Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.03 14:19 - История на Древните Българите и на съвременнинте българи на запад от реките Волга и Дон (3)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 258 Коментари: 3 Гласове:
2



 Изводите, които могат да се направят от цитираните данни, са:

1.  Всички генетични групи, посочени в изследването, са формирани преди 60 000 до 12 000 и 10 000 г., тоест по време на Ледниковия период (~73000-8300 г. пр. Хр.) и в пряка връзка с разпространението на Хомо сапиенс в региона на Стария Свят и по-точно в Евразия, южно от 50-тия паралел (вж. карта: 001-4, Ледников период…). И всичко това е станало преди етническото формиране на българите в началото на VІ хилядолетие пр. Хр. (а по-точно около слънце-календарните 5850-5792 г. пр. Хр.), и доста много преди поява и формиране на Траките на Балканите към и след средата на ІІ хилядолетие преди Христа.

2.  Българите стават обособен и самоопределящ се етнос в началото на втората пета (5792 г. пр. Хр.) на VІ хдл. пр. Хр. – т.е. много преди поява на Траките след средата на ІІ хдл. пр. Хр., затова не може да се твърди, че сегашните българи са кръвни и генетични наследници на траките.

При това се знае, че преди по-масовото заселване на Българите на юг от Долни Дунав през VІ век сл. Хр. (Булгар /4/* и Булгар /2/*), териториите на Мизия и Тракия били съвсем опустошени и обезлюдени от византийско население (ТИП*), вероятно още след 491-492 г., по време на дългата и непримирима война между Българския кан Реан* или Хрун ІІІ* (488-521) и Византийския император Анастасий І (491-518), но пък пили населени с българи;

Тази война на Хрун ІІІ продължила и след смъртта на Анастасий І, когато на Византийския трон се възкачил Юстин І (518-527), като в този период Византия владеела на Балканите единствено Константинопол, скрит зад току-що построената т.н. Дългата стена*; а пък същевременно по това време Траките вече били толкова ромеизирани, че българите ги приравнявали към византийците;

[В допълнение има достатъчно запазени реалистични портрети на траки и тракийки, затова можем да говорим за типова или антропологична разлика между траки и българи. Както и за различията в културата на двата етноса (нпр. траките ползват ограничен брой коне в бита и в сраженията, подобно на Келтите*, докато цялата войска на българите е конна и бронирана, и дори определена част от бойците трябвало да се спешават, за да изпълняват ролята на пехота по време на сражение; българската конница, наричана по-често “бактрийска”, е много добре известна и на Херодот /ок. 495-425/, и на Александър ІІІ Велики /356-323/). Опитите на някои български учени-траколози от творческа или някоя умишлена немощ (нпр. целенасочено не се прави паралел на др.-персийски и тракийски артефакти от периода V-І в. пр. Хр.) да представят Кукери*, Нестинари* и прочее стари български и с български имена традиции за уж “тракийски”, като при това напълно се игнорира др.-ирано-българската (вж. Хипер-Бореи*), заратустрийската (Заратустра*) и др.-персо-елинистичната културни линии и тяхната единност, води до нереалистични изводи и отричане на факта, че елинската и елинистичната култура се гради и базира именно върху фундамента и традициите на имперската др.-ирано-индийска и асиро-вавилоно-др.-персийска култура, за което поне до ІІІ век от новата ера елини и римляни са знаели много добре и не са го отричали (ДЛ*)];

3.  Българите, а по-точно Древните българи, са здраво свързани с етносите от района между Каспийско море*, масива Танкан* (кит. Тян-Шян*) и Източното Средиземноморие, което включва и земите на древен Шумер*, Акад и цялото Двуречие* (Месопотамия). Всъщност става въпрос за тъй наречените земи на Сим* или Симитски земи, които стигали на изток до езерото Балхаш* (от Сърдаря* до и около Балхаш живеели през V в. пр. Хр. Масагетите* или Саки* /Х*/, а според Библията по волята на Господа именно там е заточен Каин* “да обработва земята”, след като убил номада-скотовъдец Авел), до Средна Индия и може би чак до района на р. Ганг, и на юг до земите на арабите на Арабския полуостров.

Важен факт е, че Симитските земи били населени поне до 160-100 г. пр. Хр. изключително само с ЕВРОПЕИДИ (бели хора), което се потвърждава от археологическите находки (вж. Тарима*, Анау*). Тюрко-монголите стигнали от Източна Азия на запад до река Сърдаря и до областта Согдиана* едва към 160-100 г. пр. Хр., когато бъдещите Европейски българи вече се били настанили в района на Северен Кавказ (ДТ*, др.-арменската география Ашхарацуйц и др.); а пък Китайците направили първите си разузнавателни военни походи на запад от Китай и стигнали до масива Танкан* (кит. Тян-Шян*) чак в периода 127-121 г. пр. Хр.;

 

*

Посочените по-горе генетични данни напълно се потвърждава и от последните, публикувани през октомври 2016-2018 г. най-модерни генетични изследвания на академията на науките – БАН, които също констатират голямата генетична (а това значи и културна) близост между българите и италианците – http://www.budnaera.com/2013-04/2013-10-08_08.html, а също и от обнародваните през 2018 г. най-нови генетични изследвания (btv, NOVA-tv и др.); и то както за факта, че българите нямат нищо общо с траки* и славяни*, така и като качествена разлика спрямо установената формална близост и между българи и "гърци*", която обаче се дължи преимуществено на факта, че цялата Северна Гърция чак до планината Хеликон (Helicon) – бълг. Загора* (Zagora), а и Южна Гърция до Пелопонес, както и доста от Егейските острови, са населени плътно и безспорно със същински ЕТНИЧЕСКИ БЪЛГАРИ – християни и българомохамедани или т.н. помаци*, а не с някакво омесено кръвно (т.е. генетично) по своя произход – чрез смесени бракове – българо-гръцко население.

Същевременно изводът на изследователите от БАН е абсолютно категоричен: “българите нямат нищо общо със славяните!“ …

*

От съпоставянето и обобщаването на конкретните факти се вижда, че дошлите в Европейските земи Българи са Европеиди и Симити, които се установяват в Източна Европа (в Северен Кавказ) едва през ІІ век пр. Хр., като част от Партското царство* (ок. 250 г. пр. Хр. – 224 г. от н.е.). Те са създадени като етнос според генетичните изследвания към 5800 (5792) г. пр. Хр. (ИК*) и живеят до ІІ век пр. Хр. на юг от 45-тия паралел в Западна Азия, северно от Хиндокуш*, между Танкан* (кит. Тян-Шян*) и Каспийско море*, обвързани са родствено и политически с Шумери*, Асиро-Вавилонци, Мидийци* (Влъхви*) и Древноперсийската династия Дарии* (522-305), и затова няма как да са свързани с Траките – живеещи на Балканите от втората половина на ІІ хилядолетие пр. Хр. Още по-малко може да има нещо общо между генетиката и произхода на Българите и на Склавите* (Славяните*), които се появили в Света, а конкретно в Северната част на Средна Европа, едва през VІ в. сл. Хр. (СЛ*) и то северно от 50-тия паралел (където на Балтийския бряг през 130-160 г. от н.е. Пролемей поставя т.н. Венеди или Венети, приемани уж за първосклави или първославяни), като мигрират от Средна Европа към Източна Европа най-вече в земите на север от 50-тия паралел, което е напълно обратно на посоката на придвижване на Българите от Западна Азия и Северен Кавказ към Средна Европа в района между 50-ти и 35-ти паралел (етнически сърби*, хървати, босненци, гърци* и пр. южни полуномади-склави са въдворени в тези земи от България и Византия през VІ и VІІ в. от н.е.). Не е напълно изключено Склавите да са придобили гени от номадите Скити*, които са родствени културно и езиково (но може би не и етнически) с уседналите градостроители Българи (ИБИ*), но такова Скито-Склаво родство тепърва трябва да се изследва и докаже;

