Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.03 22:38 - Кан Севар (727-759/760)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 112 Коментари: 8 Гласове:
1

Последна промяна: 02.04 00:10


СЕВАР – Савар, Кан на България (727-759), управлявал “15 (16) лета” на Западно-Българския престол, като същевременно целият негов период на управление от 727 до 759/760 г. е на Източно-Българския трон; М. Москов, който не се съмнява, че Севар е реално съществуваща личност, пише, че освен в Именник на българските канове*, този кан не е споменаван в нкой друг източник (ММ*). Но в относително скоро обнародваната хроника на Гази-Барадж (1229-1246) се съобщава за Кан Авар (ДТ*), наричан така, “защото майка му е аварка”. При това Гази-Барадж слага често под общ знаменател Авари* и Себери*, чиято принцеса е майка му, и уточнява, че през ХІІ-ХІІІ в. Аварския език на унгарците, където към 894-903 г. се заселил Арбат* с подчинените му угри*, е сроден с езика на Себерите (ДТ*). Този Кан Авар (727-759) – син на Сулаби* (“Върховенстващият на Дунав”, от волг.-бълг.- Сула*: “Дунав”, който управлявал от 700 до 727 г.), напълно съвпада с Кан Севар от Именника. При това, както името Авар е свързано от Гази-Барадж с аварската майчина линия, така и в Севар или Савар се вижда връзка с етноними и съсловни нарицателни, които, според традицията, следва да се отнесат до произхода на майка му.

Такива са: Сувари – съсловие на самостоятелните търговци-суварчии и занаятчии (“стопани”, “майстори”), получили названието си от алпа Сувар (Алп, мн.ч. Алпи: духове, подчиняващи се на Бога, Анунаки* - създадени от Мардукан*), като имената “Хурса” и “Кубар” (срв. Кубер*) са епитети на алп* (анунак*) Сувар, който е едновременно божество и на мълниите, и на ковачите-металурзи, и на търговците, а алпа Кук-Куян бил помощник на Сувар, отговарящ за честността на търговските сделки и за безопасността на пътищата (срв. че Кук-Куян-тау, от волго-бълг. Тау: “планина, хребет, хълм, възвишение”, са именно Киевските възвишения, а Киев* – Самбатис*, е една от българските столици по това време); близко до Сувар е и етнонима Сабари, Сабани = Баджанакци, Печенеги*, които всъщност са Масагети* и един от компонентите на аварската общност, чиито членове останали в земите си във и около Панония след края на държавата Авария* (566/568-796) и се включили в създадената по-късно от Арбат* на същото място Угърска или Маджарска общност, изградила след това Маджарската държава или Унгария; срв. и намванието Себери (Сэбэри) – угри, маджари, мишари или турки, турци, като клона на Себерите, който е около река Десна* (волгобълг.- Сэбэр-су; су: “река”) е от сродени с българите от Волжската група (вж. Юлай-Бата*) угърски кланове на маджарите или мишарите, и е наричан в руските хроникални извори Севери, Северяни.

В случаят обаче, връзките започват още от самия Сулаби* (700-727), който е идентичен с т.н. “неизвестен кан” в Именника и предхожда непосредствено Севар. Целият пасаж от Тервел* нататък е следният:

Тервель [управлява] 21 летъ, родъ емоу Доуло, а летъ емоу (= “годината му на възкачване”) Текоу-читемъ твиремъ.

... [управлява] 28 летъ, родъ емоу Доуло, а летъ емоу Дванъ-шехтемъ.

Севаръ [управлява] 15 летъ, родъ емоу Доуло, а летъ емоу Тохъ алтомъ.

Кормисошъ [управлява] 17 летъ, родъ емоу Вокиль, а летъ емоу Шегоръ твиремъ. Сии же кънезь измени родъ Доуловъ рекше Вихтоунъ.

(Си)винехъ [управлява] 7 летъ, а родъ емоу Оукилъ, а летъ емоу Има (Имен) Шегоръ алемъ.

Телецъ 3 летъ, родъ емоу Оугаинъ, а летъ емоу Соморъ алтемъ. И сии иного радъ (? родъ: “род”; ? …инако радь, ? …инако родъ). ...” (ММ*; ст.-бълг.- Ради, Радьма: “ради, поради, заради”, др.-перс. rādiy: “ради, заради”, авест. rāδaiti: “изправя, поправя, нагласява, урежда, нарежда, подрежда, слага в ред”, rāda-: “опекун, настойник, наставник, надзорник; управител, уредник, законодател; родител, родоначалник”, осет. rād: “ред, порядък”).

“Неизвестният кан”, чието име липсва в трите дошли до нас преписа, е управлявал точно колкото наследника (внука) на Бат Боян* (665-690) - Сулаби*, като “28 години” е периода от към началото на 700 г. до към края на 727 г. или приблизително точно 28 години. За предшественикът му Тервел*, който наследил Аспарух* (638-699) и станал Кесар на Византия през 705 г., знаем, че е починал след 718 г. и най-рано през 719 г., а се е възкачил в края на 698 г. или през 699 г. Датировката на Тервел според Древнобългарският календар* е Теку-читем твирем, като месец Твирем* е известен и от други датирания и се отнася към късната пролет и самото начало на лятото, или към есента – т.е. около началото на Византийската календарна година (1 септември); това означава, че той е един от средните месеци на Слънчевата година (от 21 декември до 22 декември на следващата година), използвана днес като календарна година – от 1 януари до 31 декември. Годината Теку-читем* може да се отнесе към “куче-година” (срв. Сраоша*, Имен-шегор*), засвидетелствана и като Етх*. Най-удобната за възкачването на Тервел е 698 г. – невисокосна и 11-та поредна от 19-годишния цикъл. Това всъщност следва да е годината на смъртта на Аспарух*. Според това датиране Тервел* е управлявал от към 699 до 720 г.

Същевременно в Мадарския надпис от 716 или 718 г., който е запис на договора, сключен между България и Византия, е споменат “...Крумесис архонта...” (ММ*). Този Крумесис може да е само съвладетеля на Тервел (699-720), съвпадащ със Сулаби* (700-727).

От втората половина на 727 г. на Българския трон се възкачил Севар, който съвпада с Авар (727-759) от “Гази-Барадж тарихи”. Но според “Именникът” Севар бил на власт 15 години, а след него се възкачил за 17 години Кормисош. Още на първите изследователи прави впечатлението, че сбора от годините на управление на “Неизвестния кан” (28), Севар (15) и Кормисош (17), води до онази 760 година, за която има повече конкретни хроникални данни, свързани с Кан Телец* (760-763). Но пък ето как според западни хроники са били промените в българскити управление:

Според Зигеберт:

700 г. Тербелис (Тйрвел*) над българите се възцари (700. Therbellis Bulgaribus dominatur); Тервинги и Тервел са с еднакъв корен, но германците превеждат името от латинско-ромейски като Тербел, а самите Тервинги или Тервили се определят неправилно в историографията за Готи*;

727 г. Кормесис над българите се възцари (727. Cormesius Bulgaribus dominatur);

760 г. Телец* (Teletzas) над българите се възцари;

763 г. …”паганус (…paganus) над българите се възцари”;

770 г. Телериг* (Thelerigus)…;

778 г. Кардам* (Cardamus)…;

807 г. Крум* (Chrumnus)…;

Според Алберих:

727. Кормесий над българите се възцари (Cormesius Bulgaribus dominatur);

763. Сабин* (Sabinus, но елин. Σαβίν-: “Савин-, Субин-”)…;

807. Крум* (Chruninus)…;

От монахът Алберих има и още едно съобщение: “Anno 750. Super Bulgaros... iam erat tertius rex nomine Cormesius”, тоест: “Година 750. Над Българите пък … вече господарства трети цар именуван Кормесий” (ММ*).

