Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.05.2020 02:41 - II. Волжка България - хронология на съблитията преди и по време на отделянето си от Царство България
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 485 Коментари: 1 Гласове:
3

Последна промяна: 16.05.2020 05:00

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ (2) – хронология на събитията преди и по време на отделянето на В.Б. от Западна България;

В 893 г. се състоял общобългарският Събор в Плиска, на който било взето решение да се прогонят от територията на държавата всички чуждестранни свещеници-проповедници и по цялата страната да се проповядва божието слово само на български и единствено чрез книги и помагала, писани на ср.-българската азбука.

Скоро след това, през 895 г., основателят на бъдещата В.Б. принц Алмъш* (895-925) свалил от престола брат си Бат-Угър Мумин* (882-895) или Мардукан* ~ Мардуан, Марджан, и се възкачил на трона в град Болгар*.

В същата 895 година дворцовият секретар Микаил Бащу* (ок. 819-900) направил преброяване на населението на целия управляван от Болгар феод. В него живеели “190 хиляди човека (мъже, глави на семейства), говорещи на киргизко и баджанашко (печенежко) наречие на сабаните (вж. Печенеги*), 180 хиляди – на арски (фински и балтийски), 170 хиляди – на маджарско или башкортско (угърско) [наречие] и 10 хиляди – на хонски (вж. Хон*, Хони*) наречия – бурджанско (българско) и сербийско (чувашко). Всички говорещи на сабанско (род печенеги*, масагети*) и бурджанско (“хонско”) наречие съставлявали числото на българите (т.е. 190 000 + 10 000 = 200 000 др.-ирано-езични)… След 14 години (в 909-910 г., когато вече Алмъш* бил в активна съюзна връзка с Багдатския халиф Джафар ал-Муктадир /908-932/) новото преброяване показало вече 320 хиляди [волжки] българи…” (ДТ*, с. 48).

Следва да се има предвид, че в 895 г. земите на запад от Волга и на изток от среден Днепър*, където именно е и областта Кара-Булгар с градовете Караджар* (Чернигов*), Батавил* (Путивл*) и Балтавар* (Полтава*), не влизат във феода на Алмъш след възкачването му “в далечния северен [град] Болгар” (ДТ*, с. 47). По двете страни на долното течение на р. Ока* живеели Мурдасите (Мордвите). Градът-крепост Караджар* (Чернигов*) бил в ръцете на Хазария*. Град Самбатис* (Киев*) или Бащу* бил под управлението на скандинавеца Олег* (Салах-би) и Киевския анчийски* войвода Джун (син на Ас, Джир или Джир-Ас, рус. Дир, убит през 870 г. от Ас-Халиб = рус. Асколд), а родения в 870/871 г. към 25-годишен принц Угър-Лъчин* (рус. Игор) може би вече стоял под стража или бил затворен директно в Киевския зандан (затвор).

Олег* и Джун най-вероятно, поне формално, били под властта на Българските царе Борис І* (852-914) и Симеон І* (893/914-927). Показателно в това отношение е съобщението, че още през 885 г. Хазарския бек Арслан (син на Чинавъз) уговорил “глуповатият” Хазарски хакан Исхак (858-895) “да започне война с печенегите*, с цел да остави България без главния си съюзник” (ДТ*, 45). През 885 г. има само една единна България, управлявана от Борис І*. Едва с възкачването на Алмъш* на трона в град Болгар през 895 г. може, и то с много уговорки, да се говори за втора България – тоест за ислямската Волжка България*. Самата Хазария*, съюзница на Византия, е от есента на 893 г. и 894 г. във война с България, където – в Добруджа* (през 893 г.) и по-късно (в 894 г.) към района на Панония, по същото време е изпратен от хазарите Арбат* (882-907).

Ето как се подреждат хронологично по-важните събития по границите на България от 814 г., когато починал Върховният владетел Крум* (787-914), до отделянето на Волжка България през 895-927 г.:

814 г. На излизане от град Кан* (дн. Муром, на ок. 1500 км от устието на Дунав) е улучен със стрела в гърлото и умира Императорът (Кана Субиги*, Великият кан) Крум* или Караджар* (878-814; от др.-бълг. Кара*: “Запад”, и наставката –tzar/a: “цар/а”, срв. Маламир* /831-836/, наречен в надпис Малiамирцаре - “KANE-CYBYГH MAЛIAMHP-TZ(АР)Е…”). Възкачва се синът на Кан Крум – Омуртаг* (814-831), а в източния район започва да управлява като областен предводител (къметъ, комит) Айдар (814-855), полу-брат или първи братовчед на Омуртаг (срв. Морут*, който по същото време е комит на една от западните области на България);

821-824 г. “Великият кан” или Кана-събога Омуртаг* укрепва границата с Германия, подчинява наново разбунтувалите се и побягнали от р. Тимиш* и настанили се, в очакване на Франкска закрила от Людвик Благочестиви (814-840) край Германската граница, безименно славянско (склавинско*) племе – наричано условно от българите “Тимочани” (по българското име на р. Тимиш*, Тимеш). Там пътьом Омуртаг разбива и подчинява нахлулите от Хазария в Панония маджари и после се насочва на изток, където при Харка* (дн. Харков) нанася страховит разгром на настъпилата Хазарска армия в едно единствено сражение, в което участва и областната войска на кан Айдар – на брой 20 хиляди, а именно: “5 000 българи, 10 000 анчийци*, 3 000 саклани-уруси, и войската на Джирския (Ростовския) таркан Будим - 2 000 датчани и ак-саклани-уруси”. След погромната победа на Омуртаг*, при която врага бил преследван и избиван от Харков “до Малък Дон” (Донец, на около 35 км от Харков), където вероятно били акустирали корабите на агресорите, от всичките “70 000 бронирани в желязо тюрки” и общо към “100-хилядна” хазарска армия “се върнали в столицата [Итил] в най-жалък вид едва 7 хиляди”. И този погром станал след като първоначално хазарските войски унищожили поне половината от 20 000-ния отряд на кан Айдар (ДТ*, с. 31, 32);

831 г. Умира Българският император Омуртаг* (814-831) и се възкачва малолетния Маламир* (831-836; “Кане събāги Малıамир-царе…”), като България фактически се управлява от кавкан Исбул* (може би брат на Омуртаг ? или на Айдар /814-855/ ?);

832 г. Хазарският хакан Урус (824-840), син на Асанкул* и внук на Сарачин* (759-787) – бащата на Крум*, след смъртта на Омуртаг* се съюзил с Галиджките (Новгородците) скандинавци, датчани и склави* (“улчийци”, настанили се там през 845 г., когато са прогонени от остров Артан: “Балтика”, в Балтийско море). Отряд галиджийци, водени от Халиб, преминал с кораби (ладии) на изток и на юг по Волга* и разгромил областта (“бекство”) Болгар, а после, по заповед на Урус, провели опустошителен набег срещу Тимер-Врата (? Дербент*) и Азърбайджан. След това Хазарските печенеги били изпратени да нахлуят в Крим* и нанесли значителни вреди;

836 г. На Българския императорски трон са възкачва Великият (О’мир*) Пресиан* (836-852), внук на Омуртаг*, който имал проблеми с Византия и му се наложило да превземе град Филипи, докато юношата-престолонаследник Борис* (цар в 852-914 г.) заплашвал със свой отделен корпус града-крепост Солун*, а пък "чичовците им" се разпореждали по поречието на Вардар* и в днешна Албания;

840 г. Старшият син на Айдар (814-855) – Джилки* (855-882), нанесъл поражение на печенегите (в Хазария*) и ги заставил да се завърнат на р. Урал (Яик, Джаик). Едва след това синът на анчийския* войвода Будим – Ас (Ас-Джир, рус. Дир), можал да извършил поход срещу Новгород (“Галидж”) и град Ростов (“Джир”), и отново ги подчинил на областния български кан Айдар (814-855);

В подчинение на Айдар, във Вътрешната област имало 500 хиляди дома, включително 50 000 български, в северната част (Галиджка област, Ростовска област и др.) – 600 хиляди, във Външната област и на изток от Волга – 173 000 данъкоплатци (домове, рус.- двора: “дворове; стопанства”), плащащи налог, равен на стойността на една кожа от белка (“куница”, ДТ*, ФА*, ПВ*);

852 г. Възкачва се  Император Борис І* (852-914) - “в година 6360 (852), индикт 15” (ПВ*), чиято първа задача била да проводи пратеници при Германския император Людвиг І Германски (826-876) в Майнц за потвърждаване на договора за Българо-Германските граници от 845 г. и посолство до Византийската императрица Теодора (842-856) със заплаха за инвазия и “надменни речи” (Генесий; ИЗ*);

Още същата година “…облак от франки (германци) покрил цяла България...” (Теофилакт Охридски, ИЗ*), тоест Людвиг І Германски (826-876) нахлул в западните български земи в противоречие с договора от 845 г., където искал да окупира Чехо-Моравските земи, влизащи в Българските предели, а вероятно и Блатненските територии;

853 г. Срещу настъпващия Людвиг Германски тръгнал на военен поход Борис І*, заедно с местните войски от Средно-Дунавските области, в т.ч. и на васалния на България Моравски кназ Ростислав (840-870); както се вижда и от други случаи – нпр. битката на Омуртаг* (814-831) с Хазария при Харка* (дн. Харков*, Украина), пряко застрашените области излизали срещу врага със своята войска, а към нея се включвала и изпратената от Върховния кан армия, формирана в централната част на държавата и стояща там като основна военна сила на Българския владетел. Обединената българска армия била възпряна от силите на Людвик Германски, който обаче не спечелил от Борис І права над областта, управлявана от Княз Ростислав, защото през 855 г. Германия отново организирала нахлуване в Моравия. Независимо от това, се предполага, че при преговорите, проведени между Борис І и Людвик І Германски след тези военни сблъсаци – завършили видимо без явен победител, били възстановени мирните отношения между двамата (ИЗ*);

855 г. През тази година Ростислав (840-870) се противопоставил толкова успешно на Людвик Германски (826-876), може би само със своята войска от военно-реорганизираната заради постоянната германска заплаха своя област, че нахлул и в Германските територии. Известно е, че Върховният владетел Борис І (852-914) не изпратил централната българска армия, но изглежда това не било нужно след извършената подготовка за отразяване на германския удар, и същевременно не е определящо. Ясно е обаче, че през 855 г. армията на васалния на Германия Хърватски княз Терпимир (845-864) не заплашвала в тил Моравските войски, както станало през 853 г. (ИЗ*). А това означава, че лично Борис І парирал действията на хърватите, още повече, че той се намирал и постоянно, и дълго време, в относителна близост до Българо-Хърватската граница – в Брегалнишко-Охридския район, където приел и християнството през есента на 863 г.

