Прочетен: 824 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 25.05.2020 12:55
“Робер се подготвил за пътуването си и тръгнал от Франция към края на 1220 г., придружен от константинополските пратеници. Той се запътил през Германия и стигнал в Унгарското кралство, където бил много добре приет от Краля Андре (Андрей ІІ), негов зет, който се бил оженил за една от сестрите му на име Йоланда и който се бил наскоро върнал от пътуването си до Божи гроб (при връщането си Андрей е пленен от Българския цар и обещал дъщеря си Анна* за жена на Иоан Асен ІІ). Тук [Робер] прекарал цялата зима, тъй като пътищата не били нито сигурни, нито чисти. По време на този престой Кралят на Унгария поискал да сложи ред в нещата на зет си и да му осигури трайни връзки, благодарение на които би могъл да се задържи в земите си. Затова дал дъщеря си, която някои наричат Ана, и която била от брака му с Йоланта, сестра на Робер (т.е. Ана е племеница на Робер и брат му Бодуен ІІ /1228-1261/, първа братовчедка на децата им – настоящи и бъдещи), за жена на Българския крал Иоан Асен.
Този принц (Иоан Асен ІІ) бил син на един друг Асен (Асен І* /1186-1196/), който пръв, заедно с братята си Петър (Петър ІІ* или Петър ІV /1185-1197/) и Иоан (Калоян* /1197-1207/), се вдигнал срещу гърците по времето на Император Исак (Исак ІІ Ангел /1185-1195, 1203-1204/) и си присвоил кралската корона в България. Тъй като първият му братовчед Ворил (Борил* /1207-1218/) заграбил това кралство след смъртта на Иоан, [Иоан Асен ІІ] се бил оттеглил в Русия (вер. първо в Полтава* при половците*, а после в Дулебия*, Сама-тера*, Галичко царство*; вж Киев*), където бил събрал мощна войска и влязъл в България, изгонил от там Ворил (Борил), който се затворил в Търново. След седемгодишна обсада той заловил Ворил (Борил) и му избол очите (при атаката си Иоан Асен ІІ слязъл на юг от Дунав, като земите на север и изток от реката също били част от България).“;
7-годишни са активните действия на велможите около Иоан Асен ІІ срещу узурпаторите и Борил, съвпадащо с годините след пълнолетието на Иоан Асен – роден между 1190 и 1195 г. – т.е. на 18 (или 16) години е в 1211 г., а е роден в 1193 (или 1195). Пък именно в 1211 г. Борил, по неизяснена причина, прекратил сключената в 1204 уния между Калоян и Папа Инокентий ІІІ (1198-1216).
Това хармонира с факта, че за да укрепи властта си и вер. в пряка връзка с ключовата 1211 г., Борил сключил към 1210 г. договор с Императора Анри (1006-1016), според който “Императорът се оженил (в 1213 г.) за дъщерята на Българина (т.е. на Борил, но тя всъщност е дъщеря на Калоян* и на Анна /8/*), а Българинът (в 1214 г.) [се оженил] за племенницата на Императора, дъщеря на Пиер, Граф д`Оксер, ... [за което] Папата бил изпратил един Кардинал-легат в България.” (ВД*, с. 131);
Някои смятат, че става въпрос за 7-месечна обсада на Търново, но е трудно да се сбърка “годишна“ с “месечна”, и да се игнорира граничната 1211 г., от която България на Борил била “обсадена” и от Рим с папите Инокентий ІІІ (1198-1216) и Хонорий ІІІ (1216-1227), и от Иоан Асен II и съюзниците му – вътрешни и външни;
Дю-Канж допълва:
“Този съюз (с България) бил изгоден за Робер, защото осигурявал приятелството на този силен и войнствен Принц (Иoан Асен ІІ), както и свободното преминаване през земите му (пътувало се по Дунав до Белград* и от там за Средец* и Одрин*, или до Никопол* за Търново* и Одрин*), откъдето [Иоан Асен ІІ] го придружил до земите на Империята (Латинската) заедно с Бела (бъдещия крал Бела ІV /1235-1270/) и Александър ( = Каломан* ?), деца на Унгарския крал (Андрей ІІ). След като Робер пристигнал в Константинопол, бил тържествено коронясан за Император в църквата “Св. София” на Благовещение, на 25-тия ден от март 1221 година от Патриарх Матийо (Матей /ян. 1221 – ноем.-дек. 1226/, ВД*) ...” (ВД*, с. 138-9).
Факт е, че съпругата на Иоан Асен ІІ, Ана – наречена и Мария Унгарска (т.е. според българската практика тя получила името Анна* при брака си), починала във Велико Търново вер. от чума в 1237 г., заедно с едно от децата си, а се предполага, че са погребани в “Св. Четиридесет мъченици”. Тя била племенница и на Император Бодуен ІІ (1228-1261) – брат на Император Робер (1221-1228), и майка на Елена Асенина, която първоначално е сгодена за Бодуен ІІ, а по-късно е омъжена за сина на Никейския византийски император Иоан ІІІ Дука Ватаци (1222-1254) – Теодор ІІ Ласкарис (1254-1258, род. 1224 г.). Бракът между Елена Асенина и Теодор ІІ станал в 1235 г., в Лампаск, когато Теодор бил на 11 години, а родената в 1226 г. Елена – на 9, и е описан от Дюканж:
“През това време Ватаци и Асен (Иоан Асен ІІ), които се били приготвяли цяла зима за война, тръгнали на поход срещу французите. Ватаци качил на кораби войските си в Лампаск и стъпил на суша в Галиполи, и който тогава бил в ръцете на венецианците, обсадил го, и след като го превзел, подложил го на огън и сеч, без да щади нито жените, нито децата. Асен пристигнал след това с жена си Мария (Ана) Унгарска (1221-1237) и дъщеря си Елена. И единият и другият потвърдили проектирания договор за децата си. Ватаци се върнал в Лампаск, където бил оставил жена си Ирина, и Гръцкият патриарх Герман (1222-1240) венчал сина му и извършил обичайните тържества. Българинът стоял през това време [на собствената си територия] в Галиполи.
След като завършили празничните тържества, Ватаци и Асен започнали да навлизат с войските си в Тракия и в заетите от французите провинции, като разделили силите си на две. Ватаци избрал Пропонтида като по-близка до владенията му, завзел Мадит (дн. Маидос) и целия Херсонес, както и замъка Кисос (дн. Кешан), и стигнал близо до река Марица. Превзел също Ганос (дн. Текир-даг), където построил крепост, чието управление възложил на Котерс (Николай Котерца), който впоследствие непрекъснато безпокоял с набезите си жителите на Цурлу, или Чорлу. А Асен навлязъл по суша по-навътре към север. И единият, и другият, след като заграбили голяма плячка и извършили срещу французите насилия и жестокости, повече от каквито би могло да се очакват, се събрали с войските си пред стените на Константинопол, за да го обсадят... /с/ повече от 100 хиляди души... /и/ повече от 300 кораба...” (ВД*, с. 153-155; обсадата е от пролетта до началото на зимата в 1235 г. и е подновена през пролетта на 1236 г., общо към 1,5 години).
А Унгарският крал Бела ІV (1235-1270) – брат на Българската царица Анна-Мария и вуйчо на дъщеря й Елена, бил баджанак с Иоан ІІІ Дука Ватаци – “жена му (на Бела), Кралица Мария, била сестра на Императрицата – съпруга на Ватаци” [другаде се казва: “Кралицата на Унгария Мария Ласкарис, дъщеря на Император Теодор (І Ласкарис /1204-1222/) и съпруга на Крал Бела ...” (ВД*, с. 176)]. Единствен син на Елена Асенина и Теодор ІІ Ласкарис е Иоан ІV Асен Дука Ласкарис, “който той имал покрай няколкото си дъщери от Императрица Елена, дъщеря на Българския крал Асен” (ВД*, с. 178).
