За един мираж на воюващи конници в облаците привечер, който според жителите на В.Б. е ежедневен, Кан Алмъш* казва на Фадлан, “че неговите прадеди разказвали, че тези конници са от средите на вярващите и невярващите джинове (алпи* ?, Мардукани*) и всяка вечер те водят сражения помежду си и не са преставали да се сражават нито нощ, откакто [българите] са тук” – обяснение, което явно е свързано с др.-българската митология. Във В.Б. смятали за добра поличба лая на кучетата, който вещаел изобилие, плодородие и благополучие (вж. Сраоша*). Змиите (Дилом* ?, = Дълга* ?, докато Зъмя = Земя* и Змия*) били на уважение, вер. като свещени същества, и както българите не ги закачали, така и те не закачали хората. При едно повалено огромно дърво, дълго “повече от 100 лакътя” (= 65 м), Фадлан видял “змия, подобна нему и по дължина, и по обем. Когато ме видя, спусна се от дървото и се шмугна в храстите, а аз се отдръпнах назад изплашен. Разказах тази случка на Царя и на тези, които бяха на аудиенция при него. Те не обърнаха внимание на разказа ми, само Царят ме удостои с думете: “Не се безпокой, тя няма да ти навреди”.

Във В.Б. имало голяма лешникова гора - “40 фарсаха (90 км) на дължина и още толкова на ширина”, при която Фадлан едва ли е заведен случайно, без да отминаваме и факта, че той не бил в състояние да я открие просто така - разхождайки се за отмора из горските дебри на чуждата страна [Почитането на змията и леската, както и здравата връзка между тях, е традиционна и изповядвана до днес в (“Дунавска”) България. В изследването на П. А. Петров върху “Лечебните свойства на леската в народните поверия” (ЕТ*, ХVІ) за периода 1814-1871 г., но обхващайки най-малкото и последната четвърт на ХІХ в., се фиксира връзката змия-леска в пет празника, които безспорно са свързани главно и със слънцето – Марта (14, ІІІ; 1, ІІІ стар стил), Младенци* (22, ІІІ; 9, ІІІ ст.ст.), Благовец (7, ІV; 25, ІІІ ст.ст.), Еремия* (14, V; 1, V ст.ст.), Еньовден* (7, VІІ; 24, VІ ст.ст.).

Ето част от примерите – за Марта:

“На Марта домакинята (или дъщерята) дрънка из двора (по меден съд) с лескова пръчка, донесена от гората, и вика: “Бягайте змии (змии и гущери), че Марта идва”. После лесковината се запалва и ако през лятото отровна змия ухапе някого, лекуват го с нея. Допират я по раната, за да е лека като леската; това се правело, да прогони змиите, та да не хапят хората, овцете, кравите, воловете през лятото на полето и в гората”. На Младенци: “До преди горе-долу 45 г. (= 1869 г.) на Младенци рано сутринта, преди изгрев слънце (вж. Митра* = Слънце = Договорът), момите и момците отиваха в гората за съчки, за дребни дръвца. Всяка мома събираше по 40 съчки. А момците отиваха с манари* да секат от дърветата (леските) колове. Докато събираха дръвцата, они пееха Песента за змията, да ги не aпат (хапат) змиите през летото:

“Пошле са моми за съчки,

пошле са момци за колци

и с ни Боро и Борина,

              па са стигнале до съчки,

люта се змия извила,

уапа Борина за ръка,

пуста се манара одъмна*,

посече Боро по глава.

Боро го карат на кола,

Борина карат на съньи,

Боро го копат под църква,

Борина копат над църква.

Борина Бори (Бору) говори:

“Либе ле, Боро, либе ле,

расти ми, либе, порасти,

с коренье да се сраснеме,

с върше* да се сплетеме,

че я си нищо нищичко

не моем, либе, да напрайм,

моята макя - мащеа,

вечер ми късно доажда,

врела ми вода донаса,

кореньете ми поива

и вършето ми изкършва,

със теб да се не сплетеме.

А на теб е макя майчица,

Заран ти рано доажда,

студена вода донася

и ти коренье поива,

и ти вършето оправя,

та да се, либе, сплетеме”.

