Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.03.2020 01:10 - СТАРА ВЕЛИКА БЪЛАРИЯ = СТАРАТА ИМПЕРИЯ БЪЛГАРИЯ (10)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 452 Коментари: 0 Гласове:
0



 ***

 

Едната страна от причините за инвазията на българите на запад са резките промени на физическите параметри в района на Ср. Азия (началото на пресъхването на Каспийско море* и намаляването на дебита на речните води, което довело до трайни и големи климатични изменения и изчезването на местни животински видове). Те се съчетали с вълната от земетресения, която се разразила по това време и според съвременните изследвания на тектоничните процеси може да е продължила едно-две десетилетия, а и повече. Но преселението на формацията българи, която създала българската общност в Европа, в никакъв случай не може да се отдели и от политическите събития, засегнали т.н. елинистични държави (вж. Елинизъм*), в които живеели нашите прадеди – Бактрия* (250-100 г. пр. Хр.) и Партия* (250 г. пр. Хр. – 224 г. сл. Хр.), и районите, в които се заселили - Армения* и областта на Северен Кавказ (от Голям Кавказ до Волга и Дон). Настъплението на Рим към Партия* започнало още в началото на ІІ век пр. Хр. (195 г. пр. Хр.), а в 188 г. от държавата на Селевкидите (312-129), управлявана от Антиох ІІІ (223-187), е откъснат района на Тавър и е предаден на царя на Пергам, който е римски съюзник (вж. Ханибал*). След като римляните спечелили Третата Пуническа война (149-146) и разрушили Картаген, те станали господари на цялото Западно Средиземно море, а също на Македония*, Тракия*, Илирия и Елада (завладени в 148-146 г. пр. Хр.). Това силно изменило баланса на силити в полза на Рим и застрашило страните в Западна Азия. През 138-132 г. в Сицилия се разгоряло мощно въстание, което сложило началото на поредица освободителни движения, главно в Римския изток – в Азия. През 132 г. се освободил Пергам, провъзгласен за независим от Аристоник – сина на пергамския цар и приятел на римляните Атал ІІ. След редица победи Аристоник е сломен и през 129 г. Западна Мала Азия е превърната от Рим в “провинция Азия” (ИХ*).

В същото време, след продължителен период на вътрешни междуособици за власт в десетилетията след 190 г. и до към 155 г. пр. Хр., започнали войни между същинска Бактрия* (250-100), която се намирала на север от Хиндукуш, и произлязлото от нея Елино-Индийско царство, управлявано от елина-изселник от Александрия-Кавказка (Беграм) Менандър (155-130), наричан от индийците Милинда. Точно през 130 г. пр. Хр. Менандър загинал при опита си да присъедини Бактрия към своето Елино-Индийско царство. По това време Хуните* (Хун-ну) притиснали Тохарите (Юечжи) в Тарима* и ги прогонили към Индия заедно с част от Саките*, а при Сърдаря* се заселили хуните Ефталити (Хионити, “бели хуни”, чието държавно обединение в Ср. Азия, осъществено към V в., било разбито от тюрките през 563-67 г., ЕС*). В същата 130 г. пр. Хр. тюрките окупирали областта Согдиана* - между Сърдаря* и Зеравшан* или между Сърдаря и Амударя* (вж. Каспийско море*), която граничи с областта Бактриана*. А през 127 г. пр. Хр., увлечени в прогонването на хуните на запад, китайските войски за първи път стигат до Танкан* (Тян-шян*).

