Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.05.2020 04:57 - Българският изток в 991-1019 г., действия на Волжка България, феода Киев и Царство България
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 2518 Коментари: 9 Гласове:
3

Последна промяна: 28.05.2020 15:02

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
САЛ-САЛ или Салаур* е волжко-български принц и багатур (991 – ок. 1023/1024), роден към 960 г., но може би и по-рано, защото баща му Кукча в 960 г. станал първия главнокомандващ (сердар) – със сан емир – на т.н. курсибай*: постоянна държавната тежко въоръжена и тежко бронирана конна армия на Волжко-Българския кан, в началото от 6000 рицари, създадена от везира Талиб Мумин (960-976, върховен кан 976-981) с пари, които взел на заем от Кукча (вж. Кучка*, Улита*).

През 991 Сал-Сал вече бил утвърден военачалник на т.н. курсибай*, а от 1004 г. е улуг-бий: “велик княз, принц“ (др.-бълг. Олгу-таркан*) – т.е. губернатор, областен управител (Кмет*) – на областта Кашан със столица град Кашан;

Сал-Сал или Салаур* е син на принц (емир) Кукча* (пр. 960-1004) от Баджанакска (печенегска) княгиня (ДТ*, стр. 104), а пък Кукча е син на Бул (стр. 94); Сал-Сал имал син Васил или Амир Васил, който имал син Мардан – т.е. Мардукан*, и те също били военачалници на курсибай-я по време на Българския кан Ирахим (1006 – сл. 1021), когато в България царял мир (стр. 108-109); Сал-Сал имал и дъщеря Шукри, която в 1004 г. се проявила като изключителен военачалник и организатор.

Принц Сал-Сал или Салаур* многократно разгромявал армиите на Киевския княз Владимир I Киевски или Владимир I Святой* (978-1014), но внимателно съхранявал живота на киевчанина, доколкото оня също бил българин и принц от рода Дуло* – и по линия на дядо си Угър-Лъчин* (912-944, род. 970-971), и по линия на баба си Олга* (941-969), и по линия на майка си Малуша Любечанка* и баща й Мал*, който пък е син на първия Волжко-Българския кан Алмъш* (895-925);

Гази Барадж (1219-1246) споменава Сал-Сал или Салаур* за първи път във връзка със събитията от 991 г.:

Когато [Българският кан] Тимар (981-1004) узнал за приемането на християнството от Булимир (Владимир I Киевски), то изпратил при него посланици с упреци… Булимир се оправдал с това, че направил така заради Ростовския данък и вероломно се отказал да изпълни даденото от него по-рано [писмено] обещание.

Няколко години вървяли преговорите (между Владимир І и Волжко-Българския кан Тимар, т.е. от 988 до 991 г.), докато, накрая, в 991 г. (вер. в 381 г. по Хиджра или 991-992 г. сл. Хр.) войводата на Булимир, заедно с ромеите (византийците), не нападнал Саркел* (др.-рус. Бела-Вежа*, в.-бълг. Хин, крепост на Волжка България* при Долни Дон – край източния му бряг, в непосредствена близост до областта на Тмутаркан*; да припомним, че именно Тмутъркан или Дима-таркан бил обещан на Киевския княз от Василий ІІ, където по-късно Владимир I сложил сина си Мстислав /1015-1036/, в.-бълг. Мышдаула).

Курсибайят (постоянната бронирана волжко-българска войска) под главенството на Сал-Сал* (Салаур*) – синът на Кукча (960-1004, род. пр. 940 г.) от печенегска княгиня (“бика”) – избил на място 5 хиляди балинци (северно-руси от Смоленск, Новгород и пр.) и 3 хиляди ромеи во главе с войводата Бер (Вер ?) и обърнал останалите неприятели в паническо бягство.

Независимо от това (разгрома), Булимир, надявайки се на ромейска помощ (т.е. той през 991 г. имал договор с Василий ІІ /976-1025/ и брат му), отказал да плаща Ростовския данък [на Волжка България], и в 992 година Сал-Сал* с курсибайя и печенегите* [от Западен Саклан* (печенегите от района на р. Сула* /ПВ*/, вероятно тези на кан Кур*] обсадил току-що построения от Булимер град Бер (това е бъдещия град Переслав, Пер`-слав, дн. Переяславл Хмелницкий).

На негова (на Бер) помощ дошъл новия войвода на [Киевския] княз (улу-бий*: ”княз на феод, княз на град“, за разлика от Улуг-бий*: “Велик княз”) – Аслап, от рода Таук, но Сал-Сал* в личен двубой го размазал [само] с ръцете си, направо като пиленце, и след това превърнал [крепостта] Бер в нищо. Преизплашеният Булимир възобновил [още същата 992 г.] изплащането на Ростовския данък, а пари решил да награби във война против Улаг-Булгар (“Велика България” = Царство България; приема се, че през 991 г. е пленен Роман Симеон* от византийците и България се управлява от Самуил*, а нахлуването на Киевския княз Владимир І, имащ договор с Василий ІІ от 991 г., е познато в нашата историография като военния поход на Самуил* в Отвъддунавските земи* - тоест, на изток от Днепър*, където е Балтавар* (дн. Полтава*); може походът на Самуил да е започнал от Галиция*, която става по-самостоятелна между 1199 и 1238 г.; по това време още действа Българската епископия в Краков* и вероятно Краков и областта са още в границите на България, като се знае и факта, че Киевския княз Святополк I /1015-1019/ загинал при бягството си от Киев през 1019 г. в Пустинята (пустошта) между Полша и [Царство] България* /РН*/, т.е. в района на север от Карпатите, където граничели директно България и Полша).

Вземайки там (т.е. в Царство България в 993-994 г.) действително голяма плячка, той през 995 година (ислямската 384 г. по Хиджра или юли 994-995 г. сл. Хр.), с помощта на ромейски майстори, възстановил Бер и в памет за Аслап започнал да го нарича Бер-Аслап (Переслав, срв.формално Бер-Аслап с Пере-аслав, дн. Переяслав-Хмелницкий на р. Трубеж в Киевска обл. /ГЕ*/).

Узнавайки за това и подозирайки Булимир в опит да устрои от там (от Киев през новия Переяслав и р. Днепър) [търговски] път към страните на исляма (в Зап. Азия) чрез Дима-таркан (рус. Тмутаркан*) в обход на [Волжка] България, Кан Тимар (981-1004) на часа изпратил пак същия Сал-Сал срещу Рус (Киев*). Булимир избързал да излезе срещу нашите (волжки българи), но при град Васил (др.-рус. Василев /ПВ*/, дн. Васильков в Киевска обл. /ГЕ*/), цялата негова войска била бързо стъпкана от курсибая (т.е. от Сал-Сал, предводителя на т.н. Курсибай), а сам той (Владимир) уцелял само защото страхливо се скрил под моста [поставен над рова и водещ към една от вратите на града] (Василев е около 32-33 км по пряка линия на югозапад от крепостта Киев, т.е. на по-малко от 40 км по пътя и към 8 часа път пеша. Фактът, че Василев е на запад от Днепър, показва че Сал-Сал с войската си /1./ или е направил десант през голямата река, /2./ или е прекосил през някой от праговете й, идвайки от Дон и Донец, /3./ или е пристигнал с цял флот кораби от Булгар, през Бехташ* и Дон*, Азовско и Черно море, и покрай Крим е навлязъл в Днепър. Последният вариант е най-вероятен, защото е традиционен за онова време /ПВ*, ДТ*, ФА*/. Пък и е безумно да стигнеш с корабите си от Болгар, нпр. до Харка* (дн. Харков), минавайки през Бехташ, Дон и Донец, а там да оставиш корабите си и да тръгнеш пеш с конницата си да форсираш Днепър под обстрела на врага).