Връщали са се при изгрев-слънце и със съчките са пекли младенците, които са се разнасяли по съседите, “да се намерят на умрелите”; при друг обичай “на Младенци рано сутрин бабите, които знаеха да лекуват с билки, отиват в гората и си отсичат лесковини с мъжки реса и медоносни пъпки и ги слагат при билките си. Ако през лятото нещо бъде ухапано от отровна змия, те са натривали с пръчица от тази лесковина раната, да е имала раната силна кръв като сока на леската през пролетта. Моята пък  баба вярваше и ми е разправяла (вт. пол. на ХІХ в.), че от сока и кората на младите клонки на леската се е правело вино в буркан за пречистване на кръвта и против малария”;

И също “на “Св. 40 мъченици” (Младенци), още щом станат, домашните гледат да се хванат за лескова пръчка, откършена от децата, за да минат леко раните, ако бъдат ухапани през годината от отровна змия”. На Благовец “сутрин рано людете се хващат за жива лескова пръчка с реси. Защото по леска змия не се качва. Леската била кръстница на змиите”; на Еремия “старите жени билкарки отиват в гората. Там намират лещаци и накършват вейки от леската. А у дома си обират шумата от вейките, скълцват я и изпиват сока, за да немала сила отровата на змиите, ако ги ухапят през летото при търсене на билки из гората и усойните места”. На Еньовден “през нощта срещу Еньовден баячките лекуват змейчовите жени в гората. Поръсвали ги с лескова шума и после ги поливали с водата, останала след като шумата е била сварена”; и също “резбарите на Еньовден са си изрезвали лещаци от гората за хурки и на хурките се изделвали увити змии за дълголетие”.

Фадлан, който пристига във В.Б. на 12 май 922 г., е бил точно около Еремия и по Еньовден, което обяснява защо е бил воден във лесковата гора (или лешниковата гора, доколкото лешника е плода на леската, но пък лешника не е единственото нещо от леската, което се ползва при различните обреди и дейности). Интересно е, че българските традиции, залегнали в горните примери, разкриват един по-дълбок пласт, допълващ старовековните митологични слоеве, които се съдържат в българските народни приказки и в най-древните песни (вж БНТ*, Иранска митология*, Шумеро-Акадска митология* и пр.). Видима е и връзката между митологията и трудовата дейност не само в плоскостта змии (и гущери) - тъкачеството и медицината, но също мястото на рибата в битовата и сакралната сфера, и пр., показващи здрави паралели между традиционните празници, народното творчество, поверията, преданията и живота на българина, които оформят цялостна основа на представите за света, синхронна и единна с древно-иранската];

Фадлан видял храст с плодове, чийто вкус наподобявал на този, който имал нарът имлиси (най-едрия нар, който няма и семки) и му било показано дърво, от което извличали с нарези опияняващ сок с “по-висок градус от виното”, “силно зелени” ябълки - кисели “като винен оцет, който девойките употребяваха”, затова наречени “момински”. Според Фадлан “храната им е просо и конско месо (конско ядяли угрите и тюрките – кук-огузи, а може би и печенегите*), а също така и в основата си, включва пшеница и ечемик, и то в голямо количество. И всеки взема за себе си каквото е посял. Царят няма никакви права над тези посеви с изключение на това, което те (поданиците) му плащат ежегодно от всеки дом във вид на кожи от собол. Ако ли пък той повели на дружината си да нападнат някоя страна и ако групата му успее да заграби нещо, то те общо (с Кана) имат своя пай от плячката”. Вижда се, че данъчната система на В.Б. е доста демократична и най-вер. повтаря по параметри системата, използвана в Стара Велика България*.

“Царят на българите... плаща данък на Царя на Хазарите* - от всеки дом в неговата държава - самурена кожа”, но въпреки, че бил васал на Хазария и синът му Мал* бил заложник там, “когато пристига кораб от страната на Хазарите в страната на Българите, то Царят (Канът, в случая Кан Алмъш*) излиза на кон и проверява това, каквото има в нея (стоката) и взема от него една десета част” - т.е. търговските закони били спазвани във всички случаи, а същевременно това показва, че между Хазария и В.Б. имало конкретен договор. “Ако ли пък пристигне Царят на Русите* (Скандинавците - Варяги) или друго подобно племе с робите си, то Царя (Кана) избира за себе си всеки десети”.

“Всеки, който се жени или устройва някакво пиршество, необходимо е да поднесе на Царя (Кана) дар във вид на продукти в зависимост от размерите на гощавката, а след това дава и на гостите, като например медовина, набиз, пшеница, която не е съвсем добра - черна и воняща, а те нямат и помещения да складират провизиите си. Копаят кладенци и закопават храната си там. По този начин, само след като изминат няколко дни, тя се разваля и променя вида си, придобива мирис, така че вече не може да се ползва” (често Фадлан се ръководи от желанието си да покаже илямската култура като превъзхождаща всички останали на земята и особено езическите. В същото време той не разбира и не познава българската култура, поради което изводите му са погрешни. Явно българите са приготвяли и напитки от зърното, за което в някои случаи то е трябвало да ферментира).

