Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.03.2020 02:31 - Българите в Западна Азия VII-I хилядолетие пр. Христа (6)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 118 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 07.03.2020 00:05


 Името на Божествената планина – Машу, пряко се свързва с Масис – Свещената планина (Арарат) в арменската митология. Според един от митовете Масис се скарал със своята сестра (планината) Арагац. Планината Марута-Сар силно искала да помири Масис и Арагац, но накрая се разгневила, проклела ги и ги разделила завинаги. В най-древните арменски митове Масис е обиталище на змии и вишапи [дракони, хтонически същества, имащи зооморфен (змейове, хали) и антропоморфен вид, персонифициращи гръмотевични облаци, буреносни облаци, смерчове. Големият вишап поглъща Слънцето и предизвиква затъмненията, а този, който доживява 1000 години може да погълне целият свят. Живеят в планините, езерата, небето, облаците, като при буря небесните слизат на земята, а тези от планините и езерата се издигат на небето. Гръмотевичния облак им е тялото, гръмотевицата е ревът им, а светкавицата – стрелата. Ангелите ги вдигат към Слънцето, а то ги превръща в пепел, която пада по земята. Вишапите завладели водните извори и потоци, и накарали хората да им принасят в жертва девойки; водите и девойките били освободени от юнаците – срв. БНТ*]. Според епосът “Випасанк” в подножието на Масис живеят потомците на вишапите – вишапазунк, вишапиди.

В пещерите, овразите и скалите на Масис имали дворци каджите (добри и лоши духове на бурите и ветровете, ту уродливи, ту светли, красиви и добри; произлизали от Ной – от негови син и дъщеря, които се родили по време на Потопа – станали невидими, защото след Потопа Ной излъгал Господ, че по време на бедствието не му се били родили деца; ехото е техния глас; заблуждават хората и ги водят към смъртоносни места, крадат деца или ги подменят с болни, други хора пък възнаграждават; обичат да пеят и се веселят; ако ги набодеш с игла – престават да са невидими; ловят се с намазан със смола кон; който е ударен от каджа – губи ума си, т.е. става “вятърничев”). Според един от митовете каджите оковали в пещера на Масис Артавазд (той отнел земите на вишапите - на север от река Ерасх (Араск), а после ги унищожил; каджите го оковали завинаги в пещера. Осетинският Артавъз пък е окован на Луната). На върха на Масис живеел Царя на змиите, със скъпоценен камък на главата. Веднъж на 7 години всички змии около Масис се явявали при своя цар. В арменския превод на Библията - в разказа за всемирния Потоп, ковчегът на Ксисутра (Ной*, др.-бълг. Зиусудра*, Зиези*) се спрял на планината Масис (Арарат). От върха на Масис Ксисурта се спуснал на земята (МН*; вж. Ксистон*).

Сравнителният анализ показва, че Арменскя мит за Масис съдържа много от елементите, познати от “Епос за Гилгамеш”, но е по-късна негова реплика, и то не толкова близка (най-старите пластове на Арменската митология, създадена под мощното въздействие на Асиро-Вавилонската и особено на Иранската митология*, са от ХІІ-ІХ в. пр. Хр., когато се формира базата на съвременния арменски етнос, МН*). Като време митът за планината Масис може и да е по-древен от Стария завет на Библията - записан към VІ-V в. пр. Хр., или съдържа само някои от древните елементи, но е по-отдалечен териториално от епицентъра на описаните в “Гилгамеш” събития. Не може да се определи по-точно и кога МашуМасис е започнала да съвпада с планината Арарат. Това при всички случаи е станало след ХІІ в. пр. Хр., а вероятно и след ІХ в. пр. Хр. Може да се направи обаче паралел с планината Масанг (тибет.- ma-bsans), която се появила на границата на Сиким, Бутан и Тибет.

