Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.03.2020 02:34 - Българите в Западна Азия VII-I хилядолетие пр. Христа (7)
Автор: dichodichev1 Категория: Рецепти   
Прочетен: 356 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 07.03.2020 00:04

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Но разказът за Семирамида вероятно има много по-стара основа - в Еламитската династия (985-732) през втората пол. на ІХ в. е познат само един със съответно на Нин (елин.- Нинус) име - Нинурта апла-кс. Той властва в периода между 812 и 760 г., който включва непосредствено преди него петима царе с неизвестни имена, а след него още трима - Мардук-бел-дзери, Мардук-апла-усур и Ериба-Мардук (?-760). По-рано има още трима царе със сходни имена - Нинурта-кудурри-усур І (989-986) от Династията от Бази, Нинурта-кудурри-усур ІІ (944-943) от Еламитската династия и Нинурта-надин-шуми (1133-1127), вер. син на Итти-Мардук-балату (срв. Бал* ~ Бала и членуваната му форма Балата, Бал`та) и внук на основателя на Втората династия от Исин - Мардук-кабит-аххешу (1157-1141).

Обаче, може би легендата за Семирамида отразява по-ранен етап - от времето около царуването на Тукурти-Нинурта (ХІІІ в. п.н.е.), а възможно и още по-древен: митичният образ на Семирамида - дъщеря на Богиня и човек, отгледана от гълъби и превърнала се в гълъб след царуването си - я сближава с образите на много от легендарните основатели на народи. А името й, (?) свързано със Сим* - сина на Ной*, може би отразява времето на създаване на Асирийския етнос от обединяване на Субарейци и Симити (близки до симитите от Акад и до Аморитите, населяващи Сирийско-месопотамската степ и Сирия), което станало към началото на ІІ хдл пр. Хр. Или, което поради ред факти е по-възможно, на налагането на властта на симитите от Акад над установилите хегемонията си в Двуречието Шумери, което станало към ХХІV в. пр. Хр. В т.с. присъединяването на Балгхара-Бактрия от Асирия може да се търси към периода ХХХ-ХХІV в. пр. Хр. Или когато град Кадингир (“вратата на боговете”) сменил името си на Вавилон, а “северната част на Предна Азия, включително Северна Сирия, Мала Азия и Армения… се намирала под значителното икономическо влияние на Асирия” (ИИ*) - т.е. времето, когато Асирия е с достатъчен потенциал за провеждане на далечни експедиции, и когато такива експедиции не представлявали нещо изключително.

През ХХІV и ХХІІІ в. пр. Хр. военните рейдове на Акадските царе стигали до Киликийските врати и вътрешна М. Азия - Анадола, т.е. на разстояния съпоставими с това до Балгхара. Точно през този период симитският Акад овладява СИ район на Персийския залив. Това става при царуването на Саргон І - т.е. Шарукин І* или Сару-Кан (2369-2314; Шарукин се превежда от някои като “Царят истински”, но по-точното е “Царят същ”, а най-верно: “Цар-Кан” (Царю-Кан) или “Царстващ Кан”, което днес е неразбираемо на друг език с използваните древни термини Цар и Кан, освен на български - вж Шарукин І*). Тогава, след завземането на северния бряг на Персийския залив, освен че Шару-кин І е в позиция да воюва с Индия, той прави походи и към СИ Средна Азия - т.е. към Бактрия - Балкхара;

Не трябва да се пренебрегва и възможността легендата за Семирамида (Симирамида, Самарамада) да има и още по-древна база, върху която да е наложена фактология от по-нови събития. Нин - с елинската форма Нинус, означава “господар, божествен, Бог”, с когото се обвързва митичната Семирамида - дъщерята на Богиня, отгледана от гълъби и превърнала се в гълъб (древният Зап.-Азиятски обичай да се почитат боговете при раждането на момчетата и царете с гълъби, е фиксиран и в Библията, в пряка връзка с Исус Христа*: “както е писано в закона Господен, че всяко мъжко, което разтваря утробата, ще бъде посветено Господу; и да принесат жертва, според реченото в Закона Господен, две гургулици, или две гълъбчета.” /Б*, Лука 2: 23, 24/. В т.с. свързването на момиче-жена с този обред е най-малкото формално нарушаване на канона, или - много по-стар обичай).

Според паралели с други сродни древни образи и актове, подобна връзка отразява събитията свързани с обединяването, по един или друг начин, на два етноса, на две култури. Такова обединяване между дошлите от областите на И-СИ от Двуречието Шумери с Акадците, които са част от симитската културогенна група, съществува според изследователите през ІV хдл пр. Хр. Но началото му може да се търси още през V хдл, когато, заради настъпилото глобално засушаване в Двуречието* (Месопотамия, = “междуречие”) започнали войни за стопански територии, вследствие на което настанали сериозни етнически размествания (самото име Шамура-мада - Семирамида, може да се разгледа както от Сим* ~ Симира /Шиму-ра-, Симура-/ = “пазеща /храняща/ Сим”, като -ра* е “храня, съхранявам, пазя”, така и от Сама* - както при Самбат*, Самара* и пр., а Самара- следва да означава “независима пазителка, самостоятелна пазителка, еднолична пазителка”. Окончанието -мада, в случая трябва да се отнесе по-скоро към “майка”, отколкото към “мен”, “мой” /моя, наша/, или към Мада* = Хаома*; Интересен паралел, който най-вер. отразява древната Зап.-Азиятска традиция във формирането на имена на божества или обожествявани хора, се вижда при имената на Исус Христа*; вж. Влъхви*); Ако съдим по един съд във формата на гълъб от СИ Иран в Московския музей на Източното изкуство (ОМ*, № 94; определян като ! “сокол” - faicon), който е датиран в ІХ в. пр. Хр., то култа към гълабицата Семирамида в този период вече е бил утвърден, и това говори, че както традицията, така и съществуването на самата царица и свързаните с живота й събития, са от по-ранно време;

Възможно е споменатата при внука на Шарукин І* - Нарамсин (2290-2254), страна Мелухха (Белухха, Белугка), от която Акад внасял “порфир, златен пясък и различни ценни видове дървета” (което не изключва и плодни дървета, а напротив) - т.е. все неща, които ги има в Балгхара, но липсват в Месопотамия - да е именно страната Балкх (и други етноси - освен в случая Шумерите, от които Акадците са заели наименованието Мелухха - заменят “Б” с “М” и нпр. наричат Балкарите* - Малкари /вж. ПД*/. Освен това един от известните градове в Балгхария-Бактрия* се нарича Мерв и отстои само на ок. 100-на км. на З-ЮЗ от Балх*. От трета страна “-Р-“ често се заменя с “-Л-“ и обратно - нпр. Холезмийци и Хорезмийци).

Към едно ранно включване на Балгхара към Двуречието, което станало в годините преди масовото разпространение на питомния кон* и преди той да се е превърнал в основно стопанско и военно средство, трябва да се прибави и похода на Лорасп, който предшества основаването на Суза І (ІV хдл пр. Хр.). Лорасп достигнал до Окса* (Амударя*) и преустроил (което е различно от основал!) Балкх* - “Майката на всички градове”, превръщайки го в “Красивия Балкх”. Този най-ранно фиксиран поход в Бактрия отразява както първите завоевателни походи към СИ част на З. Азия (които вер. предхождат преселението на носителите на Ямната култура в Европа от вт. пол. на ІV хдл. пр. Хр.), така и началото на активното взаимодействие между културите и етносите на Двуречието и Средна Азия; самото заселване на Шумерите към последната четвърт на ІV хдл пр. Хр. в Двуречието вече е показател за активни връзки на Месопотамия със Североизтока на Древен Иран през този период.

