В Одринската битка българите са водени от Алавив* (378-сл. 420), сина на Булимир* (ок. 340-378), който към 370 г. оглавил Западна България и прогонил една част от готите на запад от Днепър. При това се съобщава, че още преди времето на сражението “българите преживели в (земите, наречени по-късно по тюркитите-хазари) Азербайджан немалко неприятности от римляните…” (ДТ*; тук ново-руското Азербайджан заменя по-старото Азар-байджан или Хазар-байджан, където съставната “байджан“ е със значение “страна; земя“).

Видимо в това съобщение става въпрос за Кара-Булгар (Западна България) от времето преди 370 г., което пък говори за продължителен период на конфликти между Рим и България. Явно към него следва да включим сраженията, екзекутирането на кан Вананд* и убийството на други българи към средата на І век, при нахлуването на римските войски в “Армения“ по нареждане на Римския император Нерон (54-68). Тогава обаче все още не била създадена самостоятелната Европейска България, а страната е част от Партия* или Партското царство* (250 г. пр. Хр. – 224 г. от н.е.). Затова съвсем не е случайно, че римляните определят Българския кан Вананд* като “партски велможа (принц)”, т.е. от Партия* = Апартах*.

В “Именника” има още един текст, който или въобще не се тълкува, или се формализира от някои популисти българоведи-слависти до абсурда на буквализма. Това е продължението на изречението “Сии Ē. кънезъ дръжаше кнежениiе объ оноу страноу Доунаiа летъ Ф. и ĒΙ. остриженами главами.” (ММ*), т.е. “Тези 5 канове (“повелители” – от Ка*: “главен, върховен”) държаха к(а)нежението (върховната, небесната власт, дадената от Бога – от Кан*, от Ан*: “небе, небесен”) на оная (срещуположната) страна на Дунав лета 500 и 15, с остригани глави.”. Съобщението, че са управлявали “с остригани глави”, явно се отнася преди всичко за владетелите, а едва след това за целия български етнос, и вероятно въобще не може да се свързва пряко с другите народи – т.н. Саклани* или “14 варварски народа” в “държавата България”, живеещи в подчинение на Кана на българите (по-скоро останалите 13 народа, ако един от тези 14 етноса са самите българи).

Още от Херодот (V в. пр. Хр.) се знае, че българите стрижели косите си, както и гривите на конете си, в знак на траур (Х*). Въпросът е какво наложило тоя всеобщ и продължителен траур. Този траур явно бил наложен “за вечни времена”, а на практика продължил цели 515 години. Той започнал точно от момента, когато Авитохол* провъзгласил създаването на нова българска държава, и се спазвал безприкословно до бунта, който извършил Аспарух* (638-699), подкрепян от чичо си Самбат* (619-676), сваляйки през 668 година от власт законния владетел – брат си Безмер* или Бат-Боян* (665-690).

Защо българите, а най-вече самите български върховни канове, безспорни повелители и водачи на околните народи, се смятали за съгрешили пред Бога? Отговорът може да се открие в българското битие, морал и идеология. Преди всичко българите се смятали за божествен народ, който е призван да служи на Добрия Бог и божествата (най-висшите храмове на Древен Иран и Месопотамия били в Балгара, наричана с епитета Бактрия*: “благословената, свещена, божествена”; срв. етнонимът Българин*: той е от авест. bъrъg-: “религиозен обичай, обряд”, bъrъјayeiti: “призовава, прекланя се”, както и bъrъχδa-: “желан, драг, скъп, ценен”; от bъrъg-, bъrъjayeiti – т.е. бъръг- (бъръж-), бъръджаи-, е Бур`джан*: “България, българин”, с което арабите наричат на фарси държавата и народа ни; за преминаването на “р” /”R”/ в “л” /”L”/ вж. Л*).

При това българите смятали за свое задължение да следят за спазването на Божествените закони и норми на Земята и да ги налагат, както бидейки пример в това отношение, така и със силата на ума и словото (Ахура-Мазда*), на договора – и в частност особено с мирният договор (Митра* = Договорът), и на оръжието.