След смъртта на Сръбския княз Властимир (†ок. 850 г.) Сръбската етническа област (саклания*), която имала и български администратор или била под общата власт на управителя на юго-западния комитат на България (ИБИ*), била поделена между тримата Властимирови синове – Мутимир, Строимир и Гойник. Борбата за надмощие между тримата сръбски князе отворила вратите за хърватско-германските и за византийските интриги, и то точно по време на Германските апетити към района на Моравия. Борис І изпратил един български отряд, за да укроти обстановката в Сръбската област, но “сърбите го така силно разбили, че дори взели в плен сина му Владимир (Пресиан*), заедно с дванадесет-те велики боиляди (главните боили, които командвали отрядя).” (Конст. Багр., ИЗ*). Тогава Борис І* се принудил да отиде лично в Сръбската област, което, въпреки ситуацията, направил без армия – неопровержимо доказателство, че Сръбските земи били част от България. Той раздал правосъдие и успокоил страстите в сакланията*, парирал чуждите интереси и явно подкрепил законниятт наследник на Властимир – княз Мутимир, защото именно Мутимировите синаве – Борена и Стефан, изпратили Борис І, сина му, боилите и другите пленени по-рано българи до източната граница на етническия сръбски район, до град Раса или Рашка* (на р. Рашка при Нови Пазар, Сърбия; ИЗ*), вероятно за да не бъде нападнат от някой от недоволните братя и привържениците им. “За тая услуга Борис им дал големи дарове, а те в замяна поднесли му като дарове: две души (роба), чифт соколи, две кучета и 90 кожи (γουναι = за кожух), за което българите казват, че е договорен знак (данък).” (Конст. Багр.). Най-вероятно тези 90 кожи, които може да са и от белки, отговарят на броя на домовете (родовете), деклариращи васалитета си към Борис І* и България; при родово-битовата система на склавините (славяните*) едни род (дом) означава поне едно главно селище (от това може да се предположи, че Сърбите* по това време са 90 рода, живеещи най-малко в 90 села);

Скоро след този акт на Борис І тримата сръбски братя-князе въстанали един срещу друг и Мутимир, който искал да управлява сам, победил Строимир и Гойник, уловил ги и ги изпратил на Борис І*. Мутимир запазил при себе си и под надзор само сина на Гойник – Петър, който по-късно сполучил да избяга в Хърватско. На Строимир в България му се родил син Клонимир, когото Борис І оженил за българка, а пък у него се родил син Чеслав, който израстнал при българския царски двор (Конст. Багр., ИЗ*). Тоест съпругата на Клонимир и майка на Чеслав била българска принцеса;

През 855 г. Борис І* започнал Брегалнишката мисия* (855-863) в стратегическа близост до района на сърбите и до границата с Хърватия, но същевременно удобно разположен и срещу склавиниите* около Солун и в Северна Тесалия, от които също можело да се очакват неприятности, инспирирани от Византия или от Германия и Папата;

В същата 855 г. (!) мюсюлманина Джилки* (855-882) или Хабдулла Джилки заместил починалия си баща Айдар (814-855) на областния трон. Братът на Джилки – Лъчин* (855-883), изповядващ традиционната българска религия (Митриянство, вж. Митра*, Еньовден*), замислил преврат, за което бил подпомаган от Хазарския бек Иляс (843/855-870) – син на Дима-таркан (рус. Тмутаркан*) и пра-внук на Бесерман* (759-787; брат на Сарачин* /759-787/).

858 г., започва Хазарската мисия (858-859) на Кирил и Методи*, с маршрут Херсон, Фанагория* (Тана*), Итил* и Дербент*. Същата година Хазарският бек Иляс извършил преврат и поставил на Хазарския трон послушния нему син на Хакан Манас (840-895) – Исхак (858-895), и в съюз с Лъчин* завладели областната столица Балтавар* (Полтава*), изтласквайки мюсюлманина Джилки в Караджар (Чернигов*, на р. Десна*). След това Хазарският бек Иляс и възкачилият се на трона на Балтаварска (Полтавска) област Лъчин – и двамата принцове от рода Дуло*, се отправили срещу Киев*, който явно не бил подвластен на областния кан-управител Джилки, а директно на Борис І*. Управител (? буруи-таркан*) на Киев бил войводата на анчийците* Джир-Ас (рус. Дир). Хазарският бек Иляс (855-870), който служейки на Византия приел християнството, а отивайки след това в Хазария* - приел исляма (! за да не приеме иудаизма), предложил на Киевския войвода Джир-Ас (Дир) – от името на Хазарския хакан Исхак, да признае неговата власт, срещу което обещал да “дари на Киевската и на Уруската области статут на независимо от Кара-Булгар (“Западна България” = Дунавска България) канство Рус (Урус), с център Киев” (ДТ*, с. 35). Киевският войовода (“сардар”) отлагал отговора си две седмици, чакайки да получи помощ, но накрая бил принуден да приеме условията. Джир-Ас (Дир) получил титлата на руски (уруски) областен княз (бек) и управлявал под наблюдението на Хазарския наместник Ас-Халиб (рус. Асколд, ПВ*), който влязъл в града и се настанил там с отряда си в т.н. “Хазарски квартал” (кварталът бил най-вероятно до т.н. "Яхудска врата" = "Иудейската врата" или "Юдейска врата", която е една от "трите врати" на Киевската крепост Бащу).

Киев и областта, управлявана от Джир-Ас (рус. Дир, ПВ*), станала васална на Хазария, на която се плащал данък и за чиито нужди се изпращали войски. Полтавска област със столица Балтавар* (дн. Полтава*), чийто владетел станал Лъчин* (858-883), била по-скоро съюзна на Хазария, отколкото васална. “Римската църква” в Киев (? Оногондурската епископия*) по заповед на Иляс била подчинена на “Хазарския квартал” на града и Хазарският бек задължил яхудските (юдаистките, хазарските) данъчни чиновници да взимат от нея арендна плата.

856-857 г. И през двете години Людвик Германски воювал с чешките и с полабските склавини* (славяни), които били привлечени в орбитата на Ростислав, стремящ се към автономия. Борис І вероятно нямал много против поведението на Ростислав, защото Моравия се явявала физически и политически буфер между Германия и България;

860 г. Хазарският бек Иляс (855-870) заповядал на Джир-Ас (Дир) и на Ас-Халиб (Асколд) да нападнат Константинопол (“град Рум” = Цариград, Константинопол; може да е и град от района на Крим, в т.ч. Херсон, а може да се отнася за съвместна с арабите акция). Двамата изпълнили заповедтта, но понесли големи загуби. Войводата-княз Джир-Ас (Дир) приел християнската вяра, което следва да се свърже пряко с действията на Борис І* и с Хазарската мисия (858-859 или 859-860 г.) на Кирил и Методий*.

Руската хроника поставя похода на Асколд и Дир в 866 г., приписвайки го на скандинавците (варягите*), каквито били само Асколд (Ас-Халиб) и неговия отряд: “В година 6374 (866 г.). Тръгнали Асколд и Дир на война против гърците и пристигнали при тях в 14-тата година от царстването на [Борис І] Михаил (852-914). Царят (Михаил ІІІ /856-867/) пък бил в това време в поход срещу агаряните (арабите), стигнал вече до Черната река, когато епарха му изпратил вест, че Рус (Скандинавия) пристига в поход срещу Цариград, и възвърнал се царя. Ония (Асколд и Дир) пък влезли вътре в Златния Рог, множество християни убили, обсадили Цариград с двуместни кораби (т.е. лодки). Царят (Михаил ІІІ) с труд влязъл в гарада и цяла нощ се молил с Патриар Фотий (858-876, 877-886) в църквата на Свята Богородица във Влахерна, и изнесли те с песни божествената риза на Света Богородица, и намокрили в морето нейните поли. Било в това време тишина и морето било спокойно, но тогава внезапно се вдигнала буря с вятър и отново се вдигнали огромни вълни, размятали корабите на безбожните руси, и ги приковали към брега, и ги разтрошили, така че немного от тях успели да избегнат тази беда и да се върнат у дома си.” (ПВ*);

861-863 г. Война на Хазария с Византия, “разпалена от [Хазарския бек] Иляс” (ДТ*). Това съвпада с “вътрешните неуредици в [Арабския] халифат” през 862 г., чийто край се бележи от кампанията на Мелитинския емир Омар в Малоазийските земи на Византия през лятото на 863 г. Омар превзел град Амисос (Самсун) на Черноморското крайбрежие и достигнал до Синоп преди Михаил ІІІ (856-867) да успее да съсредоточи войски и да му бъде нанесено решително поражение в долината Гиринт от Стратега на Тракийската тема Петрон, брат на Цезаря Варда, на 3 септември 863 г. (ИЗ* - І, 2, с. 19, 20).

861 г. Синът на Императора на Източната франкска държава (Германия) Людвик І Германски (826/843-876) – принцът Карломан, който от 856 г. е управител на Източната марка (Остерайх, Австрия), граничеща с България, влязал в договорни отношения с Моравския княз Ростислав (840-870) и открито се разбунтувал срещу баща си;

862 г. Макар, че през лятото Карломан се явил в Регенсбург и обещал на баща си да се откаже от властолюбивите си стремежи към бащината корона, той продължил да подържа връзка с Ростислав (ИЗ*), а Людвик Германски сключил съюзен договор срещу сина си с Борис І. При анонсирането на съюза Борис І обявил, че ще приеме християнството от Германия – нещо, което не само, че нямало никаква връзка с договора и никой не би могъл да го задължи, но и било напълно неочаквано за всичики заинтересувани страни, в т.ч. и за Папа Николай І (858-867), който по този повод благодарил Богу, назначил пост и отправил умилостивителни молитви към Бога (ИЗ*). С тази декларация Борис І създал онази причина за верига от произлизащи едно от друго действия, която му била необходима за постигане на главната цел.

863 г. През ранната пролет български войски, като съюзници на Людвик І, участват в офанзивата му срещу неговия син Карломан, чийто бунт бил потушен. В контекста на съюза между Людвик І Германски и Борис І*, както и на другите действия на Българския цар, е актът на Моравския княз Ростислав, който, най-вероятно по нареждане на Борис І, веднага изпратил специални свои представители – висши моравски и бохемски (чешки) аристократи, при Византийския император Михаил ІІІ (856-867) и при управляващия му чичо кесаря Варда Мамеконов, с молба да му бъдат изпратени във феода Моравия (Великоморавия*) учители-проповедници, които да им обяснят на техният словенски език* християнското вероучение; тоест става въпрос за езика, на който говорели князете Ростислав и братанеца му Святополк, а вероятно и основната част от аристократичната върхушка в Моравия и живеещите там от векове българи, но в никакъв случай това не се отнася за народа, независимо на какви езици и диалекти говорели различните общности във феода на Ростислав.

