Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.05.2020 14:57 - Волжка БЪЛГАРИЯ (4)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 139 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 11.05.2020 14:58


Кан Караджар* (787-814) е наследен в източната част на единната България от сина си Угър Айдар (814-855; в.-бълг.-рус. Угыр Айдар; Угър е близко с авест. aogah- (аога-), aojah- [аожа-, аоджа-, аоча-]: “сила, мощ”, но тук епитета Угър е свързан конкретно с етнонима Угри*, който кана получил заради това, че съпругата му била Угърска княгиня; Айдар, Айдара вер. е др.-ирано-тюркско и тюрко-пехлевийско нарицателно, вж. Волжко-български език*, но е от др.-иран.-авест.-др.-българска база, срв. Ай-*, авест. aoyah- [айа-, ай’-]: “сила, мощ”, + съставната Дара*).

“Угър Айдар (814-855), 15-годишния син на Кан-Караджар (Караджар* = Кара-цар*: “Запад-цар”) и на неговата жена – леля на Българския кан Йомырчак (Омуртаг* /814-831/), се намирал по това време в Бащу (Киев*, Самбатис*).” (ДТ*, с. 28, 29).

От това сведение се вижда, че Кан Караджар е в много близки родствени връзки с Омуртаг* (814-831), сина на Крум* (пр. 796-814). Обаче дали сведението, че майката на Айдар е „леля на Българския кан Омуртаг“ трябва да се приеме буквално? Или то всъщност означава друга конкретика и само очевидното – че майката на Айдар не е майка и на Омуртаг, който пък е син на Крум-Караджар от предишна жена, респективно от първата жена на Кан Караджар или Крум. А втората жена на Крум-Караджар, която е майка на 15-годишния Айдар, не е майка на Омуртаг и е негова родственица и “леля“ само дотолкова, доколкото е съпруга на баща му.

При това в историческите сведения от IX-X век е фиксирана интересна традиция, ползвана от народите в териториите на запад от днешното Аралско море. А именно, че при смърт на единия брат, другия брат се женел за съпругата му и осиновявал децата на брат си.  

Но да разгледаме ситуацията и от друга страна; например от позицията, че Крум и Караджар са две различни личности:

Тогава това, че Караджар е женен за княгиня от рода на Крум, показва не само съществуващ договор между Караджар (Кара-цар*) и Крум, но и васално положение на Кара-Българския областен управител спрямо Дунавска България или Западна България (всъщност под това сведение може да се крие неволно - плод на недостатъчните данни, с които е разполагал хрониста през ХІІІ в., или умишлено - заради целенасоченото търсене на независима линия на съществуването на областта Кара-Българ още от Бат Боян* /665-690/ насетне, прикриване на действителният факт, че Кан Крум и Кан Караджар са едно и също лице;  

Тази зависимост на Кара-Българ спрямо (Дунавска) България обяснява и стоенето на Угър Айдар в Киев до смъртта на баща си. Споменаването на Омуртаг пък обяснява, че събитието е станало след смъртта на Крум (13, ІV, 814, отговарящо на високосната ХІІІ поредна година имен-шегор, месец ІІ-ри), когато вече се е знаело, т.е. било е потвърдено, възкачването на Омуртаг (814-831).

Васалността на област Кара-Българ, която може би е една от 10-те области на единната България, се потвърждава и от други факти. Например войните, които води Омуртаг на изток от Днепър с маджарите – мишари, чиито обиталища се намират при Дон, между Ока и Сура, и край Сухона. Рейдовете на Омуртаговите войски до тези места задължително включва областта Кара-Българ в състава на единната България [Друг въпрос е, че апологетите на Волжките българи от ХІІІ-ти и следващите векове, търсят някаква своя независима родова линия и път на историческо развитие, тръгващи от Бат Боян* /665-690/. И по-точно дори от Атила* (434-453) и дядо му Алып-би или Кан-Дэрэ, който разбил 80 000 римска армия при Одрин* (Дере), подпалил двореца със скрилият се в него “римски кан Балын” (т.е. римски император), намерил след пожара короната му, провъзгласил се за кан на римляните (император и на римляните) и починал още същия ден на пира, устроен по този повод. Последното като време е в синхрон с пристигането на хуните* в Европа, което се определя към 375 г.

Това, че хуните заварили в Европа българите, само се отбелязва като факт от Гази-Барадж, без обаче да се споменава някой от царете им, като се изключи един размит образ на митичния Тарвил - Тервел, скрит под тюркската форма на името - Таргиз. Този Тарвил - Таргиз бил прогонен някъде от изток – вер. от Кавказ, защото преплувал – и то с кораба на Ной, през Сакланско (Черно) море до Крим. Точно този кораб кораб на Ной* (“Ноу”, “Нов“, превеждано от в.-бълг. като “Новият”) Тарвил смъкнал от свещената планина Джукетау (Чука-тау = Чука-планина = Чуката*), за което прегрешение бил прогонен с хората си.

