Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.05.2020 17:36 - Волжка БЪЛГАРИЯ (6)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 145 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 14.05.2020 03:40


Във връзка със земеделието във В.Б. се изграждала и система от напоителни канали, позната още от българските земи при Имеон* и засвидетелствана в района на Плиска* от VІІ-VІІІ в. или по-стара.

По древна традиция – още от далечното минало в Балгара* или Бактрия*, била изключително активна и мащабната международна търговия.

Както всички българи, които вече в значима степен били християнизирани, и жителите на В.Б. се придържали към повелите на древната религия и Заратустра*, почитали Ахурамазда*, Митра*, Фа*, Фарн* и останалите божества от късният древно-български пантеон. И към житейските правила, изградени още в Ср. Азия и достигнали последната си устойчива форма по времето на Дариева Персия (вж. Перси*, Дарии*) между VІ и III в. пр. Хр. и Елинистична Западна Азия между IV в. пр. Хр. и т.н. Римска епоха от I в. след Христа (това се вижда безспорно и от фактологията, която е свързана със Стара Велика България* и с т.н. Аспарухова България*, независимо от някои промени, произтичащи от процеса на феодализация в цялото европейско общество, смяната на жизнения ареал и пр.); вж Древните българи*, Заратустра*, Митра*, Фа*, Стара Велика България*;

За популярното пространство началните столетия от историята на Волжка България са забулени и до сега в мъгла. Тя се дължи и на късното освобождение на България през 1878 г. и извоюването на Независимост едва на 22, ІХ, 1908 г., което не позволило както съхранението, така и по-ранното откриване на факти, свързани с отделните български общности през средновековието. Негативна роля в това отношение изигра и противоречието от периода 1878-1924 г. между “българската национална позиция и политика” и “панславизма и политиката на имперските интереси на европейските велики сили и зависимите от тях среди”, а след 1924 г. и на крайно регресивното, човеконенавистно и в буквален смисъл смъртоносно отношение на Комунистическа Русия - все неща, които забавят изясняването на историческата истина (вж. ІІ*- ИДИ).

Не може да се пренебрегне и официалната позиция на Българския национален конгрес на Република Татаристан, че историята на В.Б. започва от приемането на исляма през 922 г. (или през 737 г.). Въпреки, че вер. активистите на това движение целят по този начин да изострят и афишират по-осезателно позицията си, да привлекат повече поддръжници и да намерят подкрепа в мюсюманския свят за каузата си, те едва ли съзнават, че така нанасят вреда точно на собственото си дело, т.е. на това, което казват, че искат да постигнат. Защото такава гледна точка отваря широко вратите на организацията им за фундаменталния ислямски екстремизъм и други подобия на Сталинизма - нещо, което само по себе си противоречи на развитието на живота и на законите на Аллах - Господ. И второ, защото с отричането на пред-мюсюлманското битие на Волжка България, се отричат висотата и достиженията на предишната й култура - основата на постиженията й след 922 г., без която тя ще бъде само една страна без свое собствено минало (при това подменено с общото минало на арабско-тюркския мюсюлмански свят), еднаква и неразличима от съседните етноси. А има “малка” разлика дали имаш значими и самобитни древни корени или не. Отрича се връзката й с миналото на собствената й общност, и възможността да се изясни действителната й и неповторимата й същност;

Все пак се споменава, че в 737 г. част от Волжките българи приемат исляма. През втората половина на ІХ в. между тях и българите, които запазили старата вяра, започва война. Двете събития са разделени от доста време, но има и нещо, което не се е променило - политическите цели на Хазария*, на Византия и на двете Българии, като към това се прибавя и нов катализиращ фактор - Арабският халифат, който в устрема си към Европа се среща с българските интереси и на Балканите (вж. Тервел*) и в земите на север от Кавказ и на СЗ от Каспийско море*. С оглед на активната Хазарска и Византийска политика в района, и като се знае, че нищо важно в Котрагова и Батбаянова България не би могло да стане без знанието - предварително или пост фактум, но своевременно - на Аспарухова България (която, най-малкото, владее земите до Харков*), може да се предположи, че акцията за ислямизиране през 737 г. е изолирано явление (по-скоро би имало християнизиране, което в бълг. среди започва през ІІІ в. - заедно с това в Армения*, а от друга страна условия за приемане на нова религия се явяват чак след ср. на ІХ в. - в 861 г. юдаизма в Хазария, в 922 исляма във В.Б., в 988 християнството в Русия*); че ако наистина има подобно нещо, то най-вер. е реакция на Хазаро-Арабската завоевателна активност и че може дори да не е свързана с етническите българи. Трябва да се прибави, че точно тогава - в 737-738 г., Омейядският полководец Марван провежда поход срещу Хазария* (Ибн А`сама ал-Куфи) и налага исляма на Хакана и на жителите й.

Опирайки се на сведенията в “Джагфар тарихи” относно Микаил Бащу*, П. Голийски (ЗБ*) предлага следната версия за събитията от това време: “Когато Арабите стигнали до Хорасан, Синдж - прадядо на Микаил Бащу*, бил там по търговски дела и приел исляма. Той искал да се върне в Индия (Синд*) и да разпространява исляма, обаче Арабите го уговорили да остане в Хорасан и да оглави местната търговска гилдия. Синът му Абдаллах попаднал в Хазария в състава на Хорасанско посолство и бил задържан от Хакан Барджил (745-759/760). След няколко години в затвора бил освободен от новия Хакан Булан (ок. 760-805) и бил назначен като съдия при кавказките (Джурашките, т.е. Чдар-болкар*) Българи, и се установил в град Самандар* [срв. Самбат*]. През 817 г. Хазарският Хакан Карак (ок. 813-822) превзел Самандар* (Семендер) и молла Абдаллах бил обесен на купола на тамошния мечет Джок. Част от въстаналите кавказки Българи избягали и се установили в областта около град Бащу* (Киев* - от 626 г.) в Черна България* [Кара България = “Западна България” - ДТ*]. Те били доведени там от сина на Абдаллах - Шамс, баща на Микаил Бащу* [Самбат* е именуван Шамбат, в т.с. Шамс и по-вер. Шамса - Самса, означава “водача”, “управителя” - вж Самчии*. Не е изключено Шамс да е и със значението “втори син, този който е след първородния, след престолонаследника”].

По време на антихазарското въстание в 820-821 г., Шамс предложил на Българския кан Айдар* [името на Кана може да е ислямизирано, но срв. и Ойа*, Оя*, авест.- hāu: “този, оня който; основният, основателят”, което съответства на значението на Авитохол* (153-?), отговаря на позициите на Айдар като приеман за първи мюсюлмански владетел и основател на Волжка България*, и би могло да се приравни към руското Гайдар, от *Хайдар, *Haidar], който бил васал на Хакана, да приеме исляма”.

