Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.04.2020 08:59 - Владимир I Киевски (880-1014) (4)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 508 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 22.04.2020 09:44

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
...и на Българския владетел Шарукан* /?-1068...и на Българския владетел Шарукан* /?-1068



Гласувай:
1



1. dichodichev1 - История на Българите
21.04.2020 08:59
...и на Българския владетел Шарукан* /?-1068</: “цар на кановете” или “цар върховен”, срв. Кана Субиги*).

Външен израз на наличието на такова съюзно Византо-Киевско споразумение е нападението на Владимир І срещу Царство България в 994 г., което обаче повече не се повторило.

През 996 г. германските свещеници-фанатици, формално подчинени на Римските папи Иоан ХV (985-996) и Григорий V (996-997), унищожили Българските епископии в Краков* и Вроцлав* (тези градове и областите им влизат в състава на Полша чак през 999 г.). При това положение, още повече че и Цар Роман-Симеон* бил пленник в Константинопол, Самуил започнал дипломатическа преписка с Василий ІІ, най-вероятно с цел да забави настъплението на Византийските войски към България докато събере достатъчно сили, за да ги отблъсне и, ако може, да ги унищожи. Точно тогава се получило съобщение, че Цар Роман-Симеон е починал.

Първият по аристократическо достойнство след Роман, а и негов родственик, при това избран от българските висши аристократи още през 972 г. да управлява страната в отсъствието на Борис ІІ* и Роман, бил самият Самуил. Затова той незабавно пожелал да бъде ръкоположен за цар (венчан за царското достойнство). Разбира се, че това станало от ръката на Българския патриарх и по всички канонични правила, както и с подкрепата на най-висшите аристократи в България, защото легитимността на този акт трябвало да се види и приеме както във Византия, Рим, Римо-Германската империя и Франция, така и в мюсюлманския Арабски халифат. С тоя акт в края на 996 или началото на 997 година Самуил оздравил централизацията на властта в България и сложил край на обърканото положение в страната, което започнало с пленяването на Роман-Симеон през 991 или 992 година.

Какво обаче ставало с Владимир І според руската “Повест”:

“В година 6505 (997 г., но по-вероятно от 1 март 996 до края на февруари 997 г.). Тръгнал Владимир към Новгород за северни (скандинавски) воини против печенегите* (тук пак става въпрос за волжките българи), понеже била в това време безкрайна велика война. Узнали печенегите (волжките българи), че Княза го няма, дошли и застанали при Белгород (Белград, на р. Ирпени, десен приток на Днепър, близо до Киев*, основан в 991 г. като селище-лагер на Стугинската линия от укрепления /ПВ*/; вж. Стугна*). И не давали да се излезе от града, и бил в града глад силен, и не можел Владимир да помогне, понеже нямал воини, а печенегите били голямо множество. И се затегнала обсадата на града, и бил силен глад.

И събрали Вече (Народно събрание) в града, и казали: “Ето вече скоро ще умрем от глад, а помощ няма от княза. Нима ни е по-добре така да умрем? Да се предадем на печенегите – някого ще оставят жив, а някого ще умъртвят; все едно – умираме от глад”. И така решили на Вечето.

Имало пък един старец (старейшина), който не бил на това Вече, и попитал той: “За какво беше Вечето?”. И казали му людете, че утре искат да се предадат на печенегите. Чувайки за това, изпратил той за градските старейшини и им казал: “Чух, че искате да се предадете на печенегите”. Те пък отвърнали: “Няма да изтърпят хората глада”. И казал им [старецът]: “Послушайте мене, не се предавайте още три дни и направете това, което аз ви повелявам”. Те с радост обещали да го послушат. И казал им: “Съберете ако ще и по шепа овес, пшеница или трици”. Те пък с радост отишли и събрали. И повелил на жените да направят каша, както да варят кисел, и заповядал да изкопаят кладенец и да поставят в него каче, и да го напълнят с кашата. И наредил да изкопаят друг кладенец и да поставят в него каче, и заповядал да потърсят мед. Те пък тръгнали и взели кошница мед, който бил скрит в княжеската медарница. И заповядал да направят от него пресладка медовина и да я излеят в качето в другия кладенец.

На следващият ден заповядал той да изпратят за печенегите. И казали гражданите, отивайки при печенегите: “Вземете от нас заложници, а сами влезте към десет човека в града, че да видите какво се върши в града наш”. Печенегите пък се зарадвали, мислейки, че искат да им се предадат, взели заложници, а сами избрали най-добрите мъже от своите родове и ги изпратили в града, за да разберат какво става в града. И дошли те в града, и казали им хората: “Защо погубвате себе си? Нима можете да стоите повече от нас? Ако ще стоите и 10 години, то какво ще ни направите? Нали имаме ние храна от земята. Ако не вярвата, то погледнете със своите очи”.

И ги завели при кладенеца, където била кашата за кисела, и загребали с ведро, и извадили с черпаци. И когато сварили кисел, взели го, и отишли с него при другия кладенец, и извадили медовина от него, и започнали да ядат първо сами, а после [яли] и печенегите. И се удивили те и казали: “Няма да повярват князете наши, ако не вкусят сами”. Хората пък им налели кърчаг* (рус. Корчаг) от киселния разтвор и медовина от кладенеца и ги дали на печенегите. Те пък, като се върнали, разправили всичко, както било. И като сварили [кашата], яли князете печенегски и се удивили. И като взели своите заложници, а белгородските пуснали, се вдигнали и тръгнали от града в земите си.

В година 6506.

В година 6507.

В година 6508 (1000 г.). Представи се Малфрида. В същото лето се представи и Рогнеда*, майката на [Киевския княз] Ярослав (1015-1054).

В година 6509 (1001 г.). Представи се Изяслав, отец на Брячислав, син на Владимир.

В година 6510.

В година 6511 (1003 г.). Представи се Всеслав, син на Изяслав, внук на Владимир.

В година 6512.

В година 6513.

В година 6514.

В година 6515 (1007). Пренесени са святите в църквата на Света Богородица.