Някои сведения, свързани в разказа на кана Гази-Барадж* с легендарното време преди Потопа, обаче напомнят за причините, които накарали българите да напуснат древната си родина в Бактрия* и около Танкан*: “разцвета си държавата Каф-Булгар достигнала при царя Камыр Батыр... Но след смъртта му някои самарци замърсили с мръсотия водите, забравяйки, че тя се счита също за свещена, защото отразявала тяхното божество Тара (“Реката”, срв. Терек*, Тарима*, по-старото име на Волга също е Ра*). Разгневеното божество решило да потопи цялата земя Самар, но първо предупредило хората със страшен глас. От този глас се разтресла земята и паднали всички листа на дърветата. Част от самарците, изплашени, отишли още по-назапад и се нарекли в чест на знамението “агачири”, то ест хора на дърветата (срв. Агач в Кара-агач* и пр.). Те стигнали Мисра (Египет), където също живели известно време и построили не малко планини – Самари или Джукетау. Сред останалите имало един род, не осквернил водата. Всевишния го пожалил и му подарил кораб, за да се спаси, а после потопил цялата Самар...” (ДТ*, с. 12).

Образът на земетресението, свързан както с отношението на българите към Водата, така и с преселването им в Европа, като се сочи, че между земетресението и бедствието има известен период на силно бучене и мощни звукови вълни, т.е. и период от време (без да се търси хронологията на събитията), твърде много напомня за катаклизма в района на Каспийско море*, който принудил българите да се преселят в Европа - вж. Каспийско море*].

Кан Угър-Айдар (814-855), чийто изпратен към град Кан (Муром) отряд бил разбит предателски от хазарски войски на Хазарския хакан Карак, сключил мир с маджарите и се оженил за дъщеря на Унгарския бек (вожд, родов княз) Юлай-Бата*. А Будим, анчийски велможа от обкръжението на кан Угър Айдар, построил град, наречен Караджар – на името на Кан-Караджар (т.е. Чернигов*, построен на река Десна* вер. през 815 г. и очертаващ северо-западната граница на Кара-Булгарската област-комитат* по търговския и военния път от град Болгар* през Москва или Кучково* за Киев*).

Историята на България, записана от Гази Барадж*, продължава така:

“В 816 г. Будим, по заповед на Балтавара, завладял галичката област. Балтаварът бил толкова доволен, че назначил боляра за таркан на Балин (рус.- Балын, дн. Суздал; явно Кан Угър Айдар нямал право да дава по-висока титла от “областен таркан” в комитата си Кара-Булгар). Будим въстановил Галич (дн. Галич, Костромска област в Русия) и Урус, и с разрешението на Кан Угър, напълно доверяващ му се, построил Шамлин (Самлин, дн. Смоленск), Джир (дн. ? Буй, на ок. 40 км. западно от Галич) и Мен (дн. ? Мантурово, на ок. 80-90 км. източно от Галич). Мен бил наречен така, защото там се събирали хиляди балински (Балын: района на дн. СИ Русия, Белорусия и С. Украина, включващ Киев, Москва и Суздал, ДТ*) славяни-воини за да обезпечават данъчните пътувания на Будим във връзка с [изпълнение на задачите по] неговото наместничество, а своето тарканство той (Будим) нарекъл Ак-Урус (Източен Урус), в отличие от Уруската област в Кара-Българ. Хиляди такива [воини] се събирали в Галич, Шамлин (Смоленск) и Джир. Тези воини наричали “ак-уруслар” (“източни уруси”) или “уруслар” (“уруси”), защото служили на уруския болярин (т.е. болярският град на Будим бил Урус). При това Будим, който не се доверявал на балинците, наел 1 000 Датски германци (альманцы) и 5 000 Байлакски (Байлак: “Полша”) славяни от племето Кулбак. Кулбакците той държал край себе си, а за датчаните построил крепостта Калган на река Кара-Тун (Западна Дуна*, дн. Западна Двина). А Угър Айдар поощрявал боляра си, защото Будим започнал да му изпраща десеторно по-големи данъци...”

Тук споменатите градове-крепости определят виличината на това северно тарканство на комитата Кара-Българ от Западна Двина до земите на Суздал и от Смоленска област до района на Галич, включваща Кучково* (Москва), Кан (Муром) и пр. селища - крепости и тържища. Именно Будим построил и Чернигов-Караджар през 815 г., на практика в съседната на Смоленск област. Така се очертава голямата северна дъга на тарканството на болярина Будим към Кара-Българската област, като същевременно този откъс от хрониката щрихира и етническия състав на тарканството. За “половските земи” пък на юг, дори и векове по-късно - към 1185 г., знаем от описанието в “Слово о полку Игореве”, че “... земята неведума (незнайна)” за русите е “Волга, и Поморието (от езерата Онежко и Белое, до Урал, приблизително дн. области Вологодска, Архангелска и Коми), и Посулието (земите край р. Сула*), и Сурожа (басейна на Сура*), и Корсуна (Херсонска - Ю. Буг, Долни Днепър и Крим), и ти Тмутаркански* истукан! А Половците по неутъпкани пътища побягнали към Дон  Големия (Долни Дон)...” (СПИр*- 51), в др.-руски текст: “... земли незнаеме, Вълзе, и Поморiю, и Посулiю, и Сурожю, и Корсуню, и тебе Тьмутороканьскый бълванъ! А половци неготовами дорогами побегошя къ Дону великому...” (СПИр, др.-рус. 55).