За дъщерите на Елена Асенина Дю-Канж (1610-1688) пише:
“Император Теодор Ласкарис имал много дъщери и докато бил жив оженил две от тях: Ирина, погрешно назована Теодора от Григора, за Българския крал Константин (Тих: 1257-1277, който покрай Ирина получил името Асен и правото на престол), и Мария за Етолийския деспот Никифор. Оставали още три за женене – Теодора, Евдокия и една трета, чието име не се споменава от авторите. За да ги отстрани всичките, Михаил [VІІІ Палеолог /1261-1282/] оженил Теодора за един френски Сеньор, наречен от Пахимер Майе или Матийо дьо Воленкур, който бил дошъл от Морея в Константинопол и на когото на друго място без никакво основание дава високото достойнство Сеньор на Тива и Велик дук. Евдокия оженил в Италия за Граф дьо Винтемий (близо до границата), който от Генуа бил дошъл в Константинопол. Третата (Асенина), за която някои казват, че била незаконородена, оженил за един български Сеньор на име Сфендостлав или Венцеслав, който имал владения до планината Хемус. И така изпратил обратно тези Сеньори с жените им в съответните страни.” (ВД*, с. 179);
Влечението на Комнини* към българската корона идват и по линията на Арон, брат на Цар Самуил* (997-1014) и баща на Цар Иоан Владислав* (1015-1018). Дъщерята на Иоан Владислав “Екатерина, била дадена за жена на Исак Комнин” – Император на Византия (1057-1059), и е баба на известната писателка Анна Комнина*, дъщеря на Алексий І Комнин (1081-1118). В т.с. отношенията между Иоан Асен ІІ* и Комнини не са случайни.
Дъщерята на Иоан Асен ІІ, Мария, уж “незаконородена” – т.е. родена преди той да стане цар през 1218 г., се жени (Terminus post quem за брака е 11, ХІІ, 1228 г., договора за примирие между Епирския владетел и Латинската империя) за Мануил Комнин, Деспот на Солун (1330-1337) и брат на Епирският владетел Теодор Дука Ангел Комнин (1215-1230 и владетел на Солун в 1237/8-1244?), когото Българският цар разбил и пленил при Клокотница на 9, ІІІ, 1230 г.
Иоан Асен ІІ*, след смъртта на жена си Анна-Мария Унгарска в 1237 г., се жени за дъщерята на пленника си Теодор Комнин – Ирина*, майка на Михаил ІІ Асен* (1246-1256), на Мария – омъжена за Цар Мицо Асен* (1256-1257; родители на Иоан Асен ІІІ* /1279-1280/), и на Анна-Теодора, омъжена за Севастократор Петър (вер. родители на съпругата на Шишман* във Видин, родоначалници на Шишмановия клон на Асеневци*) [КК*];
Роднинските връзки между владетелите в И. Европа от този период се допълват с още една, която Дюканж споменава, обяснявайки събитията от времето на Теодор ІІ Асен Дука Ласкарис (1254-1258) – съпругът на Елена Асенина:
“Той бил на 33 години, когато поел управлението – бил роден в същата година, в която баща му (Иоан ІІІ Ватаци) бил коронясан (1222). След като самият той (Теодор ІІ) бил коронясан тържествено за Император от Патриарх Арсений (Авторианос /1255-1259, 1266-1275/), на следващата (1256) година навлязъл в Тракия, за да обяви война на Българския крал Михаил (Михаил II Асен* /1246-1256/), който при смъртта на Ватаци бил навлязъл (през 1254 г.) в тази провинция с голяма войска и си бил присвоил за кратко време всички крепости, които били отнети от българите. Но с пристигането си Теодор отстранил тези народи (т.е. войските на отделните български феодали) и ги принудил да отстъпят в страната си. Той си възвърнал всички крепости и щял да продължи завоеванията си в България, ако вестта за нахлуването на татарите в Азия (М. Азия) и Кападокия не била спряла плановете му и не го била принудила да се върне бързо в Азия, за да вземе мерки за сигурността на владенията си. С основание се страхувал, че ако тези неверници станат господари на Кападокия, след това ще навлязат в земите му.
Но татарите се отдръпнали и той пак насочил войските си към Тракия, където българите отново били влезли с голям брой кумани* или скити (т.е. половци*). Накрая [Теодор ІІ] подписал мирен договор с Михаил чрез посредничеството на Урус, Крал на Русия* или на (?!) Московия*, зет на Михаил (1246-1256) и зет на Бела ІV, Крал на Унгария (1235-1270) [в картата от 1223-1235 г. областта “Урус” /Urus/ е поставена на запад от Киев* и региона му, вж. карта: 1235 г., детайл (3), 1223-1235 г., България,…; вж. Галичко царство*].
По това време (ХІV индикт – 1 септ. 1255-1256 г.) Теодор [ІІ] (1254-1258) бил сключил в Солун брака на дъщеря си Мария (дъщеря на Елена Асенина) с Деспот Никифор, син на Михаил (ІІ Ангел). Тази женитба била проектирана и одобрена от баща му (Иоан ІІІ Дука Ватаци /1222-1254/), вследствие на един мирен договор с Епирския принц Михаил (ІІ Ангел). [Теодор ІІ] подписал нов договор с този Принц и с жена му Теодора Петралифа, която била оставена за гаранция на [първия] договор в Солун. Чрез този нов договор, Михаил (ІІ Ангел) се задължавал да отстъпи на Теодора град Дурац (Драч*) и замъка Сервия.” (ВД*, с. 177, 178);
Дю-Канж (1610 – †23, Х, 1688), ползващ за име на “краля на Русия или на Московия” етнонима Урус (вж. Урус*, Уруси*, Урусоба*, Рус /2/*), явно се е подвел по даденостите от края на ХV до ХVІІ век. Обаче през ХІІІ в. няма ни някаква държава Русия*, нито каквато и да е Московия*, а Москва* е малко селище, основано от волжко-българския кан Ахмед Мосха като склад по пътя от Болгар* към Прибалтика в 1077 г. (ДТ*), по-късно известно като Кучково*, присвоено към 1150 г. от съпруга на Асеневичева* – Киевския велик княз Юрий І Дългоръки (1149-1150, 1150, 1155-1157); чак откъм 1212 е село към Владимирския княжески трон, а от 1317-19 г. започва да придобива по-значим статут.
Едва при назначения от Татарския хана Мамай (пр. 1362 – ок. 1383) за руски велик (главен) княз Дмитрий Иванич (1362 – 19 май 1389, род. 1350) – наречен Донски в 1380 г., когато Всеруски митрополит е българина Киприан* (1378-1406, род. ок. 1330) – ръкоположен в 1370 за митрополит на Владимиро-Московската страна от Константинополския патриарх, Москва става първенстващ град във Владимиро-Московския прото-държавен феод. Тогава и княжеската титла придобива вида “велик княз Московски и Владимирски”, за да стане от Василий І (1389-1425) насетне във формата “велик княз Московски” (РН*). В руската история се съобщава, че след войната с Литовия, когато литовците завзели и Московския регион с „градчето“ (рус. посад/а: “градче, паланка, селце, махла”), в мирния договор между Олгерд Литовски и Дмитрий Донски се казва, че “занапред Владимирското княжество има вотчина Москва (РН*, стр. 119; ст.-рус. Водчина: “родово наследствено земевладение” /СР*/, др.-рус. отьчина: “наследствено имение”, ст.-бълг. отьчина: “наследствено имение; бащиния; бащино, отче имение, отецко имение” – лат. patrimonium /ЕР*/; рус. вотчим: “втори баща, пъстрок, осиновител” = рус.-цслв./ст.-бълг. отьчимъ: “втори баща” /ЕР*/);
Към 1362 г. цяла “Русия” – по днешната руска историография, се състояла от феодите на Владимир, Суздал* (тогава княжеството уж е било със столица Нижни-Новгород*, РН*), Твер, Рязан* и Москва*, всички техни князе се наричали “велики”, но Дмитрий Донски бил Владимирски и Московски княз, считайки себе си за “старши” (РН*); всъщност Резан* не е влизал в състава на руските княжества до 1521 г., а явно и Твер, днес Калинин – при устието на р. Тверца във Волга, бил извън тази “общност” в 1362 г., защото Московския велик княз Иван ІІІ (1462-1505) завладял Твер в 1485, Ярославл в 1493, а присъединил по-трайно Новгород и държавата му в 1494 г.(ЕНД*).
