Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.05.2020 00:14 - Василий Блажени, Василевс, Василий, Васил
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 925 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 21.05.2020 18:24

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Макар, че малко ще се отклоним от разглежданата епоха X-XII век, но появата на храма “Св. Василий Блаженный“ в политическия и властови център на Все-Российския града-столица Москва* и то като неизменна, постоянна действителна и пищна реклама на Москва и Московския кремъл, е пряко свързано с Волжка България* – появила се в първата полвина на Х в., с Царство България* и с целокупния български народ. Прекрасно е, когато всичките световни и местни визуални медии почват материалите си за Россия, Москва и Московския Кремъл неизменно с храма Св. Василий Блажени, подчертаващи – за знаещи и незнаещи, за подозиращи и неподозиращи, за виждащи и невиждащи – че российско-московската култура, въпреки татарската намеса и примеси – от 1237-1238 г. до XVII век (т.е. към 420-450 години), е базирана върху дълбокия древен фундамент на Българската култура* и българите*, идващи от далечното древно минало и вървящи мощно към необхватното бъдеще.

  

ВАСИЛИЙ БЛАЖЕНИ – голямата Покровска съборна църква в центъра на Москва*, на Красния площадь или Червения площад (рус. Крбсная плущадь, от ст.-бълг. Красьнъ: “красив, морално чист, благочестив”, но тук рус. Красный: “червен, кървав; облян в кръв“). Църквата Василий Блажени е почти точно пред главния вход на Московския кремъл* (рус. Покровский собор “что на рву” /СЕ*/ = “който е на рова“, може би “който е на крепостния ров“ или “който е на помийната яма, на градската помийна яма“; Покров Богородичен*).

Храмът е построен най-общо към 1555-1560 г., по времето на Московския велик княз Иван ІV Василис – Грозний (1533-1584, род. 1530), който сам се провъзгласил за цар на 16 януари 1547 г. Храмът е във вид на 8 стълпообразни отделни храма, групирани около центъра – 9-тата (шатрова) опора, обединени от обща основа и вътрешни преходи; отличава се с необичайно богатство и разнообразие на формите и детайлите на архитектурно-декоративната украса, с ярката цветова гама (ЕС*), които явно са съвсем чужди на “руската“ и “московската“ същност както преди и до средата на XVI век, така и след тази епоха, а това ясно говори, че храмът не е строен от “московчани“ или от “руснаци“.

Според тезата, налагана в официалната руска историография, която всъщност е нереална митологема – базирана единствено върху късна градска легенда, храмът “е построен… от строителите [руснаци] Барма и Постник за ознаменуването на покоряването на Казанското ханство” (ЕС*). Както, обаче, наскоро самите руски изследователи откриха, това официално твърдение въобще не е вярно (“Искатели”, Рус. tv – ОРТ, Канал 1, 2006-2007 г.).

Най-малкият проблем, вероятно плод на съветската агресивна политика спрямо подчинените на властниците в Московския Кремъл народи след 1917 г., е, че по времето на Иван ІV Грозни (1533-1584), Фёдор І (1584-1598), Борис Годунов* (1584/1598-1605), Фёдор ІІ (1605) и пр., васално подчинените след 1552 г. части от Волжка България* в официалните документи, се наричат “Казанско царство” и “Астраханско царство”, а не “ханство”; в числото на безспорните документи, потвърждаващи определението „царство“, е и писмо на Английската кралица Елизабет І (1558-1603) до Борис Годунов*, където той е титолуван „цар казански и цар астрахански“.

Верно е, че в областта на Астрахан* откъм средата на ХIII век се ширели основно татари, включително и т.н. “Астраханска орда” на ново-ногайските татари, което оправдава руското име “Астраханско ханство” (защото при това пък тези ногайски татари всъщност не са ногайци* /виж/, а ползвали само нарицателното “ногайски“). Това, обаче, в никакъв случай не дава основание епитетът “ханство” да се пришива с червени конци към Казанското царство, дори и само защото Волжките българи* са – в една или друга степен, но дори не и повече от една трета – мюсюлмани, както не са мюсюлмани и тюрките, както и някои от татарите, както и част от хазарските поданици – българи и не-българи, и пр.; за сравнение и в края на ХVІІ в., при царуването на Федор ІІІ (1676-1682) и Петър І Велики (1682-1725, род. 1672), бившата Хазарска столица Итил* – на източния бряг спрямо главното русло на Волга и юго-източно от тогавашния Волго-Донски канал, е наричана от руснаците Царефгород, Zarefgorod (вж. карта 1680-1681 г., в която областите на Казан и Астрахан са именувани “Царство” в руски надпис на френски – Royaume de Cazan и Royaume d`Astrachan, а между тях е Duche de Bolgarsky: “Дукатство Болгарско”, т.е. на град Болгар*).

Кубетата на храма В.Б. – толкова чужди за Московско-руската архитектура, стил и мироглед от ХV-ХVІІI в., са взети от прочутия мюсюлманския храм-мечет в крепостта Казан*; мечетът е специално отбелязан в Карта на Света от 1550 г. (вж) на Георги Калапода (БКО*), точно под надписа Bulgaria magna (България велика), т.е. Волжка България*. Този храм в Казан е разрушен по нареждане на Иван ІV Грозни през 1552 г., когато войската му навлиза в града, или е разрушен непосредствено преди да вземе кубетата и главните детайли от него, силно впечатляващи тогавашния свят, и да ги пренесе по реки и пътища в Москва*. Имената на т.н. архитекти-строители на храма Василий Блажени – Барма и Постник, са много по-късни прибавки в текстовете на руската историческа литература, с явно митологичен характер (разследване на “Искател”, Рус. tv, Канал 1, 2006-2007).

По онова време Русия (Московия*), още от управлението на царевна Зоя-София Асенина* (1472-1503), внася архитекти-строители от чужбина – главно от Волжка България* и от Италия, а сигурно и от християнска България, но при изграждането на В.Б. майсторите явно не са били италианци, защото това щеше да бъде изрично отразено в документите, а и би било видимо в начина на градеж.

Най-вероятно е строителят или строителите на В.Б. да са от Волжка България*, както във връзка със сложността на демонтирането на кубетата и другите елементи в Казан, така и заради познаването и практикуването на същата строителна традиция, по която бил въздигнат храма (както в християнското Царство България, така и в ислямско-християнската Волжка България*, занаятът на зидарството и строителството традиционно се предавал по наследство от баща на син).

Пък и при издигането на градежа в Москва, който да приеме донесените от Казан части и кубетата, имало специфика, непозната за всички чужди строители-архитекти, наричани още от древността със специална отделна дума от българите – др.-бълг. и ст.-бълг. зьдьчии, зидъчии, зиждителъ, зиждьникъ: “архитект, строител, зидчия, майстор зидател, съзидател, създател, специалист, майстор, уста*”.

В бележките към издаденият в 1680 г. сборник "Джагфар тарихи" (ДТ*) има едносъобщение, което, макар и косвено, потвърждава волжко-българското участие в строителството на Московския храм Василий Блажени. Там, като се цитират думите на Петър (Петр) Карашев – един от притежателите на Петропавловския препис на “Джагфар тарихи”, във връзка с мечета “Гюлли” между другото се казва:

… Моят прародител Георгий участвал в строителството на този храм. А неговият прародител Фазил от Чебуксова бил ученик на самият [майстор-строител] Мир-ГалиVI в.) и бил пратен с него на строителство на църквата в Москва, където приел християнството и името Василий…” (ДТ*, с. 369);

Интерес представлява името на храма, в съчетание с позицията на Московския велик княз Иван ІV Василич, с целите, които той тогава преследвал и със ситуацията, в която се намирал.