От съпоставянето на сведенията става ясно, че Сулаби* (700-727) е първият Крумесис (името е според Мадарския надпис). Севар или Авар е вторият Крумесис или Кормисош (името е според “Именникът”). А откъм 750 г. имаме трети Кормисош (година Шегор, месец Твирем, се отнася за 749 невисокосна година, 5-та поредна от 19-годишния период). Независимо, че чужденците трудно биха схванали разликите между Крумеса или Крумесис и Кормисош, но данните им говорят, че имаме трима владетели с близки имена. Обаче първите двама Крумесиса – Сулаби и Севар-Авар, са от рода Дуло, а третият – Кормисош, е от рода Вокил или Укил, въпреки че най-вероятно той бил свързан родствено с Дуло (инечи не би бил допуснат до трона – вж. Българин*). Независимо дали той е озурпатор или не, но явно се е възкачил едва през 749 и първата му пълна година на управление е 750 г. Това не означава, че той обезателно е управлявал 17 години след 750 г. – срв. Аспарух*, който от 61 години управление бил самостоятелен кан само от 668 или от 675 до 699 г. Все пак, ако Кормисош вече е бил убит от Телец (както пише Теофан), не е изключено той да е бил съвладетел до 750 г. Оказва се, че Севар-Авар е бил самостоятелен владетел до 749 г., и 15-те години, записани в “Именника”, бележат времето на едноличното му управление от 727 г. до 742 година.

 Годината, която е дадена в датата Дван шехтем за възкачването на “Неизвестния кан” (Сулаби*) – Дван: “заек” (или “близнаци”, срв. авест. dāvōi: “даващ, дащ; давай”, dva: “два*, две, двоен, сдвоен; близнен, близнаци” – б.а.), се приравнява към 715, 727, 739, 751, 763 и пр. Възможната 727 г. се явява първа година за Севар-Авар. Точно в тази поредица обаче, е пропуснато едно име и това може да е предизвикало верижна грешка от прехвърляне на имената с по едно место назад. В т.с. може да се предположи следното: Тервел (управлява) 21 лета, Севар – 28 лета, Кормисош – 15 лета, Винех – 17 лета…, което пак не дава достатъчно задоволително решение на проблема. Но пък може да се заместят някои от имената с техните двойници: Тервел – 21 лета, Кромесис І – 28 лета, Кормисош ІІ – 15 лета, Кормисош ІІІ – 17 лета, Винех – 7 лета, Телец* (760-763) – 3 лета.

Възможно е и името на Тервел да е поставено по-напред в Именника, и именно той да е управлявал 28 г., което пък го приравнява със Сулаби и Крумесис. Тогава “Неизвестният кан”, управлявал 21 г., се появява в нишата между Аспарух и Тервел. Така или иначе въпросителните са твърде много, а решение на проблема може да се търси и в данните от хрониката на Волжките българи*.

Ето какво се казва за живота на Севар-Авар в “Историята” на Волжка България от Гази-Барадж (1229-1246):

“(Канът) Сулаби, за разлика от баща си [Бат-Тимер (690-700) – син на Бат Боян* (665-668, †690)], не обичал войните и всячески се се стараел да ги избягва. Затова пък Балтаварът (“владетелят”, т.е. Сулаби) охотно се занимавал с търговските дела и направил оживени сухопътните и водните пътища [от Бащу (Киев*)] до Авария, Балтика, Византия, Крим, поречието на Десна и Кавказ. Най-добрата част от ульчийците (славяните, да не бъркат със Саклани*) той отделил от останалите данъкоплатци и, като им наредил да строят ладии, им дал статут на превилегировани. Той също разделил страната на 10 данъчни области и сам охотно ги обикалял, избирайки за тях таркани от болярите и събирайки данък от кожи и стоки… (не се споменава за война на Сулаби с арабите и конкретно тая от 718 г. при Константинопол – факт, който е невъзможно да бъде пропуснат заради голямата си значимост, а това предполага, че той не е Тервел, а негов съвладетел);

Сулаби* [др.-бълг.- Сула-*: “Дунав”, -би: “върховенстващ” = “върховенстващия на Дунав” = Крумесис* (700-727) или Кормесий І*] управлява 27 лета и почина в 727 година, оставяйки властта на своя син от аварка – Авар (Севар). При него опора на българската власт в Кара-Булгар (Западна България, др.-бълг.- Кара*: “запад”), който наричаха и Кара-Саклан (Западен Саклан – от Волга до Карпатите) – в отличие от хазарския Ак-Саклан (Източен Саклан) – станали Анчийците*. А пък Анчийците, както аз вече отбелязвах, се явяват смес на част от Ульчийците (Саклани*, уж Славяни*, подчинени на Улаг-Булгар: “Велика България” = “българо-склави”, “скито-склави”, рус.- уличи) със някои родове от [сакланите] Уруси и Българи, от които унаследили своето мъжество. А от нашите българи (т.е. Волжките българи*) в състава на Анчийците влезли много от родовете Ердим, Себер, Бакил, Агачир, Барин (това са не само български, но и печенегски* родове) и от други, които по-късно възглавили Анчийските родове… Анчийците били освободени от всички задължения, освен от воинското, и на взетите от тях на (действителна) служба не се разрешавало даже да се женят по време на носенето й…

Обаче Анчийците с удоволствие носели тази служба, защото били войнствени и получавали за нея обширни земи в област (комитат) Бащу* (Киев*) и хубаво възнаграждение (вж. Заплатица*). С Урусите [саклани*] Анчийците били във враждебни отношения, защото към Анчийците се присъединили ония [саклани] Уруси, които били прогонвани от своето племе. Нашите [българи] (т.е. Волжките българи*) наричали Сакланите-Уруси [с името] Балинци (волгобълг.-рус.- Балынцами, от др.-бълг. Бал*), както ги наричали Анчийците, а после започнали така да наричат всички северни Ульчийци (“славяни”, “васали”), живеещи в горите и блатата… Езикът на Анчийците се отличавал от езика на Ульчийците-Балинци, но все пак те се разбирали един с друг…

Освен няколко хиляди Анчийци на служба у Авар (Севар*) били хиляди Джурашци [Джураш - днешен Дагестан и източната част на Кавказ, където до 673 г. управлявал Аспарух* (638-699)], без да се броят ония Джурасци, които работели в ковачниците на Балтавара* и изработвали прекрасно оръжие и доспехи. И всички те, в знак на любов към своя владетел, наричали себе си Авари…”;