***

Етногрупата (народът) на Древните българи живее в района на Апартах или А-Партах (Партия*), тоест Портата (вратата към Светите земи, към Едем* и към Имеон*, към Божия дом, Божията планина* и Божията река). Този Апартах (Партия*, Портата), за който пише и Херодот (ок. 495-425 г. пр. Хр.) – прадставяйки го за огромна плодородна равнина на север от Хиндукуш (Х*), се намира между Арея (Иранската планинска област) и Туркестан (също “Туран“ и/или “Стария Туран“ – по името на бога Ξάρα и на планинския масив Тара* = Хара*, Хон*, Сара*, Имеон*, Машу* и пр.), като последното название – т.е. “Туркестан“ – се появило много по-късно (част от пасищните земи на Согдиана* са населени с тюрки за първи път от 160-100 г. пр. Хр., но сведението е записано в арменската география “Ашхарацуйц“ и в следващи нейни преписи доста по-късно – към IV-VI век и след това, поради което старите данни и новите дадености са често смесени и преплетени едни с други).

Апартах обхващал земите на юг от 50-тия паралел и полетата на изток до Алтай и Балхаш*, и на запад от масива на Танкан* (кит. Тян-Шян*) и Памир*. През късния период – през ІІІ век и началото на ІІ в. пр. Хр., в Апартах, чиито размери са приблизително 500 км на 2000 км от юг на север и още толкова от северозапад на изток или заедно с планинските полета били обитаеми общо между 1,5 млн. кмІ и 2 милиона кмІ, живеят съвместно доста етноси – “15 народа, които са стари занаятчийски и търговски народи”, и “43 номадски скитнически племена”.

Тези 15 + 43 етноси са носители на различна по вид и по степен собствена култура, която под влияние на най-развитите в областта народи придобива сравнително единен общ облик, независимо от разнородността между уседналите земеделци и номадите-скотовъдци, и като се отчита това. Същевременно Симитите* – отделна културно-езикова група, формирана след Потопа* от ср. на ХІV хдл пр. Хр. или след Библейския Потоп (станал вероятно между 7 000 и 5 600 г. пр. Хр.), клон от която са Д.Б. – заемат Централната част от Месопотамия (нпр. Акад), чиято територия е в единство с обитаваните от Българите земи на Север или СИ от там.

За източно разположение на Симити* говори и Херодот (ок. 495/485-425):

“Финикийците – разказват персите (т.е. жителите на Персия, в това число и Древните българи, а не етническите перси) – идвайки от така нареченото Червено море, достигнали бреговете на това море (Средиземно, Медитеранско) и заселвайки се по тези места, където и сега живеят (Финикия, приблизинелно дн. Ливан), веднага се впуснали в дълги плавания, превозвайки товари от Египет и Асирия” (Х* - І, 1; VІІ, 89). А също: “Някога те [Киликийците, обитаващи Тарс* и областта му, днес в Турция, където близката планина по-късно е наречена Булгар-даг*] се наричали Хюпахаи и името си взели от Киликс, син на финикиеца Агенор.” (Х* - VІІ, 90);

Същевременно Херодот не пропуска да отбележи и културната инвазия на Западна Азия, част от която са Древните българи, спрямо Изт. Средиземноморие и в частност към Елада, което седем века по-късно е тема и за Диоген Лаерций (кр. на ІІІ в.). За нея Херодот подчертава:

“Финикийците, които дошли с Кадъм (баща на Семела или Симела, майката на Бога на лозата, на виното от грозде и на винените обреди Дионис = Бакхус, вж. Бактрия*) и към които принадлежали Гефюреите [/те/ били финикийци, потомци на онези, които дошли заедно с Кадъм в земята, която сега се нарича Беотия (граничеща на юг с Атика и Коринт, а на север с Тесалия; в Беотия е планината Хеликон или Загора*); тук те получили по съдба областта Танагра* и заживели в нея], донесли при Елините, заселвайки се там (в Беотия и Танагра), многобройни и различни познания и най-вече писмената (буквите), каквито Елините нямали преди това... – с тях първо си служели всички Финикийци (т.е. Западно-Азиатци, Шумеро-Акадци и Асиро-Вавилонци). С течение на времето те (финикийците от Танагра и Беотия) променили езика си, както и формата на писмената си. По това време голяма част от околните области били заселени от елини Йонийци (в Зап. Елада, между Атика и брега на Йонийско море, ширещо се между италианската Калабрия и Елада, южно от Адриатическо море); именно те (Йонийците) заели писмената от Финикийците и били обучени и с малки изменения във формата им започнали да ги употребяват; служейки си с тях, те ги нарекли финикийски, тъй както справедливостта го изисквала, понеже Финикийците ги били донесли в Елада. От древни времена Йонийците наричат папируса пергамент, защото някога папирусът бил рядкост и те употребявали вместо него пергамент от кози и овчи кожи; по мое време (средата на V в. пр. Хр.) много от варварите* още пишеха на такива кожи.

Аз самият видях Кадмейски (финикийски) писмена в Храма на Аполон Исмениос в Тива в Беотия, издълбани на три триножника; повечето от тях приличат на йонийските. На единия триножник има епиграма:

“В дар ме на Бога постави Амфитрион от телебойската плячка”.

Това трябва да е било по времето на Лайос, син на Лабдакос, син на Кадъм.” (Х* - V, 58, 59; вж. Бореи*, Хипербореи*);

Колкото за времето, когато живял (синът на Агенор) “Кадъм от [град] Тир и дошлите с него от Финикия в страната, наричана сега Беотия” (Х* - ІІ, 49), Херодот ни дава следните сведения:

“Египтяните твърдят, че знаят тези работи най-точно, понеже винаги са пресмятали и записвали годините. Тъй за Дионис (рим. Бакхус*, Bacchus, от др.-ир. Бага*: “Бог“), за когото разправят, че се е родил от [финикийката] Семеле (срв. Сама*, Семе*, Сим*, Симити*), дъщеря на Кадъм, до моето време (ок. 490-450 г. пр. Хр.) са се изминали около 1 000 години, за Херакъл, сина на Алкмене – около 900 години, за Пан, сина на Пенелопа (от нея и от Хермес, твърдят елините, се родил Пан), са изминали по-малко години, отколкото от Троянската война (последната трета на ХІІІ в. пр. Хр.), около 800 години до моето време”. (Х* - ІІ, 145; 800 г. + 450 до около 430 г. = 1250 до 1230 г. пр. Хр., когато Херодот /ок. 495-425 г. п.н.е./ поставя приблизително Троянската война).