От този момент тоя княз (“улу-бий”) никога повече не се решавал да излезе на битка с българите. Сал-Сал видял как княза се скрил под моста, но, доволен от победата, го пощадил и направил вид, сякаш не забелязал това. Пощадил войводата (“сардарят”) [Сал-Сал] и жителите на [град] Васил и им разрешил свободно да си отидат, нали те били анчийци* (т.е. с българска и сакланска кръв, вж. Саклани*), но градът след тяхното излизане изгорил до пепел, и своя син нарекъл в памет на това Васил*

Връщайки се от тази битка, която нарекъл “Мостчето”, войводата (“сардар”) [Сал-Сал] пренощувал в пътната станция (“мензела”) Кубар на река Кубар (Кубер* – едва ли е случайна връзката с името на сина на Кубрат* /605-665/ и брат на Аспарух* /638-699/, още повече, че до 668 г. Аспарух управлявал района южно от р. Кубер, тоест от Долни Дон до Дербент*, взет от арабите в 652-653 г.). Почивката тук му се понравила и той помолил Марданския губернатор (“улуг-бег” = Велик княз) да й даде второ име “Купер” – в чест на победата на курсибая [Купер-Кубар е днешната река Хопер – 979 км, ляв приток на Дон, тече в обл. Волгоградска (Царицинска), Воронежка, Саратовска и Пензенска, гл. притоци – ляв Бузулък*, десен Варона*]” (ДТ*, 104-105);

Същото събитие е описано в др.-руската хроника „Повест временных лет“, но с неверни твърдения и скрити факти, което напълно променя смисъла на разказа и истината; нпр. волжките българи са наречени „печенеги“, а разрушаването на града Преслав или Переяслав напълно се премълчава:

В година 6502. (994 г., няма нищо посочено в хрониката);

В година 6503. (995 г., няма нищо);

В година 6504 (996 г., но по-точно от 1 март 995 до 28 февр. 996 г., защото 6504 г. е по византийския IX индикт: от 1 септември 995 до 31 август 996, като формално се фиксира по-голямата част от 8 месеца, която е в 996 г.). Видял Владимир, че църквата [на Пресветата Богородица в Киев] е построена (996 г.), влязъл в нея и се помолил Богу… И, като се помолил Богу, казал той така: “Давам на тази църква на Света Богородица десета част от богатствата мои и на моите градове”. И постановил така, записвайки своята клетва в тази църква, казвайки: “Ако някой отмени това – да бъде проклет”. И дал десятата част на Анастас Херсонеца. И устроил в оня ден празник велик на болярите и старейшините градски, а на бедните раздал много богатства.

След това дошли печенегите при [град] Василев (в.-бълг. Васил, ДТ*), и излязъл против тях Владимир с неголяма дружина. И се срещнали, и не смогнал да устои срещу тях Владимир, побягнал и застанал под моста, едва укривайки се от враговете (според българската хроника това се случило през 994 или 995 г., ДТ*; ако църквата е била осветена на Голяма Богородица (28 авг.), то сражението при Васил ще е през август). И дал тогава Владимир обещание да постави във Василев във името на Светото Преображение, нали било в оня ден, когато станала тази сеч, Преображение Господне (6 август /Б+*/).

Избягнал опасността, Владимир построил църквата и устроил велико празнуване, наварявайки мед (медовина*, оловина*) 300 мери. И съзвал болярите свои, поставениците (управители) и старейшините на всички градове, и всякакви хора много, и раздал на бедните 300 гривни [сребро] (1 гривна = 51-68 гр. сребро, т.е. от 15,3 кг до 20,4 кг, като Владимир имал парите, заграбени в Царство България). Празнувал князът осем дни (но къде?, защото град Васил бил разрушен до основи, а жителите – анчийци*, били освободени), и се върнал в Киев в деня на Успение на Света Богородица (28 авг.), и тук отново устроил велико празнуване, събирайки безчислено множество народ. Виждайки, че людете негови – християни, се радват с душа и тяло. И така правел постоянно. …

Владимир обичал дружината [си] и с нея се съвещавал за устройството на страната, и за война, и за законите на страната, и живеел в мир с околните князе – с Болеслав Полски [Болеслав І Храбри (992-1025), род. 967 г.; в 999 г. взел от Римо-Германия Краков* и областта му, завършвайки обединението на Полша, в 1000-1004 г. завзел Чехия и Моравия, а в 1012-1013 г. стигнал с армията си и до Киев*], и със Стефан Унгарски [Вайк (997-1038), от 1001 г. е крал (rex), с име Ищван/Стефан, род. 975 г., вж. Арбат*, Петър Делян*], и с Андриха Чешки (?!, Киев никога не е стигал до Чехия, т.е. Бохемия, а между Киев и Бохемия стояли България и Полша, които имат обща граница в предпланините северно от Карпатите, а Краков до 996 г., Галиция, Северен Буг, Днестровието, Подолието, Червенските градове* и пр. са в България). И имало между тях мир и любов (ПВ*; вж. Половци*, Борис и Глеб*, и др.);

В 996 г. Сал-Сал (Салаур*) унищожил всички балински (новгородско-скандинавски) крепости на юг от Бащу (Киев*), като при това всички намиращи се в тях балинци (новгородци, смоленци, датчани, пруси, балти и скандинавци – „руси“ и „варяги“) посякъл, а пък анчийците* освободил (т.н. анчийци* са отделна военна каста в България, създадена във вт. четвърт на VІІІ в. от Българския кан Севар* /727-760/ и командвана само от български князе и велможи; живеят в Киев, Чернигов, Смоленск, Твер, Ростов, Путивъл, Курск и др., също в български градове на юг от линията Киев-Харков) ...

В 997 година Сал-Сал обсадил в Белград (“Чаллы-Кале”, т.е. Високата Кула или Двойната Кула, дн. Белгородка на р. Ирпен, от Киев на около 25 км път – или до 5 часа преход) последните балински сили (новгородци, скандинавци, чуди, кривичи и малкото склави около езерото Илмен са съюзници на Владимир I според „Повест врем. лет“). Възползвайки се от това анчийците*, во главе със своя предводител Асмар, отишли в Киев и поискали от Булимир (Владимир) прекратяване на ненавистната им война и отстраняване от Киев и Чернигов* (Караджар*) на всички балинци (новгородци, датчани и скандинавци, „белоруските“ чуди, кривичи, илменски склави). Булимир пообещал да удовлетвори всички искания на анчийците, обаче след това тайно избягал в Новгород (Галидж) за нова надеждна войска.

Но когато Сал-Сал се приготвил да приключи с Белград, в съня му се явил [Кан] Айдар (814-855) и казал: “Ти не можеш да оскверниш с огън и кръв това място, понеже тук се намират гробовете на кара-българските балтавари” (Балтавар*: „владетел, върховен кан“). На утрото, потресен от съновидението, Сал-Сал разрешил на балинците (обсадените наемници) да си тръгнат от града живи, а крепостта просто разглобил…

Тогава Булимер (Владимир) пренесъл войната на север, където в течение на няколко години войска от скандинавци и балинци започнали да строят крепости около Коба-езеро (дн. Кубенское езеро, над Вологда, където била българо-новгородската граница), а нашите – да ги громят. Накрая в 1006 година цялата балинска войска с численост 40 хиляди човека, безметежно спящи до станцията Тангра-Майдан (т.е. Тангра-Мегдан, вж. Тангра*, Мегдан*) на кръстовището на Артанския път (Артан: “Прибалтика, Литва, Латвия и Естония”) с Коба-езерския път, била обкръжена от Сал-Сал и прекратила своето съществуване (Балтийския път е от град Болгар по Горна Волга, а пътят от Киев до изворите на Днепър и после по Горна Волга към Коба-езеро се отделя от първия в района на Ярославъл или Рибинск, затова Тангра-Мегдан е там накъде).

После нашите (Сал-Сал) превзели балинската крепост Балык (Балък) на Горна Волга (Волга от гр. Рибинск до изворите). Тук пленниците, като получили прозвището “рибари”, били натоварени на кораби и салове и отведени във [Волжка] България*. В памет на това тая пътна станция получила названието Йоклама, а старото й име (Балък) дали на крепост в [област] Байтюба, построена от 30 хиляди пленени балинци. Освен Тангра-Майдан те построили в Байтюба още Ак-керман, Айдар, …, а на Агидел (Долна Волга с Кама и Бела) в [областта] Кашан – [построили] Балъклы… А при Кан Талиб (960-981) от пленените балинци – изкупени от буртасите и батишците*, били построени [крепостите] Сал-Сал (Салаур*?), Шонкар, Арслан, Лъчин. А от пленените ромеи (византийци) били построени мечетите “Рум” (т.е. Рим), “Аламир”, “Джалда” (т.е. Крим), новият царски дворец и керван-сарая “Таш Йорт” в [град] Буляр…

След Тангра-Майданската битка Втората Печенежка война завършила, защото Булимир обещал да не прокарва път към Дима-таркан (Тмутаркан*), възобновил плащането на Ростовския данък, отворил Артанския (Прибалтийския) път, разрешил на българските търговци безмитна търговия в Ростов и Новгород, и дал за заложник сина си Яучы (? Святополк). Преговорите вървели в Киев и в пътната станция Яучы (Борын и Борын-Инеш = Воронеж, дн. Липецк), и от уруска страна на тях бил посланик – франкът Барын (? Барон).