Ето какво казали пратениците според руската историческа “Повест временных лет” (ХVІ в.), в която събитието е свързано едновременно с Моравските князе Ростислав (840-870) и Святополк (870-894), и с Блатненския княз Коцел (861-872), и е описано в параграфа за 898 г. – тоест, още при включването му в руската хроника то е имало характер на легенда:

Земята наша е кръстена, но нямаме учител, който би ни насочвал и поучавал нас и обяснявал светите книги. Та нали не знаем ние нито [древно]гръцкия (елинския) език, нито латинския; едните ни учат така, другите иначе, заради което не знаем ние нито начертанията на буквите, нито тяхното значение. И пратете ни учители, които биха могли да ни изтълкуват словата книжни и смисъла им”. Чувайки това, Цар Михаил (Михаил ІІІ) повикал всички философи и им предал всичко казано от словенските князе (а не царе – Царят е един в “Словенската земя” – Борис І Михаил* (852-914), от когото в руската хроника “Повест временных лет” се извежда и летоброенето на князете на Киевска Рус). И казали философите: “В Селуни (срв. Сула*: “Дунав”, Селуни: ? “Дунавия, Дунавската страна”, доколкото българското и руското Солун*, ст.-бълг. Солоунъ, е от ясният термин Сол*) има мъж, по име Лъв. Има той синове, знаещи словенски език; двама негови сина са изкусни философи”. Чувайки за това, царят пратил за тях при Лъв в Селунь, с думите: “Прати при Нас без бавене своите синове Методия и Константина”. Чувайки за това, Лъв скоро пък ги изпратил, и пристигнали те при царя, и казал им той: “Ето, изпрати посланици при мен Словенската земя, молейки за себе си учители, които биха могли да им изтълкуват свещените книги, защото това те искат”. И ги уговорил царя, и ги пратил в Словенската земя при Ростислав, Святополк и Коцел. …” (ПВ*, към § 898 г.).

Видно е, че дори и в този късен и легендарен разказ никъде не се твърди, че словенския език* не е български, нито че “Словенската земя” не е част от България и българската културна общност. И това не може да се извини само с факта, че текста в руската “Повест” е преразказ, при това допълнен с неточни детайли (за Коцел и др.), на “Житието на Методий”, написано от великия българин и Светия седмочисленик Климент Охридси (ок. 838 – ок. 23-24 юни 916 г.), който е един от учениците на Констонтин-Кирил Философ (†14 февруари 869 г.) и на Методий (†6 април 885 г.) още от Брегалнишката мисия* (855-864 и след) и непосредствен участник в тези събития. Ето за сравнение и съответния откъс от оригинала на краткото житие на Методий от Климент Охридски, макар и в съвременна редакция от силно идеологизираното време в България преди 1989 година: (следващият текст не е "излязъл" в публикацията, поради което го публикуваме по-долу, в "Коментари", вкл. от 863 до 907 г.);

ТУК Е ЛИПСВАЩИЯТ ТЕКСТ, ОТНАСЯЩ СЕ ЗА ГОДИНИТЕ ОТ 863 ДО 906-907 г., КОИТО Е ПУБЛИКУВАН ПО-ДОЛУ - в т.н. "КОМЕНТАРИ"...

.....

Прави впечатление, че в текста са използвани имена на градове, които са от по-късни времена. Например Ростов*: “митница”, през ХІІІ в. още е наричан от Волжките българи* Джир, вероятно от др.-бълг. Чрь- (Чрьпати: “черпя, греба, загребвам, наливам”) или от Чьр- (Чьрствьнъ: “искрен; възвишен, великодушен, царствен”), от основното понятие Чаръ: “чар, висш, горен, стоящ над”. Град Чернигов* пък, който е Караджар/а*: “Запад-цар”, от др.-бълг. Кара*: “запад, западен; залез; край на света, край на държавата, край, област” и фонетичното -джар от писменото -tzara, може да се преведе през тюркското Кара: “чер, черен” най-рано след започването на тюркската хегемония с идването на татарите през 1237-1240 г. и господството им насетне (Татарското робство на Руските земи е от 1237 до 1480 г.); това показва, че името Чернигов е най-рано от втората половина на ХІІІ-ХІV в., а не от посочената в хрониката 907 г. Същото се отнася и за името Переяславл, късен др.-рус. Переяславль (ЕР*), който е русизирана производна форма от името на българския Преслав*, назован за столица на България още на Събора в Плиска през 893 г. Затова, и с оглед на цялостното редактиране и разместване на фактите в “Повестта”, може да се предположи, че в това съобщение се споменава именно столицата на България – Преслав*, от където Салах-би (Олег*) получил нареждането за похода към Цариград и подкрепата – логистичната и политическата. Едва 5 години по-късно – през 912 г. (вж), Олег изпратил в Константинопол посолство, което трябвало да сключи мирен византийско-скандинавски договор;  

907 г. Сключен е окончателен васален договор между маджарите на Арбат* и българския областен управител Салан* (903-947; унг. Шолт). Това приключване на маджарското въстание, започнало през 902 г., може да се свърже с успешния поход на Ас-Халиб (Асколд) към Константинопол през 906 г. В Панония починал Арбат* (>882-907), като тази западна българска област, където в част от земите й аваро-маджарите живеели със статута на федерати, била управлявана от Областния управител (ст.-бълг. къметъ) Салан* (>902-947), наричан в унгарските хроники Шолт (>907-943);

911 г. Ас-Халиб (рус. Асколд) завладява Киев и освобождава държания от Салах-би (Олег*) под стража Угър Лъчин (рус. Игор), който вече е на 30 години. Хазария изпратила Худ-Датчанина – сина на Ас-Халиб, да воюва в Грузия, Дербент и Азърбайджан;

912 г. Кук-огузите, хазарски съюзници, по молба на Арслан нападнали феода на Алмъш съвместно с хазарите и в град Сулча пленили сина му Мал* и дъщеря му Зухра. Същите кук-огузи – може би по желание на Хорезмийците и Арабския халифат, нападнали Худ, който се бил завърнал в Хазарската столица Итил* след нападението си над ислямските области (в Кавказ, в Грузия, Дербент, Азърбайджан), и той със своите 5 000 воини датчани и скандинавци заминал с флотата си към Ростов. Салах-би (Олег*) разбил Худ във Волга и по брега й при град Болгар* и унищожил армията му, а самия предводител бил хванат с аркан и скоро след това убит. Веднага след това Салах-би (Олег*) освободил Киев от хазарските наместници и се оженил за вдовицата на Худ-Датчанина – Улджай (Олга*).

С помощта на Саркелските печенеги (Саркел* - град на долни Дон) Хазарския бек Арслан прогонил Риштау от Батавил (Путивл) и поставил на негово място Угър Лъчин* (рус. Игор). Салах-би (Олег*) веднага се отправил от Киев* (Самбатис*) към Батавил (Путивл) и изгонил Угър Лъчин*, който си направил своя нова столица – Хурса или Кура (дн. Курск);

Според руската хроника (ПВ*) през същата 912 година Олег* (Салах-би) изпратил делегати в Константинопол за сключване на нов търговски и мирен договор между русите-варяги и Византия, състояща се само от скандинавци: “от рода руски – Карли, Инегелд, Фарлаф, Веремуд, Рулав, Гуди, Руалд, Карн, Фрелав, Руар, Актеву, Труан, Лидул, Фост, Стемид – изпратени от Олег, велик княз руски (скандинавски), и от всички, които са под ръката негова, …, при вас Лъве, Александре и Константине, велики в [името на] Бога самодръжци, царе гръцки (т.е. “православни”), за укрепване и за установяване на многолетната дружба, съществуваща между християните и русите (скандинавците), по желание на нашите велики князе (Олег и Руския цар в Скандинавия – вж. ФА*) и по повелята им, от всички намиращи се под ръката негова руси (скандинавци).” (ПВ*). Ясно е, че в този договор не става въпрос за никой друг етнос или етническа група, освен за скандинавците. Според сведенията на Гази Барадж (1229-1246) при войводстването си в Киев* Олег* (Салах-би) бил княз именно на тях – когато Алмъш* се установил в Киев от 885 до 895 г., а родения през 870-971 г. Игор (Угър Лъчин*), който е първи братовчед на Алмъш* и легитимно въздигнат от 882 г. за Княз на Киев, бил още доста млад, “киевските българи и анчийци* по старому считали него (Алмъш*) за балтавар* (“върховен глава, господар”) и се съдели при него, а [киевските] датчани и скандинавци [се съдели] при Салах-би (Олег*).” (ДТ*, с. 44, 45);

През същата година, в пряка връзка с нарушаването на мирните отношения между Византия и България при Император Александър (сл. 871/912-913), който след смъртта на Лъв VІ (886-912) всъщност лично финализирал преговорите с Олеговата делегация и подписал договора с русите (скандинавците),  Захълмският княз Михаил Вишевич (910-930 ?) уловил с хитрост сина на тогавашния Венициански дож Урса ІІ Патрициак (от ок. 911-?) – Петър, връщащ се от Цариград богато одарен, и го изпратил на Симеон І*. Заложникът бил освободен от български плен от едно Веницианско пратеничество, водено от архидякон Доминик (ИЗ*);

913 г. В края на юли Симеон І* тръгва с голяма войска срещу Константинопол, където стигнал през август и заградил града с окоп от Влахерните до Златната врата – т.е. от Златния Рог до Мраморно море. Стигнало се до сключване на примирие и продължителни преговори за условията на мира, за които Българският владетел пратил в столицата магистър (кавкан*) Тодор или Теодор, негов родственик (? брат на Борис І*). Всичко завършило с това, че Патриарх Николай І Мистик (901-907, 912-925) и другите регенти, заедно с младия Император Константин VІІ Багренородни (913-959, род. 905 г.), посрещнали при Влахернските врати Симеон І, който бил придружен от двамата си синове – Михаил (от първия му брак) и Петър (от втория му брак – бъдещия Цар Петър І* /927-970/). След като разменили заложници, Симеон І и синовете му, заедно с Императора и Регентския съвет, оглавяван от Византийския патриарх, влезли във Влахернския дворец. Там Николай І Мистик тържествено ръкоположил Симеон І за цезар (Цезар, ό καĩσαρ) на Византия – тоест втори владетел след Императора и негов съвладетел, а после Българския господар обядвал с Императора (ритуал, който най-вероятно бил задържителен при въздигане в Цезарски сан, и затова е отбелязан специално от хронистите, независимо че Константин VІІ тогава е едва 8-годишен). После Симеон І и синовете му, почетени с многобройни и великолепни дарове, се върнали в своята земя, като се разделили несъгласни относно предлаганите клаузи в проектния мирен договор (ИЗ*);