По аналогия със Севар – Авар*, в случая Авари* следва да се приравни към Севари, което е много близко до рус.- Севери (ПВ*). Но срв. и волгобълг.- Сувари: “съсловие на самостоятелните търговци-производители и занаятчии – “стопани” и “майстори”, получили нарицателното си име в чест на алп* Сувар, наричан също Хурса и Кубар, който бил едновременно божество и на мълнията, и на ковачеството и металургията, и на търговията, а алпа Кук-Куян бил негов помощник, наблюдаващ за честността на търговските операции и безопасността на пътищата”. Според традицията епитета Севар следва да се свърже с принадлежността на майката на кана към даден етнос или обществена група – в случая съсловието “сувари”. Името Хурса носел първоначално днешния град Курск, който бил основан през 912 г. от Угър-Лъчин* (882-944, род. 870-871). А Кубар е еднакво с името на Кубер*, син на Кубрат* (605-665) и брат на Бат-Боян*, Аспарух*, Алцек* и Котраг*; 

Понеже гръцкото β се фонетизира и като Б (b), и като В (v), то формално името Севар веднага може да се приравни към етнонима Сабани и Сабари – названия на Печенегите*. Излиза, че последователите на Авар-Севар вероятно са поставяни, поне от елино-византийските хронисти, в числото на Печенегите, което води до доста затруднения при опита да се проследят етническите движения и конфликти в района между Карпатите и Урал през периода VІІ-ХІІ век. Отделен въпрос е, че в случая Авар-Севар се представя като кан, помагащ на Авария*, но без да го обвързва съществено с властта в нея. Това е в единство с факта, че хрониста Гази-Барадж детайлно проследява нахлуването на Аварите през 673 г. и настаняването им в района на Панония, като подробно разказва за събитията като смъртта на Гостун* - дядото на Аспарух, който бил убит от Аварския хакан през 618 г. От съпоставянето на фактите следва, че Аварският хаканат* бил васален на България или поне зависим в една или друга степен от българите при управлението на Сулаби* (Крумесис*, Комисош І*) и на Авар или Севар*. От своя страна това не противоречи на настъпилият след 760 г. и до към 777-787 г. период на междуособици в България;

По нататък текстът в хрониката продължава така:

Авар (Севар*), по молба на майка си, извършил няколко похода срещу Фарангите (Франки, Германци) в подкрепа на Аварите* и помогнал на това племе да оправи (стабилизира) своите дела. А тези походи Балтаварът правил през планината Учулъ (Карпатите), наречена някога така от Самбат* (618-675) в памет на тримата свои синове. Те били оставени от него (Самбат*) заедно с майките си в Дулоба* [Ср. Европа] тогава, когато [през 658 г.] той бил принуден да отстъпи от там обратно в Бащу (Киев*).

През 745 г. на Авар (Севар) му се представил случай да използва оръжие вътре в собствената си страна против въстаналите Балинци. Въстанието го вдигнали Урусите, недоволни от въздигането на Анчийците* и от размерите на владетелските данъци. Балинците веднага подкрепили този метеж, окуражени и от присъединяването към тях на славяните (ульчийците) от остров Артан (голям остров в Балтийско море). Тези славяни били изгонени от галиджийците (скандинавците), но за да направят така, че другите да се боят от тях, наричали себе си галиджийци (скандинавци). Те построили при голямо езеро крепост Галидж (Новгород) и оглавили бунта… Авар разбил Урусите. Половината от тях предпочели да се подчинят на Балтавара* (“владетеля”, т.е. на Авар или Севар), но другата половина предпочела бягството. Някои бегълци отишли в [крепостта] Галидж, но болшинството се преселили на Дон, където получили название Буртаси (Бунтари, срв. Бурун*, Буря*, Буруй*). В това време изведнъж умрял [Хаканът] Кук-Куян и Хазарски хакан станал сина на Айбат и приемен син на Кук-Куян – Барджил. Новият Хакан силно се радвал на смутовете в Кара-Булгар и не само не върнал бегълците, но и построил за тях град (крепост) Урус. По същият начин и славяните-галиджийци посрещнали радостно бегълците-уруси и построили за тях на своето езеро друг град Урус.

Разгневеният Авар изпратил на север своя старши син Тат-Утяк [Сарачин*] (“Царичин”, “Силният, Мощният, Върховният (владетел)”, от авест.- sarah-, sara-: “цар, глава, връх”, sūra-: “силен, могъщ”) и той разрушил Галидж и Урус до основи. Изплашените метежници избягали още по-далече на север, но след известно време се завърнали и възобновили своите поселения…

Едновременно със завръщането на Тат-Утяк в [областта] Кара-Булгар пристигнали [от Хазария*] голямо количество печенеги* (“сабари*, сабани*”), чиито родови князе се оказали забъркани в опит да се детронира [Хазарския хакан] Барджил (745-759). Оказва се, че той се отказал да седне на трона по обичая, от страх да не бъде одушен (традиция у тюрките да се придушава с въже около шията възкачващия се на престола хакан), и обявил, че е приел вярата на яхудите (евреите*, юдеите*, йудеите). Подкрепили го мурдасите, буртасите, куманите (тюркско племе, да не се бърка с нарицателното Кумани* = Половци*), джурашците (изт.-кавказците), източно-сакланите и кук-огузите, но пък киргизо-печенегите се произнесли против и били изгонени [от Хазария]. Хаканът поискал от Авар (Севар) да му предаде бегълците, но сега пък Авар получил удоволствието да му откаже. Разгнявеният [Хазарски хакан] Барджил заповядал тогава на българите-мюсюлмани (бурджани: “българи”, обл. Бурджан: “Зап. Кавказ с поречието на Кубан* и на горна Кума*) да се откажат от истинската вяра (исляма) и да приемат … иудейството, макар самият той в действителност да не се придържал към тази лъжевяра на заблудените. Българите отказали и били погромени от мъстителния хакан. Ония от тях, които оказали съпротива, били принудени да избягат в Буляр*

Мурдасите посрещнали бежанците враждебно и се опитали да ги предадат на Барджил. Тогава българите-бурджани се оплакали на Авар (Севар) и той им изпратил на помощ младшия си син Тат-Угек (Бесерман*). Оня разбил мурдасите и и ги заставил да избягат на горна Ока*. Тука те се смесили със славяните така, че се образувало ново славянско племе мурдаси…

На освободените [от мурдасите] земи спокойно се разселили българите-бурджани и пристигналите с Тат-Угек [Бесерман*] печенеги. Българите построили за себе си град, който нарекли в чест на своя предводител Мардукан* (град Болгар*, Велики Болгар)… Основаването на града станало през зимата, в месец “мардукан” [когато се празнува “Рождество Мардуканово”] (т.е. в “коледния месец”, когато е Игнажден* на 20 декември, зимното слънцестоене на 21-22 декември, Бъднивечер* и Рождество на Митра* на 24-25 декември, което предполага, че Мардукан* е епитет на Митра* или е една от неговите съставни функции, вж Тъма-таркан* = Злия бог Коледо*; вж. Исус Христа*, което също е епитет на Митра*)