В година 6516.

В година 6517.

В година 6518.

В година 6519 (1011 г.). Представи се Владимировата царица Анна [т.е. Българската принцеса Анна Петрина, съпруга на Владимир І от 990 г., сестра на Борис ІІ* и Роман-Симеон*, втора братовчедка на Василий ІІ и негова годеница от преди 968 до 990 г., а може би и омъжена за него от Иоан I Цимисхи (969 – 11 ян. 976); вж. Анна /3/*].

В година 6520.

В година 6521.

В година 6522 (1014 г.). Когато Ярослав бил в Новгород, давал той по условие в Киев две хиляди гривни от година до година, а хиляда раздавал в Новгород на дружината (си). И така давали всички новгородски поставеници, а Ярослав не давал това в Киев на отеца свой. И казал Владимир: “Разчистете пътищата, замостете мостовете”, защото искал да тръгне на война срещу Ярослав, срещу сина свой, но се разболял.

В година 6523 (1015 г.). Когато Владимир се готвел да тръгне срещу Ярослав, Ярослав изпратил зад морето, довел варяги, понеже се боял от отеца свой; но Бог не дал на дявола радост. Когато Владимир се разболял, бил при него в това време [сина му] Борис. Междувременно печенегите тръгнали на поход срещу Рус. Владимир пратил срещу тях Борис, а сам силно се разболял; в тази болест и умрял през юли на петнадесетия ден (15 юли, но през 1014 г., т.е. в ХІІ индикт – от 1 септ. 1013 до 31 авг. 1014 г.).
Умрял той на Берестов (в двореца Брестов), и скрили смъртта негова, понеже Святополк (1014-1015, 1017-1019) бил в Киев. През нощта пък разглобили пода между два хамбара, завили го в килим и го спуснали с въжета на земята; после, като го положили на (!) шейна (тоест, ? може би тялото му е крито до зимата, която настъпвала през ноември; но пък шейна е възможно да се използва от киевчани и през летните месеци по тревисти терени), го откарали и го поставили в църквата на Света Богородица (в Киев), която сам някога построил. Узнавайки за това се събрали люде безброй и плакали за него – болярите като за застъпник на страната, бедните – като за свой застъпник и кърмител. И положили го него в ковчег мраморен, погребали тялото негово, на блажения княз, с плач. …” (ПВ*);

Доста по-подробно са разказани събитията в българската хроника, написана от Гази Барадж* (1219-1246) през първата половина на ХІІІ в. по документи от архива на Волжко-Българската владетелска канцелария:

“В 996 г. Сал-Сал (Салаур*) унищожил всички балински (новгородско-скандинавски) крепости на юг от Бащу (Киев*), като при това всички намиращи се в тях балинци (новгородци, смоленци, датчани, пруси, балти-прибалтийци и скандинавци – „руси“ и „варяги“) посякъл, а пък анчийците* освободил (т.н. анчийци* са отделна военна каста в България, създадена във втората четвърт на VІІІ в. от Българския кан Севар* /727-760/ и командвана само от български князе и велможи, и които живеят в Киев, Чернигов, Смоленск, Твер, Ростов, Путивъл, Курск и др. градове и ройони, както и в български градове на юг от линията Киев-Харков) ...

В 997 година Сал-Сал обсадил в Белград (“Чаллы-Кале”, т.е. Високата Кула или Двойната Кула, дн. Белгородка на р. Ирпен, западно от Киев на около 25 км път – 22 км по пряка линия от крепост до крепост – или на 5 часа бавен пеши преход) последните балински сили (новгородци, скандинавци, чуди, кривичи и малкото склави около езерото Илмен са северните съюзници на Владимир I според текстовете в „Повест врем. лет“). Възползвайки се от това анчийците*, во главе със своя предводител Асмар, отишли в Киев и поискали от Булимир (Владимир) прекратяване на ненавистната им война и отстраняване от Киев и Чернигов* (Караджар*) на всички балинци (новгородци, датчани и скандинавци, и „белоруските“ чуди, кривичи и илменски склави). Булимир пообещал да удовлетвори всички искания на анчийците, обаче след това тайно избягал в Новгород (Галидж) за нова надеждна войска.

Но когато Сал-Сал се приготвил да приключи с Белград, в съня му се явил [Кан] Айдар (814-855) и казал: “Ти не можеш да оскверниш с огън и кръв това място, понеже тук се намират гробовете на кара-българските балтавари” (Кара-българи*: „западно-българи“, Балтавар*: „владетел, върховен кан“). На утрото, потресен от съновидението, Сал-Сал разрешил на балинците (обсадените в Белград наемници) да си тръгнат от града живи, а крепостта просто разглобил…

Тогава Булимер пренесъл войната на север, където в течение на няколко години войска от скандинавци и балинци започнали да строят крепости около Коба-езеро (днес Кубен-ское езеро, над Вологда, където минавала българо-новгородската граница), а нашите – да ги громят. Накрая в 1006 година цялата балинска войска с численост 40 хиляди човека, безметежно спящи до станцията Тангра-Майдан (т.е. Тангра-Мегдан, вж. Тангра*, Мегдан*) на кръстовището на Артанския път (Артан: “Прибалтика, Литва и Латвия”) с Коба-езерския път, била обкръжена от Сал-Сал и прекратила своето съществуване (Артанският път, т.е. към Прибалтика, минавал от град Болгар по горна Волга, а пътят от Киев към изворите на Днепър и после по горна Волга към Коба-езеро вероятно се отделял от първия някъде в района на Ярославъл или Рибинск, затова там накъде следва да се намира и Тангра-Мегдан, чието название видимо е в.-българско и е свързано с Артанския път, а не е киевско-руско и свързано с Коба-езерския път).

