” („На Гази-Барадж историята“). Тази история, съставена към 1240-1246 г. по документи от IX-XIII в. съхранявани в архива на Владетелската канцелария, е включена в сборника “Джагфар тарихи” (ДТ*) през ХVІІ век (1680 г.) заедно с други хроникални трудове за Волжко-българската държава. Там конкретно е посочено, че хазарското нашествие и образуването на държавата Хазария* (673-969) – разположина приблизително в земите между река Дон и река Урал – се отнася към периода на лятото и есента на 673 г. сл. Хр., като активните действия и преговори продължили вероятно и в началото на 674 г., но не по-рано от настъпването на дъждовната пролет. А пък отделянето на Волжка България от Кара-Булгар: “Западна България” или Улаг-Булгар: “Велика (западна) България”, е поставено в 895 г., когато Източно-българския кан Алмъш* (895-925) е въздигнат за владетел на град Болгар* и неговата област.

Обаче самото датиране в 895 г. е по-скоро само символично. Защото отчита формалния акт на възкачване на казания кан Алмъш на областния трон в град Болгар, а не фактическото обявяване на неговата автономия. Такъв акт бил възможен не по-рано от месец май 922 г. сл. Хр. (310 г. от Хиджра), а съпътстващите събития от тогава са документирани от арабския еродит и дипломат Ибн-Фадлан (ФА*).  

Всъщност формирането на В.Б. и окончателното й формално откъсване от единното християнско (от есента на 863 г.) Царство България, управлявано тогава от царете Борис I Михаил* (852-914) и сина му – младшия съвладетел Симеон I Велики* (893/914-927), не може да бъде отделено от две показателни събития.

Едното е моментът на първия опит на Владетеля на Болгар – кан Алмъш* (895-925) – да влезе в пряк контакт с Абасидския халиф в Дамаск – Али ал-Муктафи (902-908) – и да бъде посветен от него в ислямската вяра, което станало към 906 година след Христа (ДТ*); тоест, това станало доста години след смъртта на бележития българин Микаил Бащу* (ок. 819-900), който оказвал влияние върху владетелите на град Болгар след 882 г., когато съветник на кана бил Микаиловия син Абдаллах* (пр. 900 – сл. 925). Обаче този първи опит на Алмъш за връзка с Арабския халиф тогава не довел до реални резултати (От друга страна актът на Алмъш от 905-906 г. може пряко да се свърже с действията на угрите-маджари в района на Панония* срещу Българската власт в периода 903-907 г. Именно тогава тея „панонски“ маджари се разбунили под водачеството на кан Арбат* /893-907/ – сина на Волжко-Болгарския кан Алмъш*. В дадените събития можем да видим както наличието на активно действаща връзка в посочения период между Арбат в Панония и баща му Алъмш в град Болгар, така и общи действия срещу държавата, в която фактически и двамата живеели – християнска България. Защото казаните маджари-угри под управлението на Арбат и наследниците му Арпатиди били български васали и може би някакъв вид федерати, като отпаднали от България във времето след 972 г. и преди 1000-та г.; а пък Волжка България станала автономен феодален субект най-рано от 922 г., ако не и по-късно, понеже приемането на исляма от областния кан Алмъш и влизането му в някакви частни и частични договорни отношения с Арабския халиф в Дамаск въобще не го освобождавало от неговите феодални задължения към върховния си суверен – Царя на България /вж. ФК*; вж. Менеморут*, Салан* и др./).

Второто жалонно събитие е актът на официално приемане на исляма за религия на управляващия кан в Болгар*, което станало чрез специални пратеници на Дамаскския абасидски халиф Джафар ал-Муктадир (902-932) през месец май 922 г. след Христа или според мохамеданската дата в месец мухаррам 310 г. от Хиджра (ФА*, ДТ*); тези арабски пратеници, които пътували с подобаващ керван от 5000 човека и 3000 животни (ФА*, 9), се завърнали от Болгар в Дамаск не по-рано от края на 923 г. или през 924 г., когато всъщност най-сетне дефакто било утвърдено от Багдатския халиф приемането на исляма от Болгарския кан Алмъш* (895-925).

