Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.04.2020 18:52 - Кан Айдар или Ай-Дара (814-855)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 212 Коментари: 5 Гласове:
1

Последна промяна: 07.04.2020 21:52


АЙДАР (1) – Угър Айдар*, Ай-Дара, Кан на българите (814-855, род. 799) в източните български земи по времето на Омуртаг* (814-831), Маламир* (831-836), Пресиан* (836-852) и Борис І* (852-914); Айдар е роден в 799 г.; за именната форма Ай-Дара срв. Ай /2/* и Дара – в статиите Дере*, Набуку-Дара-цара (елин. Навухудоносор І*), Дара* или Дарий І* и на цялата династия Дарии* (522-327 г. пр. Хр., а и до 305 г. пр. Хр. когато са убити Роксана* и навършващият 18 години неин син Александър ІV Македонски /323-305/), в прозвището на Българския кан Дере* (Алавив*) – управлявал от 378 до след 420 г., и др., като Дара е трансформирано и в родовото име Дуло*;

За името А. също срв. мъжкото и женското съответствие на името Ай – Ай-бат* (Ай-принц) и Ай-ба* (Ай-принцеса), деца на Княза на Черниговските каубийци (рус. кавуи, фонет. ковуи) от края на ХІІ и началото на ХІІІ в., а същевеременно поредицата от бълг. имена, съдържащи Дара ~ вин., зват. Дере, следва да се свърже както с Древните българи* от Бактриа*, така и с герба на Халдейските царе, който Фружин* (1395-1460, син на Цар Иван Шишман*) представил като свидетелство за древността на Българската царска династия на Вселенския събор в Констанц от 1414-1418 г., на който присъствал и българския аристократ-свещеник Григорий Цамблак* (?-1422), водач на делегацията на Литовия, Полша, Тевтонския орден и всички други християни от Североизточна Европа; срв. и преминаването на формата Дара, Дере в Дуло*; срв. и връзката Дара ~ Дере* ~ Диря*, а също и с Дирек*: “кол или греда, имащи задачата да отбелязват граница, разстояние или предел”;

Да не се бърка Айдар с перс. hэйддр: 1. лъв, 2. Хейдбр – прозвище на халифа Али, зета на Мухамед (рус. Мухаммада; ПС*), което следва да се постави към началото на VІІ век;

Представката-епитет Ай има значение “основател”, “първи от рода”, “родоначалник на династия”, което е свързано с факта, че именно от Ай-Дара (814-855) започва онази източно-българска владетелска линия от рода Дуло, стигаща през Джилки* (855-882) до Алмъш* (882-925) – основател на Волжка България* и на ислямската й владетелска династия. За сравнение на основателя на отделна династична линия от Хазарската владетелска династия, която не е свързана чрез родство с българите, му е даден българския епитет Ай-бат /2/*. Същият епитет – Ай-бат /1/*, носи и първородният син на Кана на Черниговските каобийци от края на ХІІ-ХІІІ в., също родоначалник на отделна династична линия;

Айдар или Ай-Дара е син на Кан Караджар* или Кан Крум* (787-814) и е полу-брат или племенник-сестринец на Кан Омуртаг* (814-831). Получил прозвището Угър-Айдар*, защото след възкачването си през 814 г., вероятно с цел да укрепи положението си (? спрямо Омуртаг), се оженил за угърка (маджарка). Айдар е баща на Кан Джилки* (855-882) и на Лъчин (855-883); Лъчин и втората му съпруга – угърка (маджарка), са родители на Угър Лъчин* (870-944), когото руската историография нарича Игор, Княз на Киев – уж от 912 до †945 г. (ПВ*, РН*).