После нашите (войските на Сал-Сал) превзели балинската крепост Балык (Балък) на Горна Волга (река Волга от гр. Рибинск до изворите). Тук пленниците, като получили прозвището “рибари”, били натоварени на кораби и салове и отведени във [Волжка] България*. В памет на това тая пътна станция получила названието Йоклама, а старото й име (Балък) дали на крепост в [областта] Байтюба, построена от 30 хиляди пленени балинци. Освен Тангра-Майдан те построили в Байтюба още Ак-керман, Айдар, …, а на Агидел (Долна Волга с Кама и Белая) в [областта] Кашан – [построили] Балъклы… А при Кан Талиб (960-981) от пленените балинци – изкупени от буртасите и батишците*, били построени [градовете-крепости] Сал-Сал (Салаур*?), Шонкар, Арслан, Лъчин. А от пленените ромеи (византийци) били построени мечетите “Рум” (т.е. Рим), “Аламир”, “Джалда” (т.е. Крим), новият царски дворец и керван-сарая “Таш Йорт” в [град] Буляр…

След Тангра-Майданската битка Втората Печенежка война завършила, защото Булимир обещал да не прокарва път към Дима-таркан (Тмутаркан*), възобновил плащането на Ростовския данък, отворил Артанския (Прибалтийския) път, разрешил на българските търговци безмитна търговия в Ростов и Новгород, и дал за заложник сина си Яучы (? Святополк). Преговорите вървели в Киев и в пътната станция Яучы (Борын и Борын-Инеш или Воронеж, днес Липецк), и от уруска страна на тях бил посланик – франкът Барын (? Барон). …

Оставените от нашите на произвола на съдбата печенеги от [областта] Кашан принудително приели християнство по франкското тълкувание от ръцете на Барын. После Яучы (синът на Владимир I Киевски, който бил даден от баща си за заложник), който също приел християнството от ръцете на Барын, се опирал на тях в своята борба за уруския престол [в Киев] и след поражението си (явно това станало в 1019 г.) отишъл с тях в Маджарската държава (вж. Арбат*).

А [франкът] Борын изпратил своя проповедник (наричан Аутун) и във [Волжка] България, под предлог да поддържа у Яучы склонността към нечистивата вяра на франките. С него в [град] Буляр идвал и каубуйския княз Боян Рыщаулы (каубуйци – групировка от няколко български рода в земите на днешна Украина, наричана в Киевска Рус “ковуи, ковуями”, ДТ*), който дал пари за построяването на мечета “Боян”…

А нечестивият проповедник наричали Аутун. Той уговорил Яучы да даде пари за строителството на керван-сарая “Бухар Йорты” (т.е. Бухарска Държава) и устройването на квартала за християни “Бата-Балик”, за което оня получил разрешение да въздигне дървена църква за християните на [град] Буляр. Нея започнали да наричат “Бура-Кала” (Здравата Кула, вж. Бурун*, Буруй*), и в нея Аутун говорел, че наближава времето за приемане на християнството от великите източни народи и наказването на всички грешници по целия свят…

А когато Яучы бил с чест пуснат [да си отиде] в родината и се отправил за Киев по Хорыс-пътя (Путивълския път), то Аутун не тръгнал с него и останал в Буляр да служи в свойта църква, която силно пострадала при Сыб-Булатовата обсада през 1183 година [Сыб-Булат = Изяслав, син на Улита* (дъщерята на Кучка* или Кукча) и на Андрей Юриевич Боголюбски (1169-1174), който е син на Юрий І Дологорукий (1149-1157) и на Асеневичева*] …

Когато започнала Печенегската война на Тимар (981-1004) му се наложило да върне [областта] Кашан на Кукча (бащата на Сал-Сал или Салаур*), защото в противен случай курсибая* се отказвал да се сражава. Но в 1004 г., когато се поминал Кукча, а Сал-Сал се сражавал на север, [Българският кан] Тимар (981-1004) отстъпил на искането на казанчиите* (крупни феодали-собственици, понякога наричани и улани*) да предаде Кашан на улански губернатор.

Синът на Сал-Сал, Кашанският улуг-бек (губернатор) Васил (който заместил на губернаторския пост починалия си дядо Кукча), бил извикан в [столицата] Болгар и окован във вериги, след което отряд казанчии (улани*) тръгнал към Кашан. Обаче дъщерята на Сал-Сал – Шукрия, с превилигерованите граждани заградила всички проходи към града. Тук (в този момент) успял да пристигне [с войската си] и Сал-Сал, който получил известие за смъртта на баща си … Казанчиите при приближаването на курсибая (Сал-Сал с редовната войска) спешно се оттеглили назад … Зарадваните от пристигането на курсибая Кашанци веднага издигнали Сал-Сал на трона на губернатора (улуг-бека). …

Масгут (1004-1006, името е Масагет* = Сабан*, = Баджанак*, Печенег*) бил вдигнат на трона [в Болгар през 1004 г., вместо сваления и убит от стрела Тимар], след което незабавно освободил Васил и утвърдил Сал-Сал за губернатор на Кашан. Убодреният от това принц [Сал-Сал] разгромил войската на Булимир (Владимир I Киевски) и поставил княза пред избор или да се подчини на [Волжка] България, или гибел под копитата на тулпарите (мощните и буйни бойни коне на бронираната конна войска, вж. Имен-шегор*, Жребец*, Вихрогон*, вж. Микаил Бащу*, вж. СБ*) и мечовете на българските богадири (от Бага, Бога: „бог*, богов, божествен“, Дара*: „владеещ, налагащ; разпореждащ се“, т.е. „разпореждащ се от името на Бога“, „Божи разпоредник“, „Божи съдник, Божи воин“).

Намирайки се на границата на пълното отчаяние, Булимир (Владимир I Киевски*) се обърнал към [принц] Ибрахим с молба незабавно да заеме трона [на Волжка България] и да прекрати войната [срещу Киевския феод], обещавайки за това (1) да утрои размера на Ростовския данък, (2) да се откаже от претенциите си към Хазарските територии и (3) да отвори за българските търговци всички градове и пътища на [Киевска] Рус.

Тъкмо в това време избухнали вълнения в [град] Болгар, които възглавил сина на Насър – Кул-Мохамед. … Узнавайки за тези събития Ибрахим незабавно тръгнал от Буляр към столицата със субашкото, чирмишкото и градското опълчение. От другата страна към Болгар от Нур-Сувар тръгнали казанчиите (уланите*), желаещи да искат сметка от убиеца на добрия към тях Тимар.