“Те (българите) нямат масло (маслинено, финиково), нито сусамено, нито пък мас. Вместо тези мазнини използват рибено масло. Това масло отвратително мирише, а оттам и храните им (вж. Чига*, която е “българската риба ксистон”, от Чист* - т.е. “свещен”. Използването на рибе масло е свързано както с религията, така и с митологията на българите - за да спаси човечеството и премине през водната стихия на Потопа*, Бога се превръща в риба; вж. Келти*, Заратустра*, Митра*, Перси*). От ечемика правят особен вид супа, която може да се нарече и напитка, тъй като я пият на малки глътки. Това правят както момичетата, така и момчетата. Понякога пък варят ечемика с месото, господата изяждат месото, а девойките ядат само ечемика. Ако месото е глава на козел, тогава момичетата могат да ядат от него” (ФА*; интереса е връзката между девойките и култа към козела, което може да е свързано както с плодородието, така и  с ритуали, свързани с конкретно божество; вер. съвсем не е случайно широкото използване на израза “Брадат козел” и до днес в съвременна България);

За тази традиция пише и Микаил Бащу* (ок. 819-900) в своето сказание “За щерката на Шана (Кана)” (СБ*), писано от 865 до 882 г., а вероятно пренаписано на арабица и ислямизирано през 904-905 г. от Микаиловия син Абдула (Хабдулла), за да бъде изпратено като подарък на Багдатския халиф Али ал-Муктафи (902-908) през 906 г. сл. Хр. В текста се казва, че ястието от ечемик и овнешко месо е свързано с култа към алп* (божество) Гарга или Гарван, който спасил хората от мрака и студа – най-вероятно образна митологична представа, а в този смисъл и древен спомен, за края на Ледниковия период към 8300 г. пр. Хр., откогато ледниците по планините над 500 м надморско равнище и на север от 50-тия паралел започнали да отстъпват постепенно, зимите да стават по-кратки и поносими, а летата по-дълги и благоприятни за флората, фауната и хората. Ето и самият епизд, който представяме в съкратен вид:

“Издигнали дивите (божествата) на остров Чулман (митичен остров в Северния Ледовит океан – наричан “Чулманско море” /СБ*, ДТ*/, или приказна територия някъде на североизток, в необитаемото пространство на север от 50-тия паралел)

висока каменна стена,

закриваща от людете

живителните лъчи на Слънцето.

Настъпил всеобщ мрак и студ.

Земята се покрила с лед и престанала да ражда.

А хората започнали да копаят пещери –

но смъртта ги настигнала и там.

…

Съобщил [добрият алп] Бат-Терек за човешката беда

на самия Господ-Бог (Тангра*).

Повелил Всевишният на алп Гарга

да разруши стената.

…

Дълго Гарга

работил сам.

[…]

И сам разбил стената.

Изгорили лъчите на Слънцето

алп Гарга.

Като огнено кълбо

паднал [той] на земята.

…

С лъчите на Слънцето

топлината, светлината и живота

се върнали на Земята,

възславили хората [алп] Гарга.

…

Угощавали се в негово име един друг [хората] с ечемичена

каша с месо.

Считали я за любимата храна на [алп] Гарга.

При това девойките ядели ечемика,

а юношите – месото.” (СБ*, ІІІ, 47, 73; тоест, само неомъжените моми и ноженените момци ядели разделно храната).

Вижда се, че всъщност това е един от празниците, свързани със Слънцето* и посветени на него, които са типични за българите със своето утвърждаване на живота, жизнеността, плодородието и градивността (срв. Трифон Зарезан*, Еньовден*, Игнажден*, Бъдник*, Коледа* и пр.);

Интересно е, че Ибн-Фадлан става свидетел на неща, които били факт съвсем за кратко – най-много за 2-3 години около посещението на Багдатското пратеничество (от май до август-септември 922 г.):

“Всички те (българите) носят на главите си особен вид шапки (Калпак*, Митра*, вж Древните българи*). Когато Царят язди той е сам, без конвой, с него няма никого. Когато се движи из пазара, то всички стават, никой не може да остане седнал, всеки сваля шапката от главата си и я слага под мишница (сваляли шапка по една заповед на Алмъш, вероятно свързана със самообявяването му за независим владетел, и която той бил принуден скоро да отмени, поради силното недоволство на българите, ДТ*). Когато Царят премине край тях, те пак слагат шапките на главите си. И точно така постъпва всеки, който влиза при Царя - малък или голям, това се отнася и за децата и братята му (т.е. Алмъш имал и други братя, освен кан Угър Мумин* /882-895/). Щом като се явят при него, те тутакси свалят шапките си и ги слагат под мишница, след това кимват главата си към него и сядат, после стават и стоят прави, докато той не им нареди, и всеки, който седи пред него, по-точно седи коленичил пред него, не вади шапката си, докато не излезе от него, при което я нахлупва, но чак след като излезе от царските покои.