За големите богатства на Балгхара-Бактрия, които били основа и за апетитите към нея, а и за високото положение на жителите й спрямо южните Перси* (Еламитите) и другите етноси, говори красноречиво един факт. Около времето, когато Кир ІІ (559-529) се опитал да присъедини Саките* (азиатски скити*, съседи на българите), данъка, който взимал от Бактрия бил 300 златни таланта - т.е. 21 000 кг злато годишно (ПД*) според персийските мерки или 10 781 кг според стария атически талант. Това най-вер. е една десета от всички приходи на страната, освен ако поради роднинските връзки м/у Перси и Бактри /Българи/ и голямото значение на Бактрия за Персия като (!) свещено място за Западна Азия, данъците не били по-малки от традиционните 10 %. - това също не е изключение през този период. При това не от всичко се взимало една десета - за някои неща (нпр. от едрия добитък 1/20) данъкът бил двойно, четворно и пр. пъти по-малък. За сравнение, по същото време целият приход на остров Тасос (населен от Финикийци - симити*, със сроден на Д.Б. език и писменост, а не от Елини) и от подчинените му територии на континента - от златните мини и от реколтата, върху която “не плащали данък” -  бил “всяка година общо 200 таланта, а когато доходът бил по-голям - до 300” (Х*- VІ, 46-47); Елинският талант като тегло и парична мярка бил 60 мини и съществувал само теоретично - нпр. Атическият талант бил 35,937 кг (Х*, І-ІІІ, бел.), а по-късно - след реформите на Солон (ок. 640 - ок. 559) от 594-593 г. пр. Хр. - станал 25,92 кг както Евбейския (25,92 кг). Персийският талант, установен при реформата на Дарий І* (522-486), е равен на 3 000 монети - дарии, по 8,4 гр. = 25,2 кг. злато, а сребърната монета - персийски шекел, е равен на 1/20 от дария, или 5,6 гр сребро (ИИ*);

Все пак 9-те тона злато на година, които взимал Дарий І* от Бактрия, при положение, че бил благосклонен към Родината си, съвсем не са малко. Това говори едновременно както за големия стопански потенциал на страната, така и за древната традиция в това отношение.

Херодот пише, че след възкачването на Дарий І наложеният на Бактрия данък, който при Кир е 300 таланта, вече е променен: “От Бактрияните, чак до /земите на/ Айглите - за тази територия данъкът бил 360 таланта; това била дванадесетата област”. Съседите на Бактрия сатрапии* плащали по-малко, защото и приходите им били по-малки: “Партите*, Хорасмиите, Согдите* и Арейите (Арии*) давали 300 таланта; това била... област”. А пък в другата съседна на Бактрия област “Саките* (вер. заедно с Масагетите*) и Каспиите докарвали 250 таланта” (Х*- ІІІ, 93, 94). Прави впечатление, че всред споменатите преобладават имена на етноси, за които има сведения, че са номадски. А колкото повече са номадите в областта (сатрапията*), толкова по-нисък е данъкът. Това отговаря и на производствените им, и въобще на стопанските им възможности, като в “най-номадската” област на Ср. Азия данъкът е 250 таланта - със 110 евбейски таланта (2 851,2 кг злато) по-малък от този в Бактрийската (на Дарий І* плащали среброто по “вавилонски талант, а... които докарвали злато - по... евбейски талант” /Х* - ІІІ, 89/).

Според Херодот “от всички общо за година се събирал за Дарий данък от 14 560 евбейски таланта”, без “една още по-незначителна сума” (Х* - ІІІ, 95). Следователно Бактрия давала около 1/40 (2,5 %) от данъците в Персийската империя, включваща Египет и С. Африка (“Либия”), М. Азия, островите в Средиземно и Червено море, Армения*, Добруджа и Долна Мизия, Тракия и Македония до Тесалия, и З. Индия, като областите Персия (с Мидия) и Арабия били освободени от налози. При това за сатрапията с големина “От град Посидейон, на границата между Киликийци и Сирийци, та като се започне от този град чак до Египет, освен териториите на Арабите (защото те били освободени от данък), данъкът бил 350 таланта; в тази област влизат цяла Финикия, Сирия, наречена Палестина, и Кипър” (Х*- ІІІ, 91). Знае се, че приходите на този крайморски район идвали основано от външните икономически и комерсиални връзки, а плащала с 10 таланта по-малко от Бактрия*, която при това може и да е с намалена данъчна тежест. Това ясно показва, че дори търговската дейност с център град Балх* (Balkh, Балк*) е по-голяма, или поне равна (ако приходите от собствено производство са по-големи), на тази във Финикийско-Палестинския регион, включващ днешна Сирия и стигащ до Египет. Сравнението саму ни подсказва и стопанската мощ на Бактрия-Балгхара, и големината на земите, влизащи в областта;

Същевременно от 20-те района на Персийската империя, изброени от Херодот, само в сатрапията* Бактрия не е споменат друг етнос освен “бактрианите”: “От Бактрияните чак до [земите на] Айглите, пише хронистът - т.е. вер. дори не се включват всички “бактрияни”, населяващи според по-късните китайски сведения от 127-121 г. пр. Хр. поне западен и среден Танкан* (кит. Тян-шян*), а вероятно и западните области на източния дял на планината (вж. Синдзин*). За името Айглии, базирано върху корена Ай*, можем да съдим по запазеното в средновековна Волжка България* значение на това понятие – “начален, пръви, изначален” (вж. Ай*, Айа*, Ай-бат*, Ай-Дара* и пр.). То се среща във формата Ий- и в др.-българския сан Ичиргу-боил*, в българската форма Ийсус (Исус Христа*) и др. Така названието Айглии, което Херодот заел от др.-иранската терминология и не споменава никъде другаде, следва да се възприема като епитет за мистичен народ, живеещ в началото (края) на обитаемия сват. Това влиза в синхрон и с твърдението на Александър ІІІ Македонски (336-323), който в североизточния край на Бактрия построил Александрия на края на Света (Александрия Есхата). Друг въпрос е дали под тези Ай-глии не се крият китайците, но такова персонифициране изключва други групи и етноси, и същевременно буквализира нещо, което е по-скоро само образ и широкообхватен епитет;

Самостоятелното положение на бактрианите-българи в своята област, кореспондира пряко с друга бележка на Херодот към същия откъс - “Дарий установил в Персия 20 области, които самите перси* (т.е. населението на Персия) наричат сатрапии (срв. др.-бълг. Саракт*); като установил областите и им назначил управители, Дарий наредил всеки народ да му плаща данък и прикрепил към някои племена племената от съседните области, подминавайки по-близките и разпределяйки по-далечните едни на други” (Х*- ІІІ, 89). От казаното най-малкото следва, че през VІ в. пр. Хр. държавата на бактрийците (българите) била достатъчно многобройна и икономически и войсково мощна, за да оформи самостоятелна стопанска, военна и административна единица – държава, царство, наричано сатрапия*;

Богатството на Балхара* (Българа*), както и ранното усядане на българите (ІХ-VІІІ хдл пр. Хр.), най-вер. било свързано с добрия климат в долините Бактриана*, Согдиана*, Фергана* и Тарима* в горните течения на реките Окса* (Амударя*), Тарима* и Аракс* (Х*) или Орекса (ПЖ*) - днес Сърдаря*, и котловините на притоците им Вахш*, Сурхоб*, Сурхаб*, Пяндж*, Кокша*, Вахан-даря*, Нарин*, Конче-даря* и пр. Векове по-късно арабите определят Бактрия като страната “където има грозде, смокини и сини сливи”, а много преди тях персите я наричат Бактра от Бакт - “щастлив”, “благословен”, което пък е от още по-стара традиция, свързана със санскритската дума Бхадра: “благословен” (ПД*; от нея до етно-нарицателното Балхара има само една крачка). Всъщност индийският (санскритския) термин е само доказателство, че подобна дума съществува в авестийския и в общия ирано-индийски език, преди разделянето на двете общности към ХV в. пр. Хр.; срв. авест. baga: “бог, господ”, др.-перс. bagapudra: “син на Бога”, bahšaiti, baxšaiti: “(той) участва”, др.-перс. batiake: “(персийска) чаша за вино (фиала), чаша за жертвоприношение с вино” (вж. ЕР* - І, с. 181), авест. baŋgha- (BANgGHA-): “упойващо средсво”, ba: “утвърдителна и усилителна частица”, “е, съм, същност; глава, главен”, бълг. Ба*, Бе*; към наставката в Бакт, Бакта (с корен е Ба*, Бах, Бог, авест. ba, baga, bah-), която в случая е “-кта” или “-ката, -к`та”, се отнася авест. kata-: “стая, обиталище, дом, склад, складище, хранилище, място, където са събрани множество (ценни) неща”, което в преносен смисъл се отнася и за Божествената градина – рая, в който са събрани всички ценни дървета и животни, и който е дома, където е поставен (ограничен) да живее Първочовека (Билга /3/*);