Но Миша-Юсуф (Миша = Мишар, мн. Мишари*, т.е. Угри*; Юсуф = Йосиф) – сина на 90-годишния старик Кермек, изгонен от Мазгут (1004-1006) от собствения си град – изпреварил всички. Когато той влязъл в столицата [Болгар*] и започнал да настъпва със своя отряд към Баринджарската врата (една от кулите с врата на цитаделата на Болгар), Масгут не издържал и избягал от Болгар в Батыш (батышци* = вятичи).

Казанчиите, които пристигнали след това, искали да влязат в цитаделата и да вдигнат на трона внука на Джакин, сина на Абдаллах – Туктар, но Миша-Юсуф не ги пуснал и сдал Мумин-Керман на Ибрахим. Той (Миша-Юсуф), синът на Мар – Джу-Малик, синът на Булат – Хасан, и пристигналият Сал-Сал вдигнали Ибрахим (1006-1021) на трона на Държавата. А пък тебирът Масгут и улана Туктар били отдалечени от него [издигнатият на за върховен кан Ибрахим (1006 - сл. 1021) e втори син на Мохамед (943-976), брат е на Тимар Мумин (981-1004) и на третия Мехмедов син Масгут (1004-1006), който през 1004 г. доста егоистичон, нарцистично, самолюбиво и безпардонно го предредил на трона] …

Булимир незабавно подписал мир с [Волжка] България на гореспоменатите условия, и [нововъздигнатият Български върховен кан] Ибрахим (1006-1021) съкратил курсибая до хиляда човека, давайки на останалите имения и привилегии (по този начи Ибрахим отнел мощта на Сал-Сал и сина му Васил, които били предводители на курсибая по наследствено право). Той веднага върнал от Рус Худжа-Ахмед (? *Куджа-Ахмед), а когато оня се отправил обратно, взел на възпитание и осиновил неговия син Исхак и се нарекъл Абу-Исхак (Бащата на Исхак, Баща-Исхаков).

След смъртта на Булимир (Владимир І Киевски) [през 1014 г.] в [Киевска] Рус започнала война за главенство между неговите синове. Мъшда-улы (Мъшда-улу, срв. улу-бий: “районен княз; княз на град”, рус. Мстислав, Мъсти-славъ /1015-1036/, ПВ*, РН*; по-вероятно обче той е убит през 1035 г., ДТ*), управлявящ в Дима-таркан (Тмутаркан*) и ползващ се с подкрепата на Византия, удържал връх. По негова заповед победеният Ар-Аслап (Ярослав І) бил длъжен вероломно да умъртви един от синовете на Булимир от Бозок (рус. Болгариня*) – Халиб (Глеб*), а слугите на самия Мъшдаул (Мстислав) заколили другия син на Бозок – Борис*, като главни претенденти за бащиния престол...

[Синовете на Болгариня* (Бозок*) – Борис и Глеб, са убити още през 1014 г., ако Владимир е починал през юни 1014 г., или най-късно през 1015 г., когато вече Мстислав формално се преборил с всичките си братя за властта над Киевското княжество. След това обаче в Киев за известно вереме управлявал и Святополк I, който бил прогонен от Мстислав и Ярослав през 1019 г. Това говори, че борбата за властта продължила поне до 1019 г., след което се превърнала в двубой между Мстислав и Ярополк, в който доминирал Мстислав до смъртта си през 1035 година;

Първородният син на Болгариня* – Борис, който е роден към края на 981 г. или в началото на 982 г. и през лятото на 1014 г. е на 32-33 години – тоест в своята сила и мощ, е с христово име Роман* (ПВ*); а към времето на кръщаването на Борис в 990 г. единствено Българския цар Роман (977-997) носи такова име и най-вероятно, според каноните на църквата и според аристократичните закони, е кръстник* на Роман-Борис во Христе.

Този, и други успоредни факти, говорят че Борис-Роман – принц от рода Дуло*, е бил определен официално още тогава – към времето на кръщението си, за престолонаследник от баща си Владимир I Киевски, което било угодно и удовлетворително както за династията в християнското Царство България*, така и за династията в ислямската Волжка България; и осигурявало спокойствие за Владимир и от страна на Волжка България, и от страна на Царство Българи.

Това кръщаване на принц Борис в 990 г. с името на Българския цар Роман (977-997), в контекста на безапелационното спазване на установените църковни християнски канони при въвеждането на хора, групи, общности и държави в православието, безпределно ясно показва от къде е пристигнало християнството в Киев, по какви права и от чии епископи и свещеници е извършено кръщението в Киевска Рус и в Новгородската държава. За сравнетие, във Византия носещия това име император Роман ІІ умира още в 963 г., а следващия с това име – император Роман ІІІ Аргир, се възкачва чак през 1028 г.]; …

Мъшда-улъ (Мъсти-ула, т.е. Мстислав) престанал да изплаща данъка за Ростов (т.е. за Ростов, Муром и областта Кърчаг* между р. Ока и горна Волга), което принудило [Българския кан] Ибрахим да изпрати към Кан* (Муром) губернатора на Мардан – Гилас (след 1006 г. Сал-Сал имал само 1000 курсибая, които под управлението на сина му Васил вероятно стояли в столицата Болгар).

Гилас от ход превзел Кан и утвърдил там един [велможа] от [рода на] Хададите – Курдан (вж. Кур*, Курт*, Курбат* и пр.), дружелюбен към Държавата. Ар-Аслап (Ярослав І), въпреки заповедта на Мъшдаул (Мсислав), не се придвижил към него на помощ, за което Ибрахим му помогнал да се справи със силния глад в Балин (Северо-Източна Рус – т.е. горна Волга и Новгород). Повече от това: поощрявайки Ар-Аслап (Ярослав I) да смъкне игото на Мъшдаула (Мстислав), Ибрахим му изпратил канска шапка (калпак* с отличителни знаци) – копие на своята.