А за да бъде утвърден на трона, Дмитрий “Донски“ (1362-1389) ходил лично при хан Мамай (пр. 1362-1383), че да бъде признат от татарите и да е сложен за “старши” над другите “велики князе” (РН*). Обаче Резан, начело с Олег Резански, бил в съюз с “татарите” (а значи и с Литовия и Галичко-Волинското кралство*) и воювало с Дмитрий Донски (РН*). Затова Дмитрий сключва неизгоден мир с Резан* и го гарантира с женитбата на дъщеря си София за Олеговия син Фьодор (Тодор*). А и другите княжества били срещу Московско-Владимирския Дмитрий (Михаил Тверски доста пъти воюва с Дмитрий Донски /РН*/).
И след идване на татаро-монголите в 1237-1238 г., феодите Суздал и Нижни-Новгород плащали данък на Волжка България*, както и Ростов*, Муром* (Кан*), т.н. Кърчаг* и вер. Резан* (от ст.-бълг. рѣӡати, рѣжѫ: “режа, делям на части”), а не на татарите (Волжките българи* са наречени от Ленин и Сталин в 1920 г. татари*, което в ХХІ в. още не е отменено и обърква съвсем грубо съшитата с фалшификати “руска“ история);
За мащаба на Московия в 1380 г. говори факта, че Дмитрий събрал за Куликовската битка при Дон* (на 8, IX) срещу Татарския хан Мамай “около 150 хиляди конни и пеши воини” от “княжествата Ярославско, Ростовско, Костромско и Муромско” (РН*), както и от Владимирското, където е княз, а може би и някои бегълци от Москва*. Обаче Ярослав, Ростов и Кострома са горе-долу съседни на Владимир селища, но Муром* плащал ежегоден данък на Волжка България*.
Не е верен и броя на Дмитриевата войска, защото Мамай (1362 – †XI 1380) бил с 80-85-хилядна армия, включително 5000-ен волжко-български корпус от “2000 черемшани на Чалла-Мохамед, 1000 башкорти*, 1000 буртасци на Гараф и 1000 кашанци, а и с 2 туфанги (оръдия) на Ас – ученика на оръдейния майстор Тауфик” (т.е. общо 5 000 бойци и 2 оръдия или в.-бълг. ед. ч. туфанга, откъдето е рус. тюфяк: “оръдие”), водена от кан Сабан (вж. Сабани*).
Руските войски били “60 хиляди и 10 хиляди присъединили се към тях артански (балтийски, от прибалтика) конника”, а “20-хилядна конница”, отлично подготвена по български маниер и водена от Адам-Тюрай – т.е. Юрий (м/би родоначалника на князете Шуйски; бил внук на Владимирския княз Дмитрий Константинович /1259-1262/ и Анна, и син на Васили Кирдяпа), “стояла в засада” в една гора, с подрязани дървета, които да съборят при враже настъпление (ДТ*, стр. 217-218). Според това описание армията на Дмитрий, гледащ само началото на битката и побягнал от нея при атаката на българския корпус, била общо към 90-хилядна и нямала решаващо надмощие по брой;
В 1262 г. Кипчакския хан Беркай (1257-1266) се отделил от Великата Орда като самостоятелен владетел, а Волжка България* – с кана си Хисам (1242-1246, 1246-1263), отхвърлила искането на Беркай да е зависима от него. Тогава настъпили промени: всички монголо-татари напуснали Кипчак, а тяхното място заели тюрки-кипчаци, които се нарекли също “татари” – означаващо “наемен воин, отдаващ живота си в името на хана”; те говорели на кумански (кипчакско-тюркски) и пишели на “туран теле” (турански език). А руските князе, които дотогава били подчинени на Волжка България*, признали властта на Кипчакския хан. И той – Беркай, нямайки възможност да нахлуе лично във Волжка България* заради съюзният й договор с Великата Орда и близостта на великоординските войски на Бурилдай, които били между Волга и р. Урал, накарал руските князе да нападнат българските търговци и наместници в Ростов*, Суздал* и другите градове. Руски князе, чийто велик Владимирски княз е Александър Ярославич Невски (1252-1263), изпълнили стриктно поставената задача – разграбили волжко-българските търговци и прогонили наместниците, а Главния български наместник – Гази Баба, бил разкъсан на парчета в самия град Ростов* (ДТ*).
Велики (старши) Владимирски князе са поставените от Беркай и татарите Ярослав ІІІ Ярославич (дек. 1263-1272), брат му Василий Ярославич (1272-1276), синовете на Ал. Невски – Дмитрий (1276-1281, 1283-1294) и Андрей (1281-1283, 1294-1304). В 1267 г. Кипчакски хан станал Манкай (1267-1278?) и воювал с Волжка България*, но едва в 1277-1278 г., след като в 1277 г. Бурилдай изменил на Великата Орда. Независимо кога, над кои, как и за колко била възстановена волжко-българската хегемония над “руските“ градове и земи, е съществено, че в 1238-1263 г. Суздал*, Муром*, Рязан* (завладян от московците чак в 1521 г. /ДТ*, с. 205/), Нижни-Новгород*, Кърчаг*, а вероятно и голяма част от Владимирското княжество, ако не понякога и град Владимир, били под контрола на Волжка България* (не е прецедент в практиката, че князете се наричали “Владимирски”, но по време на татарското робство в 1237-1493 и до XVII в., не са владеели частично или изцяло град Владимир). При това и Ростов* или Ростов Велики бил татарски – северна столица на Кипчакските ханове, които есента на 1263 точно там извикали васала си Александър Невски и го отровили (РН*).
От 1237 до 1494 г. т.н. “руски земи”, т.е. земите на “руските“ князе и населени уж от “славяни“, са под татарска власт, но плащат голям ежегоден данък и на Волжка България*; по-точно: “[Волжка] България събира данък от Балин (1. СИ Русия, 2. Суздал*), Джир (Ростов*), Джуке-тун (дн. Чистополь), Кан* (дн. Муром), Джун-Кала (Юнэ-Кула, Млада-Кула, дн. Нижни-Новгород*) и Балуктъ (Балъкта, построен от Ашраф-кан Балък /1021-1022?, 1028-1061/) …” (сведение от 1262 г., из “Животоописание на Гази Барадж” от Гази Баба /ДТ*, с. 178/).
В периода между 1250 и 1260 г., върховенствала в Европейския изток Великата татарска Орда – чиято столица при Великия хан Угедай (1229-1241) и сина му Великия хан Гьока (1246-48; огуз.-тюрк. Гьок: “небе” /ИОД*/), е Каракорум (РН*). От името на Великия кан управлявали в западните (европейските) татарски земи Чингизовия син Джуч и наследниците му Джучиди, а през дадения период конкретно се разпореждал с “Руските“ територии хан Батий или Бату (пр. 1237-1255, син на Джуч), сина му Сартак (пр. 1252-?, стануващ в 1252 г. край р. Дон) и след него Берке или Беркай (1257-1267 /РН*, ДТ*/);
В 1262 г. Беркай (1257-1267) се отделил с областта си Кипчак от Великия хан, а татарите си заминали и били заменени от тюрки-кипчаци – нарекли се на свой ред “татари”, означаващо “наемници, отиващи на смърт в името на хана” (ДТ*, с. 201). Столица на Батий (1237-1255) и ордата му е Сарай, построена с български майстори от българина Гази-Барадж* (пр. 1180-1246); той от 1242 г. станал главен наместник (в.-бълг. “везир”, “башкак”) на Батий в Кипчак, с цел да присъедини отново района на Кипчак към Волжка България*. За целта назначил много Волжки българи* на важни длъжности в татарската администрация в Кипчак и заселил цели български групи в тея владени формално от татарите земи (по в.-бълг. сведения от 1237-1246 г., 1262 г. и 1551 г. /ДТ*/).