Така за тази конкретна вълнб, вероятно поредна, на човешка и цивиллизационна инвазия от симитска Западна Азия към Елада, можем да говорим 200 години преди Троянската война и 1 000 години преди Херодот (ок. 495/490 – ок. 425/420), т.е. към 1490-1425 г. пр. Хр.

Това е времето на Заратустра*, на тръгването на Келтите* към Европа, а на Ариите – към Индия. Остров Крит и цялото Източно Средиземноморие е под тоталното влияние на др.-иранската култура (вж. т.н. “Играчи с бик” – т.е. “Билга-мес* и Енкиду*, убиващи Небесния бик, пратен от (поставената в дясния край на картината) богиня Ищар”, както и други фрески и статуетки от двореца в Кносос, също датирани към 1550-1500 г. пр. Хр.). В Египет е периодът на Новото царство (1570-1342) и управлява ХVІІІ династия, владееща Сирия до река Ефрат, Ливан и Палестина, с фараоните Хатшепсут (от 1504) и сина й Тутмос ІІІ (1483-1450), Аменхотеп ІІ (1450-1424), Тутмос ІV (1424-1417), Аменхотеп ІІІ (1417-1379) и Аменхотеп ІV Ехнатон (1379-1358), започнал реформите си през 1374 г. пр. Хр., които са свързани с култа към Слънцето* и вероятно са инспирирани пряко от Заратустризма*. В Двуречието са владетели представителите на Каситската династия (ок. 1750-1157), с явно различни от традиционните за района нарицателни имена-титли, чиито конкретни представители са Бурана-Буриаш І (ок. 1510 г.), Каштилиашу ІІІ (ок. 1490), Агум ІІІ (ок. 1465), Кара-индаш (ок. 1415), Кадашман-Харбе І (?), Куригалзу І (ок. 1390), Кадашман-Енлил І (ок. 1370 г. пр. Хр.);

Град Тир (в района на Ливан, около днешния Бейрут) пък бил основан от финикийците към 2 800 г. пр. Хр.: “защото (жреците) ми рекоха, че Тир и Храмът (на първия, не-елински Херакъл, от двамата Херакловци) са основани по едно и също време и че има 2 300 години, откак хората живеят в Тир” (Х* - ІІ, 44); днес се приема, че Тир е основан към 2750 г. пр. Хр. (ИС*), което също се изчислява по Херодот, изхождайки се от предположението, че е писал своята “История” към 450 г. пр. Христа (2300 г. + 450 г. пр. Хр. = 2750 г. пр. Хр.). Предвид голямото влияние, което оказва центъра Тир върху регионалната цивилизация в прилежащата му част от Изт. Средиземноморие, може да се твърди, че към 2 800-2750 г. пр. Хр. е започнала поредната вълна от Западно-Азиятската културна инвазия на запад, предхождаща тази от първата половина и средата на ІІ хдл пр. Хр.

И още нещо интересно, произтичащо от факта, че финикийците от Тир, които с Кадъм се установили в Беотия, “получили по съдба областта Танагра и заживели в нея”. Названието Танагра* явно е наложено от заселниците-финикийци и вероятно има пряка връзка с изповядваната от тях религия. То е свързано с термините Тан* и Тангра*, които, наред с шумерския Ан* и акадския Ану*, се отнасят до Върховния Небесен бог. След утвърждаването в периода ХV-ХІІ в. на Заратустризма* в източната част на Вътрешна западна Азия (откъдето идват и финикийците в района на Средиземно море), космическият Тангра остава на втори план, като е изместен от нов пантеон, доминиран от Ахурамазда*, с Митра* и пр. божества. Точно към ХV в. пр. Хр. – на границата между Тангризма и Заратустризма, се фиксира и пристигането на финикийците с Кадъм в Беотия. Това, подкрепено от съпътстващи го данни, потвърждава, че господстващата религия до Заратустризма била Тангризма, че смяната на двете философии се е извършил към този период и пр., включително, че българите, след приемането на Заратустризма повече никога не се върнали към някогашната форма на Тангризъм (от една страна няма открит български надпис, споменаващ Тангра* /ПД*/, а от друга – Тангризма идва след новата ера в Европа едва с тюрките и тюркизираните етноси, които го изповядват като тяхна пред-ислямска религия, срв. ФА*, ДТ*, вж. Тангра*);

Най-старите земи, които знаем, че са обитавали Д.Б., се намират  в района Имен или Имеон, край масива Имеон*, който обхващ планините Хиндукуш, Памир*, Алай*, Тян-Шан* [Танкан* = кит. Тян-Шян; според руски изследователи от ХVІІІ в. главният хребет на Танкан* (кит. Тян-Шян*) е наричан от населението Болгар*, или по-вер. Българ (“ъ” = а/ъ, ж, œ, ā, в, ә, ©, ъ) – име, което е носел най-малкото и през ХІХ и ХХ в., до заместването му с друго, много вероятно получено чак след Болшевишкия преврат през 1917 г., когато по повеля на Ленин и подопечния му Сталин и Волжките българи* стават “татари*”. Болгар* се нарича и планината, обитавана от българите на Аспарух* (668-699) в областта на С. Кавказ до 673 г., когато в този район нахлуват Хазарите*. Болгар даг* – “Българска планина”, е и основният балкан в района на запад и северозапад от областта Тарс*, ЮИ М. Азия (дн. в Турция, западно от град Искендерун), владян от самостоятелно българско княжество вероятно от към VІ в. до ХVІ-ХVІІ век, или дори до ХVІІІ-ХІХ в., когато през последната трета на ХІХ и ХХ в. се обособява единната турска нация (БАК*, с. 92-93); в района Тарс преди заселването на българите живеят симитите Киликийци, свързани, както твърди Херодот (V в. пр. Хр.), с Финикийците, дошли също от източните граници на симитския анклав. Планината Пархар в Арменските планини също първоначално се наричала Болгар (П. Голийски). Има планина Булгар и в граничния район на Трапезундското царство, между Трапезунд и Ерзинджан (Нешри, ИОД* – с. 288). И още една планина Булгара около Коня/Konya (Нешри, ИОД* – с. 302)].

Според традицията родоначалник на Българите е Зиези* или Зиусудра*, Зиусу-Дара* – тоест библейският Ной* (в.-бълг. Нау, Нав, *Нов: “нов”, ДТ*), и те живеели в земите на неговия син Сим*, което ги причислява към групата на най-древните народи и държави в Света [възможно е Зиези*, или митичния Зиевус, да е първообраз и на по-късния елински Зевс, както Гилгамеш* или Билга-мес* от времето след Библейския Потоп* е първообраз на елинския Херакъл – роден, според елинската традиция, през ІХ в. пр. Хр.; в този смисъл, видимо ІХ в. пр. Хр. е лимес за появата на обществото на прото-елините, независимо от митичния им “спомен” за Троянската война (ХІІІ в. пр. Хр.), който е същностен за друга, по-ранна социално-културна общност, а за елинската прото-етно-група тази война всъщност датира едва от VІІІ-VІІ в. пр. Хр., когато живее и Омир – вж. Грък*].