Това въстание в Черна България /3/* е от периода преди създаването на отделна българска държава по Средна Волга - т.н. В.Б., което станало някъде към 906/922/927 г. Бойните му сили били “5 000 Българи, 10 000 Анчийци*, 3 000 саклани* Уруси (а не славяни-руснаци) и 2 000 Руси* (скандинавци)”. Според “Дагфар тарихи” в Хазарската войска “Маджари нямало, тъй като те се отправили в набег срещу Сулските Бурджани* (букв. “Дунавските българи”, в.-бълг. Сула: “Дунав”, Бурджани: “българи”), които притеснявали тамошните Авари*...” – т.е. те нападнали Панонските българи* (още в 623 г. Кубрат* праща Самбат* в Сулу* срещу Аварите, защото те притеснявали тамошните българи). Точно по времето на Айдар (814-855) и Омуртаг* (814-831) започнал война на северозапад в Панония и на изток от долни Днепър*, която завършил успешно през 824 г. Той воювал по едни източници с Маджарите, по други - с Хазарите, а най-вероятно и с едните на северозапад, и с другите на изток – при Харка* и Кан*, като укрепил властта на България в тези земи; в битката край Харка (дн. Харков) войските на Омуртаг* напълно унищожили “70-хилядна бронирана в желязо” тюркско-хазарска армия (без да се броят съюзните им войски), “от които се върнали в своята столица (Итил*) и в най-жалък вид едва 7 хиляди…” (ДТ*, с. 31-32);

Т.е. може да се твърди, че приемането на исляма от Кана на по-късните Волжки българи, може да е станало и към 820-824 г. по политически причини. При това вярата била възприета само от Кана (и семейството му), вер. и от някои от приближените му, но не и от болшинството българи в клана му. Че българите не били приели масово исляма се потвърждава и от сведенията на Ибн-Фадлан за ситуацията във В.Б. през 922 г. (ФА*), както и от “Гази-Барадж тарихи” (ДТ*). 

“Към края на живота си Шамс се отдал на отшелничество - изкопал пещера в околностите на крепостта Бащу* [Киев*] и останал там. Кан Айдар назначил като началник на владетелската канцелария сина му Микаил, който бил тогава едва двадесет годишен. Той довършил започнатия от Шамс превод на арабица (т.е. кодиране на арабица - ползвана за тайнопис) на цялата официална документация, написана на “българската азбука куниг” [др.-бълг. Кънигъ, Кънига, вж. Книга*]. Обаче Хазарите, Антите [вер. Анчийците, вж Самбат*, Киев*] и Българите езичници продължавали да използват старата писменост [Книга*] (Джагфар тарихи, с. 31-34). В 855 г. Кан Айдар се споминал, а месеци по-късно починал и Шамс (т.е. в 855/856), бащата на Микаил. В 865 г. той също се отдал на отшелничество и отишъл в пещерата на баща си. Там започнал да пише своя дастан “Шан къзъ дастан” (“Сказание за дъщерята на Кана”), който бил завършен в 882 г. Това съвпаднало с възкачването на Бат Угър* [както и с началото на варяжката (= руската*) власт в Киев* = Бащу*, според руските хроники; ? Угър = Игор (912-945)], на когото Микаил Бащу - наречен така заради дългото прекарано в Бащу (Киев*) време, го посветил. След тази дата Микаил отново се заел с държавните дела [във В.Б.]. Основавал училища, ръководел експедиции по издирването на железни, златни, сребърни и медни находища в Урал*. В 900 г. обаче, по време на поредната експедиция, се удавил в р. Агидел. Тамошните ! езичници, съгласно обичая си, овесили тялото му на едно дърво (ДТ*, с. 43, 49).

От казаното се вижда последователното настъпление на исляма сред българите на изток от Днепър и то като форма на противопоставяне на Хазарската властова инвазия. Според сведенията още Кан Айдар (814-855) е васал на Хазарския хакан, като тази зависимост може да е от времето преди 737 г. В такъв случай началото на ислямизацията съвпада с настъплението на Арабите в Хазария през 737-738 г., когато 120 000-на арабска армия, водена от полководеца Мерван, стига до Дон и Волга, а Хаканът на Хазария е принуден не само да моли за мир, но и да приеме исляма. След известно време Хазарите отхвърлили исляма и се насочили към юдейството (от средата и вт. пол. на VІІІ в., а официално от 861 г. /БИХ*/), но ислямските храмове в Хазария били под покровителството на Арабския халифат и в тях васалните българи намирали още една опора за отстояване на самостоятелната си позиция (спрямо Хазария). Същевременно ясно се виждат и близките контакти, които подържали както помежду си “хазарските” българи, така и с Днепро-Дунавска България - и Шамса, и Микаил Бащу*, които са висши служители на Кан Айдар, се оттеглят в Голяма България - край град Киев*-Бащу*. При това оттеглянето на Микаил Бащу* от Киев* съвпада с установяването на варяжката руска власт в този град през 882 г. Останалите области в И. Европа - чак на изток от Волга, продължавали да бъдат български, а западната граница на Хазария минавала по долни Дон.

Събитията от средата на ІХ век във В.Б. могат да се свържат с настъплението и укрепването на властта на Пресиян* (836-852) по Беломорието и в европейска Албания, опирайки се на старата българска област в Долната земя охридска* - град Филипи (м/у Драма и Кавала) е завладян в 837 г. от Кавкан Исбул*, присъединена е Западно-Родопската област и цяла област Македония* с част от Адриатическото крайбрежие. В отговор на това през 839 г. Византия организира първото въстание на Сърбите* срещу България, които до тогава “живеели в мир, обичали се един друг и имали обща граница” (КК*) - т.е. Сърбия* била васална част от Външна България* (според последните проучвания на сръбските археолози ЮЗ граница на България минавала по р. Лим /БНТ, Памет българска, 24, VІІ,`04/).

Вероятно Византийският император Михаил ІІІ (842/856-867), в сложна комбинация между Хазария* и Арабия, се е опитал да дестабилизира позициите на България в източните земи на ареала й - около Днепър и Донец, което да отклони силите й от южните Балкани. Това се е конкретизирало във вътрешен политически конфликт във В.Б., довел до междуособици и разделянето й на две крила, едното от които се оттегля зад средна Волга* - между р.р. Самара* и Голям Кинел* (рус.- Большой Кинель) на юг, Кама* на север, а на изток - билото на Урал, където я намираме и през Х в. Точно тази част от България* носи нарицателното Волжка България, сече монети през 903-976 г. в градовете Велики Болгар* и Сувар*, провежда постоянен международен пазар (до “огромната река... Атил /Волга/... течаща към страната на Хазарите”) и става зависима от Хазарския каганат* още през ІХ век, много преди 922 г. - официалното приемане на исляма. Знае се, че по това време Мал* - любимия син на Кан Балтаур* (Алмъш*), е заложник при Хазарския каган (не може да се пренебрегва и широкия смисъл на понятието В.Б., включващо “всички населени с българи или владени от тях земи около река Волга, които са извън прякото управление на Кана Субиги* в Западна /Дунавска/ България”. При това и арабските, и гръцките, и киевско-славянските /руските*/ летописи са единодушни, че през VІІІ-Х в. по долното течение на Дон* живеят Българи /СА*/).

Според някои автори-историци, през 966 г., при похода си на ЮИ и към Хазария*, Киевският княз Святослав нахлул във В.Б. и разграбил столицата Болгар [Святослав І Игоревич (род. 942-972), син на Игор (912-945) и на Олга* (941-969), баща на Владимир І Святой* (970-1014). Владимир І е внук на Олга* и на Игор (Угър-Лъчин*), и е син на българката Малуша Любечанка* - сестра на Добрина* и заложница в дома на Княз Игор и Олга* по някакъв договор (изглежда свързан с васалитета на Новгород* или на Любич*, тъй като бащата на Малуша е Малик или Мал*: “вожд, княз” на Любеч*, вж. Мал*). Святослав І*, между 965 и 971 г., може би се е опитал да постави под управлението си всички български земи - от Киев* до Преслав* и Одрин*, като не успял пряко да се наложи “само” на запад от Пловдив*, в Карпатите, в Дулебия* и другите български области на запад от тях; вж Петър І*, Роман Симеон*, Самуил*].