Данните за събитията в Стара Велика България* от периода след смъртта на Кубрат* (605-665), могат, а и следва да се съпоставят и с други източници – византийски, арабски, арменски и пр. Известно е, че Котраг*, вторият син на Кан Кубрат* (605-665), “преминал река Танаис* (Дон*) и се заселил срещу първия брат” (Теофан Изповедник - края на VІІІ-ІХ в.; ТИБ*). Т.е. Котраг се заселил отвъд Дон и срещу Бат Боян или Батбаян, наречен в “Именник на българските канове” Безмер* (665-690); и понеже базата на Бат Боян бил Крим, а река Донец също се приемала за Дон, то видимо Котраг се заселил на север от Донец, но може би и още по-северно – между горни Дон и река Медведица. При това днес знаем величината и разположението на Кубратова България* след арабската инвазия от 652-653 г., при която арабите завладели Дербент* на Каспийското крайбрежие – т.е. кам 665 г. България се ширела от реките Сулак* и Терек* до Дунав* и до към р. Тимеш, където започвали земите на васалната от 623 г. Авария*. Знаем и това, че “Аспарух*, като преминал Днепър* и Днестър*, по-северни от Дунава реки, и като завзел Онгъла*, заселил се между него и онези реки”, а “Бат-баян* спазил нареждането на баща си и останал в земята на прадедите си досега” (ТИБ*) – т.е. от Сулак до Днепър с Кримския полуостров, Дон и вероятно земите до басейна на Десна*, като това включвало не само Батбаяновите българи, но и подвластните им етноси.

При това трябва да се вземе предвид, че гробът на Кубрат* е в географския център на Стара Велика България*, недалеч от днешната Полтава* (до Малая Перешчепина – т.е. Прищипина*, от Щипя*, Прищипвам*, Прищя*, срв. Прищина*) и е свързан неразривно с понятието “земята на прадедите”. В т.с. може с голяма сигурност да се предположи, че Котраг се е оттеглил с подопечните си хора или в междуречието Донец*-Дон*, или по северно от средното течение на същински Дон – между горни Дон и днешната р. Медведица. Много по-малка е вероятността да е отишъл на изток от долното течение на Дон, най-малко защото там е в непосредствена близост със земите на Олхонгондурите* (вж. Оногон-дури*), които по наследство, сан, старшинство, традиция и закон, би следвало да са с Бат Боян (друг въпрос е отношението Оногондури – Аспарух). А и според някои сведения тази територия е обитавана от Уйгурски* етнос. Освен това земите на ЮИ от долното течение на Дон след 673 г. остават под контрола на Хазарите*, чиято столица Итил или Атил е в района на изток от по-късния Царицин, днешния Волгоград (вж. Каспийско море*).

Същевременно както в карти от ХVІІ в. на тази част от Русия*, така и от археологическите разкопки на хоризонта от времето на Стара Велика България* (до 680 г.), на Хазария* (673-969), както и още от описанието на Херодот (~485-425 пр. Хр.) за войната на Дарий І* (522-486) със Скитите* (Х*, ІV), се вижда, че равнината между Дон и Донец рядко и спорадично е заселвана, и то само по периферията, като вероятно е непригодна за постоянно цялогодишно обитаване дори при номадски начин на живот. А и през VІІ в. номадството е напълно чуждо от векове за същинските българи, които са основните носители на градския бит в С. Кавказ от заселването си там към средата на ІІ в. пр. Хр. насетне.

Остава открит въпросът дали Котраг* е останал с клана си на брега на горен Дон, или скоро след 668 г. се е оттеглил още по на север, в земите на познатата от по-късно време В.Б. По-вероятно изнасянето на т.н. Котрагови българи на север, ако това въобще е станало, да е бил пряко свързан с премахването на общия “лимес” между Аспарухова и Котрагова България* и с подчиняването на стоящите между Аспарух и Котраг племена (най-вече угри*) на Хазария* – включително и на Батбаянова България* като съюзник и като формален субект на Хазария. Засега обаче няма преки данни за това дали и кога е осъществен такъв акт.