Всичко три такива шапки изработил дома на майстора Атрак бине Мус. Другата шапка Ибрахим не много преди смъртта си изпратил на Султана на Хорезъм Махмуд, заедно с копие от “Записки” на Бакир, украшения и немалко пари за построяване на мечет. Султанът се считал за потомък на самия [Алахов] Посланик (т.е. Мохамед), и канът се надявал да получи от него заради това изцеление от тежкия си недъг. Подаръците отнесъл Худжа Ахмед и останал при Султана по негова молба. От Хорасан той пътувал до ... (Бухара?, Багдат?) …

Худжа Ахмед изпратил на Ибрахим също и лекарства, но те не успели да дойдат [навреме]: Канът се споминал [към края на 1021 г.] след няколко месеца мъчения и бил погребан в своя замък Аламир-Султан* (в балик Алабуга, днес град Елабуга). А този замък Ибрахим построил [през 985 г.] веднага след Булимировата (Владимировата) война. Тогава той се опасявал от нападение на Тимар (981-1004) и разчитал в такъв случай да се укрие в крепък и отдалечен от столицата замък.

Освен това по заповед на Ибрахим на място на постоянната пътна станция в устието на Ока или Саин-Идел (Идел: „воден път, водно значимо трасе, магистрала“, т.е. “Саинов път, Трасето на Саин“) в 1021 г. бил построен балика (градче-крепост, укрепеното селище) Джунне-Кала (Джун-Кула, Юн-Кула: “Нова-Кула“ = “Нова Крепост“, дн. Нижни Новгород*; т.е. това „руско“ Новгород* е буквална преводна форма на ст.-българското – в.-българското име), кйето се наричал също и Джун (Юн: „млад, нов“, др.-бълг. и ст.-бълг. &#222;&#237;&#250;, &#254;&#237;&#251;&#232;, &#254;&#237;&#232;&#232;: “млад; юноша, младеж; този, който е млад; този, който е нов“, СТР*). А така го нарекъл един от потомците на Джун (870 - сл. 900, на Киев „пръв боляр и глава на всички анчийци“, които „го наричали по български „бата*“...“, ДТ*, стр. 44) – Джунне, който непосредствено изградил градчето [Джун-Кала, Юн-Кула] (Джун или бата Джун /870 – сл. 900/ е българин и български велможа и е върховен предводител-войвода на анчийците* в Киев, Чернигов и околните градове, т.е. в цялата област “Кара-Булгар*“, а вероятно и на анчийците в Ростов, Муром, Твер, Смоленск, Болгар и пр., когато България е единна държава под управлениенто на Великия кан и цар Борис I* /852-914/ и град Болгар* още не е започнал да формира източната Волжка България* /сл. 922-1583/. Той е втори син на българина и върховен войвода на анчийското опълчение в Киев и цялата област “Кара-Булгар“ – българския велможа Джир и Джир-Ас /пр. 858-870/ или др.-рус. Дир /ПВ*/, който в 870 г. с големия си син е убит в Киев от скандинавеца Ас-Халиб или рус. Асколд /ПВ*/. Бата Джун пък в 882 г. убил с копие Ас-Халиб или Асколд, когато се опитал да убие с меба си скандинавеца Салах-би или др.-рус. Олег* /ПВ*/, който бил назначен за войвода на Киев /ДТ*/.

През 911 г. глава на анчийците в Киев вече бил сина на Джун – Борис*, който тогава е пленен от скандинавеца Худ – втория син на Ас-Халиб или Асколд, и след като бил отведен от него да воюва в Азърбайджан и срещу Персия, и след успешно бягство от скандинавците – “варяги*“ /ПВ*/ и много други препятствия и дълго скиталчество, най-накрая е открит някъде в Персия от агентите на Насър – Принцът на Багдат, и в 921-922 г. пътува с пратеничеството на ибн-Фадлан от Багдат до Болгар* /ФА*/. След 922 г. Борис – син на Джун и внук на Джир-Ас, остава да живее в град Болгар и неговата област, и явно именно негов потомък – внук или пра-внук – е Джунне, който в 1021 г. построил Джун-Кала или Юн-Кула, днешния Нижни Новгород*; ДТ* - стр. 35-41, 41-47, 53 и др.; ФА*) ...

Спокойствието на Държавата при [властването на] Ибрахим (1006-1021) поддържали войводите на курсибая – сина на Сал-Сал [принц] Васил и неговия син Мардан (Мардукан* = Барадж, срв. Гази Барадж*).

Преди смъртта си Ибрахим определил за свой наследник сина на [брат си] Тимар (981-1004) – Ашраф, грижещ се за него (по време на боледуването), понеже той нямал синове. Но когато Ашраф (1022-1023/?/, 1028-1061) бил вдигнат на трона, Васил поискал от него – за издръжка на курсибая – Буляр* (града и областта му). Ашраф отказал; и обиденият Васил помогнал да заеме трона сина на Масгут (1004-1006) – Азгар (ок. 1023-1028 и 1061 - /?/1062; Азгаров син е кан Ахад Моска /1062-1076/, който в 1077 г. създал и укрепил Москва* за своя областна столица). Ашраф-кан без бой се оттеглил от Болгар в Буляр и за това получил прозвището Балък.

А Васил съхранил за себе си Кашанската губерния и получил в добавка и Дяу-Ширския окръг на Байтюба – от Ахтай (Охтай?) до устието на Дяу Шир или Шепша (Дяу Шир е река на запад от град Шепша и град Тухча – днес Чистопол*, вливаща се в Кама от юг; река Ахтай се влива във Волга на около 30 км северно от град Болгар*; става въпрос за района от над 4 000 км&#178; на север от Ахтай до Кама – от устието й до Дяу Шир, който е южно от град Кашан). Благодарение на това конския табун на принца (бек: “велик княз, принц“, като вече бил и губернатор на Кашан) достигнал 300 хиляди глави. А те всички били отлични башкортски коне (губерния Башкорт, до 1193 г. с името Тамта, днес Башкирия и доста от околните територии), които в Рус наричали „маджарски“ и ценели повече от другите ... (явно веднага или съвсем скоро след възкачването на Азгар, осъществено през 1023 или 1024 г., починал и Сал-Сал* или Салаур*, който е губернатор на Кашан, и това се разбира индиректно от съобщението, че Васил успял да запази за себе си и така да наследи бащиното си губернаторско място – “съхранил за себе си Кашанската губерния“) ...