В тибетската митология Масанг са същества (“7-те братя Масанг” и “9-те братя Масанг”), съчетаващи функциите на духовете-предци (срв. Гилгамеш*: “предтечата-велик”) и на Планинското божество. Видът му (им) е антропоморфен – старица с тюркоазен накит на главата (тюркоаза е бледосин скъпоценен камък, срв. цветовете на камъните според “Гилгамеш”, Библията и мита за Масис); герой, въоръжен с лък в калъф от тигрова кожа и стрели – в колчан от леопардова кожа; конник-богатир (багатур*) със сребърно, медно и желязно въоръжение, и с плащ от птичи пера; както и зооантропоморфен – бикоглав човек, син на крава и човек. Масанг влиза в свитата на Планинския бог Одегунгьел, в качеството на дух-предтеча. Масанг – като Планински бог, е божество на мъжете и е почитан затова, че иска да придобие голяма физическа сила. Обиталището му е на върха на планината Масанг. Масанг е будиско божество, с произхождащите от това особености. Групата “7-те братя Масанг” се смятат за предци на йерарсите на будиската школа Сакья (вж. Саки*; предполага се връзка между Древните българи и тибето-индийските Сакья, а Буда* е роден в района на Бактрия*). Според една от легендите демоница разбива Масанг на 7 части, които образуват съзвездието Голямата Мечка (Колата*). В това си качество (като Басанг) той влиза в митологията на монголските народи. В бурятската митология Масанг (Пасанг) е Първият човек (МН*). Тези факти фиксират постепенното разпространение в източна посока на конкретния мит и свързаните с него легендарни имена и топонимия, като приблизително оказват и времето, когато това се е случило.

Началото на Будизма, според изследователите (МН*), се поставя към VІ-V в. пр. Хр. (према се, че Буда* умира през 479 г. пр. Хр. /ИС*/, което “измества” началото и утвърждаването на Будизма в V-ІV в. пр. Хр., вж. Буда /2/*). Към това време следва да се постави появата на названието на планината Масанг в Тибет, а вероятно и на планината Масис в Арменския масив. Този период е свързан и с най-голямото разрастване на Персия, която от 525 г. пр. Хр. започва да владее Египет и Либия (Северна Африка), а от 516-513 г. пр. Хр. Дарий І* (522-486) окупира и района на Южните Балкани (на юг от Дунав, откъдето Персия може би е изтласкана частично към 479 г., когато се образува и Одриското царство от Терес, но последните персийски управници са отстранени от Балканите чак при Римската инвазия към края на І в. пр. Хр. и през І в.). Дори да приемем, че по време на похода на Саргон ІІ (Шарукин ІІ*), състоял се в края на VІІІ в. пр. Хр., топонимията в района на Армения – възпроизвеждаща древната топонимия от Бактрия*, вече е съществувала в земите между Арарат и езерото Урмия, то това пак “изостава” с около 5 000 години от събитията около античния Потоп, фиксиран най-късно между 6 000 и 5 600 г. пр. Хр., и с 2 000 г. от ХХVІІ столетие пр. Хр., когато се приема от някои изследователи, че е живял Гилгамеш* (Билга-мес*; всъщност той е живял преди заселването на Шумерите в района на Двуречието към края на ІV хдл. пр. Хр. – вж. тук по-долу, вж. Анзуд*).

Не може обаче да се пренебрегне и възможността местните названия в района на Армения, включващи Аракс, Куш, Масис, Ксисурта и др. да са наложени след идването на българите в С. Кавказ и Закавказието през ІІ-І в. пр. Хр., които заедно с преместването си на запад възсъздават и топонимията на родните си земи. Да не забравяме, че именно българите са тези, които са призвани да пазят свещените древни традиции и да налагат върховенството на свързаната с тях законност в района на Вътрешна Азия (на юг и запад от Божествената планина - Хара*, Имеон* или Машу, Мас, откъдето изгрява Слънцето - Шамаша, Самаса).

При положение, че българските жреци били принудени да напуснат исконните главни места на цивилизационната първокултура (най-вероятно поради природно бедствие), то те били длъжни да ги възстановят, пресъздавайки ги. За подобно развитие на нещата говори и еднаквостта на имената на арменския Ной – Ксисурта (с асиро-арменско окончание –урта или –р`та, срв. Нинурта, от Нин: “бог”), и на “българската риба Ксистон”, която се “появява” за римляните като название и факт едва с пристигането на Българите в Европа (доколкото Ксистон* - Чига*, е Чист*, Чиста, с корен Чис-, то според българската етимология Ксисурта означава Чистият, което напълно отговаря на основната философия в мита за Ной – чистият, непорочен и вярващ в Бог човек, когото Господ спасява и му възлага задачата да възстанови, възоснова на праведното си семейство, наново целият човешкия род [Б* - Битие 6 : 5-13, 18], а също и целия животински свят, с едно изрично условие:

“от всеки чист добитък вземи по 7, от мъжки и от женски пол, а от нечистия добитък – по 2, от мъжки и женски пол; тъй също и от птиците небесни (чисти) по 7, от мъжки и женски пол, (и от всички нечисти птици по 2, от мъжки и женски пол,) за да запазиш рода по цялата земя;” [Б* - Битие 7 : 2, 3; същевременно Херодот говори за “чисти” жертвени животни в най-древните традиции, срв. Х* - ІІ, 45].