Твърди се в руската историография само това, че 230-40 години по-късно, след завземането на Киев* от варягите, Олег* (882-912) покорил Северяните (Себери*; вж. Сърби*, Славяни*; Северяните са именувани Сэбеэри /ДТ*/ и са посочени за не-славяни, и по-точно за угри*), покорил може би и Радимичите (неславяни), които плащали данък на Хазария*, а също покорил Поляните (обитаващи Киевския район) и Древляните* (вж. Искорестен /2/*), за които обаче не се казва, че са били хазарски данъкоплатци (ПВ*).

Един от жалоните до Х в. за определяне на местоположението на Котраговите българи е наличието на град Батавил*: “седалището на Бата* (= Кана), столицата на Бата”, приблизително по средата на разстоянието между Киев и изворите на Донец. Това е дн. Путивль – име, произлязло пряко от българското Батавил (ДТ*). Този град е наричан също Хорысдан, Коростен (Искористен /1/*), а преди това Кубар* (Кубер*, срв. Кубер* - брат на Аспарух*, Котраг*, Бат Баян* и Алцег*, остановил се в Панония между 665 и 668 г.). Той вероятно е бил достатъчно добре укрепен още от Кубрат (605-665), чиято северна столица бил, и вторично бил укрепен и от Кубер*. Това укрепване на града, станало преди оттеглянето на Котраг на север от Дон, е важна предпоставака, за да бъде предпочетен за негова столица. Такова местопребиваване пък свързва пряко Котраг с Черна България /2/*, която Волжките бълари наричали Кара-Булгар (“Западна България”).

За правилният “превод” на названито Кара-Булгар* е важна многократно натякваната забележка в “Гази-Барадж тарихи” (ДТ*), че за българите думата “кара” означавала “запад”, докато за тюрките тя имала значението “черен”. Т.е. Кара-Булгар следва да се превежда “Западна България”, което се използвало и спрямо т.н. Дунавска България (От това се вижда, че превода на “кара” като “черен” фиксира единствено тюркското значение, а не българското, спрямо което “кара-българи” следва да се приема като “западни българи”, “българи от Западна България”. В т.с. вероятно и “Черно море” е “Западно море” и то спрямо Каспийско море*, което е наричано в онези векове Българско море.

А името Черна-Гора* – срб. Crna Gora, приемано като “Черна планина” и с това значение е влязло и в Западната култура – Monte-negro, явно може да не е Черна, както не е и “планина”. Знае се, че “гора” в Черна Гора* вероятно е от българското понятие гора* = “лес, множество от дървета”, а не от склаво-славянското гора: “хълм, планина, възвишение”, което е от немски произход (с базово значение „бръчка“, „гънка“). Черна* пък, означава по-скоро “голям” – срв. Черна вода*, но може би, в случая, и “висок” – срв. Черногора, най-високия планински масив в ЮИ част на Украинските Карпати – h до 2061 м, покрит, под алпийската част, с мощен лес от букови и елови гори (ГЕ*); срв. и разпространения български топоним Черни връх*. Ако обаче се окаже, че епитетът Черна в Черна Гора е базиран върху приеманото за тюркско “кара”, а всъщност българска дума, то тогава би означавало “Западна”. Спрямо центъра на средновековна България от Аспарух* (668-699) насетне, с главни крепостни райони Онгъла*, а след него Никулицел – при делтата на Дунав, Плиска, В. Търново и пр., това звучи правдиво. Още повече, че между Ниш и Балкана се намирал големия горски масив “Българската гора”, под южните склонове на Централния Балкан била Средна гора*, а в северната част на Онгъла* - дн. Молдавия с басейна на р. Прут и Серет, до билото на И. Карпати, била днешната украинска Черногора, т.е. Черна гора*;

През първата половина на Х век тази Кара-Булгар, по-точно Кара-Българ или Кара-Българа, Кара-Българиа (Западна България), която се разграничава от Волжка България и е отделен самостоятелен субект – според писаната в ХІІІ век “Гази-Барадж тарихи” – обхващала областите на градовете “Хорысдан (Батавил, дн. Путивль), Хурса (Курск), Сэбер (дн. Новгород Северский на р. Десна*), Харька (Харков*), Салтау, Чаллы (дн. Белгород на р. Донец) и други, ...” (ДТ*, с. 87). Всъщност при появата си като отделен областен княжески трон, областта Кара-Булгар включвала областите на само два града – княжеската столица Батавил* (Путивл) и Караджар* (Чернигов*). Тя би следвало да граничи с Киевска Рус, която се появила, според руските хроники, едва към 882 г. или по-късно – след 921 г. Именно през 921 г. Кан на града и феода Киев станал Угър-Лъчин* (921-944, рус. Игор). Затова Киевска Рус не съществувала по времето на Котраг* (668-?). През VІІ век в Киев*, който е на западния бряг на Днепър, било седалището на Самбат* (618-676), а често и на Аспарух* (638/668-699).