“В 817 г. [Хазарския хакан] Карак успял да разбие кубарците и да нахлуе в столичния им град Самандар. Вождът на въстаниците - мулла Абдуллах [потомък на търговеца Синдж, произхождащ от Индия (вж. Синд*)], по заповед на Хакана бил обесен на минарето на тамошния мечет Джок...” (ДТ*, с. 30);

“Разбитите бурджани (българи от Бурджан - централната област на С. Кавказ), саклани (Саклан - областта на север от Бурджан, включваща земите на р.р. Кубан и Кума, и района до Дон) и джурашци (Джураш - източния район на С. Кавказ, между Бурджан и Каспийско море) избягали при маджарите и били топло приети от княза (бека) им Юлай-Бата, недоволен от хазарите.

Но в 820 г. Карак успял силно да разгроми Сасы-идельските башкорти (маджарите по р. Сосна) и голяма част от угрите (маджарите) отишла да станува в Кичи-Ширска (Кичи-Шир: “Малък Дон”, дн. Северски Донец, Донец*) област на Кара-Българ. Част от кубарците отишли в Болгарското княжество (“бекство”-то на град Болгар*) на Кара-Българ и основали там град Кубар или Нур-Сувар (Шам-Сувар, Барынджар, Барынту, около дн. Димитровград в Ульяноска област, Русия), а друга [част], начело с Шамс - синът на Абдуллах-Синдж, [се установила] в областта на Бащу (Киев) в Кара-Българ (тук се фиксира областта, а не града Киев, като бягството от хазарската власт предполага търсене на защита от силен владетел, и в случая това е най-вер. Омуртаг* /814-831/).

Изминало немного време - и в Бащу дошла вестта за готвещо се нашествие на [Хазарския хакан] Карак в Кара-Българ.” (ДТ*, с. 31). Периодът между 823 и 826 г. съвпада с походите на Омуртаг* на изток от Днепър, което е важно за изясняване на границата между (Дунавска) България и Хазария по това време. В самото повествование на Гази-Барадж (гази, газия, араб.-тур.- gazi: “победител на неверниците”, почетна титла у тюрките за герой-победител, особено във война с неверници; тюркски военачалник, водач; победител; РЧ*, РЧД*) нова дата, спомената след 820 г., е чак 832 г. - т.е. годината след смъртта на Омуртаг, когато на престола на (Дунавска, Западна = “Кара”) България е малолетния Кан Маламир* (831-836), подкрепян от Кавкан Исбул*.

Т.е. всичики събития около тази война с Хазария са поставени в общия период от 820 (822) до 831-832 година. Важно обстоятелство е, че вестта за хазарското нашествие пристигнала в Бащу (Киев), което представя Киев като главния град в тази част на българските земи, като това контрастира с факта, че освен декларативно, никъде не се споменава този град да е в пределите на Кара-Булгар; т.е. Киев следва да е един от главните градове на Улуг Булгар – Дунвска България, управлявана от Омуртаг* (814-831).

В тази част от хрониката “Гази-Барадж тарихи” ударението е поставено върху факта (независимо дали той е истина или не до там), че мулла Шамс (Шамса) убедил Балтавара* на Кара-Българ - Кан Угър Айдар (814-855) и част от неговите велможи да приемат исляма. Шамса е внук на Синдж, син на Абдуллах и баща на Микаил Бащу - авторът на “Сказание за дъщерята на кана”. Дядото на Шамса (Самса) - Синдж, чието име е производно от Синд*, е първият приел исляма българин от този синдийски род (вж. Синд*), което станало при нахлуването на арабите в Хорасан - Хорезъм, Източен Иран, Афганистан и юга на Ср. Азия, т.е. някогашната Балкхара - Бактрия*. Там Синдж отишъл, от дома си в Синд*, по търговски дела. Но след като станал мюсюлманин той, по молба на арабските газии (ислямски религиозни воини - водачи), приел да остане в Хорасан, за да оглави местната търговска гилдия, която безспорно била доминирана от тамошните българи (бактрийци). Това ранно помохамеданчване прави представителите на рода на Синдж обект на особена почит за българите-мохамедани във Волжка България, като са считани за изключително благородни мюсюлмани.