Така или иначе за сега със сигурност може да се твърди само това, че Едем и раят първоначално са в района на Балгхара – Бактрия: “благословената, свещената”, а Божествената планина е Имеон*: “именитата”, Хара*: “цитаделата, пазещата, защитаващата” или Машу: “великата, божествената”, откъдето изгрява Слънцето (и където се прибира да спи – срв. българските приказки свързани със Слънцето, в т.ч. и за неговия дом, БНТ*). Едва през І хилядолетие пр. Хр., във връзка с разпространението на определена религиозно-философска доктрина, вероятно “подготвяща” почвата за идването на християнството и другите промени в социалното пространство, може да фиксираме появата на периферни регионални райони, с топонимия – реплика на топонимията в исконната свещена област. В този смисъл уеднаквяването на Масис с Арарат съвсем не означава, че Ноевия ковчег се е спрял на тази планина в Арменския анклав. Масис, като отразен образ на Машу, само “преразказва” първолегендата, според която Ной е акустирал на Бажествената планина – тази, от която изгрява Слънцето и която, поне за сега, можем да утъждествим единствено с Памиро-Танканския масив.

[Всъщност в “Епос за Гилгамеш” (Билга-мес*) корабът на Ной* (Утнапишти) заседнал в морето (Каспийско море* ?), на планината Ницир (ГИ*, таб. 11), която явно е различна от Машу, или по-скоро е определен неин дял; срв. авест. naeza-: “острие; нож”, носещо значенията “връх” и “хребет”, което предполага, че Ницир може да означава “върха на Машу”, “(някой) връх на Машу”, “хребет на Машу”; но срв. и Ниш*, Никулицел*, вж. Никопол*, къдено коренът означава “Ниско място, Равно място, Плато” – срв. Никополско плато; все пак текстът е късен асирийски превод от VІІІ-VІІ в., като при това вероятно топонимията е променяна както във връзка с битуващия в Асирия културогенен модел, така и във вековете преди това – от 6000-5600 г. пр. Хр., когато е най-късната дата за библейския Потоп, до управлението на Асирийската “Девета династия” (732-627 г. пр. Хр.)];

Асирийският “Епос за Гилгамеш” е саздаден относително късно, но шумерската легенда за Билга-мес* явно е била известна още преди заселването на Шумерите в района на Двуречието към последната четвърт на ІV хдл пр. Хр. (най-късно към 3200 г. пр. Хр., когато след силното засушаване в 5000-3800 г. е фиксирана нова мощна и дългалетна климатична аномалия на планетата, настъпила рязко в един от летните месеци със силно глобално застудяване, влажност и бързо нарастване на ледниците /His., 1-6 март 2012/). Повод за такъв извод дават скорошните археологически открития в периферен район на управляваната от град Балх* страна Бактрия и недалеч от древния град Анау*, в днешния югоизточен Туркменистан (край Уч-Аджи), в близост на някогашния бряг на Каспийско море*, където в разкрития провинциален градски център и съпътстващите го сателитни селища бяха открити множество печати, изобразяващи сцени от един от митовете за Билга-мес*. Градският център е съществувал към 1 200 години – във времето от средата на ІV хдл пр. Хр. до към 2 300 г. пр. Хр., или дори по-рано от този период. Това позволява да се приеме, че първоначално, преди да бъде привнесен в областта на Двуречието от Шумерите, мита за Билга-мес е бил създаден в земите между Каспийско море* и Имеон*. Пренесен през последната четвърт на ІV хдл пр. Хр. в Месопотамия, той частично е бил трансформиран във връзка с даденостите на новата жизнена среда;

Много факти от пред-елинския и елинския период (от края на VІ-V в. пр. Хр., вж. Грък*), както косвени, така и преки (например “изкривеното” отчитане на посоките от Херодот и елините, при което за човек, стигнал например от Финикия или Египет до Вавилон и от там до Персепол, земите на Средна Азия - между Каспийско море* и Сърдаря*, били северни), говорят, че приемания днес за митичен народ, който обаче е съвсем реален за древните елини (ТЕ*) – т.н. Хипербореи* (вж.) или Бореи* (вж.), най-вероятно трябва да се приравнят с българите. Самото описание на страната на Хипербореите, съхранено от елините, напълно се припокрива с това в Библията за Едем и направения там рай – приказно богат и намиращ се на края на Света (познатия тогава Свят; този легендарен народ в Края на Света, източно от който живеят страшни и първобитни племена, определено се свързва и с Александър ІІІ Македонски /330-323/, за когото пък знаем, че живял в Бактрия цели 4 години). Съвпада и с по-късните твърдения на арабските хронисти, че българите са там, където има грозде, мед и плодни дървета (т.е. градини*), както и с редица данни за природните ресурси и стопанството на античната Бактрия.