Съвсем не е случайно, че още на първия роден от човеци Цар – Кай Лорасп (чийто баща Кай Хусрау бил син на Бог - Бог Сиявуш, наричан още Зиевус, срв. Зиези*, и царувал 60 г.; името-епитет Кай е от Ка*: “върховен”, и е сродно с Кави* и Кан*), преданието приписва строежа на “Балх Красивия” (този разказ кореспондира с легендата за Първочовека Билга-мес*, както и с тази за Боян-Имен*, а е явна и връзката със записаното през ІІ-ІІІ век в Латинския хронограф, че “Българите са от Зиези”).

При това Кай Лорасп отишъл в Балх* преди да бъде създадена Суза – столицата на Елам. И тази история съвсем не била измислица за хората от ІV-ІІ хдл п.н.е., а вер. и по-рано - преди появата на писмеността. Те наричали Балх “Майка на всички градове” и по-стар от градовете в Месопотамия - т.е. там където можел да бъде сравняван с Йерихон, който е ограден със стени и битуващ като град преди средата на VІІІ хдл. пр. Хр. Убедеността и желанието на много царстващи династии - на Аршакидите в Партия* и Армения*, на Ахеменидите (VІІ-ІV в. пр. Хр.), Фараоните от царстващите в Египет Хиксоси (ХVІІ-ХV в. п.н.е.) и царете на Асирия, които дошли “от източните планински области” през ІV хдл пр. Хр. (или дори по-рано, с Царя си, основател на страната им, Нин - син на Бэл; Херодот /V в. пр. Хр./) - че водят произхода си от Балх* и от Царете на този град, “първите от всички земни царе”, само потвърждава достигналата до нас легенда за древността и на града и на династията. Както и изключителната старинност на културата на българите, която предхожда династията и строежа на град Балх*.

Археологическите данни пряко и косвено също потвърждават древността на културата около Балх (Балкх*, Balkh). Развитието на обществата в Зап. Азия (ср. на VІІІ хдл пр. Хр.- Натуфийска култура!) изпреварва това в Егея-Левант (пр. ср. на VІ хдл) с около 1,5 - 2 хиляди години, като утвърждаването на “металните култури” във Вътрешна Азия е “само” с едно хилядолетие преднина (А*, с. 41). Това съответства на много по-ранното развитие на социума и класовата диференциация във Вътрешна Азия и на оформянето на селищата, в частност - от градски тип, като етнически районни стопански центрове и търговски средища. През VІІІ-VІІ хдл пр. Хр. (културата Калаат Джармо, Ср. Азия) хората живеят в родови общини, с разположени близо едно до друго жилища от сурова глина, чиито стени понякога са върху каменна основа (каменна основа и ограждане най-вер. са свързани с религията - вж. Тангра*), имат по няколко помещения и големи глинени пещи за хляб. Преносимата керамика не е позната, но се опалват до червено измазани с глина и вкопани в земята ями, където се държи произведеното на полето жито и ечемик. Служат си с каменни съдове, каменни топори и чукове, сърпове с обсидиан и кварц, хромелите изместват каменните хавани. Развъждат се овце, кози, свине и говеда, един от видовете equides, а кучето, свещено за българите (вж. Сраоша*), е отдавнашен помощник на ловците - още от времето преди Потопа* (вж. ІІ*).

През VІ хдл пр. Хр. започва същински керамичен неолит в Предна и Ср. Азия (културата Тел Хасуна при Мосул), в т.ч. в (!) С. Иран, със силно изразена фаза на развита земеделска култура (А*), която явно намира собствено лице и път на прогрес в закътаните, влажни и топли долини на С. от Хиндокуш и край Тян-Шан* (Танкан*), където климата образува своеобразен “климатичен джоб”. Тази климатична аномалия от една страна създава особени, добри условия, които позволяват отглеждане на повече видове растения. От друга, оградената от три страни с Каспийско море* и планини територия (Бактриана*, Согдиана*, Тарима*, долината в горната част на р. Или* с низината на езерото Балхаш*, и равнините край Танакан* на С. от Борохоро*), а от четвъртата - с пълноводната Аракс* (Сърдаря*), ограничава притока на стада от диви животни (едни от които били хилядите коне, магарета, елени, антилопи, бикове и пр., съпътствани от “своите” хищници - лъвове, тигри, вълци, мечки и пр.). Това (!) позволява на живеещите там народи да осъществяват контрол над фауната - нещо, което ако не е изключено, поне е почти невъзможно за племаната на юг от Хиндокуш. Разбирасе, за това влияе и отдалечеността на север, контролираща биологичния “компас” на животните и разпространението на растителните храни, които зависят от диалектиката, породена от отстъпващите ледници и отдалечаващия се ледников период (вж. ІІ*).

От VІ хдл. пр. Хр. хората живеят в кръгли и четвъртити жилища от трамбована земя, с пещи и ями-зърнохранилища. Ползват се хромели, каменни мотики* и сърпове. За пръв път в света същинската керамика е широко разпространена. Познати са груби складови съдове, поставени в отделни помещения. В горните селищни пластове се явява по-съвършена в техническо отношение рисувана керамика и с врязани орнаменти. Добре е застъпено скотовъдството с познатите от по-рано видове, но и ловът, поради мощната фауна, остава силно перо в бита (традиционно за българите и през средновековието, когато отдавна са в Европа).

Много характерни са чертите на погребалния обред, които стават еталон в тези обичаи за много неолитни култури в Стария свят (които са ги заели най-вер. заедно с конкретния религиозен култ - Тангризма*) - мъртвите се погребват в самото жилище - под пода, под праговете, под специални банкети край стените на помещението, а също в големи глинени делви (мотивът за погребване на членове от семейството в стаята, под пода, е съхранен в българското народно творчество - нпр. в “Лисицата и Овчарят” /БНТ*- ІІІ/, което показва, че българската етническа памет се простира поне до VІІ-VІ хдл пр. Хр. Това обаче е невъзможно за Славяните*, които се формират като етнос едва към края на V-VІ в. след Хр.). Телата са поставени хокерно (свити; нем.- hacken: “свивам, пречупвам”) и са покрити с нанизи от глинени или каменни мъниста и пробити зъби, които са носили приживе. Очевидно това е продиктувано от представата за връзката между живите и мъртвите (А*, 49) и отговаря на етапа от развитието на религиозния култ - от ср. на VІ хдл пр. Хр. може да се проследи Тангризма (вж. Тангра*; вж. Фраваши при Ахурамазда*) със спицифичната му философия и ритуали, а Танкан* с върха си Кан Тангра* е всред земите на Д.Б.!