Като доказателство трябва да се прибави и това, че в “Авеста” (ХХІ книга на “Авеста-Вендидат”, глава І) Върховният бог Ахурамазда* изброява 16-те Арийски страни, които е създал [т.е. вероятно страните, включвани към широкото понятие Ария според популярните разбирания в Западна Азия от ІІІ и първата половина на ІІ хилядолетие пр. Хр., а вероятно и през по-ранния период (вж. Билга-мес*), защото векове по-късно – към ІІ в. пр. Хр. (според представите от ІІ-VІ в. сл. Хр.), Бактрия - където живее “народът Булх” или “народът Булги“, е посочена като част от Апартах = Партия*, граничеща с Ария на юг и с Туркестан на север-североизток; за Апартах срв. авест. apara-: “заден, по-отдалечен” спрямо центъра на Персия, като е членувано с авест. (= бълг.) ta-: “този, оня който”; за окончанието в Апартах: -tah-, *-taha-, срв. авест. taxma- (taχma-): “здрав, крепък, твърд, силен”, превъзходна степен – tančišta-, авест. taxša- (*taχša-): “лък, оръжие”, taxti-: “ток, поток, теч”, както и авест. ha-, ham-: “с, съ-, със, су- (срв. Сумрак*)”, hu-: “съ-, със (Бога, от Бога – срв. “от Бога владетел”); добре, хубаво”].

Между тези 16 страни, създадени от Ахурамазда*, е Бактрия, “държаща [най] високо знамето (на Бога)”, а също и страна, наречена Варна* – ? област в древен Иран (ИДЦ*); най-вероятно Варну* – град (? град-държава) близко до Балх* или Балгх* – столицата на Бактрия* = България [срв. Варна*, Варшава*, Вароша*, Варта*, Варда*, Вардара* и пр., от Вар*: “пазя, предпазвам, браня, защитавам, ...граница” и пр., срв. авест. hvarъ: “слънце, Слънце”, = Фа*, Фарн*, авест. xvarъna-: “ястие, питие, ядене и пиене; жертвена гощавка; възлияние и възхвала на боговете, хвала” (? “място за отдаване на почит към Бога”, което било успореден център, наред с главния в Балх*; в т.с. може да се предположи, че и сегашната Варна*, известна с името си още преди 679 г. и в относително подобна близост до култовия център Мадара*, също може да е имала такова “дублиращо” предназначение), xvar-: “вкусвам, изяждам (всичко), изгълтвам” (което е една от главните характеристики на Бог и божествата), haurvaiti: “ва́рди, стражи́, па́зи” (друга характеристика на Бог и божествата)].

Споменатата град-държава Варна или Варну съвпада по своето положение с античната област (сатрапия*) Партия*, според описанията на Херодот от V в. пр. Хр. (Х*); 

Това сведение в “Авеста” изрично подчертава особения статут на Бактрия, най-вероятно като притежаваща водещо положение в култово-религиозен аспект [срв. в този смисъл също “Балх* – Майката на всички градове” и “Царете на Балх – първите царе [на Земята]”].

Същевременно то показва, че Бактрия е имала тоя висок статут още към ХV-ХІІІ в. пр. Хр., а може би и много по-рано, защото езиковият фонд на “Авеста”, определян към времето ХІІ-Х в., съвсем не означава, че изложеното в нея не е от доста по-стар период. Да не забравяме, че древните автори поставят Заратустра* между 6 000 и 5 000 г. пр. Хр., но при всички случаи много преди добре познатата им Троянска война от ХІІІ в. пр.н.е. (ДЛ*); т.е. те практически го уеднаквяват с Тан* (Тангра*), Ан*, Ану* – Върховният бог, който археологически е фиксиран от към средата на VІ хилядолетие пр. Хр. = формално аритметически ок. 5 500 г. пр. Хр. (но всъщност в столетието след 5 600 г. пр. Хр.). Тази датировка, обаче, същевременно съвпада удивително точно със старите разбирания, приемани безусловно поне до късното средновековие, че Сътворението на Света е станало според едни 5 490 години, а според други 5 508 години преди Рождество Христово.

Следва да се прибави и известният факт за наличието на един начален период, през който учението на Заратустра* не е приемано от представителите и защитниците на официалното до тогава доктринерство. Възможно е този период да има продължителност както от няколко години (в митологичната биография на Заратустра* той е представян като част от живота на самия мъдрец), така и от няколко поколения идеолози на учението, обединени по-късно в един образ – този на Заратустра* или Заратуштра [срв. авест. zara-: “стремеж, цел”, zarъta-: “стар, древен”, us-: “из-“, uši, дв. “ухо, уши”, както и staēra-, taēra-: “връха на планината; стоящия, извисяващия се”, stūra-: “силен, важен, голям, значителен”; едва ли е свързано с авест. star-: “осквернява себе си, греши”, др.-перс. strav-: “осквернява себе си”; т.е. името Заратустра може да се преведе като “стремящият се към върха” и/или “древно (изначално) значимият”, срв. и Авеста*: “основната, главната (книга, учение); вестта, явилата се вест; подкрепата”]. 