Старшият син на Айдар – Джилки*, е баща на Кан Алмъш* (882/895-925) и на Бат Угор* (882-895, †922) или Бат Угър, наричан и Бат Угър Мумин*. Кан Алмъш* застава през 895 г. на трона на една от българските провинциални столици – град Болгар* или Биляр* (Буляр), и през 922 г. приема официално исляма за религия в управляваните от него земи – т.н. Волжка България* (ДТ*, ФА*); Алмъш е баща на Арбат* (†907), който става родоначалник на Унгарската династия, т.н. Арпатова династия. Младшият син на Айдар – Лачин или Лъчин, е баща на Угър Лъчин* (882-944, род. 870), който в руската история е известен като “син на варяга* (скандинавеца) Рюрик” и Велик княз на Киев Игор Рюрикович (812-945) – съпруг на Великата Киевската княгиня Олга* (941-969); този Угър-Игор и съпругата му Олга* (941-969) са родители на Киевския княз Борис /5/* или Святослав І* (965-972, род. 942 г.), който нахлул през 967 г. на юг от Дунав и се установил в Преславец*, като казал на майка си: “Преславец на Дунава – та нали там е средата на земите мои…” (ПВ*); вж. Угър-Айдар*;

 

Ето какво ни разказва за Айдар в своето “Сказание за дъщерята на Кана (Шамс)МИКАИЛ БАЩУМихаил Бащу, Микаил Шамс (ок. 819-900), роден в Бащу* (Самбатис*, дн. Киев*, ДТ* - с. 37). Той е автор на българската поема “Сказание за дъщерята (щерката) на кана” (СБ*) или сказанието “На Кана на щерката”, “Канова щерка” (“Шан кызы”, ДТ*), или пък “Шановата щерка”, “На Шан на щерката”, “За щерката на Шан”; тази поема-приказка (притча) е писана от 865 г. в отшелническа пещера в околностите на Самбатис* или Бащу*, днешния Киев*, и завършена през 882 г., като съдържа и изобилни митологични и исторически факти.

Микаил вероятно е Михаил, кръстен е на христианското име на Цар Борис I* (852-914, роден към 819), с когото са връстници и изглежда е християнин до смъртта си в 900-та година. За това говорят много факти, между които е участието му в потушаването на антиправителственото въстание в Киев през 864 г., изглежда провокирано от боилите, които са против приемането на христианството в България и Борис I, че именно Микаил е основател на Киевския христиански манастир "Печорская лавра" ("Пещерна лавра") през 865 г., това че сина му се казва Абдоллах*, което означава "първомюсюлманин", както и това, че сина му превежда "Скщазанието" на арабско-мюсулмански няколко години след смъртта на Микаил (+900). В този смисъл сме длъжни да се абстрахираме от цялото арабизиране и мюсулманизиране на първоначалния текст и исторически факти, които са се наслагали през вековете върху "Сказанито за дъщерята на Кана"... 

Микаил Бащу е роден около 819 г., а към 840 г., “двадесет годишния мулла Микаил”, вече бил наследил поста на баща си – мулла Шамс Бащу* (?-854), като тебир (секретар) на владетелската (кановата) канцелария, секретар и архивар на Областния кан или Кан на Източна България Айдар* (814-855) [Айдар* е син на Кан-Караджар* (787-814), който е тъждествен с Крум* (>796-814); Кан-Караджар е син на Тат/а Утяк Сарачин* (759-787) и внук на Севар* (727-759), и е владетел на Кара-Булгар*: “Западна България”, като негов главен град бил Бащу (Киев*), някогашния Аскал*; т.е. Кан Айдар, който се възцарил след 13 април 814 г. на 15-годишна възраст и чиято майка била леля на Омуртаг* или Омуртага – “Йомырчака” (ДТ*, с. 29), изглежда по баща е и по-малък полу-брат на Омуртаг* (814-831)].

Назначаването на Микаил Бащу за секретар на Канцеларията на кана станало, защото баща му Шамс се разсърдил на Кан Айдар и през 840 г. се оттеглил в пещера край Бащу* (Самбатис*, Киев*). Причината за постъпката на Шамс била, че владетелят си позволил да помилва Ас-Халиб (рус. Асколд, ПВ*), след като оня организирал набег върху населявана от мюсюлмани и българи област (ДТ*, с. 34).