Интересно е, че хората - носители на тази култура в Предна и Средна Азия, “имат грациални антропологични черти, близки до днешните медитерански типове и напомнят чертите на натуфийците” (А*; медитерански - от лат. medi: “среден” + terra: “земя” - т.е. “средиземен, средиземноморски”, ЕБ*). Т.е., като се вземе предвид, че разпространението на културата съвпада с това на симитските народи и с етно-митологията им, може да се твърди, че това е именно народностната група на Д.Б. Същевременно генетичните аномалии от източно-средиземноморски тип, придобити вторично в българските гени, могат да се свържат именно с този по-късен период от живота на Древните българи към края на VІ и V хдл. пр. Хр. (според генетичните изследвания от 2002-2006 г., Българският етнос е създаден към 5800 г. пр. Хр. /ИК*/, а в конкретиката на Древнобългарския календар* първата българска година е 5792 г. пр. Хр. – т.е. придобитите вторично аномалии от източно-средиземноморски тип са навлезли след един период от повече от 700-800 години обособено етническо съществуване на българите, при смесени бракове извършени най-вероятно в периода след настъпването на голямата суша от 5000-3800 г. пр. Хр., която предизвикала и размествания на човешки маси, включително нахлуване на племена от Средиземноморското крайбрежие и Двуречието към благодатните за живот земи на север от Куш и Хиндукуш);

Настъпилото засушаване към началото на V хдл пр. Хр. (вж ІІ*, Д) дало тласък на стопанското развитие, което пък довело до създаване на надетнически държави, активиране на търговията и начало на далечните завоевателни походи. Вер. именно в този период симита Цар Лорасп достигнал до симитския Балх* (откъдето идвали нужните за Двуречието стоки) и го превърнал в “Красивия Балх”. Това станало след като Балх е вече известен стопански център, и преди Цар Хушенг (? наследник на Лорасп) да построи Суза, което пък предхожда удомашняването на коня (кр. на ІV - нач. на ІІІ хдл). В съответствие с тази приблизителна датировка (защото в района на град Балх и на Балгхара /България/ не са правени сериозни разкопки или поне няма сведения за такива) е културата от Анау* и Ясътепе - периферна и по-късна както спрямо Балгхара, така и за Двуречието, стояща по-скоро на пътя от Ср. Азия на Ю. от Каспийско море към С. Черноморие, отколкото на трасето Балх - Вавилон - Средиземноморието, която е датирана от втор. пол. на ІV хдл. При нея е показателно наличието на медни предмети във всички културни пластове (с обща дебелина 17 м - рядкост и за селищата на Юга), а високо развитото земеделие (ечемик и пшеница, хромели) е в съчетание с жилища, чиито стени са изрисувани с живопис и керамика с писана геометрична украса (срв. съд №1 в ОМ*), която се среща в Предна Азия - Ирак (Сиалк) и Месопотамия (геометричната украса е в пряка връзка с тъканата геометрична орнаментика, чиито носители в Европа са само Българите и Шведите; ЗБ*);

За териториите, които населявали Д.Б., известяват китайски документи от ІІ в. пр. Хр., свързани с походите на полководеца Вей Цин в 127 и 121(124) г. пр. Хр. към Тарима*, Тян-Шан* (Танкан*) и Вахан* (ПБ*, 226 и сл.) - т.е. времето, когато и Хунори* (Хуни*), и Китайци настъпват на Запад. В тях с По-ле, Бол-хор, По-ли-хо, По-хо-ло, Би-лиор и пр. са отбелязани названия, които се разчитат с корен Бъл- (Бол, Бул), Болхар, Буджун и пр. Според тези хроники на С. и Ю. от Тян-Шан* (Тан-кан*) са живеели “кралства” с имена По-ле, По-ли-хо, Пи-ли-ок (Бо-ли-ор), а целият Източен дял на Танкан* носел името По-ли-хо (Бо-л-хор или Бо-ро-хор/о/; вж Борохоро*). Подобни имена носят и реката, долината и народа, населяващ поречието на Вахан* (вж) - приток на Окса* (Амударя). Макар, че тези сведения съвпадат с периода на елинистичната държава Бактрия (ІІІ-І в. пр. Хр.), не може да не се приеме факта, че повечето княжества, топоними и народи са определяни от китайските хронисти, или са се самоопределяли с името “българи” и “български”. Вероятно е, особено що се отнася до топонимите, някои от тях да са и заварени, по-стари имена, приети от новонастанило се население (срв. Танкан* /Тян-Шян*/, чийто главен хребет до ХІХ-ХХ в. носи името Българ /рус.- Болгар/). Голямото разпространение на корена Бъл- (Болх, Бал, Бул и пр.), говори сам по себеси за мащабното като територия и продължителното като време присъствие на Д.Б. в този не малък район на Ср. Азия, преди оттегляне на основните му кланове към С. Кавказ от втората половина на ІІ в. пр. Хр. (до към 153 г. сл. Хр., когато Авитохол*, предводител на “Оногондурите-преселници”, сложил началото на автономната Европейска българска държава);

В ІХ в. пр. Хр. започват активните военни действия между Асирийци и Мидийци, а в ср. на VІ в. се образувала голямата Персийска държава (всъщност Персийско-Мидийска държава), която постоянно увеличила мощта си и започнала да поглъща граничещите с нея страни. След като Кир ІІ (559-529) - “Царя на Аншан” и на “Парсу” (Персия*), пленил дядо си Астиаг (Истувег, Иштевег; срв Аспарух* ~ Исперих*) и присъединил държавата му Мидия*, той за кратко време завоювал Армения, Кападокия, Лидия (547-546) и Вавилон (539 г.). Преди това - от 550 до 547 г. Кир ІІ утвърждавал властта си над бившите васални народи на Мидийците (Х* - І, бел.). А в кампания от 545 до 540 г. включил Балгхара-Бактрия (с Партия* и Согдиана*), като излязъл на граничната Сърдаря* (Яксарта, Аракс, Ореска, Орексартес), отвъд която - на изток, живеели Масагетите* [през 530-529 г. Кир ІІ атакувал Масагетите и във войната с тях бил убит.

Масагетите* обитавали “земште на изток, към изгрева на Слънцето (срв. ориентира на посоките в сказанието за Билга-мес* - “към изгрева на Слънцето”, т.е. на югоизток, а не общото “на изток”), на оттатъшния [източен] бряг на Аракс*, срещу мъжете Иседони. Има някои, които разправят, че този народ е скитски. И още: “в посока към залеза това море, наречено Каспийско*, е преградено от Кавказ; а в посока към зората и към изгрева на слънцето се разкрива равнина, широка и необгледна (но не и пустиня!). Една съвсем малка част от тази равнина [източно от река Аракс (Сърдаря)] заемат Масагетите…” (Х* - І, 201, 204); Херодот разграничава и посоката на “зимното (изгрев-) слънце” от лятното място на слънчевия изгрев (Х* -І, 193)].

Българите обаче не посрещнали персиеца Кир ІІ “с хляб и сол” - вероятно защото участвали активно в политиката, във военните съюзи и действия из цялата територия на Двуречието - може би като блюстители на свещеното право, и поне заради това явно много добре познавали конюнгтурата от Египет и М. Азия до Индия. Херодот пише: “…Кир поверил Сарди на персиеца Табал, а превоза на златото – неговото и на останалите мидийци – на мидиеца Пактюес (Бактюес = Бактриеца). Самият той заминал за Екбатана, водейки със себе си Крез (пленения Цар на Лидия), без да слага в сметките си Йонийците на първо място. Вавилон му пречел, народът на Бактрите, Саките* и Египтяните също му създавали неприятности и срещу тях си поставил за цел да воюва сам, а срещу Йонийците щял да изпрати друг полководец.” (Х*, І, 153).

Херодот, обаче, не пише за военни действия на Кир в Бактрия, Партия, Согдиана и с друга област или народ в “широката и необятна равнина” между Каспийско море* и Аракс (Сърдаря). Съобщава само, че непосредствено преди сражението с Масагетите* Кир извикал Хистасп, син на Арсамес (Ашама, от там Аршакиди) – мъж от рода на Ахеменидите (! Ахеменидите се родеели с “Царете на Балх”, но следва да се отчете, че Херодот нарича Ахемениди всички владетели на Персия, без да отделя от тях Дариите*, които също са Ахемениди, но и Аршакиди).