Появата на съвременните народи и цивилизация е непосредствено следствие от пораженията, нанесени на човечеството от Потопа в средата на ХІV хилядолетие пр. Хр. Тогава, към 13 500 г. пр. Хр., планетарният океан рязко се покачва с цели 40 метра, защото започва общото затопляне, водещо до разтопяване и отстъпване на Ледниковата покривка към полюсите. Този Потоп бележи края на Ледниковия период, продължил 60-70 000 години. По времето на този световен леден катаклизъм населението на Земята стресово намалява, а учените смятат, че тогава изведнъж прекъсват между две трети и три четвърти от всичките 35 (или 36) човешки генетични линии. Това означава, че може би реципрочна част от хората са загинали.

Според други изследователи още след първите 2 или 3, или 5-10 хилядолетия от началото на 60-70 000-годишния Ледников период цялата човешка популация стигнала минималния критичен праг между 1500 и 3 000 индивида (или средно 2000 индивида). А към края на Ледниковия период Човешката популация на Земята вече била нараснала вероятно до 100-150 хиляди индивида, като от XVII-XVI хилядолетие пр. Хр. хората населили и Американския континент (но Австралия, а вероятно и Океания, все още били ненаселени).

Обаче от средата на ХІV-то хилядолетие пр. Хр., при постепенно и постоянно повишаващата се атмосферна температура, в освободилите се от ледената кора след Потопа пространства за развитие в Стария Свят – най-вече в Западна Азия и Европа със Северна Африка (както и в Америка), активно започват да се оформят и растат нови общества. Техните членове са обединявани от мощния си стремеж към оцеляване в тежките условия след Потопа, за които човека от онова време не е подготвен. Оцеляват тези, които са сдружени, активни, контактни и изобретателни, т.е. тези, които са повече човеци; точно обратното става с единаците – индивиди или групи, живеещи извън обществената среда, която единствено може да пренесе през времето създадените от тях ценности, и затова тези “единаци” умират за световната култура в момента на физическата си смърт;

Най-вероятно до ІХ-то хдл п.н.е. – краят на вторичния ледников период (настъпил ок. 8300 г. пр. Хр.), прото-българите или пра-българите битували в сродната среда на Симитските народи, в първичния район на формиране на общността. Може да се предположи, че тези прабългари живеели в източната част на симитския анклав [през V в. пр. Хр. финикийците, които са симити и вероятно както Шумерите още от ІV-ІІІ хдл пр. Хр. имали писмени сведения за историята си, твърдели, че някога са живели “на брега на Червено море” (Х* - VІІ, 89) – т.е. това сведение може да се приеме като определящо, макар и приблизително, за полосата на източния граничен меридиан на първичните симитски територии. За Шумерите също се знае, че идват в района на Двуречието от север през ІV хдл пр. Хр., тоест точно от района на Древните българи].

Препитавали се с лов, риболов и събирателство, като ползвали в бита си лъкове, стрели, копия, бумеранги, прашки, мрежи, въдици, примки (Аркан*), строяли си примитивни плавателни съдове и правели различни видове капани. Засвидетелствано е отдавна наличието на сърпа и хромела (още към 13 000 г. пр. Хр., т.е. само 500 години след Потопа), което говори за развитието на същинското земеделие (вж. ІІ*). В този период те усъвършенстват социалната и протодържавната си база – институцията на Кана* (Кан: “върховен”, с корен Ан*: “небе”, което говори за древността на термина и го свързва с Ной*, който е избраният от Бог* - Небето = Ан*, Тан*, Тангра*) и институцията на Жреца (вж. Жрец*, Маг*, Гад*), организацията в рода и племето, и законовата система. Строят домове с огнища, правят хранилища за запасите си и постепенно подобряват инструментариума си – в трудов и в социален смисъл.

Около 8300 г. пр. Хр. завършила студената фаза Горен Дриас (всъщност вторичиният ледников период бил приблизително от 10 900 г. до 8300 г. пр. Хр. и е предизвикан от паднал астероид или комета в периферията на дебелата към 3000 метра ледникова кора на Северна Америка, в района на днешната Южна Канада, His. – 2008 г.). Може да се предположи, че към това време, с постепенното затопляне на планетата и произтичащото от това подобряване на условията за живот, родът на прабългарите – т.е. предбългарите – започнал да са разраства (както това ставало и с другите етнически групи); а с това се увеличават и нуждите на членовете му. Прабългарите били притискани от съседите, които имали същите демографски проблеми, а същевременно изпитвали и натиска от общото изтегляне на хората от крайбрежните зони заради бързо надигащото се океанско равнище (до 7 500 г. пр. Хр. океана се вдигнал с 60 м – от  минус 90 м към 13 000 г. пр. Хр., на 30 м под днешното равнище, т.е. средно с 1,1 см/год., но това можело да става и неравномерни, на по-мощтни вълни, пряко зависещи от слънчевата активност – приблизително по едно десетилетие с високи температури на всеки 30 години).

Поради това те потърсили по удобни и защитени места за развитието си на север – там където ледниците отстъпили, климатът станал благоприятен, а с това на север се разширявали растителните пояси и свързаната с тях фауна. По същото време, заради прираста на населението и разселването на отделните племена, войните станали често явление, което се отразило върху обществената организация, строителството на домове и на отбранителни съоръжения, производството и на средства за защита, и за съхраняването на храни, усъвършенстването на медицината и занаятите, активирането на разменната търговията и обмена на информация.

Започнало колонизиране на свободните райони в Западна Азия и овладяването на нови теритоии от сродните на прабългарите племена, които постепенно заели котловините и равнините край планинските масиви от Източното Средиземноморско крайбрежие до Средна Азия (масивът Имеон* с прилежащите полета). Вероятно най-късно към края на ІХ хдл пр. Хр. прабългарите вече обитават районите в полите на Танкан* (кит. Тян-шан*) - “Небесната планина” с върха й Кан Тангра* - “Върховния Тангра” или букв. “Връх Тангра”, таричан днес Хан Тенгри (заселването край Балкан*: “главна планина, божия планина” със съвършено чисти, ледени и напълно недостъпни върхове, е  свързано с религията на Д.Б., вж. Тангра*, Микаил Бащу*, СБ* и пр.).

Прабългарите (прото-българите, пред-българите) започнали не само да отглеждат, но и да култивират растения и да развъждат животни, което ги направило уседнало земеделско-скотовъдно общество. Това пък станало основа за постепенно усъвършенстване на уменията и производството, свързани с кожарството, дърводелството, каменарство, строителство, развитие на грънчарство, рударство и металургия (вж. Кан-и-Гут*), тъкачество и прочее занаяти. Всички тези нови знания и умения увеличавали стопанската мощ и производителността на отделните подгрупи на обществената колония. Същевременно наложили и определена специализация както на отделните индивиди, така и на всяка от подгрупите в локалното териториално общество. Това пък ги подтиквало да търсят автономия и да се откъснат от всички други, които по един или друг начин пречели на развитието им, на вземането на градивни решения от формиращата се малка общност и на изпълнението на тези решения. Самата нужда от успешно локално групово и религиозно управление на по-малката – и затова по-мобилна и еднородна общност, я подтиквало към откъсване от по-голямата обществена група и я насочвало към оформянето й в отделен етнос. И разбира се, че това ставало в границите и параметрите на развитието на цялото общектво в дадения единен географско-културен регион.