В периода от 1252 г. до 1260 г., формално Владимирски велик княз е Александър Ярославич Невски (1220 – †14 ноември 1263); преди това той е Новгородски княз (1240-1248), а от 1248 г. е поставен от Татарския хан Батий – но според завещанието на Александровия баща Ярослав ІІ Всеволодич (1238-1246, род. 1191), за княз на Киев и на Новгород, и владетел на бащиния си апанажен Преслав-Залески, н.-рус. Переяславль-Залесский (когато Александър е посочен за Киевски княз от баща си, Киев* е управляван от Владимир /РН*/, а по-късно влиза в Галицко-Волинското княжество* и Литовия, като Невски изглежда никога не е бил в Киев).
Александър Невски за първи път е утвърден от Батий (1237-1255) в 1242 г. – т.е. след своето пълнолетие в 1241, но това станало по искане на Батиевия пръв везир Гази Барадж* – изключителен политик на своето време; а при последното си посещение на върховен съвет на Златната Орда*, състоял се в Ростов Велики (в.-бълг. Джир, рус. Ростов*), Александър е отровен от татарите или от някой от руските князе и на връщане от там към град Владимир умира в селото Градец (рус. Городец, рус. фонет. Гарадйц) на 14 ноември 1263 г.
От 1238 г., когато е убит в сражение с волжко-българските войски на Гази Барадж* (пр. 1180-1246) последния независим от монголо-татарите велик владимирски княз Юрий ІІ Всеволодич (1212-1216, 1218-1238), та до 1246 г. Велик владимирски княз, по традиция, бил Юриевия брат Ярослав ІІ Всеволодич (1238-1246), после – брат им Святослав ІІІ Всеволодич (1246-1248). В 1248 г. с преврат се въздигнал неговия племенник и узурпатор Михаил І Ярославович – Хоробит (1248), който скоро загинал в битка с “литовците” или по-скоро с Галичко-Волинското княжество* недалеч от Москва, в района на поречието на р. Протва – течаща на около 70 до 90 км ю.-з. от Москва и гранична за Московския феод. След това, през 1248 г., по решение на Татарския хан Батий (пр. 1237-1255) велик владимирски княз станал Андрей Ярославич (1248-1252); но през 1252 г. Андрей (Анъдриıa) бил прогонен от престола от брат си Александър Ярославич Невски (1252-1263), който в съюз със сина на Батий – Сартак, извикал татарски сили и те “под предводителството на Неврюй нападнали Суздалската земя” (РН*), т.е. разорили Владимирското княжество, защото Суздал* е едва на 32-35 км северно от Владимир, който обаче е център на княжество и на върховната власт (заместването на Владимирското княжество с описатеното понятие “Суздалската земя” е пример, че когато нещо е неизгодно за демагогията в руската и съветска история, то се замества с друго – уж формално близко, но което може напълно да забърка фактите).
Андрей Ярославич (1248-1252, род. 1221) избягал от атаката на брат си Александър Невски (1252-1263, род. 1220) и татарските войски. Казват, че Андрей първо отишъл в Новгород (престолнината на Ал. Невски в 1239/40-1252 г.), където не го приели, а после “изчезнал в Швеция” (РН*); но няколко години по-късно се помирил с брат си и получил от него Суздал* (който обаче по това време е подвластен на Волжка България* и й плаща данък). След смъртта на Александър Невски поискал пак Владимирския велик престол (според документ, цитиран от В.Н.Татишчев /1686-1750/, в “История Российской с самых древнейших времлн…”, т. ІV), но Хана на Ордата го дал на брат им Ярослав ІІІ Ярославич (1263-1272), който е наследен от другия им брат – Василий Ярославич (1272-1276; всъщност Ярославов, ІАрославовъ, с оконч. -овъ, и името Васил* – Василь, Васила, Василia /СС*, СТР*/).
Едва ли е сериозно твърдението за дълго безследно “изчезване” на Андрей и то именно “в Швеция”, което напомня на митологичните родствени връзки между прото-рускославяните и т.н. варяги* (руси*, скандинавци) уж от вт. пол. на ІХ в. – “родство“ измислено и включено чак през ХVІ век в руската хроника “Повест врем. лет” (ПВ*, вж. Хазари*). Защото Андрей Ярославич е женен за дъщерята на Галичко-Волинския княз Даниил Галицки. А това означава, че зад Андрей стояли поне Галиция* или т.н. Галичко-Волинско княжество* (която в единство с Литовия през ХІІ в. стигала на изток поне до Днепър и на юг чак до Черно море*), феодалите от Червенските градове*, Киевския феод – влизащ в Галичко-Волинското княжество, и могъщото Царство България, където управлявал Михаил ІІ Асен* (1246-1256). При това положение какво ще търси Андрей в Швеция? Пък и такова гостуване би било отбелязано в Шведските документи, но явно руските историци не са открили такива в търсенията си за съдбата на Андрей, която има важно място за живота на символичния за народа Александър Невски – уж разгромил шведите на р. Нева в 1240 г., унищожил през 1242 г. на Чудското езеро “немските рицари”, а в 1245 г. победил литовците.
Възможно е Андрей Ярославич (1221-1264 и сл.) да е “Урус, Крал на Русия”, за когото казва Дюканж, защото се вписва както във времето, така и във властовата позиция. Обаче той е женен за дъщерята на Даниил Галицки, а това значи, че е негов зет, дори и майка й – съпругата на Даниил, да е дъщеря на Михаил ІІ Асен* или негова племенница.
Затова по-вероятно е “Урус, Крал на Русия” да е владетелят на Галичко-Владимирското кралство*, който може да е както зет на Михаил ІІ Асен, така и на роднината му Бела ІV Унгарски. Следва да се отбележи, че през ХVІ и ХVІІ век в руските хроники се набляга на това, че както Белоруските земи, така и Галичко-Киевските земи са “Руски земи” (ПВ*), а това се знаело от Шарл du Kange, защото в ХVІ и ХVІІ век е известно и в Англия, Франция, Хабсбургската империя и Османската империя (в Европа са добре известни Московия* и нейната политическа позиция и разпространяваната от московците история, много често и чрез неадекватното, гротескно и брутално до комичност отношение на аристократите, дипломатите и князете й; нпр.: великия Московски княз Иван ІV /1533-1584/ поне 3 пъти прави отявлени опити да се ожени за англичанка – първо към 1561 г. отправил доста цинично писмено предложение за брак на Английската кралица Елизабет І /1558-1603/, което коствало на Москва 5-годишно пълно прекъсване на всички връзки с Англия, а след това за английски принцеси, като последното му желание трае от към 1578-1580 г. до смъртта му в 1584 г. и е насочено към Мери Хестингс, племенница на крал и дъщеря на лорд Хенри /РН*/; разбира се, че Елизабет І схванала лудостта на Иван ІV Грозни, отваряща за англичаните напълно и безконтролно всички врати в новосъздаващата се Московска империя, и я ползвали изцяло, което безспорно било в ущърб на Московската държава – ако тя въобще би могла да има друг градивен и християнски цивилизационен път на развитие);
Обаче за Урус има и друго предположение, пораждащо интерес по отношение на съчетанието “зет на Михаил ІІ Асен (Цар на България) и зет на Бела ІV, Крал на Унгария”, което може да се свърже и с позицията “Крал на Русия”.