914 г. На 2 май, събота, починал Българският цар Борис І Михаил* (852-914), а Симеон І* се обявил за цар и самодържец* на българите (царь и самодрьжьць блъгарωмъ). Тогава “тръгнал Игор (Угър Лъчин) срещу древляните и, като ги победил, сложил им данък по-голям от Олеговия (всъщност това сведение се отнася за 912 г., когато Угър Лъчин* си построил столицата Курск). В същата година настъпил Симеон Български (893-927) до Цариград и, като сключил мир, върнал се в двореца си.” (ПВ*), което също се отнася за 913 година. Всъщност и през 914 г. Симеон нахлул към края на лятото във Византия, обсадил Одрин* и по-късно през годината го овладял, но това е описано в руската “Повест” под 915 година;

Ето какво пише в “Повест временних лет” за 915 г., която в действителност е 914 г. (от 1 март 914 г. до 28 февр. 915 г.) – “В 6423 (915) година. Дошли за пръв път печенегите* в Руската земя и, сключвайки мир с Игор (Угър-Лъчин* от 912 г. е в Курск, а Олег* е в Киев), тръгнали към Дунав. В същото време пристигнал [на юг] Симеон (893-927), разорявайки Тракия; гърците пък изпратили [военни стратези] за печенегите. Когато печенегите дошли и се готвели вече да тръгнат срещу Симеон, гръцките воеводи се изпокарали. Печенегите, виждайки че те самите между себе си се карат, си тръгнали по своите си работи, а българите се сразили с гърците, и гърците били пребити. Симеон пък завзел града Адрианов (Адрианопол, Одрин*), който първоначално се назовавал град на Орест – сина на Агамемнон; нали Орест накога-си се къпал в три реки (Марица*, Арда* и Тунджа*, които се събират при Одрин*) и тутакси се избавил от своята болест – затова и назовал града на своето име. Впоследствие пък него го обновил цезаря Адриан и го нарекъл в свое име Адрианов, ний пък го наричаме Адрианов-град.” (ПВ*).

Към лятото на 919 г. Симеон І*, който бил легитимен Цезар на Византия и съвладетел на Императора, започнал да събира войски за нахлуване и трайно завладяване на Балканските територии на Империята, защото Роман Лакапин омъжил дъщеря си Елена за Константин VІІ Багренородни, с което попречил на Българския владетел да свърже своя дъщеря с Византийския император (ИЗ*);

920 г. “У гърците е поставен [за] цар Роман (Роман І Лакапин 919-944). Игор воювал срещу печенегите.” (ПВ*). Всъщност Роман І взима властта през март 919 г. и още през същата година става първо василеопатър: “баща (тъст) на василевса” (след като омъжил дъщеря си Елена за Константин VІІ Багренородни /913-959/), а през 920 г. става Цезар (24 септември) и на 17 декември Император (ИЗ*).

Българските войски завзели Галиполския полуостров и владеели западния бряг на Дарданелите, а в Елада били присъединени всички земи до Пелопонес;

921 г. Вероятно в самото начало на годината Цариградският патриарх Николай І Мистик (901-907, 912-925), след като е обсъдил позицията си с Роман І Лакапин, предлага на Симеон І* да се свърже с “господина Романа ... чрез сватство, било като ожениш дъщеря за негово мъжко чедо, било като приемеш (твой) син (да стане) жених на негова дъщеря”. Всъщност още през 914 г. Симеон І* изкал да постигне крепък и траен мир с Византия като ожени една от дъщерите си за Константин VІІ Багренородни (913-959, род. 905). Сега отговорът на Българския цар бил друг – между 11 и 18 март българските войски завладяли всички земи до Златния Рог и самия Константинопол. През лятото Симеон обсадил Одрин* и по-късно го превзел, след което започнал да завзема всички крепости между него и Цариград. Обаче Сръбския княз Павел Бранович (917-921), който бил възкачен от Симеон след Ахелойската битка (917 г.) за Княз на сърбите, но през 921 г. бил подкупен от Роман І Лакапин, вдигнал въстание. Българският цар изпратил с български войски братовчед му Захарий Прибиславич Мутимирович (921-?), който от 919 г. бил пленник при Симеон І, и претендента свалил Павел и заел Сръбския трон (ИЗ*);

През 921 г. Угър-Лъчин* (рус. Игор, син на Рюрик, ПВ* - 879 г.), владетел на Хурса или Курса (дн. Курск) от 912 г., заедно с хазарски войски от карачайци (българи от района на река Кара-чай), кашеки и саклани*, бил изпратен от Хазарския бек Арслан срещу Киев*, управляван от Салах-би (Олег*). В същото време сина на Арслан – Маджар (от майка маджарка), използвайки момента, когато Угър Лъчин бил ангажиран с похода срещу Киев, направил метеж и завладял Итил*. Арслан избягал в Самандар, но изпратените от Маджар хазарски кумъни превзели града и го убили. Угър Лъчин превзел Киев, а Салах-би (Олег*) избягал в Ростов* (Джир). Щом Угър Лъчин (рус. Игор) разбрал, че господаря и благодетеля му Арслан е свален от власт и убит, се обявил за независим владетел на Киев, Киевска област и на Курска област. Когато Хазарския властелин Маджар изпратил при него данъчни чиновници, той им заявил: “Отсега Аз, подобно на източните българи (“ак-българите”, т.е. на Алмъш*), ще изплащам на Хазарския бек данък само за охраната на Нашата граница и нищо повече от това”. Угър Лъчин пратил свои посланици и в град Булгар* при Алмъш* (895-925), със съобщението: “Аз чух, братко (Угър и Алмъш са първи братовчеди), че ти мъчиш привържениците на нашата стара българска вяра, към които спадам и Аз. Предпазвай се вече [от това], защото Аз вече станах самостоятелен уруски каназ (“бек”) и съм в състояние да помагам на своите единоверци !”... Това била реална заплаха, която визирала, че за наказание Угър Лъчин (Игор) можел веднага да отнеме от Алмъш град Кан* и цялата област между р. Ока* и Ростов, наричана Кърчаг* (“Кортджак”), богата на пчели и даваща много мед и восък.

Дали още тогава Угър Лъчин (Игор), който се конфронтирал откито с Хазария, е влязъл във васална връзка със Симеон І* (893-927) е трудно да се каже без необходимите сведения. Но той със сигурност станал васал на Цар Петър І* (927-970) след нещастния си морски поход срещу Константинопол през 941 година. Тогава Угър Лъчин – езичник (Митрианец), но принц от Българския царски род Дуло*, бил принуден да се завръща в Киев с оцелелите от войската си, минавойки пеша през България и с разбитите си кораби по българското крайбрежие, за което трябвало да сключи договор с братовчед си цар Петър І*. Договорът е гарантиран, както обикновено по това време, с женитба – между Угър Лъчин* и Олга* от Плиска* (ст.-бълг. Плъсковъ, др.-рус. Пльсковъ), дъщерята на отлъчения през 893 г. от Христовата църква заедно с цялото си семейство Владимир І* (889-893, първороден син на Борис І*, който след 893 г., когато столица станал Преслав*, останал да живее в Плиска).

Именно този произход на сина на царевна Олга* – Киевският княз Борис /5/* или Святослав І* (ок. 965-972, род. 942 г.), наред с Византийската подкрепа и пари, бил главното му основание да се опита да завладее властта в България през 968 и 971 година. Синът на Борис (или Святослав І*) Киевски (965-972) – Киевският княз Владимир І Святой* (978-1015), приел в 990 г. християнството от Царство България и от Българската православна църква (БПЦ*) – а не исляма от Волжка България*, което само по себе си говори за зависимостта (васалитета) му спрямо Българските царе Роман Симеон* (977-997), Самуил* (997-1014), Гавриил Радомир* (1014-1015) и Иоан Владислав* (1015-1018);




Гласувай:
3



1. dichodichev1 - История на Българите
16.05.2020 04:22
“… княз Ростислав и Светополк изпратиха (в 863 г.) от Моравия пратеници до цар Михаил, говорейки така: “С Божията милост здрави сме, ала между нас са дошли мнозина учители, християни от Италия, Гръцко и Немско, които ни учат различно. А ние, словените, сме прост народ и нямаме кой да ни напъти към истината и научи на разум. Та, добри господарю, изпрати такъв мъж, който ще ни разясни всяка истина”. Тогава цар Михаил рече на Константин философ: “Философе, чуваш ли тези думи? Освен тебе друг не може да свърши това. На ти много дарове и иди, като вземеш брата си, игумена Методия. Вие сте Солуняни, а всички Солуняни говорят чисто словенски”.

Тогава и двамата [братя] не посмяха да се отрекат нито от Бога, нито от царя, според думите на апостол Павел, дето каза: “Бойте се от Бога, почитайте царя”. След като чуха височайшата реч, двамата се отдадоха на молитва заедно с други, които бяха със същия дух, с който бяха и те. И тук бог яви (в 852 г.) на философа словенските книги. И веднага, щом устрои буквите (855 г.) и състави беседата, той се упъти за Моравия (в края на 863-864 г.), като взе Методий. …

Ала като се изминаха три години и изучиха ученици, те се завърнаха от Моравия (866 г.). Като узна пък за такива мъже, [Римският] папа Николай (858-867) изпрати за тях, понеже желаеше да ги види като божи ангели… Той освети учението им, като сложи словенското евангелие в олтара на храм “Св. ап. Петър”, а блажения Методий посвети за свещеник.

Ала имаше мнозина други люде, които хулеха словенските книги, говорейки: “Според надписа, що написа Пилат върху господния кръст, освен евреите, гърците (т.е. елините) и латинците, на никой друг не подобава да има свои букви”. Като ги нарече “пилатовци” и “триезичници”, тях папата прокълна. И заповядя на един епископ, който беше уязвен от същата (пилатовска и триезична) болест, и той посвети трима от словенските ученици за попове (свещеници), а двамата – за четци (проповедници).