 Печенегите се поселили източно от [град] Мардукан (Болгар*) и неговото неголямо княжество, и в началото се подчинявали на него (на град Мардукан). Те пристигнали с жените и децата си, и затова езикът им не се затрил, а се утвърдил. Местните утиги се смесили с част от тези печенеги и й предали земеделските си навици. Когато дошли кара-българите (“западните българи”) [на Тат-Угек], то те печенежкия плуг нарекли сабан (сабан: “печенег”), а всъщност той бил утигски по произход …”; хронистът Гази-Барадж не проследява събитията в западната част на България, но от “Именника” е известно, че някъде във времето непосредствено след започналите в 745 г. конфликти и промени – през 749 година, Крумесий или Кормесий ІІІ* (742-760), който от 742 г. е съвладетел на Севар, обявил своята автономия;

В 759 година, обаче, мирния живот на [град] Мардукан (Болгар) бил нарушен. [Хазарският хакан] Барджил, горящ от жажда за мъст, насъскал угрите срещу Булярските българи (прави се връзка с някогашната държава Буляр*), и те преминали [река] Урал (в западна посока). Печенегите се хванали за оръжието, а старикът Мар проводил при Авар (Севар) пратеници с молба за помощ. Авар пак изпратил в Мардукан [младшият си син] Тат-Угек (Бесерман*) и скоро след неговото заминаване умрял, предавайки властта на Тат-Утяк Сарачин* (759-787, баща на Караджар* или Крум*)”;

 Севар или Авар починал в Българската столица Киев*, който по епитета на Кубрат* (605-665) наричали Бащу*, но от времето, когато след 658 г. станал личния главен град на Самбат* (618-675), носел името Самбатис* (Конст. Багр.). След смъртта на Севар през 759 г. короната в Самбатис* (Киев*) била поета от големия му син Сарачин*: “Царят, Царичин, Царуващият” (759-787), бащата на Караджар* или Крум* (787-814), а по-малкия му син Тат-Угек или Бесерман* (759-787) започнал да управлява областта на изток от Волга* и северно от Хазария, т.е. района на някогашната Източна България (Ак-Булгар), наричана и Буляр*.

От цитирания текст се вижда, че авторът – Волжкобългарският владетел и хронист – мюсюлманинът Гази Барадж (1229-1246), предпочита в повествованието си да заобиколи и дори напълно да игнорира събитията в западната част на България, където живеели ония от българите, които при управлението на Борис І* (852-914) издигнали за своя доктрина християнството в 863 г., и да съсредоточи вниманието си само върху действията на Тат-Угек или Бесерман*, защото той действал именно в онези територии, които към 895-922 г. станали центъра на Волжка България*. Ето как продължава разказът:

Тат-Угек излязъл срещу угрите и ги разбил благодарение на това, че воините на силното угърско племе Есеги, наричано от нашите Азна, Атня или Азнак, преминали на негова страна. От това поражение на угрите се възползвал Булан, сина на Барджил, за обявяване на баща си за слаб и последвалото му сваляне. Завземайки властта, Булан заповядал да удушат баща му с връв…

Есегите също провъзгласили Тат-Угек за свой княз (бек: “върховен водач”) и той образувал между реките Сак и Сок княжеството Есегел. След това, през 760 г. Тат-Угек подчинил [град] Мардукан [и областта му] и го преименувал на Болгар*. Печенегите-земеделци му се подчинили, а пък печенегите-скотовъдци избягали във върховата част на Агидел* (т.е. в поречието на р. Бела*, която е източен приток на Кама*) и в знак на протест срещу властта на княза се нарекли българи (т.е. “пълноправни, независими, свободни, които не плащат данъци”). Угрите Есеги, както и кара-българите (западните българи) на Тат-Угек, взели за себе си съпруги печенежки и също много скоро започнали да говорят на туранското и кипчакското наречие на печенегския език, като на свой език…

В 787 г., подстрекани от [Хазарския хакан] Балан, угрите из-зад река Урал отново нападнали областта на Бесерман. Каназът първоначално излязал срещу неприятеля и започнал да се сражава. Но тогава дошла вестта за смъртта на Сарачин* и Бесерман предпочел да се отправи в Киев* (Самбатис*, Бащу), за да заеме Западно-Българския трон. По време на преминаването през Волга неговият сал бил засмукан под водата във водовъртеж при Планинския бряг (височините с връх 370 м по западния бряг на Волга, северно от град Саратов) и каназът потънал.” (ДТ*, с. 24-27);

 

АВАР – ст.-бълг. Аваръ, м. ед. дат. Аввароу (СС*), мн. ч. Авари*; името Авари* (Άβαρ-), както и това на Кавказките аварци, е свързвано с тюрк. (перс.) avara: “бродяга (скитник, номад), драка, скандалджия, безделник”; вж. Авари*;

 

СЕВДА (1) – “съдба*; съдбовна любов, непреодолима любов, първа и най-силна любов, незабравима любов, изгаряща душата любов; любим човек, изгора* (от Горя*, Изгарям*), първо либе, единствена изгора”; от др.-бълг., авест.- sava-: “сила, мощ”, sъvišta-: “най-силен, най-могъщ, всесилен”; осет.- sewun (сев©н): “коси, покосява, сразява; всесилен; съдба” (вж. Осетинци*, Аси /2/*); армен.- sevda, срв. ж. арменско име Севда Севан; срв. ст.-бълг. Съвед©: “съединя, свържа; пусна нещо от горе нодолу; свлека, сваля; наложа, установя”, Съвэдэни¬: “воля, желание; знание”, Съвэдъ: ж. “съвет; укор”, адверб. Съвэды: “съзнателно, умишлено”; наличието на думата в осетинския и в арменския – силно повлиян от др.-иранския, наред с авестийския базов термин от към ХV в. пр. Хр., категорично показва, че думата Севда е от др.-българския езиков фонд; турският еквивалент – тур. sevda, за който се приема, че е от арабски (РЧ*; ! арабският е симитски език като българския, а при това е повлиян от др.-иранския и ср.-персийския), може да е пряка заемка от български, поради факта, че езика на относително малобройните и претопени в земите на Византия и България номади-тюрки от Османската орда се формира от към 1281 г. насетне както под натиска на ромейския, арменския и славяно-гръцкия (вж. Грък*), така и под силното влияние на българския в М. Азия и на Балканите, вж. Османска династия*, Българският език*, Хем*, Перчем*, Кеф* и др.;

СЕВДА (2) – българско женско име; от Севда /1/*;

СЕВДИ – Севдо*;

СЕВДОСевдю, Севдьо, бълг. м. име, от Севда /1/*; срв. и сегашният му еквивалент Севдалин;