Микаил служил на Айдар (814-855), а вероятно и на Джилки (855-882) до към 858 г. или до 863-864 г.

През 865 г. Микаил “получил вдъхновение свише” и на свой ред се оттеглил в отшелническата пещера на баща си в околностите на Самбатис* (дн. Киев*), където започнал да пише своята притча-сказание “На кана за щерка му” (СБ*, ДТ*). Тази пещера-обител била главното му жилище поне до 870 година, когато, след смъртта на Хазарския бек Илияс (842-870) и началото на метежа на Ас-Халиб в Киев, бил хванат и хвърлен в Киевската тъмница (ДТ*, стр. 42). Но скоро, още през същата година, Киев бил обсаден от войските на Алабуга – изпратен срещу хазарските поставеници от Кан Джилки, и Микаил бил освободен от Ас-Халиб (рус. Асколд) като част от откупа за оттеглянето на Алабуговата армия от града. Княз Алабуга го проводил в град Болгар при Кан Джилки (855-882), който отново го назначил за свой тебир (началник на Канцеларията на кана).

После Микаил бил тебир и при сина на Джилки – Канът на Болгар Бат-Угър* (882-895), а след това и при брат му Алмъш* (895-925), по време на чието управление и загинал през 900 година на път към дебрите на неизследваната планина Урал.

Гази-Барадж (1229-1246) предава така последователността на събитията в източната част на България след смъртта на Омуртаг* (814-831) през 831 г.:

… Вече в 832 г. [Хазарският хакан] Урус (824-840) станал дотолкова силен, че смогнал с подкупи да склони Галиджийските (Новгородските) скандинавци и славяни да преминат на служба при него. Неверниците (скандинавците и славяните) въстанали и провъзгласили пристигналия при тях с парите син на Урус – Чинвъз*, за хазарски наместник в Новгород. При това метежниците безпощадно изклали значителна част от кулбаките (срв. рус. Клобук: “монашеска шапка с покривало”, СР*) и урусите (анчийците*), а оцелелите избягали с [войводата на анчийците*] Будим в Киев* (Самбатис*, Бащу*).

В същата [832-ра] година отряд скандинавци во главе с Халиб (др.-рус. Асколд, ПВ*) преминал [с бойна флотилия] по Волга и погромил княжеската област Болгар (управлявана от Борис /823-864/, вж. Борис /4/*), а след това, по заповед на [Хазарския хакан] Урус, извършил опустошително нападение над Тимер-Врата и Азърбайджан. След това хазарските печенеги нахлули в Кримската степ и я изпълнили с безчинства (всичко това става по времето на Българските царе Маламир* /831-836/ и Пресиан* /836-852/, които са ангажирани с войни срещу Византия, управлявана от Фригийската династия /820-867/, смятайки я за основна причина за Хазарската инвазия в източните предели на България; през 837 г. Борис І* лично воюва, заедно с баща си Пресиан*, срещу Византия, а през 867 г. поставя чрез преврат на Византийския престол българо-византийския род на т.н. Арменска династия /867-1057/, вж. Самбата*)

Чак в 840 г. на Джилки* (855-882, род. 814 г.), старшият син на Айдар* (814-855), му се отдало да нанесе на печенегите* решаващи поражение и да застави техните остатъци да се върнат на река Урал. …

Тогава пък Ас (по-късният др.-рус. Дир, ПВ*), синът на Будим, извършил поход срещу Галидж (Новгород) и отново го подчинил на Айдар (Будим и синът му Ас или Ас-Будим са етнически българи, аристократи, които били назначени за военни предводители, войводи, на анчийците* и родът им запазил във вековете това си наследствено право; срв. връзката Ас ~ Асен). При това нямало никакво кръвопролитие, защото [Хазарския наместник на Галидж (Новгород)] Чинвъз* избягал, а останалия на негово място Халиб (Ас-Халиб, др.-рус. Асколд, ПВ*) предпочел да се покори без бой. Добрият Ас-Будим никого не наказал и зарадваният Халиб се обявил за негов брат и взел за себе си неговото име [Ас, прекръствайки се на Ас-Халиб (Ас-Кχали-ба или Ас-Кχали-бат = др.-рус. Аскольдъ, Аскольда, ПВ*)].

