Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.05.2020 04:40 - Асен I, Асеневци, Балдуин
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 921 Коментари: 5 Гласове:
1

Последна промяна: 24.05.2020 12:48

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
АСЕН І или Иоан Асен І, Цар на българите (1185-1196), Иоан ІІ или Иван ІІ, като е след Българския цар Иоан Владислав* (1015-1018); управлява заедно с брат си Цар Петър ІІ* (1185-1197); вж. Асен*, Асеневци*, Асен /2/*, Балдуин*, Асеневичева*, Половци*, Петър ІІ*, Калоян* и пр.;

 

АСЕНАсена, Ясен /1/*, авест. asūna-, а-sūna-: “нямащ недостатъци, съвършен; този, който няма недостатъци”, asn-: “ясен, светъл, блестящ; божествен; слънчев”, ašnao-iti: “достигащ целта, който не може да бъде възпрян, непобедим” (срв. авест. sūra-: “силен, могъщ”, sūkā-: “игла, връх, острие”);

 

АСЕНЕВЦИ – българска царска фамилия от края на ХІІ век, която пряко царува на българския престол до 1277 г., но всички следващи български царе са в роднинска връзка с тях. Родоначалници са братята Петър ІІ* (1185-1187, 1196-1197), Асен І* (Иван Асен І /1187-1196/) и Калоян* (1197-1207), български велможи, за които се твърди в историческата литература, че са от “българо-кумански (половски) произход”, като по този начин изкуствено се противопоставят българи на Половци* (вж). Династията се представя още от Борил* (1207-1218), Иван Асен ІІ* (1218-1241), Калиман І* (1241-1246), Михаил ІІ Асен* (1246-1256), Калиман ІІ* (1256-1257), Константин Асен Тих* (1257-1277), който е сроден с династията по женска линия.

Асен І (Белгун*, Иоан Асен І, Иван Асен І*) има синове:

                                           1. Иоан (Иван) Асен ІІ*, Цар (1218-1241);

                                           2. Александър*, севастократор;

Калоян* (Иваница*) е женен за половска* княгиня, от която има дъщеря:

Мария, омъжена за Императора на Латиската  империя Хенрих или Анри Фландърскики (1206-1216);

Петър ІІ*, Асен І* (Иоан Асен І*) и Калоян* имат две сестри:

Na. Асенина І, чийто син е:

                            Алексий Слав*, женен за:

1. дъщерята на Императора на Латинската империя Хенрих - Анри Фландърски (1206-1216);

                                       2. дъщерята на Теодор Петралиф;

Na. Асенина ІІ, чиито синове са:

1. Борил, Цар на България (1207-1218);

2. Стрез, Севастократор;

 

Иван Асен ІІ*, Цар (1218-1241), син на Асен І*, е женен за:

Анна (монахиня Анисия), от която има дъщери:

1. Мария, омъжена за Епирския деспот Мануил Комнин Ангел (Деспот на Солун);

2. Белослава (р. 1221-1285 и сл.), омъжена м/у 1231 и 34 г. за Стефан Владислав - Крал на Сърбия (1234-1243), син на Крал Стефан Неман (1217-1227);

Анна (във визант. източници Мария), дъщеря на Унгарския крал Андрей ІІ (1205-1235), с която, след брака им през 1221 г., имат 4 деца:

1. Елена, омъжена за Теодор ІІ Ласкарис - Император (1254-1258), с когото имат 6 деца: Ирина, омъжена за Константин Асен Тих* - Цар (1257-1277), Мария, омъжена за Никифор І Епирски (1268-1269), Иоан ІV Ласкарис, Император (1258-1261), Теодора и Евдокия – омъжени за френски велможи, и Na. – омъжена за Деспот Яков Светослав;

2. N. Асен, който починал заедно с майка си през 1237 год., вер. при чумната епидемия, в която загинал и Търновския патриарх;

3. Тамара

4. Калиман І*, Цар (1241-1246);

Ирина (монахиня Ксения), дъщеря на Теодор Комнин - Деспот на Епир (1224-1230), с която имали 3 деца:

1. Михаил ІІ Асен*, Цар (1246-1256), женен за дъщерята на Княз Растислав - Бан на Мачава;

2. Мария, омъжена за Мицо*, и имат две деца: Иван Асен ІІІ, Цар (1279), женен за дъщеря на Император Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282); Кера Мария, съпруга на Георги І Тертер* - Цар (1280-1292);

3. Теодора (Анна), омъжена за Севастократор Петър;

Александър, син на Иоан Асен І (Асен І*) и брат на Иоан Асен ІІ*, има сан Севастократор и е баща на:

Калиман ІІ*, Цар (1256-1257), женен за вдовицата на Михаил ІІ Асен* (1246-1256);

Калоян, Севастократор, женен за Десислава;

Константин Асен Тих – Цар (1257-1277), е син на Скопския аристократ Тих, и е женен три пъти, като втората му жена - Ирина, е дъщеря на Император Теодор ІІ Ласкарис (1254-1258) и внучка на Иоан (Иван) Асен ІІ*, а третата му жена – Мария, е сестреница на Император Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282) и след смъртта му се омъжва за Ивайло* (БЕ*), който всъщност е Иоан Тертер*.

Видно е, че за децата на Петър ІІ* не се знае нищо, а вероятно и други деца в династията остават неизвестни, но не трябва да се забравя, че всички те носят фамилията Асен. Една от тях е Виола Асенина*, която става родоначалник на владетелите в Полша и Унгария, а една от наследничките й става Кралица и на Владимиро-Галичкото кралство*, което е се оформя в района на Дулебия* - апанажа на Самбат*, братът на Кан Кубрат* (605-665) - след завръщането му от Дулоба* = Държавата на Само*, която обхващала и областта Сулу* в днешна Унгария и Словакия. Този своеобразен кръговрат на българските царстващи династии съвсем не е случаен, а от друга страна, той затваря и през средновековието гръга на действието на българската аристокрация и на българското културно влияние. Като отделна негова линия следва да се приеме родовата връзка произлизаща от Асеневичева * (вж Осеневичева*) - дъщерята на Аспа Асеневич* (вж Асеневич* и пр.).

Виола Асенина* (ок. 1204 – 7 септ. 1251), племенница на 

Иван Асен ІІ* (1218-1241), родоначалничка на рода

на Асеневци в Полша и Унгария; наследници на

Виола Асенина са:

Мешко ІІ Ополски, син на Виола Асенина;

Владислав Ополски, син на Виола Асенина;

Венцислава, дъщеря на Виола Асенина;

Ефросина Куявска, дъщеря на Виола Асенина;

Владислав І Локетек, Крал на Полша, син на

Ефросина Куявска;

Кажимеж ІІ Куявски, син на Владислав І;

Жемовит Добжински

Еуфимия, Кралица на Галичкото-Владимирск.

