КУЧЕНЕ (1) – Кучане*, българско селище в района на Браничево*, отбелязано в български надпис от средата на ХV в., подиграващ “великия цар“ емир (княз) Мехмед II (1451-1481), който e тежко ранен на 22 юли 1556 г. от християните при османската обсада на Белград*; надписът е изкован във вид на фриз около външния ръб на знаменателна сребърна съдина за пиене на вино (и/или българска ракия*): “Изкова се тази чаша при царуването на великия цар Мехмед, когато маджарите му отнеха хазната на Егари. Изкова се в Белград на Дунава за Стоян Попов от Кучайне (Кучанье) да пие [християнско] Божествено причастие” (БН*, 51); вж. Кучане*, Кучейне*, Кучайне*;

КУЧЕНЕ (2) – раждане на кученца, окучване, раждане;

КУЧИЯ (1) – Кочия, кочина (за прасета), колиба-барака за отглеждане на животни;

КУЧИЯ (2) – Кочия*: “покривало за волска, биволска или конска кола, чергило; кола с чергило; изобщо всяка кола или колесница” (ТР*); приема се, че думата К. е от унгарски, но връзката с Кучия /1/* (Кочия): “кочина*, барака”, говорят за българска етимологична основа, като същевременно не бива да се забравя, че унгарците пристигат в Панония през 894-895 г. от района на откъсващата се след 865 г. и формираща се между Днепър* и река Урал волжко-българска държава; вж. Арбат*, вж. Волжка България*;

КУЧКА (1) – женско куче*; ж.р. от м.р. ед.ч. Куче*; К. е нарицат. за развратна жена или човек; окончанието “-а” е за ж.р. и не може да се прави връзка с Кучка (2)*; рус. Кучка: “купчинка, малка група, неголямо струпване на хора, материал или предмети, шепа, бучка” и пр., което няма нищо общо с бълг. ж.р. Кучка, м.р. Куче*, като в рускославянската езикова практика са разпространени преди всичко рус. Соббка: “куче”, ж.р. Соббчка: “кучка”, Плс: “пес*, куче; животно от сем. кучета – вълк, чакал, лисица”, Песец: “лисица; лисича шуба” (от 1526 г. и ХVІІ в., ЕР*), Лайка: “куче; порода ловни и стражеви кучета” (от Лай*), Сука, суки: “самка на домашните кучета, а също изобщо животно от рода на кучетата” (СР*), Сучий: “кучкин, кучи” (РБ*), срв. рус. Сукин сын: “кучкин син”;

КУЧКА (2) – в.-бълг. Качка, Качкин, мн. Качкини (ДТ*), бащата на Улита*; от др.-бълг. кочити, кочѫ (кочон, срв. Кочо*), срв. също и ст.-бълг. прискочити, прискочѫ: “скокна, подскоча, прискоча, прискокна; прескоча (нещо, разстояние, препятствие, граница, време и пр.)”, от съкочити: “скоча, скокна”, кычити, кычѫ (кича*): “слагам отгоре, надкачвам, качвам, прикачвам” (СТР*), вж. Кача*, Качвам*; Кучка е русизираната форма на българско нарицателно – станало фамилия на болярина Степан Иванович (К.), т.е. Стефан Иоан, Стефан Иоанович (но името може да е късна руска легендарна прибавка от втората полв. на 16-ти век или още по-късна). Известен е от нач. на ХІІ в., владетел е на селището КУЧКОВО* (т.е. Качково, *Качкино), който е обезглавен в 1147 г. от Юрий І Дългоруки (1090-1157, Киевски княз 1149-1150, повторно в 1150 и в 1155-1157) заради “противоречия на мненията” (РН*).

От тогава Георги* или рус. Юрий – Юрий І Дългоруки, който е женен за половката (етническата българка) Асеневичева*, станал собственик на Кучково, а по-точно го окупирал, оставил свой гарнизон и го присвоил, като скоро след това го нарекъл Москва* (вж. Балчуг*), уж по името на преминаващата там река (Според българската хроника “Гази-Барадж тарихи” – писана в първата пол. на ХІІІ в., името Мосха или *Моска, срв. Муска*, е българско и от 1077 г. – много преди идване на Качкини и заселването откъм 1147 г. на руснаците в района, ДТ*).

Кремълът (крепост-цитадела, твърдина) на Москва е дървен, и е построен през 1156 г. (всъщност още ранното селище „Кучково“ било обградено с дървена крепостна стена, затова твърденията в руската историография за строеж на нов „кремъл“ през 1156 г. са явно доста преувеличени, ако не и съвсем лъжливи). След 1156 г. Московският кремъл многократно е преправян и разширяван, докато достигне днешния си хербаризиран и фризиран вид;

По-късно – от втората пол. на ХV в. до 1712 г. и от 1918 г. до сега, град Москва е главен град и столица на Московска Рус или Московѝя*, както и на СССР (1918-1991), на неголямата етническа Русия и на днешната Руска Федерация (от 1992 г. насетне – формална федерация, а на дело уж „пост-комунистическа“, а всъщност диктатура на същата болшевишка хунта, която управлява в Кремъл още от 1917 година).

Апетитите на Юрий І Долгоруки вероятно били свързани с ключовото положение на Кучково* по търговските пътища, наличието на голямо тържище – Балчуг, Балчук – във или край селището, здравината на крепостта му (срв знач. на думите Балчуг и Балчик*) и пазарните и митническите приходи, които града давал. Следва да се припомни, че Юрий І е женен за българката Асеневичева*, а това го правило основен претендент за властовите позиции в българските политически и стопански среди от Днепър до Волга;

Името Кучка е близко с клановото название Кучи-булгар*, или от наименованието на годината Куче* в 12-годишния цикъл на Древно-българския календар*, по която са давали име както на новороденото, така и на встъпващия в правата си велможа. В др.-бълг. Етх* е животно от рода на кучетата (?) = година на кучето; срв.: Сомор (Самур*) отговаря на годината на мишката в наподобяващите нашия китайски и тюркски календари, Кобила* - фам. име, давано в някои случаи в година на жребеца – Теку-имен*, и Кошка (Кота*) – в година на маймуната; а пък Куче-година са 1071, 1083, 1095, 1107, 1119, 1131 и прочее. Най-вероятни за раждането на К. са 1119, 1107 и 1095, без да се изключва 1083, при която в 1147 велможата би бил на 63-64 г.; името не е от Куча*: “къща“, срв Киев*; вж Балчуг*, Москва*, Улита* и пр.;

