Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.04.2020 07:56 - Македонец, МАКЕДОНИЯ
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 208 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 25.04.2020 08:15


 МАКЕДОНЕЦ (1) – мн. ч. Македонци:

1., българин от Македония*, един от основната етническа общност в Македония*;

2., всеки жител на географския район Македония*, която е населена предимно с българи, а освен тях, с немного хора, примащи себе си за албанци (вж. Арбана*), по-скоро защото са мюсюлмани и се разграничават от турците, с малко количество хора, приемащи себе си за турци, с цигани, и със съвсем незначително количество гърци; вж. Магданоз*; Цялата облост “Македония” обхваща Реп. Македония и Северна Гърция, но данните само за територията на Реп. Македония дават приблизително точна представа за съотношението на етногрупите: “македонците”, т.е. българите са 65%, албанци – 21%, турци – 5%, цигани – 3%, всички други, в т.ч. евреи, арменци, сърби, гърци и пр., включително и жителите, които изрично и въпреки натиска на властите са се записали в регистрите като “българи” – 6% (СЕ*, 1995);

3., изкуствено “създадена” национална принадлежност, измислена от Московския комунизъм (вж. Магданоз*), чиято позиция е възприета и налагана и от Сръбския национализъм, а за съвсем кратко време и от Българския комунизъм (БД*); по същия начин още през 1920 г. Ленин и Сталин “превръщат” Волжките българи* в татари*;

МАКЕДОНЕЦ (2) – магданоз* (БД*, с. Кондобри);

МАКЕДОНЕЦ (3) – мн. ч. Македонци; М. е един от античното племе Македони, дошло от района на днешна Албания и се поселило по северо-западното Беломорско крайбрежие към VІ-V в. пр. Хр.; именно тези Македони дават името Македония* на района край Егейско (Бıло) море, където се установили, като постепенно това нарицателно станало название на много по-обширна територия. Македонският архонт Александър І (ок. 495 – ок. 450/440), син на Аминта І, е първият македонец, който е обявен официалнао за “елин”, за да може да участва в Олимпийските игри в Елада, и това обхващало неговите преки наследници, но не се отнасяло за подвластния им народ. Самите македонци са Пеласги, а столицата им е Пела, недалеч от град Филипи, който е в района на днешните Драма и Кавала*. При това Херодот (ок. 495-420 г. пр. Хр.) е категоричен, че Пеласги са и Атиняните (Х*), които обаче се водят за същински “елини”. Полуостров Пелопонес също носи етнонима на Пеласгите.

След завладяването на Балканите от римляните, Македонците, както и Траките, постепенно се ромеизират и се вливат в общата маса на римо-византийското население, което е изтикано от т.н. варвари* и от лошата византийска вътрешна политика в южната част на полуострова, където в близост до морето има по-сигурен живот и препитание. Когато към края на ІV в. (378 г.) на Балканите се появяват и българите, те приемали македонците (и траките) за същинско и еднородно ромейско-елинско население и при настаняването си южно от Дунав постепенно изтласквали ромеите още по на юг.

Остатъците от ромеите през VІ-VІІ в., вече наричани и “византийци”, били притиснати и от Склавите* (Славяни*), които се заселили масово и трайно в средна и южна Елада и в района на Солунско и Сярско. Голяма част от Склавите в Сярско, както и някои от Солунско, били преселени още през VІІ век в М. Азия. Останалите родове Склави, които били основното население на Средна и Южна Елада (дн. Гърция), постепенно се византизирали и елинизирали, през Х в. от н.е. приели името Гърци* (ЕНД*) и изглежда постепенно се слели с остатъците от местното население. Същевременно в северната част на днешна Гърция живеят етнически Българи* – често наричани според топонимията и Македонци /1/*, а приелите исляма и с нарицателното Помаци* – които обаче въобще не могат да се уеднаквяват със Склави* или с Гърци*; многозначителен в това отношение е фактът, че и до ден днешен (2012 г. от н.е.) Гърция, която уж е “демократична държава”, прилага агресивна политика за тяхното гърцизиране, като ги задължава да носят гръцки имена и да се идентифицират като “гърци”, и не им разрешава да говорат на български език;

МАКЕДОНИЯ* – топоним, категорично наложен след хегемонията на античните Македонци (Македони) над околните народи в днешна Гърция (Елада) и Тракия при властта на Филип ІІ Македонски (359-336) и особено след завоеванията на Александър ІІІ Македонски – Искандър* или Велики (336-323). Според днешните разбирания областта Македония обхваща земите на сегашната Република Македония (25 713 кмІ), поне още толкова земи в Северна Гърция (без егейско-беломорската Западна Тракия), както и земите на Албания (Арбана*) и на Черна-Гора* (Зета*). При това от началото на средновековието и до ден днешен в Албания (Арбана*), Македония и Черна Гора живеят българи; и то независимо че според сегашните Македонски власти (2008-2012 г.) в последно време в Македония не живеели българи, а космически зелени човечета…

Името Македония произлиза от епонима Македон (споменат за пръв път от Хезиод в края на VІІ в. пр. Хр.). Македон и брат му Менес живеели в земите на Пиерия и Олимп, и били конеукротители. Според едни, името означава “земя” и е от тракийски корен, а според други, е от старогръцки (елински) и означава “висок, едър”, чрез което елините налагат своята представа за страната като планинска. Сигурно е това, че елините разбирали трудно, или почти, говора им, считали ги за варвари*, а и “македоните” дълго останали настрани от елинския свят…

[“елински свят” е понятие, което по-скоро е свързано с културна принадлежност към една общност, която е многоетнична, включва симити (нпр. Финикийците, които, освен Картаген, владеят остров Тасос и прилежащите земи на Балканите*, също Коринт и т.н.), Траките и пр., а Херодот (ок. 495-425 г. пр. Хр. /Х*/) твърди, че дори съседни помежду си “елински” (йонийски и пр.) племена говорят на неразбираеми един за друг езици. Същвременно Херодот съобщава, че Атиняните – жителите на Атика – са Пеласги, каквито са и Македоните (Х*), а видимо такива са и Пелопонесците; тоест между тези три общности едва ли е имало съществени езикови проблеми.