Твърдението, че Святослав І нахлул във Волжка България, обаче, се опровергава от някои изследователи, и с право (Гази-Барадж в своята “История” казва, че Святослав І отишъл във В.Б., за да сключи договор за съвместни действия срещу Хазария*, ДТ*). Хазарският хакан е враг на Волжките българи* и вер. сведенията за такъв поход на Святослав І щяха да са по-категорични. В “Повест временных лет” епизодът е описан от самите руснаци така: “В лето 6472 (964 г. от Хр.)... И отишъл на Ока река и на Волга, и срещнал вятичите (живеещи по Ока и Десна*), и казал на вятичите: “Кому дан давате ?”. Те му отговорили: “На хазарите - по шчеляг (пол.- szelag: шилинг, сребърна монета) от соха (рало; единица обработваема площ) даваме.

В лето 6473 (965 г.). Тръгна Святослав срещу хазарите. Като чули, хазарите излезли насреща во главе със своя княз Каган и се спуснали да се бият, и в битката одоля Святослав хазарите, и столицата им и Бела Вежа* взе. И победи ясите (номадите алани*, осетинците) и касогите (черкези, адиги). В лето 6474 (966 г.). Вятичите победи Святослав и данък им наложи.

В лето 6475 (967 г.). Тръгна Святослав на Дунав срещу българите. И биха се двете страни, и одоля Святослав българите, и взе градове техни /към/ 80 във Дунавието, и седна да князува там в Преславец* (може би съвпадащ с Никулицел*), взимайки дан от гърците (= православните българи)(ПВ*). Ясно се вижда, че никъде не се споменава за поход във Волжка България*. По-скоро Святослав І* се е сражавал с Половците* от Черна България /2/*, от които може би отнема Тмутаркан* - град в близост или съвпадащ с Тана*. При това ако под “хазари” може да се разбира и българи, доколкото българите - васали на Хазария, упражнявали пряко хегемонията си над вятичите и събирали данъка от тях, то “Каган” и “Бела Вежа” ясно указват, че Святослав воювал със същинска Хазария, а не с Волжка България или с Черна България /2/*.

Тези събития от 964-972 г. обаче са представени по малко по-различен и доста по-конкретен начин в “Гази-Барадж тарихи”, писана по българо-мюсюлмански източници във В.Б. през 1229-1246 г. (ДТ*): “... Мохамед (Кан на Волжка България 943-976 г.) намерил в себе си сили за миг да се върне към държавните дела и през 960 година назначил Талиб за свой везир. Цялата власт се оказала в ръцете на емира (Талиб), който от това време започнал да нарича себе си Мумин. Талиб веднага се върнал към законодателството на Алмъш [Джафар, Кан - Балтавар* на Волжка България 895-925; Алмуш Джафар е брат на Бат Угър Мумин (882-895) - синове на мюсюлманина Кан Хабдулла Джилка (855-882), който пък е син на Кан Айдар (814-855) - потомък на Тервел* (699-720);

Връзката с Тервел* (699-720), починал вер. през 720 г., е по-скоро легендарна според текста на руски: “Сеид Якуб, со слов Абдаллаха ибн Микаиля Бащу, рассказывает, что мать Айдара – уруска (сакланка) Арьа-Услан, жила сто и петьдясят лет и нянчила даже своего правнука Алмыша. … Арьа-Услан рассказала как-то своему внуку Джилки, что ее род идет от самого прародителя сакланов богатиря Таргиза, которого булгары зовут Тарвилем, сабаны – Тарджисом, а башкорты - Адилькушем” (ДТ*, с. 40); в превод: “ майката на Айдар* (814-855, род. 799 г.) – уруската (сакланката*) Арьа-Услан (през 799 г. е била най-малко на 15 г., т.е. е родена към 784 г. или по-рано), живяла 150 години и отглеждала даже своя правнук Алмъш* (864-925, род. ок. 848?). … Арьа-Услан разсказвала някакси на своя внук Джилки (840-882, род. пр. 824), че нейният род идва (произлиза) от самият прародител на сакланите богатира (багатур*) Таргиз, когото българите зоват Тарвил* (Тервел*), сабаните – Тарджис, а башкирите* (угрите*) - Адилькуш”.

Има твърде много други съвпадения, в т.ч. и времето от 150 години (срв. 699-720 + 150 = 849-870 г., т.е. годиата около приемането на исляма от първия кан-мюсюлманин Джилки, а от важния “Мадарски договор” от 715-716 г., сключен от Тервел*, но подписан от Кормесий, са 715-716 + 150 = 865-866 г., когато Борис І* наложил категорично християнството, а Джилки се отделил от Българската държава). Те говорят за пряка връзка с Кан Тервел. Следва да се прибави и това, че при смъртта на баща му в 814 г.: “Угыр Айдар, 15-годишния син на Кан-Караджар (Карачар, Кара-цар = “Запад-цар”, т.е. цар на Западна България) и неговата жена – леля на българския архонт (бек: “княз, велик княз”) Йомырчака..., се намирали по това време в Бащу* (Киев*). (ДТ*, с. 29). Йомырчак напълно съвпада с Омуртаг* (814-831), като явно се преплитат личностите на Айдар* (814-855), Омуртаг* (814-831), Маламир* (831-836), Пресиян* (836-852) и Крум* (>796-814)]

През 985 г. Киевско-Новгородският княз Владимир І Святой* (980-1015; син на Малуша Любечанка* и Святослав І, племенник на Добрина* и женен за Болгариня*) нахлул във В.Б. “на ладии /заедно/ с дядо си Добрина*, а Торките (племе между Дон и Днепър през Х-ХІІ в., вер. остатък от разпада на Хазария*) привел по брега на коне” (ПВ*). И това твърдение се опровергава още през 1782 г. от А. Бюшинг, който казва: “... това, което пише Нестор: Владимир потеглил на коли със своя чичо Добрина против българите и ги сразил, и т.н. Той бил в Киев... От Киев обаче не се отива с коли към Волга, а точно към Дунав. Година след това идват българите-мохамедани при Владимир, които Нестор изглежда също различава от предишните /българи/...” (Нестор е автора на “Повест временных лет”; прави впечатление разликата в превода, като са подменени коли с ладии - все пак вер. текста от 1782 г., правен от сериозен изследовател, най-вер. е по-верният). Съждението на Бюшинг по принцип е правилно, като и тук се фиксират българите в Приазовието - Половци*, т.н. Черни българи, а не Волжките българи-мохамедани или дунавските българи-“гърци” - т.е. българи-християни (“источно православни”, “от гръцката вяра”).

При срещата си с тези българи Владимир не постигнал обозрим успех. Но впечатлен от факта, че всички българи били обути с ботуши (! както и войските в Голяма България), той, по съвет на Добрина*, съумял да сключи много важен за Киев* двустранен мирен и търговски договор (българите скрепили договора с клетвата: “Тогава няма да има между нас мир, когато камъка започне да плува, а хмела (?; вж Мада* = Хаома*) - да потъва” /ПВ*/). Вероятно целите на Владимир и вуйчо му Добрин* /Добрина, Добриня/ - глава на Новгородската болярска и търговска върхушка, са били именно осигуряването на стопанският път от Черно море за Велики Новгород*, който минава на Ю. от Кавказките врати* за Азия и през Черно море* за Константинопол (вкл. и пряк контакт с пристанищата в устието на Днепър*, Дон* /Тана*/, Днестър* /Белград*/ и в Крим). И едва на второ място регламентиране - и по този начин контрол, на военните договорености между българите и трети княжества или етноси.