СЕВЕР – др.-бълг. и ст.-бълг. м.р. ед. род. Сэвера, вин. Сύверъ: “север; северна страна на света; северен вятър, северняк”, Сύверовъ: “северов, северен”, Сэверόскыи: “северски, северен” (СТР*, СС*, ІХ в.), страна сэверΰ: “северната страна, северната посока, север” (СТР*); лит. šiбurė: “север”; др.-чеш. sĕver: “север”, което е от български; няма връзка с др.-рус. Севери*, което е от Себери*; наличието на българската дума Север още в началния период на ст.-българската литература от ІХ в., показва че думата е в речника на българите от периода на др.-българския език и писменост Кънигъ, Кънигъ: “книга*”; др.-бълг. Сэверъ е съпричастно с авест. sa-: “с, съ, със, съвместно; силен, мощен; същ, същински” и авест. vъrъntē: “той избира себе си”, срв. sъvišta-: “най-могъщ, най-силен”, което е превъзходна степен от sava-: “сила, мощ”, sūra-: “силен, могъщ”; срв. авест.- saē-: “сиротен, осиротял” и авест. varъk-: “мъкна, домъквам, тегля, влека; духа, издухва, извлича” (при авест. varδaitē, vъrъδaiti: “расте; варден, пазен, опазван, съхраняван”);

СЕВЕРИ* – др.-руска трансформация на името на т.н. Себери*: “угри*, турки, торки, турци /1/*, маджари*, мишари*, башкири”; етнонимът Севери и Северяни се употребява в др.-руската хроника “Повест временных лет” (ПВ*), чийто езиков фонд се отнася най-общо до периода Х-ХVІ в., запазен е до днес в руското название Северский Донец (р. Донец*), в името Сибир*, в руското наименование Новгород Северски (Северски Новгород*), и др.; ст.-бълг. Σήβερεις, Σέβερεις: “Себери*”, племе в Мизия (Теофан, 359; Нидерле, Slov. star. 2, 2, 407; ЕР*), чието име е неправилно превеждано като Севери, защото е налице волго-бълг. Себер, Сэбэр: “себери*” (VІІ-ХІІІ в., ДТ*), което пък е потвърдено и от топонимът Сибир*, базиран на етнонима Себери*, вж. Седморечието*; Птолемей споменава на изток племето Савари (ЕР*) или Сабари;

Теофан (края на VІІІ – ІХ век) пише, по повод на присъединяването на земите южно от долни Дунав от Аспарух* (668-699) през 679-680 г., следното: “И [българите] като ги (византийците) преследвали чак до Дунав, преминали го и дошли при т. нар. Варна*, близо до Одесос, и до тамошната земя (област). Като видели, че мястото е много сигурно – отзад поради река Дунав, отпред и отстрани поради теснините и Понтийското море (Черно море), и след като покорили от намиращите се там славянски (склавини*) племена т. нар. седем племена, преселили Себерите от предната клисура до Верегава* към източните части, а към юг (срещу Византия) и запад до Авария останалите (ония) седем племена, които плащали данък.” (ТИБ*).

По-ранно съобщение на Константинополския патриарх Никифор (ок. 750-829) говори само за славяни, но като че ли по-ясно, конкретно и правдиво; например че българите се скрили “в своите укрепления и останали там 4 дни”, че “Императорът пък, обзет от [пристъп на] подагра и страдащ силно”, отплавал за град Месембрия, и пр. За подчинените племена той казва: “Те (българите) покорили и славянските племена, които живеели наблизо, и заповядали на едните да бранят земите, които граничат с аварите, а другите да пазят земите, които са съседни на ромеите” (ТИБ*).

Видимо славяните, за които става дума през 679-80 г., били във Влашката равнина, но може би някои и на юг от Дунав. Става дума за “тъй наречените Седем племена”, “останалите Седем племена”, като “едните” от тях били поставени от Аспарух по границата с Авария*, а “другите” по границата с Византия. Същевременно византийците изглежда не ги познавали по-детайлно, както биха имали сведения за свои собствени данъкоплатци. Тук трябва да добавим, че от 538 г. Българският кан Булгар* или Борис Български (ок. 525-541, вж. Булгар /4/*) владеел “Доростол  (Дръстър) и [Долна] Мизия” (Генезий, ИБИ*). А през 597 г. друг Български кан Булгар (>597-599




Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. dichodichev1 - История на Българите
29.03 22:41
Видимо славяните (Склави*, рус. Уличи, да не се бърка със Саклани*), за които става дума през 679-80 г., били във Влашката равнина, но може би някои и на юг от Дунав. Става дума за “тъй наречените Седем племена”, “останалите Седем племена”, като “едните” от тях били поставени от Аспарух по границата с Авария*, а “другите” по границата с Византия. Същевременно византийците изглежда не ги познавали по-детайлно, както биха имали сведения за свои собствени данъкоплатци. Тук трябва да добавим, че от 538 г. Българският кан Булгар* или Борис Български (ок. 525-541, вж. Булгар /4/*) владеел “Доростол (Дръстър) и [Долна] Мизия” (Генезий, ИБИ*). А през 597 г. друг Български кан Булгар (>597-599<; вж. Булгар /2/*), по военен и съюзен договор с Император Маврикий (582-601), населил с хората си Горна Мизия, Отсамна Дакия и Долна Мизия – тоест от Панония и Сирмиум (Срем) до Черно море, и се задължил да подържа в този район (от към р. Янтра до днешния Осиек и Панония) 10-хилядна постоянна българска тежковъоръжена конна армия, което съвместно с византийските войски от Илирия, Македония и Тракия да даде решителен отпор на аварите; българите и византийците още през 597-599 г. разгромили тотално аварските сили, които признали Дунав (на запад от Янтра*) за неприкосновена граница на Византия, а след това се заели с прочистването и укротяването на славяните и другите племена в района на днешната Влашка равнина – тоест на север от долни Дунав. Видимо най-късно от 597 г. обезлюдените отдавна земи на юг от Дунав, от Панония до Черно море, в ивицата от Балкана до Дунав и продължението й на запад, били населени с българи, които се разпореждали с подвластните им славянски групи (отделен въпрос е източната част на тази област – започващата от р. Вит* на изток Долна Мизия, в която още от по-рано имало български поселища – вж. Максимин І*, Алавив*, Аспар* и пр.).

Част от тези славяни – “до 200 хиляди”, Българският кан Тубджак* (587-602) “извел от Рим” (Византия) и ги настанил в земите си на север от делтата на Дунав, като ги поставил “по северните крайнини на канството Кара-Булгар* (“Западна България”) – в Карпатите и по Днепър (с Припят, Десна* и другите си притоци и съставни), и заради това “тези български склавини (срв. елин. булгаро-склави) започнали да се наричат Анчийци* (елин. Анти*), тоест “погранични”, “окрайни, крайненци”…”; към този акт на Българския кан “Аварският хакан отначало се отнесъл … с раздразнение”, но “се смекчил и ги (склавините) оставил намира”, след като “по нареждане на Тубджак анчийците направили няколко стотин лодки и успешно воювали на тях с ромеите” (ДТ*);

Тези битки с ромеите са по желание на Аварския хакан, който в края на управлението на Тубджак (587-602) видимо имал надмощие в позициите. Той карал и Бат Оркан* (602-603) да воюва съвместно с аварите срещу византийците, организирал преврат срещу него и на престола бил издигнат брат му Гостун (603-605), а през 618 г. извикал с измама при себе си Гостун* (603-605, †618) и го убил. Видимо това аварско надмощие започнало след смъртта на Император Маврикий (582-601) – при управлението на Император Фока (602-610); обаче няма достатъчно данни, че западните български земи, управлявани от Гостун* на север (Изт. Карпати със Седмоградско* и горните течения на Прут и Днестър) и от Бат-Оркан* на юг (в Онгъла* с долината на река Ю. Буг), са под пълна аварска зависимост, защото още от 605 г. Кубрат* (605-665) управлявал като напълно независим владетел, а неговите владения започват от феодите на баща му (Гостун) и чичо му (Бат Оркан) на изток – от земите между Ю. Буг и Днепър до Ак-Су (Изток-Река) – днес Сулак*:“Реката” (от в.-бълг. Су: “река”, срв. Сула*: “Дунав”, Сулу*: “Дунавието, Среден Дунав”), с поречието на Самур*, а може би Ак-Су е р. Кура, тъй като Азърбайджан влизал в границите на България поне до българо-арабската война от 652-653 г., когато Дербент* бил завладян от Арабите*.