Названието “Западна-България” (Кара-Булгар*) напърно съвпада и с нарицателното, което следва да носи както всяка България на запад от Волжка България през ХІІІ в., когато е писана историята на волжко-българския хронист Гази-Барадж, така и с т.н. Дунавска България, оглавена от Аспарух* (668-699). Това широко значение на термина налага голяма доза предпазливост и детайлно разследване, когато авторът на хрониката се опитва, по едни или други причини, да разграничи в повествованието си “Кара-България” (Западна България) със столица Батавил (дн. Путивл, Украина) от Дунавска България. Самата Дунавска България пък Гази-Барадж се стреми да игнорира напълно както като управлявана от лигитимен български царски род, така и въобще като субект, имащ каквото и да е сношение с Волжка България. При това хронистът започва разказа си от историята на единната Стара Велика България*, управлявана след смъртта на Кубрат* (605-665) и отстраняването на Бат Боян (665-690) през 668 г., от Аспарух* (668-699). А Аспарух, който след смъртта на Самбат* (618-6756) пренесъл резиденцията си в Онгъла* към 676 или 677 г., не престанал да властва над всички земи, наследени от Кубрат.

Единствено Бат Боян или Безмер, като федерат-съюзник на Хазария, се отцепил със своя клан в автономен феод. Но това вероятно било валидно само до неговата кончина през 690 г. След тази дата единствено Аспарух можел да бъде неуспорим върховен кан над всички българи, както и над техните васали, от границата на васалната му Авария* (566-796) до границата на обединените етно-групи и племена, образуващи Хазария* (673-969). В т.с. кланът на Бат Боян или Безмер след 690 г. следва да е бил подчинен на Аспарух, независимо кой от синовете на Бат Боян наследил конкретната власт в него. 

Ето как в “Гази-Барадж тарихи”, писана през 1242-1246 г., са предадени фактите, свързани със създаването на Дунавска и на Волжка България. Като изходна база може да се приеме следния извод, до който стигнал средновековният автор:

“... Някои твърдят, че Българската държава – Ак Булгар Йорти (Ак: “източен”, Йорты: “държава”, т.е. Източна Българска Държава, = Волжка България) - била образувана от бащата на Курбат (Кубрат, 605-665) - Албури (Гостун*, 603-605, †618), в 605 година, други - от Бу-Юрган (Бат Оркан*, 602-603, †640-645) или Курбат (605-665) в 618 г., трети - от Курбат в 619 година. Аз четох в “Историята на Шамс”, че Улуг Булгар Йорти (“Великата Българска държава” или Стара Велика България* след периодите Авитохол* /153-453/ и Ирник* /453-603/) е била образувана от Албури (Гостун*) в 603 година и считам това сведение за най-вярно...” (ДТ*, с. 315; “Йорти” е “държава”, “Булгар Йорти” = “Българска държава”, а Улуг-Булгар или Улаг-Булгар, т.е. Велика България, в хрониката е името и на т.н. Дунавска България – факт, който само потвърждава, че Аспарух не образува някаква нова държава през 679-680 година);

Интерес представлява това, че Гази-Барадж* (1229-1246) през ХІІІ в. потвърждава сведенията от “Именник на българските канове”, който, след два обобщени прериода – на Авитохол* от 300 години, и на Ирник* от 150 години – започва последователното поименно изброяване на кановете точно с Гостун*, възкачиил се именно през 603 година.