Оставените от нашите на произвола на съдбата печенеги* от [област] Кашан принудително приели християнство по франкското тълкувание от ръцете на Барын (това вероятно са печенегите на Кур*, който след убиването на Святослав I* през април 972 г., към края на годината отишъл с племето си да служи на Волжка България). После Яучы (синът на Владимир I Киевски, заложник), който също приел християнството от ръцете на Барын, се опирал на тях в своята борба за уруския престол [в Киев] и след поражението си (явно това станало в 1019 г.) отишъл с тях в Маджарската държава (вж. Арбат*).

А [франкът] Борын изпратил своя проповедник (Аутун) и във [Волжка] България, под предлог да поддържа у Яучы склонността към нечистивата вяра на франките. С него в [град] Буляр идвал и каубуйския княз Боян Рыщаулы (каубуйци – групировка от няколко български рода в земите на дн. Украина, наричана в Киев “ковуи”, ДТ*), който дал пари за построяването на мечета “Боян”…

А нечестивият проповедник наричали Аутун. Той уговорил Яучы да даде пари за строителството на керван-сарая “Бухар Йорты” (т.е. Бухарска Държава) и устройването на квартала за християни “Бата-Балик”, за което оня получил разрешение да въздигне дървена църква за християните на [град] Буляр. Нея започнали да наричат “Бура-Кала” (Крепост-Кула, вж. Буруй*, Бурун*), и в нея Аутун говорел, че наближава времето за приемане на християнството от великите източни народи и наказването на всички грешници по целия свят…

А когато Яучы бил с чест пуснат [да си отиде] в родината и се отправил за Киев по Хорыс-пътя (Путивълския път), то Аутун не тръгнал с него и останал в Буляр да служи в свойта църква, която силно пострадала при Сыб-Булатовата обсада през 1183 година [Сыб-Булат = Изяслав, син на Улита* (дъщерята на Кучка* или Кукча) и на Андрей Боголюбски (1169-1174) – син на Юрий І (1149-1157) и на Асеневичева*]

Когато започнала Печенегската война на Тимар (981-1004) му се наложило да върне [област] Кашан на Кукча (бащата на Сал-Сал или Салаур*), защото в противен случай курсибая* се отказвал да се сражава.  Но в 1004 г., когато се поминал Кукча, а Сал-Сал се сражавал на север, [кан] Тимар (981-1004) отстъпил на искането на казанчиите* (крупни феодали-собственици, наричани и улани*) да предаде Кашан на улански губернатор.

Синът на Сал-Сал, Кашанският улуг-бек (губернатор) Васил (който заместил починалия си дядо Кукча), бил извикан в [столицата] Болгар и окован във вериги, след което отряд казанчии (улани*) тръгнал към Кашан. Обаче дъщерята на Сал-Сал – Шукрия, с привилегированите граждани заградила всички проходи към града. Тук (тогава) успял да пристигне [с войската си] и Сал-Сал, който получил известие за смъртта на баща си … Казанчиите при приближаването на курсибая (Сал-Сал) спешно се оттеглили назад … Зарадваните от пристигането на курсибая Кашанци веднага издигнали Сал-Сал на трона на губернатора (улуг-бека). …

Масгут (1004-1006, т.е. Масагет* = Сабан*, = Баджанак*, Печенег*) бил вдигнат на трона [в Болгар през 1004 г., вместо сваления и убит от стрела Тимар], след което незабавно освободил Васил и утвърдил Сал-Сал за губернатор на Кашан. Ободреният от това принц [Сал-Сал] разгромил войската на Булимир (Владимир Киевски) и поставил княза пред избор или да се подчини на [Волжка] България, или гибел под копитата на тулпарите (мощните буйни коне на бронираната войска, вж. Имен-шегор*, Жребец*, Вихрогон*, Микаил Бащу*) и мечовете на българските богадири (от Бога: „бог*, богов, божествен“, Дара*: „владеещ; разпореждащ се“, т.е. „разпореждащ се от името на Бога“, „Божи съдник, Божи воин“).

Намирайки се на границата на пълното отчаяние, Булимир се обърнал към [принц] Ибрахим с молба незабавно да заеме трона [на Волжка България] и да прекрати войната [срещу Киевския феод], обещавайки за това (1) да утрои размера на Ростовския данък, (2) да се откаже от претенциите си към Хазарските територии и (3) да отвори за българските търговци всички градове и пътища на [Киевска] Рус.

Тъкмо в това време избухнали вълнения в [град] Болгар, които възглавил сина на Насър – Кул-Мохамед. … Узнавайки за тези събития Ибрахим незабавно тръгнал от Буляр към столицата със субашкото, чирмишкото и градското опълчение. От другата страна към Болгар от Нур-Сувар тръгнали казанчиите (уланите*), желаещи да искат сметка от убиеца на добрия към тях Тимар.

Но Миша-Юсуф (Миша = Мишар, т.е. Угри*; Юсуф = Йосиф) – сина на 90-годишния старик Кермек, изгонен от Мазгут (1004-1006) от собствения си град – изпреварил всички. Когато той влязъл в столицата [Болгар*] и започнал да настъпва със своя отряд към Баринджарската врата (кула с врата в цитаделата на Болгар), Масгут не издържал и избягал от Болгар в Батыш (батышци* = рус. Вятичи).

Казанчиите, които пристигнали след това, искали да влязат в цитаделата и да вдигнат на трона внука на Джакин, сина на Абдаллах – Туктар, но Миша-Юсуф не ги пуснал и сдал Мумин-Керман на Ибрахим. Той (Миша-Юсуф), синът на Мар – Джу-Малик, синът на Булат – Хасан, и пристигналият Сал-Сал вдигнали Ибрахим (1006-1021) на трона на Държавата. А пък тебирът Масгут и улана Туктар били отдалечени от него [издигнатият за кан Ибрахим (1006 - сл. 1021) e втори син на Мохамед (943-976), брат е на Тимар Мумин (981-1004) и на Масгут (1004-1006), който в 1004 г. егоистично го предредил на трона]

Булимир незабавно подписал мир с [Волжка] България на гореспоменатите условия, и [Българския кан] Ибрахим (1006-1021) съкратил курсибая до хиляда човека, давайки на останалите имения и привилегии (така Ибрахим отнел мощта на Сал-Сал и сина му Васил, предводители на курсибая по наследствено право). Той веднага върнал от Рус Худжа-Ахмед (? Куджа-), а когато оня се отправил обратно, взел на възпитание и осиновил неговия син Исхак и се нарекъл Абу-Исхак (Баща-Исхаков).

След смъртта на Булимир (Владимир Киевски) [през 1014 г.] в [Киевска] Рус започнала война за главенство между неговите синове. Мъшда-улы (Мъшда-улу, срв. улу-бий: “районен княз; княз на град”, рус. Мстислав, Мъсти-славъ /1015-1036/, ПВ*, РН*; по-вероятно е убит 1035 г., ДТ*), управлявящ в Дима-таркан (Тмутаркан*) и ползващ се с подкрепата на Византия, удържал връх. По негова заповед победеният Ар-Аслап (Ярослав І) бил длъжен вероломно да умъртви един от синовете на Булимир от Бозок (рус. Болгариня*) – Халиб (Глеб*), а слугите на самия Мъшдаул (Мстислав) заколили другия син на Бозок – Борис*, като главни претенденти за бащиния престол...