Приема се, от някои последователи, че Урус е Ростислав Михайлович (Стратимирович), син на Черниговския княз Михаил Всеволодович (в битката при Калка* в 1223 г. участва един Михаил Всеволодович, племенник на Черниговския княз Мстислав Святославич /РН*/). След смъртта на баща си, Ростислав избягал при татарите в Златната орда*, а по-късно се установил при Бела ІV като Бан на Мачава и васал на Унгарския крал.
Вероятно към 1254 г. Ростислав си (?) присвоил Белградската и Браничевската области (ВД*, КК*). Той успял да омъжи 12-годишната си дъщеря Мария за Цар Михаил ІІ Асен (роден към 1238/9 г., т.е. в 1254 е 15-16-годишен), а в август 1256 г., като царски представител и водач на делегация – включваща “най-знатните у българите” (КК*), сключил много неизгоден за България договор с Теодор ІІ Ласкарис. Подкупът, който получил от Ласкарис за предателството си, включвал “злато, породисти коне, копринени тъкани и други предмети на брой 20 хиляди” (КК*), но в договора вер. имало клаузи за разпределянето на България между Византийския владетел и Ростислав (Унгария била завладяла Белград* и Браничево*, а пък Бела ІV приел и титлата “Крал на българите”, като пък в 1254 г. търси помощ от Папата срещу враговете си, от които на първо място сочи българите; КК*).
Има вероятност Ростислав (или неговият син) да е женен за петата, неизвестна по име дъщеря на Теодор ІІ Ласкарис и на жена му Елена Асенина, “за която някои казват, че била незаконородена”. Но според Дюканж, тази сватба станала при Михаил VІІІ Палеолог, т.е. след смъртта на Теодор ІІ Ласкарис (1254-1248). От това следва, че Мария, съпругата на Михаил ІІ Асен, е била дъщеря на онази дъщеря на Бела ІV, която е омъжена за Ростислав.
Същевременно името-епитет Урус*, който може би (според тезата) носи Ростислав, съвсем не е случаен (вж. Уруси*, Урусоба*). При създаването на т.н. “руска“ народност към Х-ХІ век (вж. Киев*), една от съставните й, наред с Руси* (скандинавци, варяги) и Анчийци* (Анти, вж. Славяни*), са “сакланите Уруси”. А Саклани* са наричани през VІІІ-ХІІ в. от арабите както Българите, така и всички онези ирано-езични народи и племена, вер. част от тях донякъде тюркизирани – особено пристигналите след ІІІ век в днешна И. Европа, живеещи на запад от Каспийско море* и на север от Армения и Грузия. Сакланите, по традиция, били подвластни на Българския цар = Царя на всички Саклани (вж. Саклани*). Това, и други паралели, дават основание да се направи връзка и между т.н. Саклани и Сарматската общност, която често се отделя от днешните учени като самостоен културен субект.
Приемайки, че името Московия* е поставено като пояснение за Русия* към хората от ХVІІ в. (а това се вижда и от други пояснения на Дю-Канж), то посочвайки Урус за Крал на Русия към средата на ХІІІ в., фиксира съвременната му руска общност от края на ХVІІ в., а не някогашния руски княз [тогава Велики князе на Владимир са: Юрий ІІ Всеволодич (1212-1216, 1218-1238; женен за дъщеря на Всеволод Чермни), Ярослав ІІ Всеволодич (1238-1246; женен за половчанка*, т.е. българка), Святослав ІІІ Всеволодич (1246-1248), Михаил І Ярославич (1248), Андрей Ярославич (1248-1252, † към или сл. 1264, женен за дъщеря на Даниил Галицки), Александър Ярославич Невский (1252-1263; женен за Александра Брячиславна, дъщеря на полоцкия княз), Ярослав ІІІ Ярославич (1263-1272) и пр.].
Пък и явно става въпрос за Черниговското княжество, т.е. за княз, който е относително самостоятелен спрямо Владимир, спрямо Новгород и спрямо Киев, но пък е васално подчинен на татарите (Киев, доколкото въобще е представлявал единна прото-държавна общност, започнал да се разпада след 1132, като се оформили местни династии: Олговичи в Чернигов*, Изяславичи във Волина, Брячиславичи в Полоцк*, Ростиславичи в Смоленск, Юриевичи във Владимиро-Суздалската земя /РН*/; след татарското нашествие в 1237 г. повечето руски княжества са поробени и разбити на още по-малки части, в които управлявали уж самостоятелни боляри, но те са автономни само спрямо някаква фиктивна единна велико-княжеска корона, а всъщност били татарски васали).
Киевско-Черниговските земи, независимо от това, че Киев* станал център на феод към 964 г. (преди това е в българската държава, вж. Киев*, Аскал*, Самбат*), били по-скоро населени от Саклани* (отколкото от Славяни*), които се формирали в териториите на запад от град Чернигов и от Днепър* и участвали в сборното население около самия Киев*. Това че сакланите-небългари, в т.ч. и племето Уруси*, заемали крайните, в случая северните земи на България, а по наследство и същите земи в Киевско, е в синхрон с българската традиция, че племената от небългари подчинени етноси се поставят по периметъра на Същинска България*, т.е. били заселвани във Външна България*, за да образуват защитна зона около ядрото на Българската държава. В т.с. нарицателното-етноним Урус следва да се отнесе пряко към Сакланите* и към сакланския етнос Уруси, които по древна традиция били свързани с Българската корона и българските царе (вж Саклани*). А това е още една връзка между Ростислав и Българския цар и още една причина за притегателната сила, която карала княза да вегетира около България.
Но т.н. Уруси не живеели в района на Чернигов*, защото в тамошните земи са т.н. Угри* или Маджари*, наричани Себери* и също Торки, Турци* (ДТ*), като в този район заемали земите между левите (източните) притоци на Днепър* от р. Сула* до р. Десна*. А Десна*, на която е Чернигов*, се наричала в периода ІХ-ХІV в. именно Себер-су – т.е. Себерска река, река на Себерите, именувани от руснаците Севери, Северяни* (ПВ*, РН*, ЕС*). На север от Чернигов* са Древляните, чиято столица е Любеч*, а Урусите обитавали земите на запад от Днепър между реките Рос* и Припят (ПВ*, ДТ*). Това положение на племената не дава възможност Черниговския княз да се нарече с етнонима Урус, а още по-малко и “Крал на Русия”; пък и Чернигов не е автономно княжество, а според конкретната ситуация е във феодите на Киев*, на Путивл* или на Курск*. Т.е., дори Ростислав Михайлович да носи етнонима Урус, заради формалното право че е към Уруската (сакланска*) династия, какво е основанието на княза на Чернигов да бъде наречен “Крал на Русия”?;
В търсената тук посока, следва да се разгледа по-внимателно и името на династията на Сърбия*, на Сръбските владетели – Урош, записано от Дюканж като Вроск, Урош, Уроск – от Крал (rex) Стефан І Урош (1243-1276), та до последния – Цар Стефан Урош V (1355-1371). Ако те са от саклански*, а не на славянски* (склавски) род, то друга би била историята на сърбите* и на държавата им Сърбия* (1190-1376), на българо-сръбските отношения от VІІ в. насам, на действията на Борис І* (852-914) и на Симеон І* (893-925) към сръбските селски князе (Борис І* в 969 г. установява едновластие в сръбския анклав, като заточава в България останалите претенденти за архонти), на запазване на етническата самобитност на сърбите, за разлика от другите славяни на юг от България (вж. Грък*, Влахия*, Славяни*), и прочее.