Изброените събития, макар и включващи само една част от цялостната картина в района на Средна и Вътрешна Азия, дават достатъчно основание, за да се приеме, че голяма част от българите били поставени пред Гордиев възел от причини, заставящ ги да напуснат района на древната си Родина при Имеон* (Хара*, Машу) и да потърсят нови места за заселване и съществуване. По времето на Арменския владетел Вахаршак (ок. 140-127) или най-късно при Аршак Арменски (127-114) те са фиксирани в района на С. Кавказ, откъдето група българи, водени от Вунд*, се заселват в Армения*, около езерото Ван*. Фактите, с които разполагаме, обаче не дават основание да се твърди, че тези българи са скъсали връзката си с Бактрия* (250-100 г. пр. Хр.) или с Партия* (250 г. пр. Хр. – 224 г. сл. Хр.). По-скоро към 100 г. пр. Хр., когато областта Бактриана* била почти напълно окупирана от тюрките, а държавата Бактрия* (250-100) приключила съществуването си, те продължили да живеят под короната на Партските Аршакиди (250 пр. Хр. - 224 г. сл. Хр.), които, както и Арменския клон Аршакиди (от възкачването на Вахаршак към 140 г. пр. Хр. или на Аршак Арменски от 127 г. пр. Хр.), извеждали произхода си от царете на Балх* (столицата на Бактрия* = България) и били родственици с Българската управляваща династия (Дуло*).

Според сведенията, Кан Вунд* напуснал района на С. Кавказ, където вече живеели българите, и се заселил в Армения по времето на “първия (арменски) Аршак”, защото там – в Северно-Кавказките селения на българите, били избухнали брожения (ПД*).

Това предполага, че Арменската династия Аршакиди имала близка политическа позиция (по същество автономистка), до тази, изповядвана от кан Вунд*, и различна от наложилата се в Северокавказка България, от която Вунд се разграничил до такава степен, че напуснал българските земи и се засели в Армения. Същевременно Арменските Аршакиди (Вахаршак /ок. 140-127/ и Аршак Арменски /127-114/) се откъснали от Аршакидите в Партия (Митридат І /171-138/ и Фраат І /138-127/), а българите в С. Кавказ останали свързани с Партското царство (250 г. пр. н.е. – 224 г. от н.е.) и не създали самостоятелна българска държава, която да ги легитимира като отделен и автономен политически субект (това сторил едва Авитохол* през 153 г. от н.е.).

Ситуацията поставя Северокавказката българска общност в единство със залязващата Бактрия – постепенно заселена от настъпващите в земите й тюрки и застрашавана от апетитите на Елино-Индийското царство, но и в активна връзка с проспериращата Партия или Партското царство. И то в момент, когато Партските владетели Митридат І Аршак (171-138), Фраат ІІ Аршак (138-127), Артабан ІІ Аршак (127-124) и Митридат ІІ Аршак (124-88) присъединявали активно към страната си териториите на съседките си – главно Селевкидската държава на Деметрий ІІ Никатор (145-125 пр. Хр.) и наследниците му, утеснени на запад в района на Сирия през 129 г. пр. Хр., и слабата и относително обезлюдена Бактрия на североизток, където района на Согдиана*, по едни или други причини, през 130 г. пр. Хр. вече бил овладяна от тюрките [Кушанското царство*, създадено от Юечжи (кит.) = Тохарите (лат.), в района на Согдиана* и Бактриана* се образува през І в. пр. Хр. - след оттеглянето на българите в С. Кавказ през 150-100 г. пр. Хр., и в освободените от тях райони, като по-късно присъединява земите на днешен Афганистан и територии в Северна Индия, достигайки върха на възхода си при Канишка (78-123) /ЕС*/].

Конюнгтурата към 130-129 г. пр. Хр. и крайната позиция, която приел Кан Вунд* с оттеглянето си от политическите борби в Кавказка България и заминаването си за Армения, дават основание да се предположи с голяма доза сигурност, че по това време българската общност в С. Кавказ била на сериозен кръстопът. Явно тя трябвало да вземе решение дали да остане основен представител на изживяващото последните си дни Бактрийското царство, какъвто по древна традиция била, или, във връзка и с новото си географско положение и променената ситуация, да се присъедини към силното и проспериращо Партско царство на Аршакидите (основано от Арсас І /ок. 250-214/), което също се явявало родствено на българите, макар че носело регионалното име Партия. Да не забравяме, че Древните българи* представлявали както главната царска династия (“царете на Балх* – първите от всички земни царете”), така и главното жреческо съсловие в Западна Азия. А тази изключителна позиция на българите, поставена в единство с техните религиозно-философски и морални възгледи (срв. Митра* = Договорът, което не позволявало да се пренебрегват поетите обещания към боговете, държавата и който или каквото и да е), превръщала взимането на подобно решение, което можело да доведе до неизпълнение на задължения и от там – да предизвика божествения гняв върху страната и народа, в действително тежко и жизненоважно изпитание.