[Синовете на Болгариня* (Бозок*) – Борис и Глеб, са убити още през 1014 г., ако Владимир е починал през юни 1014 г., или най-късно през 1015 г., когато вече Мстислав формално се преборил с всичките си братя за властта над Киевското княжество. След това обаче в Киев за известно вереме управлявал и Святополк I, който бил прогонен от Мстислав и Ярослав в 1019 г. Т.е. борбата за властта продължила поне до 1019 г., след което се превърнала в двубой, доминиран от Мстислав;

Първородният син на Болгариня* – Борис, роден към края на 981 г. или в нач. на 982 г., лятото на 1014 г. е на 32-33 г. – т.е. в своята сила и мощ, е с христово име Роман* (ПВ*); а към времето на кръщаването на Борис в 990 г. единствено Българския цар Роман (977-997) носи това име и най-вероятно, според каноните на църквата и аристокрацията, е кръстник* на Роман-Борис во Христе.

Този и други факти, говорят че Борис-Роман – принц от рода Дуло*, още преди кръщението си в 990 г. е бил определен за престолонаследник от Владимир Киевски, което било угодно както за династията в Царство България*, така и за ислямската Волжка България; и дало спокойствие за Владимир в двете посоки.

Кръщаването на принц Борис с името на Българския цар Роман (977-997) в 990 г., в контекста на безапелационното спазване на установените църковни християнски канони при въвеждането на хора и държави в православието, ясно сочи от къде е пристигнало християнството в Киев, по какви права и от чии свещеници е извършено кръщението в Киевско и в Новгород. За сравнение, във Византия носещия това име император Роман ІІ умира още в 963 г., а следващия с това име император Роман ІІІ Аргир се възкачва чак в 1028 г.];

Мъшда-улъ (Мъсти-ула, т.е. Мстислав) престанал да изплаща данъка за Ростов (и за Муром и областта Кърчаг* между Ока и Горна Волга), което принудило [Българския кан] Ибрахим да изпрати към Кан* (Муром) губернатора на Мардан – Килас (след 1006 г. Сал-Сал имал само 1000 курсибая, които под управлението на сина му Васил вероятно стояли в столицата Болгар).

Килас от ход превзел Кан и утвърдил там един [велможа] от [рода на] Хададите – Курдан (вж. Кур*, Курт*, Курбат* и пр.), дружелюбен към Държавата. Ар-Аслап (Ярослав І), въпреки заповедта на Мъшдаул (Мсислав), не се придвижил към него на помощ, за което Ибрахим му помогнал да се справи със силния глад в Балин (Северо-Източна Рус). Повече от това: поощрявайки Ар-Аслап (Ярослав I) да смъкне игото на Мъшдаула (Мстислав), Ибрахим му изпратил канска шапка (калпак* с отличителни знаци) – копие на своята.

Всичко три такива шапки изработил дома на майстора Атрак бине Мус. Другата шапка Ибрахим не много преди смъртта си изпратил на Султана на Хорезъм Махмуд, заедно с копие от “Записки” на Бакир, украшения и немалко пари за построяване на мечет. Султанът се считал за потомък на самия [Алахов] Посланик  (т.е. Мохамед), и канът се надявал да получи от него заради това изцеление от тежкия си недъг. Подаръците отнесъл Худжа Ахмед и останал при Султана по негова молба. От Хорасан той пътувал до ... (Бухара?, Багдат?)

Худжа Ахмед изпратил на Ибрахим също и лекарства, но те не успели да дойдат [навреме]: Канът се споминал [към края на 1021 г.] след няколко месеца мъчения и бил погребан в своя замък Аламир-Султан* (в балик Алабуга, дн. град Елабуга). А този замък Ибрахим построил [през 985 г.] веднага след Булимировата (Владимировата) война. Тогава той се опасявал от нападение на Тимар (981-1004) и разчитал в такъв случай да се укрие в крепък и отдалечен от столицата замък.

Освен това по заповед на Ибрахим на място на постоянната пътна станция в устието на Ока или Саин-Идел (“Саинов път“, Идел: „воден път, водно значимо трасе, магистрала“) в 1021 г. бил построен балика (градче-крепост, укрепен квартал, селище) Джунне-Кала (Джун-Кула, Юн-Кула: “Нова-Кула“ = “Нова Крепост“, дн. Нижни Новгород*; т.е. „руското“ Новгород* е буквален превод на ст.-бълг. и волж.-българското име), кйето се наричал също и Джун (Юн: „млад, нов“, др.-бълг. и ст.-бълг. Юɴъ, юɴыи, юɴии: “млад; юноша, младеж; който е млад; който е нов“, СТР*). А така го нарекъл един от потомците на Джун (870 - сл. 900, Киевски „пръв боляр и глава на всички анчийци“, които „го наричали по български „бата*...“, ДТ*, с. 44) – Джунне, който непосредствено изградил градчето [Джун-Кала].

(Джун или бата Джун /870 – сл. 900/ е българин и български велможа, върховен предводител-войвода на анчийците* в Киев, Чернигов и др. градове, т.е. в областта “Кара-Булгар*“, а вероятно и на анчийците в Ростов, Муром, Твер, Смоленск, Болгар и пр., когато България е единна държава под скиптъра на Борис I* /852-914/, а град Болгар* още е далеч от формиране на Волжка България* /сл. 922-1583/. Джун е втори син на българина и върховен войвода на анчийското опълчение в Киев и цялата област “Кара-Булгар“ – велможата Джир и Джир-Ас /пр. 858-870/ или др.-рус. Дир /ПВ*/, убит с големия си син в 870 г. от скандинавеца Ас-Халиб или рус. Асколд /ПВ*/ в Киев. Джун пък в 882 г. убил с копие Ас-Халиб или Асколд, който се опитал да убие с меча си скандинавеца Салах-би или др.-рус. Олег* /ПВ*/ – вече назначен за войвода на Киев /ДТ*/. През 911 г. глава на анчийците в Киев вече бил сина на Джун – Борис*, който тогава е пленен от скандинавеца Худ – втория син на Ас-Халиб (Асколд); Борис е отведен от Худ да воюва в Азърбайджан и срещу Персия, и след успешното му бягство от скандинавците – “варяги*“ /ПВ*/ и много други препятствия и дълго скиталчество, най-накрая е открит някъде в Персия от агентите на Насър – Принца на Багдат, и в 921-922 г. пътува с ибн-Фадлан от Багдат до Болгар* /ФА*/. След 922 г. Борис – син на Джун и внук на Джир-Ас, остава да живее в град Болгар и областта му, и явно именно негов потомък – внук или пра-внук – е Джунне, който в 1021 г. построил Джун-Кала или Юн-Кула, днешния Нижни Новгород*; ДТ* - стр. 35-41, 41-47, 53 и др.; ФА*);

Спокойствието на Държавата при [властването на] Ибрахим (1006-1021) поддържали войводите на курсибая – сина на Сал-Сал [принц] Васил и неговия син Мардан (Мардукан*=Барадж, вж. Гази Барадж*).

Преди смъртта си Ибрахим определил за свой наследник сина на [брат си] Тимар (981-1004) – Ашраф, грижещ се за него (при боледуването му), понеже той нямал синове. Но когато Ашраф (1021/1022-1023/?/, 1028-1061) бил вдигнат на трона, Васил поискал от него – за издръжка на курсибая – Буляр* (града с хинтерлада). Ашраф отказал; и обиденият Васил помогнал да заеме трона сина на Масгут (1004-1006) – Азгар (ок. 1023-1028 и 1061 - /?/1062; Азгаров син е кан Ахад Моска /1062-1076/, който в 1077 г. създал като пътна станция Москва*, а по-късно я направил своя областна столица).

Ашраф-кан без бой се оттеглил от Болгар в Буляр и за това получил прозвището Балък.

А Васил съхранил за себе си Кашанската губерния и получил в добавка и Дяу-Ширския окръг на Байтюба – от Ахтай (Охтай?) до устието на Дяу Шир или Шепша (Дяу Шир се влива в Кама от юг, западно от град Шепша, който е западно от Тухча – днес Чистопол*; река Ахтай се влива във Волга на около 30 км северно от град Болгар*; става въпрос за над 4 000 кв. км на север от Ахтай до долна Кама – от устието й на изток до река Дяу Шир, който е южно от град Кашан). Благодарение на това конския табун на принца достигнал 300 хиляди глави. А те всички били отлични башкортски коне (губерния Башкорт, до 1193 г. с името Тамта, днес Башкирия и доста от околните й земи), които в Рус наричали „маджарски“ и ценели повече от другите ...