Всъщност, до голяма степен Волжките българи-мюсюлмани, които от Х век (922 г.) официално превръщат държавата си в ислямска, приемат, че един от основните стълбове на етническият им държавно-цивилизационен модел е старостта на тяхната мохамеданска вяра, идваща директно от Арабския халиф по линия на рода на Синдж, Абдуллах, Шамс и Микаил Бащу*. Другият стълб е древността на аристокрацията им, основана на рода Дуло*, но и минаваща през разклонението Бат-Боян* (665-690), което изисква разграничаване с Дунавска България и клона на рода, управляващ на запад от Волжка България. А третият стълб, основан върху политическата необходимост, която пък е базирана на многоетническия характер на Волжка България към периода Х-ХІІ век и нататък, е тюрко-мюсюлманската доктрина, нужна като щит както срещу Хазария* и хазарския юдаизъм, така и срещу арабския хегемонизъм в района между Арабия и река Дон след VІІ в. Но това същевременно изисква от апологетите на доктрината да търсят както някакви тюркски корени на Волго-българите в миналото им, така и тюркска перспектива за бъдещето им. Този трети стълб не може да се разглежда обективно без да се има предвид пехелевийския характер на културата в Сасанидска Персия от ІІІ до VІІ век и пр.;

Военните действия между 820 (822) и 832 г. са набелязани с няколко епизодични факта. Първият е укрепването на крепостта Харка* (Харков). От там трябвало да мине на път за Киев (Бащу) хазарската армия. Т.е. пътя на вражеското настъпление бил от Итил (дн. Волгоград) през Храков за Киев, като Кара-Българската област трябвало да защити Киев и да не допусне враговете до него. В Кара-Българ предполагали, че хазарската армия ще е “100 хиляди (бронирани в железни ризници) конника, и ние не ще можем със свои сили да се противопоставим”. При тези обстоятелства войските, които събрал Балтавара Угър Айдар били “20 хиляди бойци, от които 10 хиляди [са] анчийци, 5 хиляди кара-българи, 3 хиляди уруси [от Кара-Българ] и 2 хиляди датчани и ак-уруси на [таркана] Будим. Маджари нямало, тъй като се били отправили в набег срещу Сулските бурджани (българите от Сулу*, т.е. от “Среден Дунав”), притесняващи тамошните авари.” (ДТ*, с. 31).

От тези две сведения се вижда, че Угър Айдар е подготвил крепостите по пътя на хазарското настъпление - т.е. имал е достатъчно време за това. И че е събрал само спомагателна войска - толкова, с приблизително колкото е разполагал за самостоятелни действия всеки един от 10-те комитата на (Дунавска) България от времето на Крум* (801-814) или след реформите на сина му Омуртаг* (вж. Морут* и пр.). Таркана Будим участвал само с 2 000 бойци. Броят на войските бил основан върху финасова и административна база, като за по-мащабни действия се търсела подкрепата на Кана Субиги*, т.е. на основната армия на държавата, концентрирана във Вътрешна България* (срв. Менеморут*, който поискал войски от Симеон І* /893-927/, но едва когато не могъл да прекрати със силите на управлявания от него комитат бунта на Арпад и неговите маджари);

Сражението – единственото, с което се описва цялата война през фиксираните 10 години, се състояло при Харка (Харков). Там “70 000 обковани в желязо [хазарски] тюрки пробили редиците на мъжествено биещите се анчийци (които са 10 000) и със страничен удар разпилели урусите (на брой 5 000) и воюващите с тях 2 хиляди кара-българи.” (ДТ*, с. 31). Тогава Балтаварът с наемниците - общо към 3 000, след като се допитали до мулла Шамс, който им казал: “Крещете “Аллах акбар” и смело се хвърляйте в бой”, се впуснали в атака. Добре че в този момент се появили ! маджарите, които се връщали от Сулу* (Панония, Чехия и Словакия). Тюрките били разбити и гонени до река Донец (Кичи-Шир), като от тях в Хазария се завърнали “в най-жалък вид само 7 хиляди… Много наемници на Балтавара (Угър Айдар), повярвали във всемогъществото на Всевишния (Аллах), приели ислямя и станали газии.” (ДТ*, с. 32).

Като прескочим божествения начин, по който 20 000-на армия, от която 17 000 били пометени, разбила 70 хилядната или всъщност над 100 хилядната войска на Хазария, остават още доста любопитни въпроси. Те са свързани с победновосната война на Омуртаг* (814-831) в земите на бившата Авария (Сулу*), където се разправил с аварите и дошлите им на помощ маджари. След това, вер. преследвайки с една колона отстъпващите части на разбитите в Сулу маджари, а с друга – от Вътрешна България*, Омуртаг се отправил срещу Хазария*. Маджарите не биха отишли в Авария без подкрепата на Хазария или Византия, или и на двете заедно.