Връзката между голямата прото-българска (пра-българската) обществена група и откъсналия се от нея и формирал се по-късно в автономен субект български етнос е фиксирана в най-древния пласт на българските “народни” проказки-притчи. В тях се съдържат различни факти и знания от времето на предетническия бит на обществото ни. Например притчите за съществуването само на два сезона – лято и зима, говорят за действителността през времето на Ледниковия период (ок. 70000-8300 г. пр. Хр.) и първите две-три хилядолетия след него.

В митологията на Източно-българите, стигнала до нас благодарение на Микаил Бащу* (ок. 819-900), който я представил частично в своето сказание “На Кана за щерка му” (СБ*), писано в отшелническа пещера-обител край град Самбатис* (Киев*) от 865-866 до 882 г. (ДТ*, стр. 37), също се дава своеобразно описание на събитията от Ледниковия период. И това знание показва пряката връзка между народа БЪЛГАРИ и предбългарската (прабългарската) общност, от която той произлязъл.

Интерес представлява фактът, че в древно-българската легенда Ледниковата епоха е поставена след появата на хората, което по същество отговаря на истината. Според някои днешни изследователи преди студения колапс, който започнал приблизително към 72 000 години пр. Хр. и продължил около 60 000 години – до 13 500 г. пр. Хр. и вторично до към 8300 г. пр. Хр., човеците на Земята вече били достигнали до 2 милиона индивида (His., NG). Хората имали култово-религиозни ритуали и култови предмети (нпр., открит е един оцветен ритуален гердан, датиран към 84-82 хиляди години пр. н.е.), а значи те вече имали и нужната им философско-митологична културогенна база от представи и притчи, и историческа памет, и оформен обществен живот и жизнена среда, и социална структура, и йерархичен ред. След това броят им катастрофално спаднал до около 2000 (между 1000 и 3000) индивида към 62 000 години пр. Хр., за да може през следващите векове наново да се разраснат и до Рождество Христово – т.е. към 21/22 декември 1 г. п.н.е. – да станат 250 милиона човеци на цялата планета, населяващи вече Океания, Австралия и някои острови, както и предпланинските полета и планински долини до максимална височина към 550-650 м. надморско равнище (първият високопланински град в Света на голямо надморско ниво – и то в близост до екватора – на над 2000-2300 м височина и конкретно на ± h 2 430 m, е построен в Андите чак към 1440 г. след Христа).

***

Микаил Бащу* (ок. 819-900), според легендите и митовите, които е ползвал, е описал създаването на боговете и появата на човеците в своето “Сказание”, наред със спомена на хората за Ледниковия период. Но разглеждайки достигналия до нас текст трябва да имаме предвид няколко факта. А именно, че:

І., Отделни части от “Сказанието“ са преразказани, цитирани или заимствани от други автори в техните произведения. Най-старите от тях са арабски. Едното е пътеписът на Арабския дипломат ибн-Фадлан (ІХ-Х в.), който през 922 г. посетил областта-феод на град Болгар* и от името на Багдатския халиф Джафар ал-Муктадир (908-932) официално въвел Кана на Болгар Алмъш* (895-925) и част от поданиците му в ислямското вероизповедание (ФА*). Арабският географ ибн-Руста (кр. на ІХ – нач. на Х в.) също ползва описание на Русите (Скандинавците) от остров в Балтийско море с “обиколка… три дни път” – вероятно остров Готия (Gothia) или Шелани (Sjaeliland) на пролива Әресуни, което всъщност е преразказ на един конкретен абзац от “Сказанието“ на Микаил Бащу (СБ*). Прякото влияние на “Сказанието“ се вижда в Грузинската поема от края на ХІІ в. “Витяз в тигрова кожа” на поета (азнавур) Шота (Руставели) или “княз Нур-шада” (Нов-Шада, Млад-Шада), както и върху знаменитата поема за Александър ІІІ Велики (336-323 г. пр. Хр.) “Искандер-наме” на Низами Гянджеви (СБ*), а също и в др.-руската “Певест временных лет” – например в частта й за образуването на Киев от тримата братя Кий, Шчек и Хорыв, и сестра им Лыбед (ПВ*), които се припокриват с описаните от Микаил Бащу персонажи Куйан или Кук-Куйан, Таш-баш, Хара* или Хоревица*, златната дева-Лебед и пр. (СБ*, вж. Хоревица*).

Образът на свирача на баян и изключителен певец-разказвач Боян или Боян Вещия – внук на Бог Велес (СПИр*), който е лиричен герой в “Слово за полка на Игор (1154-1202)” от ХІІ-ХІІІ век и в други руски епически народни и авторови творби, също е зает пряко от “Сказанието“, където божествения Боян* или Боян-Имен – син на боговете Слънце и Луна и внук на Върховния бог, “обичал пеенето и свиренето … на сладкозвучната домбра” (СБ*, пес. V, ст. 97-100; срв. бълг. Дръмба, несв., “свиря, дрънка/м на тамбура” /БД*/).

Много данни, споменати в “Сказанието”, се съобщават или се потвърждават чрез други независими източници и от Гази Барадж* (1229-1246) в неговата “История”, завършена към 1246 г. (ДТ*). Всички тези факти доказват по категоричен и безспорен начин съществуването още от ІХ век на сказанието “На Кана за щерка му”, което се разпространявало както в писмена форма, така и чрез заучаването му наизуст и честото му художествено рецитиране по време на големи тържествени и многолюдни празненства (ДТ*);

ІІ., Обаче текстът на “Сказанието“, който е достигнал до нас, не е оригиналният, а е съставен по по-късни преписи и преразкази, с надеждата, че те съдържат основните авторови идеи и мисли. Това е казано още във въвеждащите стихове, които явно са включени след смъртта на Микаил Бащу (ок. 819-900) от някой пореден редактор на първоначалния вариант, завършен в 882 година:

“(1) Послушайте удивителното Сказание

за тримата богатѝра (елбѝра),

и за това как те образували

великия народ на българите

 

(2) и държавата им в страната,

назовавана Атил (Волга*, Буляр*),

а сега най-славна

страна Булгар (България, Ак-Булгар: “Източна България”).

 

(3) Него го написал (завършил) в 882 лето –

в годината на въздигане на сина на [кан] Джилки* (855-882)

[кан] Бат-Угър* (882-895) – 

мъдрият наставник на храбреци (мъже)

[Микаил] Бащу (ок. 819-900), [това] било името на поета.

 

(4) Ще преразкажем Сказанието със словата на хората,

които са го чели.