кралство;

Владислав Ополски

Лайош І (ІV) Унгарски (1272-1290);

Елжбета-Виола, Княгиня на Чешин и

Освиенцим, от 1305 г. Кралица на Чехия и

на Полша;

Мария (1295-1317), Кралица на Унгария, жена

на Карой І Роберт Анжуйски (1307-1342);

Кажимеж ІІІ Велики, Крал на Полша;

Елжбета Локетукова (1305-1380), Кралица на

Унгария (1320-1342), съпруга на Карой І

Роберт, от 1342 г. Кралица-майка;

Лайош І Анжуйски - Велики, Крал на Унгария

(1342-1382) и Крал на Полша (1370-1382),

син на Елжбета Локетукова;

Ядвига, Кралица на Полша (1386-1434), жена

на Владислав ІІ Ягело, Велик княз на

Литовия (1377-1434), Крал на Полша (1386-

1434);

Ладйош І Анжуйски - Велики, Крал на

Унгария (1342-1382), от 1370 г. Крал и на

Полша (1370-1382);

Мария, Кралица на Унгария от 1382 г., от 1387

г. съпруга на на Сигизмунд І Люксембург,

Крал на Унгария (1387-1437), Император на

Свещ. Римска империя (1410-1437);

Сигизмунд І Люксембург (1378-1437), син

на Елжбета Слунска – съпруга на Карл ІV

(1346-1378, Крал на Чехия и Император на

Св. Римска империя), която е внучка на

Кажимеж ІІІ Велики – правнук на Виола

Асенина*;

Владислав ІІІ (І) Ягело – Варненчик, Крал на

Полша и Велик княз на Литовия (1434-

1444), и Крал на Унгария (1440-1444);

Уласло ІІ Ягелонски, Крал на Унгария (1490-

1516) и Крал на Бохемия;

Лайош ІІ Ягелонски, Крал на Унгария (1516-

1526), и пр. (вж. Виола Асенина*);

 

Мицо Асен, женен за Мария - дъщерятя ня Иоан

Асен ІІ*, става родоначалник на една от 7-те най-

видни фамилии във Византия по времето на

Палеолозите.

Иоан (Иван) Асен ІІІ, син на Цар Мицо Асен*

и наМария, е женен за Ирина, дъщеря на

Император Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282);

По-видни представители на рода са:

Андроник Асен, син на Иоан Асен ІІІ (или

Иван Асен ІІІ), кефалия (управител) на област

Морея (1316-1321), севастократор и деспот;

Ирина Асенина, дъщеря на Андроник Асен, Императрица на Византия (1341-1354), съпруга на Иоан VІ Кантакузин (1341-1354);

Матей Палеолог Асен, син на Ирина и Иоан VІ, роден през 1325, Император (1353-1357);

Елена, Императрица (1341-1391), съпруга на Иоан V Палеолог (1341-1391);

Елена Асенина Кантакузина, съпруга на Дон Луис Фадрик Арагонски - владетел на областта Зетуни, Централна Гърция;

Теодора Асенина, съпруга на Бартоломео ІІ Гизи, владетел на Егейския архипелаг;

Чентурионе ІІ Закария Асен, Княз на Ахея (1404-1430);

Павел Асен, управител на Константинопол (1437-38);

Матей Асен (?-1467), син на Павел Асен, приближен на последният Деспот на Морея Димитър Палеолог;

Мария Палеологина Асенина, дъщеря на Мария Цамблакина Палеологина Асенина и на принц Иоан ІV. На 14, ІХ, 1472 г. се омъжила за Стефан Велики – Войвода на Молдова (1457-1504). Починала на 19, ХІІ, 1477 г. От брака си имала 2 дъщери (ИБ*);

Елена, съпруга на Мохамед ІІ Завоевател (1451 -1481); вж. Османска династия*;

Зоя-София Асенина /2/* (родена 1437 г., а по други сведения в 1445 г.), Велика московска княгиня (1, VІ // 12, ХІ, 1472  - 1504 ?), съпруга на Великия московски княз Иван ІІІ Васильевич (1462-1505), майка на Вел. моск. княз Василий ІІІ Иванович (1505-1533) и баба на Великия московски княз Иван ІV Васильевич - Грозни (1533-1584). Зоя-София е дъщеря на Морейския деспот Тома Палеолог (1443-1460; от 1549 съвместно с брат си - Деспот Димитър Палеолог; вж. тук Матей Асен – Асен /3/*), племенница на Император Иоан VІІІ Палеолог (1425-1448) и на последния Император на Византия Константин ХІІ Палеолог (1448-1453). Тя е внучка на Император Мануил ІІ Палеолог (1391-1425). Интересно е, че точно Иван ІІІ Васильевич, на чийто печат почти на български пише: “Иоанн, божьею милостию господарь всея Руси и великий князь владимирский и моссковский, и новгородский, и псковский, и тверской, и угорский, и вятский, и пермский, и болгарский, след пристигането на Зоя-София започнал да приема и обръщението “цар” (за пръв път в договор от 1492 г. /ЕНД*/) като почетен титул на великокняжеския си сан (РН*, с. 138); синът им Василий ІІІ (1505-1533) вече се титулува с по-русизираната форма: “Великий государь Василий, божиею милостию царь и государь всея Руси и великий княз...”, ползвайки формула, почти копираща българската, а на 16, І, 1547 г. Иван ІV Грозни приел официално титлата Цар и бил коронован (титлата на Иван ІV Грозни – “Цар” и “Цар на Московска Рус”, обаче не се признавала международно - нпр. в договорите между Московия и Полшо-Литовия, а била ползвана само във вътрешно московско-руските договори /ЕНД*/). Тези действия вер. са в пряка връзка, освен с изт.-православната титла цар, и със заминаването на един Шишман в Русия – Тодор Балина*, след Първото Търновско въстание от 1598 г. (ИРЧ*, ИЗ*), преди всичко с борбата между Литовия (имаща Киев) и Русия (с митрополия в Москва) за това кой център ще наследи правото за върховенство над православната църква в Източна Европа след западането на централната власт в България и засилването на регионалните български княжества – Влахия*, Молдавия*, Бесарабия* и пр. (Византийската църква, макар и подчинена от 1453 г. на Османския султан, продължавала да съществува като самостоятелна институция. Същевременно от 1394 г. Търновската църква била центрирана в Сучава*, днешна Молдавия*, където от 1401 г. Презвитер станал Григорий Цамблак*, който от 15 ноември 1415 г. станал Патриарх на Киев и Литовия);

* * *

Родът Асеневци във Византия има много разклонения, но той не може да се разделя от Асеневци в България. Тертеровци и Шишмановци се възцаряват според връзката си с Асеневци, а както Калоян* (1197-127) в писмата си до Папата, така и Папата в отговорите си до него, потвърждават връзката на Асеневци с царете от Първото българско царство*. През ХVІ и ХVІІ в. Асеневци се утвърдили в Неаполитанското кралство и С Италия, където се срещнали с предсавителите на рода Дуло* (вж Алцег*, Алцек*, Алциок*, Алцеко*), както и във Франция. Един от тях е Антоан, бащата на Френският крал Анри ІV (1589-1610), който е прародител на Цар Симеон ІІ* (Цар на българите от август 1943, министър-председател на България от 2001). Друг поток на Асеневата кръв, идващ по няколко линии, стига до Цар Борис ІІІ* (1918-1943) чрез майка му Мария-Луиза, съпругата на Цар Фердинанд* (1887-1918) [МЛ*]. За съжаление, през втората половина на ХХ в., поради наложената тенденциозност и политическата бариера, не са правени и публикувани изследвания за развитието на диаспората на Асеневци след ХVІІ век;