От по-късни данни става ясно, че българите от към 130-129 или най-късно към 100 г. пр. Хр., когато след Согдиана* тюрките населили и цялата област Бактриана* (с известни изключения), били в уния с Партия (поначало античната държава и конкретно Западно-азиатската, за разлика от феодалната и капиталистическата, се градяла върху по-свободни връзки и договорености, които я превръщали по-скоро в сдружение за взаимна изгода, отколкото в инструмент за робска експлоатация на подчинените народи; за това, че България била такава държава от либерален тип, има достатъчно сведения дори и във феодалната ромейска историография). За единството с Партия говори един привидно незначителен и страничен факт. Римляните, които по времето на Нерон (54-68) пленили в Армения един представител на рода Вананд (5)*, заявили, че той е “партски” аристократ, като категорично го разграничили от арменската върхушка. Твърдението им е много впечатляващо, като се вземе предвид, че Аршакиди управлявали и в Партия (от ок. 250 г. пр. Хр.), и в Армения (от ок. 140-127 г. пр. Хр.), като и едните и другите се смятали за клон от царския род на Балх* и роднини на българската царска династия (царете на Балх*), към която безспорно принадлежал и Вананд* - наследникът на Вунд* и един от кановете на Оногундурите* (Хайландур, Олхондур, споменавани в хрониките и като Алани). А римляните имали достатъчна информация за принадлежността на отделните сили в района, поне заради факта, че провеждали военна кампания в тези далечни територии и трябвало добре да знаят с кого и срещу кого воювт, и кой бил в състояние да им се противопостави. Като съпоставим това, че Вананд и Оногондурите (Хайландурите, Аланите) в средата на І в. са смятани за “парти”, със сведенията, че същите тези Оногондури (Алани, Българи) образували своя отделна държава (тера България) едва в средата на ІІ век – в 153 г. под скиптъра на Авитохол* (153-?), става ясно, че до тази дата българите били част от империята Партия – наследница на Прсия (559-330) и на елинистичната държава на Селевкидите (323/312-129).

По това време Партия или Партското царство* се управлявала от Аршакидите. Знае се, че т.н. “Парти*” се разбунтували срещу властта на Селевкидите и още преди или към 250 г. пр. Хр. издигнали династията на Аршакидите, започваща с Аршас или Арсас І (250 – ок. 214) и брат му Тиридат І (който не е исторически потвърдена личност; срв. Трита*). Следват: Артабан І (214-191), Фрипатес (191-180), Фраат І (ок. 178 – ок. 171), Митридат І (171-138), Фраат ІІ (138-127), Артабан ІІ (127-124), Митридат ІІ (ок. 123-88), Готарз или Котарз (88-69), Ород І (88-69) и Санатрус (88-69), Фраат ІІІ (69-57), Митридат ІІІ (57-55), Ород ІІ (55-37), Фраат ІV (37 – 2 г. сл. Хр.), Тиридат ІІ (37 – 2 г. сл. Хр.), Фраат V (2-4), Ород ІІІ (4-6/7), Вонон І (7/8-11), Артабан ІІІ (12 – ок. 38) и пр. Последният Аршакид – Артабан ІV, е свален през 224-26 г. от Ардахшер или Артахшер (224/226-241), който поставя началото на управлението на Сасанидине (224-651). Те пък са изместени от Омеядските халифи (661-750), които са последвани от Абасидските халифи (750-1258) и други полу-независими династии – вж. Арабска култура*. След арабите властта се поема от монголите и от тюркски династии (ДИВ*);




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 111588
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031