Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.08.2019 18:55 - КОСОВО - ГНОЙНИЯТ ЦИРЕЙ НА ЗАДНИКА НА СЪРБИЯ (5)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 361 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 20.08.2019 21:11

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Османският хронист Нешри (ок. 1450 – към 1512/1520) е отделил специална част на “Разказ за непокорството на Сосманоз, син на Сандрос (Шишманос, син на Александрос), и за това, как Мурад Хан Гази изпратил срещу му Али паша”. Прави впечатление, че името на Иоан Александър* (1331-1371) – записано само няколко реда по-рано като Александрос, е станало доста редуцирано на Сандрос, но името на Шишман – Сосманоз, е запазило елинизираното си и османизирано окончание (визант. Έζυϊσμένος или *Ζυϊσμένος, лат. Sysman, откъдето се получило осм.-тур. Сосманоз, Sosmбnoz, което е записано през ХV век на арабица).

Следва повествованието, което обхваща няколко откъса и се занимава с похода на Али паша Чандарлъ (ок. 1386-1406) в района на Долна (Източна) Мизия:

Повелителят заповядал на везира Али паша: “Мини морето (т.е. да мине от М. Азия през Мраморно море в Тракия) с 30 хиляди мъже. Руши, пали и граби земята Сосманова, а ако намериш леснина и крепостта (столицата) му обсади. Но дойдат ли [някои хора] сами при тебе, тях наравно с другите не брой за врагове. Очите си отваряй и се услушвай за нас, така че да ти бъде известно мястото на всяка наша (на Мурад) спирка!”…

После призовали войските си и се събрали около пашата: синът на Тимурташ – (1) Яхши бей, (2) Румелийският яябашия (пехотен вожд) Улу бей субаши, известен като Саруджа паша, (3) Кара Мукбил, (4) Пазарлъ Доган, (5) яябашията (пехотния вожд) Инджеджук Балабан, (6) секбанбашията Мюстеджаб (секбани – една от 3-те съставни части на еничарския корпус, явно дадена на Али паша по лична върховна заповед на Мурад), (7) Папасоглу Шахин, (8) Кутлуджа, (9) Лала Шахин и (10) Паша Йигит. Нарочен човек (пратеник, вестоносец) изпратили и при пограничните [акънджийски] бейове (11) Янджъ бей и (12) Кутлу Бога; заповядали им да се явят при пашата ведно с войските си. Така, заедно с тях станали 10 санджака (знамена) с трийсет хиляди (30 000) мъже. Сбрали се около Али паша и тръгнали към земята на Сосман (1., ! тук името Шишман е записано без наставката “-оз”; 2., всеки от отрядите-орди на казаните 12 вожда си имал собствен обоз и тилови служби със съответните майстори, калфи и прислуга, като броя на обозните хора бил между една четвърт (1/4) и една трета (1/3) от числото на бойците; а същевременно в оня ранен и относително демократичен период в практиката на османците-номади, която при това била и в голяма степен подражателска спрямо византо-българската военна традиция и организация, все още нямало значение дали човек е християнин дори и ако е станал паша или член на елитния еничерски корпус – тоест, тогава все още не ги е имало онези български християнски обозни отряди, които осигурявали през следващия период цялото препитание и логистика на османските армии при военните им кампании в Европейските земи).

Говорят, че земята на Александрос-оглу Сосман (Шишман Александров) се простирала покрай (от двете страни на) река Туна (Дуна = Дунав*) и стигала до Едирне (Одрин*, Адрианопол). Стояла точно срещу Ефляк (Влахия, но тук може би Влашката равнина и това не трябва да се бърка с неголямото войводство Влахия в североизточния край на Влашката равнина, което също е част от България – вж. карти: 1369-1396-1469 г.; 1550 г.; 1648 г.; 1650 г.; 1700 г. и пр.; всъщност обаче, осм.-тур. епитет Ефляк* е Унгария с Карпатите, Трансилвания, Галиция, Литовия и др., което показва, че самото османо-турско изречение следва да бъде преведено на български: “Стояла точно ПРЕД Ефляк.“).