Покровският събор е кръстен на “Василий Блажени – юродив при царския (велико-княжеския) двор, когото почитали като свети и неприкосновен” (РН*, с. 155). Формално погледнато, Василий е както името на Ивановия баща Василий ІІІ (1505-1533, род. 1479), така и династичното име на управляващото семейство, сложило ново начало в битността на Русия (Московия*) като автономно княжество – в началото си и до 1493 г. (или до 1605 г. и след това) все още зависимо от татарите, към което принадлежи самият Иван ІV Василевич, и чиито представители са Василий І (1389-1425, род. 1371) – сина на Дмитрий Донски (1362-1389, род. 1350), Василий ІІ (1425-1433, 1434-1462, род. 1415) и Василий ІІІ (1505-1533).

Въпреки кръщаването на храма на дворцовия юродив Василий Блажени, което може да се свърже и със смъртта на любимата съпруга на Московския владетел – боледуващата от ноември 1559 г. и, починала през август 1560 г. Анастасия, е ясно едно – че името Василий, дадено от Дмитрий Донски на сина му и станало водещо за това управляващо семейсто, бележи сремежът на рода към извоюване на пълна и всепризната от другите държави и църкви независимост на Московия*, но през тесния ъгъл на пълното централизиране на управлението на страната в ръцете на монарха и издигането на култа към него.

Това се вижда, в частност, и от отношенията между Дмитрий Донски (1362-1389, род. 1350) и тогавашния църковен глава – от 1375 г. Киевския и Вселитовски патриарх, Смоленски митрополит, Тверски митрополит, а де-факто от 1378 г. Москавски и Всемосковскорусийски патриарх Киприян* (1375-1606, род. ок. 1330) – етнически българин и висш български аристократ от рода Цамблак*; Киприан – близък приятел и съмишленик на Търновския патриарх Евтимий* (1375-1404, род. ок. 1334), е поставен още от 1375 за глава на Московската църква от Цариградския патриарх, като по това време в Константинополската патриаршия силно се набива в очи желанието на Московския княз да отстрани влиянието на Българската и на Византийската църкви, и да създаде локална автономна позиция на московскоруско-родените и московскоруско-създадените свещеници като глави на една автономна Московско-Руска митрополия, подчинена пряко на Московския владетел, които да са послушен инструмент в ръцете му и стриктен изпълнител на нарежданията му (това доста прилича на действията на Английския монарх Хенрих VIII /1509 - 28 ян. 1547/, който създал Англиканската църква - независима от Рим, и за чиято дъщеря Елизабет I /1558-1603/ искал още към 1560-1561 г. да се ожени Московския монарх Иван IV Василич или Инан IV Василис /1533-1584, роден 1530 г., зодия "дева-лъв"/; заради бруталността и простащината проявени в действията и писмата на Иван IV към кралицата, Английското кралство, по лично нареждане на Елизабет I, прекратило всякакви връзки с Московия - тоест, поставила я под икономическа обсада и в пълна дипломатическа изолация - което продължило поне пет /5/ години).

Безспорно от малък Великият княз Иван ІV (1533-1584, род. 1530) бил наясно с тази семейна цел. В синхрон с нея той отхвърлил през 1347 г. опекунството на деградивната група от лични настойници (майка му Елена Глинская* починала през 1538 г., на 35-та година от живота си) и по съвет, и с подкрепата, на либерално настроени боляри, се провъзгласил за “цар” на Московия*, т.е. за “император”. Това била доста прибързана и необмислена постъпка, извършена без необходимите международни сондажи и договорености, която не може да се извини само с малката възраст на монарха (16 г. и 4 мес.) и силното му желание да се освободи от своите настойници, разпореждащи се от негово име с власстта още от 1533 година. По-скоро и новите му “приятели” желаели да го оставят в управляема от самите тях позиция, подтиквайки го да извърши обречен на отхвърляне ход.

Естествено съседните Полша и Литвания, Унгария, както и останалия европейски свят, не признали царската титла на Московския княз (херцог) Иван ІV, а едва ли това направил и Османския султан. Всъщност по онова време (1547 г.) в Европа и Света има само двама пълноправни и всепризнати императори – на Свещената Римска империя Карл V (1519-1556), управляващ в т.н. Магна Германия (imperator), и откъм 1540 г. на Османската империя Сюлейман І Великолепни (1520-1566), резидиращ в Истамбул (Suleimans. sach. imperator turkar); а със статута “Крал“ (rex) били само 10 монарси – на Шотландия, Англия, Франция, Навара (Испания), Бохемия (Чехия), Полша, Дания, Норвегия, Готия и Швеция. Останалите владетели били с по-нисък или по-особен статут (включително Никополския владетел Шишман, Унгарския владетел, владетеля на Дукатство Литвания-магна, на Дукатство Мазовия и др.; вж. карта 1540 г. от Батиста Анезе, картограф на имащата голяма информация и завидно разузнаване Генуа; в картата на Света от 1550 г., изработена от Георги Калапода, Унгария е посочена с “R.” – regnum: “държава”, а не с “Rx” т.е. rex: “кралство”, както съседните Полша и Бохемия, БКО*).

Вероятно нямало ефект и от факта, че бабата на Иван ІV – българската принцеса Зоя-София Асенина*, която от 1472 г. е съпруга на Великия Московски княз Иван ІІІ (1462-1505, род. 1440) и майка на Великия Московски княз Василий ІІІ (1505-1533, род. 1479), била и византийска принцеса от рода на последните Константинополски императори от династията Палеолог (1261-1453) – Иоан VІІІ (1425-1448) и Константин ХІІ (1449-1453); [всъщност династията Палеолог е Асен-Палеолог или Палеолог-Асен, а още по-тоно Асен-Палеолог-Ласкарис-Комнин-Крум-Лакапин-Дуло].

Защото тя – царска принцеса Зоя-София Асенина-Палеологина – все пак е дъщеря на техен брат, който обаче никога не бил коронован за император и съвладетел на някой от управляващите Византия свои братя (Иоан VIII и Константин XII).

Но амбициите на Московския велик княз (херцог) Иван ІV се виждат в новопостроената величествена църква “Василий Блажени“, стояща пред главната порта на Московския кремъл (крепост и дворец). Издигайки този храм, носещ името Василий – кореспондиращо пряко с Византийската императорска титла Василевс, Иван ІV декларирал пред другите владетели именно претенцията си към древния византийски императорски статут.

По някакви причини, все още не проучени от българските историци в детайл, Московският владетел Иван ІV не можел да получи по легален път и признаването на исконната българска християнска титла цар*: “император”, към която се стремял и сам си присвоил на 16 януари 1547 г. Всъщност още дядо му Иван ІІІ (1462-1505) се кипрел неофициално с нея при вътрешно-руски тържествени дворцови случаи (РН*), а може би тази тщеславна, но нелегитимна традиция в руските управляващи кръгове идвала от периода на Василий І (1389-1425) и баща му Дмитрий Донски (1362-1389). Самата титла “цар” витае във владетелския кръг на Киевския феод отдавна – още от времето на Владимир І Святой* (970-1015), който е внук на българската принцеса Олга* (941-969) и от към 990 г. съпруг на Анна /3/* – дъщерята на Цар Петър І* (927-970), а Император Алексий І Комнин (1081-1118) се опитал да подкупи Киевския владетел, обещавайки му чрез пратеник, че уж ще му даде българския царски сан.