В 1028 година обнаглелият Мъшдаулъ (Мстислав), намисляйки да възстанови Хазарския каганат, наредил на новгородци и наемници скандинавци да завземат [град] Болгар и после да преплуват надолу [по Волга], а сам решил да завладее Саркел (рус. Бела Вежа*, в.-бълг. Хин) и да се съедини с тях в Бехташ* (Волго-Донския канал*). Нашият (т.е. в.-българският) флот разгромил врага (т.е. тръгналите с кораби по Горна Волга да нападат Болгар), но Мъшдаулъ, с помощта на ромеите, овладял Саркел.

Тази загуба възмутила търговското съсловие, и то, когато към Болгар в същата [1028] година приближил кан Ашраф-Балък, се отказало да защитава града. Казанчиите пък също се въоръжили против Кана (Азгар), понеже били недоволни от неговите данъци и благоволенията към курсибайя (редовната армия). Но внезапно столичната беднота вдигнала метеж в защита на Кан Азгар, и излязла с оръжие в ръце на стените на Болгар. [Същевременно] Мардан (Мардукан, войвода на курсибая, син на Васил и внук на Сал-Сал) със своя курсибай също подходил към града.

В такива условия Канът [Азгар] (ок. 1023-1028, повторно в 1061 - /?/1062), поразмисляйки за превратностите на Съдбата, решил доброволно да предаде царската шапка (вж. Калпак*) на Ашраф-Балък (1022-1023 /?/, 1028-1061). Срещу това той измолил за себе си поста улуг-бек (губернатор) на губерния Сувар. … Ашраф-Балък така и не се решил да влезе в Болгар, но за отмъщение обявил за столица Буляр и заповядал да го наричат “Болгар”, а Болгар преименувал в “Ибрахим”.

Курсибаят на Мардан бил пратен в Саркел и бързо изгонил от там Мъшдаулъ (Мстислав). Хората на този неспокоен балински (северно руски) княз се добрали до Джураш (източната половина на С. Кавказ, Дагестан и Вайнахстан) и през 1032 година завзели там властта, с помощта на сина на Мъшдаулъ – Уста-бий (т.е. Уста-бат, бълг. Уста*: “майстор”; Евстатий, син на Мсислав от съпругата му Мария, РН*). На [Ашраф-]Балък се наложило да праща там курсибая и нашия флот и да въдворява верния на нашата Държава принц Тимер-Кабак на това място. При това по време на свалянето случайна стрела убила Уста-бий (Евстатий), като цяло безвреден княз, любещ повече от всичко занаятите и строящ църкви във владенията на баща си. Но той бил извънредно покорен на капризния Мъшдаулъ (Мстислав), и това го погубило (сина на Мстислав – Евстатий, умрал в 1032 г. /РН*/; Уста-бий е в.-бълг. епитет на Евста-тий)

Когато курсибаят се върнал [от Саркел], то вместо награда за труда разбрал, че подлежи на незабавно разпускане. Мардан бил лишен от предишните владения, а на мястото на 4-хилядите курсибаи Канът наел киргизи. Нали немного преди това Оймекската орда на киргизите завзела Тюркестан (на изток от Саклан*), но после се разцепила на Тюркестанска част или Кара-Оймек (др.-бълг. Кара*: “Запад, западен”), и Източна или Ак-Оймек (в.-бълг. Ак: “изток”). Между тях започнала война, и ето, един от кара-оймекските ханове Куман помолил с част от своите хора убежище в Държавата. Балък охотно приел беглеците на служба и те били с него вече в похода срещу Болгар [в 1028 година]. За техен глава Канът поставил Куман и затова нашите започнали да наричат тези киргизи кумани*, макар да ги наричали по персийски (ср.-перс.)кыпчаки (кипчакци), и по печенежки – “кыргызи(кър-гузи, от Кър*: “поле”, и от Гузи, Узи).

… Губернатор на [областта] Мардан (също Мардан-Белак, от Дон до река Урал, на север от област Саксин и на юг от Нур-Сувар и областите Сувар, Байтюба, Кисан или Резан, Башкорт) в това време бил Алай – син на Юсуф (Йосиф), бившия улуг-бек на Болгар и Нур-Сувар. … Но след това, когато Канът узнал за немърливото отношение на Алай към бегълците, то го привел на мястото на валията в Тухча (дн. Чистополь*), а на неговото място поставил Куман. На мястото на Куман и на неговите киргизи, които потеглили [за Мардан] с него, Балък наел нова орда бегълци кара-оймеки во главе с хан Ишим. Говорят, че по съвета на Куман, мечтаещ на всяка цена да се измъкне от пустинята на [областта] Саксин и затова непрестанно търсещ заместник за себе си, хан Ишим изпратил при Кан Ашраф-Балък своята дъщеря Минле-бика (в.-бълг. Бика: „княгиня, господарка“), с цел да получи с помощта на нейния чар по-добра служба. Ханъшата (ханъмата, от Хан*) съвършено очаровала Ашраф и обезумелият от любов Кан заповядал да назначат Ишим на поста войвода на курсибая, а неговите хора – на мястото на богадирите на Мардан и киргизите на Куман.

Всичко това се случило в 1035 година, точно преди новото нападение на Мъшдаулъ (рус. Мстислав) над Саркел* (Хин, Бела Вежа). Както и първия път, този областен княз (улу-бий) заповядал 16-хиляди скандинавци и новгородци, во главе със скандинавския княз Хин-Кубар, да завладеят [град] Болгар и след това да се съединят с него в Бехташ*. Сам пък той имал намерение отново да завладее Саркел. На Ишим му станало известно, и той помолил дъщеря си да му помогне. Минле-бика сама пристигнала при баща си от столицата и отправила на Мъшдаулъ (Мстислав) следното писмо: “Искам да бъда твоя, славни воине, ела и ме улови (открадни) с близки приятели…”.

Не знаещ задръжки в своя разврат, предаден му от неговата майка – яхудка (хазарка* с еврейска вяра), Мъшдаулъ незабавно препуснал към оказаното място до Дон с огромна войска. Но като наближил и видял жената на Кана само с трима воини-велможи, оставил войската и се запътил към нея със стотня от своите слуги. Обкован в доспехи, той бил уверен в своята безопастност при всякакъв случай. Балинците (северно-русите) не знаели за ония железни стрели и големи лъкове, които започнали да се изработват във [Волжка] България. При приближаването на балинския княз стоящият редом с принцесата брат на Мардан – Сабир, изстрелял такава стрела и отправил Мъшдаулъ (Мстислав) в ада. Докато балинците идвали на себе си от стреса, Минле-бика със своите спътници препуснала надалеч …“ (ДТ*);

В “Повест временных лет” за смъртта на Мстислав има едно преиначено и подвеждащо сведение: “В година 6544 (1036 г., но по-вер. от 1 март 1035 до края на февруари 1036, като става въпрос именно за 1035 г.). Мстислав излязал на лов, разболял се и умрял. И положили го в църквата на Светия Спас, която сам започнал; били пък при него изведени стените нейни във височина, колкото може, стоейки на кон, да достигнеш с ръка… След това завладял всички негови владения Ярослав (1019-1054, род. 978 г., РН*) и станал самовластник в Руската земя. … (ПВ*);

Явно е, че веднага или съвсем скоро след възкачването на Азгар, което било осъществено в 1023 или 1024 г., починал и Сал-Сал* или Салаур*. По това време, още от 1004 г., той е губернатор (кмет*) на областта Кашан със столица град Кашан (на около 80 км по пряка линия на сев.-изт. от Болгар, на северния бряг на Кама). За смъртта му се разбира индиректно от специфичността на съобщението, че Васил успял да “съхрани“, тоест положил усилия, за да запази за себе си, т.е. да наследи, бащиното си губернаторско място – “съхранил за себе си Кашанската губерния“. И това станало след като той помогнал на Азгар да се възкачи към 1023 година. До тогава Васил бил главнокомандващ на държавната войска курсибай* и искал от Българския кан Ашраф (1021/1022-1023 /?/) да му даде град Буляр, за издръжка на войската и за поддържане на въоръжението й на равнище. След като Восил към 1023-1024 г. станал губернатор на Кашан, главнокомандващ на курсибая станал сина му Масагет;

Поради специфичното датиране на годините в руската хроника и други факти, можем да приемем, че смъртта на Владимир І е през 1014 г. (т.е. 6522 г.), а не през посочената 6523 г. от Сътворението или 1015 г. от Христа. Тоест Владимир е починал в една и съща година с Цар Самуил* (997-1014).