Единствено [град] Джир* (днес Ростов*, в Ярославска обл. на Русия) отказал да се подчини на Кара-Булгар* (Западна България), и Ас се принудил да го превземе с пристъп. До този град се намира хълм, насипан от Ас върху гроба на своите [загинали] воини, и той се нарича Урус-тау (? по името на Хазарския хакан Урус). В памет на тази победа Ас започнал да се нарича и Джир (Джир-Ас; = др.-рус. Дир, ПВ*).

Борис* (823-864), князът на [областта и града] Болгар*, като чул за победата на Джир-Ас, се явил при него с изявление за покорност към Айдар, и бил щедро награден за това и изпратен отново в своето владение (това сведение, разгледано в светлината на всички известни факти за събитията от 840 г. и около дадения период, и през специфичната позиция на хрониста-кан Гази-Барадж, може да се приеме за загатване на акт за единодействие между Цар Пресиан* /836-852/, Киевския областен войвода Джир-Ас и Болгарския каназ Борис /823-864/, като при това следва да се има предвид, че Областния кан Айдар, който е роден през 799 г., е полу-брат на Омуртаг* /814-831/ - дядото на Пресиан*; същевременно майките на Айдар* и на Хазарския хакан Урус /813-840/ са сестри)

Тези поражения на [Хазарския хакан] Урус (813-840) ободрили хазарските юдеи и те, с помощта на бека [на Хазария] Буртас, поставили за хакан Манас (840-858). При това (преврата) Манас молил да не закачат Урус, защото цял живот бил наплашен от гибелта на собствения си баща. Но отмъстителния [Бек на Хазария] Буртас, който бил длъжен да отведе Урус в [автономния български град] Дима-таркан (рус.- Тму-таркан*; автономна бълг. област и град, намиращ се във федератска* връзка с Византия), по пътя убил сваления хакан с удар на кинжал в гърба, и след това представил убития за жертва на мнимо нападение на дима-тарканските българи…

[Тебирът] Шамс не се съгласил с това, че [Кан] Айдар помилвал [скандинавеца] Ас-Халиб (Асколд) – организатора на набега в ислямските области [Тимер-Врата и Азърбайджан през 832 г., т.е. земите, където в град Самандар по-рано от неверници-немюсюлмани бил убит и бащата на Шамс – менли Абд-Аллах (ок. 736-817)] – и, в знак на своето неудовлетворение, [Шамс] се отделил от кана. Недалеко от Бащу* (Самбатис*, дн. Киев*) той си изкопал пещера и останал там в доброволно заточение.

Колкото и неприятно да било това за кара-българския кан [Айдар], той (Шамс*) не променил своето решение – нали Балин (Новгородско-Ростовския район и съответната част на Волга; Кара-Балин: “Западен Балин” = Белорус; Ак-Балин: “Източен Балин”) давал половината от доходите на неговата държава (област).

Но синът на Шамс, Микаил, получил поста на баща си – тебир на царската (кановата) канцелария. [Кан] Айдар се опасявал, че никой не може да замени Шамс, наречен за своето усърдие [с епитета] Тебир, но скоро, за своя радост, видял, че е грешал: 20-годишният Микаил се оказал образцов секретар. Той завършил започнатият от баща му превод на цялата официална писменост от старите български знаци (букви)кънигъ” на арабско писмо, но хазарите, анчийците*, алинците и неверните (не-мюсюлманите) от кара-българите (западните българи) продължавали да се ползват от “книгата (явно това начинание Микаил не е можел да завърши още в годината на назначаването му, но видимо е станало преди 852 г., когато Борис І* поискал от Кирил и Методий* да съставят съвременна българска азбука; всъщност този текст обобщава цялото време от 840 г. до смъртта на Айдар през 855 г.).