Така или иначе, но при властването на московеца Иван ІV, когато на Османския трон е Сюлейман І (1520-1566) и неговата съпруга-съвладетелка и султанка – българката Рокселан* (1520-1558), майка на Селим ІІ (1566-1574), бил в сила официалния международен договор, сключен на 1 април 1519 г. между Унгаро-Литовския крал Людвик или Ладислав ІІ (1516-1526) и Османския султан (емир) Селим І (1512-1520), в който се декларира автономия на Българското царство, а Българския владетел Шишман е титолуван “цар” – “cesaris Sysman” (ИРЧ*). Българско царство, наричано и “страната (държавата) на Цар Шишман” (“terra cesaris Sysman”), е васално на Унгария, а Крал Владислав или Уласло ІІ Ягелонски (1490-1516) се титулува “…Крал на Унгария, на Бохемия, … на Влахия*, на Сърбия*, на Галиция*, на Кумания* и на Царство България (“Regnum Bulgariж”)…” (БКО*); цялата Влахия*, областта Сърбия* (короната на Сърбия* е притежание на Българския владетел от 1376 г. – от смъртта на Сръбската царица Елена* /19 април 1332 – 7, XI, 1376/), Галиция и Кумания (страната на Половците*), българския храм в Йерусалим и т.н. са подвластни на Царство България;

И тъй като за Московския княз Иван ІV главната врата била затворена, той решил да мине през задната. Още през 1552 г. успял да завлядее Казанската област на Волжка България*, която в единство с господстващия световен феодален канон наричал “Казанско царство” (в 1556 г. присъединил и Астраханското ханство), а през 1555-1560 г., използвайки кубетата и други архитектурни и художествени детайли от мюсюлманския храм в Казан*, издигнал църквата Василий Блажени в своята столица Москва, на Красния площад (т.е. “Красивия (мегдан*)”, наречен така през ХVІІ в., ЕС*; бълг. Красен, от ст.-бълг. Красьнъ, Красьнъiи: “красив, хубав, прекрасен, приятен; приличен, почтен, нравствен, праведен”, МС*). За целта, която преследвал, по-важно било, че държал като заложници в Москва някои висши Казански аристократи, които имали права върху короната на Волжка България* (вж. Юсупови*).

Според московско-руската версия, събитията се развили горе-долу така:

През 1551 г. Иван ІV, подготвяйки настъпление срещу Казан*, заложил крепостта Свияжск, където заселил част от наскоро (към 1545 или 1546 г.) подчинените Чуваши и Мари – дотогава в състава на Волжка България*. Казанците разчитали и на подкрепата на “Кримските татари” (вероятно най-вече на Кримските българи и т.н. стари ногайци), но последните по някаква причина напуснали Казан и се завърнали в Крим. При преговорите между двете страни Казанците (Волжките българи*) поискали от Иван ІV да им даде за цар Шиг-Алей, а той да получи като заложник царя им Утемиш-Гирей, заедно с майка му Сююмбика (Юсупова). Московският княз пожелал от Царя на Казан да бъдат освободени и руските пленници. Договорили се за Казан да остане само “Равнинната страна“, а “Планинската страна“ преминала към Свияжск – т.е. към Московия. Били освободени и 60 хиляди от руските пленници.

Но след това жителите на “Планинската страна“ започнали да преминават отново към Казанската власт, както това направили и Черемишите. Наложило се да бъде извършен военен поход, воден от княз Семьон Микулински и болярина Данило Романович, за да се заставят Черемишите да се подчинят отново на Москва.

Тогава Казанците поискали от московеца Иван ІV да им върне Планинската земя, а той – да му предадат останалите руски пленници (? още колко десетки-хиляди). След дълги преговори Казанците се съгласили да освободят пленниците и да се подчинят на Иван ІV, но когато пристигнали Московските войводи те (Казанците) затворили градските врати, страхувайки се, че русите ще избият всички, и поискали помощ от Ногайските татари (? в Астраханското ханство живеели т.н. “нови ногайци“, които били тюрки, затова вероятно става въпрос за “старите ногайци“, живеещи в Кримското ханство).

Тогава Московският монарх Иван ІV свикал съвет в Свияжск, на който присъствали Шиг-Алей (Шах Гали) и братовчед му Владимир Андреевич (убит по жесток начин в 1569 г. заедно с цялото си семейство от Иван ІV). В отговор на заповедта да се подчинят, Московският княз не получил от Казанците нищо повече от оскърбления.

През август 1552 г. 150-хилядна войска, начело с Иван ІV, обсадила град Казан. Била прекъсната рекичката Казанка, от която градските жители взимали вода, и бил взривен тайника за питейна вода. Едва тогава, на 2 октомври 1552 г., Иван IV влязъл в Казан. За наместници в града назначили княз Александър Борисович Гърбави и болярина-княз Василий Семьонович Сребърни (явно волжки българин, защото именно те се наричат “Сребърни българи”, срв. Агидел*: “Сребърната река”, която е сборно понятие за Долна Волга – от устието до Кама, река Кама и притока й река Бела*). Казан влязъл в състава на Московската държава (РН*).

На 7 юли 1572 г. починал Полско-Литовския крал Сигизмунд ІІ Август (1520-1572) – последният Ягело, обединител на Полша и Литовия и създател на единната държава Реч Посполита (Люблинската уния, вж. Червен* – дн. Люблин), който нямал деца и оставил забъркано наследство. Тогава за Иван ІV се отворил нов шанс да легитимира тъй желаната от него царска титла.

В Москва пристигнал Полския пълномощен пратеник Воропай (рус. Вор: “крадец”, Ворог: “враг”, Ворочат: “въртя, преобръщам, обръщам наопаки, връщам обратно; бавя”), с предложение на Полския престол да бъде поставен Московския престолонаследник Фьодор (Теодор), по-сетнешния Федор І (1584-1598), сина на Иван ІV. Но тъй като някои среди в Полшо-Литовия, където пък от тормоза на Московския господар били избягали доста аристократи (Андрей Курбский още в 1564 г.), поддържали по различни съображения кандидатурата на самия Иван ІV, то Полските аристократи изпратили нов дипломат – Михаил Карабурда (рус. Гарабурда), с предложение Московския владетел сам да направи избор, като имало и условие – към Полшо-Литовия да бъдат придадени граничните градове Смоленск, Полоцк, Усвят, Озеришче (Езерище).

На Полското предложение Иван ІV отвърнал със своето главно искане – да му бъде позволено да поставя титлата си “Цар на цяла Русия” пред своят нов сан – “владетел на Полша и Литовия”, тоест да бъде международно признат статута му на цар. Тази претенция на Москавския монарх към исконната българска висша титла цар*: “император”, явно не можела да бъде приета и преговорите се затегнали. През септември 1575 г. и Османският султан Мурад І (1574-1595) – внукът на Рокселан* (1520-1558), се противопоставил на избора на Иван ІV (1530-1584) и предложил за вакантния Полски трон Трансилванския войвода Стефан Батори* (1533-1586), за чието короноване през 1577 г. като владетел на Полско-Литовската държава Мурад изпратил в подкрепа 12-хилядна османска армия (вж. Батори*, Арбат*, Османска династия*).

В хода на борбата за Полско-Литовската корона Иван ІV предприел още един “странен” акт, оставащ до сега без задоволително обяднение. През 1575 г., имайки двама сина – престолонаследници, той неочаквано предал властта на Симеон Бекбулатович (тур. Бек, Бег: “княз, принц”, срв. Скендер-бег*, а бълг. Бал*, Бала*: “главен”, тоест Бек-Була-та: “княза-главни-ят”), “правнук на Хана на Ордата Ахмат”, заедно със своята титла, печата и короната.

Симеон бил коронован в Москва без особена тържественост и съгласието на болярите, но станал пълноправен владетел на Московия* със всички произтичащи от това следствия.

Иван ІV Василис заповядал на Митрополита, на епископите, на свещениците, на знатните и на чиновниците да се прекланят и подчиняват на Симеон, а самия той започнал да се самоназовава “Иванец (Иванчо) Московски”.