Прави впечатление и факта от българската хроника, че докато бил жив до 1035 г., именно Тмутарканския княз Мстислав, князуващ в Чернигов, бил главната фигура в Киевския феод. Руската хроника потвърждава, че чак след Мстислав – Ярослав “завладял всички негови владения … и станал самовластник в Руските земи.” (ПВ*).

Интересно е, че в руската хроника се полагат големи усилия да се скрие истината за смъртта на Борис и Глеб*, както и на Святополк – бягащ към Унгария, но настигнат от Ярославовите копои в Карпатите, е убит в “Пустинята между Полша и България*”; пък и всички лоши неща в Киев и феода по това време се приписват на Святополк Окаяний (1015, 1017-1019, за когото дори се твърди, явно преднамерено, че не е син на Владимир І), вместо на полу-брат му Ярослав.

Но, от една страна, в българската хроника се казва категорично, че Борис и Глеб* са убити от Мстислав и Ярослав. От друга, смъртта на Святополк І Окаяний се поставя в 1016 г. (РН*), а ако се има предвид разликата в датирането (извършено в последната трета на ХVI в. и доста неточно), това може да е станало още в 1015 г.

Наред с това, някои руски изследователи на др.-руск. “Повест” твърдят, че разказа за смъртта на Борис и Глеб* е включен много по-късно в текста (т.е. заедно с датирането след 1561 г. на XVI в., направено заедно с писането на “Летописния свод“ по заповед на Иван Грозни), за което има явни доказателства (С. М. Соловьев, ПВ*).

***

Ето и легенда за Сал-Сал или Салаур*, дошла до наши дни в устните предания на местните хора, свързана с името на селището Салаур* на река Салаур* в Шиловския район на Резанска област):

Говорят, че някога живял татарски богатир, понеже тук земите са били татарски (всъщност богатирът и земите са волжко-български, т.е. подменя се “български“ с “татарски“, като пък става дума за татаро-монголите; волжко-българите чак до 1920 г. носят етническото си име „българи“ и едва тогава са наречени от Ленин и Сталин „татари“; но легендата е записана още в 1918 г., а явно даденостите от миналото се объркват с тези от комунизма).

Те (татарите) откакто завладяли нашата земя (монголо-татарите идват в 1237 г.), от тогава руснаците у тях, у татарите, били като роби. Салаур, той така се родил: бащата татарин, майката рускиня (всъщност, с баща българин и велик княз, принц, а майката е печенегска княгиня). Това, пък, специално така го правели, че силни богатири (у татарите) да се нараждат. То татарите те всите са малки (дребни), та слаби, не със сила завладяват, а с численост. Царят татарски мислел, от рускините татарчета да се нараждат и воини да има. Та Салаур такъв полукръвен и бил. Когато малечък (детенце) още бил, така се забавлявал, по такъв начин: ще тръгне по улицата, дерне някой за ръката – ръката му откъсва, шляпне друг по челото – главата отхвърча. Като пораснал, отишъл на служба при Татарския цар. Много руснаци унищожил, докато неговата майка не му разказала за кръвта му – знай, руснак си ти. Тогава Салаур тръгнал за Москва, при руския цар. А татарите вече самата Москва обсадили, току ще я завземат, и царя на кол ще побият. Размятал Салаур със сила татарите, поклонил се на царя и започнал да му служи. Освободили руснаците заедно със Салаур земята своя от татарите. За [добрата] служба дал царя на Салаур земя, където той издигнал [свое] селище“.

[Текстът, но не в руския оригинал, а в осъвременен и редактиран граматичен вид, както е даден на http://istrzn.ru/shilovo/, е: «Говорят, что татарский богатырь когда-то был, у нас ведь тут татарские земли были. Они как захватили землю-то нашу, так вот русские у них, у татар, как рабы были. Салаур, он ведь как родился: отец татарин, а мать русская. Это, значит, специально так делали, чтобы сильных богатырей нарожать. Татары-то они все мелкие, да слабые, не силой берут, а числом. Царь татарский думал, чтобы от русских татарчат нарожали и воинами были. Вот Салаур таким полукровком и был. Когда мальчонкой ещё был, так забавлялся, таким манером: пройдёт по улице, дёрнет кого за руку – руку оторвёт, щелкнет щелбан – голова прочь. Когда подрос, пошел на службу к царю татарскому. Много русских перебил, пока мать не рассказала ему о крови его, мол, русский ты. Тогда Салаур поехал в Москву, к русскому царю. А татары уже саму Москву осадили, того гляди возьмут, и царя на кол посадят. Разметал Салаур силы татарские, поклонился царю и стал ему служить. Освободили русские вместе с Салауром землю свою от татар. За службу дал царь Салауру землю, где тот и поставил село». (Информатор Малахов Иван Григорьевич, 1918 г. р., с. Нармушадь; Легенды и предания Шиловской земли. Шилово, 2002. Издание Центра народного творчества «ЗАРЯНА», вып. 2., с. 12)];

Макар, тази руска легенда да разбърква по безумен начин събитията и времето, смесвайки фактологията от идването на монголите в 1237 г. и поробването на руснаците, чак до въздигането на Москва* за главен град в ХIV и XV век и самообявяване на Московските князе за „царе“ в XVI и XVII в., тя всъщност съхранява отгласи от много по-стари събития. И те се отнасят за факти и личности от периода 980-1014 г., свързани пряко с Волжка България* и с Киевското княжество от края на Х и XI в., та до към 1237-1242 г. (начало на монголоското робство), с които руснаците, почнали в последните два-три века вече да населяват Резанска област, всъщност нямат никаква пряка или косвена връзка; именно затова руснаците са прехвърлили тези отгласи и образи в познатия им пряко свят – чрез свидетелските разкази, идващи от собствените им деди (преплетени с представите, набивани им от руската демагогска имперска пропаганда) – декор на Московското княжество и „царство“ от периода на монголо-татарското му робство в 1237-1645 г. (вижте за събитията в периода 921-1019 г. в статиите Волжка България*, Владимир I Святой*, Болгариня*, Борис и Глеб*, Добриня*, Киев*, Олег*, Угър-Лъчин*, Олга*, и пр.);

Всъщност съвсем подобен разказ, но свързан с Киев, не с Москва, и със събитията от времето на Владимир І Киевски (980-1014), е записан и в “Повест временных лет“, като вероятно към края на ХVІ в. е преработен (или тогава е включен в текстовете на хрониката):

 “В година 6500 (992, но може би от 1 март 991 до 28 февр. 992 г. или от 1 септ. 991 до 31 авг. 992 г.). Тръгнал Владимир срещу хърватите (тук Бело-хърватите* при северното подножие на Карпатите, които са в границите на Царство България заедно с цялата Галиция* и до 996 г. с Краков*; този текст може да отбелязва нахлуването в Царство България от следващата 993 или 994 г., както в др.-руската „Повест врем. лет“ с „печенеги“ се фиксират войските на волжките българи* в сраженията им с частите на Владимир Киевски, а вероятно и чак до идването на татарите в 1237 г. и обединяването на разноетническите прото-руски княжества под т.н. “татарско робство“).

Когато се върнал от хърватската война, дошли печенегите по оная (източната) страна на Днепър от Сула* (източен приток на Днепър в дн. Сумска и Полтавска области, дълга 363 км; между Сула, Крим и Дон са земите на етническите българи, наричани от ХІ век „половци*“); Владимир пък излязъл против тях и ги срещнал на Трубеж (ляв приток на Днепър, южно от Киев и северно от Сула), при брода [на река Трубеж], където днес е Переяславль* (дн. Переяслав-Хмельницкий). И застанал [с войските си] Владимир на тази страна на Днепър (западната страна – Киевската), а печенегите на онази, и не се решавали нашите да преминат на онази страна, нито онея на тази.

И приближил князът печенегски към реката, извикал Владимир и му казал: “Пусни ти свой мъж, а аз свой – нека се борят. Ако твоя мъж хвърли моя на земята, то няма да воюваме три години; ако пък нашия мъж хвърли твоя о-земи, то ще ви разоряваме три години”. И се разделили. Владимир пък, връщайки се в своя стан, пратил глашатаи по лагера с думите: “Няма ли такъв мъж, който би се борил с печенег?”. И не намерил никъде. На следващото утро дошли печенегите и довели своя мъж, а у нашите не се оказал такъв.