За изследователите представлява интерес какво се е знаело в Европа за Асеневци през ХVІІІ в. - след руския Петър І (1682-1725) и по време на Екатерина ІІ (1762-1796) [вж І. Защо и как*]. При това Шарл дю-Канж (1610-1688; вж Балдуин*), както Петър Бакшев (“История на България” и пр., около и след 1641 г.; ИБД*) и Блазиус Клайнер (“История на България”, 1761 г.; вж Византийско-Българско управление през ХІ и ХІІ век*) пишат и издават изследванията си преди Паисий Хилендарски да създаде своята “История словеноболгарская” в 1762 г. (ИБД*) и доста преди Пьотр І (1696-1725) да предостави екземпляра си от История на Византия - основния византоложки труд от тази епоха и до сега (писан и с участието на Дю-Канж), на обществената библиотека на Русия. Ето текстът на Шарл дю-Канж, според пунктуацията в българското издание от 1992 г., която най-вероятно следва оригиналната:

Асеневата фамилия, произлязла от българските крале

ИОАН АСАН (т.е. Иван Асен ІІІ*, Цар на България 1277-1278), отстранен от властта от Иоан Тертер (Ивайло* /1278-1280/ и Георги І Тертер* /1280-1292/), отишъл в Константинопол при Император Михаил (VІІІ) Палеолог (1261-1282), за чиято дъщеря ИРИНА бил женен, и най-после завършил живота си там, след като поставил началото на твърде знатна фамилия измежду константинополските, разделена след това на различни клонове. Прочее този Иоан имал следните деца:

Михаил Асан, “Emperador de La-tzaura”(Загора = И. България);

Андроник Асан, протовестарий

Константин Асан

Исак Асан

Мария Асанина, омъжена за Рогерий Каталонец

Теодора Асанина, жена на Мануил Тагар

N. Асанина, жена на Михаил Ангел

Иоан Асан, севастократор

Мануил Асан, севастократор, женен за Ана Синадина

Ирина Асанина, жена на император Иоан Кантакузин (Иоан VІ, 1341-1354)

Андроник Асан

У писателите на византийската история от последните векове се явяват някои други знатни мъже от това семейство и между тях са:

Исак Асан, у Францес под 1420 г.

Павел Асан, за чиято дъщеря бил женен деспот Димитър Палеолог, брат на последния император Константин (ХІІ Палеолог, 1449-1453), у същия Францес под 1441 г.

Димитър Асан се споменава от Лаоник като управител на град в Пелопонес по същото време.

Асан Захарии Центерии, управител на Ахея, на когото Францес дава този прякор поради някакво родство с Асановия род. За него сме казали повече в нашата (т.е. на дю-Канж) Франко-византийска история.

Александър Асан, роднина по сватовство на константинополския император, у Дутреман в “Белгийския Константинопол” под 1470 г.

Димитър Асан и Михаил Асан след превземането на Константинопол (1453) от турците отишли в Италия, където живели до 1455 г. За благородството им свидетелствува Филелф.

Андреи Асан е живял по времето на патриарх Евтимий (Евтимий ІІ, Цариградски патриарх в 1410-1416 г., последван от българина Йосиф ІІ Шишман* - Константинополски патриарх през 1416-1439, от рода Шишман*).” [ВД*];

От горното, което е само един представителен фрагмент от писаното в европейската историография за членовете на българските царски родове, се вижда, че Европа, както и Русия, поне от началото на ХVІІІ в. натам, съвсем не са били в неведение за българските царски фамилии и тяхното значение в Източно-европейското пространство, а и в Италия след падането на Константинопол под турска власт в 1453 г. Това следва пряко да се свърже с женитбата на Зоя-София Асенина за Великия московски княз Иван ІІІ Василевич (1462-1505) в 1472 г., с приемането на титлата “цар” от Иван ІV (1533-1584) на 16 ян. 1547 г., и особено с генералната унищожителна линия на цялостната руска политика спрямо българите от времето на Екатерина ІІ (1762-1796) насетне; вж Борис Годунв* (1584/1598-1605), Балдуин*, Българско-Византийска власт в ХІ и ХІІ век*, Волжка България*, І. Защо и как*, Константин*, и пр.;

 

БАЛДУИНБалдувин*; с българското нарицателно Балдуин и Балдувин* (от Бал*, Балта*, Балтавар*) българите наричат Императора на Константинополската Латинска (френско-венецианска) империя Бодуен (1204-1206), който е Граф на Фландрия и на Ено (1171-1206) и най-мощния феодал във Франция след Френския крал Филип ІІ Огюст (1180-1223). Бодуен е един от водачите на ІV кръстоносен поход, подготвян от 1199 г. под патронажа на Римския папа Инокентий ІІІ (1198-1216), по времето на Калоян* (1197-1207).

Пътят на кръстоносците минал през Венеция (май 1202) и превземане към средата на ноември 1202 г. на Зара (дн. Задар, който от 1183 г. бил под опеката на унгарците); от там през Дурац (Драч*), о. Корфу*, Негропонт (главен град на о. Евбея), о. Андрос и град Абидос, те “навлезли в Пропонтида (Мраморно море) и по празника Св. Иоан Кръстител (Еньовден*, Летни Св. Иван* или Иоан = 24 юни 1203 г.) хвърлили котва при абатството Св. Стефан (дн. Сан-Стефано), което се намирало на три левги (13,332 км) от Константинопол.” (ВД*).

Бодуен е избран в 1204 г. за Император, след като Цариград се предал и там била установена властта на кръстоносците ( = римокатолиците = “латинците”). За изборът му Дюканж (1610-1688) пише:

възможно /е/ избирателите (”принцовете, които ги провеждали”) да са били по-склонни за Графа на Фландрия (Бодуен), отколкото за Маркиз дьо Монфера, тъй като добре са преценили, че това ново завоевание (Константинопол и империята) би могло да се съхрани само с могъща подкрепа и че избирайки Графа, те са заинтересувани цяла Франция да се притече на помощ, за да го запази. Това не можело да се очаква от Маркиза, чиито земи били в Италия, а тя била разделена на много владения. ... Освен това важността на Графа обвързвала повечето французи, които били по-голямата част от войската, да не го напускат в случай на нужда, а при необходимост от помощ той можел да разчита на тях.” (ВД*).

Между византийците и латино-окупаторите бързо се нагнетили остри противоречия от културо-традиционен и цивилизационен вид. Дюканж ги описва:

“Отегчени от управлението им (на кръстоносците) и усещащи все още свободата си, гърците (византийци, ромеи; вж. Грък*) започнали да замислят заговор и да подготвят гибелта им. Никита (Хониат) приписва неразумното държане на тези народи на отказа, който Бодуен и Маркизът дали на първенците им да се присъединят към техните войски и служби – факт, който, прибавен към смъртната им омраза, която винаги изпитвали към латинците, и малкото помощ, оказвана им срещу българите, които ги мъчели при всяка среща в походите им, ги принудил да се обявят открито срещу тях (латинците) и да потърсят друга подкрепа. За тази цел те се обърнали към Иоан (Калоян*), Крал на България, войнствен и силен принц, който имал големи войски винаги в бойна готовност и който единствен бил в състояние да възстанови Империята (Византия) и да обедини това огромно тяло, разпокъсано на толкова места от узурпациите и на едните и на другите. Те си внушавали, че като го (Калоян*) обявят за Император, той на драго сърце ще предприеме отбраната им и ще запази имунитета и привилегиите им. И тъй те изпратили пратеници при него и при тези условия му обещали всякакъв вид покорство и подкрепа срещу французите.” (ВД*, с. 109).