Може би не са запомнили те всичко –

но са съхранили главното…

(СБ*, песен І, стр. 5);

ІІІ., От други източници се знае, че още Абдалах* (пр. 900 – сл. 925) – синът на Микаил Бащу*, прередактирал бащиното си Сказание, записал го на арабица и го изпратил като подарък на Багдатския халиф Али ал-Муктафи (902-908), заедно с молбата на Болгарския кан Алмъш* (895-925) да бъде въведен в исляма (ДТ*). Това редактиране станало след смъртта на Микаил Бащу* (ок. 819-900) и преди 905-906 г., когато било изпратено посланието до Багдат. В съответствие с преследваната цел най-вероятно точно тогава текстът е бил за първи път малко или повече ислямизиран от Абдаллах ибн-Бащу, но все още в него не се споменавало името Тангра* или Тенгри, както и някои други тюркско-ислямски имена и ислямски митологични сюжетни версии. Същинското ислямизиране и тюркизиране на текста станало през следващите векове, като изглежда най-мощно това се случило след средата на ХІІІ век и XIV век (според “Казанска история” на Бат Оркан, завършена в 1551 г., съществено тюркизиране на волжко-бълтарския език започнало по-мащабно след 1359 г., ДТ* - стр. 212);

ІV., Знае се, че съвременните на Микаил Бащу волжко-български ерудити и учени, които били част от обкръжението на Българския кан Бат-Угър Мумин (882-895) в двореца му в град Болгар*, не приемали неговото “Сказание“ като сериозен исторически труд, смятали го за твърде волна измислица и обвинявали създателя му, че се е повел по народностните легендарни разкази (ДТ*). Вероятно това отношение се дължало и на факта, че авторът се опитал да направи разказът си по-пъстър и по-близък до жителите на Киевска област, като същевременно създаде сборен виртуали образ на съчетаването на различни етногрупи в народа на Източна България, независимо че този образ не можел да се побере в границите на буквалната истина и конкретиката. А пък в периода 858-870 г. в Киев* живеели българи с традиционно др.-българско изповедание, саклани*, анчийци*, дошлите от Ср. Европа през 658 г. т.н. Дулеби* от склавино-аварски произход, езичници руси* (скандинавци), християни, тюрките хазари-йудеисти, мюсюлмани и др. (ДТ*, стр. 35-43), като Микаил Бащу изглежда включил в текста си и някои Себерски* (Угърски*) митологични образи и версии (в земите на източното крайбрежие на среден Днепър – фронтално срещу Киев и от р. Десна* и град Чернигов* на юг до към Днепърския приток Сула* земите били владяни от угри*, наричани също Себери*, Маджари*, Мишари*, Торки*, Турци* и др.; тези угри от десетилетия били в активни съюзни и роднински връзки с Киевчани и жителите на Киевска област, като още Киевския областен управник Айдар* /814-855/ се оженил за Угърска княгиня, поради което получил и епитета Угър);

V., Следва да се има предвид и политико-религиозната позиция на Микаил Бащу* в периода 858-882 г., когато “получил вдъхновение свише” да започне и завърши своето “Сказание“ (ДТ*, с. 37). Като личен секретар и началник на Канцеларията на Източно-Българския кан Айдар* (814-855) от 840 г., а от 855 г. и на сина му кан Джилки* (855-882), вероятно Микаил още през 855 или в самото начало на 856 г. се запознал с новата модерна българска азбука (тържествената Глаголица* и бързописния й вариант Кирилица*), която по изричната заповед на Върховния владетел на България и Велик кан (император, василевс) Борис І* (852-914) започнала да се прилага на практика още с началото на т. нар. Брегалнишка мисия* (855-865 г. и след това).

Изглежда в края на 863 г. Микаил Бащу приел и християнството, установено по това време от Българския велик кан = цар = император Борис І Михаил* (852-914). За такава негова постъпка говори както името му Микаил (Михаил, др.-бълг. Михаилъ, перс. ﻤﻴﺤﺎﻴﻞ), което е еднозначно с християнското име на Българския владетел Борис І – Михаил (получено с покръстването през есента на 863 г.), така и поведението му по време на Киевските българо-християнски бунтове през 863-864 г. срещу хазарите-йудеи и срещу антихристияните, когато действал в единство с Киевския върховен войвода-християнин Джир-Ас (др.-рус. Дир /ПВ*/). Едва през 870 г., след като седял няколко месеца в Киевската тъмница в очакване да бъде убит от Хазарския наместник Ас-Халиба (рус. Асколд /ПВ*/), а след случайното си освобождение пак станал секретар на кан Джилки* (855-882) в столицата му Караджар* (дн. Чернигов*), той имал причини да започне да се обръща към мюсюлманството и в единство с това да застане зад каузата за автономна Източна България, която да започне да се откъсва от единната Велика България, управлявана от Борис І Михаил (852-914, род. ок. 819 г.) и от сина му Симеон І* (893-927). При това и сина на Микаил Бащу носи името Абдалах* или Абд-Аллах (Абд-Алах): “ново-поислямчен”, което показва, че преди да приеме мюсюлманската вяра той, а най-вероятно и баща му, изповядвали друга – не-мохамеданска – вяра;

Имайки предвид посочените факти и съображения, а и като знаем, че от средата на ІІ хдл пр. Хр. Древните българи са Заратустристи и Митрианци (вж. Митра*), е трудно да приемем, че посочената в текста митология е точно древнобългарската. По-скоро това е някаква сборна митология, авторова представа на Микаил Бащу, която е само частично валидна дори и за Източна България (в.-бълг. Ак-Булгар*), доколкото е фриволен сбор от различни митологични представи – български и небългарски, на уседнали народи и на номадски племена, на др.-ирански етноси и на тюркски племена (Себери* = Утри* = Маджари*).

VI. При това е доста вероятно първичните имена и събития, поставени първоначално от Микаил Бащу (ок. 819-900), постепенно в преписите на текста на „Сказанието“ през следващите векове, поради различни канони и лични желания, както и поради възходящото силно догматизиране на ислямската религия след XVI (16-ти) век и продължаващо до днес, да са заменени с нови названия и дори да са били добавени някои елементи. Така например не е изключено името на Гайомарт* (Гайо) или Йима – “живия мъртвец”, който е родоначалник на хората (смъртните човеци) и първа жертва на Бога на Злото, да е било заменено в някакъв период с божеството Яребица (тур. Кеклик, Kеklik), което е много по-близко до традицията на угрите* (себери*, маджари*), обожествяващи птици и други животни (ДТ*).

Ето обаче дошлия до наши дни текст на “Сказанието“, в който се разказва за Сътворението на Небето и Земята, и за появата на първите смъртни хора:

“(5) В древните времена,  

когато на Земята

още нямало хора,

създал Всевишният [бог] божества-дивове.

 

Първо създал

старшите алпове (божества):

Слънцето и Луната (Месеца*),

и някои други.

 

От старшите алпове (божества)

се родили средните диви (божества)

станали алповете (божествата) много [на Земята].

Заради теснотията възникнали спорове [между тях].

 

Потрябвало на враждуващите оръжие –

него го направил за тях

сина на Слънцето,

алп Хурса* (Кур*, Курса*, Бог на Огъня*, на Живота, на Духа, на Героизма и на Човешките души, на Справедливостта, на Наказанието, Светкавиците и гръмотевиците, Рударството, Металургията и ковачество, металните оръжия и броните, Пътищата, пътниците и търговците).