В т.с. пристигането на делегация от В.Б. в Киев към 986 г., с която Владимир обсъждал “приемането на исляма”, трябва да се разглежда като следствие от подписани в предходните години договори с Волжка България* (осигуряващ достъп до тържището в Болгар* и северния път за Азия) и с Дунавска България, а може би и отделен такъв с Черна България /2/* или с Половците*, взаимна проверка на изпълнението им и синхронизиране на бъдещите действия. Във всеки случай Владимир се е чувствал донякъде ограничен в действията си от факта, че е обграден от три страни с Българии, които били по територии империи и имали стара, стабилна, стройно изградена и мощна държавна структура, като в политическите стъпки на Киевския княз спрямо българските държави прозират и живите връзки, които те имали помежду си. При това положение съвсем не е случаен бракът му с Княгиня (Принцеса) Анна /3/*, наричана в “Повест временных лет” болгариня*. Тя е майката на Борис*, Глеб* и Предслава* (рус.- Предслава - т.е. българската форма, а не очакваната руско-славянска Передслава !). Както не е случайно и покръстването на цяла Русия единствено от български свещеници - съдбоносна за руснаците стъпка от 990 г. насетне.   

В 1006 г. е сключен отново търговски договор между В.Б. и Владимир І Святой*, князът на Киев в 980-1014 година. През 1024 г., когато “в Суздал въстанали Волхвы (вж. Влъхва*, др.-рус.- вълшебник, магьосник)” и “бил метеж велик и глад по цялата тази страна”, а “Мстислав от Тмутаркан*... дошъл в Киев* и седнал на престола в Чернигов*”, тогава “тръгнали по Волга* всички хора /от Суздалската област/ при българите (във В.Б.) и докарали жито, и така оживели” (ПВ*). Отношенията между В.Б. и Руснаците са фиксирани и в хрониките от 1068, 1107, 1149-1157, 1164, 1171, 1205, 1218, 1220, 1221, 1222. Споменава се, че през 1088 г. Волжките българи завзели град Муром (ПВ*; някогашния Кан - ДТ*). “През 1164 Великият княз Андрей Боголюбский (женен за Улита*, дъщерята на българския велможа Кучка*) предприема поход против българите, съпровождан от брат си Святослав и от Княз Юрий от Муром. Българският владетел потеглил срещу него със своята войска. Андрей побеждава, при което много българи са убити, а други са взети в плен. Българският владетел се оттегля с войските си и се връща в своята резиденция, която се наричала Големия град. Веднага след това Великият княз завладява главния град Брехимов като преди това вече е подпалил други три български града. ... Брехимов изглежда е едно от имената, дадени от русите, вероятно на български владетел, който се казвал Ибрахим и е живял (владял) там.” (Бюшинг, НП*- ІІІ).

По-нататък А. Бюшинг продължава с интересни бележки: “ако се придържаме към това сведение, излиза, че Брехимов и Болгар са един и същ град, а от това следва, че това противоречи на тезите на някогашния таен съветник Татишчев (1686-1750; историк, географ, езиковед и държавник, автор на първия руски научен исторически труд - “Истории Российской с самых древнейших времен...”, в 5 кн., издадени от 1768 до 1848 г.). В бележките към неговата Руска история, гореспоменатия град той нарича с името Богард, което обяснява със сарматския му произход, т.е. на фумски език. От това става ясно, че името не означава друго, освен обозначаването “голям град”, от което следва, че от него е произлязло името Булгар. Ако се постави въпросът, кой автор преди Татишчев употребява името Богард, аз (с целия си авторитет и знания) не мога да отговоря. Също така е трудно да се докаже твърдението на Татишчев, че град Брахимов е разположен на река Сура*, в местността, където се намира Василгород. Руската Менология на св. Димитри от Ростов, в която се говори за 1 август като дата на победата /на Великия княз Андрей/ над българите, със също толкова основание поставя Брахимов на река Кама*... Руската Менология се основава върху хроники или други исторически свидетелства, които вече не съществуват и заслужават да се приемат до толкова, доколкото не противоречат на други познати и доказани тези. А именно, става дума за въвеждането на църковен празник на 1 август, поводът за което е победата на Великия княз Андрей над българите, както и това, че гръцкият цар Мануил Комнин (1143-1180) на същия ден извоювал една не по-малка победа над сарацините (арабите)...”.

“Съществено е - продължава разказът си за отношенията между Волжка България и руските княжества А. Бюшинг - че мирът и търговията между руси и българи отново се възстановяват и българите пътуват с жито и други стоки по Волга и Ока при пълна сигурност. Това състояние се нарушава през 1183 г. от един разбойнически отряд и става причина за нови размирици. Българите се оплакали на Великия княз на Владимир Всеволод Юриевич (Всеволод ІІІ Юрьевич - Большое Гнездо /1176-1212/, син на Асеневичева*; РН*), но не получили никакво удовлетворение, защото разбойниците били поданици на князете в Резан и Муром. Поради това българите отмъщават на град Муром, като го ограбват, и опустошават цялата страна до Резан. Много руси тогава са отвлечени в плен.

Русите решават да отмъстят и на следващата 1184 година Великият княз Всеволод тръгва лично на поход, който има скромен успех. При това Принц Истаслав Глебович (името Истаслав* е от бълг. произход и говори за произхода на майка му - Улита*, дъщерята на Кучка*; при това и баба му - съпругата на Юрий І Долгорукий /1149-1157/, е българка - дъщеря на Аспа Асеневич*; в рус. името Истислав се явява и във формата Изяслав - т.е. Исьслав ~ Исьа-слав от Ис* + слава*, като членуваната форма Иста* се заменя само с корена Ис*; Глеб* и от там Глебович, е също от български произход), братов син на Великия княз, загубва живота си. Хиис говори за “сребърните българи”, вероятно за това, че в резултат на този поход богатството им се увеличава (това противоречи на “скромните успехи на похода” и по-вероятна е връзката “сребърни българи” = “сребърна родова линия”). ... българите са от един и същ род (племе, клон) и имат един език с Половците*, ...мимоходом отбелязва Татишчев. Той (Татишчев) отново споменава за Големия град, който Всеволод обсажда, но този път нищо за Брехимов. Тухчин*, Челмат*, Сабакул* са имената на други български градове, които той назовава. Преди да се оттегли, Всеволод сключва мир с българите, в който между другите условия е включено и това да бъдат върната задържаните при българите руски пленници.

В хрониките се споменава, че през 1218 г. българска войска тръгнала нагоре по Кама* да воюва с Югрите (Угрите). Под това име аз (А. Бюшинг) разбирам “премиери” и “сисени”, тъй като те живеели най-близо до българите. Бих прибавил, че името югри по-късно се разпространява много по-далеч на север, чак до бреговете на Северно море. Югрите с усилия се бранят срещу българите, които от там се насочват встрани към Устюг и оттам до Унша, причинявайки много вреди.

Следва друг поход срещу българите, организиран от Великия (владимирски) княз Юри (ІІ) Всеволодович (1212-1216, 1218-1238) през 1219 г. За главен полководец той назначил своя брат Святослав (р. 1196, Вел. владим. княз 1246-1248), а с него изпраща и сина си Олег. Към тях се присъединяват Княз Ярослав от Переславл (Самской) (Ярослав ІІ Всеволодович, р. 1191, Велик владимирски княз 1238-1246, женен за половска княгиня, от която в 1220 г. се родил Александър І Невси - Велик владимирски княз 1252-1263), Княз Василко Константинович от Ростов и Святослав, син на Давид от Муром. Всички войски се събрали при устието на река Ока. Те се движели по вода и след като минават покрай различни по-малки български градове, идват до град Ашле* (рус. Ошел), който им създал много трудности, тъй като бил укрепен с двойни препятствия от насипи и окопи (такива са и ранните съоръжения при Никопол*, Никулицел*, Плиска* и пр.). Въпреки всичко на 15 юни той е завладян, плячкосан и опожарен, а много пленници придружават оттеглянето. Един от командващите, Князът на Ростов, в същото време извършва специална експедиция по Кама, която е не по-малко успешна.