В 1028 година обнаглелият Мъшдаулъ (Мстислав, князуващ в Тмутъркан*), намисляйки да възстанови Хазарския хаканат, заповядал на новгородци и наемници скандинавци да завземат [град] Болгар и после да преплуват надолу [по Волга], а сам решил да завладее Саркел (рус. Бела Вежа*, волгобълг. Хин) и да се съедини с тях в Бехташ* (Волго-Донския канал*). Нашият (т.е. Волжко-българският) флот разгромил врага (т.е. тръгналите с кораби по горна Волга да нападат Болгар новгородци и скандинавци), но Мъшдаулъ (Мстислав), с помощта на ромеите, овладял Саркел.

Тази загуба възмутила търговското съсловие, и то, когато към Болгар в същата година приближил Кан Ашраф-Балък, се отказало да защитава града. Казанчиите пък също се въоръжили против Кана (Азгар), понеже били недоволни от неговите данъци и благоволенията към курсибайя (редовната армия).
Но внезапно столичната беднота вдигнала метеж в защита на Кан Азгар, и излязла с оръжие в ръце на стените на Болгар. [Същевременно и] Мардан (Мардукан, войводата на курсибая, който е син на Васил и внук на Сал-Сал) със своя курсибай също подходил към града.

В такива условия Канът [Азгар], поразмисляйки за превратностите на Съдбата, решил доброволно да предаде царската шапка (вж. Калпак*) на Ашраф-Балък. Срещу това той измолил за себе си поста улуг-бек (губернатор) на губерния Сувар. … Ашраф-Балък така и не се решил да влезе в Болгар, но за отмъщение обявил за столица Буляр и заповядал да го наричат “Болгар”, а Болгар преименувал в “Ибрахим”.

Курсибаят на Мардан бил пратен в Саркел и бързо изгонил от там Мъшдаулъ (Мстислав). Хората на този неспокоен балински (северно руски) княз се добрали до Джураш (източната половина на С. Кавказ, Дагестан и Вайнахстан) и през 1032 година завзели там властта, с помощта на сина на Мъшдаулъ – Уста-бий (т.е. Уста-бат, бълг. Уста*: “майстор”; рус. Евстафий, т.е. Евстатий, син на Мсислав от съпругата му Мария, РН*). На Балък се наложило да праща там курсибая и нашия флот и да въдворява верния на нашата Държава принц Тимер-Кабак на това място. При това по време на свалянето случайна стрела убила Уста-бий (Евстатий), като цяло безвреден княз (бат, бий, бек), любещ повече от всичко занаятите и строящ църкви във владенията на баща си. Но той бил извънредно покорен на капризния Мъшдаулъ (Мстислав), и това го погубило (според руската историография сина на Мстислав се казвал Евстатий и умрал през 1032 г., РН*; явно Уста-бата или Уста-бий е волго-български епитет на Евстатий) …

Когато курсибаят се върнал [от Саркел], то вместо награда за труда разбрал, че подлежи на незабавно разпускане. Мардан бил лишен от предишните владения, а на мястото на 4-хилядите курсибаи Канът наел киргизи. Нали немного преди това Оймекската орда на киргизите завзеля Тюркистан (земите на изток от Саклан*), но после се разцепила на Тюркестанска част или Кара-Оймек (др.-бълг. Кара*: “Запад, западен”), и Източна или Ак-Оймек (в.-бълг. Ак: “изток”). Между тях започнала война, и ето, един от кара-оймекските ханове Куман помолил с част от своите хора убежище в Държавата. Балък охотно приел беглеците на служба и те били с него вече в похода срещу Болгар [през 1028 година]. За техен глава Канът поставил Куман и затова нашите започнали да наричат тези киргизи кумани*, макар да ги наричали по персийски (ср.-перс.) “кыпчаки” (кипчаци), и по печенежки – “кыргызи” (кър-гузи, от Кър*: “поле”, и от Гузи, Узи).

… Губернатор на [областта] Мардан (също Мардан-Белак, от Дон до река Урал, на север от област Саксин и на юг от Нур-Сувар и областите Сувар, Байтюба, Кисан или Резан, Башкорт) в това време бил Алай – син на Юсуф (Йосиф), бившия улуг-бек на Болгар и Нур-Сувар. … Но след това, когато Канът узнал за немърливото отношение на Алай към бегълците, то го привел на мястото на валията в Тухча (дн. Чистополь*), а на неговото място поставил Куман. На мястото на Куман и на неговите киргизи, които потеглили [за Мардан] с него, Балък наел нова орда бегълци кара-оймеки во главе с хан Ишим. Говорят, че по съвета на Куман, мечтаещ на всяка цена да се измъкне от пустинята на [областта] Саксин и затова непрестанно търсещ заместник за себе си, хан Ишим изпратил при Кан Ашраф-Балък своята дъщеря Минле-бика (в.-бълг. Бика: „княгиня, господарка“), с цел да получи с помощта на нейния чар по-добра служба. Ханъшата (ханъмата, от Хан*) съвършено очаровала Ашраф и обезумелият от любов Кан заповядал да назначат Ишим на поста войвода на курсибая, а неговите хора – на мястото на богадирите на Мардан и киргизите на Куман.

Всичко това се случило в 1035 година, точно преди новото нападение на Мъшдаулъ (Мъстаул, Мъставл, т.е. рус. Мстислав) над Саркел* (Хин, Бела Вежа). Както и първия път, този областен княз (улу-бий) заповядал 16-хиляди скандинавци и новгородци, во главе със скандинавския княз Хин-Кубар, да завладеят [град] Болгар и след това да се съединят с него в Бехташ*. Сам пък той имал намерение отново да завладее Саркел. На Ишим му станало известно, и той помолил дъщеря си да му помогне. Минле-бика сама пристигнала при баща си от столицата и отправила на Мъшдаулъ (Мстислав) следното писмо: “Искам да бъда твоя, славни воине, ела и ме улови (открадни) с близки приятели…”.