Новият цар Симеон издава укази, сечал монети, събирал налозите, разпореждал се с дълговете на короната, занимавал се с всички дела и жалби на поданиците, и пр. Известно е, че по това време Иван ІV вече бил болен от сифилис и изпадал в силни депресии и фобии от живака, с който го лекували (и от което най-вероятно умрял), но тази му постъпка, чията продължителност траяла към 2 години, не може да се свърже с епизодичност на болезнените му състояния (РН*).

Всъщност Симеон (Юсупов*) се явява един от носителите на царските права на Волжка България*, чиято династия се проследява от Бат Боян* (665-690) – големият син на Кубрат* (605-665), и е пряк клон от рода Дуло* (ДТ*). А както документират и Арабските хронисти още от ІХ-Х в., по древна традиция “Българските царе са царе на всички Саклани*…” – тоест, на всички ирано-езични народи, населяващи Саклан* (областта между Карпатите и Урал), както и на техните васали, каквито се явяват нпр. угрите* – маджари* и/или мишари* (наричани също турки, турци, башкорти – днешните башкири), които се установяват в Сакланските земи и постепенно се включват в средата на по-старите заселници, сключвайки династични бракове с българите (вж. Юлай-Бата*, Угър Айдар*, Арпад*, Угър Лъчин*, Бат Угър Мумин*).

При това родовата “връзка“ на Симеон с Татарския хан Ахмат, налагана яростно в руската историография, е толкова странична и несъществена, колкото мита за произхода на руските князе от рода на Рюрик, лансиран от хрониката “Повест временных лет” (ХVІ в.), та до съвременните трудове по история на Русия от ХХ и ХХІ век [Оказва се, че Киевският княз Игор Рюрикович (912-945), както се нарича според руската версия основателя на Киевска Рус и родоначалник на всички следващи Руски князе – тоест на цялата Династия на Русия, всъщност е Угър или Угър Лъчин* (882-944) – син на Лъчин, който е брат на Алмъш* (895-925), първия кан на Волжка България*. А пък варягът* Рюрик (ок. 862 - †879) – бащата на Игор Рюрикович в руската версия, всъщнаст е Ерек (ДТ*), който и през 925 г. е жив и здрав, и си живее в Скандинавия. Тоя Ерек-Рюрик всъщност не е баща на Игор Рюрикович (Угър Лъчин*), а баща на Салахби (†922), който в руската хроника е Киевския княз Олег* (879-912). Именно Салахби-Олег умира през 922 г. от удара по главата, нанесен му с копито от боен кон, което в митологизиран и доразвит в притча разказ, е останал в мъглявите киево-руски сказания; вж. Волжка България*, Стара Велика България*, Олег*, Угър Лъчин*].

През 1576 г., след възцаряването на Френския принц Анри Волуа на Полско-Литовския престол през 1573 г. и бягството му обратно в Париж през 1574 г., за да наследи от брат си Френската корона (вж. Ронсар*), започнал нов кръг от преговори между Полшо-Литовия и Москва. Но когато Иван ІV напълно се уверил, че при конфронтацията и на Османския султан Мурад I (1574-1595) нищо няма да се постигне с фиктивното поставяне на Волго-Българския цар на Московския престол, той отстранил Симеон от трона и му дал за апанаж Торжок и Твер.

Немного преди смъртта си (18, ІІІ, 1584) Иван ІV се развел със седмата (осмата) си жена, дъщерята на болярина Фьодор Фьодорович - Мария Нагой (рус. Нагой: “гол, голата”), с която имали син – царевича Дмитрий, и направил нов опит за международно признание. Този път планирал да се ожени за племенницата на Английския крал Едуард VІ (1537-1553), дъщерята на лорд Хенри – Мери Хестингс. В Англия бил изпратен благородният и верен дворянин Фьодор Писемский (тоест – “можещ да пише, писмовния”, вероятно “писарят”, “личният писар [на Иван ІV]”), който да се посъветва с Кралица Елизабет І (1558-1603, род. 1533; през 1583 г. тя е 50-годишна и достатъчно обиграна, за да се справи с ходовете на връстника си Иван ІV – род. 1530 г.) и да поиска от нея ръката на Мери. В отговор на това от Англия в Москова пристигнал посланикът Джеръм Баус, а Московския тиранин Иван ІV, може би от чисто прагматична дипломатическа гледна точка, изведнъж се влюбил във всичко английско и започнал да го превъзнася и боготвори. Обаче много скоро – на 18 март 1584 г., смъртта сложила край на плановете и интригите на Иван ІV Грозни (РН*);

****

 

ВАСИЛЕВС – βασιλεύς, βασιλέως (ИБИ*), = цар*, = император; Византийският владетел Ираклий І (610-641, роден 575 г.) – смятан за връсник и близък с Кубрат* или Курбат* (605-665), но главно – за верен негов съюзник в борбата с аварите и с аварските славяни, “си присвоил персийската титла Basileus (вер. в 628 г.) и деспотичната природа на държавната машина (на Византия*) била очевидна по нейните ориенталски церемонии.” (ЕНД*, с. 269). Това станало във връзка с успешната война на Ираклий І срещу Сасанидска Персия (224-651), след като персийските войски на Шахиншаха Хосрой ІІ (590-628) “завладели Дамаск и Йерусалим в 614 г., където заграбили Истинския кръст; чрез окупацията на Египет отрязали зърнените помощи в Империята – още една останка от римските времена.” (ЕНД*, с. 265).

Осигурил приемущество на съюзните сили на Балканите, чрез Българо-Византийския договор от 619 г., и победил най-мощния си враг на изток – Сасанидска Персия (224-651), като при това освободил и Истинският кръст, Ираклий І (610-641) се възвеличал и с титлата на Персийските автократори – Basileus, бълг. Василий, *Въсилеiа, фонет. *Вāсилеiа, др.-бълг. и ст.-бълг. Въ-силе = Въ+Сила, от др.-бълг. и ст.-бълг. Сила*: “сила” – Силы, Сило«, Силъ, Сило©, Силою, Силэ, Силоу ~ Силу, наред със Сильство: “могъщество, сила” – срв. гръц. Βασίλειος (срв. ст.-бълг. Въселити, Въсели се, сег. ед. 1л. Въсел« с­, същ. *Въселии).

Именно тази титла Βασίλειος правела Византийския автократор равностоен на българския Кана-Субиги* = Кана Съ-боги: “Кан в Силата божия“ = Кан в силата небесна, всемогъща, върховна“ (вж. Древните българи*, Саклани*, Герб*, Фружин*);

Въвеждането на титлата-епитет Василевс във Византийската владетелска практика следва да се свърже с цялата група от културни реформи на Ираклий І (610-641), който, например, налага и елинския език за официален държавен език в своята Източна Римска империя, неглижирайки латинския език (ромейския, римския) и по този начин премахвайки го за винаги от източно-ромейската практика;

Всъщност титлата Василевс или Басилевс (Басилеус, Базилеус) се появява още по-рано на Балканите, носена от някои Тракийски царе (ТЕ*). Те обаче я заемат също пряко от Персия (VІ-ІV в. пр. Хр.), когато най-вероятно са васали на Персийските царе-на-царете [Цар-на-царете: “император” = Шару-кан*: “Царя-кан, Върховния кан”, което по-късно е прието в тюркизирания персийски (пехлевийския от ІІІ-VІІ в. и н.-перс. след ІХ в., ПС*) като Шахин-шах, перс. Шдх (ﺷﺦ): “връх; планински връх; твърд, корав, строг, безмилостен; обтегнат, опнат, непреломим, неподатлив, с тежест; извисен; прям”, срв. авест. sarah-, sara-, sar-: “глава, връх; цар”, бълг. Цар*, Серт*, Сур* и пр.; също перс. Шahрийар: “владетел; монарх, цар, господар” (ПС*), н.-перс. šāh: “цар, шах”, др.-перс. xšāyaθiya-: “властелин” (ЕР*), араб. eš šah mat: “царя умря”, в шахмата “шах – мат” (ЕР*)].

