“Изчезването” на мюсюлманската Волжка България* и на християнското Царство България от “Повест временных лет” е важна улика за датирането на руската хроника във вида, в който е достигнала до нас, и независимо от факта, че явно текстовете й са създадени на базата на реални документи от ІХ-ХІІ век. Видимо е обаче, че повествованието е прочистено целенасочено от определени епизоди и случки.

Интересен е например разказът за двубоя между печенега и Владимировия момък. Историята предхожда по време срещата и борбата между волго-българския принц Сал-Сал или Салан и войводата на Владимир, оправдава постъпката на Сал-Сал, пък и двата епизода стоят в драматургична връзка един с друг. Може да се заключи, че събитийно нещата стояли така:

Първо, войската на Владимир се срещнала с тази на печенегите, при единоборството печенега-борец бил победен от момъка на киевчаните, Владимировата армия спечелила облога и според договора печенегската се оттеглила.

После пък, пристигнала волжко-българската армия, водена от Великия княз Сал-Сал или Салаур*, заради което Владимир не посмял да я пресрещне лично, а изпратил своя войвода Аслап; войводата бил “разкъсан като пиле” в двубоя си със Сал-Сал, а Владимировата армия била унищожена.

Обаче в руската хроника разгрома на Владимировата войска, предвождана от войводата Аслап, липсва. Направо се преминава към основаването на Переяславл* (дн. Переясляв-Хмелницкий на р. Трубеж), което се представя като акт на възхвала към победата над печенегите, въпреки че фактически града е създаден и назован в памет на загиналия Владимиров войвода, каквато по онова време всъщност била и традицията. Тоест на лице са две традиции – едната, по-ранна, когато въздигането и наименуването на градовете се посвещавало на мъртвите герои, и втората – по-късна, когато това се свързвало с победите над враговете.

Като се съпоставят фактите, се формира изводът, че подобна редакция, премахваща от повествованието както Волжка България* и Царство България*, така и други много специфични и определящи факти и детайли, може да е направена едва през втората половина на ХVІ век. Защото чак след като Иван ІІІ (1462-1505) се жени през 1472 г. за Зоя-София Асенина* (1472-1503), той успява да укрепи княжеството и от 1492 г. насетне да превръща Московия* в империя, увеличавайки територията й от границите на Московския феод, заемащ площ към 1472 г. под 10 000 кмІ, до около 2 милиона квадратни километра към 1505 г. (РН*; за сравнение 22 000 кмІ е само днешната Софийска област). А в средата на ХVІ в., през 1552 г., Московия* усява да превземе Казан* – столицата на Волжка България*, в която живеят както мюсюлмани, така и християни, и хазарски йудеи, а най-много са хората изповядващи традиционни предхристиянски религии. И чак от тогава Московския княз Иван ІV Грозни (1533-1582, роден 1530) вече можел, макар и без юридическо право, да представя тази държава за своя собственост.

Известно е, че Иван VІ Грозни (1533-1584, роден 25 авг. 1530 г.), наближавайки пълнолетието си с началото на 18-та си годишнина от 25 август 1547 г., не се стърпял и още на 16, І, 1547 г. нелегитимно се самовъздигнал в сан “Цар Московски“. Всъщност обаче, според документите не той, а най-вероятно имащият юридическа легитимност за такъв царски статут българин-аристократ и първи Московски велможа Борис Годунов*, станал носител на титлите “Цар на Казан“ и “Цар на Астрахан“ (“Царь Казанский“ и “Царь Астраханский“); именно с тези титли и според сана му се обръщала лично към Борис Годунов в своите писма самата Британска кралица Елизабет І (1558-1603); вж. Борис Годунов*; вж. Салаур*, Търново /5/*, Волжка България* и пр.;

В същия период християнското Царство България (разделено според картите от ХVІ-ХVІІІ в. на няколко части: Бесарабия*, Влахия*, Молдова*, България, Македония*, Ромелия /Romania/ и военно-административната област Сервиа*), се представлява през ХV и ХVІ в.  от “Страната на Цар Шишман”, която едва ли е дори формално в Османската империя; защото пък е под суверенитета на Кралство Унгария (според договора от 1519 г.) и династията на Ягелоните, които управляват най-голямото и най-мощно държавно обединение в Европа (ЕНД*). Картите от това време и до ХVІІІ в., показват, че тази “България” обхваща земите от поречието на Морава* до Черно море* и устието на Дунав, южно от Балкана включва Софийска област с планината Рила и със Скопие, а северно от Дунав – територите до Трансилвания и на изток до княжество Влахия (в североизточната част на Влашката равнина, граничещо по Серет* с Молдова); при това неделима част от България е и областта Сервиа* (Servia): „сервизна, служебна“, която Османските династи обрзуват в населени с българи и исконно български области на запад от Морава и на юг от Дунав (в Белградска, Браничевска, Косовска и др. области), специално за организиране на атаките срещу християнския български Белград* (завладян в 1521 г.) и земите в югоизточна Унгария (осмонците създават такива области „Сервиа“ също и в северна Добруджа, за атакуване на Бесарабия, Молдова и Влашкото войводство, и „Сервиа нова“ между Ю. Буг и Днепър, за организиране на военните действия срещу автономното Запорожие и околните християнски земи);