На следващата година (1220) Великият княз пожелава лично да присъства на подготвяния поход против българите. Техният княз обаче, за да предотврати бурята, изпраща свои пратеници и подаръци в Городец на река Ока, там, където русите вече се събирали и който сега (1782 г.) се нарича Разумов. През 1221 г., когато Великият княз (Юрий ІІ) Всеволодович построил град Нижни Новгород (дн. Горки) на устието на Ока, при Татишчев, в различни анали, допълнени с ръкописи, се споменава, че на това място се е намирал български град, който в предишната война бил разрушен от русите (т.е. Ашле*, Ошел). Това следователно е било най-отдалеченото място на север, което са владели българите (всъщност това е най-западния район, владян дълготрайно от българите; на север В.Б. стига до Бело море* и съседства със земите на Новгород Велики, някогашния Хълмград*, като границата между тях мени положението си според конюнгтурата през годините и вековете) [НП* - ІІІ]. Нижни Новгород била гранична крепост между Владимиро-Суздалското княжество и В.Б. През 1222 г. Юрий ІІ Всеволодович успял да разбие в района една Волжко-българска войска. Тази битка, която временно отдалечила заплахата от непосредствено българско настъпление, била от такова значение за Владимиро-Суздалска Русия, че я отбелязали със специален храм - църквата Покров на Нерли;

“През 1229 г. руските хроники описват мъченическата смърт на един български търговец, който по време на далечните си пътувания приел християнството, и когато се върнал в своята родина бил убит за това (според Бюшинг оттук идвало мнението, че българите били най-усърдните мохамедани. Свързването обаче на този случай с изгарянето на град Болгар, подкрепено и от традиционната толерантност на българите, говори, че това е по-скоро руска притча, свързана с утвърждаването на християнството). По същото време в Русия имало глад. Когато българите научили за това, отправили при Великия княз пратеници с предложение да изпратят жито, ако им се позволи свободна търговия. На границата пристигат пратеници и на двете страни и сключват мир за 6 години, както и договор за приятелство, при следните условия:

1. Търговците от двете страни трябва да търгуват свободно и безпрепятствено;

2. Да се заплаща според обичаите на всяка страна, без притеснение на търговците [срв. действията на Омуртаг* (814-831), който накарал византийските пленници - заселници във Влахия*, които били и християни, да ядат месо по време на пости - акт, който бил свързан пряко с това, че Византия не допуснала до пазарите си животинската стока произведена в България, под претекст, че по време на пости християните (във Византия - т.е. цялото население на империята) не ядат месо - т.е. тя притеснила българските търговци и в този смисъл не изпълнила задълженията си по тази точка от договора с България];

3. Риболовците не трябва да отиват по-далеч от границите, за да упражняват занаята си;

4. Необходимо е да се поддържат мирът и приятелството;

5. Всички пленници от двете страни да се освобождават (срв. договорите на България с Византия от времето на Тервел*, Крум*, Омуртаг*, Борис І*, Симеон І* и пр., които неизменно фиксират тази точка);

6. Споровете, които биха могли да се появят, трябва да се разрешават чрез арбитри, които заедно да идват до границите, за да стигнат до споразумение [бързината на решаването на междудържавните споровете е чувствителна тема и в Българо-Византийските отношения - нпр. в името на експресното преодоляване на пречките, българският пратеник бил приеман веднага, направо от път, и с предимство пред кой да е друг посланик (нпр. на Свещената Римска империя и на арабския) от Византийския император и “немит” - т.е. директно с пристигането си, без да е ходил на традиционната и задължителна преди това баня; за разлика обаче от съвременното тълкуване на причините за тази екседитивност, на която държали българите във всички свои държавни субекти, през средновековието, а вер. и в античността, тя била подчинена на изискванията на стопанско-търговската сфера, която била доминираща, а не от чисто политическите нужди, които били второстепенни спрямо стопанските - и това се вижда в много факти от историята на Дунавска и Волжка България].

Българите удържали на думата си и по Волга и Ока докарали голямо количество жито за продан в градовете, така както направили и немците, от другата страна на Новгород. По този начин Русия, която в последните 2 години имала лоша реколта, получила голяма помощ. Българският княз направил нещо повече: той изпратил 30 кораба жито подарък на Великия княз и в отговор също получил дарове в платове, копринени изделия и други скъпоценности. А през 1233 г. Българският княз изпратил известно количество черен мрамор, с който Великият княз да настеле църквата на Света Дева Мария в Суздал. Заради оказаната подкрепа българите спечелили обещанието на Великия княз за защита и помощ против татарите.

Когато през 1232 г. този страшен враг (татаро-монголите) започнал да воюва с българите, русите чрез специално пратеничество обещали да платят разноските на похода. Но Великият княз, който се посъветвал със своите братя, по-късно се отказал, тъй като не считал за разумно да предизвиква срещу себе си един толкова могъщ народ като татарите (това по-късно му струва и княжеството и главата). По този начин за татарите става много лесно да нападат един след друг българските градове, да ги опустошават, докато накрая стигат до столицата на страната град Булгар, наричан най-често Големия град. Той, както и другият значителен град Шукотин*, който бил разположен на устието на река Кама, героично се отбранявали, но не могли да предотвратят нашествието. Възрастните и децата от двата пола били избити, а младежите и девойките - взети в плен.” (Бюшинг, НП* - ІІІ).  

В 1223, 1229 и 1232 г. са първите големи сблъсъци на В.Б. с монголите. Особено значение има битката в 1223, наричана “Овнешката война”, която забавила с 13 години похода на татарите към Европа. За общата българска история е важен и предходния епизод, когато обединените по инициатива на българския Кан Котян* Донско-български и руско-български войски (вж. Самбат*, Дулоба*, Галичко-Волинско кралство*, Черниговско княжество*, Половци*) били разгромени от орда на Чингис хан в сражението при р. Калка* на 31, V и 1, VІ, 1223 г. Заради съперничеството между руските князе, липсата на съгласие и разбирателство всред тях, на обща координация в действията на отделните отряди и пр., тази българо-руска армия станала лесна плячка на татаро-монголите, Киевският княз Мстислав Романович е хванат и обезглавен, а главата му дълго разнасяна за радост на победителите и назидание за съюзниците им. Пленниците са зверски избити, а върху труповете направили трапеза и устроили пир, гаврейки се с мъртвите (РН*);