От казаното ясно се вижда, че ромеите се чувствали цивилизационно сродни с вековните си съперници и съседи – българите, на които, въпреки постоянните сблъсъци, и то в период на възстановяването на България като политически и стопански фактор в региона - процес, изострящ до крайност конфронтацията между тези две сили, можели да предложат договор с поставени от тях самите условия - ясни и за двете страни, и същевременно да се доверят на изпълнението на този договор, без притеснения, че той няма да бъде спазен (всъщност поне от 867 г. насетне Византия е управлявана от българо-ромейски родове и това било общоизвестно – вж. Самбата*, който с други българи поставил в 867 г. за император Василий І, като този акт няма как да е станал без пряката помощ на Борис І*).

Разбирателството между ромеи и българи ярко контрастира на фона на отношението на ромеите към латинците. Още по-категорично Дюканж подчертава единството на българо-византийската цивилизация спрямо вражата итало-френска общност, поставяйки – в опита си да обясни по-точно ситуацията – ставащите събития на фона на българската история (доколкото я знае той и тогавашна Европа) и на българо-византийските отношения до тогава:

“Българите, наричани по-рано Оногундури*, обитавали отначало северните земи, напоявани от река Булга (Волга*), откъдето били наречени Българи. Дунавът служел за предел и граница между тях и земите на Империята (от 378 г.) до управлението на Константин Погонат (668-685) или още “Брадатия”, при когото преминали реката и окупирали Мизия, а оттам се насочили към Илирик и основали седалището на Кралството си в Охрид (Историята е разказана почти правдиво – Оногондурите* от ІІ в. пр. Хр. са в земите между Волга, Кавказ и Дон, а Аспарух* /668-699/ стига до Долната земя охридска* в 680 г., и тя се обединява с България. При това още от края на V в. – към 476-501 г., Охрид е център на тамошните български земи, където в 679-680 г. дошъл Кубер*. Към 971-997 г. Охрид остава единствена столица на България, каквато е до 1018 г., а и около него се развиват въстаническите действия в 1040-42, 1066 и 1072 г.).

Император Юстиниан І (527-565), който бил родом от този град, го нарекъл Юстиниана и го надарил с много привилегии (Justiniana-prima е т.н. Царичин град – срв.: хазарския Итил съвпада с Царевград /Zarefgorod/ и е в близост с Царицин, дн. Волгоград; от ХІ в. започнало отъждествяване на Охрид с Юстиниана-прима, което давало по-голяма тежест на Охридската архиепископия, наричана и “Българска” /ВД*/). По-късно той взел името България, както и провинцията, в която се намирал, по името на тези народи (т.е. “на тези жители” на феодите), които продължавали да воюват с гърците, докато Император Василий (976-1025) ги разгромил по различни поводи и от тук получил славното прозвище Българоубиец. Той ги изгонил в Долна Мизия, област, която планината Хемус отделя от Тракия и Дунавът обгражда от другата страна [Балканът* разделял византийските провинции “Долна Мизия” и “Тракия”. А от 1019 г. т.н. Западна България, т.е. земите от р. Бистрица* (дн. Aliбkmon Potamуs в С. Гърция) с областта на Охрид и с Арбана* (Албания) до Срем* и Белград*, били провинция “България”].

Те плащали данък на императорите до времето на Исак Ангел Комнин (1185-1195), който им събрал голям брой данъци, за да покрие огромните харчове и извънредни разходи по женитбата си, и по този начин им създал повод за бунт. Братята Петър и Асен, Велики сеньори в тази страна, били първите инициатори на това въстание. След като спечелили много победи над Исак, те преминали планината Хемус и връхлетели в провинциите на Империята, където много напреднали. Тези двама владетели поделили завоеванията си: Петър (1185-1197)* взел кралската корона и бил провъзгласен за крал на една част (от България), а Асен* (1186-1196) управлявал девет години другата, докато бил убит от първия си братовчед Иоан (Иванко*). Той оставил две невръстни деца на име Иван (Иоан Асен ІІ*) и Александър*. По време на непълнолетието им братът на Асен и Петър – Иван, когото Вилардуен нарича Иоаница (Калоян* /1197-1207/), заграбил кралската власт в България и продължил да води войни с гърците (всъщност от 1207 г. Борил*, сестреник на Петър, Асен и Калоян, се възцарява неправомерно; Дюканж, живеещ в ХVІІ в., явно обърква двамата, но в по-късния си труд - “История на Византия”, поправя тази грешка).

За да се утвърди още повече в узурпацията си, той (Калоян* /1197-1207/) потърсил покровителството на Светия престол (Римския папа), на когото подчинил кралството си. Изпратил пратеници до Папа Инокентий (1198-1216) с цел да получи от него кралската корона. По този въпрос се водили много преговори, вследствие на които Папата му изпратил Леон (Лео Бранкалеоне, който дошъл в Търново на 15, ІХ, 1204 г.), Кардинал-Презвитер от [Ордена] на Св. Кръст и Пратеник на Светия престол, който тържествено го коронясал в град Търново, престолнината на кралството, и му връчил църковното знаме от името на Негово Светейшество. Това станало през 1204 година.

По това време, след като [Иван (Калоян*)] не успял да сключи мир с французите, които се намирали в Романия (Калоян предлага мир на кръстоносците, съобразно българската традиция за мирна развръзка – срв. нпр. Крум* /787-814/), започнал война с тях, тъй като веднага след падането на Константинопол той им бил изпратил пратеници с цел да сключат съюз. Ала французите, които хранели надежди не само към Империята, която била притежание на гърците (Алексий V управлявал от 28, І, 1204 г., коронован на 5, ІІ, а е свален на 13, ІV, 1204 г.), но и към тези земи, които й били отнети, му обяснили, че не бива да се надява или очаква каквато и да било помощ, ако предварително не върне всички земи на империята, които узурпирал нечестно и които братята му си били насилствено присвоили от Императора.

В отговор на това Българският владетел заявил, че кралството, което притежава, му принадлежи по-законно, отколкото Константинопол на французите, че той си бил възвърнал земите на предшествениците си, които гърците били узурпирали несправедливо от тях. Но че точно те били завладели държава без каквото и да било право. Колкото до самия него, той бил получил законно кралската корона от Папата, а този, който се наричал Константинополски император, се бил сам коронясъл за такъв. Така той [Калоян] имал повече право да притежава Империята, бил решил да я завладее и да воюва под знамето на Свети Петър с кръста и ключовете на Църквата, които Папата му бил подарил, срещу онези, които се били нагърбили с фалшиви кръстове (От Римския папа кръстоносците имали Свещен Кръст единствено за Божи гроб, обаче нямали такъв кръст и разрешение за завладяването на Константинопол и Византия, а Калоян не само добре знаел това, но и го ползвал в политическите си преговори с тях и с Папата).

Безспорно французите не се съобразили в този случай с политиката, според която, когато са налице повече врагове за отблъскване, не бива да се отказват от изгодните условия на предлагания мир, за да не бъдат принудени да разделят силите и войските, които, събрани, дават по-добри резултати срещу онези, които трябва да бъдат отблъснати [Начало на активната вражда между двете страни Дюканж определя от коронацията на Търновския архиепископ за Примас на 7, ХІ, 1204 г., коронацията на Калоян за Цар* – ”imperator” (а не като “rex”: “крал”) на 8, ХІ, 1204 г. и заминаването на Лъв Бранкалеон за Рим на 15, ХІ, 1204 г.: “Прочее, тук не ще се спирам да пиша... за възникналите веднага след това вражди (на България) с Краля на Унгария и с нашите франки, които бяха нападнали Константинополската империя, понеже ние сме описали много отдавна тези неща във франко-византийската история“ - в “История на Империята на Константинопол по време на френските императори до завладяването й от турците” (ВД*, с. 63; 110-111)].