Хистасп* е бащата на Дарий І*, и за него Херодот отбелязва, че е архонт на Бактрия още преди времето, когато Дарий І завладява имперския престол в Персия. На обвиненията на Кир ІІ, породените от пророческия сън на Персийския владетел, Хистасп* отвърнал: “Царю, не би могло да има в Персия човек, който да заговорничи срещу тебе; ако има, нека веднага да загине. Ти направи от заробените перси свободни хора и вместо други да ги управляват, сега те властват над всички. Щом съновидението ти съобщава, че моят син (бъдещият Дарий І*) подготвя бунт срещу тебе, аз ще ти го предам, за да го накажеш, както пожелаеш”. Хистасп изрекъл тези думи, а после преминал Аракс и отишъл в Персия, за да затвори сина си Дарий за разпита с Кир.” (Х* - І, 210). И в този текст, както на много други места, Херодот слага знак за равенство между “перси” и “бактри”, приемайки бактрите за неделима част от Персия (което е именно така по време на описваното събитие), въпреки че разглеждайки етносите вътре в самата Перися, той ги разграничава.

Прави впечатление и фактът, че Хистасп* не воювал с войските на Кир – бил извикан набързо от царя, защото явно владенията му били наблизо, и след като говорил с върховния владетел си отишъл обратно. Като “преминавайки Аракс” (Сърдаря*) от източния бряг на западния, той се завърнал именно в Бактрия. Ясно е, че ако Кир ІІ би повикал чрез своите вестоносци Хистасп от същинска Персия, отстояща на стотици километри и през трудните планински пътища в Иранската планинска област, то той е трябвало да чака толкова дълго време за тази среща, че да му се наложи да остави войната срещу Масагетите за следващата година. Същевременно Кир, стоящ на източния бряг на Аракс-Сърдаря – в исконните и неприкосновени по статуса на правото земи на Масагетите, той вече бил в активни военни действия с тях и нямал възможности да отлага дълго решителното сражение. Дарий пък, който бил достатъчно голям, за да прави заговори, не бил на възраст (нямал 21 години) да участва в сериозни военни действия, водени от персийците, въпреки че бил на военна служба (къде ?), която била задължение и чест за всеки млад мъж - т.е. по някакви причини, вероятно като престолонаследник на Бактрия, който следвало да наследи и жреческото върховенство в страната, Дарий бил освободен от военна повинност към етническия персо-мидийски цар и император, и от войните, водени от него. Във всички тези детайли отново прозира специалният статут на Бактрия-Балгхара. При това точно българската династия заплашва – както недвусмислено показва епизода с пророческия сън на Кир ІІ, властта на върховния владетел, който е първият персиец, завладял короната в Мидийско-Персийската държава, и точно Дарий - престолонаследника на Бактрия, завзема престола на Персия през 522 г.;

Апетитите към българската област се дължали на ключовото й положение, икономиката й и митническите приходи от големия стоков поток, преминаващ от там. Същевременно било по-изгодно могъщата бактрийска конница да бъде съюзник, отколкото враг - помнело се за Киаксар, “който обединил под своя власт земите на цялата Азия отвъд (на запад от) река Халис” (дн. р. Кизил-Ирмак в М. Азия, Турция). Той разбил Асирийците и превзел град Асур, но “докато обсаждал град Ниневия [в 616 г. пр. Хр.], бил нападнат от голяма войска скити” (Х*- І, 103). Според клинописни документи това станало малко преди да падне Ниневия в 614 г. пр. Хр., а Диодор (ІІ, 26) уточнява, че на помощ на град Ниневия тогава се притекла войска Бактри, които скоро отстъпили и преминали на страната на нападателите (Х* - І, бел.). Тоест Киаксар склюил договор с Бактрия, а вероятно и с бъдещия Набуку-Дара-цар ІІ (606-562, елин. Навухудоносор ІІ*) от Халдейската династия*, който през 605 г. разбил Египетския фараон Нехо (?-594; от ХХVІ династия) и се възкачил на трона на Вавилон. Вероятно в битката при Ниневия, според установения ред, Бактрийската войска била усилена с васални и съюзни Сакски* (номадски) отряди. Това дало 150 години по-късно предпоставка на Херодот да обърка Бактрите с Кимерийците (вж. Скити*, Сармати*), които навлезли в Азия откъм Северното Черноморие – тоест от към противоположната на Бактрия* посока (в хрониката на Гази Барадж /1229-1246/, писана по по-древни източници, се казва, че Кимерийците са по произход също от сродните на Древните българи етноси, което ги обединява със Скити*, Сармати*, Саки* и другите др.-ираноезични народи и племена от района на север от Куш и Хиндукуш);

След смъртта на кратко царувалия Камбиз ІІ (529-522) Персия започнала да се разпада (при узурпаторите-магове Навухудоносор ІІІ и Навухудоносор ІV), но Дарий І* (522-486) бързо я възстановил и още през същата 522 г. наложил отново единна власт над империята. Българският кан Хистасп* - бащата на Дарий І*, който приживе вер. бил и висшият жрец в държавата (а след кончината си Бог-закрилник на своя народ и пратеник на Господа), продължил да бъде самовластен управник в Бактрийското си царство (! Персия* е Царство на Царствата). В завоевателните войни на Дарий І* участвали много военачалници от български произход, което е свързано и с високото положение на Бактрия (Балхара, Бългхара - България), и с въпроса за родството между Ахеменидите и Българите: Харпаг*; Артафрен (1)* - управител на Сарди; Ойбар* - син на Мегабикс* (името, както и повечето названия, е елинска транскрипция, която често е доста встрани от оригинала, срв. елин. Саргон = асир. Шарукин*) и управител на Даскилейон; Мардона*, син на Гобрю* (Гобрюас = Кхобра /Кобра*/ - от Кхоубра = Кубрат*) и на сестра на Дарий І, женен за дъщерята на Дарий І - Артозостре*, братовчед на Ксеркс І (Х* - VІІ, 5); Артафрен (2)* - синът на Артафрен (1)* и племенник на Датис (мидиец по произход, т.е. живеещ и управляващ в Мидия);

Също Артабан* син на Хистасп* (вж Ис*, Иста*, срв. Испор*), брат на Дарий І (Х*-VІІ, 11) и чичо на Ксеркс І (486-465, Ксеркс І е: “син на Дарий І, син на Хистапс*, син на Арсама*, син на Ариарамна*, син на Тейспа*, син на Кир* /Кира/, син на Камбис*, син на Тейспес*, син на Ахаймена*”; Х*-VІІ, 11); Арсама* - “син на Дарий І и Артюстоне (Артестона*), дъщеря на Кир, която Дарий обичал най-много от жените си и на която поръчал да направят статуя от ковано злато” (Х*-VІІ, 69); Гобрю (Кубер*) - син на Дарий І и Артюстоне - предводител на Мариандините, Лигюните и Сирийците в похода на Ксеркс І към Балканите; Басака* (срв. Бес*) - син на Артабан и предводител на “Траките от Азия” в похода на Ксеркс І; Бадра* - син на Хюстанес (Хистан*) и главен военачалник на Ксеркс; Масистес (срв Саса*) - брат на Ксеркс и син на Дарий І (срв. Машу*; Масистес “се посъветвал със синовете си и се отправил към Бактра заедно с тях и, разбира се, и с някои други, за да вдигне на бунт областта на Бактра и да причини най-големи злини на Царя. И това щяло да стане… защото те /бактрийците/ го обичали, той бил управител на Бактра” - т.е. сатрап, който наследил баща си Хистасп като властелин на Бактрия, когато брат му Дарий І* бил император), и пр.