И започнал да тъжи Владимир, пращайки [хора] по цялата войска своя, и дошъл при княза един стар мъж, и му казал: “Князе! Имам аз един син малък у дома; аз тръгнах с четиримата [си сина], а той удома остана. От самото детство никой него не го е хвърлял още оземи. Веднъж аз го хоках него, а той мачкаше кожа, и така ми се разсърди, че раздра кожата с ръце”. Като чул за това, князът се зарадвал, и изпратил за него, и го довели при княза, и князът му разправил всичко. Оня отговорил: “Князе! Не зная, мога ли аз с него да се преборя, но ме изпитай: няма ли голям и силен бик?”. И намерили бик, и голям и силен, и наредил той да разярят бика; сложили на него нажежено желязо и пуснали бика. И побягнал бика покрай него, и хванал бика с ръка за хълбока и отскубнал кожата с месото, колкото захванала неговата ръка. И му казал Владимир: “Можеш с него да се бориш”.

На следващото утро дошли печенегите и започнали да викат: “Къде пък е мъжът; ето нашия е готов!”. Владимир повелил в тази нощ, да се облече в доспехи, и се срещнали двете страни. Печенегите пуснали своя мъж: бил пък той много огромен и страшен. И пуснал мъжа си Владимир, и видял го печенегът и се посмял, нали бил оня среден на ръст. И размерили место между двете войски, и ги пуснали един срещу друг. И се хванали, и започнали здраво да се мачкат един друг, и удушил мъжа печенежеца с ръцете си до смърт. И го хвърлил оземи. И викнали нашите, и побягнали печенегите, и гонили ги руските, избивайки ги, и ги прогонили.

Владимир пък се зарадвал и заложил град при този брод и го нарекъл Переяславль (дн. Переяславл Хмелницки), нали приел славата онзи чирак. И го направил Владимир велик (знатен) мъж, и отеца негов – също. И се върнал Владимир в Киев с победата и със славата велика (според волжко-българската хроника град Бер или Бер-Аслап = рус. Переяславль, бил заложен в 991 г., а разрушен от Сал-Сал или Салаур в 992 г., и после наново е възстановен от Владимир І в 995 г.).“ (ПВ*);

От сравнението между българската и руската хроника се вижда, че, от една страна, фактите се припокриват и взаимно потвърждават. Но пък от друга, в “Повестта” има някои явни разминавания и премълчани или по-късно премахнати епизоди и същностни елементи. Например никъде не се споменават Волжките българи*, да не говорим за самата огромна и мощна Волжка България*, въпреки че именно волжко-българските войски са главни участници в стълкновенията с Киевските войски на Владимир І (978-1015). Говори се само за “печенеги*”, които са само помощен съюзник на българите. А и печенегите* дори не са обединени и родовете от печегския клан, който станува из степите между Крим и Сула, нямат общ военен вожд нито преди, нито след Кур* (ок. 965-972), който от 973 г. бил вече с рода си във Волжка България*.

Знаем за Печенегите*, че са Масагети* (Сабани*) и част от голямото семейство на т.н. Саклани*, и че като такива съзнавали, че са изначално подвластни на “Царят на Българите“. Сабаните се делят на уседнали земеделци и на номади-скотовъди, като Печенегите явно спадат към номадите-скотовъдци и скитничат из степите. След прогонването им от Уралието на запад – в И. Европа, Сабаните* (в т.ч. Печенегите) живеят на отделни автономни кланове в доброволно съседско съжителство. Идентичността им се базира на: (1) общата етническа същност; (2) на общоклановата си история, митолого-философия, езиков диалект, бит и специфична култура; (3) на обитаваната обща степна територия от съставните родове на всеки даден отделен клан. При това печенегите били до толкова автономни и своеволни, че броят на участващите в която и да е военна офанзива печенегски князе от една група, съставляваща даден клан, зависел само от личния интерес на всеки отделен родов княз и от желанието и интереса на собствения му род.

Самото “изчезване” от др.-руската хроника, а в следствие и от днешната руска “обществена“ история, на огромната Волжка България* – владееща от 969 г. и хазарските земи, съвсем не може да се нарече “случаен” пропуск, като това явно противоречи на картите поне до ХVІ-ХVІІІ в. (вж.: карта на Света от 1550 г.; карта на Русия от 1762-1796 г.). Аналогично е и “изчезването” в “Повест врем. лет“ на Царство България*, с което Владимир І дори воюва – през 994 г. или по-рано – някъде в района от Галиция* до Балтавар* (дн. Полтава*). Но пък в текста на др.-руската хроника същевременно се е появил Чешкия княз Андриха, при положение, че Киевския феод е поне през едно кралство от Бохемия (Чехия), която е чак на запад от Полша; при това Киевският княз Святополк І Окаяный (1015, 1017-1019, род. 980 г.), бягайки от Киев на запад, загива в 1019 в Пустинята между Полша и [Царство] България* (в т.н. Татри, Сев. Карпати), т.е. България опира директно в Полша, а феода на Киев няма как да стига до Чехия и заради България.

Знае се, че откъсналата се от България държава Полша е създадена към 960 г. от Мйежко І, Мешко І или Мечислав І (960-992), в земите между реките Варта* и Одер или Одра*; Мешко І приел християнството по Римо-Германския обряд в 966 г. Наследен е от Болеслав І (992-1025) – тъст на киевския Святополк І (1015, 1017-1019, род. 980 г.). През 994 г. Болеслав І завладява Източна Померания, през 999 г., възползвайки се от хаоса в Бохемия, настъпил в Силезия и присъединил Краковските земи и Краков* (а може би и Вроцлав*), където от 996 г. престава да има Българска епископия (БПЦ), а в 1000-1004 г. завзел Бохемия (Чехия) и Моравия* (Българската епископия в Прага* е закрита в 993, вследствие на фанатична агресия на германските свещеници, същите които успяват да закрият и Българската епископия в Краков). Болеслав І (992-1025) води три войни със Свещената Римо-Германска империя на Хайнрих ІІ Светеца (1002-1024) – І е 1003-1005 г., ІІ – 1007-1013 г., ІІІ – 1015-1018 г., завършили с мирен договор между Полша и Германия, според който към Полските владения е присъединена Лужичката земя (т.е. Лужичките склави/славяни по Одра*). В 1013 г. е първия поход на Болеслав І до Киев, а в 1018 г. завладял Киев* и поставил на трона зет си Святополк І Окаяний (980-1019), като тогава присъединил към Полша и българските Червенски градове* (Червен*, дн. Люблин), на изток от Галиция*; в 1025 г. приел кралска титла (rex), а коронацията била в Гнйезно, пол. Gniezno (sema.ru, “Хронос”, Полша до ХХ век).

Под агресията на немското духовенство в 993 г. е закрита Българската епископия в Прага* и в 996 г. Българските епископии в Краков* и Вроцлав*, а чак в 999 г. Краковската област е присъединена към Полша. В 1018 г. Болеслав І включил към Полша и областта на Червенските градове*. Ясно можем да набележим северната граница на България с Полша, Чехия (Бохемия) и Германия от 960 до 996 г. и до 1018 година. Както и североизточната българска граница с Киевския феод, която минавала северно от р. Стугна*, а едва към края на властването на Владимир І Киевски (980-1014) може и да е започнала да минава по талвега на Стугна. На изток от Днепър земите на България стигат до Дон, като Печенегите стануват на българска територия като федерати и съюзници, а североизточно лимеса с Киев в този район е по реките Трубеж, Остер, най-горната северна съставна на Сула, и от там по Десна към среден Сож (от Сула до Сож и нататък Киевския феод граничел с Волжка България*; вж. карта: 1000-1014 г., южни граници на Киевска Рус, Владимир Киевски строи от 991 г. крепости по Десна, Остер, Трубеж, Сула, Стугна, Ипрен).

При това, поради спецификата на феодалните (от ср.-лат. feodalis, от feodum: “земя, владение”, РЧ*) стопански и политически отношения в Европа (от V до ХVІ в.), свободни – т.е. независими земи и племена между България, Полша, Чехия и Германия, както и между България и Киевския феод, не могат да съществуват. В потвърждение на това е и фактът, че в 1019 г. Киевският княз Святополк І Окаяний, бягайки от Киев, загинал в Пустинята между Полша и България* (РН*), което е в буферната и демилитаризирана зона между Полша* и българската област на т.н. Червенски градове*, която от 1018 г. вече е в състава на Полша (вж. Пустиня*, Рилската пустиня*).