 

Бил той ненадминат ковач,

избродил цялата Земя

в търсене на руди

за своята ковачница.

 

(10) По неговите пътеки (пътища)

и сега яздят (пътуват) хора,

считащи Хурса* (Кур*)

свой покровител.

 

Нямал право никой

да пребягва (пресича) пътя на Хурса,

понеже изчезвала

силата от неговите оръжия.

 

Около ковачницата на Хурса

се образували планини от шлака.

Започнали да ги наричат “Хурса-алп” –

от там се получило [името на планината] Урал (срв. Хара*, Ара*, откъдето Арал ~ Урал; срв. Арбана*, Арта* и пр.).

 

Макар и алпите* (божествата) да били безсмъртни,

но уязвими били за оръжията на Хурса* (Кур*, Курса*, който е син на Слънцето* и брат на първия Български владетел – богът-звезда Боян /1/*).

След много битки те (божествата) се изплашили  от гибелта

и се договорили да не пускат в ход оръжията.

 

За известно време

се възцарила на Земята тишина (мир).

Но се появили на Света младшите алпи (божества)

и враждите пламнали отново.

 

(15) Тогава ги наказал Всевишният [бог] –

направил така, че от последните (младшите) алпи

да могат да се раждат само смъртни хора.

Така се появили те (човеците) на Земята.

 

Първите люде

се родили от [алп-бика] Яребицата (богинята-господарка Яребица; вж. Гайомарт* или Гайа Мартан: “живият мъртвец, живият смъртен”, наричан също Йима* - откъдето е др.-бълг. Имен*, който е родоначалник на човечеството, а при това е и първата жертва на Ангро Майню – водача на силите на злото, на тъмата и на смъртта, и противник на Върховния бог-творец Ахура-Мазда*; Гайомарт или Йима създал чрез гибелта си образа на Смъртта в света /МН*/; възможно е при тюркизация и ислямизация на текста във времето чрез някаква неясна трансформация първоначалното име да е било сведено до “Яребица”, което в руския вариант е записано като рус. Куропатка).

Държал я баща й

под ключ заради опърничевост (непокорност).

 

Поръчал охраната й на

[старшите божества] Слънцето и Луната –

че тя не поискала

да се подчини на Бащината воля

 

и да се омъжи

за могъщото божество Алабастий (Бог на Подземната земя, вж. Тъма-Таркан*).

[Понеже] любела тя [божеството] Борис* (Божество на Огъня*, на Възмездието и на Справедливостта; вж. Борис /2/*)

единствено от него желаела деца.

 

Всевишният [бог] (Господ Бог) й помогнал

да избяга от затвора си,

макар че бдително я пазели

[старшите] богове Слънце и Луна.

 

(20) Постоянно (непрестанно) държали те

пленницата [Яребица] за ръката и ногата (крака), …

Но казал (заповядал) Творецът (Всевишният бог):

“Нека ръката и ногата безболезнено да се отделят”.

 

Измъкнала се Яребицата от пленничеството (без ръка и крак),

добрала се до Борис.

От него родила първите хора –

три момчета и едно момиче.

 

Били те уродливи (като майка си, с по една ръка и един крак)

и това разстроило майка им.

Тук се появил алп Шурале (Бог на Смъртта)

и казал: “Аз тях ще ги направя красиви!”.

[Тук уродливостта на първите появили се на Земятя хора, е в паралел с древната шумеро-иранска митология, в която се разказва как боговете, след като направили от пръст първия човек, седнали да отпразнуват този свой успех, но когато се напили продължили да правят хора и тогава в пиянството си създали всички сакати и уродливи];

 

Шурале се родил

от лелята на Яребицата и от Лисанът (както вълкът*, така и лисицата или лисугерът, за българите са персонажи, които традиционно са свързани с Подземния свят и силите на злото; вж. Мамата*).

Много приличал той на своя дядо [Алабастий] (Бог на Подземния свят)

и заради това оня го покровителствал.

 

Казал даже на внука си [тайната] за това

как да стане Цар на Земята –

като прогалопира осем кръга

върху дядовия си [черен] богатирски кон Тулпар (това е вълшебно-божественият летящ “кон-вихрогон със звезда на челото” в българските народни приказки-притчи /БНТ*/, чийто български митичен образ е с векове по-древен от времето, когато се появяват на света склавите-славяни).

 

(25) Седнал Шурале върху Тулпар,

галопирал седем кръга,

но на осмият

излетял от седлото.

 

Когато [Шурале] узнал за раждането на хората,

страшно се зарадвал:

 

“Ще поправя техните тела –

и ще стана техен собственик.

Нали след смъртта си

те стават мои.

 

Нямат хората нищо, освен тяло.

Като се боят от моя съд след смъртта си,

ще ми се подчиняват хората и по време на живота си.

С тяхна помощ ще завоювам целия Свят”.

 

(30) Така решил Шурале.

Замесил пръст с [пчелен] мед

и с помощта на тази смес

направил телата на момчетата красиви.

 

За девойката меда не стигнал.

Тогава алп [Шурале] замесил калта

със собствената си слюнка – по тази причина,

казват, жената е нечиста.

 

Поправил телата на децата –

от тях тръгнал рода на човеците,

но били първите люде

още като скотове.

 

И Всевишният заповядал

на алп Хурса*

да вложи в людете

своето огнено дихание.

 

Така у човеците

се появила Душата.

А тя е безсмърна

и е главното в човека.

 

(35) Стопанин на душите

се явявал Всевишният [бог].

[А] Шурале загубил

влиянието си над хората.

 

И като загубил – възненавидил загубеното.

Към старата мечта за [коня-божество] Тулпар

се прибавила нова –

да унищожи рода човешки.

 

От близостта на последните (младшите) алпове (божества)

с хората

се появили хора-богатири,

които назовавали елбири.

 

Възглавили елбирите (богатирите)

племената на човеците.

Изковал Хурса и за богатирите* (елбирите)

смъртоносно за алповете (божествата) оръжие.

 

Но имало всред хората

едно племе – Имен* (“именити, славни”, самоназвание на Древните българи),

което било възглавявано не от елбир,

а от истински алп (бог) – Боян* (вж. Боян /1/*).

 

(40) Родил се той звезда

от боговете Слънце и Луна,

всичките звезди му били

братя и сестри. 

” (СБ*, песни І и ІІ).

Едва след като било създадено човечеството, божествата решили да унищожат хората и за целта създали Ледниковата епоха. Това много прилича на описаните събития в Епоса за Гилгамеш* или Билга-мес*. Там се разказва, че именно боговете създали Потопа*, а после не могли да го спрат, за което най-много упреквала себе си Богинята-майка Ищар* (Инана), като този факт предполага, че епосът е още от времето на матриархата.

В случая за нас представлява интерес фактът, че през ІХ век българите съхранявали знания за Ледниковия период, който продължил около 60 хиляди години и завършил към 8300 години преди Христа. Ето този разказ: 

“(44) Постепенно започнали хората [с нарастването си]

да стесняват алповете (божествата).

И решили тогава дивовете (божествата)

да унищожат рода човешки.

 

(45) Възглавил това дело

алп Алабастий (Богът на Подземиня свят)

ненавиждал той Яребицата

заради отказа й да му стане жена.