Към това се наслагват и сведенията, че Заратустра* е имал поредица от последователи през вековете след него – Остан, Астрампсих, Гобрий (срв. Кубер, Кубрат), Пазат (ДЛ*), всеки от които е можел да бъде действителният автор на първите записани части на “Авеста”, като е използвал езиковите форми от периода на своя собствен живот (вж. Ахурамазда*, Заратустра*, Митра*, Тан*, Тангра*, Древните българи*, Шумеро-Акадска митология*, Иранска митология* и пр.);

*

Създаването или провъзгласяването на нова българска държава от Авитохол* през 153 г., преминавало и през прекъсването на исконната и свещено-неразривна връзка с Древната Родина – Божествената земя (Бакрия*: “благословената”), където се намирал Рая (вж. Рай*, Билга-мес*), Божествената градина (Едем*), на която се намирали Божествената планина (Хара* = Имеон* = Машу* = Танкан*), от която изгрявало Слънцето (Шамаша*, Фа*, Уту*) и Месеца* (Син*; домът на Месеца и Месечовата майка бил в източната част на Танкан*), от където извирала пречистващата = хранещата Река* (срв. Терек*), където били гробовете на предците, и разбира се – където били храмовете на Добрия Бог и божествата, обслужвани по неуспоримата в Западна Азия презумпция единствено от богопризвания български народ (по същия начин един единствен тракийски етнос – Сатрите, и от тях само рода на Бесите, обслужва върховното всетракийско и всеелинско Светилище на Дионис – Х*, VІІ - 111).

Решението на Авитохол* (>153 – сл. 173/span> до ?) да се отдели от държавата Партия* (250 г. пр. Хр. – 224 г. сл. Хр.) и да прекрати връзката с района Апартах*, създавайки ново българско царство в земите на С. Кавказ и западно от тях, където водените от него българи живеели поне от средата на ІІ век пр. Хр., означавало и да се скъса завинаги с древната българска родина Балгхара – Бактрия. А това било непростим грях*, който трябвало да се изкупува с вечен траур. Дебатите по този въпрос – съдбовен за българската общност, населяваща Северен Кавказ, били базисни и затова изключително остри. А, явно, полярните позиции били така непримирими и равностойни по предявяваните доводи, че във връзка със същата дилема, която застанала на пътя на българите-преселници още между 160 и 140 г. пр. Хр., Кан Вунд* се принудил малко след 140 г. пр. Хр. да се оттегли от Северен Кавказ и да се засели в земите на Армения*, южно от Колхида.

Създаването, три века по-късно, на нова самостоятелна Българска държава от Авитохол* през 153 г., за което имало множество причини (вж. тук по-долу), включвало като задължително условие и изкупуването на големия грях – прекъсването на връзката с божествените земи, чрез вечен траур.

Интересно, в това отношение, е времето на прекратяването на траура, което според “Именника” станало 515 години по-късно – през 668 г., и то след голямо брожение: Аспарух* (638-699), син на Кубрат* (605-665; син на Гостун* /603-605/), подкрепян от чичо си Самбат* (619-676, брат на Кубрат*), свалил от власт Безмер* (Бат Боян* /665-668, †690/) и го обсадил в Крим и прилежащия район, където детронирания кан останал затворен с години (ДТ*). Тоест, цели 5 години.

Това се случило преди нахлуването на Хазарите* през 673 г., които откъснали земите до Дон. От 668 г. за върховен кан на България се смятал Самбат* - статукво, което се запазило вероятно до смъртта му през 676 г. (ДТ*). Фактът, че върховенството на Самбат* от 668 до 676 г. не е отразено в “Именник на българските канове” само потвърждава, че първият вариант на този документ бил съставен по нареждане на Аспарух* (668-699), който извел пряко владетелската връзка от Гостун* (603-605), през Курт* или Курбат*, Кубрат* (605-665) и Безмер* (665-668), до себе си. При това не е споменат Бат Оркан* - брат на Гостун, който управлявал за кратко след баща си Тубджак* (587-602) от края на 602 до 603 г. или само през първите месеци на 603 година. Друг детайл е, че Гостун*, който бил по род Ерми* - т.е. Ирник*, не бил включен в периода Ирник* (453-603), а е поставен в следващия, започващ след 603 година (6111 г. от Сътв. на Св.).