“Изчезването” на ислямската Волжка България* и на християнското Царство България от “Повест временных лет” е важна улика за датирането на руската хроника във вида, в който е достигнала до нас, и независимо от факта, че явно текстовете й са създадени на базата на реални документи от Х-ХІІ век. Видимо е обаче, че повествованието е прочистено целево от определени епизоди и случки.

Интересен е например разказът за двубоя между печенега и Владимировия момък. Историята предхожда по време срещата и борбата между волго-българския принц Сал-Сал или Салаур и войводата на Владимир, оправдава постъпката на Сал-Сал, а и двата епизода стоят в драматургична връзка. Може да се заключи, че събитийно нещата стояли така:

Първо, войската на Владимир се срещнала с тази на печенегите, при единоборството печенега-борец бил победен от момъка на киевчаните, Владимировата армия спечелила облога и според договора печенегската армия се оттеглила.

После, пристигнала волжко-българската армия, водена от Сал-Сал или Салаур*, заради което Владимир не посмял да я пресрещне лично, а изпратил своя войвода Аслап; войводата бил “разкъсан като пиле” в двубоя със Сал-Сал, а Владимировата армия била унищожена.

Обаче в руската хроника разгромът на Владимировата войска, водена от войводата Аслап, липсва. Направо се преминава към основаването на Переяславл* (дн. Переясляв-Хмелницкий), което се представя като акт на възхвала към победата над печенегите, въпреки че фактически града е създаден и назован в памет на загиналия Владимиров войвода, каквато по онова време е и традицията. Тоест на лице са две традиции – едната, по-ранна, когато въздигането и наименуването на градовете се посвещавало на мъртвите герои, и втората – когато това се свързвало с победите над враговете.

Като се съпоставят фактите, се формира изводът, че подобна редакция, премахваща от повествованието както Волжка България* и Царство България*, така и други много специфични и определящи факти и детайли, може да е направена едва през втората половина на ХVІ век. Защото чак след като Иван ІІІ (1462-1505) се жени в 1472 г. за Зоя-София Асенина* (1472-1503), той успява да укрепи княжеството и от 1492 г. насетне да превръща Московия* в империя, увеличавайки територията й от границите на Московския феод, заемащ площ към 1472 г. под 10 000 кв. км, до към 2 милиона квадратни километра към 1505 г. (РН*; 22 000 кв. км е само днешната Софийска област). А в средата на ХVІ в., през 1552 г., Московия* успява да превземе Казан* – столицата на Волжка България*, в която живеят както мюсюлмани, така и християни, и хазарски йудеи, а най-много са хората изповядващи традиционни предхристиянски религии. И чак от тогава Московския княз Иван ІV Грозни (1533-1582, роден 1530) вече можел, макар и без юридическо




Гласувай:
3



1. dichodichev1 - История на Българите
27.05.2020 04:59
И чак от тогава Московския княз Иван ІV Грозни (1533-1582, роден 1530) вече можел, макар и без юридическо право, да представя тази държава за своя собственост.

Известно е, че Иван VІ Грозни (1533-1584, роден 25 авг. 1530 г.), наближавайки пълнолетието си с началото на 18-та си годишнина през август 1547 г., не се стърпял и още на 16, І, 1547 г. нелегитимно се самовъздигнал в сан “Цар Московски“. Всъщност обаче, според документите не той, а най-вероятно имащият юридическа легитимност за такъв царски статут българин-аристократ и първи Московски велможа Борис Годунов*, станал носител на титлите “Цар на Казан“ и “Цар на Астрахан“ (“Царь Казанский“ и “Царь Астраханский“); именно с тези титли и според сана му се обръщала лично към Борис Годунов в своите писма самата Английска кралица Елизабет І (1558-1603); вж. Борис Годунов*; вж. Салаур*, Търново /5/*, Волжка България*, Роман Симеон*, Владимир І Киевски*, Салан* и пр.;
цитирай
2. iliyanv - Ахахаха, ахахаха!
27.05.2020 07:18
Мислих, че си достигнал вече дъното, но явно си някъде по средата.
Давай, можеш още .
цитирай
3. dichodichev1 - История на Българите
27.05.2020 14:40
iliyanv, мислиш, немислиш - явно някъде по средата на дъното има дупка, в която падат всички россиоиди, побъркани от кремълската демагогия. Текстовете в "Гази Барадж тарихи" имат много успоредни независими паралели във византийските, арабските, българските и прочее стари документи, които са безспорно приети за истински от световните историци. КГБ (НКВД и ФСБ) нямат научен и работен потенциал да създават такъв и толкова сложен "фалшификат", защото са административно и диктатуро-комунистически затормозени по съществото на създаването си. ... Виждам, че си писал за картата "Мизия това е (и) България" от края на III-и век, за която аз съм писал още преди десетилетие и повече (карта от 283-293 г., създадена от Св. еп. Евсевий Кесарийски (Памфили, ок. 265-340), на която пише Mesia hec а. Vulgaria - Мизия тук е (и) България, открита в архивите на Британския музей през 1895 г.). Няма лошо - повече хора трябва да научат за това, както и за много други факти, които напълно да заличат целенасочената антибългарска Российска властова демагогия и дейност от 1764-1768 г. до днес, започната още от прусачката Екатерина II (1762-1796)...
цитирай
4. dobrodan - Давай спокойно, то дори си пише кога мизите съвсем станаха българи.
27.05.2020 18:33
Мечислав е Мяшке (Котето, Малкият Рис). Кукша - нещо като "дар от Небето, небесният". Кур (Коравият, Стената) е печенежки вожд. Приблизително това означава и курсъбай - "здраво сипва" :):):).
цитирай
5. dichodichev1 - История на Българите
27.05.2020 21:14
dobrodan, Кур е "върховния, извисения, най-висок, изправен, прав, извисен, горд" и пр. (от др.-иран., авест. Ка, Ко, Ку, от където е и древното Кави - от което е др.-бълг. Кан, и имат едно и също значение на върховен, върховен владетел и пр.); от Кур е Курт, Курта - членувано с т-, та, и означава "най-високиЯТ, извисениЯТ" - епитет на т.н. Курбат (605-665), когото познаваме най-вече като Кубрат; а Кукча е всъщност Качка, от бълг. Скача, Кача, Качва, което руснаците са свели в др.-руски до Кучка, но в руския език няма дума Куче, ж.р. Кучка, а само Пес, Собака и пр. Бъди все така готин и търсещ! :)
цитирай
6. dichodichev1 - История на Българите
27.05.2020 21:35
dobrodan, П.П. - не разбрах защо курсибай не е "здраво сърбай" :) , или "курс и бай" :)
цитирай
7. dobrodan - В ония езици, които упорито избягваш :):):), защо ли :),
28.05.2020 18:27
кура означава стена. Някъде оттам е и руското "курица" :), кокошките се качват по оградата обикновено. Думата курсьiбай - както виждаш, спокойно се разделя на кур - по-горе вече писах що е то - бай си е доста уважително обръщение в нашия език - заемка пак от ония "забранените" езици :), цялостно се получава подобно значение както и да го разгледаме.
цитирай
8. dichodichev1 - История на Българите
28.05.2020 21:37
dobrodan. И на суахили "бай" е hebu (като h-то може и да не се чете, знам ли?), но на български "бай" означава "бат, старши, по-възрастен, по-знаещ, батко" и няма нищо общо с английското "бай, гууд бай, бай-бай и пр."... :) Руското или Руснашкото или Российското и Всероссийското Курица е от ст.-бълг. Кур (Куръ): "петел" (мъж, някой с гребен, някой с перчем, изправен, наперен, свободен, горд и пр.), затова когато кажеш на рускиня Кокошка, тя нищо не разбира... :)
цитирай
9. dobrodan - За английския специално имам една закачка и тя е
28.05.2020 23:11
окончанието -би. А Локърби (на шотландски: Lockerbie, на шотландски келтски: Logarbaidh) просто ме довърши. Локър сети ли се къде го срещна като име? :):):)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194567
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031