Дарий І* (522-486) окупира Балканите от 517-513 г. пр. Хр. и траките са част от Персийската империя поне до към 478 г. пр. Хр. – края на Персийско-Елинската война (480-478), когато управлявал Дариевия син Ксеркс І* (486-465); но титлата В. се използва и по-късно, нпр. от Гетския цар Рема или Ремакс (ma, max), който е живял в началото на ІІ в. пр. Хр. и е наричан в един почетен декрет от град Истрия* (датиран ок. 180 г. пр. Хр.) “базилевса Рема” и “могъщия базилевс” (ТЕ*).

Басилеос е и Тракийският владетел от ок. 300 г. пр. Хр., наричан  Керсибаула (вж. бълг. Баул/а*) или Керсибаулу, Керси-баюлу (Kersibаulou, Kersibaulos) – в надписа “Kersibaulou basileos“ = Керси-баулу басилеос или по-скоро василеос, защото се пише на елински βασιλεος (надпис на две тетрадрахми, от типа на сечените от Александър ІІІ Македонски /336-323/); прави впечатление, че самото име е др.-иранско, а титлата-име Баул*, стоящо като наставка в Керси-баула, е използвана в България поне до края на ХІV и през ХV в. (фиксирано е в писмо-заповед на Цар Иоан Шишман* от 1395 г.); при това в основната съставна – Kersi-, се вижда близост до трансформираното и изкривено от елините име Ксеркс* (Хerxes /ТЕ*/), което всъщност е др.-перс. Khshaya-Arshah (Khšaya-Aršah = фонет. Чайрша, Чарша: “царя”): “Ксеркс” (елин.), видимо и в Arta-Khshathra (Arta-Khšathra): “Арта-Ксеркс” (Х* - VІ, бел.).

Обстоятелствата за появата на Керси-баула василеос на Балканите следва да се свържат пряко с Българската (Бактрийската*) принцеса Роксана*. След смъртта на съпруга си Александър ІІІ Македонски (336-323, род. 356 ) през 323 г. пр. Хр., тя ражда към края на същата година сина им Александър ІV Македонски (323-305) и заедно с него пристига в античната Македония, където е приета много добре от свекърва си Олимпиада – съпруга на Филип ІІ Македонски (359-336) и майка на Александър ІІІ (356-323).

В този момент Роксана* се явява не само законна владетелка на цялата империя, простираща се от Индия до Италия, но и императрица-майка. Безспорно от Бактрия* и Персия тя пристига в Елада с голяма свита от най-висшите аристократи на своята държава. Между придружителите й вероятно има поне един неин брат и е напълно реално той да носи родовото име Кшайа-Аршах (Khšaya-Aršah) или Кхшатра (във Arta-Khšathra) – трудно за произнасяне и записване от елино-македонци и траки, и затова свеждано от тях до по-лесни форми или познати епитети (Х*, ПЖ* и др.).

Докато Александър ІV расте, в крехката македонска империя се равиват мощни сепаративни групи, за реализирането на чиито цели представителите на единната върховна централна власт – Роксана и сина й, както и Олимпияда – са непреодолими пречки. Затова в 305 година пр. Хр., когато Александър ІV навършва 18 години и като пълнолетен вече може да наследи реално бащиния си по македонска линия и дядовия си по бактро-персийска линия имперски трон, той, майка му Роксана и баба му Олимпиада най-брутално са убити, а империята се разпада на отделни държави.

Вероятно именно във вихъра на тези събития от 305 г. пр. Хр. (ако това не е станало и по-рано) Керси-баула василеос търси спасение, възкачвайки се като владетел на част от традиционно обвързаните с Персия и династията на Дариите* още от 517-513 г. пр. Хр. тракийски племена. При това той можел да разчита и на силите на Скитите* и Сарматите* (др.-ирански номадски етноси и част от цивилизационния северно-ирански регион на Древните българи*), населяващи земите на север и изток от делтата на Дунав. Явно родът на “Керси-баула василеос” здраво се закрепил на тоя трон, защото и 125 години по-късно – през 180 г. пр. Хр., виждаме наследника му “василевса Рема” да заема царския престол на Гетите, оставен му от неговия прочут прародител.

Тази българо-гетска връзка е интересна и доколкото някои историци приравняват Гетите с Ост-Готите. Когато българите, заселили се в района на Каспийски Кавказ и Северен Кавказ, се отделят от Партската империя* и обявяват автономията си през 153 г., те съседстват по западната си граница именно с Ост-Готите, с които в продължение на столетия подържат съюзни отношения (вж. Буза* или Бузан*). Дъщерята на Авитохол* (153 – сл. 173) – Авава*, се жени през 172 г. именно за Мицо* или Мичо (Micco), “който живеел в земите на [Ост] Готите” (но не бил гот), а техен син е първият военен Император на Римската империя – Максимин І* (235-238, род. 172-173 г.), израстнал в земите между Крим* и източния дял на Стара Планина* (Балканът*);

От фактите може да се заключи, че този “тракийски владетел” Керси-баула, когото с право съвременните номизмати изключват от числото на тракийските царски имена (ТЕ*), най-вероятно е висш аристократ, дошъл от района на Персия през първите години на т. нар. период Еленезъм* (от 323 г. пр. Хр. до І век), както сочат титлите Баул* и Басилеус (Василевс*), а също и името или съставната Керси- (Чарша-, Царша-), която освен с Ксеркс или Кшайа-Арша и Арта-Ксеркс или Арта-Кхшатра, може да се сближи с авест. karš-: “кърши, чупи, троши, преобръща, мъкне, влачи, оре, вее, духа, мете, чисти”, kъrъfš: “тяло, фигура, снага, лик, облик, вид, същност”, но също и с čaχra-: “колело, окръжност, цялостност, завършеност, пълнота, облик, Слънчевия диск, кола, бойна колесница”, др.-иран. *х`raos-, χraōsa-: “петел, Слънчовата птица”, авест. xvarъ-xšaētъm (ср.-перс. xvaršкt, нов.-перс. xuršēt): “Сияещото Слънце”, hъrъzaiti: “излъчва, изпуска, изхвърля, излива; дава; дарява, наказва”, hvarъz-: “благодетелен”, и прочее.

Може с основание да се предположи, че реставрираното според авесто-българската терминология и фонетика *Чарша-баула (баила) или *Царша-баула (баила) е с буквалното значение “Царствен боил”, тоест “Принц, Царски син, Престолонаследник”, вж. Цар*, както и Челбир* (от по-древното бълг. *Черьба: “висшият върховенстващ” ~ *Черьбиръ: “който е висш върховенстващ”; срв. Дулоба*, Сама* ~ Самара); вж. Васил*;

ВАСИЛИЙ (1) – архиепископ, примас и патриарх на България (пр. 1185-1206?), който короновал към 1185 (или 1183 г.) Българския цар Петър ІІ* или Петър ІV* (1183-1196), брат му Иоан Асен І* (1183-1195), а по-късно и Калоян* (1197-1207) [ИРЧ*];

ВАСИЛИЙ (2) – богомилски старейшина, който, през управлението на император Алексий І Комнин (1081-1118), бил заловен в 1111 г. със своите богомилски 12 апостоли и изгорен на Цариградския хиподрум (ИРЧ*, гл. ХІІІ);

ВАСИЛИЙ (3) – зограф Василий (ХІІІ в.), Боянският майстор*; през 1259 г. изписва Боянската църква*, вероятно с двама свои помощници; името му е записано в Боянския поменик като “зограф Василий”; той е от областта на град Сяр* или Сѣр (дн. Серес в Сев. Гърция), от с. Субоша*, Събоша (срв. Събота*); творчеството му, изключително реалистично, жизнеутвърждаващо и ренесансово по съдържанието, формата и естетиката си, принадлежи към Търновската философска, граматична и живописна школа;