Във връзка с върховния статут на Д.Б., може да се потвърди и значението на името Партия /1/*, чийто корен съвпада с термина “път” (срв. Път* ~ Пъртина* или Партина*, Порта* ~ Партия*), и същевременно с положението на областта Партия /1/*, през която минавал пътя към свещеното место - Балх* и Балгхара-Бактрия. По-късното Апартах, което следва да се фиксира към периода от ІІІ-ІІ в. пр. Хр. до ІІ-ІV в. сл. Хр., най-вероятно е арменско съответствие на топонима Партия, включващ в съдържанието си както Бактрия-Балхара (“народът Балх”), така и всички други етноси в областта на запад от Армения с планината Елбрус и на север от билото на Хиндукуш (като част от Арея); като доказателство за достатъчната древност на арменската историческа памет може да се приведе името на Арменската богиня Астхик: “звездица” - Богиня на плътската любов и водата, първоначално вероятно носеща и името Анахит*, чийто символ е планетата Венера, и чийто култ е заимстван от по-древните шумеро-акадски и асирийски богини Астарта*, Астара* и Ищар*;

Още към края на VІ и нач. на V хдл пр. Хр. започнала да расте външната търговия на Бактрия по посока на Месопотамия - район изпитващ остра нужда от дървен материал и метали: мед*, олово*, желязо*, злато*, сребро и пр., която се конкурирала с Малоазийския внос в района на Двуречието и изисквала съотносителност на мерките (Крина*, Шиник*, Лакът*, Палец*, Аршин* и пр., до Зърно* = 46 ѕ млгр сребро = 1/180 шекела в Нововавилонското царство). При това в Двуречието настъпили остри конфликти заради сушата от 5 000 до към 3 800 г. пр. Хр., което се отразило и на добивите от зърно и пр. култури, докато съществено засушаване в Бактрия, поради големите водни ресурси и близостта на планините с техните водоносни ледници, едва ли се е наблюдавало. Изглежда износ на занаятчийски стоки течал и на И. към Сакия (на И. от Сърдаря) и другите номадски племена в СИ Азия, и към Индия (на ЮИ от И. Хиндокуш). За сравнение, при разкопки в Шумер (Киш, Ешнун, Хафадж; ИИ*), са открити печати от ІV и ІІІ хдл пр. Хр., с изображения на вървящи слонове и на жена с типичен индийски тюрбан, което говори за търговия между Индия и Месопотамия - по-отдалечени една от друга, отколкото Двуречието и Бактрия*. При това през Балх* минава един от пътищата, идващи от Индия и тя би могла да е посредник в тази търговия - още повече, че сама е произвеждала редица стоки, за които трябвали пазари и активни пазарни отношения;

Около 3000-2800 г. п.н.е. Д.Б. опитомили или пряко участвали в одомашняването на дивия Кон* и селектирането на Катъра* и Мулето, което е водещо за човешката цивилизация събитие, изиграло революционна роля в съдбата на Света и характеризиращо облика му до нарастването на ролята на самолета и автомобила през Втората световна война (1939-1945). Безспорни условия за опитомяването на коня са уседналото общество, каквото имали българите, и наличието на изобилие от диви коне, каквито с хиляди обитавали района на Имеон* и Кунлун (там е открит и дивия кон от Пржевалски). Това също поставя българите, още в този древен период на човешката история - ІV-ІІІ хдл пр. Хр., в положението на цивилизационен водач. Конят качествено издига стопанската и военната мощ на Д.Б., а заради уседналия си начин на живот те не се превръщат в такова мобилно общество, каквито стават след време номадите-ловци - Скити*, Хуни*, и пр., когато овладяват умението да използват и отглеждат коне.