Но дори и опита на аварите да възобновят държавата си, или да създадат самостоятелно княжестви извън властта на (Дунавска) България, да е лично аварско дело, то организирането му пак не би могло да мине без помощта на Византия и Хазария. Това вероятно най-много е раздразнило Омуртаг*, който се заел да се разправи с противниците си и да сложи ред в земите на Външна България*, както в района на Франкската граница, така и в земите около Хазария и Византийския анклав в Крим. Само по този начин Омуртаг“Велик кан, поставен от бога” и “владетелят на многото (всичките, различните, живеещи в разни земи) българи” (КК*), е можел да отнеме възможностите на Франкската държава, Византия и Хазария да се бъркат във вътрешната политика на България в тези райони, без да наруши официалните договорни отношения с тях, т.е. да влезе във война.

Остава открит въпросът дали Омуртаг е сключил васален или федератски договор с маджарите още когато ги е разгромил в бившите Аварски земи, или не. Но така или иначе той е пристигнал с тях или почти едновременно с тях, за да разбие 70 000 или всъщност над 100 хилядите хазари край Харка* (Харков*). Защото 70 000 (седемдесет хиляди) били само тежко бронираните конници на хазарите, а от цялата хазарска армия се завърнали едва 7 000 (седем хиляди). Това не е по силите на остатъчните към 3 000 Кара-Български войски, даже и да са могли да съберат ядро от 6-7 000 и леко-въоръжените маджарски сили, идващи от далечен поход и разгромени в Панония и Сулу*, дори и Господ да им е помогнал за тази победа. Всъщност Господ им помогнал именно с това, че помощта пристигнала точно навреме, в последния момент, преди да бъде унищожена цялата армия на бранителите, заедно с полководците им и кана им Айдар.

А за българската войска от времето на Крум* (800-814) има ясни данни: “... излезли 30 000 българи, целите облечени в желязо, стигнали до Аркадиопол (Люле Бургаз) и като преминали реката, наречена Ригина (ляв приток на Марица*)…” (ИБИ, с. 23). Не по-малко красноречиви са византийските хроники за българските войски по времето на Симеон І* (893-927), което говори, че тежко въоръжените бронирани конни войски били основното ядро на българската армия, стояща под личното ръководство на кана и царя до ХІ век. Всъщност тази традиция може да се проследи още от антична Бактрия* (вж. Древните българи*).

За договор между Омуртаг и маджарите предполага и факта, че след битката при Харка маджарите отново “овладели земите по Сасы-Идель (р. Сосна) и опустошили всичко, което се намирало между Кичи-Шир (Малък Дон, днес рус. Северский Донец, Донец*) и кашаките.” (ДТ*);

Ясни са и причините, заради които Гази-Барадж не споменава участието на Омуртаговите войски при Харка, а говори единствено за маджарите. От една страна хрониката му е писана през ХІІІ век (1229-1246 г., т.е. 4 века след събитията от 823-826 г.), когато за автора - мюсюлманин и за целите, които той преследва с труда си, христеянска България е “неверническа”, а българите-християни са по-“нечисти” от българите-езичници - не желаещи все още да приемат “праведната мохамеданска вяра” родственици и съюзници, но и имащи възможност един ден да направят това. Същевременно, според споделяната от него представа, маджарите имат общ древен хуно-тюркски произход с Волжките българи, което ги прави близки сродници. Тези две позиции на Гази-Барадж са присадени върху доктрината за независимо историческо минало на Волжка България, свързано с тюркските етноси, която през ХІІІ век напълно изключва възможността да се свърже историята на Волжките българи с тази на т.н. Дунавска България.

След разгрома при Харка хазарският командващ Буртас се защитил пред Хакана с думите: “Ти не можеш да ме убиеш заради това поражение. Нали ние вече бяхме обърнали българите в бягство и нас ни съкрушиха не хора, а внезапно дошлите на българите на помощ Елбегени (Мардукани) на врани коне, летящи над знамената [им]...” (ДТ*, с. 32; Ельбеген, наричан също Барадж, а от хуно-манджурците “Леу” и “Ельбеген”, е името на шумеро-българския алп-цар Мардукан*, имащ, според волжко-българските тюркизирани представи, вид на крилат и понякога змиеопашат дракон. Мардукан-Барадж е считан за пазител на жизнената стойкост и безопасността на българския народ и на Българската държава - бел. ДТ*; Образът на Ельбегените /Мардуканите/, използван в този текст, символизира, а може би и умишлено прикрива, именно войските на Омуртаг*, които се включили в битката, като при това в думите на Буртас изобщо не се говори за каквито и да е маджари, вж. Мардукан*).