 Всички те живеят в юрти (палатки, временни летни жилища) с една-единствена разлика - че палатката на Царя е много голяма. В нея могат да се вместят 1000 души, дори и повече, и в по-голямата си част е постлана с (!) Арменски килими. В средата на царевата шатра се намира неговия трон, покрит с (!) Византийски брокат. Имат и такъв обичай, че ако на сина на някой си човек му се роди дете, то първо го взима при себе си дядо му, преди това да е сторил бащата, и той (дядото) говори: “Аз имам над него по-голямо право, отколкото баща му по отношение на съдбата му, докато то (сина) не стане зрял мъж” (срв. Перси* и Древни българи*, според чиито антични обичаи детето не се отглеждало от бащата до 5-тата си година). Ако при тях умре някой от мъжки пол, право да го наследи има брат му, а не сина му” (в тази светлина може да се разгледат отношенията между синовете на Кубрат* и брат му Самбат* в периода 665-668 г., както и между Бат Оркан* /602-603/ и Гостун* /603-618/ през 603 г. и през 618 г., когато Бат Оркан се отказал да наследи Гостун);

Фадлан, който не прави разлика между живеещите във Волжка България българи и угри* (башкорти, башкири, себери*, маджари), пише още: “Видях в страната им много гръмотевици и ако гръм удари дома им, то те не се доближават до него, оставят го такъв, какъвто е, и всичко, каквото има вътре - хора, имущество и друго оставят го, докато времето не го унищожи, и казват: “Това е дом, над чиито жители съдбата се е разгневила”; И ако някой мъж (човек) убие друг, и то преднамерено, те го съдят заради тази му постъпка, а ако ли го убие без да иска, то за него правят ковчег от дървото хазанк (бяла топола), слагат го вътре, заковават го с гвоздеи и му слагат три питки и съд с вода, поставят и три парчета дърво, приличащи на седла от камили, закачват ги помежду тях и мълвят: “Ние го оставяме между небето и земята, където ще попадне на въздействието на дъжда и слънцето - може би Господ ще се смили над него”. И така остава закачен, докато времето не го унищожи напълно и докато ветровете не го избрулят и не разнесат праха му” (за отношението към убийството вж. Перси*);

“Ако (жителите на В.Б.) срещнат или видят човек, притежаващ енергичност и сръчност и познание за нещата, казват: “Този има право да служи на нашият Господ”. И така вземат го, слагат му на врата въже, закачват го на дърво, държат го, докато не издъхне. Преводачът на Царя ми разказа, че някакъв Синдиец се спрял в страната им и отседнал при владетеля (Кан Айдар /814-855/, Бат Угър* /882-895/, Кан Алмъш* /895-925/) продължително време, като му прислужвал (страната Синд* се намирала по долното течение и делтата на Инд, но може да се отнася и за СЗ Индия, и за источната част на Иран. Тук най-вероятно става въпрос за Микаил Бащу* - авторът на “Сказание за дъщерята на Шана (Кана)”, който по родословие е Синдиец, по-точно българин, чиито деди са се заселили в Синд вер. по време на елинистична Бактрия* /250-100 г. пр. Хр./, а след векове част от тях отново се завърнали в Ср. Азия, където продължили да бъдат наричани “Синдийци”. Индийските територии на Бактрия се отцепва в самостоятелна държава след 190 г. пр. Хр., в  т.н. Елинско-Индийско царство – вж. Древните българи*).

Той бил много ловък и му сечало пипето. А на една група от жителите на страната, й се приискало да тръгне на гурбет. Синдиецът поискал от Царя разрешение да се присъедини към тях. Царят му забранил. А Синдиецът продължил да настоява, докато накрая Царят се съгласил и му дал разрешение. Речено-сторено. Той тръгнал (вероятно през лятото на 900 г. сл. Хр.) с тях на кораба. Те забелязали, че той е подвижен и пресметлив, договорили се помежду си и рекли: “Този човек превъзходно може да служи на нашия Бог, нека го пратим да му служи”. Продължили пътя си покрай гора и те вкарали Синдиеца в нея, надянали му въже на шията, вързали го на върха на едно високо дърво, оставили го там и продължили пътя си” (ФА*). Този ритуал е по-скоро номадски - и по мястото, и по начина на изпълнението му. Вер. той е практикуван от някой не-българки етнос в състава на В.Б. Изглажда причината, поради която Царя не пускал Микаил с експедицията е било това, че в нея не са участвали българи или че не-българите, които са пътували с вожда си, са били основна част в състава й. В друг стар документ се казва, че Микаил Бащу се е удавил по време на експедиция към Урал през 900 г., тялото му било извадено от реката (Бела*) от спътниците му и тогава е окачено на някакво дърво (ДТ*).