[Самата етническа Сърбия*, простираща се в земите на юг от Сръбска (Западна) Морава и на запад от р. Ибър, в 1439 г. е напълно завладяна и подчинена на османците (ИОД*), които я разпределят на различни по големина поземлени имоти и цялата, заедно с населението й (етническите сърби), я раздават за ползване, управление и доходи на спахиите и други военни чинове от османската войска и османската административна пирамида (ИОД*). Сърбия е наричана в османските документи “Лаз, страната на Лаз, страната Лаз“ – тоест, страната на деспот Лазар (1376-1389), бащата на Стефан Лазаревич* (ИОД*), а в картите на Балканите от към ХVІ до началото на ХІХ в., правени главно за ползване от Австрия и Римо-германската империя, с ясното и категорично название ”syrfen” (от Сърби, Сърпи, “сърбен“, “сърпен“) и други подобни, което напълно се разграничава от Servia];

В картата на Света от 1550 г. Държавата на Цар Шишман –Terra cesaris Sysman (ИРЧ*) е разграничена с отделен контрастен цвят, подчертаващ показно автономността й, и е поставена точно под герба на Унгария, разположен във Влашката равнина. Но изглежда именно васалното положение на християнска България през ХVІ в. дава формално основание на новите автори-редактори на “Повест врем. лет” да я изключат от повествованието, още повече, че през 1547 г. Московския велик княз Иван ІV Грозни (1533-1584) незаконно си е присвоил исконно-българската християнска титла цар*, а това изисква представянето на невъзможни за Москва юридически основания и неприятни за владетеля й отговори и обяснения;

Всъщност какво ставало в България през периода от началото на князуването на Владимир І Святой до към 997 година. През 973 г. най-големият син на къметъ (кмет*, комит) Никола* и на Рипсимия* – къметъ Давид*, изпратил пратеници с богати дарове при Отон І (962-973) в Кведлинбург, които били приети от Римо-Германския император на Великден – 23 март (пратеничеството се предвождало от „двама български първенци“, Пл. Павлов). Главната цел на пратеничеството било да се потвърдят Българо-Германските граници и мирните взаимоотношения. Вероятно още същото българско посланичество препотвърдило договора и след възкачването на 18-годишния Отон ІІ (973-983), който наследил 60-годишния си баща Отон І, починал на 7 май 973 година.

В самото начало на 976 г., веднага след смъртта на отровения 51-годишен или 48-годишен Иоан І Цимисхи (969-976) – †11 януари 976 г., и след поемането на властта от младите императори-братя Василий ІІ и Константин VIII, вероятно още през мразовития и снежен януари, всички български градове в Източна Мизия, подчинени от 971 г. на Византия, се отметнали от Константинопол и се присъединили към братята „комитопули“ Давид* (972-976), Моисей (972-976/977), Арон* (972-987) и Самуил* (972/997-1014). Именно тези братя били избрани от българските аристократи (ИЗ*; българите – по традиция на специално свикан за решаване на проблема събор – “възлагат властта си на четиримата братя”) да водят войната срещу Константинополската империя и да управляват страната по време на пленничеството на Борис ІІ* и Роман-Симеон*.

Видимо това единно действие било подготвено предварително – сигурно още от последните месеци на 975 г., когато Иоан Цимисхи бил натровен с бавно действаща отрова (ИЗ*), прибрал се от Азия в Константинопол и започнал да линее и боледува. Тоест от началото на 976 г. южната Българо-Византийска граница била почти възстановена, като Пловдив и подбалканските градове вероятно също влизали в състава на България (Василий ІІ завладял повторно Пловдив или Филипопол през 986 г., преди да настъпи към Сердика*, когато оставил в града голям военен корпус, за да пази тила му от евентуално нахлуване на български войски по пътищата през проходите на Родопите и на Балкана).

Иоан Скилица пише: “Когато се случи, че император Иоан (Цимисхи) умрял (11 януари 976 г.), [и Варда Склир бил се отметнал, а императорът и техен (на братята Борис ІІ* и Роман) сродник Василий (ІІ) излязъл по Тракийските крепости], те (Борис ІІ* и Роман*) избягали от там (от столицата Константинопол) и побързали да отидат в България. И Борис, ударен със стрела при преминаването на една горичка (храсталак, гъсталак), от един [глухоням] българин, който го счел за ромеец (понеже той бил облечен в ромейско облекло), и загива, а Роман се спасява във Воден* (или Видин) …” (ИЗ*, ТИБ*); пристигането във Воден* (или Видин) предполага, че бягството от Константинопол е станало с кораб, който е стоварил двамата бегълци, може би заедно с конете им, в района на северна Тесалия, около устията на Бистрица* и Вардар* или директно в началото на някоя от тези реки.