Не знаещ да задръжки в своя разврат, предаден му от неговата майка – яхудка (хазарка* с еврейска вяра), Мъшдаулъ (Мстислав) незабавно препуснал към оказаното място до Дон с огромна войска. Но като наближил и видял жената на Кана само с трима воини-велможи, оставил войската и се запътил към нея със стотня от своите слуги. Обкован в доспехи, той бил уверен в своята безопастност при всякакъв случай. Балинците (северно-русите) не знаели за ония железни стрели и големи лъкове, които започнали да се изработват във [Волжка] България. При приближаването на балинския княз стоящият редом с принцесата брат на Мардан – Сабир, изстрелял такава стрела и отправил Мъшдаулъ (Мстислав) в ада. Докато балинците идвали на себе си от стреса, Минле-бика със своите спътници препуснала надалеч …“ (ДТ*);

В “Повест временных лет” за смъртта на Мстислав се казва само следното доста преиначено и подвеждащо сведение: “В година 6544 (1036 г., но по-вер. от 1 март 1035 до края на февруари 1036, като става въпрос именно за 1035 г.). Мстислав излязал на лов, разболял се и умрял. И положили го в църквата на Светия Спас, която сам започнал; били пък при него изведени стените нейни във височина, колкото може, стоейки на кон, да достигнеш с ръка… След това завладял всички негови владения Ярослав (1019-1054, род. 978 г., РН*) и станал самовластник в Руската земя. … (ПВ*);

Поради специфичното датиране на годините в руската хроника можем да приемем, че и смъртта на Владимир І е през 1014 г. (т.е. 6522 г.), а не през посочената в документа 6523 г. от Сътворението или 1015 г. от Христа. Тоест Владимир е починал в една и съща година с Цар Самуил* (997-1014).

Прави впечатление и факта от българската хроника, че докато бил жив, до 1035 г., именно Дима-тарканският или Тмутарканския княз Мстислав е бил главната фигура в разпокъсаната Киевска държава. Руската хроника потвърждава това, говорейки, че чак след смъртта на Мстислав брат му Ярослав “завладял всички негови владения … и станал самовластник в Руските земи.” (ПВ*).

Интересно е и още нещо – че в руската хроника се полагат големи усилия смъртта на Борис и Глеб, както и на Святослав – бягащ към Унгария, но настигнат от Святополковите копои в Карпатите и убит в “Пустинята между Полша и България*”, пък и всички лоши неща в живота на Киевския феод по това време, да се припише на Святополк І Окаяний (1015, 1017-1019, за когото дори се твърди, явно преднамерено, че не е син на Владимир І), вместо на полу-брат му Ярополк Святославич. Но, от една страна, в българската хроника се казва, че Борис и Глеб са убити от Мстислав и Ярослав. От друга страна, според някои руски източници, смъртта на Святополк І Окаяний се поставя в 1016 г. (РН*), а ако се има предвид разликата в датирането (извършено в последната трета на ХVI в. и доста неточно), това може да е станало още през 1015 година. Наред със всичко това някои руски изследователи на “Повестта” твърдят, че разказа за смъртта на Борис и Глеб е включен много по-късно в текста (т.е. заедно с датирането на текста през последната трета на XVI в.), за което има явни доказателства (С. М. Соловьев, ПВ*).

За българската история представлява интерес периода, когато Киевска Рус се отделя и се формира като самостоятелен феод. Явно това е станало към времето на двубоя между България и Византия в началото на ХІ век. Според данните Владимир І е водел регионална политика и е оставил страната си силно разпокъсана – във война е със сина си Ярослав І, който е в Новгород, печенегите (или волжките българи) заплашват директно столицата му Киев, синовете му са в конфликти един с друг, и пр.
Едва при Ярослав І (1015-1054), и то изглежда след смъртта на подкрепяния от Константинопол и Херсон княз Мстислав (1015-1035), може да се говори за сериозна международна и вътрешна политика, утвърждаваща феода Киевска Рус като независим и зачитан субект (всъщност Ярослав пристига от Новгород в Киев чак през 1025 г., за да сключи мирен договор със стоящия в Тмутаркан Мстислав, и след като си поделят страната по Днепър, всеки от тях си заминава за владението (РН*). Но южната граница на Киевска Рус е на юг от Киев най-много до и по р. Стугна* – десен приток на Днепър, а на източния бряг на Днепър е до устието на Трубеж, където е Переслав (днес Переяславъл Хмелницки), до Остер, като допира и до най-горната част на р. Сула. Същевременно Тмутарканския княз Мстислав, който се разпорежда и с новгородцските скандинавци (където уж властва Ярослав), се отказва да плаща Ростовския данък за земите от р. Ока* до Горна Волга и р. Сухона (заради което Муром веднага е завзет от българската войска и е поставен васален на България управник), воюва с Волжка България* и едва ли владее повечето от земите, които само по принцип се смятат за руски от руските историци (тези свои неверни исторически версии руските историци и политици, с подкрепата на руската власт, разпространяват из цял свят и ги налагат вече два века – от след отстраняването на Наполеон през 1815 г. до днес; обаче вече изтича срока на годност на тия лъжи и откровени измислици).

Значима крачка към самостоятелност било поставянето на първият “руского рода” митрополит на Киевска Рус, което станало през 1051 г. (ПВ*) и без санкция от Константинополската патриаршия и вероятно без санкция от Българската архиепископия, която пряко управлявала Киевската църква (през 1018 и 1019 г. Василий ІІ снижава Българската патриаршия до Българска архиепископия в Охрид към Константинополската патриаршия, но й оставя всички превилегии и власт, вж. Македония*). Обаче без санкциите на поне една от тези две църкви този митрополит бил напълно нелегитимен.
Същевременно не е ясно какво значи „руского родом“, защото това може да означава и по рождение скандинавец (русин), а разпространяваната от скандинавците религия не е източно-православния вариант на християнството и се смята за сектанство.