Българите стриктно пазели оръжието си и имали специално отношение към него. Освен това “мъжете и жените влизат в реката, къпят се заедно голи и по никакъв начин не извършват прелюбодеание, а за това няма и възможност (къпането в река е свързано с ритуално причистване за Българите и ставало по големи празници, един от които е Еньовден* - 24 юни, на който през 922 г. присъствал лично и ибн-Фадлан - вж. Тангра*, Заратустра*, Митра*, Келти*, Перси*, Самодива* и пр.). А който си позволи да блудства, независимо кой е той, оковават го с четири железа (като палешници - б. пр.), завързват към тях и двете му ръце и двата му крака, а след това ги разсичат с топор, започвайки от тила и стигайки до бедрата му. Също така постъпват, ако провинилият се е жена. След това закачат всяко парче от него или от нея на едно дърво. Употребих и положих всичките си усилия в старания жените да се закриват (забраждат) от мъжете, но не успях да ги вкарам в пътя. Те убиват крадеца по същия начин както убиват прелюбодееца” (ФА*).

До река Атил (Волга*) се намирало голямото международно Пазарище, което Фадлан описва така: “И когато ние пристигнахме при Царя* (Кана), намерихме го, че е спрял за отдих и временен престой в така наречената Халджа (срв. Аладжа*; това показва, че името на Аладжа манастир* не може да се извежда от турското alaca: “пъстър” /ЕБ*/, а от българо-авестийския езиков фонд - Ала*, Хала*: “среден”, “централен”, “блестящ”, “свещен”; оконч. -джа = -ча*), всъщност тази местност бе разположена между три езера - 2 големи и 1 малко, и между всяко от всички тях (езерата) нямаше нито едно, на което можеше да се достигне дъното. Между това място и между огромната река, течаща към страната на Хазарите, известна с името Атил, разстоянието беше около фарсах (2250 м). И така покрай тази река се намираше Пазарището, което става по всяко време и там се продават много полезни стоки (употребената дума включва оръдия на труда, мебели и всички домашни потреби - б. пр. ФА*) с голяма стойност.” (ФА*).

Когато говори за Русите (= Скандинавците, Варягите), Фадлан, който явно във В.Б. се среща с тях, дава още сведения за това Тържище: “видях Русите*, които пристигнаха по търговските си дела и се разположиха на река Атил (Волга*). Не съм виждал хора с по-съвършено телосложение от тяхното. Можеха да се оприличат с палми - с руси коси, с румени лица, с бели тела (вж. описанието за Славяни*, които са по-тъмни). Те не носят куртки*, нито кафтани, но мъжете носят киси (парче тъкан, обикновено от вълна, служещо едновременно и за покривало, и за постеля, и за плащ), с които те покриват едната си страна, при което едната им ръка остава навън (т.е. те в облеклото коренно се различават от Българите и въобще от Сакланите*. Същевременно при погребението на един знатен покойник, те шият специални дрехи за мъртвеца, които включват “шалвари и гети, и ботуши, и куртка, и кафтан от брокат със златни копчета, ...шапка, също от брокат и самурени кожи”. Това може би показва влиянието, което изпитвали Русите* /скандинавците/ - търговци, от народите, с които са в делови контакти). Всеки от тях носи със себе си брадва, меч и нож, при това той никога не се разделя с тях. Мечовете им са плоски, с бразди (за изтичане на кръвта) по тях, франкски (германски), и от крайчеца на ноктите до шията на всеки Русин* има нарисувани изображения на хора и предмети и на други подобни (татуировката е чужда както за Българи и Саклани*, така и за Славяни*)...

Идват от страната си (по Austvegr: “Източният път”, вж. Киев*), привързват корабите си на Атил (на пристана при Пазарището във В.Б.), а това е голяма река (т.е. свързва много страни - в 922 г. това са България на Симеон І* /893-927/ с пазара Балчуг* в Кучково* /Москва*/, Хазария*, Киевска рус*, североизточните народи, Европа с Азия и пр.). На брега й (при Пазарището) стоят построени домове от дърво. В един такъв дом се събират 10 или 20 (човека) - повече или по-малко. Всеки от тях си има свое легло, на което той седи, а заедно с него са девойки красавици за търговците. И ето, че един от тях (Русите*) се съвокуплява със своето момиче, а приятелят му го гледа. Понякога те се съединяват, цяла група от тях се намират в подобно положение, намират се един срещу друг, влиза търговецът, за да си купи някоя мома, и ги сварва, съединил се с нея, и той, Русинът, не я оставя, или пък частично удовлетворява своите потребности; Те (Русите*) задължително всеки ден си мият лицата в тавите с най-мръсната вода каквато може да има, и най-нечистата. Това става така: всяка сутрин девойката носи вода в голямо ведро и го поднася на своя господин. Той измива в него ръцете, лицето и косите си. Мие ги, реше ги с гребен във ведрото. След това се секне и плюе в него и така не остава никаква мръсотия по него, но всичко остава във водата. Когато той свърши с тоалета си, девойката занася ведрото до седящия редом с него другар и той върши това, което е извършил предидущият. И тя продължава да носи ведрото от един на друг, докато не обходи така всички, намиращи се в дома, и всеки се секне, плюе и мие лицето и косите си в нея (вода);