В [същата] 840 г. Микаил, по повеля на балтавара* (кан Айдар), направил преброяване на населението, което определило броя на поданиците на Айдар във Вътрешна Кара-Булгар (т.е. на запад от Волга) на 500 хиляди, включително 50 хиляди кара-българи, в Балин – 600 хиляди… Във Външна (Източна, на изток от Волга) Кара-Булгар и в Буляр* - с изключение на стопанствата на служещите – числото на домовете, плащащи налог в размер от една белкова кожа, съставяло 173 хиляди [от данните се вижда, че в цялата българска област, управлявана от Айдар, на запад от Волга имало 500 хиляди дома, в т.ч. 50 хиляди западно-български (които не плащали данък), в земите на подвластния Балин - обхващащи Белорусия (Кара-Балин: “Западен Балин”, ДТ*), поречието на Горна Волга, областите на Новгород и на Ростов* (с Кърчаг*), имало 600 хиляди дома, обаче на изток от средна Волга влизали само 173 хиляди дома на данъкоплатци, което явно е във връзка с факта, че Болгар*, управляван от Борис (Борис /4/*), е отделна административна и военна област; в град Болгар се заселили западно-българите на Тат-Угек Бесерман* (759-787), бащата на Дима-таркан или Тамьян-таркан – наричан и Бураш, върху които се опирал и назначения от Омуртаг* (814-831) Болгарски областен княз Борис (823-864)].

В 855 г. Айдар починал и според неговото завещание бил погребан в града наречен на баща му – Караджар* (дн. Чернигов*), нали цял живот той скърбял по него. Умирайки, Балтаварът казал, че смъртта го постигнала за наказание за това, че той не отишъл на погребението на Шамс Тебир, починал половин година по-рано.

След смъртта на Айдар газиите вдигнали на хаканския трон неговия старши син Джилки* (840-855-858-882). Лъчин* (855-883), младшият брат на Джилки, неразделил се със суеверията, и някои неверници от Кара-Булгар били от това недоволни и започнали да мислят за метеж.” (ДТ*, с. 33-34);

През 858 г. отново настъпили съществени размествания в източната част на България, които били свързани с една много интересна и амбициозна личност – управляващият Хазария бек Ильяс (842-870) или Илиас (руско-волжкобългарски Ильяс /ДТ*/ при превода от арабица на руски е сведено към руското Илья, но срв. ст.-бълг. Илия, Илии, Илиинъ, Илиино, ср.-гръц. Ήλίας [Елиас]: “Илия”; срв. гръц. ‛Ήλιος: “Хелиос, слънце”).

***

 

АЙДАР (2) – рус. (от областта на Нижни-Новгород*): “кръгла казашка прическа, казашко подстригване”, също рус. (ниж.-новгор.) Ардбр (Дал, ЕР*); тъй като казаците* са създадена към 1238-1240 г. от Волжко-Българския кан Гази-Барадж* (1229-1246) регулярна държавна доброволческа войска, подчинена пряко и единствено на върховния кан, с българското име Казаци*, ед. Казак* (ДТ*) - от ст.-бълг. Κазатθ, каж©: “казвам; посочвам; поучавам; наказвам; заповядвам” (МС*), то термина Айдар явно е от бълг. произход и може да се свърже с Айде*, Хайде*, а защо не и с името-епитет на смятания, макар и не съвсем правилно, за основател на Волжка България* (формирана от към 895-906 г.) и на Волжко-Българския царски род Айдар (1)* - управлявал от 814 до 855 г.; формата Ардар – от корена Ар*, Ара*, Хар*, Хара*: “крепост, цитадела; граница; защита; независимост”, видимо е синоним на Айдар; българският произход на Айдар и Ардар не позволяват да се приеме предположението, че Айдар произлиза от тюркски – казахското aidar: “небръснат кичур коса на главата; плитка”, калмицки altyn aidar: “златна плитка”, каквато носят младите дяволи в казахските приказки, докато обратното – заимстване от волжко-български в тюркския (казахски, калмицки и др.), е напълно вероятно;  