 

(46) Мечтаел също този алп (бог)

да стане Владетел на Земята (това е целта на Ангро Майню или Ахра-Манйу, Ахриман – Злият дух и Богът на Злото, тъмнината, разрушението и смъртта в Заратустризма*, който е враг на Бога на доброто, светлината и Дух свети Спетна Манйу* или Ахура-Мазда*; видимо е припокриването между Ахриман или *Ахлиман, *А’лиман, и Алабастий, като не е изключено първоначалното Ахра-Манйу или Ахриман да е подменено във времето след Х-ХІ век със синонимното име-епитет Алабастий; вж. Заратустра*, Мазда*, Ахурамазда*, Спента Манйу*, Иранска митология*).

Отнасял се в мечтите си Алабастий

чак на Деветото небе.

 

(47) Изградили дивовете (божествата) на остров Чулман* (на североизток, в Северния ледовит океан, откъдето изгрява Слънцето)

висока стена от камъни,

закриваща от хората

живителните лъчи на Слънцето.

 

(48) Настъпил навсякъде мрак и хлад.

Земята се покрила с лед и престанала да ражда.

А хората започнали да копаят пещери –

но смъртта ги настигала и там.

 

(49) Застъпил се за хората [алпът] Бат Терек.

Бил той добър алп (бог).

Появявал се в [клоните на] дърветата

ту там, ту тук.

 

(50) Любимата обител на дива (бога) [Бат Терек]

било [Световното дърво] Бат Терек, откъдето е и името му (Световното божие дърво, което стига чак до Небето, а корените му преминават през цялата Земна твърд, през Подземното или Долното царство и излизат отдругата страна на Земята, е паралелен образ на Световната божа планина, имаща същите параметри и посетена от Гилгамеш* или Билга-мес*, чиято най-висока част и връх е Хара* и Машу*, а отвъдземния й край са антиподните й окончания Арарат* или Харарат* и Масис*. Световното божие дърво е известно от много древната, най-късно от VІ-V или началото на ІV хдл пр. Хр., др.-иранска и др.-българска притча-приказка за Юнака*, Змията* и Орела*, чието гнездо било във върхарите на това дърво. Тя се свързва с акта на първото преминаване на част от човешкото общество от матриархат в патриалхат, понеже Юнака, носен на гърба на Орела, се издигнал до Горната Земя или Небеснот царство и се срещнал с Вълховната богиня-майка, за да получи от нея правото той и другите мъже да започнат да управляват хората в Земното царство).

Достигала неговата корона

върха на Святото Небе.

 

Прониквали неговите корени

През всички недра на Земята.

Чрез неговите прораслеци (филизи, разклонения)

се появявал Бат Терек навсякъде [по Земята] (още в Епоса за Гилгамеш* или Билга-мес* също се говори за Непребродимата и огромна гора в Ливан, която всъщност представлявала единно цяло от свързани помежду си могъщи кедрови дървета и коренища, владяни и управлявани от Бога-чудовище Хумвава, Хумваба или Хумбаба).

 

Видни му били от върховете

нечистите дела [на Алабастий].

Предупреждавал той много [хора]

за опасностите.

 

Помагал им в бедата,

бил пастир на доброто.

Ненавиждали го

Алабастий и Шурале.

 

Казал Бат Терек за човешката беда

на самия Бог-Творец.

Заповядал Всевишният на алп Карга (Гарга*, Гарван*)

да разруши стената.

 

(55) Имал този алп (бог)

вид на гарван.

А живеел на планината Симбир (от *Самбар, вероятно името на Световната божия планина Самар* /ДТ*/, наричана също с епитетите Сара*, Тара*, Хара*, Хон*, Машу* и др.),

затова и го наричали Симбир-Карга (Самар-Гарга, Гарван).

 

Жена на Карга

била алп-бия (божеството-господарка) Чак-Чак (Врабка).

От нея у Симбир-Карга

се родили синовете Сак и Сок (Бухал и Сова).

 

Отправил се дива (бога) [Карга] с децата си

да изпълни волята на Твореца.

Започнал да разбива стената,

а на синовете си повелил да разнасят камъните.

 

Когато зад полуразрушената стена

започнала да се усеща жарта на Слънцето,

изпратил Карга синовете си

у дома за [пчелен] мед.

 

Казал им: “За да не може Слънцето

да ни изпепели,

трябва да се облеем с мед –

летете за него по-бързо”.

 

(60) Но се изплашили Сак и Сок

от жаркостта на Слънцето.

Не изпълнили волята на баща си –

отлетели надалеч.

 

Дълго Карга




Гласувай:
2
0



1. dobrodan - Можело значи :):):),
01.03 14:57
а научната ни общност тия работи ги знае и си трае, бърка си в носа и гледа тавана...
цитирай
2. dichodichev1 - История на Българите
02.03 16:14
Едва ли ги знае "научната общност", но са надежно записани в книгите. Историците ни работят с кратки интервали от време - два-три века - и с "твърди числа" от готови формули диктувани от российските историци и кремълските им "съветници", т.е. те са чиста демагогия и никаква наука. От 9,9, 1944 г. е така и дори се опитват да представят и предишния период като такъв "русофилски". Даже Божидар Димитров се опита да представи "Източния въпрос" след Кримската война (1853-1856), а той започва от прусачката Екатерина II /1762-1796/ с активна антибългарска политика на владетелката на Россия още от 1764-1768 година и даже от 1711 г. (на р. Прут, загубения "Прутски поход" на Московския "цар" Петър I, който много добре знае ст.-българси и зобщо не понася загуби). Срв. че след Кючук-Кайнарджакския мир (1774 г.), когато всички българи започват да се представляват от Российската корона, още през 1794 г. - под прекия натиск на Россия - цялата населена с етнически българи Влашка равнина е предадена за управление на маломерното Влашко княжество, което заема само около 1/4 от Влашката равнита в нейния северо-източен край. После Россия в 1817-1833 г. създава Сърбия в изсконно български и населени с българи земи (Белградска, Сремска и Браничевска области, зяедно - от 1830-1833 г. - с Пирот, Ниш и др. български земи). После Россия "освободава" през ЯНУАРИ 1878 г. България (Одрински мир) и я ОКУПИРА. И тъй нататък...
цитирай
3. dobrodan - Знаят, знаят.
02.03 21:08
Моята учителка по история откъде знаеше за туркменските коне, подарени от хазарския император на ромейския след идването на Аспарух? Както и за тургутите и сургутите (остроготи и вестготи)? Имам сериозни основания да смятам, че знаят, но мълчат...
Много още за превод имам, ще стане, но пуста умора...
Едва я докараха до кан Атай/Атей. Преди него други е нямало, да речеш?
Затова пишем, да се знае. Който има очи - да чете.
Позволявам си да изкажа личната си благодарност, с надеждата, че занапред ще бъдете и още по-смел :), историята е наша и никой не може да ни я вземе, колкото и да се опитват.
С дълбоко уважение и благодарност: Добрев, обикновен българин
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 24852
Постинги: 256
Коментари: 310
Гласове: 92
Архив
Календар
«  Май, 2020  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031