КУЧКА (3) – Яким*, сина на Кучка /2/*; Яким* организирал заговора и покушението срещу първия Владимиро-Суздалски велик княз Андрей Юриевич (1169-1174), сина на Юрий І Долгорукий (1149-1157); К. е брат на Улита* и на другите Кучковичи*; вж Кучка /2/*, Улита*;

КУЧКА (4) – N. Кучка, екзекутирания от Андрей Юриевич (1169-1174) син на Кучка /2/* и брат на Яким Кучка /3/*, на Улита* и на други Кучковичи*, вер. е роднина на Анбал*; вж Улита*;

КУЧКОВИЧИ – князе, синове на Кучка /2/*;

КУЧКОВО – от 1156 г. Москва*; от Кучка (2)*; вж Балчуг*;

***

УЛАН (2) – Олан, Алан*; волгобълг. Улан: 1., тежко въоръжен и брониран воин от първата бойна редица на волжко-българската армия (вж. Курсибай*); 2., обществена група (каста) от освободени от множество данъци стопани, които трябвало срещу привилегията си да подържат тежко въоръжение и тежко бронирана войска, и да се сражават в първата редица на волжко-българската армия (срв. бълг. Олум*: “близък, съмишленик”, Улдаш: “другар”, Олчета*); 3., феодал, господар; 4., крупен феодал – волгобълг. ед.ч. Казанчий (ХІІ-ХІІІ в., ДТ*), мн. Казанчии*, ст.-бълг. Казɴьчии; Улан следва да се изписва в ст.-бълг. като (?) Ѫлаɴъ, което се фонетизира Олан, ълан, алан и др., вж. Улаг Булгар*; вж. Улица*;

Др.-бълг. Олгу*: “велик, голям, върховен, главен, старши”, което е от по-древния български корен Ор*, Ар*, през формата си във в.-бълг. Улаг, Улак: “велик, върховен” (ХІ-ХІІІ в., ДТ), е свързано с в.-бълг. Улан: “тежко въоръжен и брониран воин (рицар) от първа линия на бойния строй; крупен феодал – казанчий” (ДТ*), като нарицателното Казанчии* е от др.-бълг. и ст.-бълг. казɴь: “наказание, възмездие; предписание, разпореждане, заповед”, казаɴьѥ: “наставление, напътствие”, казати, кажъ, кажеш-: “казвам, говоря, съобщавам; указвам, показвам, посочвам; съветвам, поучавам, напътствам, уговарям; наставлявам, възпитавам, направлявам”, и др. (VІІІ-ІХ в., СТР*); Казанчий следва да се разграничава от рус. Казначей: “хазнов; чиновник в хазната, бирник, касиер, хранител на пари и ценности” (СР*);

От волго-бълг. Улан е др.-рус. уланъ: “член на кановото или на ханското семейство, лице от княжеския род” (Сказание о Мамаевом побоище, ІІ-я Софийская летопись – под 1478 г., и др. ЕР*); рус. улан: “телохранител” (ЕР*), “офицер или боец от въоръжената с пики тъй нар. лека кавалерия” (СР*), видимо се различава по значение от първоначалното “тежко въоръжен рицар” и тази промяна може да е настъпила под въздействие на Европейската военна мода от ХVІІІ век; нем. ulan – започващо от времето на Пруския крал Фридрих Велики (1740-1786), вероятно е възприето от пол. ułan, което пък е от Волжка България*; обаче е проблематична търсената от някои етимолози връзка с тюрк. Oγlan, Oglan: “младеж, юнак”, кипч. Oγlan: “знатен”, осм.-тур. мн. ч. Аджами-оглани: “млади оглани, недорасли оглани” (1573-1578 г., НА* - стр. 356); няма как тюркското oγlan да се обвързва категорично с монг. ulagan: “червен”, понеже монголците за твърде кратко време са можели да оказват някакво влияние върху тюрките през ХІІ и ХІІІ в. (ДТ*), а самите тюрки от І в. пр. Хр. са под хегемонията на др.-иранската култура, терминология и език, и от VІІ в. попадат в средновековната арабска културна сфера;

Близостта на Улан, др.-рус. Уланъ: “член на кановото семейство, член на ханското семейство, лице от княжеския род” (от ХV в., ЕР*), с формата Алан* и вероятността да се възприема като нея, особено в не-българските езици, е видима: – нпр. в руско-славянския Олан следва да се изговаря Алан, а когато киевско-русите се сподобили с писменост през 990 г. и тя взела да се ползва от по-широки среди през ХІ-ХІV в., думата е започнала и да се записва като Алан, мн. Алани*. И понеже със статут на Олани-Улани: “тежко бронирани воини, привилегировани групи от хора, освободени от поредица данъци”, се ползвали цели общности във Волжка България*, то с времето в историографията от ХХ век, особено в руската, почва да се говори за т.н. някакъв призрачен средновековен “народ” от “Алани”, които при това не са българи; вж. Алани*;

***

УЛИТА – Банат, принцеса от рода Дуло*, дъщерята на болярина Кучка* (убит на 4 април 1147 г.), княгиня на батишците (рус. вятичи; от бълг. Бат*: “глава, старши”), чиито върховни князе били от 930 г. принцовете от рода Дуло* – предците на (рус.) Кучка* – волгобълг. Кучак, които приели прозвището Качкини (ДТ*; от ст.-бълг. *Качити: “качвам, скачам, прескачам”).