ВАСИЛИЙ І – византийски император (867-886), основател на т.н. Македонска или Арменска династия, или Василева династия (867-1057); най-вероятно В. е от български произход (както и целия му династичен род), защото е издигнат на трона с помощта преди всичко на българи (вж. Самбата*), и същевременно, изглежда, с активната задкулисна намеса на Българския владетел Борис І* (852-914); вж. Самбата*;

ВАСИЛИЙ ІІВасилий Багренородни също Василий Българоубиец, Византийски съимператор от 963 г. и император (976-1025), пряк наследник на Роман І Лакапин (919-944) и син на Роман ІІ Лакапин (959-963), който се възкачил след смъртта на Константин VІІ Багренородни (913/945-959, род. 905 г.). Василий ІІ е роден през 963 г. или година по-рано – през 962 г. (дори това да е VІ индикт: от 1 септ. 962 до 31 август 963 г., когато на 16 август 963 г. се възкачил с кървав преврат Никифор ІІ Фока, който управлявал докато сам не бил убит на 11 декември 969 г.). Негов брат и от 961 г. съимператор на баща им Роман ІІ (959-963) е Император Константин VІІІ (961/976-1028), който обаче не е “багренородни”, а това сочи, че е роден през 959 г. или преди това. Василий ІІ и Константин VІІІ са втори братовчеди на Българските царе Борис ІІ* (970/971-977) и Роман-Симеон* (977-997), синове на Цар Петър І* (927-970/971) и на Царица Мария-Ирина Лакапина (927-945 ?; вж. Мария-Ирина /1/*), която е внучка на Роман І Лакапин (919-944). При това Василий ІІ и Константин VІІІ са сгодени през 969 г. за дъщери на Петър І* и сестри на Борис ІІ* и на Роман-Симеон* – Анна Лакапина Петрина Симеонина (969-1011, родена към 960-962 ?) и Na. Лакапина Петрина Симеонина, а може би и са оженени за тях към края на управлението на Византийския император Иоан І Цимиски (969-976). Василий ІІ влязал по-реално в управлението на Византия още на 14-годишна възраст, след януари 976 г., когато бил отровен Иоан Цимиски (969-976; вж. Иван /2/*). Към 988 г., вече 25-26-годишният Василий ІІ, който бил отявлен гей, изпратил годеницата или съпругата си Анна Лакапина Петрина Симеонина в Киев* за съпруга на Киевския княз Владимир І Святой* (980-1014), където като Киевска велика княгиня (988-1011), наричана “царевна” (ПВ*), тя починала през 1011 година (вж. Анна /3/*). Наричан е и Василий Българоубиец – епитет, който му е даден вероятно през 1014 г., когато цинично и жестоко ослепил хиляди пленени от него български войници; вж. Симеон І*, Петър І*, Борис ІІ*, Самуил*, Борис /5/*, Владимир І Святой*, Анна /3/*, Болгариня*, Иван Владислав*, Мария /2/*, Пресиан ІІ*, Фружин /2/*, Василий І*, Самбата* и пр.; 

***

 

ВАСИЛ – широко разпространено българско мъжко име, също Васко, Васю, Васо, Въсо (и формата Въсил; съществува и форма от Въся* ~ Въсил, но тя не може да се уеднаквява с Васил и производните му); ж.р. Васила, Василка, Васка, Васа; Разпространено е мнението, че Васил и ж. Васила са заимствани в българския от елино-римската езикова традиция. Това може да се приеме, с много уговорки, за някои славянски общности и безприкословно за населилите Елада славяни (вж. Грък*). Но за преминаването му от римо-елинския у българите, които при това не са и славяни, едва ли може да се говори. Преди всичко защото Император Ираклий І (610-641, роден 575 г.) - смятан за връсник и близък с Кубрат* (605-665), но главно - верен негов съюзник в борбата с аварите и аварските славяни, “си присвоил персийската титла Basileus (вер. в 628 г.) и деспотичната природа на държавната машина (на Византия) била очевидна по нейните ориенталски церемонии.” (ЕНД*, с. 269). Това станало във връзка с успешната война на Ираклий І срещу Сасанидска Персия (224-651). Персийските войски на Шахиншаха Хосрой ІІ (590-628) “завладели Дамаск и Йерусалим в 614 г., където заграбили Истинския кръст; чрез окупацията на Египет отрязали зърнените помощи в Империята – още една останка от римските времена.” (ЕНД*, с. 265).

В същото време Византия била притискана и от аварите*, които безпрепятствано грабели всички земи на юг от Долни Дунав и стигали до Константинопол, а дори веднъж за малко не успели да заловят самия Ираклий. През 617 г. “персийското множество на Хосрой направило поход до Хелеспонт и предложило на Константинопол да се предаде”. Персийският владетел изпратил до Византийския император показателно писмо: “Хосрой – най-великият от Боговете и господар на Земята, до Ираклий, неговият подъл и безчувствен роб. Ти защо още... се наричаш цар? Но аз ще извиня грешките ти, ако се предадеш… Не се лъжи с празна надежда в този Христос, който не успя да спаси себе си от евреите, които го убиха, приковавайки го на кръст. Дори да намериш убежище в морските дълбини, аз ще протегна ръка и ще те хвана…” (ЕНД*).

А през 625 г. аварите се присъединили към персите при обсадата на Византийската столица. Но през 625 г., въпреки че вероятно в инвазията на аварите и славяните край Константинопол се бил включил и брата на Кубрат* (605-665) – владетелят на Дулоба* (623-658) Самбат* (620-675), или поне панонските българи, които живеели в състава на Аварската държава, положението било вече по-различно.

През 618 г. Аварският хакан повикал при себе си Кубратовия баща Гостун* (Кан на България 603-605), който може и да е бил негов васал, и вероломно го убил. Причина за гнева на Хакана станал един бунт на подчинените на Гостун анчийци (анти, вж. Славяни*), живеещи някъде в района от Седмоградско* (Трансилвания) до Горен Днестър или Припят, които се надигнали срещу отряд грабители-авари и убили предводителя им. Убийството на Гостун*, което явно противоречало и на морала, и на действащите мирни договорни отношения между Авария и управляваната от Кубрат Стара Велика България* (от р. Южен Буг до Северен Кавказ), накарали Българския кан да скъса отношенията си с Хакана, които и без това били изострени. Братът на Гостун и чичо на Кубрат – Бат Оркан* (Кан на България 602-603), който резидирал в днешния Кишинев (Молдавия) и управлявал земите от Прут* до Южен Буг, включващи Онгъла*, веднага, още през 618 г., се оттеглил при Кубрат – вероятно в Аскал* (бъдещия Киев*). През 619 г. българска делегация, водена лично от Кубрат или от Бат Оркан, пристигнала в Константинопол и сключила военен съюз между Стара Велика България и Византия.

Такъв договор не бил прецедент – още Император Зинон (474-475, 476-491) сключил през 480 г. мирен съюзен договор с България, за да се пребори с враговете на империята си (вж. Буза* /476-488/). През 597 г. бил сключен договор между България (Кан Тубджак* /587-602/) и Византия (Имп. Маврикий /582-601/), по който 10 000 български воини със семействата и нужните занаятчии се заселили завинаги на юг от Дунав - в Долна Мизия, Дакия и Горна Мизия (от р. Дрина и Срем* до Черно море*), за да възпре Аварските нахлувания (вж. Бултар /2/*). Бат Оркан (602-603) пък, след като бил свален през 603 г. с организиран от Аварския хакан преврат, намерил убежище в Кримските византийски владения, като дори за кратко бил на ромейска служба (ДТ*). Приема се, че самият Кубрат (?-665), преди да се възкачи на престола през 605 г., е израстнал и възпитаван във Византийската столица – вероятно като гарант по договора от 597 г., където се сприятелил с връстника си Ираклий (575-641; възможно е това сведение да се отнася за Бат Оркан*, който починал към 640-645 г. и бил погребан в Малая Перешчепина Мала Прищипина, където в 665 е погребан и Кубрат*).