След много дни, когато да иде на съд божи (†14 февруари 6377 г. = 869 г.), философът каза на брата си Методий: “Ей, брате, ние бяхме впрегнати заедно да орем една бразда. След като завърших своя живот, аз падам на нивата. Ти много обичаш планината Олимп (средище на християнски обители в зап. Мала Азия, подобно на Атон), но заради нея ти не оставяй учението си (ни), защото с него ти по-лесно ще можеш да се спасиш”.

Като изпрати пратеници при папа Адриан ІІ (867-872), Коцел (861-872) поиска [той] да му отпусне Методий, нашия блажен учител. А папата рече: “За учител не само на тебе едного (т.е. “не само на твоето княжество”), но на всички онези словенски области го изпращам от бога и светия апостол Петър, първия Христов приемник и ключодържател на небесното царство”. И го изпрати, като написа това писмо:

“(†) Адриан, епископ и божи раб, до Ростислава, Светополка и Коцела. Слава богу във висините, а на земния мир, между човеците благоденствие. За вас чухме духовни неща, а сега горещо жадуваме и се молим заради вашето спасение – именно, че господ е подтикнал вашите сърца да го потърсят и ви е посочил, че не само чрез вярата, но и чрез добрите дела трябва да се служи на бога: защото без дела вярата е мъртва и загиват онези, които си мислят, че познават бога, а пък с делата си се отмятат от него.
Затова не само от този светителски престол искахте учител, но и от благоверния цар Михаил. И той ви изпрати блажения философ Константин и брата му, докато ние не успяхме. Но те, като узнаха, че вашите страни спадат към апостолския престол (в Рим), не извършиха нищо противозаконно, но дойдоха [най-напред] при нас, носейки мощите на св. Климент.

След като изпитахме тройна радост (Св. Троица), ние, като проучихме всичко, намислихме да изпратим във вашите (три) страни нашия син Методий, след като го осветихме с учениците му, [защото той е] мъж, съвършен по ум и правоверен, за да ви поучава, както сте искали, точно тълкувайки на ваш език (словенски* = ст.-български, който говорели князете, феодалите, търговците, старейшините, основните стопани, и пр.) книгите за целия църковен чин заедно със светата миса – сиреч литургията – и с кръщението. […], нека делото му да бъде свето и благословено от бога, от нас (Папа Адриан ІІ) и от цялата католическа и апостолска църква, та лесно да свикнете с божите заповеди.

Само това правило да пазите: при литургията апостолът и евангелието най-напред да се чете на латински, а после на словенски (словесен български = говорим български), за да се изпълни словото на писанието: “Нека възхваляват Гóспода [на] всички езици”; също и другото: “На различни езици (т.е. всеки на своя) всички разказват за божието величие, както светият дух им даде да говорят”.

Ако ли някой от събраните ваши учители, които угаждат на слуха ви и се отвръщат от истината, започне да ви води към заблуда, като се осмели да учи иначе (т.е. друго), хулейки книгите на вашия (словенския*) език, да бъде отлъчен не само от църквата, но и от причастие, докато се поправи. “Защото те са вълци, а не овци (агнеци); тях трябва да познаваме по плода им и да се пазим от тях”. А вие, възлюбени чада, слушайте божието учение и не отхвърляйте църковното наставление, за да станете с всичките светци истински поклонници на бога, на нашия небесен отец. Амин”.

Коцел прие Методия с голяма чест. И пак го изпрáти при папата, с двадесет [благородни] мъже, почтени люде (т.е. аристократи), за да го посвети за епископ на Панония (Дулоба*), на престола на св. Андроник, апостол от 70-те [ученици] – което и стана.”, и прочее… (“Из старата българска литература”, БП, “Библиотека за ученика”, Соф., 1988, ПЛА*). Този, макар и далеч непълен пример, дава достатъчна представа, че текста в руската хроника “Повест временных лет” е редактиран свободен преразказ по житията на Константин-Кирил Философ (†14 февруари 6377 г. = 869 г. сл. Хр.) и Методий (†6 април, трети индикт, 6393 г. = 885 г. сл. Хр), написани след кончината им от техният ученик и сподвижник, очевидецът и свидетелят на събитията Св. Климент Охридски (ок. 838 г. – †ок. 20-24 юни 916 г.);

[За извеждането на властта и легитимността на Киевско-Руските князе, наред с ограмотяването и с християнизацията им, от Българския цар Борис І Михаил* (852-914) срв. откъса в руската хроника “Повест временных лет” към § 852 г. – първата спомената в документа година, с която той и започва: “В година 6360 (852 г.), индикт 15 (1, ІХ, 851 до 31, VІІІ, 852 г.), когато започна да царства [Борис І] Михаил (852-914), започна да се назовава Руската земя. Узнахме ние за това нещо, защото при [управлението на] този цар ходила Рус срещу Цариград, както пише за това в летописанието гръцко. Ето защо от това време и ще започнем и числата (датите) да слагаме. [Защото] “от Адама и до Потопа [са] 2242 години, а от Потопа до Авраама – 1000 и 82 години, а от Авраама до изхода на Моисей – 430 лета, а от изхода на Моисея до Давида – 600 и 1 години, а от Давида и от началото на царстването на Соломон до пленението на Иерусалим – 448 лета, а от пленението да Александър [Велики] (336-323, род. 356) – 318 лета, а от Александър [Велики] до Рождество Христово – 333 години, а от Христовото рождество до Константин [Велики] (307/324-337) – 318 лета, а от Константин [Велики] до [Борис І] Михаил (852-914) – всичко 542 години”.

А от първата година на царстването на [Борис І] Михаил (852 г.) до първата година на князуването на Олег* (882-912), руския княз, [са] 29 лета, а от първата година на князуването на Олег*, от момента когато седнал в Киев (882 г.), до първата година на [князуването на] Игор (912-945) [като самостоятелен владетел (в Курск) са] 31 години, а от първата година на Игор (912 г.) до първата година на Святослав (945-972) – 33 години, а от първата година на Святослав (945 г.) до първата година на Ярополк (972-980) – 28 лета; а князувал Ярополк 8 лета, а Владимир [І Святой] (978/980-1015) князувал [в Киев] 37 лета, а Ярослав (1015-1054) князувал 40 лета. По този начин, от смъртта на Святослав (972 г.) до смъртта на Ярослав (1054 г.) [са] 85 (82) години; от смъртта пък на Ярослав (1054 г.) до смъртта на Святополк (1093-1113) – 60 години.

Но да се върнеме ние към предишното и да разкажем какво станало в тези години, както вече започнахме: от първата година на царстването на [Борис І] Михаил* (852-914), и да разположим по порядък годините” (ПВ*). Коментарът е излишен, още повече, че възкачването на Михаил ІІІ е през 5-ти (Е) или 6-ти (S) индикт, което не може да се обърка с 15-ти (IE) индикт, докато обратното е допустимо при по-невнимателно преписване на текста];

Официално Византийският император Михаил ІІІ (856-867), в отговор на искането на Моравския княз Ростислав (840-870), изпраща братята Кирил и Методий* в т.н. Моравска мисия (от 863 или 864 г.). Това е поредният дипломатически успех на Борис І*, който спрямо Моравската област (княжество) действа в съюз и координация със задълженият му Людвиг Германски (826/843-876).

На 3 септември 863 г. Стратегът на Тракийската тема Петрон, брат на Цезаря Варда, нанася решително поражение на Милитинския емир Омар, нахлул през лятото във Византийска М.Азия.

Късното лято и есента на 863 г. – Борис І* инсценира враждебни военни действия срещу Византия, които изглежда са само демонстративни и предварително съгласувани с Константинопол, защото последвала също толкова парадна демонстрация на Михаил ІІІ срещу България, който “излязъл заедно с Цезаря Варда (...) по суша и по море, след като се научил, че българския народ теглел от глад” (Симеон Логотет, ИЗ*; а псевдо-Симеон добавя причината за излизането на Михаил ІІІ: “когато пък глад започнал да опустошава страната, [Борис] бил принуден да преминава ромейската граница”). Явно това “излизане” на Михаил ІІІ срещу България, за което не се съобщава в никой западен източник (ИЗ*), е станало между септември и ноември, защото тогава при Императора в Константинопол е само Цезаря Варда, а братът на Варда – Стратега на Тракийската тема Петрон, с всичките тракийски войски на Византия е в М. Азия, срещу Омар и Арабския халифат; тоест в този момент Византия практически нямала военни сили на Балканите*, с които дори да се противопостави на България, камоли да нахлуе в нея.

Верно е, че през тази година имало поредица от мащабни унищожителни земетресения на Балканския полуостров, най-вероятно използвани от Борис І* да обоснове пред българския народ в светлината на изповядвания Митризъм (вж. Митра*, Заратустра*, Фа*, Фарн*, Енох*, Еньовден*) божествената причина за акта на приемането на християнството, и тези природни катаклизми могат да се свържат с настъпилия глад; по-скоро обаче, в съобщението, което е обвързано пряко с приемането на християнството от Византия, а не от Германия, се говори за духовен глад. Така или иначе, но след парадните военни действия между България и Византия, чиято цел изглежда била да се прикрие действителната цел и да се обоснове достатъчно достоверно пред Людвик Германски и Папата неизбежността на обръщането на Борис І към Византия, бил сключен “дълбок мир” между двете страни и се обявявило приемането на християнството като официално религия на България. Цар Борис І* покръстил себе си, семейството си и висшите си велможи.

Ето какво пише за това Генесий: “Предводителят на българите [Борис], като научил за това (поражението на Омар от Петрон на 3 септември 863 г.) и се изплашил от такъв успех [на Император Михаил], склонява на мирни отношения, макар че по-преди бил дързък; обаче и от глад били измъчени поданиците му… и така силно, че всички решили да приемат христовото кръщение, а повелителя им [Борис] поискал да се нарече Михаил по името на Императора (Михаил ІІІ), когато били изпратени там (в България, вероятно в района на Брегалница*, където още от 855 г. Борис І* с братята Кирил и Методий* провеждал т.н. Брегалнишка мисия*) някои известни архиереи, за да утвърдят това, което се отнася към християнската вяра.” (ИЗ*, това известие е взето по-късно от Продължителя на Теофан и е разширено с легендарни добавки за сестрата на Борис І и Теодор Кофара, и за картината на живописеца Методий, и в този изменен вид е заимствано от по-сетнешни хронисти – б. И. Златарски).