Външната политика също станала активна по времето на Княз Ярослав Мъдри (1025/1035-1054). Според руската историография, на която по принцип едва ли може много да се рярва, децата му влезли в множество брачни връзки – “Анна се омъжила за Хенрих І и станала кралица на Франция; Елизавета – кралица на Норвегия, омъжена за Харолд, който в 1066 г. загинал, и тя влязла във втори брак с Датския крал Свен; Анастасия – кралица на Унгария, омъжена за Андрей (1046-1060); Всеволод се оженил за гръцка принцеса, дъщеря на Константин ІХ Мономах (1042-1055), която обаче била извънбрачна и нелегитимна принцеса; сестрата на Ярослав Мъдри – Добронега (Мария; ?-1087), се омъжила за Казимир Полски (1034-1058); Изяслав Ярославич се оженил за дъщеря на полски княз; внучката Евпраксия – за Германския император Хенрих ІV (1056-1106); самият Ярослав Мъдри (1015-1054) бил женен за дъщерята на Шведския княз Олоф Шетконунг, получавайки като зестра Карелия (град Алдейгабург)”.

Тези факти, отнесени към положението и стабилитета на Киевска Рус, говорят, че самостоятелността на княжеството като единна държава следва да се отнесе към средата на ХІ век. Разбира се, че това е плод на процес, който обаче не може да се разграничи от обединяването на Българската и Константинополската корони от периода 1018-1042 година насетне; вж Олга*, Олег*, Борис /5/* (Святослав І*), Арбат*, Добрина*, Малуша*, Болгариня*, Асеневичева*, Половци*, Кумани*, Зерно*, Кобила*, Коловрат*, Кучка*, Киев*, Стара Велика България*, Българо-Византийска власт на юг от Дунав през ХІ и ХІІ век*, и пр.;

ВЛАДИМИР (2) – Иоан Владимир, Иван Владимир*, най-силният сръбски княз в края на Х и началото на ХІ в., пленен през 998 г. от Цар Самуил* (997-1014) по време на завладяването на Адриатика с Дубровник и Задар; Като пленник В. се жени за ТЕОДОРА КОСАРА* – дъщеря на Българския цар Самуил* (997-1014), и става съюзник и васал на тъста си; Българското владетелско име Иоан (днес често представяно като Иван*) не трябва да ни очудва, защото Сръбската княжеска династия е българизирана още след 869 г. от Борис I Михаил* (852-914), а княжеското име Иоан е носено от Борисовия внук и първороден син на Симеон I* (893-927); вж. Иоан*, Иван /2/*;

ВЛАДИМИР (3) – владетел на обширен феод със столица Мелник*, севаст*, живял в края на ХІІ в.; Владимир е от рода Асен, близък родственик с българските царе. Ктитор е на мелнишката църква “Св. Никола”, като е засвидетелствано, включително и археологически, че развива мащабна строителна дейност в града и феода (БНТ – канал 1, “Памет българска”, 21, V, 2006). Превръща Мелник в митрополия и прогонвайки византийския свещенослужител, назначава български епископ за митрополит на Серес (Сяр*), със седалище в Мелник. Има брат – севаст Франгос (срв. Фарн*, Фружин*). Владимир е брат на Алексий Слав, който поема управлението след него, и в т.с. името или епитета Франгос (бълг. Франга, м.р.), ако не е на някой трети техен брат, може да се отнася именно до Алексий Слав; при това под гърцизираното Франгос е българската форма Франга или по-точно Фарнга (срв. Фружин*), от корена Фарн*, чийто съвършено точен синоним е Слав, от др.-бълг. Слава*; вж СЛАВ* - деспот на Мелник;

ВЛАДИМИР (4) – град, осн. в 1108 г. от Владимир ІІ Мономах – Княз на Киев* (1113-1125), днес е център на Владимирска обл., съседна на Москва* (Кучково*); Заедно с Владимир /5/*, имената на тези два града показват прякото влияние на християнската българската култура (т.е. след 863 г.) върху руската (вж Владимир /1/*), наред с Борис*, Глеб*, Анна*, Предслава*, Плиска* (Псков*), Белград* (Белгород*) и пр., и пр, но без да се подценява българското влияние от предхристиянския период;

ВЛАДИМИР (5) – Владимир-волынский, град, изв. от 988 г., когато най-рано е възможно да получи името В. - заедно с покръстването; център на Владимирското княжество във Владимиро-Галицкото кралство*, дн. център на обл. в Украина, на границата с Белорусия* и Ю Полша; вж Владимир (1)*, Владимир І Святой*, Владимиро-Галичко кралство*;

ВЛАДИМИР (6) – Владимир Галицки*, през ХІІ век е княз на Владимиро-Галичкото княжество или на Галицко-Волинското княжество и е сват с Киевския княз Юрий (Георги*) І Дългоръки (1090-1157); вж. Българо-Византийска власт на юг от Дунав през ХІ и ХІІ век*; вж. Руският език*; вж. Арбат*, и пр.;

ВЛАДИМИРЕСКУ – Vladimirescu, Тудор Владимиреску (1780 - 27 май 1821), организатор и вожд на “Влашкото” въстание от 1821 г., в което участва и Индже*;

ВЛАДИМИРО-ГАЛИЧКО КРАЛСТВО – Волинско-Галичко кралство, Галичко-Владимирско кралство* (княжество); вж Виола*, Иван Асен ІІ*, Дулебия*, Киев*, Червен (3)*, Вроцлав*, Краков*, Варшава*, Владимир (5)*, Галичко-Владимирско кралство*, Цамблак*, и пр.;

ВЛАДИМИРО-ГАЛИЦКИ ЗЕМИ – земите на Владимиро-Галичкото кралство* = Галиция*, южно от земите на Червенските градове* = Дулебия* = Сама-тера*;
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101382
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031