След като убил баща й на 4 април 1147 г. в собственото му селище Кучково*, Ростовско-Суздалският княз Юрий І Долгоруки (1090-1157; Велик Киевски княз 1149-1150, 1150, 1155-1157) омъжил Улита за своя син Андрей – Андрей Юрьевич Боголюбский (род. 1111-1174), наричан на волгобълг. Хан Тюрай (ДТ*, за разлика от баща му Юрий Дългоруки, който е само Тюрай – т.е. Юрий* = Георги*, Гьорги*; вж. Андрей*); княз Андрей Юр. Боголюбски е син на Асеневичева* - дъщеря на Аспа Асеневич*, и станал Велик княз Владимирски (1169-1174);

Според руската историческа версия, от свой първи брак, преди този с Улита, Андрей Боголюбский имал трима синове – Изяслав и Мстислав, които починали още млади, и Георгий (рус. “княз Юрий”, също в.-бълг. “Лъчин Хисами, български емир”, т.е. български принц, внук на Волго-Българския кан Хисама Анбал /1135-1164/ от дъщеря му Байгюл-би: “Байгюл-принцеса”, СБ*). Същият Георгий или Гьоргий, Гюргий (рус. Юрий, т.е. Юрий Андреев/ич Боголюбски), се оженил за Грузинска принцеса Тамара и заживял в Грузия (РН*, ДТ*, СБ*).

Според българската хроника Изяслав (волгобълг. Кинзяслап, вероятно от Кан-/и/Зяслав, Кан-Изяслав) е син на Улита-Банат и починал от раните си, получени във Велики Болгар* през войната от 1164 г. (ДТ*, с. 77).

Чичо на братята на Банат (Улита) – Яхам и Аслан, бил сакланския (български, етнически българин) княз Батър – брат на майка им, който живеел във Волжка България* и при когото заминал да живее Аслан, докато Яхам (рус. Яким) останал да служи в Балин (Киевско-Владимирска Рус и Белорусия, ДТ*).

Обстоятелствата около женитбата на Улита-Банат с Андрей Юревич Боголюбски подсказват, че бракът им бил наложен от Юрий І Долгоруки по политически причини.

Улита участвала в заговора срещу съпруга си Андрей Боголюбски през 1174 г. Предпоставките за този заговор се свързват с външната политика, провеждана от Княз Андрей (РН*). Обаче най-вероятно, предвид участниците в заговора срещу него и целите, които князът преследвал, заговорът бил пряко свързан с българските работи и с българите (и половците* и “дунавските” българи). Преди всичко Андрей оглавил коалиция, с която превзел столичния град Киев* - вече напуснатата от Великия киевски княз Мстислав Изяславич (1167-1169; той се бил оттеглил от Киев - ! “преместил се във Владимир Волински”; вж. Галичко-Владимирско кралство*). Когато Андрей Боголюбски влязъл в Киев – “цели две денонощия този красив град палили и грабили, никому не дали никаква пощада, едни били, други вързали, жените разделяли от мъжете и ги отвеждали в плен, децата разплаквали. Всичкото богатство... отнесли със себе си, църквите разграбили, манастирите изгорили.” (РН*).

После Андрей поставил за управник в Киев брат си Глеб*, а сам той преместил столицата и седалището на великите руски князе в Суздал (в.-бълг. Балин, Балын: “Суздал”, т.е. в административния център на Владимирско-Суздалското княжество). По този начин отделил Южна Русия (с Киев*) от Северна Русия, където главни градове били Владимир*, Суздал (в.-бълг. Балын), Ростов (в.-бълг. Джир), Твер, Кострома, Ярославл, Муром (Кан*). Москва* още се застроявала около Кучково* или на местото на Кучковския пазар Балчук*, а Рязан* (Резан /2/*, в.-бълг. Кисан*) и областта му не били руски и Московски чак до 1521 година (ДТ*). При това тази Северна Русия, чиято столицата станал Суздал, била много по-близко до търговския път по Волга* и до Волжка България*, с нейният незаменим международен пазар.

Наред със строителството на новата столица, Андрей превърнал култа към Владимирската Божия Майка (Дева Мария) във водещ за Владимиро-Суздалска Русия – опитваща се да стане обединителен център за всички руски земи, като го противопоставил на култа към Св. София, който бил върховен за Киев* и Новгород Велики (някогашният Хълмград*). Освен това Великият княз искал да намери собствен светец – Ростовския епископ Леонтий, но не успял своевременно да постигне канонизирането му.

Поискал да установи във Владимир и отделна от Киев митрополия, която пряко да се подчинява на Константинопол, и дори (!) намерил кандидат за митрополитския престол в лицето на местния епископ Теодор (рус. Фьодор, Федор). Но Патриархът на Константинопол [? Михаил ІІІ Анхиалски (Анхиало - дн. Поморие), 1170-1178; по това време император е българо-византиеца Мануил І Комнин (1143-1180)] не дал съгласието си, само разрешил стария епископски престол да се премести от Ростов (Ростов Велики в Ярославска област, изв. от ! 862 г. - т.е. 60 години преди да съществува Киевска Рус, създадена в 921 г. или по-късно) в новата столица Владимир.

[Към това време водещата в Русия Киевска митрополия вер. продължавала да бъде подчинена на Българската архиепископия, както гласят нарежданията на Византо-Българския император Василий ІІ от 1018-1019 г. (вж. Македония*), които никога не са отменяни поне до 1200-1207 г. – до преговорите на Цар Калоян* (1197-1207) с Римския папа Инокентий ІІІ (1198-1216) и произтичащите от тях нови положения. А едва чрез Българската църква Киевската митрополия била подчинена и на Константинополската патриаршия (според други данни - може би Киевската митрополия е подчинена на Преславската епископия, която след 1018 г. би могла да бъде към Византийската патриаршия, а не към Охридската българска архиепископия - т.е. към Българската църква; вж Македония*). В т.с. желанието на Княз Андрей да създаде пряко подчинена на Цариград своя църква е фактически опит да се измъкне от опеката на България и Българската църква, което не било изгодно нито за българската върхушка в България, нито за българската върхушка на север от Дунав - т.е. извън обсега на обединената Българо-Византийска власт, нито на българската върхушка в Русия, вкл. и за половците*. А в случая било неизгодно и за Мануил І Комнин, който от една страна бил родствено свързан с царската българска фамилия и част от нея, а от друга, чрез Българската църква се опитвал да налага влиянието си върху българските общности в Дулебия*, Черна България /2/* и в Руските княжества, вер. предимно в южните и западните, вкл. и в Новгород* - вж. Добрина /2/*].