На оттатъшната (далечната) страна на Туна (Дуна = Дунав*, Дунавската равнина) бил Ефляк* (Унгария с Трансилвания*, Карпатите*, Галиция* и пр.), а на отсамната (близката) страна [на Туна] – земята Сосманова. Весела (щастлива и богата) земя била (преди да нахълтат в нея османците и да започнат да я грабят). Овце, мед и масло течали от нея към света. И благата там били по-обилни от другаде. И яките й крепости били повече, отколкото по другите земи. По български имената на крепостите й са тези: Ченге (на р. Камчия), Пъравади (Провадия*), Мадара*, Венчан*, Добрич*, Мечка*, Ефлека (? Влашка, вж. Влах*, Влахия*), Гьозке, Крапчане, Кираставча, Ески Истанбуллук (Преслав*), Шумнъ (Шумен*), Черноз (Червен*), Миглоч, Ейменоз (Емона), Кос Ова (Косово), Юрук Ова (Гюргево = Русе, или Гюргево на северния бряг на Дунав, срещу Русе*), Търнавъ (Търново), която била Сосманова престолнина (т.е. базовото сведение, от което взел данните хрониста Нешри, е от преди лятото на 1393 г.), Никаболъ (Никопол*), Тон Биргоз (Дон-Пиргос), Зишт Ова (Свищов*), Нюкесри (Никюп*?, или “Нов кастро/кесаре”, цезаре, срв. Царево), Търака (Траката?), Силистре (Силистра*, Дръстър*). Повечето от тези крепости стояли покрай [река] Туна (Дунав).

Прави впечатление, че не се изброява нито една от крепостите на Иоан Срацимир*, както и никоя от крепостите-градове на юг от Балкана*, включително Средец* (София*) и др., които все още били безспорно български. Затова може да се предположи, че този списък с имената на Шишмановите градовете е съставен или пък е представен погрешно още от Нешри в края на ХV в. – понеже в картата от 1440-1452 г. границата на България вече минава по Балкана и Средна гора, а град София е в османските предели; или пък списъкът в хрониката е редуциран през XVI век, а може би и още по-късно.

Разбира се, че изброяването на тези крепости-градове от османските хронисти през втората половина на ХV в. съвсем не означава, че те са завладени от османо-турците през ХІV, до края на ХV и през ХVІ век (вж. карта 1440-1452 г.). Обаче е интересно, че след като германо-австро-унгарците няма защо да крият тази информация, кому е нужно да се натрапва на българите през последната четвърт на ХІХ век, през ХХ и дори в ХХІ век, че когато дадени градове са изброени в някакъв османски списък (текстове от края на ХV в., а може би списъкът е прередактиран в следващите векове), то в такъв случай те са и завладени от османците през ХІV век; все пак, между изброяване (и разузнавателни сведения) и завладяване (трайно окупиране, завоюване), има огромна разлика…

Към края на 1388 година Османският архонт (военен вожд) Мурад I започвал за пръв път в живота си решителна инвазия от Галиполи и Одрин* на север и запад (за което, явно, имало създадени конкретни възможности – т.е. благоприятни условия). Началната си акция, предприета в края на 1388 г., Мурад поверил на своя везир Али паша Чантарлъ (1386-1406), когото изпратил с 30-хилядна армия да нахлуе, по-скоро с назидателна и разузнавателна цел, в земите на Цар Иоан Шишман*, и по-конкретно само в Източна (Долна) Мизия и още по-конкретно в земите между Айтос*, Варна*, Русе* и Търново*. За тези събития османският историк и не-османец по личен произход Нешри, който в периода 1483-1512 г. обобщава по-ранните османски хроникални сведения, ни съобщава:

… Щом събрал [в края на 1388 г.] войската [си], Али паша се вдигнал (през ноември-декември 1388 г., защото още ПРЕДИ “първият сняг“ през зимата на 1388-89 г. е вече в района на Айтоския проход) от Едирне (Одрин*) и дошъл до Айдос (Айтос, на около 150 км или 3-4-5 дни войсковѝ поход е северно от Одрин и на 30 км северозападно от Бургас, при т.н. Айтоски проход през Балкана към Мизия; Али паша не нападнал Айтос и не се опитал да го превземе, а най-рано завземането на Айтос от османците може да е станало заедно с обсадата на Ямбол* през пролетта на 1389 г., когато именно Али паша се върнал от Мизия и се присъединил към Мурад).