Вижда се, че от времето на Император Маврикий (582-601) отношенията между България и Византия били относително добри. Същевременно в лицето на Кубрат императорът Ираклий намирал мощен съюзник, който не само можел сам да елиминира аварите и съюзните им племена и общности, но и да му помогне в борбата срещу Сасанидска Персия, с която българите подържали поне дипломатически отношения – приятелски или по-често враждебни, но основани на стара традиция, а може би и на родови връзки с някои от аристократичните родове в Персия, имащи древен български произход (знаем, че и през Х век българите от Азия подържали връзка с българите в Европа – ФА*).

Още на следващата 620 г. Кубрат започнал да укрепва западната граница, заповядал на брат си Самбат* (620-675) да строи нова мощна крепост в Аскал*, наречена по прозвището на Кубрат – Бащу* (от 658 г. се нарича и Киев*), и да се подготвя за решителна разправа с аварите. Същевременно се чакал сериозен повод за война, не само защото изглежда Аварския хакан се бил притаил страхливо в черупката си и гледал да не утежнява положението си. Българската житейска и религиозна философия не позволявала да се излага на война целия народ заради нечия лична обида или по субективни причини (вж. Древните българи*, Заратустра*, Иранска митология*). Едва в 622-623 г. Панонските българи поискали помощ, заради безчинствата на аварската аристокрация.

Тогава Кубрат изпратил в 623 г. българска армия, начело с брат си Самбат*, която бързо разгромила аварските сили и подчинил Авария. Но когато през 625 г. Кубрат извикал брат си да се върне обратно при него, Самбат* (618-676) отказал. Той създал своя отделна държава, която нарекъл Дулоба*: “върховенстващият Дуло” или “Държавата на Дуло” (позната в днешната историята и като Държавата на Само* или на Сама*), и вероятно, заедно с васалните му авари и славяни, и като съюзник на автономната Авария, участвал в обсадата на Константинопол. Точно тогава Кубрат го нарекъл Кий*: “отсечен (клон или стебло), отрязан; изсъхнал клон”. Когато в 658 г., подгонен от франките (альманците, алеманите, германците), Самбат най-накрая се прибрал под крилото на брат си, Кубрат му поверил отново крепостта Бащу* и съпътстващия я район (включващ по всяка вероятност и управляваните приживе от Гостун земи – т.е. Седмоградско с днешна Ю. Полша и С. Украина). Дошлите от Дулоба* със Самбат бежанци донесли на земите на новите си поселища името Дулебия*, а в чест на любимия си предводител (Самбат) неговата резиденция Аскал*, с крепостта й Бащу*, започнали да наричат по дадения му от Кубрат епитет - Киев* (ДТ*).

Много е възможно точно заради отцепването на Самбат* - Кий, и съюзяването му както с васалните му авари и съпътстващите ги славянски племена, така и с персите, обсадата на Константинопол в 625-626 г. да е била толкова тежка за защитниците му. Не са известни действията на Кубрат по това време, но най-вероятно той застрашил сериозно обсаждащите и ги принудил да се оттеглят, защото, особено като се знаят добре силите на нашествениците, няма друго обяснение за “чудотворното” избавление на Византийската столица. Същевременно Ираклий І, явно от 619 г. насетне, бил вече толкова сигурен за гърба си на българо-византийската граница на Балканите, че предприел мащабен поход срещу Персия: “през 622 г. Ираклий успял да проведе няколко умели кампании, които били наречени “първият кръстоносен поход”. Голяма християнска армия направила поход до Йерусалим. Оставяйки Константинопол под персийско-аварска обсада, той повел войските си в сърцето на Персия, ограбил двореца на Хосрой (Хосроу ІІ /590-628/, Хосров) в Дастагер, край Ктесифон, и като заключителна клауза в мирния договор от 628 г., си върнал Истинския кръст. В Константинопол бил приветстван като “новия Сципион”. Ако беше умрял тогава, щеше да остане в историята като най-големия римски полководец след Цезар.” (ЕНД*, с. 265). През 638 г. Йерусалим е завладян от новата сила на Изтока – арабите мюсюлмани.

Осигурил приемущество на съюзните сили на Балканите, чрез Българо-Византийския договор от 619 г., и победил най-мощния си враг на изток – Сасанидска Персия (224-651), като при това освободил и Истинският кръст, Ираклий І (610-641) се възвеличал и с титлата на Персийските автократори – Basileus, бълг. Василий, *Въсилеiа, ст.-бълг. Сила: “сила” – Силы, Силоiъ, Силъ, Силою, Силе ~ Силя, Силоу ~ Силу, наред със Сильство: “могъщество, сила” – срв. гръц. Βασίλειος (срв. ст.-бълг. Въселити, Въсели се, сег. ед. 1л. Въселiъ се, същ. *Въселии). Тази титла го правела равностоен на Българския кан (вж. Древните българи*, Саклани*, Герб*, Фружин*).

За нас представлява интерес терминът Василевс във връзка с името Васил. Явно то е от древен персо-произход, а голямото разпространение на името всред българите го свързва с древно-иранската езикова база. Любопитен е паралелът с факта, че широко разпространените в Българският език* думи, смятани за не-славянски и обикновено за турцизми, всъщност са от древно-иранския – древно-български терминологичен фонд. Същинските тюркски и турски думи, ако ги има в отделни местни говори, са локално и малко разпространени, и бързо са изчистени от езика ни след 1878 г. преди всичко, защото са напълно чужди за структурата и начина на словообразуване в българския - нямат никаква връзка с хармонията на словестния фонд, изградена от взаимно свързани, произлизащи един от друг и преливащи един в друг термини. Това е още едно условие, за да се смята широко разпространеното име Васил за българско, а не за чуждица, в случая – гърцизъм.

В този смисъл срв.: авест. χva-, hva-: “собствен”, xvasta-: “овършан; взет, хванат (срв. хвашта, хваща*), овладян; прибран, скътан”, χvasura-: “кръстник, тъст, свекър”, като се знае, че кръстникът, както и свекърът, се считат в българската традиция за най-старши в кръга на семейната организация, стоящи по степен над главата на семейството; авест. vā, vе: “ние, двамата, общо, съвместно, в, въ, във”, vazaiti: “върви, въза, върви му, пътува, напредва”, vaχšaiti: “расте”, ирл. uasal: “висок”, авест. vīs-: “дом”, авест., др.-перс. vīspa-: “целият”, авест. višta-: “видим, виден, вишен, известен, значим”, visti-: “знание, виждане” (вж. Веда*, Ведум*), авест. Baχšaiti, Bахша-iti (βαχšα-ιτι, βα’šα-ιτι, βασα-ιτι, ваша-, васа-): “участва; действа”, авест. būšyant- , бшyant-, бъшйанш-, бюшйант- (βūšyant-, vūšyant-): “този, който ще съществува, който ще пребъде, който има сили”, sava-, sūra-: “сила, мощ”, zara-: “цел, стремеж”. Срв. Васил със сродното по значение, форма и произход българско име Весел, Веселин, ж.р. Весела, Веселина, като формата Веско – производна от Васил, се среща в единтво с Василий – нпр. Веско Василий (Βεασκος Βασίλειος); Веско е фамилното име – т.е. Василий Веско; той бил скевофиласк в Солун през 1309 г., табулариос между 1295 и 1309 г., клирик в 1309 г. (ИБ*);

Славянското (руското) ж. име Василиса, ако не е от българското Василка ~ Василица: “съпруга на Васил; дъщеря на Васил” (Василиса е съпругата на Городецкия вел. княз Андрей Александрович /1281-1283, 1294-1304/, син на Александър І Невски), е от византо-елинското Βασίλισσα, но мъжката форма на името – Василий, по-скоро е свързано с българското Васил, а едва вторично и доста по-късно с византийското Βασίλειος.