“Седемте племена” съвпадат по брой със знайните т.н. Склавинии* - славянски области с вътрешна автономия и под управлението на българския областен кан, намиращи се по външните граници на България, които са известни от византийските документи. Две от тях са край Солун* и по долна Струма (и още две са под византийска управа), от където Юстиниан ІІ (685-695) изпраща голяма група български склавини в М. Азия. От западните склавинии едната по-късно получава името Сърбия*, а друга – Босна, като Тимочаните са по днешната река Тимиш (Тимок) – северен приток на Дунав в района източно от Белград (а не по южния приток Тимок, както обикновено се пише в историографията).

Проследявайки фактите и събитията във времето до 679-680 г. и в териториите на Балканите, се вижда, че Византия нямало защо да се притеснява от идване на българи в района, защото те просто вече били там от много време (в Източна Мизия от 172-235 г., а в Долната земя охридска* от 493-499 г.). Дори някои намеци във византийските извори навеждат на мисълта, че тези българи от земите на юг от Дунав били християнизирани в някаква степен и даже Византия ги смятала за социализирани (Мизия до идването на Аспарух била “владяна от християните” – като в това влизат и живеещите там българи;
идващите с Аспарух били “мръсен” и “нечист” народ = “нехристиянски” и “извършващ езически ритуали и почитащ езически божества”, което също е в съпоставка с живеещите в Мизия и въобще на юг от Дунав, във Византия). Същевременно българската аристокрация отдавна била вписана във висшите етажи на Римо-Византийската върхушка – срв. Максимин І* и наследниците му, цялото семейство на Аспар*, Аеций*, Булгар /4/*, Булгар /2/* и пр. до самия Аспарухов баща – патриция Кубрат* (605-665; титлата патриций означавала, че той е признат от самите византийци за техен принц).

Очевидно страхът на Константин ІV Погонат (668-685) и окръжаващата го управляваща върхушка, и то от глена точка на отговорна държавническа позиция, бил предизвикан от нещо много по-съществено. И то следва да се свърже неразривно с факта, че във Византия знаели много добре кой е Аспарух, кой е баща му Кубрат* и брат му Самбат*, и техния чичо Бат Оркан*, кои са българите и рода им Дуло*, знаели за симитския им произход и за родоначалника им Зиези* или Зиусудра*, за царската им династия, наследила Халдейската династия* (VІІ-VІ в. пр. Хр.), за връзката им с Дариите* и Древна Персия (VІ-ІV в. пр. Хр.), за идването им от Еленистична Партия (250 г. пр. Хр. – 224 г. сл. Хр.) в земите на Скития* (Изт. Европа), за силните им позиции в Армения* и в Тарс*, и прочее.

Най-заплашителното в момента било, че българите са древен държавен градостроителен народ, със свое силно стопанство и икономика, свикнал да живее в империя, и че България била отдавна европейска империя, а сега неин законен владетел се установил в Онгъла*, в непостредствена близост с границата на Византия. На всеки друг български кан с по-нисък статут Византия би погледнала с презрително високомерие, но появата на правоимащия върховен владетел на Западна България до имперската граница било равносилно на национално бедствие, още повече, че Аспарух* (668-699) бил върховен суверен на всички живеещи във византийските земи българи, независимо дали били християни. Затова Константин ІV Погонат през 679 г. веднага “прекарал (от М. Азия, Илирия, Македония и Италия) тежко въоръжените войски в Тракийската земя, въоръжил също и флотата, и се отправил против този народ да се отбранява” (патр. Никифор).

Аспарух обаче стигнал с войските си до Беломорското крайбрежие, Южна Македония и Тесалия, а през есента на 680 г. заставил Византия да сключи с него мирен договор. Като нямал военни сили и ресурси, с които да промени ситуацията, Канстантин ІV се обърнал за помощ към Бога, смятайки твърде неблагоразумно, че Той е повече покровител на Византийската корона, отколкото на всички останали народи и хора, и свикал в Канстантинопол шести Вселенски събор (680-681).

По време на събора, на заседанието на 9 август 681 г. – точно когато се навършвали сакралните 303 години от деня, в който Българския кан Алавив* (пр. 378-сл. 420) унищожил на 9 август 378 г. 80-хилядната римска армия при Одрин* (Дере*, Адрианопол), а българските войски в суматохата убили и предводителя им Император Валент І (364-378), като взели от него и занесли в Аскал* (Киев*) на Върховния кан Булимир* (ок. 340-378) знаците на висшата Римска власт – императорските инсигнии, говорил пред събралите се клирици и управници свещеника Презвитер Константин от Апамея. Той казал: “… Дойдох при нашия Свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан [по-рано във времето], нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало да дойда на Събора (т.е. през 680 г.) и да помоля да стане мир, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете страни, та нито едните, нито другите да се измъчват …” (БЪЛ*). Годината, за която говори свещеникът, е ІХ индикт, тоест от 1 септември 680 до 31 август 681 г., и като имаме предвид, че Константин ІV свикъл събора най-рано след като Аспарух стигнал “отвъд [област] Тракия”, а е започнал след края на активните военни действия, това показва, че войната е бушувала през 679 и 680 г., а мирът е сключен след 1 септември 680 г. – защото именно изтубените по договор територии е нещастието, сполетяло Византия;

На фона на всички тези събития е интересно кои се тези Себери* или Севери, записани от Теофан като &#931;&#942;&#946;&#949;&#961;&#949;&#953;&#962;. Преди всичко не е ясно дали те са склавини (славяни). А и склавините по това време са напълно анонимни – носят само етническото си нарицателно Склави* (Славяни*) и дори името Сърби* се появява през ІХ-Х век. Същевременно е много малко вероятно, когато е налице един голям етнос, носещ името Себери, да се яви една малка родова общност, с величина от 3-5 до 7-10 родови селища от по 200-300 до 500 човека, и тя да носи същото име. А пък и самите Себери* идват на запад от Волга поне към век по-късно, обаче пък доста по-рано се установяват в Седморечието*. А един техен род би могъл да е повлечен от котрагите* на запад. И все пак тук вероятно следва да търсим пряк или косвен път към Римската династия Севери (193-235), с която българинът Максимин І* (235-238), роден през 173 г., имал пряка връзка – поне както политическа и приятелска, така и териториална. При това отношението на Аспарух* (638/668-699), който е родствено свързан с Максимин І*, е внимателно и деликатно – той не ги изпраща по южните и западните граници на държавата си, както прави със славяните, а само ги премества в източната част на техния жизнен район, като ги дислоцира срещу Месемврия (Несебър*), Дебелт*, Меркели (до Карнобат) и Созопол. Но и Теофан Изповедник (кр. на VІІІ-ІХ в.) говори за тях като за познати с името си хора. Тук е и мястото на Славун* (VІІІ в.), който е вожд на тези Севери и непримирим противник на византийците и склавите (славяните).„