Макар и неверник (т.е. = християнин), субашията (войводата, управителят) на Пъравади (Провадия), на име Хюсеин бей (Асен господаря, принц Асен; тур. Бей: “господар, княз; предводител”; вж. Асен /9/*), се славел с великодушието си (т.е. “със стриктността, придържането към закона и етикета, и толерантността си”). Той излязъл [от владенията си] да срещне пашата [при Айтос] и да го приветства (всъщност Асен постъпва така, защото е пряк господар на всички земи между тези на деспот Иванко* и Велико Търново, и явно както с този си акт потвърждавал мирните договорни отношения между Шишманова България и Мурад, така и искал да предотврати всякаква възможност за избухване на военен конфликт с османците).

На другия ден пашата преминал река Камчъ (Камчия*) и дошъл до крепостта Ченге (Чеп*, Цепя*, Ченгел* - “Двойно, Двоящо”, дн. село Аспарухово на р. Камчия, Варненски окръг, вж. карта: “1906-1929 г., Българските етнически граници на юг от Дунав”). Този ден [Али паша Чантарлъ] си починал там (! без да се опитва да завладява крепостта Ченге), а на следващия [ден] се упътил към Пъравади (започнал акция срещу Провадия).

Отбрал набързо 5 хиляди човека (конни бойци, а не “конника“ или “копия“ – които са 25-30 хиляди бойци /ФК*/), па ги отпратил към Пъравади (Провадия) с Яхши бей (?-1402), сина на [Кара] Тимурташ (?-1404). Наредил му: “Превземи Пъравади, да не би да ни измамят (християните) и [съдбовните сили] да ни я отнемат, че се случва!”.

Яхши бей се вдигнал на часа и поел право към Пъравади. Пристигнали и поискали да се разположат на открито. Денят бил зимен, валял сняг (зимата на 1388-1389 г., може би началото на декември 1388 г.). Като не знаел защо са дошли, Хюсеин (Асен*) бей ги настанил (5-те хиляди османски конника) в каменната крепост, та да предпазят конете от студа. А те, като влезли там, още с падането на нощта ударили (атакували, нападнали) по кулата на укреплението и усвоили крепостта.

Изпратили радостната вест на пашата по някой си, на име Мурад. На заранта пашата тръгнал и пристигнал в Пъравади. Влязъл в крепостта, настанил (назначил) вътре свои хора, а мюеззините прочели молитва и откланяли намаз*. След като управил работите на крепостта, пашата се вдигнал от там и се спрял при Венчан*. Щом хората от крепостта го видели да пристига, те донесли ключовете на града (крепостта на Венчан е непревзимаема и може да издържи на поне 6-месечна обсада ако е прекъснат водопровода и в това време не капне и капка дъжд; тук става въпрос не за крепостта, а единсвено за селището, чиито жители се откупили, за да не бъдат разорявани земите и извънселищните им имоти). След един ден пашата влязъл в Мадара* и Шумнъ (Шумен*) и укрепил кулите им (1., вижда се, че Али паша въобще не се бавил във Венчан*, защото разбрал, че превземането на крепостта е абсолютно невъзможно при зимните условия по заледения отвесен хълм; 2., явно и в Мадара и Шумен става въпрос за градските стени, за техните кули и за селището – т.е. подградието Шумен, защото в същинската Шуменска крепост имало достатъчно мощен гарнизон, който османците дори не атакували, а и те не били в състояние да превземат по-сериозни крепостни укрепления).