Симеон Логотет описва станалото по следния начин: “Но българите, като узнали за това (похода на Михаил ІІІ и Варда), били поразени като от гръм и преди борбата и сражението се отчаяли в победата и молили да станат християни и да се покоряват на Императора и ромеите; тогава Императорът, като кръстил владетеля им и го възприел [като свой син во Христе], турил му своето име, а като отвел болярите му в Цариград, кръстил и тях; оттогава настанал мир дълбок.” (ИЗ*).

А Константинополският патриарх Фотий (856-867), в свое послание до източните патриарси, заявява, че българският народ “неочаквано [за никого] се присадил в христовата вяра” (ИЗ*). От документите се вижда, че до самото осъществяване на акта никой не очаквал от Борис І да приеме християнството - нито Патриарх Фотий (856-867, 877-886), нито Папа Николай І (858-867), нито Людвик І Германски (843-876), нито Михаил ІІІ (856-867) и Византийския двор. Същевременно от успоредни сведения се знае, че Борис І* целенасочено и активно се стремял към това, като част от обширната цивилизационна реформа, предприета от него още от годината на възкачването си на престола – 852 г., когато възложил създаването на новата тържествена азбука – Глаголица* (работния бързописен вариант е Кирилицата*), на словенската книжнина и нейното налагане в България още от 855 г., през т.нар. Брегалнишка мисия* (855-863 г. и след това);

В дните преди края на годината, но след покръстването на Борис І и семейството му и сключването на “дълбокия мир” с Византия, се родил Симеон – бъдещият Симеон І* (893-927). Симеон с раждането си бил кръстен по християнски, затова нямал друго име като брат си Владимир І*, който се наричал Пресиан*;

В Киев* избухва въстание на християните и анчийците* (на княза-християнин Джир-Ас, рус. Дир) срещу хазарите и иудаистите. От страх, че това може да усили позициите на Джир-Ас (Дир), Ас-Халиб (Асколд) се опитал със своите скандинавци да насочи гнева на тълпите и срещу мюсюлманите. Щом научил от един бежанец (или специален пратеник) за събитията в Киев, Кан Джилки* (855-882) тръгнал от Караджар (Чернигов) срещу Балтавар (Полтава), който безпроблемно завладял и прогонил от там брат си Лъчин* в Хазария. От Балтавар (Полтава) Джилки се насочил с войската си към Киев, а Ас-Халиб (Асколд) избягал на север в Галидж (дн. Новгород), където управлявал сина му Турма. Джир-Ас (Дир) излязъл от Киев и пресрещнал Джилки, на когото “разяснил обстоятелствата на станалото. Доволен от срещата с Джир-Ас, Джилки се оттеглил в Батавил (Путивл), назначавайки Микаил Бащу* за свой посланик (! а не за наместник) при уруския княз [Джир-Ас, в Киев].” (ДТ*, с. 37).

864 г. Избухнало въстанието срещу Борис І* и приемането на християнството, в което се включили 52-ма от всичките 100 боила на България. Със 75-хилядна армия, съставена основно от кумани и печенеги*, Хазарският бек Иляс (843-870) настъпил срещу Батавил* (Путивл, където от 863 г. била столицата на Джилки – съюзник с Киевския войвода-християнин Джир-Ас, което показва, че и двамата били на страната на Борис І*). При приближаването на огромната войска на Иляс войводата на Киев Джир-Ас (Дир) се принудил да пусне в града пристигналия от Галидж (Новгород) Ас-Халиб (Асколд) с отряда му и със сина му Турма. Турма тръгнал с голяма част от скандинавците и галиджийците към Батавил (Путивл) за да се присъедни към Иляс, но бил пресрещнат, обграден и поголовно разбит от българите и анчийците* на Джилки.

След това войската на Джилки била отблъсната от дошлата армия на Хазарския бек Иляс и канът се скрил в Караджар (Чернигов*).
“Династията на Борис*” – управителят на град Болгар* и областта – “се прекъснала”, и Джилки изпратил сина си Алмъш* да се опита да се качи на този областен трон. Гражданите на Болгар се съгласили да приемат за управител Алмъш* едва след година – през следващата 865 г.
865 г. Цар Борис І* приключил успешно с въстаниците по цялата територия на Българската империя; Алмъш*, изпратен от баща си Джилки още през 864 г., най-сетне е избран за владетел на град Болгар* и областта му, на мястото на починалия областен кан Борис* (?-864), чиято “династия се прекъснала” (ДТ*);

866 г. През тази година, според руската хроника, управляващите в Киев велможи Асколд и Дир били изпратени от Хазарския бек Иляс (855-870) – принц от рода Дуло и изявен враг на Византия, да нападнат Константинопол и този акт може да се свърже с успешните действия на Борис І, който бил подкрепян, поне морално, от Константинопол в усилията си за потушаването на антихристиянския бунт;

867 г. Вероятната година, когато Константин-Кирил Философ пребивава отново в България. Същата година Кирил и Методий посещават Константинопол и след това заминават при Папа Адриан ІІ (867-872) в Рим, където пристигнали към края на декември;

869 г. На 14 февруари в Рим починал Константин-Кирил Философ. Стълкновения за власт между Сръбските князе, които, за да привлекат по-осезателно вниманието на Борис І* и да го накарат да се намеси категорично и да стане съдия в спора им, задържат наследника Пресиан* (по-късно Владимир І* /889-893/) и няколко висши български сановника, при завръщането на един български военен отряд от мисия в Хърватско. Борис І* отива без армия в Сръбската област, поставя един от сръбските князе за едноличен първенец на сърбите*, а другите претенденти взима със себе си и ги въдворява в България. С това Борис І* въвежда едноличната власт като начин на управление на Сръбския етнос, който най-късно от 679 г. е в границите на Аспарухова България и е въдворен на югозападната българска граница (ИБИ*; сърбите* са в пределите на България до 1190 г., когато Византийския император едностранно признава автономията на Сърбия* /1190-1376/; след 1376 г., когато умира Сръбската царица Елена* /1332-1376/ - сестра на Българския цар Иоан Александър* /1331-1371/, Сърбия отново е в пределите и под короната на България);

Вероятно през втората половина или към края на годината Борис І* изпраща висша българска делегация на Вселенския събор (869-870) във Византия. В нея участва престолонаследникът Пресиан (“Пресиан канпсис”), бъдещият Владимир І*. Всички делегати, въпреки че са покръстени и имат християнски имена, се представят с българските си езически имена: “Стасис (? Стач) чергубила*, Сундика багатур, Ивац таркан-табор, Пресиан канпсис и Алексий (? Алцек*) санпсис” (ИЗ*);

870 г., 4 март. На 10-тото екстрено и закрито заседание на Вселенския събор (869-870) Българската православна църква е призната за автономна и равноправна на Римската и Константинополската. Това станало причина за конфликт между Византия и Запада, Людвик Германски (840-876) свалил своеволния Ростислав (840-870) от Моравския престол и го заменил с послушния му Святополк (870-894), а Методий бил оставен на произвола на немското духовенство;

В същата 870 г. Хазарският бек Иляс – принц от рода Дуло*, бил убит с копие от Худ-Дад, кан на сакланите-Уруси (вж. Саклани*). Хазарският хакан Исхак, който до тогава бил под пълната власт на “своя” бек, много се зарадвал на смъртта на Иляс, а в Киев хакановия привърженик Ас-Халиб (рус. Асколд) веднага убил християнина Джир-Ас (рус. Дир) и големия му син, завладявайки властта в града. След саморазправата Ас-Халиб (Асколд) накарал сина си Булат, управляващ в Галидж (Новгород), да нападне владенията на Джилки, и той успял да завладее Ростов. Но наместникът, който Булат поставил в Ростов – Ерек (рус. Рюрик, ПВ*), веднага след оттеглянето на Галиджийския (Новгородския) губернатор Булат, се споразумял с кана на Болгарската област Джилки и сключил васален договор с него. Кан Лъчин*, братът на Джилки, бил прогонен от Батавил* (Путивл), а на негово място застанал сина на Джилки – Алмъш*.

През есента Людвиг І Германски (843-876) свикъл църковен събор. На него той осъдил Моравски княз Ростислав (840-870) – свален по-рано от племенника си Светополк (870-894) и предаден на германците, и го ослепил. А Методий, който присъствал на събора като личен легат на Папата, спечелил дебата с немските духовници, но въпреки папсия имунинет и победата си в спора, бил заточен (в Зап. Бавария) за неизвестен срок (заточението му продължило 2 ½ години, до средата на 973 г.);

870-880 г. В този период Алмъш* приел исляма, в който го посветил лично Микаил Бащу* (ок. 819-900);

874 г. Германия присъединила под властта си Блатненското княжество. Започнала мисията на Методий и учениците му по р. Висла, в Малополша и Краков*;

880 г. Хазарския хакан Исхак изпратил сватове при Алмъш, искайки да се ожени за дъщеря му от неговата съпруга-маджарка. След отказа на Алмъш, Хаканът изпратил с хазарски войски чичо му Лъчин*, който завладял Батавил* (Путивл) и бил издигнат от каубийските и маджарските велможи (биеве) на тамошния престол. Алмъш* избягал с рицарите си в Караджар (Чернигов) и потърсил помощ от баща си Джилки, а дъщеря му – пленена от Лъчин*, била дадена за жена на Исхак;

881 г. Ерек (Рюрик) завладял областта и града Галидж (Галич, Новгород*) и пленил Булат – сина на Ас-Халиб (Асколд);

882 г. Започнал поход срещу Киев*, който от 870 г. се бил превърнал в твърдина на хазарите, въпреки че формално бил подчинен на съюзника й Лъчин* (т.е. на княжеския трон в Батавил*), бащата на Угър Лъчин* (рус. Игор). От Галидж към Киев настъпил сина на Ерек – Салах-би (рус. Олег*). А от град Болгар настъпил Алабуга, с отряд сабани* (печенежки клан) и баджанакци (печенеги*), стремящи се да си отмъстят на маджарите от областта Кара-Булгар (със столица Батавил*, дн. Путивл), които по-рано извършили набег срещу тях, водени от Лъчин* (855-883).