Роман, който първоначално стигнал във Воден* или в някоя българска южна крайгранична крепост с името Видин*, веднага е издигнат за Български цар и най-вероятно се установил скоро в столицата Преслав*. Именно това наложило на Василий ІІ при атакуването на Средец* от 28-29 юли до 17 август 986 г. да остави голяма част от армията си в токущо завладения от него Пловдив* (визант. Филипопол). Този Пловдивски корпус трябвало да попречи на настъпление на българските войски от Преслав през Балкана в гръб (от изток) на ромейските сили, обсаждащи Средец*, както и на евентуално обходно действие на българска войска в Македония от юг през Родопите и излизането им също в гръб на императорските сили. Обаче явно Цар Роман Симеон* (977-997) минал от Преслав северно на Балкана и се спуснал към Средецкия район през Златишкия, Етрополския или Витинския проход, преграждайки при Траянови врата* и край Щипон* (при дн. Ихтиман) пътя за отстъпление на братовчед си Василий ІІ, чиято дезориентирана армия била подгонена от Средец на изток от частите на Самуил* и на брат му Арон*.

А Яхъя Антиохийски (971/974-1066) съобщава за същите събития следното:

“И употребили хитрост двамата синове на [Петър], Български цар, които Иоан Цимисхи бе взел [в Константинопол] и държал затворени в двореца, и побягнали те от мястото на затвора (си) на коне, които те заповядали да се държат готови за себе си. И, когато те се намирали на превала, който водел за България, двата коня, на които те седели, спрели. И слезли те (Борис ІІ и Роман) от тях и се скрили в планината, понеже се страхували да не би да ги догонят, и тръгнали пеша. И по пътя по-големият от тях (Борис ІІ*) изпреварил по-малкия си брат (Роман). И бил той преоблечен (в ромейски дрехи), и го забелязали една група българи, които пазели оная планина от разбойници. И стрелял един от тях (българите) в него и, като не го познал, понеже бил самичък, убил го. И тръгнал по дирите му по-малкият брат (Роман) и им обявил, кой е той. И те го отвели и после го направили свой цар. И имал той един слуга, известен под името Комитопул, и действал той заедно с него, и се събрали около него българите и опустошавали страните ромейски.” (ИЗ*).

Това освобождаване на Борис ІІ* и на Роман-Симеон* станало на “осмата (година) от плена им” (ИЗ*), тоест през 977 г., защото Киевския княз Борис /5/* или Святослав І* (964-972, род. 942 г.) нахлул в България през 970 година, завладял Преслав* и държал в окупирания от него град Борис ІІ* и Роман; веднага след завземането на Преслав от Иоан І Цимисхи през 971 г., уж освободените от руските агресори Борис ІІ и Роман, били отведени и въдворени от Византийския император в Константинопол. Ако се подходи съвсем формално, то заминаването на Борис ІІ и Роман за България следва да се постави между август и октомври 977 г., т.е. след започването на осмата година от пленяването им през 970 г.

Още с възцаряването на Роман-Симеон, България започнала продължителна офанзива срещу Византия, чиито войски били приковани от гражданската война в М. Азия, в Ю. Италия срещу сицилийските араби и срещу Римо-Германския император в Апулия и Калабрия. В житието на Фотий Тесалийски пише, че “народът мидийски (български, т.е. от Мидия*, а не от Мизия; вж. Мидийци*, Влъхва*), който бе побеснял против ромейската власт и нападал цялата Тесалийска и Долопска земя, станал виновник за много тревоги на Авзонския (ромейския) император. Защото не бе възможно да се докарат приходите оттам в царския двор, нито бе безопасно за някого от народа му да тръгне на път за там, понеже всички се откарвали далеч в плен и, или били безмилостно посичани с меч, или ги постигала робска участ, съгласно със закона за пленството, което нарушава едноплеменността и повдига родствен народ против родствен” (ИЗ*).

След превземането на Лариса цяла Тесалия преминала под българска власт, а после била присъединена и цялата област Епир, вероятно чак до град Никополис (Nikopolis) на Йонийско море.

В 982 г. Василий ІІ изпратил войски в помощ на арабите в Южна Италия за общи действия срещу Отон ІІ. През юли Отон претърпял пълно поражение при Кортоне и тайно се спасил на един византийски кораб в Росано.