Описаното от Дюканж представлява интерес относно гибелта на Балдуин и ситуацията, в която се намирал Калоян тогава, както и с това до каква степен тя е била известна на ренесансовото западно-европейско общество [И показва как и доколко в Западна и Централна Европа, и водещите учени от ХVІІ в., са познавали българите и България, която вече над век (може би след 1526-1547 г.) е била под Османска власт. При това тези знания са от периода, непосредствено предшестващ двубоя Изток-Запад (т.н. “Източен въпрос”), когато българите изведнъж “стават” славяни* (вж І. Защо и как*, Българският език*).

След смъртта на Дю-Канж (23, Х, 1688) и първите издания на базовите му за българите трудове – в 1657 (“История на Константинопол...”) и в 1680 г. (“История на Византия”), Руският цар Петър І (1696-1725, род. 1672 г.) заповядва на своя посланик във Виена И. Х. Урбих: “Издири книгите за правата при наследяване, ранговите книги на европейските дворове. В Прага издири исторически книги за началото и произхода на словенския народ (ст.-рус. “словенского народа”), сиреч словени (“словян”), чехи и ляхи (поляци), които всички книги да [ми] се купят и изпратят(РН*, с. 222).

Петър І се разпореждал и с руската патриаршеска библиотека, която предал на Зотов – “Зотову, за царской печатью”, за ползване от царската канцелария, където са намерени, с др.-руските документи и чертежите и пр. материали, още 1621 светски и исторически книги (Петър І пише хрониката “Северната война”) на латински, френски, немски, английски, италиански, холандски, шведски, арменски, руски и пр. (в 1714 г. в Петербург е открита първата държавна научна библиотека по всички области на знанието, бъдещата библиотека на Академията на науките, за която Петър I лично се грижел и където в 1724 г. дал своя екземпляр на 36-томната “История на Византия” – основното и най-обширно до сега издание за византийската история). Към това време украинският учен Инокентий Гизел създава “Синопсис или собрание различных летописей о начале славяно(словено)-российского народа”, издаден в Киев през 1674 г. и допълван при преиздаването му в Москва в 1678 и 1680 г. с московски документи (ЕС*, РН*). Не след много, вер. в пряка връзка с връщането на Русия към установената от Петър І политическа линия при управлението на Елисавета (1741-1761), и руския историк, географ и обществен деец В. Н. Татишчев (1686-1750) пише руската научна “История Российской с самых древнейших времен...” (издадена чак след смъртта му в 5 книги от 1768 до 1848 г. /ЕС*/ и най-вероятно прередактирана според руския Панславизъм*).

Следва да се добави, че точно тогава – от 1686 до 1700 г., Русия трайно се разширява с ивица от 150 до 350 км на запад, излизайки на лимеса Днепър – З. Двина (Дуна*) и присъединява Запорожието (между долни Днепър* и Днестър*), през 1699-1793 г. включва СЗ Украина до Карпатите (т.е. Дулебия*), а през 1711 г. присвоява Херцогство Курландия (Източна Прусия, с град Кьонигсберг, дн. Калининград) и отвлича от Молдова* управляващия княз с престолонаследника и така подчинява цялото Молдовско династично семейство (вж. Кантемир*). Така тя застава на границата на Европа, на подстъпа към Бесарабия* и Молдавия (Сама-тера*), Влахия* и Мизия – срв. руско-турските войни от 1699 до 1774, когато руски войски стигат до Браила, Измаил*, Русе*, Никопол*, Силистра*, Шумен* и до Тракия*.

В единството си тези събития обуславят и изискват от управниците на Руския създаване и популяризиране на идеологическо концепция за страните и народите от Днепър до Гърция, която става факт при властта на Екатерина ІІ (1762-1796) – тъй наречения Панславизъм*. Целта е тясно политическа: да дефинира, популяризира и наложи достатъчно приемлива, макар и демагогска до цинизъм, идеологическа платформа за заробваща руска политика на Балканите и в по-северните страни; с нея Русия да се противопостави на Европа и концепцията й към Балканите и земите до Ю. Полша, основана върху исторически документи от средновековието и изградена научно през ХVІІ в. – като плод на епохата на Просвещението, т.е. като достижение на водещата цивилизационна доктрина в света; и да пресече интереса на Европа към Балканските земи и народи, формиран още от края на ХІV в. (вж Константин*, Фружин*, Сигизмунд І*) и продължаващ да е активен през ХVІІІ (и ХІХ-ХХ) в. – срв. посоката на настъплението на Австрия, която в 1688-1689, 1699, 1718, 1737, 1789-1791 и пр., стига до Щип*, Вардар*, Ниш* и София*, Русе* и Силистра* (АБИ*)];

Събитията около разгрома на кръстоносците в 1205 г. и пленяването на Балдуин, Дюканж предава така: “Конспирациите и бунтът на гърците започнали да избухват веднага след смъртта на Хуго, Граф дьо Сен-Пол, който се поминал в Константинопол. Жителите на град Димотика, който се бил паднал в неговите владения, се вдигнали открито срещу онези, които той бил назначил да го охраняват, и убили мнозина от тях. Тези от Адрианопол (Одрин*) постъпили по същия начин с венецианците, които владеели града, и тъй като се страхували да не ги постигне същото в Аркадиопол (Люле Бургаз), напуснали крепостта; вследствие на това по техен пример много градове се обявили срещу французите.

Новините за това всеобщо въстание стигнали до Император Бодуен, който в този момент се намирал в Константинопол. ... [Бодуен] изпратил към Чорлу Маршала на Романия (Жофроа дьо Вилардуен, Маршал на Шампан, който получил от Бодуен новата си титла) с каквито войски успял да събере. От там (Чорлу) стигнал до Аркадиопол (Люле-Бургаз) и после към Булгарофигон (дн. Баба-Ески), който гърците напуснали при слуха за приближаването им, и най-накрая в Никица (дн. Малка Никея) - укрепление, разположено на девет френски левги (ок. 40 км) от Адрианопол и което жителите му били напуснали. ...след това [Бодуен] се присъединил в Никица към Маршала, откъдето тръгнали веднага и стигнали във вторник преди Цветница в покрайнините на Адрианопол, който намерили заварден (обсаден) от голям брой българи.

Венецианският Дук (Дожът Енрико Дандоло, който получил от Бодуен “високия сан Деспот на Империята и привилегията да носи аленочервените императорски обувки или цанги”) също пристигнал там с други войски почти по същото време. След като обсадили тази крепост, започнали да я щурмуват през цялата Страстна седмица. Като научил за обсадата, Кралят на България (Калоян*) бързо вдигнал на крак цялата си войска и се разположил на лагер на пет левги (22,220 км) от нашите в сряда след Великден (първото сражение станало на 14 април 1205 г.). Той изпратил куманите (половците*), които били част от войската му, да правят набези до лагера на французите. Те (французите) от своя страна, щом се качили на конете си, започнали да ги преследват, но като се връщали, куманите се обърнали с лице и ги преследвали така юнашки, че отстъплението им се извършило с много жертви (за французите). Това дало повод на Императора и бароните да забранят на войската да напуска лагера занапред, заради подобни (пагубни) схватки.