И веднага, след като техните кораби пристигнат на това пристанище, всеки от тях излиза и носи със себе си хляб, месо, лук, мляко и набиз (вид напитка), и така, докато не достигне до дълга, забита в земята греда, на която има изсечено лице, наподобяващо лице на човек, а около нея (колове) с по-малки изображения, а зад тях стърчат високи трупи, забити в земята [този вид идоли, които някои учени смятат за Славянски*, тук ясно са определени като Скандинавски - Варяжки. Това подсказва, че и при З. Славяни те са заимствани от Скандинавците, вер. още по време на оформяне на славянския етнос до към V-VІ век. Същевременно този извод не противоречи нито на късното наименователно персонализиране на Перун* от Източните Славяни, нито на пред-Перуновата славянска традиция да се правят такива фигури за конкретни и при това живи хора – вж. Киев*, Самбат* (Кий)].

И така, той се приближава към голямото изображение, покланя му се и произнася следните слова: “О, господарю мой! Дойдох от далечна страна. С мен пристигнаха толкова и толкова девойки и толкова и толкова самурени кожи”, и така, докато не изреди всички стоки, които е донесъл със себе си - “аз дойдох при теб с тези дарове” - след това оставя всичко, каквото носи със себе си, пред гредата - “искам да ми изпратиш търговец, притежаващ много пари и дирхеми, за да купи от мен всичко, каквото пожелая, и да не ми противоречи в нищо, за което му говоря”. И след това си отива. И все пак ако... идването му се протака, то той отново пристъпва с подарък - втори и трети, и ако /пак/ му бъде трудно..., той поднася подарък на всяко от по-малките изображения...”; Жените на Русите носели на гърдите си кутийки с пръстен от желязо, сребро, мед или злато, в който имало нож. Носели и гердани от зелени керамични мъниста, като броя на герданите зависел от състоянието на мъжа й - на 10 000 дирхема се давал един гердан, “така че на шията на някои от тях висят много редове гердани”. Те били изключително нечистоплътни, “но мият ръцете си след ядене”; Когато “някой от тях (Русите*) се разболее /те правят за него палатка/ встрани от тях и го захвърлят там и го оставят в нея за известно време на хляб и вода, не се доближават до него, не разговарят с него, но го посещават всеки три дни, особено ако е бедняк или роб. Ако той оздравее и стане на крака, връща се при тях, ако ли пък умре, то те го изгарят. Ако той е бил роб, то те го оставят в такова положение, така че да бъде изяден от кучетата и хищните птици. Ако ли пък хванат крадеца или похитителя, завеждат го до дебелото дърво (идола), завързват на шията му здраво въже и го окачват на него завинаги, докато се разпадне на части от ветровете и дъжда”; От общата картина, която Фадлан описва за Пазарището, и от отделните детайли, се вижда, че всеки етнос спазвал своите собствени закони и нрави, което вер. било част от регламента на тържището и се приемало от всички. Това се потвърждава и от описаното от арабския хронист погребение на “един известен” русин (Олег*), станало в района на Пазарището, при което била спазена дълга поредица от ритуали продължили 10 дни.

За столицата на съседния на В.Б. Хазарски хаканат* (каганат), която Халифският пратеник по политически причини не е бил в състояние да посети през 922 г., Фадлан пише следното: “Царят на Хазарите* има огромен град (Итил*, в тогавашната делта на Волга*, северно от по-сетнешния Астрахан*) на река Атил (Волга), състоящ се от две части - в едната живеят мюсюлманите [и всички останали], а в другата Царят и неговите приближени”. А международното положение в тази част на света описва така: “Хазарите и техният Цар, всички юдеи, саклабите (сакланите*, т.е. Българите) и всички, които граничат с тях, Му (на Багдатския халиф) се покоряват и той се отнася с тях както към роби, а те покорно се подчинявали”. Не може да не се отчете това, че Фадлан поставя Българите (саклани*), като втори етнос в Хазария и единствено значим, заедно с хазарите, както в Хаканата, така и в целия посочен ареал. В същото време на запад и Хазария* и Волжка България граничат с мощната империя на Борис І* (852-914), Симеон І Велики* (893-927) и Петър І* (927-969). Самата Волжка България има в свое подчинение много народи и достатъчно ресурси, за да се развива и да отстоява самостоятелността си, което и прави поне до средата на ХVІ-ХVІІ в. Затова васалното й положение спрямо Хазария през ІХ и Х в. едва ли трябва да се обясни единствено с военната мощ на Хаканата (В.Б. отхвърля зависимостта си от Хазария през Х в., когато това прави и княжеството Кара-Булгар: “Западна България” или Черна България* със столица Батавил* (Путивл) - за която Император Константин VІІ /913-959/ твърди, че тази българска “държава” може да бъде използвана като съюзник против Хазария - БИХ*).