Починал Кан Джилки* (855-882) и на престола се възкачил сина му Бат-Угър Мумин* (882-895), който не отменил похода срещу Киев. Кан Лъчин* - брат на Кан Джилки (855-882), бил прогонен позорно от Батавил (Путивл) в Хазария с двете си жени (едната е хазарка – сестра на Хакан Исхак, а другата е маджарка), където скоро починал (883). Киев се предал на Алмъш*, Салах-би (Олег*), Джун (сина на Джир-Ас или рус. Дир) и Алабуг, а Ас-Халиб (Асколд) и сина му Булат били убити. Киевски градски и районен управител (“везир”) и войвода станал Салах-би (Олег*), а Киевски княз – 10-11-годишния български принц Угър-Лъчин (870-944) – сина на прогонения от Батавил в Хазария Лъчин* (855-883) от маджарската му съпруга (угърката, за която се оженил в 870 г.). Българинът Джун – сина на Джир-Ас (Дир), станал войвода на Киевските анчийци*, “които го наричали по български “бата”…”. Алмъш заел областния трон в Батавил (Путивл), а Алабуг се завърнал в град Болгар;

883 г. “Олег* (Салах-би) воювал с древляните (т.е. Батавилци - днешния град Путивл и подчинената му област, вж. Мал*; според представите на днешните руски историци – дулебите живеели при южните притоци на Припят, ПВ*), и като ги покорил, и вземал от тях данък по една [кожа от] черна белка (ПВ*; вероятно това сведение маркира потушаване на бунт срещу централната българска власт и приемането на християнството в района на Дулебия*, т.е. на северо-запад от Киев);

884 г. “Олег* (Салах-би) воювал срещу северяните (сэбэри: “угри, маджари” по р. Десна*: “Сэбэр-су”) и победил северяните, и им наложил лек данък, и не им позволил да плащат данък на хазарите, казвайки им: “Аз съм враг техен, и на вас [неприятност] не ви трябва” (ПВ*; вероятно тук става въпрос за някой конкретен клан на маджарите);

885 г. Арбат*, големият син на Алмъш*, в съюз с Хазарския хакан Исхак извършил преврат срещу баща си и заел престола в Батавил (Путивл). Алмъш избягал в Караджар (Чернигов), но тамошния анчийски войвода се страхувал от настъпващите войски на Арбат* и хазарите, и канът се принудил да се установи в Киев при Салах-би (Олег*), сина на Ерек (Рюрик). Там, вероятно по нареждане на Цар Борис І*, му отредили един квартал, където той си издигнал разкошен дворец. Тея събития са споменати в руската хроника “Повест врем. лет” така: “В година 6393 (885 г.). И казал им Олег*: “Не давайте на хазарите, но платете на мен”. И давали на Олег по дреболия (рус.- щеляга, фонет. шчеляга, др.-рус.- щьлегъ, някои превеждат и като “(дребна) монета, шилинг” /ЕР*/, но това не е приемливо; срв. рус.- щелуха: “люспа (от риба)”, щелья: “хриле на риба”, т.е. “ненужното, дребното, което при това не се яде, което се изхвърля”), както [преди това] и на хазарите давали. И властвал Олег над поляните (в днешната Калужка обл., “поляните, които сега (ХVІ в.) се зовът руснаци”, ПВ*), и древляните (дулеби*), и северяните (себери: “печенеги”, или сэбэрци: “угри, маджари”, Сэбэр-су е днешната р. Десна*, срв. близката до нея р. Сев – в Орловска обл., която е източно от Чернигов*), и радимичите (м/у Днепър и Сож в Смоленска и Могилевска обл., срв. Риштау), а със славяните (уличи, ульчийци – в Галич, Костромска обл.) и с тиверяните (при река Тверица и град Твер – дн. Калинин) воювал” (ПВ*; това сведение определя земите, подчинени пряко на Олег* или Салах-би, в компактното единство на днешните области Киевска и Житомирка (?), Орловска, Калужка, Смоленска, Могилевска, Брянска, Черниговска).

Гази Барадж (1229-1246, ДТ*) допълва, че “В тази [885] година [Хазарският бек] Арслан, син на Чинавъз, уговорил глуповатия [хакан] Исхак да започне война срещу печенегите, с цел да остави България без главния си съюзник” (към това време България все още е само една, управлявана от Борис І*). Аксак-Тимер (епитет, даден от българите на Исхак, със значение “глупавия, тъпия”) заповядал на Арбат*, който нападнал със своите маджари и каубуйци (групировка от няколко български родове в района на днешна Украина) печенегските пастирски станове, но нападнатите – с помощта на Нур-Суварския княз (“бек”) Мардукан* (Бат-Угър Мумин), син на Джилки и брат на Алмъш, отблъснали агресорите и опустошили областта Буртас. Победата усилила позициите на Бат-Угър Мумин, който в нейна чест взел второ име – на багатура Ар-Буг, а всички подчинени му земи: Арча (дн. Арск), Северен Буртас, Нур-Сувар (Баринджар = Барин-цар, княжество, в което са градовете Болгар* и Буляр*, от което е нарицателното “баринци”) и Есегел (княжество в Задкамието, ликвидирано през 922 г.), обявил за свое царство под общото име Есегел. Това объркало васалните аристократи, които се замятали между двамата владетели, а Хазарския бек Арслан, който представил случващото се пред Исхак като успех на собствената си политика, получил разрешение да наеме огузи или тюркмени, за да нанесе решаващ удар срещу печенегите* (ДТ*);

886 г. (или в края на 885 г.) по заповед на Хазарския бек Арслан кук-огузите (“северни огузи”, ? Гагаузи; волгобълг.- кук: “север”) нападнали печенегите* и, откъсвайки ги от Хорезмийско море (Аралско, но през 880-950 г. то е много пъти по-голямо и съединено с Каспийско море*, вж. картите), се съединили с източните башкорти (башкири, угри, маджари);

889 г. Българският император Борис І* (852-907, роден към 819-923 г.) поставил на престола като действащ владетел сина си Пресиан* или Владимир І* (889-893) и се отдал на главната цивилизационна задача – литературната и църковната дейност, и укрепването на модерната феодална стопанска и държавна система;

891 г. Маджарите (угрите*) и кук-огузите, заедно с маджарите на Арбат*, предприели първия си съвместен поход срещу печенегите, но били отблъснати. Успехът на печенегите се свързва с помощта, която получили от Бат-Угър Мумин (882-924), който пък след като се обявил за самостоятелен владетел изведнъж и неочаквано за самия него бил принуден да плаща данък на Печенегския кан Илак. Бат-Угър сметнал това за обидно и през 894 г. не помогнал на печенегите, които били напълно разбити;

893 г. Борис І* сваля от трона Владимир І*, осъжда го на свикания Събор в Плиска* (януари-март 894 г.) и го ослепява (тъй като българската календарна 6401 година е от 1 март 893 г. до 28 февруари 894 г., то съборът е бил проведен през 893 г. = 6401 г. от Сътвор. на Света, и през ХІІ индикт – от 1, ІХ, 893 до 31, VІІІ, 894 г., който индикт обаче се води за 6402 г. от Сътвор. на Света). С решение на Събора в Плиска* от териториите на България – простиращи се от Хазария* до Германия, са прогонени всички германски, римски и византийски духовници, и в църквите се въвежда богослужение единствено на български език (т.е. на словенски*: “словесен, говорим; съвременен”, за разлика от мъртвите езици – латински, елински и др.-еврейски). Борис І поставил на престола третия си син – Симеон І* (893-927). На Събора е решено да се създаде нова християнска столица на България – Преслав*. Решенията на Събора, който завършил в началото или преди средата на март, и последвалите възоснова на тях конкретни действия предизвикали остра реакция отстрана на Византия;
894 г. Арбат* (882-907), по заповед на Хазарския бек Арслан (885-921) – византийски съюзник, воювал със своите маджари (мишари – маджарски клан) на страната на Византия (“Рум”), управлявана от Лъв VІ Философ (886-912) и Александър (сл. 871-912), “срещу Българското царство“ (ДТ*, с. 46).

Симеон І* бил обсаден към края на годината от маджарите (на братовчед му Арбат*) в Дръстър* (Доростол*, Доросторум, дн. Силистра*). Борис І* сформирал нова българска армия и я изпратил срещу обсаждащите Дръстър маджари;
Кук-огузите нападнали печенегите и разбили кана им Илак. Половината печенеги се покорили на победителите, а Илак с другата половина тръгнал на запад, като поголовно громял всички области на хазарите, които считал за главни виновници за своето нещастие. Арбат*, който бил нужен на Хазария, за да спре печенегите при р. Урал го нямало, защото бил пратен от Хазарския бек Арслан да воюва на страната на Византия срещу Българското царство. Останалите без мъже маджарски пастирски поселища в Балтаварска (Полтавска) и Батавилска (Путивълска) области били съвършено разгромени от печенегите на Илак. От страх Каубуйците, явно противници на Борис І* и Симеон І*, избягали в Хазария* и били поселени по река Кубан, а 5 хиляди баринци (войници-рицари, може би от разбитите от Симеон І* маджаро-хазарски сили, а не жители на Баринджар или Нур-Сувар) отишли до Киев* и помолили Алмъш* да ги проводи в Болгар.

Балтаварът Алмъш потеглил с баринците към “далечния северен [град] Болгар”, като “топло се сбогувал със Салах-би (Олег*) и Джун (сина на Дир), обещавайки им в случай на свой успех поддръжка”. Криейки се зад река Десна* Алмъш преминал край град Караджар (Чернигов*) и стигнал в земите на мурдасите, живеещи по двата бряга на долна Ока*, и до град Кан* (дн. Муром), откъдето изпратил куриер до брат си Бат Угър Мумин. Бат Угър му заповядал да се засели с хората си на Голям Дон, но подгонил огузите на хан Салар и се озовал в град Сулча, където сключил мирен договор с тях, както и брачен договор за дъщерята на Салар – Нуша-би, която станала майка на Микаил* или Ялкау, на Мал* и на Зухра;

895 г. Алмъш* свалил от трона брат си Бат Угър Мумин и се възкачил на престола в Болгар*, а своята сватба с Нуша-би направил в братовия си град Нур-Сувар или Бариджар (както и Баринту).
Арбат*, щом узнал за печенегското нахлуване в земите си, обърнал назад, но армията на Симеон І* и печенегите “били заели Кара-Сакланската степ между Дон и Дунав и не го пуснали. Тогава той със своите маджари завладял Дулоба* или Авария* (т.е. Панония), където намиращите се под гнета на франките башкорти (угри, част от аварите) го посрещнали като победител и го провъзгласили за свой кан (т.е. Арбат* бил прогонен извън пределите на България, в земите на Германия, а след това Симеон І* одрязал носовете или по една от ръцете на пленените Арбатови маджари, защото, като български поданици, ги вирнали повече отколкото трябва и ги пъхнали в чужди работи). Воините на Арбат, вече основно забравили или даже не знаещи маджарски език, се изпоженили за аварски башкортки (угърки), и децата им отново започнали да говорят на маджарски (аварски) език” (ДТ*).