Не могат да се пренебрегват и такива имена като Ариомарда* - “син на Дарий І и Пармюс (от Парити: “лети”) - дъщеря на Смердис, син на Кир”; Артаюкта* син на Херасма*; Фарандат* (вж Фа*, Фарн*) син на Теасп*; Масиста* - син на Сиромитра* (Царо-Митра, срв. и Сизимитра*); Сандока* (Сандокес; Х*-VІІ,194) - царски съдия при Дарий І и предводител на част от персийската флота при Ксеркс; Мардонта* - син на Багайа (срв. Багаин*); Тритантайхма (от Трита*) – син на Артабан* (брат на Дарий І). Първата жена на Дарий І била дъщеря на Гобрю/ас (Кубрат*), а най-големият им син – съперник за престола на Ксеркс (син от втората жена на Дарий І - Атоса, дъщеря на Кир ІІ /559-529/), се казва, според елинската транскрибция на Херодот, Артобадзан* (Х* - VІІ, 2).

Към това трябва да се прибави, че т.н. Перси* (вж. Парти*, Партия*) никога не споменават Българите (Бактрите и Партите*) като завладяно или чуждо население - нпр. Херодот преразказва една реч на Мардона* пред Ксеркс, в която той казва: “Би било срам за нас, ако не накажем Елините, които първи започнаха несправедливостите, след като завладяхме и направихме свои роби Саките*, Индийците, Етиопците, Асирийците и много други народи, които не бяха направили нищо несправедливо срещу Персите, ами само защото ние искахме да прибавим повече мощ към страната си. От какво се страхуваме? Колко много могат да се съберат те? Ние знаем как те се сражават, знаем, че войската им е слаба; ние сме подчинили на нашата власт техни чада, тези, които живеят в нашата земя, наречени Йонийци, Еолийци и Дорийци” (Х*-VІІ, 9). Едва ли в плоскостта на това изказване не би била спомената Бактрия (Балхара), ако беше смятана за чужда страна и при положение, че тя е основен донор на Персийската хазна и важен търговски, пътен и митнически възел. Но тя не е спомената като чужда или завоювана и в надписа на Дарий І, отбелязващ възкачването му на престола в 522 г. пр. Хр. (вж. Парти*);

За някои обичаи на българите през VІ-V в. пр. Хр. можем да съдим по разказите на Херодот (V в. пр. Хр.). Нпр. при смъртта на Цар (чети: Кан*), от цялата страна или област “се събират на едно и също място хиляди...и всички, заедно с жените си, си удрят ревностно челата и надигат безкрайни вопли; заявяват, че отишлият си Цар е бил най-добър от всички. Ако някой Цар умре на война, приготвят му изображение и го изнасят за погребение в богато наредено ложе. Десет дни, след като го погребат, не става пазар и съветът не заседава - през тези дни народът скърби. Спартанците имат и един друг обичай, по който си приличат с Персите, и той е следният: щом умре Царят и когато друг стане Цар, всъпващият в длъжност освобождава от дългове всеки..., който дължи нещо на царя или на държавата. При Персите седящият на престола Цар опрощава дължимите отпреди данъци на всички градове.” (Х*-VІ, 58, 59);

Почти в началото на своята “История”, писана и допълвана от 450 до 470-80 г. пр. Хр., Херодот представя обичаите на “персите”, което до голяма степен се отнася до Древните българи. Още повече, че по негово време - средата и втората половина на V в. пр. Хр., Персия вече от 70-90 години била управлявана от бактрийската династия на Дарий І* (522-486). При това от 513 г. пр. Хр. Персия владеела Южните Балкани – днешна България с Европейска Турция, Р. Македония и Северна Гърция с част от Тесалия (Южните български етнически граници от ІV-ХХ век на Балканите повтарят персийските граници от времето на Дарий І* и Ксеркс. Това предполага, че е възможно заселването на българите в тези владени от Рим-Византия територии да е ставало при отчитане на позициите от V в. пр. Хр., които, във връзка със съдбовността на събитията за елините, вероятно са се помнели. При това в хрониките се подчертава, че “българи, влъхви и перси са едно и също”, като под влъхви: “вътрешни, жители на вътрешната област или земя”, следва вероятно да се разбира “мидийци”). Така Херодот можел да наблюдава отблизо “персите”, чиито вишестоящи били често бактри (българи), а те пък се ограждали с бактриски благородници, гвардейци-офицери и войскови части. Ето какво пише хронистът, като в изложената фактология ясно се виждат паралелите с характерни за средновековните и съвременните българи черти:

“Персите, знаем, имат такива обичаи, че статуи, храмове, олтари не правят и не строят. Напротив – обвиняват в безумие тези, които ги правят, защото, според мене, не са смятали като елините, че боговете и хората имат една и съща природа (вж. Шумеро-Акадска митология*, Иранска митология*, Заратустра*). Те имат обичая да извършват жертвоприношения в чест на Зевс (Ахурамазда*, а също Митра* и Слънцето – Шамаш*, Фа*, Фарн*, Мада* и пр.), като се качват на най-високите места на планините и целия Небосвод наричат Зевс (“Върховен бог”, Тан*, Ан*, Ану*, вж. Тангра*, Могила*, Балкан*, Танкан*; “Небето, Светлината, Небосвода” са дело на Ахурамазда* - Х*, І, бел.). Жертва принасят и на Слънцето (Шамаш*, Сама*, Фарн*, Митра*), и на Луната (Син*), и на Земята (Ищар*, Ардви*, Сура*), и на Огъня (Атар*), и на Водата (Ардви*, Арда*; и Мада* е свързан с водата), и на Ветровете (Вайу*, Веретранга*) [вж. Иранска митология*]. Само на тези божества принасят жертви от стари времена. Освен това те са се научили от Асирийците и Арабите да жертвуват в чест на Афродита Урания – асирийците я наричат Мюлита, арабите – Алилат, а персите – Митра* [но Митра* е мъжко божество, което Херодот определя като женско заради завършващата гласна “а”, докато на Афродита – елинската богиня на красотата и любовта, би съответствала персийската Анахит (Ардви-Сура-Анахит*) = Афродита Анаитис, присъединявана често към култа на Митра* (Х* - І, бел.), или по-вероятно Ищар* (Ишхара) – източно-др.-иранската Богиня на плодородието, на плътската любов, на войната, на справедливостта и на съда, защото в най-стария и почитан елински храм на Афродита-Урания – на остров Китера, дървената й статуя я изобразявала тази ипостаза на богинята именно въоръжена, МН*].

Ето какъв е установеният обичай на жертвоприношение у персите в чест на споменатите богове. Не издигат олтари, нито разпалват огън, когато искат да принесат жертва. Не правят възлияние, не използват флейта, нито ленти, нито жертвен ечемик. Ако някой иска да принесе жертва на един или друг бог, след като заведе жертвата на чисто място, призовава божеството, увенчан самият той с тиара, най-вече от миртови клонки. Не е позволено принасящият жертва да измолва блага единствено за собственото си благополучие; той се моли за всички перси да са добре, а и за царя. Разбира се и себе си включва в числото на всички... След като разсече на части жертвеното животно и изпече месото, постила трева, колкото се може по-мека, най-вече детелина, и върху нея поставя всичкото месо. След като нареди парчетата, един мъж маг*, който присъства там, започва да прави теогония (по-точно изброяване на божествата и атрибутите, и припомняне на подвизите на тези божества) – така наричат припяването – защото без маг според обичаят им не правят жертвоприношения. Като почака малко, жертвопринасящия отнася месото в къщи и прави с него каквото иска (поделя го с близки и познати за възхвала на божеството, както е прието да се прави и до днес).