Тук ще спомене и болярската фамилия с типичното българско звание-име Балша*, Балса*, Балза*. Фактът, че един Балша се жени за дъщеря на Цар Стефан Уруш V (1355-1371) – син на Елена*, сестрата на Българския цар Иоан Александър* (1331-1371) – дава основание на сръбските историци да ги включват в националната си история. Но това не прави Балшичите по-сърби, отколкото българи, нито обяснява защо първородният син на Балса е с българското царско име Страцимир* (или Срацимир*); синовете на първия Балса – записан от Дюканж като Балза*, израснали преди смъртта на Крал и Цар Стефан Урош ІV Душан (1331-1355), който е съпруг на българската принцеса Елена Срацимир или Елена Александър – Сръбска кралица и царица (1332-1376); а те носят имена Страцимир (Срацимир), Георги и Балза. Това, че между имената им няма Стефан – основно име от номенклатурата на сръбското кралско семейство, прави нищожна тезата на сръбските историци за женитба на Балша* (Балза*, Балса*) с дъщеря на Стефан Урош, но говори за родство с българските царски фамилии Срацимир* и Тертер*.
При това Балша (Балза*, Балса*) и синовете му, при водената от тях активна военна политика, не воюват само с областта около град Валона* и свързаните с нея градове, селища и крепости, в която управляват български велможи от царския род на Срацимир-Асен* – Иоан Комнин Асен, син на Деспот Срацимир* и брат на цар Иоан Александър* (1331-1371) и на Елена*, който е Деспот на Валона и Албанското крайбрежие (1350-1363); наследен от сина си Александър Комнин Асен, който е Деспот на Валона и Канина от 1363 до 1373 и до смъртта си – след 1381 г. или след 1400 година. Това е факт, показващ васално преклонение пред сюзерена – Българският цар. Същевременно името Георги, носено от син на Балша, е от именната номенклатурата на българските царе Тертер* – Георги І Тертер* (1280-1292) и Георги ІІ Тертер* (1321-1322), чийто пряк потомък е родоначалникът Срацимир – бащата на Цар Иоан Александър, на Деспот Иоан Комнин Асен и на Кралицата и Царицата на Сърбия Елена Българска* /1332-1376/); вж. Балза*, Елена*, Константин* и пр.;
В трудовете си Дю-Канж отчетливо разграничава славянските области – т.н. Склавинии*, както това правят и историците, от които черпи сведенията. При това той категорично отделя българи от славяни*. Нпр. през втората половина на ХVІІ век Дюканж (1610-1688) пише, че “Жан [Жан дьо Бриен или Иоан Вриени, Крал на Ерусалим и Регент (1231-1237) на Император Бодуен ІІ (1228-1261)] трябвало да поддържа Бодуен (ІІ) според положението и ранга му по рождение, докато навършел 21 години. Тогава щяло да му бъде дадено Никейското кралство (вж. карта: 1204-1453 г.) ... Жан щял да има право да вземе за наследниците си... цялата земя, която Комнините държали до покрайнините на Адрианопол и Димотика, както и цялото Филипополско (Пловдивско) дукатство и цялата Склавония - която била по-рано част от Тракия, без земите на Българския крал Асен и Солунското кралство” (ВД*, с. 147).
Тоест тази Склавиния е на юг от Родопите и Пирин* – в областта Волерон, която е между долните течения на Марица и Места, и включва земите между Места* и Струма*, или е в СЗ Гърция и Ю. Албания, където е Голяма Влахия* (административна единица в Тесалия от кр. на ХІІ и през ХІІІ в. около градовете Ламия, Дамокос и Халмирос, от Олимп на север, до Парнас на юг и до Пинд на запад; на това място арабските хронисти от ІХ-ХІ в. поставят една Склавиния, т.е една от славянските области във Византия, в дн. СЗ Гърция и Ю. Албания).
Срв., че след битката при Клокотница на 9, ІІІ, 1230 г., в която Иоан Асен ІІ* (1218-1241) разбил и пленил армията на Теодор Комнин, а след това я освободил, “Българинът станал господар на градовете Адрианопол (Одрин*), Димотика*, Сер*, Волер и Прилеп*, стигнал чак до Голяма Влахия, която е част от Тесалия, и в Епир заграбил голама плячка. В завзетите крепости оставил силни гарнизони и се прибрал в [столицата на] кралството си. Историята отбелязва, че Асен се държал толкова умерено и внимателно в тая война, че спечелил сърцата на гърците, които се отправяли на тълпи към него” (ВД*, с. 148). Това разширяване на България станало преди да се подпише договора с Жан дьо Бриен, когато вече в Солун* бил братът на Теодор Комнин – деспот Мануил Комнин, който “управлявал мирно владенията си, без да бъде обезпокояван от българите – те винаги се отнасяли с уважение към съюза и брака на Асеневата дъщеря, за която този принц (Мануил Комнин) се бил оженил.” (ВД*, с.148);
На друго място Дюканж отбелязва, че братът на Бела ІV – Каломан*, е “Дук на Склавония”, която е еднозначна с Хърватско, Босна и Херцоговина. Това не само поставя тази “Славяния” отделно и в точно определено место, но отново я разграничава категорично от българи и България (вж Славяни*, Грък*, Влах*), а дори и от сърби (вж. Сърбия*). Посочена е и област Гърция*, имаща с по-ясни граници към края на ХІІ и през ХІІІ век. Тя се намирала в дн. Средна Гърция:
“... Лакапин (Роман І /919-944/) приел в Константинопол измъкналият се от тъмница Иоан (син на Симеон І* и брат на Петър І*), освободил го от монашеския му сан и му дал изключително голямо богатство и жена, родом от Армения* (аристократка, която може да е българка или византийка). А другият брат на Петър (син на Симеон І*) – Михаил, също воден от жаждата за българската върховна власт, завзел един укрепен кастел и привлякъл на своя страна мнозина българи. След като междувременно Михаил починал, те нахлули в гръцките (византийските) области, преминали през (областите) Македония, Стримон (Струма) и Гърция, като опустошавали всичко, което им се изпречвало, и най-после (най-южно) завзели Никопол (Никополска област в Южен Епир)...” (ВД*, с. 49).
Другаде положението на областта Гърция е определено така: “След като оставил жена си - Императрицата (Маргарита-Мария Унгарска, вдовицата на Исак ІІ Ангел /1185-1195, 1203-1204/, дъщеря на Бела ІІІ), с част от войската си да пази града (Солун*) и да охранява страната откъм Тракия, [Бонифаций, Маркиз дьо Монфера] тръгнал с останалите воини и слязъл в Тесалия, където без много усилия станал господар на съседните Сер* и Верея (Бер, на запад от Солун) градове, както и на Тесалийските теснини откъм река Пеней (в Пинд). Имал намерение да обсади Лариса и да влезе в [областите] Гърция и Морея ...” (ВД*, с. 108). Описанието поставя област Гърция до Тесалиа и Голяма Влахия (от ХV-ХVІ в. област Голяма Влахия е в дн. Ю. Румъния, до т.н. Малка Влахия – присъединена към Австрия в 1718-1739 г., но земите на север от Дунав не могат да се бъркат със земите на юг от р. Бистрица* – днес р. Алиакмон /Aliбkmon Potamуs/ в Сев. Гърция, т.е. в Южна Македония).