Разделителна граница за периода от VІІ до Х в. е гражданската война в Хазарския Каганат от ср. на ІХ в., когато т.н. Кавари - хазари по произхад (според изворите - три племена с общ “архонт”), бягат при Маджарите и по-късно играят важна роля в тяхната история и в Маджаро-Българските отношения, а част от българите се оттеглят на С. и образуват към 895-925 г. т.н. Волжка България. Тогава в С-СЗ част на Хазария се появяват Хорезмийски гарнизони и поселища, в пряка връзка с това, че основната армия на хазарския Каган била от наемници Хорезмийци (БИХ*). Секеите (Сикули, Секлери, вж. Морут*) се заселват и във В.Б., и при р. Муреш в С. част на Крумово-Омуртагова България, а в освободените от Българите земи във Волго-Донския периметър се настанили Маджарите с Каварите.

От общността, съставляваща В.Б. далеч не всички изповядват ислям (Фадлан /ФА*/ в 922 г. отбелязва това, като то се подкрепя и от Гази-Барадж /ДТ*/). Дори има вероятност мюсюлманите да са съвсем ограничен кръг около Кана, чийто предтеча като васал на Хазарския каган (хакан), вер. е бил принуден да го приеме през 737-738 г. (в т.с. главната причина за оттегляне на този бълг. клан към Ср. Волга след средата на ІХ в. едва ли е религиозната принадлежност (на кана), още повече, че хазарския Каган (Хакан) приема юдаизма чак в 861 г., БИХ*). А официалното приемане на исляма на 16 май 922 г., от една страна, дава възможност за консолидиране на различните етноси и групи в състава на В.Б. и повисшава централизацията на властта и личната мощ на Кана (което пък е в синхрон с общия процес на феодализация, протичащ в Европа и З. Азия). От друга страна, новата религия осигурява здрава политическа връзка с Арабския халифат, даваща сигурност, стабилност и свобода на действията на В.Б. спрямо Хазарския каганат, който повече не може да се меси безнаказано във вътрешните й работи и политиката й. От трета страна самият Каганат влиза към 30-40-те години на Х в. в дълбока криза (вер. свързана и с неспособността му да се модернизира /феодализира/ в достатъчна степен), която стига до агония и води до разпадането му (БИХ*).

Това последователно развитие на В.Б. обяснява късно извоюваната независимост от Хазария (Х в.), но разкрива и още един, по-прикрит проблем - етническата и властовата нехомогенност на обществото й. Управленската структура и децентрализация до 922 г. във В.Б. - наследена от Стара Велика България*, която все още е по-близо до античната демокрация, отколкото до пирамидалната феодална власт, не позволява на Кана и неговата администрация да взимат еднолични решения, задължаващи и обвързващи безприкословно всички субекти в държавата. В същото време традиционния закон налага на Върховния кан да съблюдава етническите и религиозните различия, както правата на князете на отделните общности, съставляващи Канството. Т.е. Канът има по-голяма власт спрямо собствения си етнос и обитаваната от него територия, която е съпоставима с властта на съюзните и васалните князе в лично управляваните от тях етнически княжества. В сравнение с властта си в своето княжество, Канът има по-малка власт спрямо цялата държава.

Мултиетничността на В.Б. е приета като факт от съвременните изследователи. Арабинът Фадлан също я засвидетелства, като описва един (или два) не-български начин на погребение с изкопаване на странична камера в гроба (открити от археолозите и по-южно от Камския район на В.Б.), за който подчертава, че е мюсюлмански и хорезмийски. Вер. и ритуалното убийство на по-изтъкнати хора също не е българска традиция - начинът на осъществяването му е по-скоро номадски, а заедно с това е засвидетелстван в номадска Хазария, където имало традиция да убиват царя си на 40-та година (по реципрочни причини).