След тази битка Кан Угър Айдар, за да разгневи още по-силно хазарите, се обявил за Емир на Болгар и за Хакан на целия Саклан (т.е. той нямал право да се обяви за Хакан: “Варховен кан” на т.н. Кара-Българска област, която е един от комитатите в държавата на Омуртаг). Но Урус все пак удържал своята държава от разпадане. Той дарил големи права на хазарските мюсюлмани и християни, с което привлякъл  много хорасанци (Хорасан е арабска Персия) и византийци (румци), и симпатиите на владетелите на тези държави. Хорасанците въоръжили нова войска на Урус, а византийците му дали пари, с които той построил [срещу угрозата от българите] крепостта Хин (Саркел*, Бела Вежа*), [където] разположил гарнизон от баджанаци (печенези*), наричани понякога хинци.” (ДТ*; това сведение предполага, че Саркел* е издигнат преди 832 г. и вероятно скоро след разгрома през 824 г., вер. още през 825 или 826 г.).

Едва след победата при Харка земите на Кара-Българ вече до толкова надеждно се съединили с териториите на княжество Болгар (със столица град Болгар*, Болгар Велики), “че неговият владетел Барис, от рода Мардуан (Мардукан*, т.е. Барис, а по-вер. Борис, бил етнически българин), не се забавил да се признае за васал на [Угър] Айдар.” (ДТ*). Това сведение дава представа за границите на Кара-Българска област до този момент, поставяйки княжеството Болгар извън областта (комитата) Кара-Българ преди 824-826 година. 

Чак “в 832 година”, т.е. веднага след смъртта на Омуртаг*, когато на престола бил младия му син Маламир* (831-836), Хазарският хакан Урус си позволил враждебни действия.

През “832 година [Хазарският хакан] Урус ... смогнал чрез подкуп да привлече галиджийските (новгородските) садумци (скандинавци, Садум: “Скандинавски полуостров”, садумци: “скандинавци; норвежци и шведи”, ДТ*) и [галиджийски] славяни и други живеещи там (“галиджийските… ульчийци”) на своя служба. Неверниците въстанали и провъзгласили пристигналия при тях с парите Чинавъз* – син на [хакана] Урус, за хазарски наместник на Галидж (Новгород). При това метежниците безпощадно изклали значителна част от кулбаките и [ак-] урусите, а оцелелите избягали с Будим в Бащу (Киев*). В същата година един отряд начело с Халиб (др.-рус. Асколд) минал по Волга (Идел, Кара-Идел: “Западна Волга” – т.е. горна Волга, от изворите й до р. Кама*) и разорил княжество (бекство) Болгар, а след това, по заповед на [Хазарския хакан] Урус, направил опустошително нападение над Тимер-Кабак (Кабак: “врата, порта”) и Азербайджан. А след това хазарските печенеги нахлули в Кримската степ и я опустошили.

Едва през 840 г. Джилки* - сина на [Угър] Айдар, успял да нанесе на печенегите (хазарските печенеги, които били в Кримските степи от 832 или 833 г.) решаващо поражение и да застави техните остатъци да се върнат при [река] Урал. Тогава Ас - сина на Будим, направил поход в Галидж (Новгород*) и отново го подчинил на [Угър] Айдар... Само Джир (Ростов, на езерото Неро) отказал да се подчини и на Ас се наложило да го превземе с пристъп. ... Князът (“бек”) на Болгар – Борис*, чувайки за победата на Ас, се явил при него с изявление за покорност към [Угър] Айдар и бил щедро надарен за това и пуснат [да се завърне като владетел] във владенията си.” (ДТ*, с.33). В това сведение прави впечатление фактът, че не Угър Айдар, а Ас - сина на Будим, който е в Киев, подчинява областите Галидж и Джир на Върховния кан - Кана Субиги* на (Дунавска) България, след което ги предава на Угър Айдар - управителя на източната българска област (наричана “Западна” - “Кара”-Българ - от Волжките българи, т.е. с име, което едновременно се отнася и за цялата Дунавска България).

Следва да се има предвид и обстоятелството, че политическото настъпление на Хазарският хакан Урус в района на Дон и Горна Волга, вер. подкрепяно и от Византия, което започва още през 832 г. - след смъртта на Омуртаг* (814-831), е спряно категорично едва при Българския цар Пресиан* (836-852) в 840 година. Това става когато вече Пресиан* е стабилизирал положението в Беломорския район, превземайки и Филипи в 837 г. (една самостоятелна военна част се води от сина му – бъдещия Борис І*), а през 839 г. се справил и с основната офанзива на сръбското въстание, подготвено и подкрепяно от Византия. Това че бруженията в сръбските земи продължили до 842 г. (КК*), предполага пряка връзка между действията на Византия и Хазария срещу България в Североизточното Причерноморие и Византийската подкрепа за сръбските бунтове в тяхната етническа област на запад от град Рашка*.

Явно Пресиан* се справил отлично, защото “хазарските юдеи” свалили от престола през 840 г. Урус и поставили за Хакан на Хазария Манас. Сваленият Урус, в потвърждение на връзките си с Византия, се отправил под конвой за Византийската област Дима-Таркан (рус. Тмутаркан* – град и област, които по традиция са български - с българско население и управител, но под опекунската зависимост от Византия). Отмъстителният военачалник Буртас, който конвоирал Урус, убил по пътя сваления хакан като го обявил за “жертва на мнимо нападение на Дима-Таркански българи...”, тоест на кара-българи*;

Угър Айдар починал през 855 г., като бил погребан в Чернигов* (Караджар) – още една улика, че Киев, който е най-големия център между Волга*, Карпатите* и делтата на Дунав и предпочитан град от Шамс* и Микаил Бащу*, не е влизал в земите, управлявани пряко от кан Угър Айдар.