През 983 г. започва всеобщо въстание на славяните* по р. Елба (Лаба), което само отложило вече организираната кампания на 28-годишния Отон ІІ срещу византо-арабските войски в Италия. Но на 8 декември 983 г. той внезапно умрял в двореца си в Рим, като оставил империята на своя 3-годишен син Отон ІІІ (983-1002), под регентството на неговата майка – византийката Теофано. В Римо-Германската империя започнали междуособици, които я превърнали в несигурен партньор и съюзник на България, в схватката й с Византия. В същото време отношенията между България и Унгария оставали в руслото на сключения през 965 г. между Петър І* (927-970) и Такшон (949-972) мирен договор и роднинските връзки на двете династии (вж. Арбат*). В традицията на тези отношения е и първия брак на синът на Самуил* - Гаврил-Радомир (1014-1015), който се оженил за дъщерята на Унгарския владетел Вайк или Ищван І (997/1000-1038), но се развел с нея през 1000-1001 г., след като баща й се ориентирал категорично към Римо-германската църква, и унгарката, вече бременна, била отпратена да се прибере в родината си; от този брак се родил Петър ІІ Делян* (1038/1040-1041, род. през ? 1001 г. и то вероятно в Унгария).

През 986 г. Василий ІІ приключил с въстанието на Варда Склир в М. Азия и решил да нанесе ответен удар върху България. Но още преди това, може би година или повече по-рано, Императорът “изпратил Севастийския митрополит в земята на българите, за да сключи мир (с тях). И когато те (българите) поискали сестрата на император Василий за женитба, императорът им дал жената на един свой служител под името на своята сестра и я изпратил на митрополита. Обаче, когато тоя (Севастийският митрополит) дошъл в земята на българите, те се научили [коя е] оная жена и осъдили митрополита като прелюбодеец и измамник. И като го обиколили със слама и леснозапалителен материал, изгорили го българските царе. А те били двама братя, наричани комсадцаги (комита, къметъ, комитопул, т.е. Самуил* и Арон*); името на по-стария било Самаель (всъщност Арон е по-стар, или тук “по-стар” следва да се приеме като “по-старши”) … След това Гръцкият император Василий отворил война на Българския цар “скопец-евнух” (т.е. Роман-Симеон*, за когото във византийски документи се казва, че в Константинопол е бил скопен)” (ИЗ*).

След преговори с Арон*, целящи най-вероятно той да бъде настроен срещу брат си Самуил* и Цар Роман-Симеон* (977-997), Византийският император Василий ІІ се насочил с войските си срещу Средец* (София) в средата на юли 986 г. Той се придвижил по пътя през Одрин*, до който от Егейско (Бело) море по р. Марица* стигали и стандартни морски кораби, и превземайки Пловдив*, пристигнал при Средец* към 28 юли.

В Пловдив императорът-военачалник Василий ІІ оставил една голяма армейска част, под началството на Лъв Мелисин, със заповед да пази планинските проходи (т.е. Родопите били под българска власт, а и пътищата, идващи от Балканските проходи, също трябвало да се пазят). След безплодна 20-дневна обсада на Средец*, при която обсадните машини са изгорени от българските части, а византийската армия била деморализирана и разстроена, българите, водени от Роман Симеон, Арон и Самуил, нанесли във вторник на 17 август 986 г. страховит погром на противника, като самия Василий ІІ по чудо и вероятно заради говорещите по рождение български език негови “арменски” бойци-охранители, се измъкнал от обкръжението и успял да избяга в Пловдив. Българите “завладяват лагера [на византийската армия] и стават господари на целия обоз, на самата императорска палатка и на Императорските регалии (включително короната). …” (Скилица, ИЗ*; още през 378 г. Българския кан Булимир* /ок. 340-378/ получава Римските императорски регалии, които сина му Алавив* /пр. 378 – сл. 420/ взел от Римския император Валент І /364-378/ в битката на 9 август 378 г. при Одрин* /ДТ*/, но да не забравяме и Максимин I* /235-238, род. 173/, който е внук на Българския кан Авитохол* /153 – сл. 173/).

Византийският поет и съвременник на събитията Иоан Геометър, казва:

“Дунав грабна венеца (короната) на Рим; … стрелите на мизийците (българите) надвиха над копията на авзонийците (ромеите)”. По това време Дунав е средищна за България река, деляща на две българските земи от Словакия и Буда-Пеща* до устието си; а пък бъдещата Унгария, представляваща в този период несигурно и неустойчиво сдружение от няколко (може би 10) автономни угърски рода-племена, чийто общ изборен военен вожд бил Геза (972-997), все още е васална в една или друга степен на Българската корона.

През 987 г. Самуил убил на 14 юни (или юли) брат си Арон*, който изглежда се поддал на щедрите предложения на Василий ІІ или даже се опитал да отстрани законния цар Роман и да узурпира трона. А пък до 989 г. Роман-Симеон* и Самуил* отвоювали земите до Солун (още от 904-905 г., след като Симеон І* в много продължителни преговори най-сетне въртал града на Византия по желание на баща си и в демонстрация на добра вола, българската граница била поставена на около 22 км северно от Солун); и включили Драчката тема и град Драч* (днес Дуръс в Албания) в границите на България.