Тази заповед била лошо изпълнена, защото още на другия ден - четвъртък, петнадесети април – куманите (половците*) дошли отново да нанесат няколко удара на нашия (френския) лагер и тогава Графът на Блоа излязъл пръв срещу тях с хората си, призовавайки Императорът да го подкрепи – което и станало. След като ги проследили на разстояние две левги (8,888 км), куманите (половците*) обърнали конете си срещу тях, внесли безредие [в редиците на французите] и ги разбили напълно. Графът на Блоа загинал, след като се сражавал храбро, а Императорът паднал в плен – и двамата, въпреки че имали възможност, не пожелали да се спасят и да напуснат войската; много други големи сеньори паднали убити, а трети попаднали в плен. Някои (от старите) автори приписват сериозно този неуспех на факта, че Бодуен забравил в този случай да носи чрез Патриарха или някой епископ, по примера на гръцките императори, Честния кръст и другите реликви на Светата Капела (Светата Капела в Париж е дворцовата църква, а тук може би става дума за Влахернската църква – ВД*).

Вестта за тази беда веднага стигнала до Маршала, който бил на пост пред една от градските врати на града. Заедно с Мансие дьо Лил, който също бил останал в лагера, той излязъл насреща на бегълците, събрал ги и отстоявал (позицията), докато куманите (половците*) се оттегляли. После с Венецианския дук, който дошъл при него в лагера, където и той бил останал по време на битката (въпреки, че някои гръцки автори са писали обратното), той се оттеглил през нощта в Родосто, морски град на три левги от там (срв., че от Одрин*, където започнала битката, до Родосто са 110-120 км по права линия, като трябва да се пресече и река Одрин или тур. Едерне, т.е. най-вер. е имало и продължително преследване; всъщност Родосто е на 12-15 км от Чорлу*, като 3 левги са 13,332 км). В Родосто намерили Принц Анри (братът на Бодуен), който бил преминал от другия бряг (на Мраморно море), за да се притече на помощ на своя брат – Императора. Тук между тях се провели много преговори и разговори за лошо стеклите се обстоятелства. Решението било, че Анри щял да управлява Империята в качеството на баил или регент, докато Императорът е в тъмница.(тоест, французите смятали да откупят Бодуен-Балдуин; от 16 април 1205 г. Анри станал регент) ...

Тази кървава загуба довела французите до много критична ситуация. От всичките им завоевания останали само градовете Константинопол, Родосто и Силиврия в Тракия, и замъкът Пиге в (Мала) Азия, останалите земи минали под властта на Краля на България и на Теодор Ласкарис (1204-1222, Никейски император)...” (ВД*, с. 111-113);

По-нататък събитията се развиват под знака на това, че Балдуин, макар и пленен, е жив: “Французите... много добре знаели, че военните успехи са временни и че победите не стават и не завършват никога без неприятни събития. Регентът [Анри, братът на Бодуен], след като разбрал, че куманите (половците) напуснали българите поради големите летни горещини, които са непоносими за северен народ (от следващи факти в повествованието ще се подразбере, че най-вер. това по-скоро не били същински половци*, а отряди на половски васали-номади) и че този владетел (Калоян) придвижвал войските си към Солун с цел да го обсади, тръгнал от Константинопол с всичко, което успял да събере от войската, стигнал до Чорлу, Аркадиопол, Виза, Аспри и до други крепости, които му се предали начаса. После обсадил Адрианопол, но безсмислено и безрезултатно. Бил се принудил да вдигне обсадата поради оскъдицата от храна и защото крепостта била много добре снабдена с всичко. Оттук той се отдръпнал към Памфил, откъдето неколкократно нападал гърците (византийците), като в същото време възложил на Конон дьо Бетюн (Велик магистър на гардероба или Протовестиар) да направи съоръжения, за да обсади Димотика (т.е. в Димотика и в Одрин, имало български гарнизон).

От друга страна Българинът продължавал да напредва срещу Маркиза (Бонифаций дьо Монфера – имащ Солунска област и женен за вдовицата на Исак ІІ Ангел /1185-1195, 1203-1204/ – Маргарита Унгарска, наричана от ромеите Мария. Синовете на Маргарита-Мария, по унгарска линия, се явяват близки роднини на Иоан Асен ІІ* /1218-1241/, женен за Анна-Мария Унгарска – дъщеря на Унгарския крал Андреа ІІ /1203-1235/, който е брат на Маргарита-Мария Унгарска – деца на Бйла ІІІ /1172-1196/), който бил изоставил обсадата на Наполи (Навплион) и на Коринт, като му било съобщено, че солунчаните се били надигнали и били срещнали в града [си] Ейцизмен (смята се, че Ейцизмен, управителят на Просек*, е от кумански – т.е. от половски* произход, което не се потвърждава от изследванията на Дюканж, но може да е волжки българин – срв. Ай-дар*, Ай-бат* и Ай-Чизмен, от Чаша: “чаша”, мн. вин. ч­ша: “чаши”, откъдето *Чьшмен-: ”чашник” – висша дворцова титла, срв. Чешма*, Чешмен*; на елински името е Έζυϊσμένος, т.е. ′ε-Ζυϊσμένος, а Иречек го разчита Шишман* /ИРЧ*/), висш български сеньор, който държал здраво жена му - Императрицата (на Византия, Маргарита-Мария Унгарска), обсадена в замъка [на Солун]. Но преди да стигне до там, Маркизът чул, че хората му били изгонили българския принц (Шишман, защото Калоян е “Крал Иоан”), и затова той (Маркизът) решил да отиде да се бие с него в страната му.

(Иречек приема, че при Солун бил дошъл и Калоян, който се движел с основното ядро на българската войска и с обсадна техника /ИРЧ*/. Това, от една страна, е малко вероятно, защото тогава Солунския замък би бил превзет, а и Маркизът нямал достатъчно сили, за да се справи с двете войски – на Калоян и Шишман-Ейцизмен. Възможно е, ако е бил при Солун, Калоян сам да е решил да се оттегли и да остави необезпокоявана Маргарита-Мария Унгарска в Солунския замък);

Ето защо [Маркизът], след като изтеглил войските си към Скопие* (Просек*, крепостта на Шишман*, е на пътя от Солун към Скопие, до р. Вардар*), щом по пътя разбрал за пленяването на Императора (Бодуен) и за разгрома на французите при Адрианопол (Одрин*), се принудил да промени решението си и бързо да се върне в Солун. Крал Иоан (Калоян*) обсадил най-напред град Сяр* (дн. Серес на сев.-изт. от Солун) и го превзел. Хуго дьо Колини, велик сеньор от областта Брес, която управлявал, бил убит, а много други измъчвани, за да обещаят, че ще се предадат. Оттук той избързал към Солун... като констатирал, че не може повече нищо да предприеме, той (Калоян) се оттеглил в кралството си.” (ВД*, с. 114);

След този поход на Калоян*, Анри Фландърски – брат и наместник на Балдуин, прекарал времето до зимата на 1205-1206 г. в Памфил, и едва тогава се осмелил да излезе, да укрепи с гарнизони Русион (Рускьой, в Изт. Тракия) и Виза, и да се скрие в Константинопол. Венецианците поставили гарнизон в Аркадиопол (Люле Бургаз), а Аспри бил предаден на византиеца Теодор Вранас – “голям гръцки сеньор, който единствен от всички високопоставени хора от този народ бил останал твърдо привързан към французите. По тяхно (на французите) внушение след превземането на Константинопол той се бил оженил за Императрица Агнес [Анна (ок. 1171-1220), дъщеря на Френския крал Луи VІІ Млади (1137-1180) и сестра на Филип ІІ Огюст (1180-1223), съпруга на Алексий ІІ Комнин (1180-1183) и на Андроник І Комнин (1183-1185), женена за Теодор Врана вер. от 1205 г.], сестра на Краля на Франция Филип-Огюст (1180-1223), вдовица на Император Андроник Комнини, наречен Тирана.” (ВД*).