При така водената от Княз Андрей политика, “той прогонил старите боляри и се обградил с нови, служебни лица. Първият опит на заговорниците се провалил и Андрей екзекутирал един от участниците, Кучкович*, родственик на Улита. Тогава братът на убития, Яким*, заедно със своя зет и други слуги, решили да убият Андрей и да се освободят от него... При настъпването на нощта групата... с оръжие тръгнала [да лови] Княза като див звяр. По пътя ги обхванал страх и трепет в душите, те се спуснали в зимника и се напили с вино. Упоени от тази отрова, те се втурнали в преддверието: главатаря Петр - зета на Кучка* (т.е. Улита имала поне още една голяма и омъжена сестра или полу-сестра), Анбал*, Яким*, Кучковичи*, Ефрем Моизич – всичко 20 човека.

Убийците разбили вратата на спалнята на Великия княз. Андрей скочил, поискал да вземе меча си, но него го нямало (липсата на меча вер. подсказва участието на Улита в заговора). Двама убийци се нахвърлили върху него, но Княза ги отхвърлил, защото бил физически много силен. Обаче останалите започнали да го секат с мечове и саби, да го бодат с копия. Андрей успял да възкликне: “О, тежко ви, безчестни, защо се уподобявате на Горосер? Какво зло аз ви нанесох? Ако моята кръв пролеете на земята, нека Бог ви отмъсти за моя живот (рус. “за мой хлеб”)”. Убийците, смятайки че са го убили, избягали. Но, чувайки стонове, се върнали към него, открили го по кървавите следи. Виждайки, че към него отново идват разбойниците, Андрей, протягайки ръце към небето, се обърнал към Бога: “Ако Боже, сега ми е съдено да умра – приемам го... Макар и много да съм грешил, Господи, заповедите ти като не съблюдавах, знам, че милостив си ти – когато видиш плачещ, ти насреща му бързаш, направлявайки заблудения...” (най-вероятно тези думи на княз Андрей са плод на много по-късна легенда). Като доубили Андрей, заговорниците убили неговия любимец – Прокопий, отишли в църковната палата и взели всичкото злато, скъпоценните камъни, другите украшения, и всичко [поделили и] замъкнали в своите домове” (РН*).

Като изключим легендарните елементи и украси в разказа, които струпват всички възможни грехове върху главите на участващите заговорници (отношението към мъртвия, което е описано след това, показва, че едва ли са такива зверове, каквито ги описва преданието), но същевременно и до някъде ги оправдава, се вижда, че става дума дори за ритуално убийство, с което се отстранява един княз, който даже няма наследници. И то наследници по българска линия – от Улита, т.е. по линията на родът Кучка и пряко от бащата на Улита – Кучка /2/*, който пък е убит по-рано от бащата на Андрей – Великия киевски княз Юрий І Долгорукий (1149-1157), през 1147 г. в собствената си столица Кучково* (бъдещата Москва*, която на практика е в териториите на по-късното  Владимиро-Суздалското княжество и дефакто е много далече от Киев* и подчинения му район).

Към тези събития трябва да се прибави и една по-ранна история, която е свързана с факта, че Юрий І Долгоруки, роден през 1090 г., бил женен за дъщерята на Половския* (българския) кан Аспа Асеневич* – Na. Асеневичева*. От Асеневичева* (бълг. Асенина) той имал много деца: Андрей (Велик княз 1169-1174), Борис*, Василько, Всеволод ІІІ Юриевич - Большое гнездо (Велик княз 1176-1212), Давид*, Мстислав, Олга*, Михаил* (Велик княз 1174-1175, 1175-1176), Святослав, Ярослав, Глеб*, Иван*, Ростислав (баща на Ярополк ІІІ - Велик княз през 1175 г.), и още една дъщеря с неизвестно име – Na. Юриевна. Всички те са наследници и по линията на Аспа Асеневич*.

Според “Ипатиевската летопис” Аспа Асеневич* е убит през 1117 г. от Българския “княз” - т.е. "принц" на България (всъщност убийството е през 1118 г.):

“В година 6625 (1117 г. сл. Хр., която по византийския календар е в Х индикт до 31 август и в XI индикт - от 1 септември 1117 г. до 31 август 1118 г., а по българския тя е от 1 март 1117 до 1 март 1118 г., но всъщност става дума за следващата 1118 г., включваща по византийски и XII индикт – от 1 септември 1118 до 31 август 1119 г., като 1118 г. сл. Хр. по българския календар е от 1 март 1118 до края на февруари 1119 г.; да не се бърка Календарната година със Слънчевата година, която ежегодно и неизменно е от 22 декември /Рождество/ до 21 декември /Бъдник и Бъднивечер/ на следващата година).

Тогава отишли Половците* при Българите, и им изпрати Княза български питие с отрова, и, изпивайки го, Аспа [Асеневич] и другите князе половски, всичките умрели. В същата година почина Лазар, епископ Преславски (Переяславский), септември 6-ти (1118 г., ХІІ индикт).

В същата година пристигнаха Беловежците в Русия (т.е. в Рус? или в Рутения? = Галиция* и Волиния*; Беловежката пуща/пустиня е на границата на днешните ЮЗ Белорусия и Полша).

В тази година взема Владимир (Владимир ІІ Мономах, Велик княз 1113-1125) за [сина си] Андрей внучката Тугорканова.