Влахите*, също Блахи (т.е. Блъхи? – Блъги, от Блъгари и може би от Ляхи: “славяни”), поставени в земите на дн. С. Гърция през ХІІ-ХІІІ в., също не са оставени без внимание. Голяма Влахия се намирала в област Тесалия и граничела с Епир, което я идентифицира с една от т.н. Склавинии в тази част на Византия до ХІ в. (вж. Влах*, Влахия*, Славяни*). Към 1330 г. владетел на тази Влахия бил “Иоан Дука, син на Иоан Дука, Дук на Патрас, управител на Лариса”, който през пролетта на 1330 г. се опитал да убеди каталаните да се оттеглят в Атинското дукатство. За него Дю-Канж пише:
“Иоан Дукас, Дук на Патрас, когото... нарича/т/ Ангело, Принц на Блахите, тъй като бил от семейството на Ангелите и бил принц на тази Тесалийска провинция, наричана Влахия или Блахия.” (ВД*, с. 187); а другаде: “Каталаните, които държали Атинското деспотство,... разпрострели границите на малката си държава главно във Влахия, т.е. в тази част на Тесалия, която е наречена така, където завладели град Неопатрас и други крепости след смъртта на Иоан Дука ІІ, с име Дук на Патрас и Принц на Влахия или Блахия. Те станали господари също и на градовете и замъците (в Тесалия и Беломорието) на Лапатер, на Лодорика, на Сидерокастро, на Гитон, на Гардики, на Донки и на Ферсел. Те дори дали Солунското кралство на Ги Дофен, Барон на Монтобан, брат на Иоан ІІ, Дофин на Виена...” (ВД*, с. 188; както се вижда, германските князе, в случая – Дофина на Виена, още в началото на ХІV в. са достатъчно ангажирани с Балканите, което обяснява сравнително ранното обособяване на антиосманската коалиция към края на ХІV в. и ангажираността в нея на Сигизмунд І Люксембургски* /1378-1437/, който е Крал на Унгария, Император на Свещената Римска империя /1410-1437/ и Крал на Чехия; Сигизмунд* е син на Карл/Шарл ІV Люксембургски, Император на Свещената Римска империя /1346-1378/; вж. Виола*).
Куманите (т.е. половците*), които са познати години преди идването на татарите през 1237-1238 г. в района на запад от Волга* и още от времето на Калоян* (†1207) са отличима част от българската армия и добре познати на “латинците“, са описани с интересни детайли от Дюканж:
“Към края на 1239 г., месец декември, Бодуен (ІІ, 1228-1261) пристигнал в Константинопол с цялата си войска (“60 000” – съставена от няколко висши аристократи “и около 700 рицари, освен щитоносците и конните стрелци с арбалет, чийто брой бил повече от 30 хиляди, без да се броят пехотинците”), където бил коронясан за Император в “Св. София” (на Великден 1240 г.) с всички обичайни церемонии (дотогава Бодуен ІІ носел само титлата “Наследник на Империята“)...
На следващата пролет той тръгнал на поход с войската си. Тя била подсилена от голям брой кумани* (половци*, живеещи в „Кумания“ – “Komania regio“), които пристигнали под водачеството на Жонас (вер. Чона*, срв. Чар*: “висш”) и Сорониус (вер. Сарона*, от Сар* = Цар*), техни крале или принцове (срв. сана със значението на имената им). Не е сигурно дали съюзът между тия французи и тия неверници е бил сключен след пристигането на Бодуен или преди това, тъй като Акрополит отбелязва, че през 1237 г., когато са обсаждали Чорлу с Българския крал Асен, [французите] имали във войската си много скити* (половци и жители на Галиция* и Киев*), варвари (ирано-езични, саклани*) и скитници (номади), които били привлекли на своя страна с много пари (т.е. м/би под името скити* са посочени т.н. саклани*, варвари са половци*, а скитници или номади са угрите* от района на р. Донец*; тези, както и тея през 1240 г., не могат да бъдат привлечени през главата на Иоан Асен ІІ*, който от една страна участвал в сделката, а от друга не само посредничел в нея, но и подбирал кои и чии отряди може да бъдат повикани от Дулебия* и Черна България /2/*, Приднепровието и земите към Дон и Донец. На друго место е използван израза “скити и кумани (половци)”, което показва, че двете общности ясно се разграничават; различен е и от израза “кумани или скити”, говорещ по-скоро за отъждествяване и сочи местоживеенето им).
През тази същата (1239-1240) година те имали голям брой от тях във войската си. Във всеки случай трябва да се свърже с церемонията, която Жоенвил казва, че била извършена по този повод от куманите и французите (т.е. вер. куманите са половци*, и като българи са водещи и първи се договаряли, преди другите, зависими им по един или друг начин, етноси от района на С. Черноморие).
[Французите] били задължени да спазват обичая, който тия варварски народи обикновено съблюдавали в съюзните и федератски договори. За да ги направят по-тържествени и задължаващи, куманите (половците) си изсмуквали кръвта от вените и давали един на друг да пият тая кръв. Смятали, че с това смесване на кръв ще сключат нещо като побратимяване и че ставали с еднаква кръв. Други пък я смесвали с вино и я пиели по този начин. Нашите (латинците), които някога укорявали гръцките (ромейските) императори за този обичай като напомнящ за варварството, били принудени да го извършват по необходимост и поради стечение на обстоятелствата, та да привлекат тия народи към себе си. Същият автор добавя, че подхвърляли едно куче между нашите и тях, нарязвали го на парчета с острото на мечовете си и казвали, че онези от тях, които изневерят на верността им и престъпят тия съюзи (договори; вж Митра*), ще бъдат също така нарязани и измъчвани. Тази церемония по-рано била практикувана дълго време и от унгарците*, тогава още езичници, които имали обичаи да умъртвяват по подобен начин вълци и кучета, за да дадат повече тежест на клетвите и договорите си.
[Паралелът с унгарците (маджари*, Себери*) показва, че най-вероятно под общото название кумани* (половци*), което е името на доминиращия клан, следва да се разбират и техни съюзни и васални етноси, част от които са тюркизирани, други – етнически тюрки, като и от едните и от другите има номади, ако и повечето не били такива. Те използвали различни варианти на др.-персийските и азиатските клетвени обичаи. При това не може да се изключи, че тези ритуали са наследени още от времето на Тангризма* (ср. на VІ хдл – ср. на ІІ хдл пр. Хр.), който в Ср. Азия бил трансформиран в Заратустризъм* (ок. ХV – І в. пр. Хр.), както Заратустризма бил трансформиран през Елинизъм* (IV-I в. пр. Хр.) в Християнството.
Тангризмът останал водеща религия за тюрките до приемане на Исляма от VІІ в. сл. Хр., а припокриването на някои от ритуалите на Митрианците (вж. Заратустра) и на тюрките-Тангристи, които имат общи древни корени, съвсем не означава, че етносите, принадлежащи към различните културни кръгове – др.-ирано-персийски и тюркски, следва да се отъждествяват, както не трябва да се отъждествяват уседналите с номадските етноси, нито половците* с техните съюзници и васали (за различните традиции у азиатските народи вж. Херодот - Х*). В т.с. безкритичното приемане на казаните ритуали, и то описани от хора бегло запознати с обичаите и разнородната етническа среда, за типично половски и единствено за половски, а от там и за др.-български, е напълно фриволно и затова – недопустимо];
Тези двама принцове (Жонас-Чона и Сорониус-Сарона), дошли в Константинопол със семействата си и били много добре приети от френските барони, които, за да ги заинтересуват и силно заангажират на тяхна страна, оженили Гийом, сина на Жофроа дьо Мери, Конетабъл на Романия (фр. connйtable: “главнокомандващ на войските във Франция до 1672 г.”), за една от дъщерите на Сорониус (Сарона) и едно друго момиче за Бодуен, когото Алберик нарича Дьо-Ено, тъй като изглежда, че той е бил по потекло от това графство (т.е. Бодуен дьо Ено). И едната и другата били покръстени.
Наржо дьо Туси, силен владетел, който бил преди това Баил (наместник) на Империята, се оженил за дъщерята на Жонас (Чона, Ionas; може да съвпада с “Ona, dominus de Cumanis” в унгарски документ от 1266 г. – б. ВД*), който бил между най-големите принцове на куманите (половците*). [Това станало] вероятно след смъртта на Робер, който тогава бил овдовял, след като бил женен за дъщерята на Бранас (Брана, Бран*; събитията са в 1240 г.).” (ВД*, с. 167-169);
Жонас-Чона починал в 1241 г.: “През тази година към месец юни (24, VІ, 1241) смъртта на Българския крал Асен променила състоянието на френските дела. ... През тази година смъртта сполетяла също Наржо дьо Туси и тъста му Жонас, Крал на куманите (половците*).” (ВД*, с. 173).