Имат обичая измежду всички дни в годината да почитат оня ден, в който се е родил всеки един от тях (явно този обичай не бил характерен за елините). На този ден те смятат за редно пред тях да се слага повече ядене. Богатите на този ден нареждат да им се поднесе вол, кон, камила или магаре, опечени цели в пещ, а бедните – дребен добитък. Персите ядат малко гостби, а повече десерти, но не поднесени наведнъж. Заради това персите твърдят, че елините, хранейки се с гостби, си остават гладни; защото след яденето не им поднасят нищо свестно – ако им поднасяха, нямаше да спрат да ядат. Персите са отдадени твърде много на виното (българите пият вино от грозде, докато финикийци, египтени, араби и пр. употребяват главно палмово, финиково, смокиново и др. вина). Не им е позволено нито да повръщат, нито да пикаят в присъствието на някой друг (този вид морал, свързан с нечистите сили и поведение, е толкова съхранен до днес у българите, че лекарите в България говорят за “срам” у пациентите да разкрият своите болки и болести, които се смятат за дело на злото и от там – за неморални; при това традиционния закон, свързан с божиите категории Добро и Зло, повелява, че “каквото им е забранено да правят, това им е забранено и да говорят”). Тези обичаи се пазят така. От друга страна имат навика да се съветват по най-сериозни работи пияни. Това, което им допада тогава, на другия ден, вече изтрезнели, им го предлага (припомня) домакинът, в чиято къща са се събрали на съвет. И ако на трезво им хареса, приемат го; каквото трезви са решили, още веднъж го обмислят, след като си пийнат.

Когато се срещнат на пътя двама души, по следното може да се познае дали са равни: целуват се по устата, вместо да се поздравят с думи; бъде ли единият с малко по-нисоко положение, целуват се по бузите, а ако е много по-долен по род – пада на колене и ничком се покланя.

Персите почитат – разбира се, след себе си – най-напред най-близките си съседни народи. На второ място – тези, които следват след най-близките съседи, и после продължават според разстоянието; най не почитат онези, които живеят най-далече. Защото смятат, че те самите са далеч най-добрите във всяко отношение (срв.: Балгхара-Бактрия е благословена земя), че другите са привързани към добродетелта дотолкова, доколкото както казахме, са отдалечени от тях, а онези, които живеят най-далече, смятат за най-лоши (в този аспект следва да се разглеждат отношенията с васалните и съседните етноси, нпр. с Готите*, по-късно - между България и Византия, а след 1190 г. и със Сърбия*, и пр.). По времето на мидийската държава народите властвали един над друг: мидийците* над всички перси* и над най-близко живеещите до тях; те пък – над тези, с които граничат; последните на свой ред над останалите, разбира се, според мярката за почит у персите (! с възцаряването на Дарий І* през 522 г. пр. Хр. властвала Бактрийската династия). Работата вървяла и един народ имал и властта (над цялата многоетническа държава), и бил опекун над някой друг (народ, който пък имал властта над трети народи)

Всички имат много законни жени, а пък наложниците им са още повече. За добър мъж те приемат онзи, който освен дето се бие храбро, може да покаже и много деца (което обяснява броя на жените и наложниците). На този, който покаже най-много (деца), царят всяка година изпраща дарове. Смятат, че да имаш много деца – това е сила. Синовете си учат от 5 до 20-годишна възраст само на три неща – да яздят кон, да стрелят с лък и да говорят истината (вж. Арштат*). Преди да е станало на 5 години, момчето не се явява пред баща си, а живее при жените; това се прави заради следното: ако момчето умре, докато подраства, бащата да не изпита никаква мъка.

Разбира се, аз одобрявам този обичай (който е непознат у елините), както и този, че дори и царят не осъжда на смърт никога само за едно провинение, че никой персиец не осъжда за едно провинение никого от своя дом на изпитание, от което няма връщане. Чак след като пресметне и намери, че провиненията са повече и по-големи от добрите дела, които лицето е извършило, чак тогава дава воля на яда си. Никога, твърдят те, не се е случвало някой да убие собствения си баща или собствената си майка... Необичайно е несъмнено, твърдят те, истинският родител да умре от ръката на собствения си син.

Каквото им е забранено (от религията и традиционния морал) да правят, това им е забранено и да говорят. За най-срамно се смята да се лъже (вж. Арштат*, Арща); на второ място – да се правят дългове поради много причини и най-вече затова, твърдят, че човекът, който прави дългове, е неизбежно принуден и да лъже. Ако някой гражданин е хванал проказа или бяла болест, той не слиза в града, нито се вижда с останалите перси; твърдят, че такива болести прихваща онзи, който е съгрешил спрямо Слънцето;всеки чужденец, прихванал някоя от тези болести, бива изгонван от страната, както и белите гълъби, обвинени в същото. В река не пикаят и не плюят; не си мият ръщете (в река) и не допускат някой друг да го прави – към реките изпитват най-голямо страхопочитание. И още нещо – персите не го забелязват, но ние сме го забелязали: поради това, че са подобни на телесните им качества и величието на душевните, имената им завършват винаги на една и съща буква – дорийците я наричат “сан”, а йонийците “сигма”  (става дума за корените в мъжките имена, като тази буква най-вер. не трябва да се вокализира, вж. Х* - І, бел.; по същия начин не трябва да се вокализират някои букви в ст.-българския език, нпр. графиката Исьперихъ или Асъпарухъ се вокализира Исперих* или Аспарух*, което може да се види в елин. Isperih/os или в груз.- Аспарук*)…

Има и друг обичай, за който се говори скришом, а не открито – отнася се за умрелите. Трупът на мъжа персиец, разправят, никога не бива погребан, преди да е бил влачен от птица или от куче (Веретранга* е Бога на воините, а и на превъплащенията – превръща се във вятър и в сокол, което може да се свърже с прераждането и с живота на починалия в Подземното царство; кучето е свещено животно за българите и е свързано със Сраоша* и преминаването на умрелите след смъртта си през съд, провеждан от Митра*, Рашна* и Сраоша* на моста Чинват*). Знаем сигурно, че маговете правят това, защото го правят съвсем явно. Персите овосъчават трупа (т.е. с пчелен восък; пчелните продукти се почитат високо от българите – вж. Анигал*, като и жертвата-Бъдник* се запечатва с восък и мед) и тогава го заравят в земята. Маговете се отличават много от останалите хора и от египетските жреци: последните смятат за нечестиво да убиват живо същество освен тези за жертвоприношение. Маговете обаче убиват собственоръчно всякакви живи същества с изключение на куче и човек – смятат го за голям подвиг. Убиват без разлика мравки и змии, както и други влечуги и пернати (змията е на почит у българите, което подсказва, че вероятно умъртвяванията били свързани с определени култове).” (Х* - І, 131-140);

Интересен детайл, свързан с образа на Бактрия и столицата Балх* или Бактра, е, че персийските военачалници поискали от своите съюзници-елини “да заплашат” сънародниците си – останали в лигата на град Милет, с който Персия воюва по време на Йонийското въстание - с това, “че като бъдат победени в битката, ще бъдат заробени, че синовете им ще бъдат скопени, а момичетата ще бъдат отвлечени в Бактра” (Х*- VІ, 9/10; на друго место Херодот /VІ, 32/ пише: “Щом станали господари на градовете, /Персите/ подбрали най-хубавите момчета, скопили ги и ги направили евнуси, а най-красивите девойки завлекли при Царя.”). Споменаването на Бактра (град Балх* или държавата Бактрия* - Балхара*, Балгхара* или Балкхара*) в тази светлина вер. има две страни. Първо, тя била най-отдалечената земя от Йония. И второ - била много известен, голям и богат, традиционен пазарен център, където една от стоките са младите жени. Нали точно от там идвали индийските куртизанки, които стигали до Предна Азия и Йония, Египет и Европа. Но тази заплаха свързва Бактрия (Балхара) не толкова с известността й, колкото с важността й за Персийската империя. Едва ли е случайно това, че Ксеркс І* (486-465) мести от Дидима (до Милет, М. Азия) точно в Бактрия едно от трите най-големи Елински светилища (съпоставимо с Делфийското) на Бог Аполон, заедно с Оракула му (Х*- VІ, 19, 20);