Най-късно в първите векове на ІІІ хдл пр. Хр. и много преди заселването на Келтите* в Европа (ок.1500 г. п.н. е.), ДБ. вече имали своя писменост* (ако не приемем за вид писменост цилиндричните печати с изображения на “легендарни” сцени, датирани в ІV хдл пр. Хр., и други форми на съхраняването на данни от V и ІV хдл. пр. Хр.). Това е и причината, че по-късно те не възприели асиро-вавилонската писменост, която Дарий І* (522-486) наложил от кр. на VІ в. пр. Хр. за административна в цяла Персия – в т.ч. и в Партия* и Балгхара* със Согдиана*; както не приели и елинската – широко навлязла в бита на З. Азия след Александър ІІІ Велики - Искандър* (330-323), независимо, че вер. от там води начало традицията на българските канове да я ползват в надписите си, която се запазила до ІХ век (преимуществено в надписите, целящи външнополитически отзвук, но и на др.-български език с комбинация от елински и латински букви, твърде много напомняща на буквите от т.нар. “готска азбука” на епископ Вулфила или Булфила /311-383/). Всъщност, доколкото елинското писмо е всъщност финикийско (Х*), то едва ли е било толкова чуждо за Древните българи. От началото на ІІІ хдл. пр. Хр. изглежда е основната, но вер. не и най-старата, редакция на Древно-българският календар* (създаден в 5 792 г. пр. Хр.), който през V в. пр. Хр. става база за китайския календар (въведен от Буда* /†479 г. пр. Хр./), а по-късно и за тюркските календари, и дава представа за високото равнище на математическите и астрономическите познания на Д.Б.

Най-късно в нач. на ІV хдл. пр. Хр. Д.Б. създават цивилизация от градове - Балх*, Варну*, Суркх Котал*, Рабатак*, Тармид*, Мадр*, Ниш* (Nisa) и прочее. Анау* е периферен за българската култура град, датиран във втората пол. на ІV хдл. Скоро беше разкрит и друг, съпоставим с Анау периферен град, датиран от към края на ІV хдл пр. Хр. и просъществувал над 1 000 - 1 200 г. (Аджикуи, Ук-Аджи в Туркестан; филм по БНТ, 23, Х, 2005). Той е ограден от сателитни селища в периметъра от ок. 40 км, свързани със система от канали за напояване, и дава представа за периферните, спрямо българската, етно-култури от ІV-ІІ хдл. пр. Хр. по южното крайбрежие на Каспийско море* - между Бактрия* и хребета Копет-Даг. При разкопките са открити множество изображения върху малки плочки, свързани с древен мит, фиксиран и в българските народни приказки – за Змията, живееща под Дървото, и Орела - в клоните му, и за изкачването на Юнака, пренесен от Орела, до Горната земя (вж. БНТ*). Всъщност това е един от митовете за Билга-мес* (Гилгамеш*) – “Билга-мес, Енкиду и Подземния свят” (вж. Анзуд*). Голямото разпространение на плочките-печати със сцени от този мит за Билга-мес* в пласт от ІV-ІІІ хилядолетие пр. Хр. в района на Бактрия говори, че легендата има местен и пред-шумерски произход, че Билга-мес* (Гилгамеш*) е личност от Бакрийския регион, че той е живял преди последната четвърт или средата на ІV хдл. пр. Хр. Това означава, че Шумерите са пренесли легендата в новите си поселения в Двуречието, където, идвайки от север-изток - района на Бактрия, се установяват към края на ІV хдл. пр. Хр. , а споменаването, че Билга-меш дълго вървял до Свещената планина Машу е най-вероятно по-късна добавка към легендарния текст, свързана с новото местопребиваване на шумерите, които много добре знаели къде се намират планините, откъдето изгрява Слънцето;

За създаването на градска цивилизация в Балхара-Бактрия има няколко причини. Вътрешната е степента на развитие на българското общество. Външните са: нарастването на населението в Ср. Азия, формирането на големи обединения и държави, способни да застрашат независимостта на етническата страна (роля играе и по-широкото разпространение на коня* в същия район, което направило набезите на вече конните към ср. на ІІІ-ІІ хдл номадски племена много по-неочаквани и опасни), периода на войните за вода и плодородни земи в района на Двуречието от 5 000 до 3 800 г. пр. Хр., както и възловото положение на Балхара* - на С. от Хиндокуш и около Танкан* (Тян-Шян*) с областите Бактриана*, Согдиана*, Тарима*, Фергана*, района край Болохоро (Борохоро*) и пр., стояща на проходите по търговския път между Средиземноморието, Индия и Ц. Азия, а вер. и до Източна Азия, където започвал да се формира Китай (полумитичната китайска династия Сиа от края на ІІІ хдл - до ок. 1770 г. пр. Хр., и първата протодържава Шан-Ин - 1765-1025 г. пр. Хр.; ДИВ*, ИИ*).