Самият Шамс, религиозен водач на българите – мохамедани и личен секретар (тебир) на Угър Айдар, водещ архива и канцеларията му, се разсърдил на Кана и се оттеглил край Киев (Бащу) в една пещера-обител (вж. Печьорска лавра*). Шамс бил заместен на поста си при Угър Айдар от сина си Микаил Бащу* (ок. 819-900), който, след смъртта на Угър Айдар през 855 г. и още други събития, също се оттеглил в пещера край Киев* (Бащу*), където от 865 г. започнал да пише “Сказание за дъщерята на кана”.

Интерес представлява преброяването, което прави Микаил Бащу в управляваната от Айдар област Кара-Булгар през 840 г. по заповед на владетеля си: “във Вътрешен Кара-Българ - 500 хиляди, включително 50 хиляди кара-българи* (западни българи – мъже, етнически българи, вер. глави на домове, които не плащали данъци; по 10-12 човека в дом = 500-600 хиляди), в Балин - 600 хиляди (тук Балин следва да се разграничи от Кара-Балин: “Западен Балин”, днес Белорусия) ... Във Външен Кара-Българ и Буляр* (без княжество Болгар) - за изваждане на стопанствата на служещите - числото на домовете, плащащи налог в размер на стойността на една кожа от белка (куница), били 173 хиляди (по ср. 5 човека в номадски дом = 865 000, а по 7 човека, както се фиксира средния брой членове на един дом в проучвания по този въпрос = 1 211 000)...” (ДТ*, с. 34).

“След смъртта на Угър Айдар газиите вдигнали на балтаварския трон (в Караджар*, където бил погребан и баща му, или в Батавил* – дн. Путивл) старшия му син – мюсюлманина Габдулла Джилки (срв. Джилки с българското име Чуил*; Всъщност на друго място се обяснява, че Джилки означава “кон” и той се казва така, защото бил роден в годината на Коня. На тюркски език имената за кон, година на Коня, е “Йилки, Жилки, Чилки” /ММ*, с. 83/, а на български е Имен*, Имен шегор*, като Шегор* е “едър добитък – антилопа, вол, крава, бик и пр.”. В т.с. вероятно името на Джилки е Имен* или Имник*, което показва, че Имник* може да е както сан, така и лично име).

Младшият брат на Джилки – Лачын” (Лъчин*), който бил езичник (т.е. бил с др.-българска вяра и не бил нито християнин, нито мюсюлманин, нито иудаист), и други “неверници от Кара-Българ”, също недоволни, най-вер. от издигането на мюсюлманин (поне така твърди през ХІІІ век хронистът-мюсюлманин), “започнали да мислят за преврат”. Хазарският бек (управляващ) Илия или Илияс, рус. Ильяс (Илиас, вж. Микаил Бащу*), знаейки за ситуацията в Кара-Българ, подтиквал миролюбивия Хазарски хакан Манас за инвазия в земите на областта. “Три години” бека Ильяс “безрезултатно се опитвал да сблъска двете държави” – т.е. Хазария* и България.

За позицията на Ильяс говори произхода и миналото му. Той е син на Дамьян – княза на Дима-Таркан или Дамян-Таркан (рус. Тму-таркан*), който бил отровен от ромеите по искане на Буртас. Т.е. Ильяс е внук на таркана-пълководец Бесерман* (Тат-Угек), и пра-внук на Балтавара Авар (727-759) или Севар*, сина на Сулаби* (700-727). А името или епитетът Сулаби е от корена Сула-*: “Дунав”, с наставка -би: “върховенстващ” [царуването на Сулаби напълно съвпада с датировките на Зигеберт (ІХ в.) и на Алберих (ХІІІ в.): “700. Therbellis Bulgaribus dominator; 727. Cormesius Bulgaribus dominator; 760. Teletzas Bulgaribus dominator; 763. Sabinus Bulgaribus dominator;..., в превод: “700 /година/. Тервел над българите се възцари; 727 /година/. Кормесий над българите царува; 760 /година/. Телец над българите се възцари; 763. Сабин над българите царува;...”  (ММ*, с. 249-50);

Т.е. Сулаби отговаря на владетел на Дунавска България, съвпадащ с Тервел* (699-720), който обаче управлявал 21 години, или с негов брат-съвладетел, управлявал до 727 г., когато се възцарил Кормесий. Сулаби напълно съвпада с “неизвестният владетел” (познат като Кромесий*) от “Именник на българските канове”, управлявал “... 28 летъ, родъ емоу Дуло, а летъ емоу (“а годинат му /на възкачване/”) дванъ шехтем”, т.е. от 699 до 727 г. като поставим 28 владетелски години от 727-ма година назад във времето. Това, че този владетел е станал самостоятелен управник в някоя от възможните години дван = 703 г. или 715 г., не е определящо за времето на царуването му, което е 28 години, и които може лесно да се отчетат от кончината му през 727 г. Същевременно след смъртта на Аспарух през 699 г. (от 1 март 698 до 28-29 февруари 699) може да се говори за нов владетел, който е управлявал известно време и като съвладетел на Тервел.