В 989 г. от българите била завладяна и Верея*, намираща се южно от Воден*. Според византийските автори падането на Верея (дн. Бер в Сев. Гърция, гръц. Vйroia, на р. Бистрица* или Aliбkamon-potamуs) било предопределено от дошлата през април 989 г. комета (Халеевата комета), а “огнените стълпове”, явяващи се около голямото земетресение в Константинопол през октомври 989 г. на северния небосклон, “заради които потъмнявали Слънцето и Луната”, предвещали падането на Херсон, който бил обсаден от Тавроскитите* в този момент; (!) т.е. обсадата на Херсон от Киевския княз Владимир I Святой била реалност през октомври 989 г. и е съвсем възможно да е продължила чак до сухите топли месеци на 990 г.; 

За България 986 година била много силна и плодоносна. Както твърдят някои руско-съветски изследователи (ПВ*, бел.), още през същата година Киевският княз Владимир І (980-1014) приел християнството от Българската православна църква и започнал кръщаването на поданиците си. Може би именно това била и главната причина за настъплението на Василий ІІ към Средец* през юли-август 986 година. Защото, дори и Киевските пратеници, които Владимир І изпратил до Константинопол по въпросите на християнството да са сключили някакво предварително споразумение с Византийския император и църква, те трябвало както на отиване до Цариград, така и на връщане от там през Херсон и по Днепър към Киев, да минат през България (според руската хроника пратениците, след като ходили при българите-мюсюлмани и се върнали в Киев, отново тръгнали по заповед на Владимир, първо “стигнали при немците, видели службата им църковна, а после пристигнали в Цариград и се явили пред царя.”, ПВ*; това станало “в година 6495” = 987 г., което обаче отговаря на периода от 1 март 986 г. до 28 февруари 987 г., тоест пътуването на пратениците следва да се отнесе към 986 година). А е факт, че при покръстването на Киевска Рус “всички епископи, попове, дяци и псалти са българи”.

Василий ІІ нямало как да отвърне на политическото настъпление на България, като видимото му противодействие се заключава в злополучния поход към Средец* през лятото на 986 г., който завършил с пълен крах за императора. С отношението си срещу динатите (наследствените богаташи, в т.ч. и църквата) Василий си създал много врагове в самата Византия, което провокирало брожения, бунта на Варда Фока и на Евстатий Малеина, започнал през август 987 г. в М. Азия, и новото излизане на сцената на Варда Склир (ИЗ*); през 988 г. Варда Фока и Варда Склир застрашили самия Константинопол и чак на 13 април 989 г. Варда Фока бил разбит при Абидос в Анатолия (дн. Анадола), а Варда Склир отстъпил стратегически пред лицето на превъзхождащите го сили. Към това се прибавя и войната, която Византия водела в Италия срещу арабите. При дадените обстоятелства Василий ІІ нямал възможност в продължение на пет години (до 991 г.) да насочи силите си срещу България.

В такава обстановка през 987 г. Киевският княз Владимир І нападнал Херсон, като подбудите за този му акт остават за сега необяснени. Предполага се, че имало Киевско-Византийски договор, по който Владимир изпратил съюзни войски на Василий ІІ срещу бунта в М. Азия, но понеже други условия не били изпълнени от страна на Императора, Киевския княз нападнал Херсон (бел. ПВ*). Всъщност 6-хиляден “руски” отряд участвал на страната на Василий ІІ в сражението му срещу Варда Фока, което станало в Анатолия чак на 13 април 989 година, тоест, според др.-руската хроника, не само след превземането на Херсон, но и след връщането му от Владимир І на Византия. При това под “руси” следва да се разбира “скандинавци”, които сключвали лични договори с Византия по същия начин, както правели това с Киевските князе – Святослав І* (964-972) и Владимир І, и в този смисъл Владимир І нямал нищо общо с присъствието на тези “руси” (скандинавци) в редиците на византийската армия през 989 година.

По-скоро в нападението на Херсон се вижда ръката на България, която, по ред причини от последните 3 века и от десетилетията след 1944 г., до сега никой от изследователите-историци не е поставял като фактор при разглеждането на дадените събития.

Вероятно Цар Роман-Симеон* (977-997), след като започнал покръстването на Киевска Рус през 986 г., поискал от Владимир І да нападне Херсон (през житния период на 987 г.), който се намирал в традиционно населявани от българи земи (вж. Грод* в 469-530, Бат Оркан* в 603-618, Курбат* в 605-665, Бат-Боян* в 665-690, Цуло*, Дима-таркан* или Тмутаркан*, Судак* и пр.);

Същевременно в същинската обсада на град Херсон участвали Тавроскитите* (т.е. местното население) и киевските войски на Владимир І, а България – единствената имаща полза от тази инвазия, формално не участвала в акта. А той нанасял удар върху Василий ІІ в много тежък за него момент – както с откъсването на Кримската област от Византийската корона, така и със спирането на притока на зърно от Херсон за Константинопол, като последното било изпитан начин за провокиране на брожения и въстание в столицата на Византия.