Не е ясно и самото изречение, в което се споменават Себерите или Северите. Единият вариянт е “поселили Северите от предната клисура” (1., предната; 2., предишната; клисура = проход) преселвайки ги “до Верегава* към източните части”.
Вторият е: “поселили Северите от предната клисура до Верегава” (Сунгурларе – Ришки проход – Смядово и Айтоски проход – полето на Луда камчия – Дългопол), като ги изместили “към източните части”, тоест от Верегава към брега на Черно море*. Това има смисъл само ако Северите могат да бъдат достатъчен щит спрямо Византия, тоест ако са свързани по един или друг начин с Римската династия Севери – вж. Максимин І*, вж. Славун*; етнонимът Севери явно няма нищо общо с понятието Север*; вж. Сев*, Себери*, Лебед*, Волжка България* и пр.;

СЕВЕРОВ – Северен*; от Север*;

СЕВЕРЕН – който е от Север*, който идва от Север*, който е свързан със Север*, който принадлежи на Севера;

СЕВЕРНЯК (1) – северен вятар; от Северен*;

СЕВЕРНЯК (2) – човек, живеещ в северния район на страната; човек, живеещ по-северно от мястото, което се фиксира в един или друг конкретен случай;

СЕВЕРНЯШКИ – северен, от северния край, от северните земи, от северната посока, северняков, севернякски; от Север*;

СЕВЕРСКИ ДОНЕЦ – рус. Северский Донец, река, приток на Дон*; от етнонима в.-бълг. Себери*: “угри*, маджари”, букв. “Себерски Донец, Угърски Донец”; вж. Себери*, Севери*, Сев*, Себер-су*, Донец*;

СЕВЕРСКИ НОВГОРОД – рус. Новгород Северский, град в областта на Чернигов* (Черниговска област), на около 130 км североизточно от Чернигов по пряка линия, пристанище на р. Десна* (Себер-су*), по археологически данни възникнал в края на Х век (ГЕ*); от в.-бълг. Себери*: “угри, маджари, турки, турци” (др.-рус. Торки, Угры), букв. “Новгород Угърски, Новгород Маджарски, Новгород Турски”; вж. Северски Донец*, Себери*, Севери*, Сев*, Себер-су*, Десна* и др.;
цитирай
2. dobrodan - Мисля, че "саклани" и "сакалиби" не е едно и също,
30.03 00:16
за "славяните" няма да се повтарям. Анти - гранични племена, така е. Анти - анчилар, от думата "яндъ" - the end, ende. Сега следва да се запитаме откъде Анталия, имена като Антон, Анте (сръбската му версия), анти- еди какво си и ще получим един доста нов народ, наречен така на един много стар език :).
Също мисля, че Зиези може и да е син на Ной/Нау (или Новият), а може и да не е, преди него "зиезита" да иска човек :).
цитирай
3. shtaparov - Севар не е "кан"- в ед...
30.03 13:25
Севар не е "кан"- в единствения извор за него пише,че той е КНЯЗ!
цитирай
4. shtaparov - Освен това, съгласно перфектно ...
30.03 13:29
Освен това,съгласно перфектно точната Календарна таблица,той е царувал от 720-735 г. или от 720-725 г.,но в никакъв случай не е от 727 г.!
цитирай
5. dobrodan - Не догледах снощи :),
30.03 21:42
това име или е Сувар, или е Себер. Ей го и него :),

Царят на Дунавска България Атила-Аспарух, който управлявал 30 години (672-701 г.) и умрял в първия месец (алем) на годината Барин (Барс) имал трима известни синове: големият Агай или Абай (Угай), средният - Айяр или Авар Угил (Вокил, Окил) и най-малък бил Тарвил (Тервел). Тервел царувал заедно с баща си като съуправител, после като самостоятелен владетел 21 години (698-718 г.). Той починал в седмия месец (читем)... Негов син бил царят Кермес и владял 28 години (711-735 г.) и починал през осмия месец (шехтем) в годината на Заека (Джуанъш)... Кермес имал двама синове - Кермек и царя СУВАР (СЕВЕР), който бил на престола 15 години (729-743 г.) и умрял в шестия месец (алтем) на годината Теке (Тох, Овен)... Син на Кермек бил царят Азан Тукта, виден аварски бег (княз), който управлявал три години (765-767 г.) и умрял в петия месец (Белч, понякога означавал май, понякога юли) в годината на Овена, негов син е цар Коръм (Крум), който управлявал 19 години (796-814 г.) до края на живота си. Негов син е Ямгуртек (Омуртаг), който се оженил за госпожица Имен, дъщеря на Сабан... Омуртаг имал трима известни синове: Булюмар, Сабанша и Ен-Арбат (Енравота)... Сабанша имал дъщеря Имен и двама синове: Бирджихан (Пресиян), който царувал 17 години (836-852 г.) и Ръш-Барис Микаил (Михаил), който властвал 38 години (852-889 г.)...
цитирай
6. shtaparov - това име или е ...
31.03 09:30
dobrodan написа:
това име или е Сувар, или е Себер. Ей го и него :),

Царят на Дунавска България Атила-Аспарух, който управлявал 30 години (672-701 г.) и умрял в първия месец (алем) на годината Барин (Барс) имал трима известни синове: големият Агай или Абай (Угай), средният - Айяр или Авар Угил (Вокил, Окил) и най-малък бил Тарвил (Тервел). Тервел царувал заедно с баща си като съуправител, после като самостоятелен владетел 21 години (698-718 г.). Той починал в седмия месец (читем)... Негов син бил царят Кермес и владял 28 години (711-735 г.) и починал през осмия месец (шехтем) в годината на Заека (Джуанъш)... Кермес имал двама синове - Кермек и царя СУВАР (СЕВЕР), който бил на престола 15 години (729-743 г.) и умрял в шестия месец (алтем) на годината Теке (Тох, Овен)... Син на Кермек бил царят Азан Тукта, виден аварски бег (княз), който управлявал три години (765-767 г.) и умрял в петия месец (Белч, понякога означавал май, понякога юли) в годината на Овена, негов син е цар Коръм (Крум), който управлявал 19 години (796-814 г.) до края на живота си. Негов син е Ямгуртек (Омуртаг), който се оженил за госпожица Имен, дъщеря на Сабан... Омуртаг имал трима известни синове: Булюмар, Сабанша и Ен-Арбат (Енравота)... Сабанша имал дъщеря Имен и двама синове: Бирджихан (Пресиян), който царувал 17 години (836-852 г.) и Ръш-Барис Микаил (Михаил), който властвал 38 години (852-889 г.)...