[Тугоркан* (пр. 1036 - †19 юли 1096) е син на Половския кан Аспа Асенев/ич* (баща на Асеневичева*, т.е. Тугоркан ѝ е брат), който е син на Асен* (†1082, рус. Осень). Тугоркан е баща на Елена Половска (1051 – 28 февр. 1125), на Болуш, на Боняк (пр.1091 – †пр.1185 г. край Киев), на Сокар, на Котян или Кютян, който явно е баща или дядо на Половския кан Котян* или Кютян Тертер (1205-†1241, род. 1188), убит от унгарските велможи в Пеща* (дн. Будапеща*) на 17 март 1241 година. Тугоркан е Кан на Половцие* (българите) от втората полвина на ХІ век, преди Шарукан* (сл. 1054 – сл. 1068) и заедно (?) с Балдюз*; На запад от Днепър, където половци най-късно от 1092 г. владеели множество “руски” селища, Тугоркан разбил в 1093 г. Киевските войски на князете Святополк ІІ Изяславич (1093-1113, род. 1050), Владимир ІІ Мономах (1113-1125, род. 1053) и Ростислав, които побягали на север от граничната река Стугна*, при преминаването на която се удавил княз Ростислав (РН*). След този разгром и последвалия мирен договор в 1094 г., дъщерята на Тугоркан – Елена Половска, става съпруга на Киевския велик княз Святополк ІІ Михаил Изяславич (Киевски велик княз 1093-1113), с когото имат поне пет деца – Брячислав, Изяслав*, Ярослав, Предслава* и Сбыслава (РН*); а по друга версия също и Мария, омъжена за Пьотр Влостович, кастелан на Вроцлав и Полски палатин (http://www.geni.com/people/Elena-of-the-Kumans/6000000006727876259 )].

В тази година се тресе земята, септември 26.

В тази година Владимир изведе Глеб* от Минск, и църква заложи [на името] на Льта-мъченика... Владимир изпрати сина си Роман* в [град] Владимир да князува.

В тая година умря Цар Алексей (Алексий І Комнин /1081 – †15 август 1118/, през XI индикт), и възцари се сина негов Иоанн (Иоан ІІ Комнин /16 авг. 1118-1143/). ...”  (ПВ*, V).

От последното се вижда, че определено става въпрос за 1118 слънчева и календарна година (6626 г. от Сътвор. на Света), в която е фиксирана смяната на императорите в Константинопол.

[Тук е необходимо да се знае конюнктурата във върховете на Византия в този период, а по-точно в единното Византо-Българско управление на юг от Дунав през ХI и ХII век*, което е доста добре известно, макар и да не му се обръща внимание в историческите разработки след 1764-1768 г. по най-елементарни политически причини, наричани с общото “Източен въпрос“. Тоест, кои са – и то само малка част от тях – българите и преките им роднини и родственици във върха на властта в българо-византийския Константинопол или Цариград* в разглеждания период. Византийската императрица Мария Българска (†21 ноември, след 1095 г.) – внучка на Българския цар Иоан Владислав* (1015-1018) и на съпругата му Мария Българска* (1015 – сл. 1030 г. до ?) – имала три дъщери (и 4 сина), от които най-голямата, императрица Ирина Дукина (†19 февруари 1133/1138), била съпруга от 1078 г. на Алексий І Комнин (император 1081-1118, род. 1048); българо-византиеца Алексий I Комнин и Византийско-Български император (1081-1118, род. 1048 или 1056) и съпругата му Ирина Дукина (ок. 1066 – 19 февруари 1133 или 1138) – щерка на държавника, генерала и протовестарий на Византия (управител на императорското съкровище и на държавната хазна) Андроник Дука (ок. 1050-1077) и на Мария Българска (†21 ноември, след 1095; по майка представителка на видните константинополски родове Кондостефани, Аваланти и Фока) – са родители на писателката-историчка Анна Комнина* (1 дек. 1083-1153), на император Иоан II Комнин (1118-1143, род. 13 септ. 1087) – женен от 1104 г. за Ирина Унгарска (1104-1134, род. 1088; вж. Арбат*), на Исак Комнин, на Мария, Теодора, Евдокия, Зоуи, Барбара (Варвара) Комнини, на Доменико Морозини (1080-1156, роден във Венеция) – Дож на Реп. Венеция (1148-1156), на Андроник, Андроникос и Мануел Комнини, и др. (вж. Комнини*). Двама синове на Мария Българска играели видна роля в двореца при управлението на Алексий І Комнин. Творчеството на Анна Комнина е неоспоримо доказателство, че рода високо ценял и се гордеел с българския си произход (КК*). Мария Българска и Андроник Дука имат седем деца – четирима сина и три дъщери: Михаил Дука – протосеваст и протостратор, Константин Дука, Стефан Дука – севаст, Иоан Дука – севаст и велик дук (велик херцог, велик принц), Теодора Дукина – монахиня, Ирина Дукина – омъжена от 1087 г. за Алексий I Комнин, Анна Дукина – омъжена за севаст Георги Палеолог (1068-1110); а пък самата принцеса Анна Дукина (†сл. 1118 г. ?) и севаст Георги Палеолог са родители на Никифор Палеолог – севаст, Дук на Солун* в 1116 г., на Михаил Палеолог – севаст, на Алексий Палеолог – генерал при импер. Мануил II Комнин (1183-†сл. 1185, роден ок. 1143, син на имп. Андроник I Комнин /1183-1185, род. 1120/, и внук на Исак Комнин), на Андроник Палеолог (†1115-1118)];

По интересно е съобщението за “Лазар, епископ Преславски”, чиято смърт е едно от всичко 9-те главни събития за Киевския феод през годината и толкова важно, колкото са обединението на цялата Киевска страна от Владимир ІІ (след 60-дневна обсада на град Владимир той сключил договор с непокорния Ярослав, който ударил чело пред чичо си и получил заповед да се явява при него “когато те повикам”), настъпилият мир и смяната на Византийските императори. Неговото име го няма в непълния списък на 12-те Преславски йереи в Бориловия синодик, който е от 1211 г., нито сред имената на Преславските патриарси от 927 и след 1185 г. Според достигналите до нас преписи от руските летописи, определено се говори за епископ на Киевския град Переяславл, което влиза в противоречие с броя от 4 епископства, които получила Киевска митрополия през 990 г. Допълнителни епископски катедри биха могли да се разрешат от Константинопол при положение, че се разширяват обхванатите от църквата територии. Не трябва да се забравя и факта, че българските Преславски митрополити през ХІІІ и ХІV в. се титулуват “прототрони” – първопрестолни (КК*), което е в синхрон с техния статут на Апостолически Автокефални митрополити (вж. тук  Българска православна църква*).