Султан Мурад Хан Гази бил приготвил всичко [за война], та щом пукнала пролет (на 1389 г., може би през февруари, когато около Бурса времето се затоплило), той известил, че започва газават (свещена война срещу немюсюлманите, т.е. срещу християните). Когато се вдигнал [от Бурса], за да премине през Галиболъ (т.е. през Мраморно море, Дарданелите и пристанището на Галиполи), той оставил в Анадола (М. Азия) петима надеждни юнака. …

Като укрепил по този начин [властта си в] Анадола (М. Азия), [Мурад] дошъл (отишъл) до Галиболъ (Галиполи). Точно по туй време много се застудило и задухали насрещни ветрове (т.е. била късна зима или ранна пролет, може би е било февруари – най студен месец, или март – най-ветровит в югоизточния край на Балканите), та Повелителят престоял няколко дни [на Анадолския бряг]. После беят на Галиболъ – Йендже бей, приготвил гемиите и Хункяр (Мурад) за трети път преминал [от Анадола] в Румелия (Тракия) с огромната си войска (това съобщение е важно с факта, че Мурад е напускал М. Азия само три пъти – 1., за да превземе Галиполи и някои други тракйиски селища през 1363-1365 г.; 2., за да се включи в кампанията на Българския цар Иоан Срацимир* срещу сърбина Лазар Хреблянович през периода 1384-1386 г.; 3., за да тръгне през пролетта на 1389 г. към лобното си Косово поле*).

На Йендже бей заръчал – “Ти причаквай гемиите тук с азапите (десантна морска пехота) и си отваряйте очите да не дойдат неверници (християни) с кораби и да направят някоя поразия!”. По това време пристигнал и Баязид Хан (роден най-рано към края на 1372 или в началото на 1373 г., т.е. бил на около 16 години); минал през Галиболъ и се присъединил към Повелителя. След туй Повелителят се вдигнал и се упътил към Едирне (Одрин*; пътя от Галиполи, през Кешан и Узункьопрю, до Одрин е около 160-170 км, като армията, зависеща от най-бавните си части, може да го измине за 4 или 5 дни; същевременно при късите преходи до 5-6 дни снабдяването на войските, осигурявано от относително по-бавно придвижващия се обоз, не е от толкова голямо значение).

Тогава Али паша чул, че Хункяр (Мурад) е преплувал морето (? края на февруари или началото на март 1389 г.). Той излязъл от Шумнъ (Шумен*, т.е. излязъл от подградието на Шумен) и спрял на стан около Венчан*. Там останали през нощта. Двамина от войската [му] отишли до Венчан (до селището, а не до високата крепост) да си търсят храна (всъщност, отишли на грабеж за плячка). Венчанските неверници (християни) убили единия от тях, а другият избягал и дошъл при пашата. Обадил му какво се било случило. Разлютил се пашата и тозчас изкомандвал войската [да тръгва]. Разрушил и опустошил крепостта Венчан*, а народа й смазал на кюфте и го заробил (Това съобщение, ако е от времето на похода на Али паша – а не по-късна добавка към текста, е най-малкото силно преувеличено. От една страна, крепостта Венчан е на много висок и много стръмен хълм, и е напълно непревзимаема, особено през снежния и дъждовния периоди на зимата и пролетта, и още повече, когато защитниците й са нащрек. Второ, дори и османската армия действително да е била 30-хилядна, тя не е можела да се движи свободно из българските земи и още по-малко да прави каквото си иска, особено след като е предявила враждебния си нрав с превземането на Провадия* и с престоя си в подградието на крепостта Шумен. Трето, възможно е османците да са нападнали някое по-беззащитно и по-слабо укрепено селище в околностите на Венчан или пък извънградски квартал и да са го опустошили, или да са нападнали дори самия град Венчан, който обаче е обграден с крепостни стени и също е непревземаем за османските орди, но това в никакъв случай не е крепостта Венчан).