“При вестта за обсадата на Адрианопол (Одрин*) три седмици преди Коледа* (полунощ на 21/22 декември; т.е. обсадата е откъм 1, XII, 1205 г.), Българинът (Калоян) веднага предприел поход с цел да подпомогне обсадените. Войските му се срещнали с Конетабъла (на Романия Тиери дьо Танремонд), който бил излязъл от крепостта си (Русион), за да направи някакъв набег срещу гърците, и го съсекли на парчета. Така Конетабълът и много други знатни хора били убити. Тази нова несполука ги сполетяла два дни преди Коледа.(на 19, XII, 1205) ...

[Пролетта на 1206. Калоян] вдигнал веднага мощна войска и нахлул в земите на империята. Той накарал венецианците да напуснат Аркадиопол (Люле Бургаз) и Родосто, взел с пристъп град Аспри (на Теодор Врана/с), където убил Бег дьо Франзюрес, който управлявал там, градовете Панион, Хераклес, Ден или Даониум (? Дон*), Чорлу, Атира и Филипопол (Пловдив*) и други крепости. Сринал ги и ги унищожил, навсякъде спрямо бедните гърци извършил жестокости, недостойни за един принц. Регентът (Анри), който бил затворен в Константинопол с малко французи и венецианци, не могъл да помогне с нищо, тъй като му оставали само [градовете] Виза и Силиврия, където имал гарнизон.

Това опустошение, което станало по време на постите преди Великденските празници (1206), ясно показало на гърците, че вървят от лошо към по-лошо и че нямат никакво основание да се надяват насетне на добра позиция от страна на онзи, който бил проявил яростта си срещу стените на градовете им и измъчвал съгражданите им с толкова безчовечност. Те видели също, че градовете Адрианопол и Димотика нямало да избегнат гнева му и след като се прибрали в къщи (след похода на Калоян, в който участвали), решили, че ще е за предпочитане да влязат в добри връзки с французите и да им се подчинят, вместо да попаднат под властта на тези варвари (хронистите, ползвани от Дюканж, търсят оправдание за отмятането на ромеите от договора си с Калоян в поведението на Българския цар към завладените градове, но причината най-вероятно е съвсем друга – че Калоян нямал намерение да възстанови Византия, в което те виждали личното си бъдеще, а само да разшири България и хегемонията й над южните краища на Балканите, оставяйки на Византия само Мала Азия).

И тъй те (ромеите) изпратили тайно хора при Вранас да го помолят да използва авторитета си, за да получат прошка от Регента (Анри) и да му предложат, ако иска, да отпусне градовете [Адрианопол и Димотика] на този гръцки сеньор, те всички да се присъединят към него. Това веднага (т.е. около Великден 1206 г.) им било разрешено, но при условие, че Вранас и неговата съпруга Императрицата (Анна, сестра на Френския крал Филип ІІ Огюст /1180-1223/) ги предложат на Императора (Бодуен І, в лицето на Регента Анри). След тези нови договори, Българинът придвижил войските си към Димотика, ала жителите й затворили вратите. Този отказ го принудил да обсади града, а гърците да потърсят помощ от Анри,...

... Регентът (Анри) тръгнал от Константинопол с малко войска, която успял да събере с цел да нападне Българина, въпреки че той имал във войската си повече от 40 хиляди коня без пехотата. Затова начинанието [на Анри] било сметнато (от французите) колкото за безразсъдно и опасно, толкова и за дръзко. Все пак мълвата за походът му накарал Българина да вдигне обсадата и да се оттегли страхливо към Родосто и оттам – в земите си [Всъщост Калоян първо настъпил от Димотика директно към Цариград. Защото Родосто е по пряка линия на 100 км (2 дни) на изток-югоизток от Димотика и е точно на главния път към Константинопол, а едва когато стигнал в Родосто (дн. Текирдаг) – само към 130 км (3 дни) от Цариград, армията на царя тръгнала на север към вътрешна България. Ясно се вижда, че причината за връщането на Калоян в териториите на България съвсем не е придвижването на френско-венецианския отряд, воден от Анри. А явно е новата ситуация, свързана с предателството и отмятането на ромейската аристокрация от договора, при което – без подкрепата на византийското население и преди всичко на жителите на столицата, вече съюзили се с латинците – той нямал шанс да постигне главната цел, която е превземането на Константинопол; може да се предположи, че едва след тръгването на Калоян от Родосто на север, по пътя към Аркадиопол (Люле Бургаз), Адрианопол, вала Еркесията* и вътрешна България, Анри е посмял да излезе със своя относително малък отряд от Цариград към Силиврия и към Димотика и Адрианопол].

Населението на Адрианопол и Димотика приело Регента (Анри) като освободител и го посрещнало с процесия. След това той взел решение да изпрати [хора] да освободят Рение дьо Три, който бил затворен 13 месеца (при действията от юни 1205 г.; т.е. става въпрос за юли-август 1206), заобиколен отвсякъде с врагове (българи и ромеи), в крепостта Станимака (Асеновград), където се бил скрил възоснова на предупреждението, което му било предадено, че манихейците* (павликяните, съюзници на Калоян - ВД*) от Филипопол (Пловдив*) искали да го предадат на Българина. Конон дьо Бетюн и Маршалът на Романия предвождали войсковите части. След като пристигнали не без премеждия в тоя замък (Станимака, дн. Асеновград*), който се вдавал в българските предели, съобщили за пристигането си на Рение дьо Три. Той ги посрещнал много радостно и настанил войската в градската част, която се намирала в низините под замъка. При тази среща те разбрали със сигурност за смъртта на Императора (Балдуин), за която до тогава имали неясни и несигурни сведения.” (ВД*).

Латинците разбрали за смъртта на Балдуин чак към август 1206 г., като вер. не много време преди идването им в Станимака се носели и неясни слухове за края му (поне по време на договарянето на ромеи и французи – към Великден, такива още нямало и Адрианопол и Димотика трябвало да се предложат на Императора). В т.с. смъртта на Бодуен е след Великден и преди края на август 1206 г., или между 12-тият и 15/16-тия месец на пленничеството му; едва ли може да се свърже с екзекуция – за това нямало нито политически причини, нито правни причини, нито някаква изгода – дипломатическа, териториална или материална. Пък и Калоян не съобщил официално на латинците за кончината на Бодуен. Най-вероятно защото също не виждал полза за конкретно провежданите от него действия нито от смъртта на Бодуен, нито от това да съобщи за нея на французите, на Папа Инокентий ІІІ (1198-1216) или на Унгарския крал Андре или Андреа ІІ (1203-1235).

Години по-късно се случило нещо, което вероятно станало към 1221-22 г., по времето на Цар Иоан Асен ІІ* (1218-1241). Защото това събитие се поставя в разказа успоредно със смъртта на Тодор І Ласкарис (1204-1222), с управлението на Луи VІІІ (1223-1226) и около коронацията на Константинополски император Робер дьо Куртене (25, ІІІ, 1221 – 1228), който тръгнал от Франция в 1220 г. и минал през Унгария и България. Става въпрос за факта, че от Франция е направено официално допитване към Царската канцелария в Търново за смъртта на Балдуин-Бодуен. Изключителният византолг Дю-Канж описва това така:

“В графството на Ено тръгнала мълвата, че Император Бодуен, когото до този момент смятали за мъртъв, живеел скришом като отшелник в Гасконската гора. При този слух голям брой сеньори и благородници, както и простия народ, се запътват към мястото, където този отшелник живеел, разпитват го и настояват да каже кой е. ... През това време някои хора, уморени от управлението на дъщеря му (на Бодуен) - Жана, Графиня на Фландрия (и на Ено), се опитват да убедят отшелника да се съгласи с това, в което всички вярвали. ...