[За разгрома при Калка* руски и съветски историци обвиняват преди всичко Половците*, които “предателски напуснали сражението”. В това “обидено” твърдение се сбират три неща: подценяването на ролята на Кан Котян* за организиране на Половско-Руската отбранителна армия и заинтересоваността на Половците* от победата; не се преценя достатъчно реално, а по-скоро се заобикаля и завоалира, самоубийственото поведение на руските князе, което по време на битката обрича на погром техните ариергардни сили, но пряко не заплашва княжествата им, отстоящи на голямо разстояние от полесражението и основните татарски сили. А едно безсмислено в такава обстановка участие на Половските войски до пълното им избиване, оставяло в следващите месеци Половците както без основното ядро на армията им, така и без надежда за каквато и да е помощ от сравнително далечните и уплашени от загубите при Калка руски княжества. При това, най-вер. точно запазването на Половската армия не позволило на Татарите да преминат на запад от Днепър* през 1223 г. - т.е. в България на Иоан Асен ІІ* (1218-1241) и контролираните от българите земи; трето, всички руски князе в това събитие се отъждествяват с руско-славянската нация (!но с бъдещата, за която може да се говори по време на съставянето на модерната руска история около края на ХVІІІ-ХІХ век), което в нач. на ХІІІ в. е най-малко все още под въпрос. Точно тогава се правят първите опити да се оформи единна национална руска доктрина - Повест временних лет (1113) и пр. - която обаче се създава в условията на доминиране на управляващата варяжко-немска династия. Едва при Борис Годунов* (1598-1605), който прогонил Рюриковичите от Русия, може да се говори за начало на единна руска нация, като при това начало на обединяването на т.н. руски земи и на създаване на Руска империя* е поставено при Великия московски княз Иван ІІІ (1462-1505) през 1478 г., със завладяването на Велики Новгород*. Дори имената на князете участвали в битката при Калка показва, че ядрото на присъствалите се съставлява предимно от свързаните с Половците и България аристократи, което потвърждава съществуването на конфликт между това ядро и болярите обвързани с варяжката династия; От гледна точка на участниците и събитията, може да се предположи, че битката при Калка е по-скоро българска, отколкото руска*; вж. Половци*];

Веднага след победата при Калка и последвалото превземане на Киев, през септември 1223 г. ордите на Чингис хан се насочили към Волжка България (името на Ченгис хан е Темучин, род. ок. 1155 г. Той е Монголски Хан и полководец, който обединява номадско-скотовъдните племена в Ц. Азия под своя власт, основава обширна държава и създава многочислена конна армия. В 1206 е провъзгласен за Чингис хан: “Велик хан”. В 1207 г. покорил някои народи в Сибир, в 1211-1215 завладял С. Китай, а в 1219-1221 - Ср. Азия. По негова заповед ордите му безпощадно опустошават завоюваните области и масово унищожават жителите им; походите му станали най-голямото бедствие за попадналите под властта на татаро-монголите народи. Малко преди смъртта си той разделя империята на четиримата си сина - Джуч, Чагатай, Угедей и Тулуй). Когато разбрали, че ордите на Чингис хан тръгват към В.Б., българите започнали да се подготвят за срещата. Те построили специални съоръжения при Жигулевските планини* (име вер. свързано с това събитие - от Жега* ~ Жиг ~ Жиля*). Капаните били подобни на тези, които в 811 г. изградил Кан Крум* (787-814) по планинските проходи към Балкана* срещу армията на Император Никифор І (802-811) и които волжките българи безспорно познавали. После подмамили “като овце в кошара” татарските войски и напълно ги унищожили. Пленниците били огромно количество - в “Джагфар тарихи” се определят на 4000. Българите нито ги убили, нито ги продали в робство. Разменили ги срещу овни. При това с позорно за Чингис хан условие - срещу един пленен татарин - един овен. Вероятно тази подигравка не понесла на “Сътресителят на вселената”, който не знаел що е милост - след три години Чингис хан починал (НБ*). В 1229 г. е сключен договор между В.Б. и Русия - с Великия княз на Владимир Юрий ІІ Всеволодович (1212-1216, 1218-1238), а българите изпратили зърно и храни в помощ на бедстващите от глада руски градове (така постъпили и през 1024 г., а и в много други случаи; вж Осеневичева* = Асеневичева*).

Едва през същата тази 1229 г. е и първият след “Овнешката битка” значителен опит на татаро-монголите да завладеят отново В.Б. Освен перманентните схватки, големи нахлувания имало в 1232, 1235, 1236 г. В 1236 г. е обсадена, превзета и разграбена столицата Болгар*. През декември 1237 г. монголският вожд Субудай Бугатур успява да разгроми основните войски на В.Б. едва след като Батий съсредоточил, според различните източници между 200 000 и 300 000 армия (като от тях татаро-монголите били едва около 4000). Когато пристигнали и ордите на брата на Батий - Шейбани, населението било подложено на масово изтребление, а много хора са откарани в робство. Въпреки това войната на В.Б. - имаща голям потенциал и дълбок тил, срещу татарските пълчища продължила без прекъсване до 1240 г. След като се справили на първо време с ударната сила на В.Б. татарите се устремили на запад (Князът на Рязан* Юрий Игоревич поискал, но не получил помощ от Великия княз на Владимир Юрий ІІ Всеволодович /той не дал войски нито в 1223 г. за битката при Калка, нито на В.Б. в 1229 г. или по-късно/, който му се и подиграл: “Аз начаса ще разбия тея нечувани врагове”. И още в първата пол. на декември войската на Юрий Игоревич била пометена, а той убит. За свой заместник в Рязан князът бил оставил Войводата Кота*, Вадим* Данилич /рус. Кофа*/ - българин, вер. и с български отряд /! това не са българи-мюсюлмани от В.Б. - срв. Кучка*/. Въпреки яростната отбрана градът, който горял 6 дни - от 16 до 21 декември, бил превзет, Войводата Кота - екзекутиран, а главата му - отрязана и набита на копие, била разнасяна около Рязанския кремъл.

Чул за безчинствата в Рязан, друг боля-рин с древна българска фамилия - Евпатий Коловрат*, който по това време се намирал в Чернигов* (на 650-700 км от Рязан), се вдигнал с отряд само от 300 човека за да преследва татарите. В района на Рязан той попълнил “армията” си до 1700 човека, настигнал ордите на Батий и влязъл в бой с тях. Татарските пълчища бързо се справили с нищожния отряд, а безпомощния Колобрат* замервали с камъни, за да го прогонят. След това съвсем лесно били превзети Пронск, Переяславль*, Ижеславль, Борисов-Глебов, Белгород*, последвали Москва*, Коломна* /срв. Коломан*/ и пр. Изоставената от Великия княз Юрий ІІ и болярите столица Владимир паднала на 3, ІІ, 1238 г., с жителите се гаврили по всички канони на татаро-монголския ред и жестокост, а жената на Великия княз била грубо изнасилвана и над нея дълго издевателствали. Самият Юрий ІІ успял да събере войски и да даде сражение при вливането на р. Сить в Малога на 4 март 1238 г., но бил напълно разгромен и по татарски обичай главата му - отрязана. Руските* земи паднали под 240 годишно татарско робство (т.е. до 1478 г., когато Иван ІІІ /1462-1505/ получил съществена подкрепа от християнския свят, вследствие на женитбата му за Зоя-София Асенина* през 1472 г. - бел. Д.Д.). И това станало само за 3 месеца след покоряването на В.Б., която сама задържала Татарите 13 години, а не получила никаква помощ от руско-варяжките князе, когато това й било необходимо /РН*/);

Монголите включили В.Б. в улуса на Джуч от Великата Монголска империя. През 1240 г. в град Болгар* се възобновява сеченето на монети (вече от името на върховните монголски властници) и започва градежа на каменни постройки. През 1242 г. Батий - внук на Чингис хан, връщайки се от още незавършилия европейски поход на татаро-монголите, се установил във В.Б. Чак след това той построил недалеч от Астрахан* столицата на Златната орда - Сарай. От 1240 до 1260 г. Болгар е столица на улуса на Джуч, като се приема, че разцвета на града е от 1313 до 1350 г. при управлението на Узбек-хан и Джанибек. Точно тогава - през първата половина на ХІV в., за пръв път в цялата територия на бъдещата Руска империя, започва производството на чугун, а по-късно и на стомана (основавайки се на развитата традиционна металургия у българите).