Сорониус или Сарона се бил настанил в област Македония*, в границите й от ХІІІ век:
“/Ватаци/ поканил .../слепия Теодор Комнин/ да дойде на гости (в 1244 г.) под предлог за приятелска среща и го арестувал – неверността била толкова присъща на гръцките принцове по това време (след смъртта на Иоан Асен ІІ), а доверието и клетвите и договорите били слабо удържани. След това пуснал войските си в Тесалия, като ги увеличил с голям брой скити и кумани (половци*), които бил привлякъл по-рано на своя страна (тук под скити някои уж-виждат татари, но това е малко вероятно, предвид живелищата на татарите и непоносимостта на куманите /половците*/ към тях; по-скоро това са дулеби* или жители на киевско-литовските области, съвпадащи с Дулебия*, и/или с анчийчи* и угри*, които по това време са под татарско робство – вж. Калка*, Волжка България*, Кумани*, Половци*, Котян* и пр.; фактът, че тези скити не са татари се потвърждава от следващите изречения).
[Това станало] вероятно по време на примирието с французите (сключено от Ватаци), на чиято служба те били (от 1237 или 1240 г.). Това ме кара да смятам, че били под водачеството на Сорониус (Сарона), за когото вече говорих и когото Алберик окачествява като предател, защото не само напуснал по този случай французите, а и след изтеклия договор за примирие, последвал Ватаци без оглед на всички клетви и тържества, които куманите (половците*) били спазили в тия съюзи.” (ВД*, с. 174-175);
Видно е, че името Бодуен е доста разпространено в З. Европа, а в Латинската империя (вж. карта: 1200-1453 г.; 1204-1453 г.) има двама императори с това име – Бодуен І (1204-1205) и Бодуен ІІ (1240-1261). За Бодуен І, наречен от българите Балдуин, Дюканж пише:
“Папата (Инокентий ІІІ /1198-1216/), след като разбрал за разгрома на французите пред Адрианопол (Одрин*, в юни 1205 г.) и за завземането му от [войските на] Императора, веднага започнал да мисли за освобождаването му (на Бодуен І). Той решил, че най-бързо и ефикасно ще бъде да предложи на Българина (Калоян*) мирен договор с французите и да убеди Регента (Анри) да се съгласи. В писмото, което адресирал до Българина, той го заклевал като син на църквата (т.е. на Христовата църква) да освободи Императора, при условията на един почтен мир и му давал да разбере, че ако не го направи, ще си навлече война с Краля на Унгария (Андрей ІІ /1205-1235/) и с французите, за които впрочем пристигали (на Балканите) огромни подкрепления от Франция и Западните страни. ...
Папата писал също и на Търновския архиепископ, Българският примас, за да го подтикне да убеди своя господар – Краля (Царя), да освободи Императора (Бодуен І). Българският владетел използвал това като повод, за да пише на Папата и да се извини за войната, която той сам нито бил предприел, нито започнал. Казвал, че когато Бодуен станал Константинополски император, той (Царят) потърсил приятелство и съюз с него (Бодуен) чрез пратениците си, но след като бил отблъснат, се принудил да прибегне до оръжието, за да се защити. И че Бог, който имал обичай да принизява гордите, го възнаградил с победа срещу враговете му. Между впрочем, колкото до освобождението на Императора, той не можел да даде никакъв задоволителен отговор на Негово Светейшество (Инокентий ІІІ), тъй като Бодуен се бил поминал в затвора. ...
Империята (Латинската) е претърпяла значими загуби в лицето на Бодуен, чиито рядко срещани качества, прибавени към храбростта му, са давали надежда да се види в близко време не само тази могъща държава (Византия) под властта на французите, но и Гръцката църква, подчинена и подкрепяна от Светия престол в Рим (тея две задачи са главната цел, преследвана от Рим). Прекалената му (на Бодуен І) смелост и младежки плам го хвърлиха в опасността, обичта му към Графа на Блуа, който бе в схватка с враговете, не го остави да покаже благоразумие, за да я избегне... Бодуен си отишъл в разцвета на младостта, токущо навършил 35 години, и бил оплакван не само от своите, но дори и от враговете си, които не можели да не изтъкнат добродетелите и хубавите му качества. Гръцките автори... го хвалят, че бил набожен, редовен на божествената служба, умерен в действията си, състрадателен към бедните, търпелив към ония, които му противоречели, зачитал законите и най-вече целомъдрието, като бил запазил не само семейната вярност и чистота по време на отсъствието и след смъртта на жена си, но и не допускал никакви прелюбодеяния в двореца си.” (ВД*, с. 118-119).
Няма сведения друг император да е наричан от българите Балдуин (въпреки, че това име носели и Йерусалимските императори през ХІ-ХІІ в.), макар че е възможно да е поставян такъв типично български епитет на всеки от тях, най-малкото за да се разграничават от византийските императори в същия период. Може би причина, че единствено Бодуен І да е именуван Балдуин, се крие във факта, че вторият латински император – Анри (1206-1212), е бил негов брат и заради това – бил лесно разграничаван, а следващите императори вече са родственици на българските царе и поради това те били вече ясно и задължително конкретизирани;
Балдуин е една от формите на българския епитет или сан на върховния владетел – Балта* ~ Балда, позната в Балтавар*, Балтаур*, Балдю*, сродно с Балин*, Балик*, Балчо*, Балза*, Балша*, Белаур* и пр. Голямото наличие на тея нарицателни в България, превърнали се по-късно и в лични имена, говори, че са исконно български, отличаващи и характеризиращи българската система от висши благороднически звания, като Балта ~ Балда се отнасят единствено за най-висшите лица в аристократичната пирамида. Това потвърждава, че както Балин* (ХІV в.), макар и по съребърна линия, е Шишман и от семейството на Цар Иоан Шишман (1371-1395), така и Тодор Балина* – “първият благородник на Никополския санджак” (КК*), оглавил всебългарското въстание от 1596 г. насетне, е също Шишман.
Вероятно е санът Бала* ~ Балта* ~ Балда* ~ Балза* ~ Балша* ~ Балтавар* ~ Балтацар* ~ Балчо* ~ Балдю* ~ Белаур* и пр. да се носи от вторите синове в семейството на най-висшите аристократи. Това обаче не се отнася за царското семейство, където братът на Царя или вторият му син – първия след Престолонаследника, носят титла Сама*. Т.е. Бала* ~ Балта* ~ Балтавар* и пр., се отнася за семейства, които отговарят на статута Деспот и Севастократор през ХІІ-ХV в. Царят на Волжка България* е Балтавар* или Балтаур*, или Балтацар*, защото той и семейството му не носят най-висшия царски = императорски статут – този най-висок статут е притежание на кановете по пряката линия Авитохол* - Ирник* - Кубрат* - Аспарух* - Тервел* и т.н. до Иоан Срацимир* и пр., т.е.
В т.с. Бодуен І, който е Граф и не е пряк член на Кралското семейство на Франция – нпр. не е син на Краля на Франция, може да бъде определен само със статут Бал* ~ Балта* ~ Балтавар* ~ Балдувин* = Балдуин. Епитетът Балдуин е от Бал* или пряко от Балта* – членувано производно на Бал*: “глава, главен, върховен” и пр., и носи значение: “главата, главният, върховният” и пр., но не и значението “царят = императорът, василевсът”. Обаче Балдуин - Балдувин може да има и хумористично или подигравателно значение – вж. Балдю*; вж Балза*;