 

АЙДЕХбйде*, Бйда, Ъйде: “дай, давай, дай още от себеси, увеличи мощта си, усили действието си, напрегни се, наблегни, форсирай усилията си”; волг.-бълг. (тат.) aida, дidд (айде, ǽйдж, əйде, ъйде): “подканващо, подкарващо подвикване” (ЕР*, І, стр. 64); сръб. бјде, фонет. бйде – е от български; срв. арм. ait: “буза”, aitnum: “надувам се, нараствам, наперчвам се, напрягам се” (ЕР*); др.-иран. (др.-бълг.), авест. aiti (haiti, χaiti): “повече, свише от каквото и да е, много, пре-, още”, др.-инд. бti; срв. също и авест. aibi, aivi: “тук, на това място, сега”, др.-перс. abyi: “тук”, авест. aipi: “също, към, във”, др.-инд. api: “също, тук, при, във”; от А*, с оформящо цялостта на термина окончание “й” ~ Ай*, срв. Ойде*: “отиде”, Уйде*: “влезе, замина”, Ей-де: “ето де, ето къде”, както и съответстващите Нейде*: “някъде”, Найде*: “намери”, Нийде: “никъде”, и пр.; Айде или Хайде* влиза от Българския език* в езика на сърбите*, които най-късно от VІІ в. са под силното българско влияние и в границите на България до 1190 г., когато за период около 180-186 г. имат автономна държава – Сърбия* (от ок. 1190-1196 до 1376), кралство от 1217 г. и царство от 1346 г., а през ХІХ век асимилират в състава на съвременна капиталистическа Сърбия (от 1806-1812, автономна от 1829 г.) подавящо мнозинство българи, чрез изключително агресивна вътрешна (и външна) буржоазно-националистична политика, пряко подпомагана от Русия* (от ХVІІІ в. до ноември 1917 г.) и СССР (1917-1991), както и от съвременна Русия (след 1991 г.; в националистичната война на Сърбия срещу другите съставни държави и етноси на Югославия от края на ХХ век и пр.); вж. Хайде*;

 

АЙААйя, шумер. (ок. 1792-1750 г. пр. Хр.), съпругата на Шамаша* (Слънцето*, Фа*), вероятно първа съпруга (Ай*) или може би със значението ? “зора”, прен. “нежна, фина”; срв. българското женско име Ойа* (Оя*), като няма съмнение, че Айа и Ойа са от един и същ корен и явно са едно и също име, поставено в различни падежни форми; Вавилонският владетел Хамурапи или Хамураби (1792-1750), в предисловието към законите си, пише: “Аз, Хамурапи, пастирът, наименуван (поименно посочен) от Енлил*, [аз,] който натрупах богатство и изобилие и извърших всичко за Нипур (главният Шумеро-Вавилонски град) – връзката между Небето и земята, [аз -] славен покровител на Е Кура (главният храм на Енлил в Шумер, намиращ се в град Нипур; срв. шумер. Зикурат или Зи-курат: “храм, светилище”);

… покровителят на четирите страни на света, който възвеличи името на Вавилон, умилостиви сърцето на Мардук*, своя владетел,…;

синът на царствеността, който е създаден от Син* (Бога на Луната, шумер. Нан-Ару), даде изобилие на [града] Уру,…

… [аз,] законният цар, послушен на Шамаш* (Слънцето*), силен, който затвърди основата на Сипар, облече със зеленина гроба на Айа (Айя), издигна храм на Е Бара, подобен на жилище в небесата;

… владетелят, който дава живот на [град] Урук, даде вода на изобилието на хората му, издигна [храма] Е Ану, натрупа богатствата на Ану* и Ищар*;

… буйният телец, който избоде с рогата си враговете, любимец на Туту (или Набу – Бога на мъдростта, вж. Небе*), който развесели Борсипа (предградие на Вавилон – на десния бряг на Ефрат, където бил храма на Туту или Набу), …;