Датировките,които е вписал авторът на романа "Джагфар тарихи" и на свързаните с него продължения са тотално объркани,което подобава за непретенциозно ненаучно четиво,каквито са всички авторски съчинения на татарина Нурутдинов. Чудно е че има наивници,които се прехласват по тях и приемат романите за исторически извори,вместо да ги оценяват като литературни произведения от ХХ век,каквито всъщност са те! Аспарух например управлява реално от 668-695 г.,което го доказва Именникът: оригинален Български извор с който трябва да се съобразяваме,а не да се преструваме че го няма! Там няма Себери и Чембери- има княз СЕВАР,чието име е форма на "римското" императорско име СЕВЕР! Двайсет и осемте години от "Именника" се отнасят за Тервел и не случайно са споменати веднага след неговото име,а да търсим за тях никога нецарували владетели е безотговорно недоверие в Българските извори!

В Именника няма месеци,нито Барин или Барс- всичко това е измислица на тюрколозите които не се спират пред никакви лъжи,за да спасят прогнилата си теория! Няма Аяровци,нито аги и Агайовци,нито пък термин "читем"- има ТЕКУЧИТЕМ,което е двусъставна дума от Българския език и означава ТЕКУЧИЙ ТЕМ (Произтекъл от Темното царство),което е епитет на Българския бог Марс-Арей!
цитирай
7. shtaparov - това име или е Сувар, или е Себер. Ей ...
31.03 09:46
dobrodan написа:
това име или е Сувар, или е Себер. Ей го и него :),

Царят на Дунавска България Атила-Аспарух, който управлявал 30 години (672-701 г.) и умрял в първия месец (алем) на годината Барин (Барс) имал трима известни синове: големият Агай или Абай (Угай), средният - Айяр или Авар Угил (Вокил, Окил) и най-малък бил Тарвил (Тервел). Тервел царувал заедно с баща си като съуправител, после като самостоятелен владетел 21 години (698-718 г.). Той починал в седмия месец (читем)... Негов син бил царят Кермес и владял 28 години (711-735 г.) и починал през осмия месец (шехтем) в годината на Заека (Джуанъш)... Кермес имал двама синове - Кермек и царя СУВАР (СЕВЕР), който бил на престола 15 години (729-743 г.) и умрял в шестия месец (алтем) на годината Теке (Тох, Овен)... Син на Кермек бил царят Азан Тукта, виден аварски бег (княз), който управлявал три години (765-767 г.) и умрял в петия месец (Белч, понякога означавал май, понякога юли) в годината на Овена, негов син е цар Коръм (Крум), който управлявал 19 години (796-814 г.) до края на живота си. Негов син е Ямгуртек (Омуртаг), който се оженил за госпожица Имен, дъщеря на Сабан... Омуртаг имал трима известни синове: Булюмар, Сабанша и Ен-Арбат (Енравота)... Сабанша имал дъщеря Имен и двама синове: Бирджихан (Пресиян), който царувал 17 години (836-852 г.) и Ръш-Барис Микаил (Михаил), който властвал 38 години (852-889 г.)...

Това са подигравки с Българската история- защо ги пишеш въобще?
цитирай
8. dobrodan - :):):):):), Щапаров, патриотизмът е хубаво нещо,
31.03 22:45
shtaparov написа:
[quote=dobrodan]това име или е Сувар, или е Себер. Ей го и него :),

Царят на Дунавска България Атила-Аспарух, който управлявал 30 години (672-701 г.) и умрял в първия месец (алем) на годината Барин (Барс) имал трима известни синове: големият Агай или Абай (Угай), средният - Айяр или Авар Угил (Вокил, Окил) и най-малък бил Тарвил (Тервел). Тервел царувал заедно с баща си като съуправител, после като самостоятелен владетел 21 години (698-718 г.). Той починал в седмия месец (читем)... Негов син бил царят Кермес и владял 28 години (711-735 г.) и починал през осмия месец (шехтем) в годината на Заека (Джуанъш)... Кермес имал двама синове - Кермек и царя СУВАР (СЕВЕР), който бил на престола 15 години (729-743 г.) и умрял в шестия месец (алтем) на годината Теке (Тох, Овен)... Син на Кермек бил царят Азан Тукта, виден аварски бег (княз), който управлявал три години (765-767 г.) и умрял в петия месец (Белч, понякога означавал май, понякога юли) в годината на Овена, негов син е цар Коръм (Крум), който управлявал 19 години (796-814 г.) до края на живота си. Негов син е Ямгуртек (Омуртаг), който се оженил за госпожица Имен, дъщеря на Сабан... Омуртаг имал трима известни синове: Булюмар, Сабанша и Ен-Арбат (Енравота)... Сабанша имал дъщеря Имен и двама синове: Бирджихан (Пресиян), който царувал 17 години (836-852 г.) и Ръш-Барис Микаил (Михаил), който властвал 38 години (852-889 г.)...


обаче? Отричането на тая част от Българската история, за която идея си нямаме, е най-малкото неблагодарност от наша страна. Съчинения, казваш?
Ами докажи, че са съчинения? Ще можеш ли?
Никой не те води за ръка във вериги да те отюрчва :). какво си се разпритеснил :)?
Че турците са по-близък до нас народ, отколкото ни се иска, аз и ти вина нямаме :).
Спокойно, пета част на Нариман най-демонстративно заявява кои са тракийските племена сред българите, черпя те едни шопи - сапеи - сабай :), има и още. Това е за да спиш спокойно :).
Ейй, верно бе :)! Аз да се чудя Сибир на кого са го кръстили, пък то - Север, римско име...
Тиберий - дебери - тивери - Тверь. Дебри, Дебър...
Корнелий Сула - и двете му имена не са съвсем европейски, писах за това!
Като не ти харесват тия книги - не ги ползвай.
Точно на мен да обясняваш колко лъжат - недей.
Да ми превеждаш стария български език през руско-славянски? Нали се шегуваш?
Текучитем - да не е текучий: тем более; тем образом; тем временем и т. н. ???
Бъди малко по-сериозен и по-засмян едновременно, тюрколозите знаят за нас най-много от всички историци, така се е получило, що да сторя :).
Изнервя ни тая епидемия нещо :)?
Датировките нямам претенции да коментирам като историк, радвам се,че изобщо ги има хората и годините на царуването им. Че като гледам нашите колко са спорни, на тях ли да се радвам?
Седни и ти пиши такива романи, ммм?
Нали е много лесно?
Хе... то ако така ставаше :). Нямало източници, видиш ли :). Има, има. Няма кой да ги поиска, къде по-лесно е да си чоплиш носа като доцент или асистент или каквито там степени бяха научни сътрудници, да ходиш по разкопки и командировки и да щипкаш студентките :).
Лека нощ и внимавайте с коронациите :).
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 24344
Постинги: 255
Коментари: 300
Гласове: 91
Архив
Календар
«  Май, 2020  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031