Хазарският бек Арслан, във връзка с разгрома на Хазарските маджари и на Византия от Симеон І* във войната от 894-896 г., свалил Хакан Исхак, когото тълпата убила, и поставил за хакан сина му Бакчуар (895-918 ?). С византийски пари успял да склони печенегите за мир с Хазария, благодарение на което успял да си възвърне част от кара-българските области, където провъзгласил за балтавар поставеника си, княза (бия) Риштау.

900 г. Микил Бащу* се отправил на проучвателна експедиция в Урал и по време на нощна буря се удавил в Агидел (Кама* и Бела*), около Яр Чал – при сливането на Кама и Бела (северно от град Мензелинск във Волжка България /Р. Татария/, Русия; ДТ*, ФА*);

902 г. “Леон-цар (Лъв VІ Философ /886-912/) наел угрите против българите. Угрите (на Арбат*) пък, нападайки, попленили цялата земя Българска. Симеон (893-927; по-точно Салан* /902-947/) пък, когато узнал за това, тръгнал срещу угрите, а угрите тръгнали против него и победили българите, така че Симеон едва избягал в Доростол* (Белград*).” (ПВ*; тук привидно се повтаря съобщението за събитията от 893 г., но пък Лъв VІ наистина има пръст във въстанието на Арбат*, започнало към 902-903 г., и затова по-скоро името Симеон най-вероятно следва да се замени с това на областния управител Салан* (902-947), който в началната фаза на Арбатовия бунт от 902-905 г. бил принуден да отстъпи в Белград*);

903 г. В Панония започва въстание на водените от Арбат* маджари, който воювал срещу българския областен управител Салан* (902-947; унг.- Шолт), Глад* и Менеморут*. Сключен е васален договор и маджарите остават под властта на България поне до 947 г.;

Под 903 г. в руската “Повест” е съобщено нещо любопитно: “Когато Игор (Угър или Угър Лъчин*) пораснал, то съпровождал Олег* (Салах-би) и го слушал, и му довели съпруга от Плъсковъ (Плиска), с името Олга*.” (ПВ*). Тук отново са преплетени по-ранни и по-късни събития и неточни факти, както в съобщението за 902 г. Градът на съпругата на Игор или Угър-Лъчин* – Олга*, е Плиска – др.-рус. Пльсковъ (Лаврентиевска летопис, Новгородска І летопис и др., ЕР*), а не Псков, както го “превеждат” на съвременен език руските историци. Това не изключва възможността първата Олга – съпругата на Худ-Датчанина и на Олег*, да е била “датчанка” или варяжка*, и да идва от някой северен град, какъвто е и Псков (на Чудското езеро, при Руската граница с Естония и Латвия; но не се знае кога е създадено селището, от кого и с какво име, защото названието е явно от доста по-късни векове, срв. ст.-бълг. Плъсковъ: “главен град, престолнина; (град) с престол”, срв. някои от родствените и близките ст.-бълг. думи: Палица: “палица, жезъл; тояга”, Плесно: “ходило, стъпало; основа”, Пльsати: “пълзя, лазя; плазове, основи”, Плавъ: “златист, блестящ”, Платъ: “парче плат; знаме”, Плести: “плета”, Плеще: “плещи, гръб, база”, Плища, Плюща: “бял дроб; въздух”, Плище, Плюще: “плющя, шумя, бия”, Плищевати: “шумя, известявам, съобщавам, възвестявам”, Плънъ: “пълен, изпълнен”, Плъкъ: “народ, тълпа; полк”, Плътъ: “плът, тяло; същност, база”, Плъчити: “опълчвам се; пъча се; обсаждам”, срв. ср.-бълг. Пл’ускам: “стрелям” /БД*/; авест.- pъrъsu-: “ребро, гръбнак”, pъrъtant-: “те се сражават”, par-: “пре, стои на пътя, пречи, пресира”, pъrъtu-: “брод, проход, мост, тунел”, pārayeiti: “води, пори, пере”).

През 903 г. Игор или Угър-Лъчин*, който е роден към края на 870 или в началото на 871 г., е на 33 години. Знаем, че тази първа Олга* (Улджай) или “датчанката Улджай”, най-напред е съпруга на Худ-Датчанина, сина на Ас-Халиб (рус. Асколд), а след смъртта му през 912 г. се омъжила за Олег* (Салах-би). Следователно може да се приеме, че тая Олга се омъжила за Худ-Датчанина през 903 г. При положение, че тогава тя е била най-малко на 16-15 години, то излиза че е родена най-късно към 887-888 година. Оказва се, че ако двете Олги са едно и също лице, то когато е родила първото от трите си деца – Борис* или Святослав І* (942-972), тя, след двата си бездетни брака, ще е била на 54-55 години. Всъщност и двамата й предишни съпрузи – Худ-Датчанина (903 - †912) и Олег* (912-921, †922), имат деца от други свои съпруги и е ясно, че в никакъв случай не са били стерилни. В противоречие с това е фактът от руската хроника “Повест временных лет”, че стерилната от женитбата си през 903 г. Олга* изведнъж започва да ражда деца от 942 г., и родила цели три от 55 до 60-годишната си възраст;

904 г. Арабите, водени от византиец-ренегат, в чиито войскови състав влизал голям корпус от българи от Тарс* (Киликия или “Малка Армения”, района на Булгар-даг*), направили неуспешен или показен опит да завладеят Константинопол, а след това, с помощта на Симеон І*, завзели Солун*. Византия се опитала да вдигне Сърбите на въстание срещу Българската власт, което не донесло нищо добро нито за сърби, нито за ромеи. След оттеглянето на “арабите” Солун останал във властта на Българските владетели Борис І* (852-914) и Симеон І* (893-927); Симеон, вероятно по желание на баща си, няколко месеца пекъл на дипломатически огън византийския посланик, докато най-сетне решил да върне града, поставяйки българските гранични стълбове на 24 км от центъра му – тоест, отстъпил на ромеите само земите с нивите на гражданите и нито педя повече, оставяйки тази важна за Византия крепост в принудителна зависимост и под постоянна заплаха.

През 6415 година ( = 907 г., но по-вероятно през 906 г., защото в руската хроника годините са назад с една) “тръгнал Олег* срещу християните (рус.- греки: “източно-православни хриситяни”), оставяйки Игор в Киев (от 882 г. Игор или Угър-Лъчин*, роден в 870 г., е Кназ на Киев, ДТ*); взел със себе си множество варяги (руси*), и славяни (саклани*), и чуди, и кривичи, и мери, и древляни, и радимичи, и поляни, и севери (угри от р. Десна), и вятичи (батишци), и хървати, и дулеби*, и тиверци, известни като тълмачи (тълкуватели, преводачи, авест.- turas-: “бърз”, tъrъsaiti: “търси, разтърсва, тръска, тресе, смесва”); тези всички гърците наричали “Великата Скит(ия)”. И с тези всичките тръгна Олег на коне и с кораби; и били корабите на брой 2 000, [във всеки кораб по 40 мъже]. И пристигнал в Цариград… []

… [Олег] започнал преговори за мир с гръцките царе Лъв и Александър и изпратил при тях в столицата Карли, Фарлаф, Вер(е)муд, Рулав и Стемид с думите: “Платете ми дан”… И заповядал Олег да дадът на воините негови на 2 000 кораба по 12 гривни на гребло (40 гребла по 12 гривни, 1 Киевска гривна = 51-68 грама сребро, 1 Новгородска гривна = 204 гр. сребро, ПВ*), а след това да дадат дан за руските (варяжките, скандинавските) градове: преди всички на Киев*, след това за Чернигов*, за Преславъл, за Полоцк, за Ростов*, за Любеч*, и за други градове: защото в тези градове управляват велики князе, подвластни на Олег… И казал Олег: “Ушийте за русите (скандинавците, варягите*) платна от паволок (скъп памучен плат с орнаменти), а на славяните копринени” – и така станало. …и тръгнал [Олег] от Цариград. И вдигнали русите (скандинавците, варягите*) платната от паволок, а славяните – копринените и ги раздрал вятъра. И казали славяните: “Да вземем своите дебелите [платна], не е дадено на славяните [да имат] платна от паволок”… (ПВ*).

Фактът, че Олег* или Салах-би (882-922) тръгнал от Киев както с кораби (по Днепър), така и с коне, предполага че той бил координирал похода си със Симеон І* (893-927), а може би действал и по пряка негова заповед. Към това навеждат и други съпътстващи обстоятелства – в западната част на България областния управител (комит*) Салан* (>902-947) вече е усмирил маджарите на Арбат* (882-907), които през 902 г. били разбунтувани от Император Лъв VІ (886-912) и чийто бунт от 902 до 907 г. постоянно се разпалвал и финансирал от Византия. Вижда се, че Симеон І* имал причини да напомни на Константинопол кой държи инициативата и че диалога между двете империи е влязъл в нов етап.

Прави впечатление, че в текста са използвани имена на градове, които са от по-късни времена. Например Ростов*: “митница”, през ХІІІ в. още е наричан от Волжките българи* Джир, вероятно от др.-бълг. Чрь- (Чрьпати: “черпя, греба, загребвам, наливам”) или от Чьр- (Чьрствьнъ: “искрен; възвишен, великодушен, царствен”), от основното понятие Чаръ: “чар, висш, горен, стоящ над”. Град Чернигов* пък, който е Караджар/а*: “Запад-цар”, от др.-бълг. Кара*: “запад, западен; залез; край на света, край на държавата, край, област” и фонетичното -джар от писменото -tzara, може да се преведе през тюркското Кара: “чер, черен” най-рано след започването на тюркската хегемония с идването на татарите през 1237-1240 г. и господството им насетне (Татарското робство на Руските земи е от 1237 до 1480 г., или чак до XVII /17-ти/ век, срв. че на бойния шлем на Иван Грозни /1530-1584/ пише на арабски седем /7/ пъти: "Аллах, Мохаммед"); това показва, че името Чернигов е най-рано от втората половина на ХІІІ-ХІV в., а не от посочената в хрониката 907 г. Същото се отнася и за името Переяславл, късен др.-рус. Переяславль (ЕР*), който е русизирана производна форма от името на българския Преслав*, назован за столица на България още на Събора в Плиска през 893 г. Затова, и с оглед на цялостното редактиране и разместване на фактите в “Повестта”, може да се предположи, че в това съобщение се споменава именно столицата на България – Преслав*, от където Салах-би (Олег*) получил нареждането за похода към Цариград и подкрепата – логистичната и политическата. Едва 5 години по-късно – през 912 г. (вж), Олег изпратил в Константинопол посолство, което трябвало да сключи мирен византийско-скандинавски договор;

...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101449
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031