Така били оформени три точни части от историята на Българската европейска държава, в съотношение 3 към 2 към 1: І., 300-годишен, под името на Авитохол* (153-453); ІІ., 150-годишен – Ирник* (453-603); ІІІ. 75-годишен от 603 до 678 г. и началото на март 679 година. Именно през 679 г. Аспарух* пристъпил към разграма на Византия и присъединил към България земите на днешна Сев. България (Малка Скития с Мизия и Стара планина със Средна Гора – неделима от Балкана*) и на Македония, като на Балканите под властта на Константинопол оставил само Средецка област* (Софийското поле) и провинциите Тракия, Южен Хемимонт, Родопи и Европа, а също Тесалия, Епир (Стар и Нов Епир) и земите на юг от тях. В пряка връзка с този факт били и действията на младия Юстиниан ІІ (685-695), който първо се опитал неуспешно да изтласка Аспарух* зад Стара (Старша) планина или Балкана* (Хемус), а после пък създал и спечиалната военна област Стримон (Струма*), за да защити по-надеждно важният стратегически път по Струма от Солун до Сердика (бълг. Средец*);

Частите, точно отбелязани в списъка на българските владетели, подсказват че “Именникът” бил създаден с ясна политическа цел – да направи историческа “снимка” на Европейска България (153-678) до този момент (679 г.) и да декларира безспорните права на Аспарух както над Българския трон, така и над новозавладените земи. Не било пропуснато да се спомене и факта, че управляващия български род Дуло* (формирано от Дара*, вж. Дере*, Дарии* и пр.) стоял на престола от времето след Навухудоносор ІІ (Набуку-Дара-Цара), като видимо не се имало предвид узурпаторите Навухудоносор ІІІ и Навухудоносор ІV, които завладели персийския трон след Камбиз ІІ (530-522) и са отстранени още през същата година от Дарий І* (522-486 г. пр. Хр.). Същевременно това подчертавало известното и от други източници, че “българи и перси* (жителите на Древна Персия = др.-иранци) и влъхви (мидийци* = маги*) са едно и също”, което се вижда и от други документи, като например:

(1.)                           изключителният еродит Патриарх Николай І Мистик (901-907, 912-925) в писмата си до Цар Симеон І (893-927) непрекъснато свързва перси и българи в единство (ИЗ*, ИБИ*);

(2.)                           римо-византийските хронисти наричат поне от ІV в. българите “мизийци” (Аспар* /ок. 400-471/ и Аеций* /390-454/ са от “рода на храбрите мизи”), свързвайки ги с Мидийците*, а не с името на областите Мизия, и разграничавайки ги от етническите перси;

(3.)                           византийските автори наричат “българския огън” – еквивалент на т.н. “елински огън” (грешно наричан “гръцки огън“), и с името “мидийски огън” (ИЗ*);

(4.)                           гербът на Българските царе, представен от сина на Цар Иоан Шишман* (1371-1395) – Фружин* (1395-1460), на Събора в Констанц  (1414-1418) е свързан точно с района на Двуречието и Зап. Азия, като фиксира началото на Българския царски (т.е. императорски) сан към ІХ в. пр. Хр. и я свързва директно с т.н. Халдейска династия* и с прочутия император Навуходоносор ІІ (606-562);

(5.)                           картата на християнския историк Св. епископ Евсевий (ок. 260-340), в която е Римската империя към 293 г. – когато се съзвата Римската тетрархия, има ясен и категоричен надпис юг от долната трета на  Дунав*: “Мизия това е (и) България“ (картата е в Бритиш мюзеум и е известна още откъм края на XIX век сл. Хр.q обнародвана e поне два пъти в България, но за нея в българската историческа общност се мълчи до ден днешен);

Същевременно цифрата 515 съдържа 27 пълни периода от по 19 години (27 х 19 = 513), но и точно 43 периода от по 12 зодиакални години (43 х 12 = 516). Т.е. 669 година била Дилом*: “змия”, както първата година на възкачването на Авитохол* – от март 153 г., е Дилом (ММ*), когато със създаването на самостоятелната Европейска България бил наложен и големият траур.