От тези и други данни следва, че високото положение на Преславската катедра, споменавана в списъците непосредствено след Търновската патриаршия, може да се дължи не само старопрестолната традиция, но и на други причини, каквато е например тази, че е била старша катедра спрямо митрополиите на североизток от нея, включително и спрямо Киевската църква. И това е главното основание да бъде спомената смъртта на “епископа Преславски”. При това около тези години в Русия има два Переяславла – единият на 135-145 км на северозапад от град Владимир във Владимиро-Суздалското княжество, а другият на 130-40 км югоизточно от Киев*. За Северна Русия видяхме, че епископския престол е преместен от Рязан във Владимир, което прави невъзможно съществуването на епископство и в Переяславл (от ХV в. - Переяславль-Залеский, който при това е основан в 1152 г.). Киевският Переяславл (от 1943 г. Переяславль-Хмелницкий, изв. от 911 г.) е твърде близо до архиепископията в Киев, която дори и когато е извън руските граници продължава да има архиепископски статут (българинът Кипран* /пр. 1375-1406/ след като е архиерей на Киев и рутенските земи /великото княжество Литовия с Галиция* и Волиния*, Смоленск и Твер/, бил и архиерей на Москва* и цяла Московска Русия, а българина Григорий Цамблак* става архиерей на Киев и цяла Литовия с Галиция* и пр. от 15 ноември 1415 г.);

В т.с. не може еднозначно да се приема, че споменатия Преславски (рус. Переяславский) епископ е свещеника на киевския Переяслав, а не свещеника на българския Преслав; по-скоро, и поради множеството противоречия, може да се говори за късно вмешателство в текстовете на хрониките. В това отношение е интересен фактът, че в 1089 г. “Янка, дъщерята на Всеволод”, “отишла в Гръцката земя” и “довела Янка митрополита Иоанн” (ПВ*, ІV). Под “гръцката земя” по традиция се определя територията на източното православие в руските летописи, а сега – след 1018 г. – дяснобрежна (южнобрежна) България и Византия образували и единна държава (вж. Българо-Византийско управление на юг от Дунав в XI и XII век*). Но ако Янка бе отишла в Константинопол, това едва ли нямаше да бъде отбелязано изрично в хрониката. По-скоро тя е била другаде, а единствено българската Охридска архиепископия е владеела земите между Киевския феод и района на Византийската църква.

Все пак и според втората грамота на Василий ІІ (979-1025) за центрираната в Охрид христова Българска църква, с която се урежда положението на институцията за целият период от 1020 до 1185 г., нещата са разпоредени по категоричен начин. Византо-Българският император нарежда:

“Постановяваме, щото и сегашния Пресвети архиепископ [Охридски и на цялата България] да притежава и управлява всички български епископства, както и всички други градове, които бяха под властта на Цар Петър (927-970) и Самуил (997-1014) и се държаха и от тогавашните архиепископи (Патриарси). ... Постановяваме също сегашният Пресвети архиепископ на България да има толкова голяма епархия, каквато и колкото голяма е била при Цар Петър, и да владее и управлява всички епископства на България, т.е. не само ония, които бяха спомената в първия сигилий, но и тия, които са били пропуснати и непосочени заедно с другите и които чрез настоящите сигилии се обявяват и дават поименно. И на тях, както и на останалите, подаряваме клирици и парици.

Прочее заповядваме епископът на Дръстър* (дн. Силистра*) да има в градовете на своята епархия и в другите градове около нея 40 клирици и 40 парици. Защото при царуването на Петър в България тая [епархия] е блестяла с архиепископско достойнство, а след това архиепископите [й] са се премествали от едно място на друго, единият в Триадица (Сердика*, дн. София), другият във Воден и Мъглен, и след това ние намерихме (през 1018 г.) сегашният архиепископ в Охрид. Затова [заповядваме] самият Охрид да има архиепископ, а за Дръстър да бъде ръкополаган епископ. ...

Постановяваме Светият архиепископ на България да владее не само изложените поименно епископии, но ако има и други някои, които се намират в българските предели (т.е. под българска власт) и поради забравяне е пропуснато да бъдат споменати, заповядваме той да владее и управлява и тях. И каквито други градове са пропуснати да бъдат споменати в грамотите на царството ми, да ги владее всички същият Пресвети архиепископ и да събира от всички тях каноникон, както и от власите (вж. Влах*) по цяла България и от турците около Вардар*, доколкото се намират в българските предели.

И всички стратези (областни губернатори, наместници на императора) в България и останалите служители и архонти да го почитат много и да слушат думата и наставленията му, да не се намесват в делата нито на български манастир, нито на църква, нито в каквато и да е църковна работа и да не се бъркат нито нему, нито на подчинените му преблаголюбиви епископи и да не им пречат, за да не си навлекат подобни хора големия и безмилостен гняв на царството ми.

Поради това и за сведение на царете след нас Ние съставихме тоя сигилий и го дадохме на Пресветия архиепископ, като го подпечатахме с моливдовула на царството ми в месец май, индикт 3, година 6528 (1020).” (МА*); вж. Македония*, Византо-Българско управление през ХІ и ХІІ век*;

От този сигилий ясно се вижда, че Българската православна църква управлявала всички територии, които влизали в България или й били подчинени по времето на Петър І (927-969), Борис ІІ* (970-978), Роман Симеон* (978-997), Самуил* (997-1014), Гаврил Радомир* (окт. 1014 – авг. 1015) и Иоан Владислав* (1015-1018) [в случая представлява интерес, че Василий ІІ споменава единствено периода, в който на българския трон стоят негови роднини (вер. затова липсва името на Симеон І*), като поименно посочва само Петър І* и Самуил*, които по предвидими качества имали предимство за Василий пред останалите]. При това при Роман Симеон* в 990 г. Българската църква започнала покръстването на Киев с киевските земи и следователно Киевско-Руската църква, която е създадена и управлявана от “български епископи, попове, дяци и псалти”, й била пряко подчинена. Колкото до споменатото през 1018 г. в “Ипатиевската летопис” Преславско епископство, то вероятно се припокрива с т.н. Дръстърското архиепископство и епископство от грамотата на Василий ІІ от 1020 г. (за Киевския феод едва към началото на ХІІ в., освен Архиепископията в град Киев, преписите на руските летописи споменават за епископства в Юрьев, Белгород, Чернигов, Переяслав, Владимир, Новгород – ПВ*);