Срв. и това, че първият византийски император, носещ името Василий, е българо-арменецът Василий І Македонец (867-886), който е поставен на трона при дворцов преврат, организиран и извършен от българи (вж. Самбата*); следван е от внука си Василий ІІ (963-1025), който е втори братовчед на българските царе и братя Борис II* (971-977) и Роман-Симеон* (977-997). А пък и от Константинополските патриарси също има само двама с това име до 1453 г. – Василий І Скамандрин (970-974), който е от времето преди кръщаването и ограмотяването на Киевска Рус – започнало през 988 или 990 г., и в края на ХII век Василий ІІ Каматир (1183-1189). Тоест, името Васил- е твърде малко разпространено сред византийските виши велможи и сред същинските етнически византийци и трайно византизираното население, което също показва, че то не е византийско.

От руските велики князе първи с това име е Василий І Ярославич (1272-1276) – Велик княз Костромский, роден в 1241 г. и брат на Владимирския велик княз Александър І Невски (1252-1263), които заедно с Андрей (1248-1252), Михаил І (1248), Ярослав ІІІ (1263-1272), Афанасий, Даниил, Константин и Феодор, са синове на Владимирския велик княз Ярослав ІІ Всеволодович (1238-1246, роден в 1191) и съпругата му “половчанка” - т.е. българка (РН*).

Руската историография обаче фиксира първото име, близко до Василий – Василько, в именната система на великокняжеските семейства още в периода 1110-1157 г.; петият син на Юрий Дологорукий (род. 1095-1157) и съпругата му от 1107 г. Асеневичева* – дъщеря на Половския* кан Аспа Асеневич*, се нарича именно с умалителното Василько [РН*; Юрий І и Асеневичева* имат поне 12 деца, от които първите четири са Андрей*, Борис*, Михаил* и Святослав, като ст.-бълг. Аньдреи (ЕР*, за разлика от ст.-бълг. Андроникъ /СС*/, което е от елински), макар и приличащо на елин. ’Ανδρέας, подчертава с окончанието към корена “-ъ-“, че е форма на бълг. Ан*: “небе, небесен, божествен; извисен; стоящ високо; горен”, което е др.-бълг. понятие, а не елинско, вж. също Ангел*, Андарка*; първият Андрей в именната система на руските управляващи князе е полубратът на Юрий І Владимирович Долгоруки (1095-1157) - Андрей Владимирович, който е от първата съпруга на баща им Владимир ІІ Мономах (1113-1125, роден 1053 г.) - Гита, дъщеря на Датския крал, владеещ и Англия – рус. Гарольд = Харълд или Харалд І (1035-1040), ДИВ*, РН*. 




Гласувай:
1



1. dichodichev1 - История на Българите
20.05.2020 00:17
Майката на Юрий І Долгорукий, който е единствен неин син, е втора съпруга на Владимир ІІ Мономах, омъжила се преди 1095 г. и починала през 1107 г.; това е още една причина, заради която Юрий І се стреми да наложи своя лична върховна династия, свързана само с половските* (българските) аристократи, и което осъществяват той и наследниците му – Юриевичите, произлизащи от Юрий І Дологорукий и Асеневичева*, като те са велики князе на Русия от Андрей Юриевич Боголюбский (1169-1174) насетне, поне до Романови (1613-1918), които също са сродени с тях.
[След смъртта на втората си жена Владимир ІІ Мономах се жени за третата си съпруга, останала бездетна и починала през 1126 г.]; вж. Василий Блажени*;

Василий Примас. Първият Български архиепископ и митрополит след 1185 г., а от 1204 г. Примас на Българската апостолическа православна църква (БПЦ), носи името Василий (1185-1231/1232); недоволен от църковната политика на Българския цар* (василевс*, император) Иоан Асен ІІ* (1218-1241) – отхвърлянето на унията с Рим и възстановяването на каноническото и йерархическото общение с православния Изток (т.е. преди всичко с Апостолическите христови църкви в Констонтинопол, Антиохия, Александрия и Йерусалим), към 1231-1232 г. - т.е. през V индикт - Примас Василий се оттеглил в Атон, където скоро след това починал (ИБ*); Атон, заедно с неговия полуостров, е дарен на световната Света православна христова църква лично от Българския цар Иоан Асен II; вж. Цар*;

Василий Врач. Много известен е богомилът Василий Врач (вт. пол. на ХІ и нач. на ХІІ в.), българин, живял по времето на Алексий І Комнин (1081-1118), който е изгорен на клада в Цариград през 1111 година. Анна Комнина* го описва “с монашеско облекло, с изпито лице, без брада, висок на ръст”.

В случаят Василий (Васил, вин., дат. Василя, Василя Врача), както и цялото име-псевдоним Василий Врач, следва да се разглежда като епитет и символ. Западните катари и албигойци смятали, че богомилската “църква на България” е една от двете най-стари (наред с павликянската или манихейската) [КК*]; всъщност българската богомилска философия трябва да се разглежда и като представител на гностицизма, който влиза в остро противоречие с официалната християнска феодално-държавна линия, изфабрикувана и заложена още от Константин І (306-337) и Елена, с участието на свиканите от тях висши свещеници, целяща да създаде идеологическата основа на актуалните социални отношения – предвестник на новата по същността си феодална държавна система.

Вероятно именно гностическата база на традиционната религиозна и социална българска философия, чийто не-държавен представител е богомилското движение, която закономерно наложила своето присъствие в българската държавна християнска идеологическа доктрина, е онази отличителна черта, бележеща основната разлика между Българската православна църква (БПЦ*) и другите две христови и имперски църкви – Римската и Константинополско-Никейската, заедно с техните подразделения (гръцка и пр.; но не и арменската, както вероятно и грузинската); вж. Богомили*, Бат билга*, Ана*, Исус*, Христа*, Адам*, Азъм* и пр.;

Василий Алусиан (...), който е син на Алусиан* - вторият син на Цар Иоан Владислав (1015-1018), бил Дук на Едеса между 1068 и 1071 г., като по същото време носел достойнството Проедър (ИБ*).

Василий Вулгарос – т.е. Василий Булгарос (...), който бил турмарх на военна част – турма, съставена от българи и разположена в източната част на Халкидическия полуостров, в темата Солун, получил през 996 г. имот на полуостров Касандра: 500 модия обработваема земя, четири хилядни гора, 8 модиия лозе и парици (ИБ*);

Василий Глава, знатен гражданин на Адрианопол (Одрин*) и отличил се във военни действия, страхувайки се, че може да бъде заподозрян в симпатии към Цар Самуил* (997-1014), избягал в България през 998-999 г. Императорът Василий ІІ (979-1025) задържал сина му 3 години в затвор (ИБ*);

Василий Боян – Войоанис Василий*, Багянус Василиус (Bagianus Basilius), от 1017 до 1028 г. бил Катепан на Византийска Италия (ИБ*) – бъдещото Неаполитанско кралство. Катепан на Византийска Италия от 1041 г. бил и синът му – N. Боян, който е посочен и като Ex-augustus (Гийом Апулийски, Скилица, ИБ*), т.е. преди това бил Augustus, каквато била и титлата на баща му – Василий Боян. Присъствието и статуса им в тази част на Италия говори за сериозна етническо българско присъствие в района, което може да се проследи поне от заселването на българите на Алцек* (665-?); срв. Алциок* (ок. 635-?) и кардинал Булгаро* (?-605); вж. Българите в Италия*;

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101415
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031