Същата Дилом = 669 г., станала и първата година, в която вече траурът бил отменен. Този факт едва ли е бил без значение за събитията в България от 668 г. = българската Верени година, приблизително от 1 март 668 г. до 29 февруари 669 г. [Да не се бърка българската Календарна зодиакална година с българската Слънчева година, която е от Коледа до Коледа*, като след Игнажден* (20 декември) е Зимното слънцестоене на 21/22 декември – навръх Коледа* (в полунощ на 21 срещу 22 дек.), деляща Бъднивечер (21 декември) от Рождество (22 декември), и както те са чествани от българите и подопечните им църкви и народи поне до XVII и XVIII век. В този Коледен период започвали и 5-те т.н. Нечисти дни* или Вълчи дни*, които поради новоприетото – вероятно от XIX век (с възстановяване на автономията на Българската православна църква в 1871 г.) – честване на Коледа на 24 дек. (Бъдник*) срещу 25 дек. (Рождество), също променили мястото си в поредността си на Коледните празнични дни от Игнажден/Еднажден* до Иоанов/Ивановден* (7 януари) и Бабинден* (8 ян.); срв. също “замъчи се Божа майка (↔ Богородица*) от Игнажден до Коледа”].

Знае се, че тогава Аспарух напуснал апанажа си в С. Кавказ, който управлявал по нареждане на баща си Курбат* – вероятно още от 638 г. (но е възможно да е поел управлението на Източната област и след завръщането на Самбат* в Киев* през 658 г.), и пренесъл щаба си на запад от р. Днепър (ДТ*) – т.е. отишъл “на страната на Дунава”. Именно това пише и в “Именника”:

“Сии 5 к’незъ дръжеше к’неженiiе объ оноу страноу Дунаiа летъ 500 и 15 остриженами главами и по томъ приде на страноу Дунаiа Исперихъ кънезъ тожде и до селе. Есперихъ кънезъ 60 и едино лето. родъ емоу Доуло, а летъ емоу верени алемъ” (ММ*); тоест: “Същите 5 владетела (канеза) държаха управлението на обратната на Дунав страна 515 лета и след това дойде на страната на Дунав Исперих, това е и до сега. Есперих кан [управлява] 60 и едно лето. Родът му [е] Дуло*, а годината му [на възкачване] – верени алем”.

За сравнение, Аспаруховият баща Курт* или Курбат се възкачил и управлявал от 605 г. именно “на обратната на Дунав страна” – на изток от Днепър, като владенията му били от полето на р. Десна* и Аскал* (Киев*) до Крим*, и от земите между Ю. Буг и Днепър до р. Аксу (днес Сулак*, със съставните й Аварско Койсу и Андийско Койсу; от волго-бълг. Ак-: “източен” и в.-бълг. Су: “река”) в днешен Дагестан, вливаща се в Каспийско море на около 150 км северно от Дербент. Възможно е името Аксу – “Изток-река“, да е нарицателно на р. Кура*, до която стигали владенията на Кубратова България.

На изток от Днепър след 665 г. пребивавал и Аспаруховият брат Безмер* – наричан също Батбаян* и Бат Боян* (665-668, †690) – който останал “в земита на баща си”, т.е. на Курт* или Курбат* (Кубрат).

От текстът в “Именника” се вижда, че Аспарух отхвърлил траура през последната година от 43-тия 12-годишен период на съществуването на създадената от Авитохол* Европейска България. Верени* е 668 година – явяваща се 19-та високосна година, следвана от 1-ва циклова година – 669 г. от раждането на Христа* и българска календарна Дилом година, която също е високосна; Алем*, наричан и Малък сечко*, е тринайстият и последен месец от българската календарна година, който се прибавя при всяка високосна година и отговаря приблизително на днешния февруари.

Така през 669 г. се налагали едно върху друго както точна годишнина от създаването на България в гонината Дилом, така и началото на нов 19-годишен цикъл, което можело да стане веднъж на 228 години; а може би такова съвпадение се случвало въобще за пръв път откакто била провъзгласена държавата от Авитохол* през 153 г. сл. Хр. – явяваща се 17-та невисокосна циклова година (вж. Древнобългарският календар*; първа година от 19-годишния цикъл били 137 г. и 156 г., като високосни са 1, 4, 7, 10, 13, 16 и 19 поредни години). При това Аспарух се възкачил и отхвърлил траура в самия край на Верени година – през 13-тия високосен месец, фактически през втората част на февруари 669 календарна григорианска и слънчева година, като с този си акт обявявал следващата Дилом година (приблизително и формално от 1 март 669 до 29 февруари 670 г.) за първата година без траур.