От Валансиен дошла една тълпа, която отвела отшелника (по име Жевро), и след като го изкъпала и измила, отрязала му косите и облякла в императорски дрехи, отдала му почести като на техен сеньор. От своя страна отшелникът (Жевро) допринесъл за тази хитрост, като признал и обявил, че е Бодуен. Разказал как чрез посредничеството на едно момиче, на което бил обещал да се ожени за него, успял да избяга от затвора на българския крал; как бил попаднал седем пъти в ръцете на варварите (арабите, мюсюлманите), на които бил продаден и между които живял дълго време като роб; и най-сетне как бил откупен от няколко германски търговци и се озовал в Ено (т.е. Жевро разказвал онова, “в което всички вярвали”; Гасконската гора е във Фландрия, като Ено е също и провинция в Белгия /ВД*/ – т.е. в земите между Франция и Германия). ...

Това принудило Графинята (Жана, на Фландрия и Ено) да изпрати пратеници в България, за да донесат сигурни вести за смъртта на баща й (Бодуен).” (ДБ*, с. 141, 142). Вследствие на получените доказателства, Жерво – мнимият “Бодуен”, бил хванат и обесен в град Лил.

Изводът е, че в Царската канцелария на Иоан Асен ІІ* (1218-1241), а най-вер. и в Патриаршеската канцелария, имало документи, доказващи и описващи смъртта на Император Бодуен (Балдуин). Преписи от тези документи в Царската и Патриаршата канцеларии били приложени към писмата, дадени на пратениците на Жана, Графиня на Фландрия и Ено; новосъздадените в Царската канцелария и в Патриаршията документи-преписи, които са надлежно подписани и подпечатани със съответните печати, били връчени на френските куриери, за да бъдат отнесени във Фландрия и Ено на Жана и да удостоверят кончината на баща й.

Същевременно Дюканж, имащ качеството на педантичен изследовател, никъде не отбелязва, че Бодуен бил екзекутиран или насилствено убит в битността си на пленник. Това подсказва, че Бодуен-Балдуин най-вер. е починал или вследствие на раните си, или от някаква болест или друга случайна причина, но в никакъв случай не е умъртвен в затвора умишлено. Верно е, че според едно сведение Балдуин бил държан в Търново “с вериги на врата и железа на краката”, но пък според друго твърдение Калоян се отнасял към него с “подобаваща почтителност” (КК*, ИРЧ*).

Патриарх Евтимий* (1375-1404) казва, че “Балдувим бил отведен в Търново, където бил предаден на смъртта”, което пък се допълва от едно лично писмо на Калоян (1197-1207) до Римския папа, в което Българският цар пише, че Балдуин “изплатил дължимото на природата, когато бил в затвора” (КК*). Най-вероятно е, че държан в затвора, където останал до смъртта си повече от година, вместо да получи очакваните от него привидна свобода на почетен затворник в обществото на Българския цар и на трапезата му, Балдуин не се справил с последствията от раните си и с психическата болест от наранената си френска (т.е. приповдигната) аристократична гордост, което в своята съвкупност го довело бързо до смъртта. Нека не забравяме, че французите в Латинската империя, които първоначално се разбрали да откупят Императора си, всъщност после не направили нито един реален опит да сторят това. А такова положение карало Балдуин да се чувства напълно предаден и изоставен от всички, включително и от съдбата.

Същевременно подобно нещо, като умишлено умъртвяване в затвора на Латинския император и най-видния граф на Франция, преди всичко било извън законите на епохата, а и би довело до сериозни политически неприятности и пълна международна изолация за Търново и за Калоян. От друга страна, сведенията за смъртта на Балдуин съвсем не били секретни след смъртта на Калоян, пък и за едно такова убийство би се узнало по времето на Борил* (1207-1218), който се сродява с брата и наследника на Бодуен І – Император Анри или Хенрих Фландърски (1206-1216). И това родство е изградено върху изключителен за разглеждания въпрос брак на Анри Фландърски – женен от 1213 г. за “дъщерята на Борил”, но всъщност за рождена дъщеря на самия Калоян* (1197-1207), която пък е първа братовчедка на Борил (когато след траура през 1207-1208 г. Борил се оженил за съпругата на Калоян – Анна, той, формално или не, но осиновил и децата им; вж. Анна /8/*). Безпроблемно би се узнала истината за едно евентуално убийство и от Иоан Асен ІІ* (1218-1241), който е в родствени връзки с Краля на Унгария, а и от латино-византийската върхушка (с Латинския император Робер /1221-1228/), и то в години, когато разкриването на правдата около кончината на Бодуен І (Балдуин) не би донесло политически усложнения, а по-скоро обратното. 




Гласувай:
1


Вълнообразно


1. leonleonovpom2 - Забележитепно!
22.05.2020 09:33
Популяризилането на историята на България с автор Дюканж!
С доказателствата, че Калоян в никакъв случай не е умъртвил Бодуен С данните за преписката на Калоян с папата, с опитите му да откаже Бодуен от претенции към България!
И не на последно място, че Фердинанд не случайно е избран за княз на България, а в основата на избора му стои връзка с Асеновата династия! Така, че той е в правата си на наш, законен владетел!
Поздравления!

П.п.
Давате изключителни за историята на България неща! Но скоростно, в съчетание на много други? И не се оценяват подобаващо Такива, като този материал, давайте отделно, поне седмица да ги дели от следващ материал!
Това е моето скромно мнение.
цитирай
2. dichodichev1 - История на Българите
22.05.2020 13:15
leonleonovpom2, благодаря. Вижте повече в сайта ми АЗБУЧНА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИТЕ - на адрес (! на латински) ввв.азб-историа-булг.бг
цитирай
3. dobrodan - Скоро ще научим и кои са Асеневци,
22.05.2020 16:01
не ги виждам като кумани....най-вероятно Билиг?
цитирай
4. dichodichev1 - История на Българите
27.05.2020 15:15
dobrodan, под името "кумани", когато се говори за християнска (западна, "дунавска") България, се говори само за "половци", които безспорно са българи, останали независими след 1018 г. и населяващи земите от Влашката равнина и Карпатите, до Дон, Харков и р. Кубан (т.е. Кавказ); наречени са "половци" по името на столицата им Полтава - ст.-бълг. Балтавар, която е посочена с името Балтавар в средновековните карти. Много рядко, поради руската демагогия в "Повест временных лет" (тази Российска демагогия е налична от 16-ти и от 18-ти век), освен "кумани", се наричат и "печенеги". Нарицателното "кумани" е от периода, когато земите на половците, но земите на половците откъм Днепър на изток и даже от Днестър на изток, се поставят в т.н. област Кумания, отбелязвана в картите от 16-ти век сл. Хр. и насетне с надпис "Komania regio" - свързан с татарите (настанили се от 1237 г.), но чак от ВТОРАТА ПОЛОВИНА на 13-ти век насетне. Обърни внимание на тези и други факти.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101398
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031