При това положение Севар* (721-737), Кормисош (737 - февруари 754) и Винех (7 години от имен-шегор, месец алем* = февруари 754 до 760) са съвладетели на Кормесий (727-760) - Авар (727-759). Кан Телец е управлявал от февруари 760 до 763 г. Същевременно Авар по име съвпада със Севар. Възможно е Севар да властва от 727 до 737 г. като самостоятелен владетел, а Кормисош от 737 г. и пр. Обаче годините на властване на Севар (15) и на Кормикош (17) са общо 32, т.е. точно колкото е цялото време от 727 г. до 759-60 година. В т.с. вероятно под Авар, който е син на Сулаби = “Дунавският (български) архонт”, се крие Севар, като под неговото име Гази-Барадж поставя поне двама владетели на Дунавска България, управлявали до 759-760 г. (Самият Телец се възкачва през сомор = 760 г., месец алем* = февруари, което следва да означава февруари 761 г. Но високосна е 759 г., което означава, че името на годината се определя по слънчевата година от 24 декември - Коледа* (от Коля*: “разрязвам, режа на две, разделям”), до 23 декември на следващата година, докато календара започва от 1 март. Според “Именника” пък Омур е властвал 40 дни в година дилом = 765, а не непосредствено след 3-те години на Телец). По-важното в случая е, че именно рода на Аспарух* (668-699) е поел, след смъртта на Бат-Боян – Безмер* (665-690), властта в териториите на изток от Днепър, до границите на владенията на Хазария. Самият Аспарух е погребан на запад от Днепър - в района на днешния град Запорожие].

Този произход от Аспарух, Крумесис и Севар по линията на рода Дуло, който имал Ильяс, оправдава амбициозността му: “На византийска служба (вероятно в Кримските земи и по-точно в Дима-Таркан = Тмутаркан*) той приел християнството, а отивайки в Хазария - исляма, за да получи поста кади на Самандарски окръг. Нямайки възможност за кариера във Византия или Кара-Българ, той решил да се издигне в Хазария и постигнал своето.” (ДТ*, с. 36);

“Тогава в 858 г. йудейските хазари, оглавявани от него (Ильяс), заклали Хакана (Манас) през нощта в шатрата му, по време на чергарско празнуване, а обвинените за това Кара-български търговци, пътуващи през хазарските владения към Дима-Таркан (Тмутаркан*), били на часа убити. След това Ильяс поставил за хакан послушния нему син на Манас [с юдейско име] Исхак, по прозвище Аксак Тимер, и нахлул с него в Кара-Българ. Лачин (от Лък* ~ Лъча*: “отлъчвам”, във връзка с действията на Лачин или Лъчин*) с язичниците веднага се присъединил към хазарите.” (ДТ*; всъщност Ильяс и Лачин – брат на Джилки, са близки родственици). Съюзниците успели да заобиколят при резиденцията Балтавар* (Полтава) излезлия [от Батавил* (Путивл)] срещу тях Джилки (Имен, Имник), като го принудили да отстъпи в Чернигов*, а те се насочили към Бащу* (Киев).

През 858 г. Чинавъз* – “помощник на Ильяс”, се добрал до Балин (днешните северо-руски земи) и се обявил за посланик на Хакана в Галидж (Новгород*). Халиб, също свързал се с Ильяс, предал на Чинавъз таркана Будим (етнически българин, глава на анчийците*), който бил при него, а онзи веднага го хвърлил на недоволната от Балтавара (на Кара-Булгар*, като балтавара* е Джилки, но в случая става дума за недоволни от “българското управление”) тълпа галиджийци, за да го разкъсат.

След това Чинавъз и Халиб тръгнали с отряд галиджийци към Бащу (Киев) “и се приближили към столицата на Кара-Българ почти едновременно с хазарите”, водени от бека Ильяс. Тук “столицата” – но само ако се отнася до “Бащу” (Киев), а не до някой друг град, нпр. Чернигов или Путивл (Батавил) – следва да се приеме със значение “главен град в района между Волга, Черноморието и Карпатите”, защото всички посочени факти говорят, че Киев е извън териториите на областта (комитата) Кара-Българ (включваща земите на изток от Киев, с два главни гарада – Путивл* и Чернигов*, което приблизително определя и големината на областта).




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101412
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031