Това действие на Аспарух, противоречащо на установената от 515 години традиция, носело явен революционен характер и неминуемо изисквало остра и категорична реакция от страна на Върховния кан Бат Боян (Безмер). Възможно е ходът на Аспарух да му е послужил просто за повод да се скара с брат си Безмер (Бат Боян), за да отхвърли властта му (воюването на Аспарух и чичо му Самбат* срещу Бат-Боян – Безмер имало по-скоро косвен характер – от край време било забранено българи да се бият срещу българи, затова в сраженията и от двете страни се използвали войски на други етноси – вж. ДТ*).

Но пък не може да се отрече и факта, че през всички действия на Аспарух се прокрадва един характерен елемент – този на реформата, който ясно изпъква, щом се постави на фона на проявявания от Бат-Боян (Безмер) консерватизъм.

***

Според едно от изследванията на П. Добрев (ПД*), държавната система на С.В.Б. имала 37 нива на административни постове, а обществото било разделено на 4 касти, които обаче са отворени и можело да се преминава от една каста в друга по заслуги (ИДЦ*). Това вер. е една от основните разлики между българите и сродните им племена (нпр. Кутригурите – те навсякъде в изворите се определят като сродни с българите и направо като българи, но в сведенията понакога хронистите ги и разграничават от европейските българи), които, пристигайки от Азия в периода ІV-VІ в., вече са тюркизирани в някаква степен (за пехлевийски език и култура се говори от към ІІІ до VІІ в.; Епосът за Рустам описва както процеса на проникването на тюрките в др.-иранската етническа и битова среда от към І-ІІІ в. сл. Хр., и инкрустирнето им в нея, което обуславя създаването на новата по вид пехливийска култура, така и усановяването на арабско-мохамеданската култура в района на Западна Азия откъм 651 г. насетне, обуславящо появата на цивилизационния пласт фарси – вж. Арабска култура*).

Тази тюркизация, много вероятно, е свързана и с промени в държавно-административната система, като тюрките-номади са внесли (или била формирана в процеса на конфликта между местния елемент и установяващите се в района на Зап. Азия тюрки) нова и може би по-опростена обществена структурна схема. В същото време (І в. пр. Хр. – ІІІ в. сл. Хр. и насетне) българите запазват и продължават да използват държавно-административната система, с която са дошли от Зап. Азия в Европа още през ІІ в. пр. Хр. – дооформена след VІ в. пр. Хр. с включването на част от Европейските общества и Египет в състава на Персия и след ІV в. пр. Хр. с наложените в 330-323 г. от Александър ІІІ Македонски (336-323 г. пр. Хр.) и наследниците му промени (т.н. елинизъм*).

Такова различие в административно-структурните системи на българите и на дошлите векове след тях – през ІІІ-VІІ век в И. Европа етноси от Средна и Вътрешна Азия, може би е ключът към въпроса защо в България е имало минимално количество роби и робовладелието не е значимо перо в стопанството й, а вер. е ключ и към други факти, за които все още остават неизяснени породилите ги причини. Изобщо не е случайна даденост това, че българското общество се състои от свободни стопани, домове, занаятчии и търговци, а империята България включвала и етно-групи на автономно самоуправляващи се по своите закони федерати – въдворени в обособени и точно посочени и определени от Върховния кан райони на обитаване и ясно договорени задължения към и от държавата (ИБИ*), за разлика от Източен Рим (Византия) и териториите на Западно-Римската империя, където робството и робовладелството били базовия стопански механизъм на обществата им.

В “Ашхарацуйц”, която проследява “народа Булх” (“Булги“) още от битуването му в Азия (Бактрия* = Балгара*), се съобщава, че:

“следните народи живеят в Европейска Сарматия: Хазари, Булхи, Баслики (?), Алани”, което сочи етническата среда и съседите на българите в периода след ІІ в. пр. Хр. А пък за времето, когато българите се заселват в С. Кавказ, косвено говори текстът:

“Тези земи (Горни Басен), твърде обезлесени, по-късно бяха заселени от преселниците Вхндур-булгар начело с Вунд*, по чието име бяха наречени Вананд*. Селищата на тези преселници и досега се назовават по братята и потомците [на Вунд]…