Добруджан-оглу (Иванко* или Иоанко /сл. 1385 – сл. 1400/) имал една яка крепост, наречена Варна* (Цар Иоан Александър* дал през 1369-1370 г. Варна и Дръстър на деспот Добротица* /пр. 1360 – сл. 1385/, бащата на Иванко). Бил си я взел за престолнина. Най-неочаквано един ден дошли при Али паша двама неверника (християнина) и рекли: “Варненските първенци се разбраха и се сговориха да хванат своя господар, а крепостта да предадат на пашата”. Пашата много се възрадвал от тия думи и казал на Яхши бей, сина Тимурташов: “Иди виж! Ако излезе истина, превземи крепостта, закрепи се там, а после ела и пак се присъедини към мен!”.

Яхши бей тръгнал с малко войска подир двамината неверника (няма как да е тръгнал “с малко войска” из чуждите и враждебни земи, затова тук вероятно е налице презастраховка на пишещия тези редове хронист, а може да е и по-късна добавка, която е вмъкната, за да трасира пътя и да подготви читателя за следващите нелицеприятни за османците събития в повествованието). Спрели на едно място близо да Варна, отпратил [той] неверниците (християните) … Тръгнали неверниците (християните) и вече не се върнали. Разбрал Яхши бей, че са му се надсмели (целта на българите, т.е. на Иоан Шишман* и на Иванко*, била да се разедини османската армия, да се забави движението ѝ и да започне разбиването на отделните ѝ части; изглежда Али паша разбрал какво го очаква и побързал да се присъедини към главните сили, водени от Мурад).

Върнал се [Яхши бей от Варна назад (на юг)] и отново се присъединил към пашата. А пашата се вдигнал и побързал да стигне при Хункяр (Мурад). Повелителят вече бил стигнал до [околностите на] Янболъ (Ямбол*). Пашата (Али паша Чандарлъ) дошъл още преди той (Мурад) да влезе в (да превземе) града, целунал му ръка и стъпил във височайшите покои (най-вероятно тази сцена се разиграла в полето край града, а по това време е започнала обсадата на Ямбол, която продължила към 6 месеца и бранителите ѝ се предали чак когато, заради летните горещини, виното им се вкиснало и нямало как да утоляват жаждата си; обаче не е изключено града да е превзет от следващия владетел – Баязид /27 авг. 1389-1402/, след една-две или повече години). …” (ИОД*, 72-77);

Говорят (пишат в по-старите османски летописи) така. Видял Сосманоз (Иоан Шишман), че земята му се изплъзва от ръцете, та събрал първенците на държавата си, за да се посъветва с тях. Всички те (първенците) виждали едничък начин за спасение в подчинението пред Хункяр (Мурад)”;

Обаче, в този момент – началото на 1389 г., единствена реална заплаха е армията на Мурад, събрана (според османските извори) в полето около Ямбол*, която можела да нахлуе навътре в земите на Иоан Шишман. Но изходът от такава война, която (заради събраната от Мурад огромна армия) щяла да продължи доста месеци, би бил по-скоро в ущърб на османците, както показва и битката на Косово поле през същото лято [зад Иоан Шишман, който имал “300 замъка (графове) из градовете и крепостите си” (НА*, Ханс Шилтбергер – 1394-1396 г.), стояли както силите на брат му Цар Иоан Срацимир*, така и личните му васали – деспот Иванко* в Добруджа*, Влашкия войвода Иоан Мирчо Старши*, Молдовско-Бесарабския войвода Бесар* и др.].

В дадения момент Иоан Шишман, имайки достатъчно мощ зад гърба си, и като брат (полубрат) на Мурадовата съпруга Кера Тамара* или Мара (вж. Мария /13/*) – майката на бъдещия архонт Баязид I (1389-1402), постъпил изключително разумно, дипломатично, почтено и градивно; той поискал да избегне конкретния военен сблъсък с османците, който само щял да разори много българи и да донесе смърт и мъка. За това говорят и последвалите му действия:

“Тогаз той (Иоан Шишман*) надянал на врата си саванено платно (траурен покров) и дошъл в Янболъ (Ямбол*; вероятно срещата станала край града, който бил обсаден от Мурадовите войски). Паднал ничком пред коня на Повелителя и се замолил (видимо тази картина, която често се среща в източните средновековни ислямски повести, е напълно нереална). Всякак се унизявал и смирявал, па рекъл: “От Силистре (Силистра*; всъщност става въпрос за Шумен*, като изобщо не се говори за Търново) по-хубава (1.) крепост и (2.) град нямам. Давам ги на моя султан, а сам аз му оставам роб за вечни времена. Само нека той да опрости греха ми и да не ми се сърди!” (т.е. Мурад да не се сърди на Иоан Шишман, че не участвал с войски в османската армия, формирана срещу сърбина-деспот Лазар Хреблянович и Босненския бан Стефан Твърдко І, която Османския емир събирал още от 1388 г. чак в М. Азия) …” (ИОД*, 78);

Изглежда обаче, че “саваненото платно” – т.е. траурният саван, който носел Иоан Шишман*, когато пристигнал при Мурад в Ямбол* (Дъбилин*) към началото на 1389 г. (българската календарна година започва към 1 март и завършва с края на февруари), трябва да се свърже с един известен български надпис от онова време, намиращ се в царския храм “Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново. Може би текстът, предаден на ново-български, е осъвременен по-скоро близо до буквалното, отколкото близо до правилното, но в общи линии гласи:

†Аз, благочестивата и христолюбива Мария, снаха на Превеликия цар Иоан Александър, Съпруга царева и анепсия на Великия войвода Иоан Асеня, Цар на българите, като дойдох тука и намерих Българската земя омърсена от измаилтяните, погребах Асеня, моя Господин цар. През 18-та година от царуването на [Иоан] Шишмана (т.е. от 18 февруари 1388 до 17 февруари 1389), по Божията воля той биде принуден да излезе на бой, но в Рая на Всеподателя се пресели, защото се въоръжи за игото, и нас на плач безутешен събра моят Господин цар. С Божията сила напътих Асеня, който щеше да отпадне от красотата на вярата, и като го подкрепих, остана в Христовата църква. Когато той напусна този живот, положих го тука, като събрах пред умрелия чадата си Асеня, Кера и другия Асен. И стана онова, което беше угодно Богу, да не се прости с Господина царя, техния баща, нито пък с двете негови момиченца. В лето 6896.” (1388 лето сл. Хр., което според българския календар е от 1 март 1388 до 28/29 февруари 1389 г.).

Този надгробен текст, даващ доста конкретни сведения, следва да се разгледа със съответните бележки и дапълнения. Някои от тях са дадени от изследователите най-вече в периода преди 1994 г. и може би в отделни случаи са в определени детайли спорни. Но именно заедно с тези уточнения текстът може да бъде разбран по-точно:

†Аз, благочестивата и христолюбива Мария (съпруга на Иоан Шишман от 1383-1385 г., трета дъщеря /БН*/ на сърбина-деспот Лазар Хреблянович /1371-1389/ и сестра на Стефан Лазаревич* /1389-1427/), снаха на Превеликия цар ( = император) Иоан Александър* (1331 – 17 февруари 1371), Съпруга царева (т.е. Царица) и анепсия (братовчедка, сродница, племенница, съплеменница – гръц. ανεψιά /ЕР*/, др.-бълг. и авест. naptya-: “потомък, родственик”, pāt-, ptar-: “потомък, внyк”, naptī-: “внучка”) на Великия войвода Иоана Асеня (син на Превеликия цар Иоан Александър от втория му брак с еврейката-православна Сара-Теодора, роден не по-рано от 1350-1351 г. /БН*/, брат на Иоан Шишман, може би известен в народното творчество като “Цар Ясен” /БНТ*/), Цар на българите (т.е. в периода след 1371 г. цар и съвладетел на Иоан Шишман и младши съвладетел на великия цар Иоан Срацимир; по това време върховната титла “Цар на България” или “Велик цар” = император, носи от 18, II, 1371 г. единствено Иоан Срацимир* /1355-1376/), като дойдох тука (в Търново; или пък на трона в Търново) и намерих Българската земя [нападната (от декември 1388 до март-август 1389 г.) и] омърсена от измаилтяните (османците, прокълнатите, неверниците, “Измаиловите синове”, които превзели Одрин* в 1369 г., а най-късно към 1386 г. завзели Беломорското крайбрежие на юг от Родопите с градовете Кавала, Драма, Зъхне и Сяр*, и от декември 1388 нахлули в Източна Мизия), погребах [тук, в този гроб] [Иоана] Асеня, моят Господин (господар) цар.