АлбуриГостун* е младшият брат на Бат Оркан* [именуван  и “Арбуга Юрган”, т.е. Арбуга Оркан, като Арбуга - от корена Ар-* (Хар*) + наставката -ба-: “върховенстващ” + -га: “имащ, притежаващ”, може би е синонимно название на Ор-кан, което е от корена Ар- = вин. п., зв. п. Ор- + титлата “кан”]. Баща им - Кан Тубджак*, “управлявал 15 години” (от 586 или 587 до 601-602 г.). Той е син на Боян-Челебир* (Челебир*, в писаната през ХІІІ в. история, е може би тюркизирана форма на др.-българската титла на Боян; но и синовете на емира Баязид /1389-1402/ българските извори наричат” с епитета-сан Челеби - ББ*, с. 493).

Гостун (603-605), според “Именник на българските канове”, се възкачил през година докс = 603, месец твирем* (ІХ-ти месец според М. Москов, ММ*), който може да е ІV или VІІ месец. Българската календарна година започвала от ±1 март – чествана с подаряването на Мартеници*, при което ІV-ти месец отговаря приблизително на днешния юни, ІХ-ти месец отговаря на днешния ноември. Ако Кубрат се възкачва през 605 г. месец вечем = ІІІ-ти месец = май (но месец Май е др.-бълг. Бехти, фонет. Бе`ти), то Гостун би управлявал 1 г. и 5 месеца, а не 1 г. и 8 или 9 месеца, което е приблизително “2 години”, както пише и в “Именника”. Според уеднаквяването на вечем с месец веш, приравнен към септември и на чийто осми ден се паднал през година Елем [“последна” от ХІХ годишния цикъл] християнския празник Вяра, Надежда и Любов, то Кубрат се възкачва и умира около това време на годината, а пък Гостун* управлява от към юни 603 до септември 605 г., или 2 г. и 3 месеца, което отговаря на посочените в “Именника” 2 години. Именно след това от Гостун върховната власт преминала към сина му Курт (Кубрат). Самият Гостун, според “Гази-Барадж тарихи”, е посечен от Аварския хакан много по-късно – чак през 618 г. (ДТ*).

Това означава, че Кан Тубджак е починал към края на етх-година (куче-година) = високосната 602 г. (Х-та поредна от ХІХ-годишната календарна стъпка за изравняване, имаща 13-ти допълнителен месец Алем* - поставян от към 15-ти февруари до 1 март) или вер. в самото начало на слъчевата 603 г. (от 24 ХІІ 602 до 23 ХІІ 603), отговаряща приблизително на съвременната година от 1 януари до 31 декември (самата Слънчева година е от 22 декември до следващия 21 декември).

Според известните факти 15-годишното управление на Кан Туджак* може да се постави от 587 до 602 година. Защото, след подготовка за война и неуспешна аварско-българска кампания срещу Византия, и след организиран от Аварския хакан преврат, през юни 603 г. бил отстранен Бат-Оркан* (603), и на трона е поставен Гостун (603-605). При условията в района мужду Карпатите и Кавказ, военни действия, както и такива свързани с преврат, могат да се водят през два сезона – през зимата и след засушаването през лятото, но не и в калния пролетен сезон между тях или в също толкова калната есен. В т.с. ако провалената битка е станала вер. към края на студения период, то преврата е можел да бъде извършен чак след сезона на калищата, т. е. откъм края на май до към началото на юли, както е и станало.

Самият Български кан Тубджак* (587-602), чието истинско име остава загатка за нас, следва да бъде поставен в периода Ирник* (453-603), заедно с Кан Еран* (преди 439-462?; засвидетелстван е след 451 г., но е починал преди 463 г.), Кан Буза* (?462-488), Кан Реан* (488-521?), Кан Булгар /4/* (преди 538 - след 540). Още повече, че и според “Именника” Гостун е от рода Ерми! (т.е. това, че Гостун е от рода Ерми* не значи, че той не е Дуло*, защото всички от периода Ирник = Ерми = Еран и пр., са от рода Дуло*; в случая се определя, че Гостун принадлежи към периода, когато управлявал клана Ирник* на рода Дуло*). При управлението на Туджак (587-602), през 597 г., по договор между Стара Велика България* и Византия (при Император Маврикий /582-602/), Българския кан Булгар /2/* (>597-599 и сл.) се заселва с водените от него българи в Горна Мизия и Долна Мизия. Възможно е този Булгар от края на VI в. да е пряк наследник на по-ранния Булгар /4/* (пр. 538-540 и след).




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101339
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031