… който познава мъдростта, разшири орната земя на [град] Дилбат (ужно от Вавилон, дн. Тел Делем; срв. Дебелт*), напълни хамбарите на мощния Ураш (Бога на земеделието, чийто храм е в Дилбат; срв. Ора*, Ореш, а също Орач*, Ореш: “който оре”);

владетелят, достоен за скиптъра и тиарата, с които го украси мъдрата [Богиня] Мама* (Богинята-майка, според митовете е създателка на хората, вж. Шумеро-Акадска митология*, Ма*, Мама*)

… който залови враговете, любимец на Високата (Телитум) (епитет на Ищар*), …, радващ сърцето на Ищар*;

… който подари живат на град Мишкан Шабрим (в Северна Вавилония; епитетът Миш-кан е от Машу*: “велик”, и наставката кан*); …” (ХИС*, стр. 27-28); вж. Ойа*, Ай-ба*;

 

АЙ-БА – “Ай-принцесата, Ай-господарката”, сестра на Ай-бат*; ж.р. им. п. Ай, вин. п. и дат. п. Оiе, Ойа*, Ое*; вж. Ай /2/*, Айа*, Айдар*, Ойа*;

 

АЙ-БАТ (1) – “Ай-принца”, вж. Бат*, Ай /2/*, Ойа*, Ойбар*; Ай-бат е брат на Ай-ба*, а баща им е Кан на Черниговските каобуйци в края на ХІІ и началото на ХІІІ в.; Ай-бат и Ай-ба са български имена-епитети, дадени им от Волжките българи*, а може би и от половците* (българите от района между Дон и Днепър), но не са самонаименувания на принца и принцесата; споменати са в хрониката на Българския кан Гази-Барадж* (1229-1246), който е техен съвременник;

 

АЙ-БАТ (2) – Хазарски хакан (690-698); името-епитет Ай-бат явно му е дадено от българите или по-късно от Вължките българи*, във връзка с факта, че е основател на отделен клон от Хазарската династия, който не е родово свързан с българския владетелски род и представителите му най-често са в конфликт както с управляващите семейства в ислямската Волжка България*, така и с тези в християнското Царство България. Ай-бат е убит от братовчед си Кук-Куян (699-745), след като войските на Аспарух* превзели Хазарската столица в края на 698 г.; за Ай-бат вж. Тервел*, Възнесенка*; за името-епитет вж. Ай /2/*, Ай-Дара*;

 

АЙ-БАТ (3) – Айбат, Мунджак, брат на Хунския вожд Руа (?-434) и баща на Атила* (434-453, род. 405-406 г.); Ай-бат бил женен за дъщеря на Българския кан Алавив* (378 - сл. 420), която е майката на Атила* – наречен “внук на Алавив” (ДТ*). Видимо волжко-българският епитет Ай-бат, със значение “основател на род, родоначалник”, е поставен от волго-българите в пряка връзка с това, че Волжко-Българската династия свързва произхода на своя клон с Атила* и сина му Бел-Кермак (454/455 - ок. 469) или Ернак, Ернах (ДТ*, ММ*); вж. Ай*, Ай-бат /1/*, Ай-бат /2/*, Ай-дара*; вж. Хуни*, Хони*, Алавив*, Атила*;

 

АЙ-ДАРААйдар*; вж. Дара*, Дере*, Дуло*;

 

АЙВАН – Хайван*, Айвол*; от Ай /2/*; родствената близост между Айван и Айвол, наред с българските Ай-ба*, Ай-бат*, Айдар*, Ойа, Ойбар* и др., поставят под силно съмнение твърдението, че Айван или Хайван е турска дума (тур. hayvan);