Бурните събития и “износа” на население от Вътрешна Азия по това време се бележи от рейда на представителите на “Ямната култура” към И. Европа през вт. пол. на ІV-ІІІ хдл пр. Хр. През ІV хдл пр. Хр. и Шумерите, дошли от изток и север, се настанили в Двуречието, където може би намерили сходни по своите качества реки и земи, на тези, от които идвали. През ІІ хдл. пр. Хр., явно във връзка и с възможностите на коня, започнала нова вълна изселници от Вътрешна (Западна) Азия: на Хиксосите, които към 1700 г. п.н.е. нахлуват в Сирия и Палестина и от там, всявайки ужас с конете си и бойните колесници с монтирани по колелата и корпуса им режещи метални остриета - “сърпове”, окупират Египет за повече от век; към 1500 г. номади (Арии*), водещи големи стада овце и едър рогат добитък, навлизат в Индустан, а вер. напират и към Китай, защото точно тогава китайците “изобретяват” колесницата с конски впряг. В този период и Келтите* идват от Азия в Европа и я завладяват с конниците си; тези движения на етноси от З. Азия към Европа са продължени от Скитите* към края на ІХ-VІІІ в., Кимерите, а през ІV-ІІІ в. и Сарматите*.

Стопанството на Д.Б. постоянно се развивало, търговските пътища ставали все по-натоварени, а стадата им стигали може би до пасищата в Кун Лун*. Богатствата на Балхара* станали привлекателна цел за много близки и далечни владетели още от дълбока древност, но първоначално страната била пазена от планинските хребети (Иранското плато, Памир и Хиндокуш) и моретата (вж. Каспийско море*, Балхаш*), отдалечеността си от Месопотамия и Средиземноморието, а по-късно, когато държавите в З. Азия започнали да нарастват и станали достатъчно мощни, за да извършват походи до далечни страни, войските на евентуалните завоеватели едва ли са можели лесно да се справят с българската конница и войска. Първият известен обединител на множество народи в З. Азия е Шарукин І* (Саргон І) през ХХІV век. Чак към ІІ хдл пр. Хр., когато коня се разпространява по-широко извън Ср. Азия, се появяват и сведения за по-сериозни опити да се завладее страната. Според стари елински хроники (ПД*) през ХІІІ в. пр. Хр. дори Египетският фараон Рамзес ІІ се опитал да окупира приказно богатата Бактрия* (Балгхара). Преданието разказва, че Балгхара била завоювана от Асирийският цар Нинус в (?) VІІ в. п.н.е. (според ПД*).

Но легендата свързва присъединяването на Бактрия към Месопотамия с онзи Нин (! основател или поне строител и кръстник на Ниневия), който се оженил за Семирамида. Тя, преди да стане жена на Цар Нин (гръц. - Нинус), била съпруга на един от офицерите му. Като такава тя участвала във военен поход в Бактрия, където успяла със съобразителност и смелост да превземе един силно укрепен и дълго обсаждан бактрийски град. След смъртта на втория си съпруг - Цар Нин, Семирамида построила Вавилон и воювала с Индия (единият от двата керванни пътя между Месопотамия и Индия, можеби по-безопасният, а вероятно и по-верният от военно-стратегическа гледна точка, минава през Бактрия - по него върви и Александър Велики в 330-326 г.). Някои изследователи предполагат, че Семирамида е Царица Шамурамат от края на ІХ в. пр. Хр., но няма сведения, че тогава Асирия е стигннала до Индия и е воювала с нея, при положение, че такъв акт би направил силно впечатление и щеше да е отбелязан с надпис или записан в аналите.

Възможно е Саламанасар ІІІ - царувал вт. пол. на ІХ в. пр. Хр. и направил 32 похода, чието могъщество признал даже Египетския фараон (като му изпратил в дар две камили, хипопотам и други диви животни), да е стигнал до Бактрия. Ктесий Книдски (вт. пол. V-VІ в. пр. Хр.), който описва Асирийската история и включва в повествованието си множество народни легенди, в т.ч. и за основателите на царството Нин и Семирамида (запазена в трудовете на Диодор - І в. пр. Хр.), може да е ползвал и по-достоверни източници от дворцовия архив в Суза, където е бил придворен лекар на Артаксеркс ІІ (405-359). 




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 111539
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031