На Херодот дължим и описание на българската (бактрийската) войска по време на похода на Ксеркс към Атина и Спарта. То трябва да се съпостави с описанието на Асирийската войска от времето на (вж) Шарукин ІІ* (Саргон ІІ), която поради активността си в района на Предна и Ср. Азия налагала “армейската мода”, за да се разберат по-точно както детайлите, така и промените, които са настъпили м/у вт. пол. на ІХ и нач. на V в. пр. Хр.: “На главите си Бактрите носели нещо твърде подобно на това, което носели Мидийците (“меки шапки наречени тиари” - вер. българите носели познатия ни и до днес вид Калпак*, независимо дали бил с козина или без козина, който ползвали и като шлем, и като отличителен белег за род, професия и степен), лъковете им били от местна (бактрийска) тръстика, носели къси пики” (вер. по две пики - вж Х*). Освен това “около тялото /носели/ шарени дълги дрехи с ръкави (Антерия*, Куртка*), [цала] ризница (и/или) къс железни люспи на вид подобни на рибешки (според превода с “ризница” се определят и направените от лен или кожа предпазни облекла); около крайниците си носели потури - анаксюриди (срв. Антерия*; вер. Потури* - при това началото на “анаксюриди” е съпоставимо с антерия /от Ан*: небе, външен, горен/, а втората част “-ксюриди” съответства на “-чуриди”, срв Чорапи*) - а вместо метални щитове носели гери (Gerron - щит с изплетена от пръчки основа и опъната над тях кожа - б.р. на Х*). Под тях висели колчаните им; носели... големи лъкове и стрели от тръстика; освен това от поясите им висели покрай дясното бедро кинжали”. На друго място се описва облекло на военачалник: “със златна ризница на люспи, върху която бил облякъл пурпорен хитон” (Х*- ІХ, 22).

Във войската на Ксеркс, по реда си, участвали следните етноси: Перси (наричани по-рано Кефени, а съседите им Артайой), Мидийци, Асирийци, Бактри, Амюриги (Саки* = Скити), Индийци, Арии, Парти, Хоразми, Согди, Гандари, Дадики, Каспи, Саранги, Пактюи, Утии, Мюки, Парикани, Араби, Етиопци от изтока (с права коса) и Етиопци от Либия (“с най-къдравата коса от всички хора”), Пафлагонци, Лигюи, Матиени, Сирийци (наричани от персите Кападокийци), Мариандини, Фриги (Бриги, дошли от Балканите в Азия), Арменци (“фригийски колонисти”), Лидийци (“някога... наричани Меонийци”), Мизи (“Лидийски колонисти и по името на планината Олимп /в Мала Азия/, се наричали Олимпиени”), Траки (“преминавайки в Азия, те били наричани Битюни; …преди това се наричали Стрюмонии и живеели на брега на Стримон”, дн. Струма*), Меонци кабелеи (“наричани Ласении”), Милюи, Мосхи, Тибарени, Макрони, Мосюнойки, Мари, Колхи (в Колхида), Алароди, Саспейри, Островните народи от Червено море (“където Царят изпращал т.н. изгнаници”). Освен това в състава на армията влизали тракийски, елински и финикийски войски от европейските (Балканските и островните) владения на Персия и васалите й.

Вижда се, че българите са сред първите четири народа, а се прави и следната бележка: “Тези (всички) народи яздят коне, но не всички докарали конници, а само следните. Персийските конници били снаряжени по същия начин, както и пехотата им, с изключение на това, че някои от тях имали на главите си медни и златни предмети. Има едни номади, които се наричат Сагартии (Сагартия е м/у Персия и Бактрия). Те са Персийски народ и езикът им е персийски, снаряжението им по направа било нещо средно между персийско и пактюрийско (бактрийско?): те доставили 8 000 конница (от общо 80 000); обичаят им е да носят медни или железни доспехи, освен кинжали, употребяват въжета, изплетени от кожа ремъци, и доверявайки се на тях, тръгват на война. В битката тези хора правят следното: стигнат ли до ръкопашен бой с неприятеля си, те хвърлят въжетата, които имат на края примка (вж Аркан*), и каквото хванат, без значение дали е кон или човек, дърпат го към себе си (срв използването на примки при битките на Калоян* с кръстоносците)... Мидийците имали същото снаряжение, както и пехотата им; Кисиите - по същия начин. Индийците използвали същото снаряжение... /но/ в колесниците впрягали коне и (!) диви магарета. Бактрите били снаряжени по същия начин, както и пехотата; подобно било положението и при Каспиите”. Конница имали още Либийци (“всички карали колесници”), Парикании и Араби (“всички карали камили, които не отстъпвали по бързина на конете” и “били последни в бойния ред, защото конете не можели да понасят камилите”) - “Тези народи единствени доставили конница; броят на конницата бил осемдесет хиляди, без да се броят камилите и колесниците” (Х*-VІІ, 61-88).

Интерес представлява разликата, която Херодот прави между отделните етно и географски групи, нпр. между Мидийци* и Арии*. Мидийците “всички някога ги наричали Арии, но когато Медея, родом от Колхида, дошла от Атина у Ариите, те [...] си променили името”. Същевременно “Ариите били въоръжени с Мидийски лъкове, а във всичко останало като Бактрите - това разграничава по-южните Арии - Мидийците, от северните Арии, които запазили старото си име, като същевременно подсказва, че северните Арии са съседи на Бактрите. Подобно нещо се твърди и в древната Арменска география, която поставя българите “в Апахтарк (Партия*, срв. авест. ара-, *apah-: “про, пре; проход, път към”, tūras-: “бърз”, apara-: “заден, по-отделен”)... между Арея и Туркестан, при Имеон”, където “живеят 15 народа, които са стари търговски и занаятчийски… А между тях живеят 43 номадски скитнически премена.” (ПД*).

След това Херодот казва: “Партите*, Хоразмите, Согдите, Гандариите и Дадиките имали същото снаряжение като Бактрите (Х*-VІІ, 66) - изброяване, което сочи географски близките до Бактрите общности, потвърждава приоритета на Бактрийците в този район, може би фиксира Сарматите* като отделна културна група и отделя живеещите на юг Перси* от живеещите над тях - на север, етноси. От други източници се знае, че Хоразмите (Хорезмийци или Холезмийци) са съседи на Българите (Бактрите) и са определяни като отделен народ и част от общността на Сарматската група народи, която се формира много преди нахлуването на Тюрките към ср. на ІІ-І в. пр. Хр.; че Согдияна е географска област, в която живеят и Бактри; че Българите са определяни и като Парти*.

Същевременно Парти и Партия* е в опозиция с Перси и Персия*, чието население се споменава като Еламити и родствени с жителите на Елам (Еламите) - срв Анти и Славини (вж Славяни*), Остготи и Вестготи (вж Варвари*). От това следва, че областта Партия, чието име понякога се ползва като събирателно за всички сродни народи, живеещи на С. от Еламитите (което не изключва както културната, така и етническа връзка м/у Еламити и Парти, ако, разбирасе, има такава), е ограничена на З. от района на Каспиите (в крайбрежните райони на Ю. и И. от Каспийско море*), от река Кабул на ЮИ - включващо и Кандахара (Гандариите), и от поселенията на Скитите* на И. и С. от Яксарта* (Сърдаря*). Това, че Персия била възстановена географски през ІІІ в. пр. Хр. под името Партия, говори, че в основата на управлението й стояли князете на народите м/у областите Бактрияна и Парсу (Персия), което не изключва и прякото участие на някои от Бактрийските велможи в живота на Елинистичната държава Партия (250 г. пр. Хр. – 224/6 г. сл. Хр.) - още повече, че етническите Парти не стоят на нужната висота като управляваща прислойка, ресурсна мощ и големина, за да държат властта;

За военният бит на българите от това време може да се съди по.............




Гласувай:
1



1. dobrodan - Сядайте да пишете учебник, а не блогови статии :),
06.03.2020 23:00
току-виж го одобрят в нашето Министерство!
Или поне книга....да я има, да се знае.....
Толкова труд.....а народът спи и сънува лотарията.......
цитирай
2. dichodichev1 - История на Българите
07.03.2020 00:12
Дано.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 111522
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031