Самият Владимир І имал достойна причина да нападне Херсон – отмъщение за това, че града не помогнал на баща му Святослав І* през зимата на 971 и първите месеци на 972 г. и го изоставил на печенегите, които го убили през април 972 г. до най-долния праг на Днепър, тоест на Херсонска територия – при “така наречения [Днепърски осми] праг Крарион, по който херсонците преминават [идвайки] от Рус и печенегите [нахлуват] в Херсон …” (Конст. Багренородни, ПИ*); при това Печенегския кан Кур* направил от черепа на Святослав І* чаша*, а близката до името на прага Крарион елинска дума Кранион (κρāνίον), означава именно “череп” (Печенегите живеели по поречието на р. Сула* /ПВ*/, вероятно в земите на север от реката, като на север от Печенегите били поселенията на Угрите*, наричани и Себери*, рус. Северяни, разположени на изток от Днепър и обхващащи поречието на р. Десна* и южните й притоци, вж. карта: Реки в Украина).

През 988 г., според др.-руската хроника, а в действителност вероятно в 990 г., Владимир І се оженил за Анна /3/* и върнал Херсон на Византия, обаче не забравил да задигне от него всичко, до което стигнала ръката му и ръцете на бойците му; явно финансовият проблем действително бил водещ за Киевския княз, както се твърди и в българската хроника (ДТ*).

В 989 г., през месец април, от войските на Василий ІІ в М. Азия бил убит претендента Варда Фока (†13 април 989 г.), през октомври Императорът се помирил с другия бунтовник – Варда Склир (†6 март 991 г., в Димотика*), а през ноември се предали всички останали привърженици на Варда Фока. В самия край на годината или в началото на 990 г. Василий ІІ отишъл в Солун* – “защитна крепост и надежна упора” срещу България, където поставил за Солунски стратег Григорий Таронит (т.е. от арменския град Тарон или ? Тарс*). В Солун Византийският император оставил силна армия, с изричната заповед да задържа и отблъсква нападенията на българските войски (ИЗ*); тоест, явно България имала сериозни намерения да превземе Солун, където значима част от жителите били българи* (а не склави* или славяни*).

Самият Василий ІІ се завърнал в Константинопол, а от там заминал за Иверия или Иберия (Грузия), където се ширел бунт; иберците държали страната на Василий ІІ при първото въстание на Варда Склир, обаче при бунта на Варда Фока застанали против Императора, като след убийството на Фока продължавали борбата си срещу него и империята. Поетът Иоан Геометър написал “На иберските грабежи”:

“Не скитски огън, а иберско насилие движи сега Запада (на Византия) към Изток. Ето това предсказваха земетръсът и дългия блясък на необикновените звезди. Македонска земьо (μάκετις γη), защо напразно ще обвиняваш скитите (Киевските руси), когато виждаш своите приятели и съюзници (тоест иберците) да извършват такива [насилствени дела].” (ИЗ*);

През 991 г., след като подчинил Иберия (Грузия), Василий ІІ се подготвил за война срещу България и настъпил в нея. Асохиг пише: “След като непокорните, въстанали против Гръцкия цар (император, василевс), бяха изтребени, той, като се възползвал от свободното време, в 440 година (= 991 г. от Хр.) събрал безбройно множество войска, (и) отишъл против Българската земя, за да отмъсти за себе си.” (ИЗ*). Яхъя Антиохийски (971/974-1066) казва, че след като се приготвил за война, Василий ІІ в края на февруари 991 г. заминал за Диŷт-ма (? Димотика), където се срещнал с възрастния Варда Склир няколко дни преди смъртта му (която настъпила на 6 март 991 г., срядя), а след това потеглил за България.

После Яхъя продължава така: “И посрещнал Цар (Император) Василий българите (т.е. вероятно българската армия пресрещнала тази на императора) и уловил в плен техния Цар (Роман-Симеон*) и го върнал в тъмницата, от която той бе избягал (през 977 г.). И спасил се *Кәмәтŷпŷлŷс (“К-м-тŷ-ф-л-с”, като може би в корена е залегнало бълг. къметъ, а не гръц. κομίτης, въпреки κομιτόπουλον), началникът на неговите войски, и управлявал (“станал управител на” в Берлински препис, ИЗ*) Българската държава (според превода на ал-Макин – “държавата на Улгарите”, ИЗ* - І, 2, с. 687-88; Улгари = Влгари, Българи, вж. Улаг-Булгар*). И останал Цар Василий да воюва с тях и да напада техните страни (! мн. ч.) в течение на четири години (от 991 до началото на 995 г.). И потеглил той зимно време в областите на Българската земя и нападал, и пленявал, и превзел през това време няколко техни крепости, и задържал за себе си някои от тях и разрушил от тях ония, които според мнението му не могли да бъдат задържани. И разрушил град Бария (“Абария”, у ал-Макин) в броя на ония [крепости], които разрушил.” (ИЗ*);