През 18-та година от царуването на [Иоан] Шишмана (т.е. между 18 февруари 1388 г. и 17 февруари 1389 г., като това почти напълна съвпада с българската календарна година, започваща от 1 март 1388), по Божията воля, той (Иоан Асен) биде принуден да излезе на бой, но в Рая на Всеподателя (Господ) се пресели, защото [излизайки на бой срещу измаилтяните (Богохулниците, неверници, врагове на Христа, антихристите)] се въоръжи (се подготви) за [среща с] игото (мъката = жертвата, смъртта, саможертвата), и нас на плач безутешен събра моят [тялом (тленно) погинал] Господин (Господар) цар. С Божията сила [аз, Българската царица Мария,] напътих (проводих по последния му път до гроба и успението) Асеня, който щеше да отпадне от красотата на вярата (“от лепоты веры”, т.е. да изгуби красотата на вярата, ако не бъде погребан по християнския канон; може би това е съобщение, че тялото на Иоан Асен било у османците и трябвало да бъде измолено и откупено от тях), и като го подкрепих, остана в Христовата църква (според някои, това е формула от онова време, може би редактирана от Патриарх Евтимий* /1375-1404/ и означаваща, че живият човек е склонен да се огъва пред трудностите, но Царят /Царицата/ е онзи базов фактор, който крепи подвластните си в тежките моменти).

Когато той напусна този живот, положих го тука (в този гроб, в храма “Св. 40 мъченици”), като събрах пред умрелия чадата си: Асеня, Кера и другия Асен (т.е. тези двама Асен и сестра им Кера са деца на Мария и Иоан Шишман). И стана онова, което беше угодно Богу, да не се прости (починалият Иоан Асен) с Господина царя, техния баща (т.е. не се простил с Иоан Шишман, който отсъствал от погребението), нито пък с двете негови (на Иоан Асен) момиченца (дъщери). В лето 6896 (1388 г., простираща се от 1 март 1388 до 28 февруари 1389) [се извърши това полагане].” (БН*, 36); вж. за някои детайлни уточнения Асен /9/*;

Няма съмнение, че Иоан Асен е починал именно по време на конфликта между Иоан-Шишманова България и Мурадовото османско държавно образувание в периода след 17 февруари 1388 г. и преди 17 февруари 1389 година. Напълно възможно е този принц Иоан Асен да е именно споменатия в османската хроника като Провадийски български велможа “Хюсеин бей” (вж. Асен /9/*). От една страна, османският сан-епитет “бей” означава именно “господар, княз, принц, владетел”, а от друга, османизираното име Хюсеин явно е българското Асен* ~ Ясен, носено единствено от Българския царски род. При това районът на Долна Мизия е отдавна самостоятелен апанаж на принцове от управляващия български род (най-късно от времето на Петър ІV /1185-1197/). Не трябва да ни смущава и фактът, че османските източници определят снизходително Хюсеин бей (Асен господаря, Асен принца) като “управител на крепостта Провадия”, защото само по себе си голямото внимание и място, което му отделят в разказа за нахлуването на Али бей на север от Айтос и р. Камчия* в края на 1388 г., показва красноречиво високото положение на този безспорно български принц и обширната територия на владенията му. А, изхождайки от османския текст, земите му са определени като граничещи с деспотството на Иванко* (1385-1397/1400~).

(Следва продължение);




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101335
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031