В 1391 Болгар е превзет от Тимур (Тимурленг, Тамерлан, род. 1336, умира 1405; около 1370 г. взима властта в Мавераннахр* - араб., междуречието Амударя*-Сърдаря*, тоест древните области Бактриана* и Согдиана*, и приема титлата Велик емир; през 1372-1405 г. прави над 20 похода, включвайки в държавата си Маверанахр, Хорезъм, Афганистан, Иран, Ирак, Задкавказието, Турция и пр.). Бюшинг съобщава, че в Болгар “през 1370 г. /княз Ассан ?!/ се разбунтувал срещу своите господари. Татарският хан изпратил пратеник до Княз Димитри Константинович от Суздал и до Нижни Новгород, с изискване той да накаже непокорния Ассан и на негово място да постави друг княз. С пратеникът вървял и наказателен отряд и Княз Димитри събрал войска, която изпратил със своя брат Борис* и сина си Василий. Това обезпокоило Ассан, който помолил за прошка и изпратил на руския княз и на татарския пратеник големи дарове. За това в историческата литература се казва, че управлението на страната му е отнето и предадено на друг княз, син на султан Бак. Но през 1376 г. се среща сведение, че Ассан отново е придобил своята предишна титла и власт, като вече я делял със султан Махмет, вероятно сина на султан Бак.

Настъпилите тогава безредици в татарската орда, правят възможно такова обстоятелство. Точно това дава повод вероятно и на Княз Димитри Константинович (Суздалски) в споменатата година да изпрати своите синове Василий и Иван, с подкрепата на Дмитрий Михайлович Волински (Княз Боброк-Волински), изпратен от Великият княз (на Москва и Владимир) Дмитрий Иванович (Донски; 1362-1389), на бойното поле против българите” (НП* - ІІІ).

На 16 март 1376 г. голямата войска под командването на Княз Боброк-Волински пристигнала под стените на Болгар. Там русите за първи път се срещнали с огнестрелно оръжие и с бойни камили, които изплашили и буквално разпилели конете им. Все пак се стигнало до споразумение, като българския княз (!) Асан и Махмет поискал мир и платил огромен откуп “та войската да не граби града” - “срещу сумата от 3 000 рубли измолили спиране на боя. От тях 1 000 получил Великият княз (Д/и/митрий Донски), 1 000 – Княз Д(и)митри Константинович, и 1 000 си поделили полководеца и войниците” (НП* - ІІІ). Вероятно и след това войната между Хан Мамай и Д(и)митрий Донски (1362-1389) не минала без участието на В.Б., а кулминацията й било сражението на Куликовското поле при река Непрядва на 8, ІХ, 1380 г., като Мамай мобилизирал, освен Татарите, и Басурмани, Арменци*, Фряги, Черкаси, Яси (Осетинци), Буртаси*, Половци*, подкрепяли го с войските си Княза на Рязан* Олег и Полско-Литовския крал Владислав ІІ Ягело (1377-1434, баща на Владислав ІІІ Ягело - Варненчик* /1434-1444/; вж Фружин*, Цамблак*, Киприян*, Арбат*, Асен /12/*). След разгрома при Непрядва, Мамай бил разбит и от Хан Тохтамъш (1380-ок.1407), който овладял Златната орда и в съюз с Княз Олег Рязански, с Княза на Нижни-Новгород (съсед на В.Б.) и с Полско-Литовския крал Владислав ІІ Ягело (1377-1434), подновил войната с Московското княжество и в 1382 г. завладял и изгорил Москва (ЕС*). На 18 юни 1391 г. българите от В.Б. участват в битката на р. Кундурча между Хан Тимур-ленг (1370-1405) и Хан Тохтамъш, когато Тимур пленил няколкото майсторски изработени дървени български топове – с пъти по-леки от металните, които много харесал заради мощта и маневростта им и ги ползвал в следващите си походи.

“В различни други случаи обаче, без знанието на Княза (на Москва) или наместника, се събирали големи военни части и по водите на Волга слизали към българските брегове, където тяхното присъствие причинявало толкова по-големи вреди, колкото по-неочаквано се появявали. През /същата/ 1391 г. едно такова нападение понесли градовете Шукотин* и Ярск (Арск*). Този път голяма орда дошла от Новгород и Юстуг надолу по река Вятка и се върнала по река Волга с голяма плячка. Ярск или може би Арск* се споменава за пръв път, както и град Казан*, през 1396 г. Именно през споменатата година Великият княз Василий Дмитриевич (1389-1425, р. 1371; женен за Софья, дъщеря на Княза на Литовския орден Витовт - вж Виола*, Григорий Цамлак*, Киприан*) с многобройна войска потеглил против татарите, завладял градовете Булгар (Болгар*), Шукотин*, Казан*, Кеременчук (Кременчук*) и още други. Той се задържал три (3) месеца в тамошната област, опустошил страната и отнесъл много съкровища със себе си. Той имал насреща си три татарски сили - на Голямата татарска орда, на Казанската (орда) и тази от Крим. Той воювал с Полша, Лифланд и шведите и се стремял към самостоятелна, лична власт върху разделената на много малки княжества Руска империя (що за “империя”, която е от противостоящи “малки княжества”!). Във всички битки имал успех. Тази негова решителност не се дължи, както обикновено се твърди, на неговата ? гръцка съпруга (за “гръцка” съпруга може да се говори едва при Великият московски княз Иван ІІІ /1462-1505/ - вж. Асеневци* - Зоя-София Асенина) [НП*- ІІІ].   

През 1396 г. вождът на Златната орда Аксак Тимер, под предлог, че във В.Б. се е завъдила ерес, подложил страната на огън и сеч. Град Велики Болгар бил разрушен до основи, а владетелят й Абдулла Патша е убит (вер. титлата Патша е тюркизирано производно от Бат*). Успели да спасят само синовете му Галим Бек и Алтън Бек - извели ги на С. и ги скрили в малкия български град Казан*. Велики Болгар повече не се съвзел. Столица станал Казан, а символът на В.Б. и източник на нейната мощ - пазарът й (рус. “Ага базар”), е пренесен нагоре по река Волга, на Пазарния остров (или Гостния, Гостилничния, рус.- Гостиный) близо до Казан, който взел и нарицателното Болгар ал-джадид - “Нов Болгар”.

В 1399 г. Великият Московски княз Василий І (1389-1425) предприел поход срещу В.Б. и успял временно “да прогони от Болгар татарите” - “ограничен контингент” от воини - Монголи и Баскаки, събирачи на данъци - т.е. чужд окупационен отряд, който бил настанен там. През 1430 г. се прекратява сеченето на монети в Болгар, а в 1431 г. градът е разрушен от Княз Фьодор Пъстрия (рус. Пестрым) и практически прекратил съществуването си - започнало издигането на Казан*, който е основан още през 1103 г. (НБ*; едва при посещението си на 2 юли 1722 г. във Велики Болгар, за да разгледа руините, Петър І /1682-1725/ издал указ за съхранение на този паметник - ВБ*).

В Османски документ от 1550 г. се казва, че “Казан.. столицата на Българския вилает, е прекрасен и благодатен град - един от великите градове на ислямския свят”. Много преди това, в 1487 г., Великия Московски княз Иван ІІІ (1462-1505) успял да завладее Казан. Хронистът записал на др.-руски: “Лета 6995 (1487 г. сл. Хр.), июля в 9 день, воеводы же Великого князя... болгарский град Казань взяша и Царя Казанского Алегама поимаша и с Царицею, и мать Ево, и братию Ево, и сестры Ево изымаша, и всех привели к Великому Князю на Москву”. Освен това Иван ІІІ преместил международния пазар от Казан в Макариевската слобода при Нижни Новгород, за да има контрол над него и да прибира доходите. Сигурно тогава прибавил към короната на московските велики князе и титлите “Княз на българите” и “Цар на Казан” (ясно се вижда противоречието в невъзможното единство, че руския Велик княз е Цар* на Казан; вж. Цар*, Средец*, Константин* и пр.).