Гласувай:
1



1. dobrodan - Един духов инструмент :) от съшита ярешка кожа лесно обяснява
07.04.2020 21:46
малката неразбория с "Айдар", "айде" и производните думи. Още от старо време, келтско :). Поне оттогава са и хората, дето още ги играем ние и ирландците :).
цитирай
2. dichodichev1 - История на Българите за dobrodan.
08.04.2020 14:04
dobrodan. Келтите (Галите) са номадска общност, когато твъгват да се разселват на запад (към Европа) от Ср. Азия около средата на 2-ро хилядолетие пр. Христа, независимо че идват в Европа с древните Белги, които се смятат за близки или еднакви с един клан на уседналите древни Българи* (Булги*). Келтити много се различават от българите - една група или бойна единица от Келтите (Галите) се състояла от около 14 човека, от които само 2 конника, докато българите били 100% конници и част от тях слизали от конете, за да станат пехотинци. НО Келти* (Гали*) и Българи са от една и съща езикова и културогенна среда, каквито са т.н. Скити* = Саки*, Саклани* и древните БЪЛГАРИ или БУЛГИ (срв., че "там живеят много древни уседнали и търговски народи" ... заедно "с много скитнически номадски племена" /Ашхарацуйц/). ... В последствие древният класически Латински език се формира с участието на около една трета (33%) келтски (галски) думи. Затова в класическото латинско "Вени, Види, Вици" на Цезар (1-ви век пр. Хр.) латинската дума ВИДИ: бълг. "Вида, Видя ... 3 лице ед. число Види" (срв. Видин* и пр.), НЕ МОЖЕ да се приеме за "латинска" и "чуждица" в Българския език (защото е дошла със сродния на българския Келтск /Галски/ в класическия Латински език). ...
цитирай
3. dobrodan - На Запад езикът на келтите се е европеизирал,
08.04.2020 18:31
на изток мисля, че нещата са доста по-различни. Келтите са следпотопните шумери.
Латинският език е сериозна смес от тоя на етруските и местните венети и илирийски племена. Там не знам келтите да взимат участие. По-късно Рим воюва и с гали (бивши келти), и с британските (с днешно име) келти. Думата "види" е обща за латинския и за славянските езици, европейска е.
цитирай
4. dichodichev1 - История на Българите за dobrodan.
09.04.2020 04:41
dobrodan. РИМЛЯНИТЕ воюват с Галите (Келтите) във Франция, а после в Англия, Уелс, Ирландия и Шотландия, и с т.н. Брити - които имат божество Болг. А италианските Гали (Келти) са в Северна Италия и пр., и участват активно във формирането на КЛАСИЧЕСКИЯ латински. Българите, Шумерите и номадите Келти са от един и същ езиков СевероИзточно-ДревноИрански конгломерат (от Хиндукуш и Куш до към 50-тия паралел на север и до към езерото Балхаш на Изток, а изглежда и малко по-наизток; за Шумерите - до преместването им в Двуречието към 3250-3150 г. пр. Хр.). За това говори недвусмислено Авеста* и т.н. Авестийски език, които приблизително са от 15-9-ти век пр. Христа. Всичко това е от 2-ро ХИЛЯДОЛЕТИЕ ПР. ХРИСТА, а Класическия Латински е от 2-1-ви ВЕК ПРЕДИ ХРИСТА. Свери си календара и прочети Бореи*, Хипер-Бореи*, Шумери* и прочее. ... Докато в Европа "на Запад" Келтите (Галите) консумират заварените от тях говори, "на Изток" българите, които са ХЕГЕМОН от 2-3-ти век сл. Хр., налагат Българския език за основен език и писменост. Във Византия до Ираклий (610-641 г. сл. Хр.) говорят и пишат на "римски" - т.е. Класически латински, а след Ираклий говорят и пишат на елински (т.е. на класически елински, който не е говорим за безписмените и напълно неграмотни Гърци*, появили се като отделен вид към края на 10-ти век сл. Хр.).
цитирай
5. shtaparov - Това "Айдар" най-ве...
09.04.2020 07:13
Това "Айдар" най-вероятно е МАДАР така че кажи си го по човешки,наместо да си кълчиш езика с непознати за дедите ни маймунски езици!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 115262
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Юни, 2022  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930