Докато от горното се вижда отношението между Българската и Руската църква от това време, а от там и значението на България за вътрешната политика в Киевските земи, то пряката връзка на Юрий I Долгоруки с рода на Асеневичи (Асеневци*) подсказва, че конфликтът между него и Кучка* съвсем не е бил толкова безобиден, колкото се представя в “Повест временных лет” – като една обикновена свада. Най-малкото интересите на Кучка*, който владеел голямото тържище Балчуг* (в околностите на Кучково*, вер. на р. Москва, където по-късно Юрий I Долгоруки поставил основите на едноименна крепост; по много причини изглежда, че това тържище било единствено и средищно между тържищата в град Киев* и в град Болгар* – Волжка България*), влизали в остро противоречие с интересите на рода Асеневичи (Асен) - т.е. с интересите на Юрий Долгоруки и децата му, защото всички те се явявали преки наследници и претенденти за правата и имотите на Асеневичи. А от ресурсите, които имал под властта си Юрий I Долгоруки, зависела мощта му и възможността да овладее великия княжески престол на Киевския феод (борбата за великоруския престол била явно много напрегната, защото Юрий I Долгоруки на няколко пъти се възкачвал - в 1149-1150, отново в 1150 г., и пак в 1155-1157).

Така един върху друг се натрупвали поне три пласта от отношения: общата Българо-Киевска държавна и църковна конюнктура; борбите между българската и варяжката аристокрации в териториите на Киевско и в прилежащите земи, които били извън пряката власт на България или на онези български велможи, които останали неподвластни на Византия и на Унгария; личните противоречия между българските родове Кучка и Асеневичи. В тази ситуация се намесва и “Българския княз”, който през 1118 г. избива онази половска върхушка, която била под върховенството на Асеневичи - т.е. част от българската аристокрация, все още не приела християнството – или поне не целокупно, и стояща извън властта на християнския български владетел (повествованието и фактите от “Повест временных лет” изключват възможността тоя български княз да е нехристиянин или мюсюлманин, т.е. да е княз-кан на Волжка България* - Адам (1077-1118) или сина му Сама-кан (1118-1135), или княз на някой от съставните й етноси; не се споменава и за насилствена смърт на “Асен, половския княз” през 1082 г., което показва, че отравянето на половските князе било не толкова различно по своята важност за Киевската страна, колкото по начина си на извършване).

По това време, и с оглед на фактологията, е малко вероятно да са съществували две християнски български княжества извън пределите на Византия (въпреки, че в картите от ХV в. имаме и Сама тера* и Кумания регио). През ХІІ в. оная неголяма част от български земи на север от Дунавската делта, която при Василий ІІ влязла насилствено под константинополската корона, вече била свободна. Някои български велможи, чиито владения се намирали в близост до маджарската граница, били приели върховенството на Унгарската корона още през ХІ в. – най-вер. като форма на съпротива срещу византийската инвазия. Но оставали големи територии между река Олта*, Кримските владения на Византия, Днепър (и/или Донец*) и земите на Киевската държава (т.н. днес “Киевска Рус“), които били извън контрола на която и да е от изброените сили и които не можели да бъдат оставени без управление. Вероятно точно там съществувало независимо българско княжество, което било в лоното на Българската православна църква (както и Киевска Рус), но чийто княз нямал право да носи Българската царска корона. Права върху Българската корона имали императорите в Константинопол, които ги получили може би чрез една от дъщерите на Петър І* (вер. тази, която се омъжила за Константин VІІІ /961-1028/, защото другата – Анна*, която е сгодена още преди декември 969 г. за Василий ІІ /963-1025/, е омъжена в 990 г. за Киевския княз Владимир І Святой* /980-1014/) или чрез рода на Арон* (вж Алусиан*) – брата на Самуил* (997-1014), или след 1040 г. наследявайки Пресиан ІІ* (1018 – към 1040) – наричан и Фружин, а може би и чрез други родови връзки със Самуиловото семейство;

[Едва ли са случайни усилията, които полага Василий ІІ да привлече Арон на своя страна (освен ако геят Василий не бил безумно и безмерно влюбен в Арон, за което няма данни), още повече, че след смъртта на Давид той е старшият в рода и резидирал в Сердика* (дн. София*). Линията на сближаване с Византия струвало живота на Арон – убит е от Самуил на 14 юни 987 г. в района Разметаница*. Същевременно не може да се забравя, че родството между Петър І*, Борис ІІ* и Роман Симеон* с Василий ІІ и Константин VІІІ от една страна, се дублира от родство между Петър І, Борис ІІ и Роман Симеон с Давид, Моисей, Арон и Самуил. И двете родови линии обаче имат обща основа – арменската, като, в случая, няма значение дали тази линия е чрез българските велможи, живеещи в Армения* още от ІІ в. (140-127 г.) пр. Хр. (вж. Вунд*, Вананд*, Артаван*) и в Тарс от към VІ-VІІ в. от н.е., или не. Същественото е, че след 1018 или 1040 г. българската корона по родство и право на наследство станала притежание на аристократите, които изпълнявали и функцията на византийски императори. Така се стигнало до създаване на една обща Българо-Византийска държава*, която през XI и XII век не обхващала всички български земи, а само тези на юг от р. Дунав. За образуването на тази единна империя, обаче, има основни обективни причини, които досега остават извън вниманието на историците, плъзгащи се по лустрото на събитията и по второстепенните детайли.