Само през периода 1461-1552 г. Московците организират 25 военни похода и нападения срещу В.Б., което може да се свърже пряко с отслабването на политическите позиции на т.н. Дунавска България и с претенциите на Московска Рус да стане наследница на българските позиции в най-източните райони на Европа (вж. Половци*). Женитбата на Великият московски княз Иван ІІІ (1462-1505) за Зоя-София Асенина* през 1472 г., наред с канонизирането на българина Киприан* (ок. 1330-1406) за светец от Руската църква през същата 1472 г., е показателно в тази насока. Особено като се има предвид, че Московският княз Иван ІІІ успява да отхвърли татарската зависимост чак към 1478 г., за което му било изключително необходимо да се добере до ресурсите, с които разполагала българската общност – християнска, мохамеданска и традиционалистка, както и с ресурсите на подвластните на българите етноси, в района на изток от Днепър, Волга, Урал и в С. Кавказ. А право на това можело да му даде единствено възможността да докаже, по един или друг начин, че притежавал родова връзка с българската царска фамилия.

Руските инвазии са в 1461, 1468 (4 похода), 1469, 1470, 1478, 1487 [“През 1487 г. град Казан за първи път е завладян от руска войска, хан Алегама (Алега*) с цялото си семейство е пленен. Поставен е нов хан, Махмет Амин*. Той и Абдилериф*, синове на Главния хан, били изпратени от техния баща като заложници на Великия /московски/ княз Иван (ІІІ) Василевич (1462-1505), който всъпил във владение на Казанското царство, т.е. страната на Българите” - А. Бюшинг, НП*- ІІІ; този “хан” Алегама или Алега е Българския кан Юсуф Ал-Мохамед-Саин (1481-1524; Саин: “Казански”), син на Кан Хабдел Мумин (1445-1481) и брат на Кан Бураш или Борис (1481-1508) – съвпадащ с Абдилериф, а син на Юсуф-Саин е Кан Ядкар Кул-Ашраф Артан (1524-1552)].

Руските походи продължили в 1496, 1501, 1506, 1508, 1520, 1523, 1524, 1530, 1536, 1544 и войната от 1547-1552. Тя завършила с превземането на Казан* от Великия княз на Московия Иван ІV Грозни (1533-1584) на 2 октомври 1552 г. и окончателното присъединяване на (западната част на) страната към Московското княжество (ЗБ*), което станало през 1583 г. (ДТ*). Но Иван ІV, който в желанието си да върховенствува над всички българи във и около Московската държава още на 16 януари 1547 г., едва 17-годишен, се самокороновал с исконната българска титла “цар”, не ликвидирал Българското Волжко царство. При неговото управление В.Б. или “Казанското царство”, била дадена за личен апанаж и станала главна опора на Борис Годунов* (Руски цар 1598-1605). По-късно я преобразували в Казанско воеводство, а при Петър І (1682-1725) – в Казанска губерния.

Едва на 27, V, 1920 г., с декрет на Ленин и с прякото участие на Сталин, който лично организирал нужната на озурпаторите на властта в Русия манипулация, комунистите насилствено налагат името Татарска АССР и нарицателното “татари” на основната област и на народа на Волжка България. Днес 89 % от Волжките българи* - жителите на “Татария”, не желаят да се наричат “татари” (“Татарское иго”, Г. Халил); а според Руския президент Путин “татарите” са “над 5 милиона” и са “втората по численост народност в Русия” (В.В. Путин, ОРТ – Канал 1, октомври 2007), явно след броя на “руснаците”, към които обаче се причисляват всички приведени по документи от Съветската власт между 1917 г. и края на ХХ век за “руснаци”, всички имащи майки или бащи руснаци, всички членове на смесени семейства, включително и децата от такива бракове като между не-руснак и украинка или молдовка и пр.;

Според арабският хронист Ибн Фадлан, който пристига във В.Б. като пратеник на Халифа на Багдад през 922 г., Кан Балтаур* – т.е. Алмъш* (895-925), изчакал четири дни докато пристигнат васалните му царе – явно те се намирали най-много на толкова дни път от седалището на българския владетел (комунникацията би могла да е и чрез огнено-димни сигнали, пристигайки до крайната точка за много кратко време). Същевременно се споменават васали, които живеят на много по-голямо разстояние – там където през лятото нощта е само два часа (докато при град Болгар е четири часа), а зимния ден е два часа. Но се познават и земите, където въобще няма нощ (и съответно ден). Това показва, че територията на В.Б., заедно с васалните й земи (чак “на 3 месеца път” са северните съседи на В.Б.), е наистина огромна и достига бреговете на Северния Ледовит океан.

При дадения от Кана на В.Б. обяд васалните царе (Канове и упраници на области) седят от дясната страна, гостите от Арабския халифат – в ляво. Присъства и жената на Кана, за което Фадлан подчертава, че “такъв бе законът и обичаят им” (т.е. българският традиционен закон, проследим и в Дунавско-Днепровска България, и идващ от антична Персия и Бактрия*, показващ съпругата на кана като представителка на Богинята-майка). А синовете на владетеля седят пред трона на баща си. От сведенията в българската хроника (ДТ*) можем да предположим, че тази съпруга на Алмъш* била Нуша-би – дъщерята на Кук-огузкия хан Салар, с която той сключил брак през 895 г. и следва да е била към 40-годишна. Тя е майка на Мал* (род. 896-970 ?), който по това време е пленник-заложник в Хазария*. Най-големият син на Алмъш и полу-брат на Мал – Арбат*, от 894-895 г. живее в Панония като предводител на тамошните маджари (угри) и авари, а към тази 922 г. вече бил покойник (от 907 г. според Унгарската историография). При това положение от децата на Алмъш присъствали само Казан – брат на Арбат и кан от 925 до 930 г., и Ялкау-Микаил – брат на Мал и кан от 930 до 943 г., ако разбира се владетелят нямал и други, по-малки от тези двама и неизвестни за сега синове.

Самият трон на Кан Алмъш* е покрит с “византийски брокат”, а шивачът на Кана, който изглежда присъствал на гощавката-прием, е “жител на Багдат, попаднал по тези места”. Обядът вероятно е ритуален, защото е поднесено единствено печено месо. Само Канът взима от масата с ястието месо, а щом подаде къс от него на някого (първо на двамата главни гостенина, после на четиримата царе и т.н.), чак тогава пред почетения човек поставят персонална масичка за хранене, вероятно с различни гостби. След завършване на храненето се поднася напитка от мед (медовина, оловина*, ? боза*), наричана от българите “ас-суджув” (срв. Суджук*, от Суча*, Усуквам, Разбърквам, Изсуквам: “изстисквам”, като “суджув” се явява синоним на “оловина*”). Тази напитка трябвало да бъде “приготвена същия ден или същата нощ” [тържественият ритуал, при който владетеля лично поднася на гостите си храната и питиетата се тачел в България и през ХV-ХVІ в. – фиксиран е през 1469 г., когато Шишман-Асен – владетелят на Никополското царство* или на “Страната на Цар Шишман” (“terra cesaris Sysman” в договор от 1519 г.), по време на усроения от него в двореца си прием на аристократите и всички жители на Никопол*, във връзка с посрещането на мощите на Св. Иван Рилски, саморъчно и (!) гологлав, поднасял цяла нощ и до зори ястията и виното на гостите си, ИРЧ*];




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101331
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031