Под град “Бария” или “Абария” най-вероятно следва да се разбира Боруй*, Бероя (дн. Стара Загора), който е силна и главна крепост, отбраняваща от юг Подбалканското поле и важни проходи в Балкана*. Тя безспорно била трудна за задържане от византийците, а премахването й като упорна твърдина и войскови център в района давало възможност за по-лесен достъп до проходите към Мизия. Същевременно Боруй е в контекста на оперативните действия на Василий ІІ, както се вижда и от крепостта Мория или Морейа (Μόρεια,  от бълг. Омор, вж. Оморт*, Омуртаг*, но срв. и авест. mъrъγaiti: “блуждае, броди; мери, измерва”), намираща се някъде между Пловдив и Средец* (? Хисарджик, в планината над с. Ветрен; Иречек, ИЗ*), и която през същата кампания била безуспешно обсаждана от Византийския император (както пише Кекавмен, внук на Димитър Полемарх*, ИЗ*).

Цялата кампания на Василий ІІ срещу България завършила в началото на 995 г., когато бил извикан на помощ от жителите на Халеб и пристигнал в Антиохия в м. Рабие І през 385 г. (от хиджра), който е от 5 април до 4 май 995 г. (ИЗ*), като преди да отпътува за там се прибрал в Константинопол; т.е. военните действия на Василий ІІ срещу България продължили точно 4 години, през неговата кампания от края на февруари 991 г. до февруари 995 г. (ИЗ*);

Множественото число, използвано за България – “техните страни”, “областите”, вероятно следва да се свърже с факта, че докато Цар Роман-Симеон управлявал от Преслав*, то Самуил* водел своята офанзива от апанажа си в ЮИ България (Македония*). Като се прибави и превземането на Боруй* (Ст. Загора), която Василий ІІ предпочел да разруши, може да се предположи, че през 991 г. пред настъпващите византийци застанали две обединени български армии, идващи от Преслав и от Средецко-Охридския район. За придвижването на силита на Цар Роман Симеон* и на Самуил* имало достатъчно време, защото за похода на Императора в България се знаело предварително, знаело се и времето на излизането на армията му от Константинопол, а и Василий ІІ се забавил известно време при умиращия Варда Склир в Димотика, която е южно от Одрин. Може да се предположи, че първото голямо сражение било някъде между Карнобат и Сливен, както ставало и при други военни конфликти и ако Василий ІІ се е движил по пътя край Тунджа*, или между Свиленград и Стара Загора (Боруй*), ако е напреднал покрай Марица*;

На пръв поглед може да се предположи, че праз 990 г. Василий ІІ напълно усмирил Иберия или Иверия (Грузия), което му дало възможност да съсредетечи всичките си свободни сили срещу България. Всъщност за всеки изследовател на военните и окупационните действия в дадения район е напълно ясно, че византийските войски въобще не били в състояние да подчинят тази планинска част – Западен Кавказ (наричан Бурджан*: “България”, ДТ*), дори и да владеели всички по-големи крепости в котловините и по-главните пътища в речните долини.

Но при престоя си там през 990 г. Василий ІІ явно се убедил, че главен генератор на бунта в Иберия не е мюсюлманския Багдатски халифат, а Волжка България*. Тя също била официално мюсюлманска държава, но, по древната българска традиция, не налагала исляма със сила и на всяка цена, а подържала единното битуване на хора от всичики религии – др.-българската и/или сакланската* (Заратустризъм* и култа към Митра*), християнската (християнския Бата-балик: “Главен квартал” и църквата Бура-Кала: “Високата, Стройната Кула” в главния град Буляр* са постороени между 1006 и 1010 г., ДТ*), тюркската (Тангризъм*, ДТ*, ФА*), хазарската (юдаизъм), традиционния култ на башкирите (“башкорти” = себери*, турци, торки, угри, маджари, мишари), руската (= скандинавската, ФА*), и пр.; именно тази религиозна свобода, която Волжка България* гарантирала, била по-опасна за византийската власт в Бурджан (Зап. Кавказ) от Арабския монотеизъм на Багдат.

В същото време Василий ІІ виждал невъзможността да се постави под контрол Иберия (Бурджан, З. Кавказ) от византийската армия. Обаче, за да нанесе удар върху генератора на тамошните брожения, той успял да подкупи нуждаещия се от средства Владимир І, който заедно с византийските войски атакувал в 991 г. стратегическата волжко-българска крепост Саркел* (рус. Бела Вежа*).