Въпреки че се констатира голяма езикова и етническа близост межда Българи и Хазари (но и м/у Хазари и Уйгури; БИХ*, с. 121), а според арабските хронисти - те са възможно най-близки по своя произход, език, стопански живот и манталитет спрямо околните народи (БИХ, с. 115), което най-вероятно е на база на близостта на древните им поселища в общия културогенен район в Ср. Азия, категорично се констатира, че в Хазария доминира номадската икономика. Докато във Волжка България и в Днепро-Дунавска България властват уседналото стопанство и култура (това не може да ни учудва, като се знае, че Българите са древен търговски, занаятчийски и земеделски народ, свързан с този вид и степен на култура в Двуречието /до VІ в. пр. Хр./, Персия /VІ-ІV в./ и елинистична Азия /ІV-І в./, представена от Бактрия*, Елино-Индийското царство и Партия* - вж Древните българи*. Според своите характеристики, Хазарите най-вер. са едно от всичко “43 номадски скитнически племена”, които населявали “Согдиана* и Сакистан*”, “в Апахтарх” - “между Арея (С. Иран) и Туркестан, при планината Имеон”, към периода на ІІ в. пр. Хр. В т.с. те са по-близки с Аланите* и вер. често са уеднаквявани с тях. Такова смесване обаче хронистите са правели и между Българи и Алани*, което поставя въпроса колко от сведенията за Алани в Хазария се отнасят до Българите /бащата на Микаил Бащу е пратен в Самандар*, където са земите на Чдар-болгар/, при положение, че Хазарите са били ясно различими в положението си на властващи).

Приема се, че именно заради номадското си стопанство Хазария има ограничен прираст на населението, докато в двете Българии се наблюдава тенденция към демографски подем (БИХ*, с. 117; но по-скоро това е факт и в трите Българии, т.е. и в Батбаянова*, известна в Х в. като Черна България*). Прирастът, разбира се, е право пропорционален на стопанските възможности и икономическата кинетика в държавата. А те са свързани както с традиционната култура, която носи основният етнос, така и с възможностите на този етнос да бъде в активна прогресивна позиция спрямо стопанските тенденции и в макро-икономическия район, в който се реализира страната, и в Света - в случая от Ц. Азия и З. Индия до Египет, Византия, Франкската империя и Испания. Затова загиването на Хазария (през Х в.) и възхода на Волжка България (от вт. пол. на ІХ в.) и Аспарухова България* (от VІІ в. натам), са в синхрон и с възможностите на Българите (и на Хазарите) да преминат от един стопанско-политически модел на обществото - античния, в новия - феодалния. Докато Хазарският модел и държава загиват, във Волжка България (както и в Днепро-Дунавска България) именно водещият и управляващият етнос - Българите, се справя отлично с този Рубикон и завършвайки процеса на обществената промяна с приемането на синхронизираната с феодализма ислямска религия, извежда държавата в новото измерение на света.

Причините, поради които Волжките българи* приемат точно исляма, а не някоя друга религия, са много. От една страна това е васалното положение на тази българска група, която е в естествена опозиция с властващата Хазарска върхушка. Частично приели исляма още през 737 г., те го използват като оръжие срещу Хазарите и за опазване на самостойното си положение в рамките на държавата. Когато в 861 г. Хазарите приемат юдаизма, религията още по-съществено служела за щит на приелите я българи срещу хазарското вмешателство във вътрешните им работи, и осигурявала подкрепата на Арабския халифат. Същевременно този български клан имал съществена причина да се разграничи и от Кана (или Кановете) на останалите българи в периметъра на Хазария, които най-вер. се стремели към обединение на целия етнос в рамките на страната. Не може да се пренебрегне и това, че след оттеглянето си около 850 г. на север по Волга, българите-мюсюлмани влезли на изток в близък контакт с народи под пряката власт на Арабския халифат и исляма предпазвал В.Б. както от непосредствена Арабска инвазия, така и от нападения от страна на васалите на Халифата. При това основните сили на християнизиращата се от 852 г. и християнска от 863 г. Днепро-Дунавска България били сравнително далеч, за да защитят В.Б. при вражеско нахлуване, а и Дунавска България не би могла да е източник на непреодолима или непосредствена опасност за Волжките българи*. Съвкупността от тези факти предопределило ислямското бъдеще на В.Б.; вж Стара Велика България*, Кубрат*, Батбаянова България*, Аспарухова България*, Държавата на Само* (Самбат*), Киев*, Половци*, Хазария*, Алани*, Авари*, Варвари*, Готи*, Руси*, Славяни*, Балчуг*, Кучково*, Борис Годунов*, Владимир І Святой*, Добриня* (Добрина*), Аспа Асеневич*, Асеневичева* (Осеневичева*), Кота*, Коловрат*, Кобила (2)*, Кучка*, и пр.;