Главната причина за образуването на Българо-Византийската държава през ХІ и ХІІ век е световната цивилизационна културна революция, осъществена от България с премахването на триезичието и догматичните канони, препречващи развитието на човечеството, което пък се сблъскало с недостатъчните ресурси на българската държава-империя при наличната конюнктура в Европа и Западна Азия. Макар и обхващаща цяла Източна Европа, България, останала сама срещу Византия, Свещената Римо-Германска империя и Папата с подчинените им страни и ресурси, Арабското нашествие и предизвиканите от тях следствия, не успяла да създаде такава самостоятелно империя, която да е достатъчно мощна, за да е способна еднолично да изнесе и развие цивилизационната задача. Това именно води до създаването на общата Българо-Византийската империя, разполагаща с необходимите ресурси, за да отговори на изискванията на развитието на човечеството. Едва към 1180 г., когато вече културогенната задача е изпълнена, се появяват и новите перспективи за развитие, и новите възможности за промени. Чак тогава, в 1183-85 г., българските аристократи намират родов клон, който не само да има правото да носи древната българска корона (вж. Фружин*) и да желае да направи това, но и да бъде подкрепян в своето начинание от българската върхушка – и преди всичко от тази, която е в симбиоза с имперското управление]; 

Името Улита, което явно е от български произход, следва да се свърже с Ала* и българските имена от този корен (нпр. Алцек*, Алусиан*). Това предполага, че значението му може да се отнесе към “блестяща, искряща” и сродните с тях, но също и с “променяща се, увиваща се, имащата свой път”, както и със “деляща”, “стояща в средата”, ? “стояща между Бога и хората, стояща на пътя към Бога, стояща по-близо до Бога от другите” и пр.; вж. Кучка*, Олга*;

***

 

УЛИЧИ – Улагци*, Улчийци*, в.-бълг. Ульчийцы, Ульчилар (ДТ*), рус. Уличи (ПВ*); българизирана група, включвана в руската “Повест временных лет” към групата на “славяните” – т.е. на Словените*: “словесни, разбираемо говорещи”. Уличите “седели по Днестър”, а съседи им били Тиверците (Таврийците в Крим* - наричан Tavrica Chersones-, и Тавроскитите или Tavroscytae от Крим до Днестър и до устието на Дунав), които “седели по Днестър и край Дунав; били те множество: седели те по Днестър до самото море (Черно море) и се съхранили градовете техни до сега (ХІІ-ХVІ в.); и гърците тях наричали “Великата Скит”…” (ПВ*, І); Името-епитет Уличи, Ульчийци, Ульчилар, е от корена Уль-, който е формиран от термина във в.-бълг. Улаг, Улак: “велик”, Улуг: “велик”, др.-бълг. Олгу*: “велик, голям, най-голям, върховен”, и съответства на Улагци*, в.-бълг. Улагцы – народите на запад от Днепър и от Днестър, българи, римляни, германци, франки, италианци, власи (румънци) и пр. Епитетът Улчийци* или Уличи означава буквално “поданици на великата (господстващата) държава”, каквито от VІІ до ХІV-ХV век в тази част на Европа са единствено Римо-германската империя, Византия и България. От текстовете се вижда, че се отнася до васалното население, до подчиненото население – въдвореното в отделни области, каквито са т. нар. Склавинии*, поради което при тълкуването често се уеднаквява, макар и погрешно, единствено със склави*, наричани от ХІХ в. славяни* (защото към т.н. Уличи спадат също саклани*,  угри* или себери*, част от печенегите* и др.). Техните съседи – Тиверците, явно също не са славяни (склави), защото живеели в градове, каквито в района на долен Днепър, Днестър и Дунав имали до ХV-ХVІ в. единствено българите и византийците (“гърците”), както и жителите на Понтийското царство* (VІ-І в. пр. Хр.). А и следва да припомним, че в писмените източници от Византия (310-1453) с епитета “скити” се наричат именно българите;  

Това означава,че Българинът Стоян може би е човекът,който е пуснал кръв на турското куче и затова е бил награден с този сребърен съд.

от Син, сине, син на. Тюркски думи са. Улагците са власи - (улаг, улах, валах - влас, косъм (волос), оттам е божето Велес (Волос). Уличите може да са угличи, улчии - все още не мога да им изясня етимологията, трудно е да кажа.

dobrodan. Влах, мн. Влахи, от др.-бълг. и ст.-бълг. (вероятно от края на 8-ми век, когато Крум /787-814/ ВЪДВОРЯВА пленниците от Одринско и Константинополско във Вълахиа /лат. Valahia/ - от др.-бълг. Въла, Вълаз: "вътрешност, врата водеща вътре, проход към вътрешността" и пр.), няма нищо общо с т.н. "руснаци", които се появили като етнос чак към края на 10-ти век, нито с тяхното древно-руско Волас (рус. Волос), което също е от ст.-български - срв. бълг. Влас, Власинка и пр.; имам отделни статии Влах*, Влахия*, Влас, Власи: "влахи", Власина и пр., в които детайлно съм обяснил всичко за тези думи в сайта ми - на (латински) ввв.азб-историа-булг.бг
Божеството Велес, както и божеството Перун, които се обявяват от руските историографи и техните подопечни "славянисти" по цял свят за ДРЕВНО СЛАВЯНСКИ, се споменават за първи път в хрониката "Повест временных лет" (1113-1118) и то в пряка връзка с приемането на християнството и балгарската писменост и азбука (кирилицата) като официален акт в Киев през 990-та година (руската 988 г. е невярна и тази дата е поставена най-рано чак в 16-ти век и то след 1561 г. и преди 1584 г.). Името Велес е от ст.-бълг. Велити: "веля, заповядвам", а Перун е производно от бълг. Пера, Перкам: "бия, удрям, нанасям удар" (виж и Перник*). Но българите НЕ СА славяни, а Българския език НЕ Е СЛАВЯНСКИ. Демагогията на Московитите (великорусите) след 1764 г. и до сега, че българите са славяни и други такива недомислици, води до всички и всякакви небивалици в днешната история за Източна и Централна Европа за времето от 6-ти век насетне. Решението на днешните сериозни историци, включително и руски, е че за СЛАВЯНИ не се говори никъде и никога преди 6-ти век от нашата ера (СЛ*).