Тоест, когато Василий ІІ през февруари 991 г. се насочил с армията си срещу Балканската територия на България, друга негова войска се готвела да удари съвместно с Владимир І град Саркел* (рус. Бела Вежа*, волгобълг. Хин), който бил главната крепост за българите от Дон до поречията на Кубан*, на Кара-чай*: “Запад-река”, и в Балкария*, както и за техните родственици – саклани*, и за съюзниците им в целия З. Кавказ (Бурджан). От фактите се вижда, че отделните сюжети в картината от Балканите и земите на север от Черно море, до Кавказ и Византийска М. Азия, през 990-991 г. са в единна връзка и не може да се разглеждат поотделно.

Може би Василий ІІ е имал по-голямо желание за един съвместен удар с Киевския княз срещу Царство България, но явно на този етап Владимир І не бил склонен да направи това, като предпочел да нападне държавата на тъста си – Волжка България*, но не и християнското Царство; изглежда най-малкото съществувал и действал стриктен договор между Киевския владетел и християнска България. Пък и българските свещеници управлявали не само Киевската христова църква от митрополита и епископиите до храмовете и училищата, но и Канцеларията на Княза, който пък бил в християнски брак с Анна /3/*, сестрата на Роман-Симеон* (977-997), която дълги години – от 969 г. – живеела и израстнала в двореца на Константинопол и детайлно познавала както интригите и спецификата на водените политики, така и мисленето на сами императори Василий и Константин.

Положението в Българо-Киевските отношения не се променило и след пленяването на Цар Роман-Симеон* и заточаването му в Константинопол през 991 г. (или по-късно – 992 или 993 г.); още повече, че веднага след нападението над Саркел, Владимир І бил подложен през 991 и 992 г. на тотален разгромен натиск от войските на Волжка България*.

През 993 г. външната антибългарска политика на вече 37 годишния Василий ІІ дала първите си плодове и немското духовенство унищожило Българската православна епископия в Прага*. След това немският свещеник-фанатик, който организирал погрома над Пражката българска епископия, заминал за Краков* и през 996 г. унищожил тамошната българска епископия (както и тази във Вроцлав).

Чак след като България загубила позициите си в Прага през 993 г., а значи и в Римо-Германската империя на непълнолетния Отон ІІІ (983-1002, роден 980 г.), в 994 г. Владимир І се осмелил да нападне една от областите на Царство България, която била в непосредствена близост с Киевското княжество (вероятно т.н. Сама-тера*, тоест Галиция*, Волиния*, Бело-хърватите* и района на Червенските градове*). Няма съмнение, че това е станало под натиска на Византийския император Василий ІІ.

Тамошният български губернатор – кмет (ст.-бълг. къметъ /ИЗ*/, гръц. κομίτης), който според тогавашния стандарт за всяка от 10-те области на България разполагал (извън опълчението) с 20-хиляден военно-отбранителен корпус, явно не успял да отблъсне Киевската армия. Затова се наложило Самуил* да тръгне натам – в “Отвъд-Дунавските земи*”, с централната армия на държавата. Знаем, че Владимир І отстъпил и се прибрал в Киев с голямо богатство (България била много богата страна и самият Василий ІІ, при походите си в Тракия, Македония и Мизия през периода 1004-1014 г., също “намерил много съкровища, неизброимо злато и сребро…”, КК*).

Остава неизвестно дали е бил препотвърден мирният договор между България и Киевския феод от 986 година. По-скоро обаче, Самуил заплашил достатъчно сериозно Киевския княз и договорът е преподписан, защото, от една страна, Владимир І (980-1014) никога повече не нахлува в Царство България, от друга – в Киев имали много повече проблеми с Волжка България*, от трета – Киевската княгиня Анна* (987-1011) е дъщеря на Цар Петър І* (927-970) и българска принцеса, разбираща в детайли Българо-Византийския конфликт, а, от четвърта, в българското християнство, което по това време се ползвало в Киев, е заложен канона, че християните не трабва да воюват с християни (войната на Василий ІІ с Роман-Симеон, а след това със Самуил, е двубой за наследство между близки роднини; именно в този план е ужасяваща с крайността си постъпката на геят Василий ІІ, който в края на септември 1014 г. заповядал да извадят очите на 15 000 пленени български войници, вследствие на което Самуил, щом ги видял, получил сърдечен удар и два дни по-късно – на 6 октомври, починал).

Изглежда през 993 и 994 г. Василий ІІ постигнал частичен дипломатически успех, защото успял да убеди властващата група (регентите) в Римо-Германската империя и Римския папа да започнат активни действия срещу България. Може би било сключено и някакво споразумение между Константинопол и Киев за бъдещо излизане на Киевската църква от лоното на Българската православна патриаршия и преминаването й към Византийската (това след 1018-1019 г., когато Българската патриаршия била сведена до архиепископия към Константинополската патриаршия, придобило други параметри; при това първият “руского родом” митрополит на Киевска Рус е поставен чак през 1051 г. /ПВ*/, тоест при Киевския княз Ярослав І Владимирович /1015, 1019-1054/, по време на управлението на Византийския император Константин ІХ Мономах /1042-1055/ и на Българския владетел Шарукан* /?-1068