Някогашната териториално-културна общност начева своето формиране около времето на Херодот (ок. 495-425 г. пр. Хр., вж Грък*) и придобива водеща цивилизационна позиция в Стария свят – от Индия до Италия и Испания (ЮЗ Азия до Ю Европа и СИ Африка), едва “върху гърба” на стопанското и имперското разрастване на Рим след ІІІ-та Пуническа война (149-146 г. пр. Хр.). Времето на Елинизма, чието начало започва със завоеванията на Александър ІІІ Македонски в Азия от 330-331 до 323 г. пр. Хр., е само преходен, макар и важен, момент към създаването на цивилизационния елински и римски свят, осигурил нов активен период за навлизане на азиатските културни и философски достижения в земите на Източното средиземноморие и древна Елада и Рим. Елада пък, освен че е завоевател на Западна Азия в лицето на Александър ІІІ и приемниците му, притежава и условията да приеме азиатските достижения - две страни от един и същ процес на възходящо развитие (вж Диоген Лаерций /ДЛ*/). Трябва да се отбележи и фактът, че след бума на археологията от ХІХ и нач. на ХХ в., която дори и днес не може да се похвали с цялостност (не става въпрос за количеството на разкопките, а за обхванатите от тях културни стъпала и разклонения), в съзнанието на света беше преекспонирано мястото на Елинската цивилизация в модела на развитието на човечеството между вт. пол. на ІІ хдл пр. Хр. и Средновековието - нещо, което по-скоро е в пряка връзка с териториалното разположение на разработваните обекти до Втората световна война (1939-1945) и 60-те години на ХХ в., и мудността на общественото мнение, отколкото с другите определящи фактори (вж Грък*)];

Незначителният брой известни македонски думи свързва този език със Северно-елинските диалекти, с тракийски, илирийски и др. езикови съставки от балканския ареал, което е в пряка връзка с произхода на населението. Едва към V в. п.н.е. разнородната маса в М. започва да се оформя компактно, поради засилване на македонската държава под управлението на Аргеадите (Argeadai), които са илирийци [клон от илирийските племена, потомци на Аргей, напуснали ок. 700 г. п.н.е. обл. Орестида - в басейна на дн. Костурсо езеро - в източната част на масива Пинд, и се преместили на изток от там; успоредно с тях и в същата посока се придвижили и съседите им - македонците. Аргеадите постепенно заемат област почти идентична с описаната от Омир Ематия, като подчиняват Ботиетите и други тракийски племена между р.р. Аксий (Вардар*) и Халиакмон (Бистрица* в дн. С Гърция). Краят на Аргеадите се свързва със смъртта на Александър ІІІ Македонски Велики - Искандър* (336-323) и на преките му наследници - в т.ч. Александър ІV Македонски, синът на българската принцеса Роксана*). След влизането на Македония в състава на Рим (от 148 г. п.н.е.) населението постепенно се претопява, а името  се превръща в топоним и се ползва почти произволно във връзка с промените на административното делене в Римската империята и по-късната й източна част - Византия.

Българите приемат топонима Македония най-късно през V в. сл. Хр., но вече като название на земите, в които живеят, и като традиционен синоним на българското нарицателно “Долната земя охридска*”. Защото името Македония се знае от българите най-късно от времето на престоя на Александър ІІІ Македонски в град Балх* и в Бактрия*, където той живял около 4 години - от 330 до 326 г. пр. Хр. След воюването му срещу българските войски в Персия* и убийството на Бес*, Александър утвърждава властта си в З Азия през 20-те години на ІV в. пр. Хр. именно от Бактрия. При това той се жени за българската “принцеса Роксана”, която е майка на сина му - прекият наследник на властта над световната империя Александър ІV (323-307). След смъртта на Александър ІІІ Македонски (336-323), Роксана* със сина си Александър ІV и свитата им, в която вер. имало множество българи, пристигат от Азия в Македония, където са подкрепяни от Олимпия - майката на Александър ІІІ Македонски и вдовицата на Филип ІІ Македонски (359-336; баща на Александър ІІІ и строител, но не и основател, на Филипополис - дн. Пловдив). Безспорно българите от Балхара* - Бактрия* и от цяла Персия* са участвали активно в борбите за наследството на Александър ІІІ Македонски след 232 г. пр. Хр., чиято жертва стават Роксана* и Александър ІV - убити в Северна Елада през 307 г. пр. Хр., при поредния епизод от политическите схватки за върховната власт в Персийско-Египетско-Елинската империя. Всъщност вероятно е българите да познават името Македонци и Македония - като е било вече достатъчно разпространено, още от VІ-V в. пр. Хр. При походите си в Европа към 519-512 г., Дарий І* (522-486) установява политическата хегемония на Персия* над Тракия и М., преселвайки в Ср. Азия много хора от тези земи и назначавайки в Балканския регион свои управители със съответните свити и военни персийски гарнизони. Тази персийска власт се запазва на Балканите* до промените след Елинско-Персийската война - т.е. след 478 г. пр. Хр.

В т.с. българите само съхраняват познатото им от по-рано име Македония и след трайното си масово заселване през V-VІ в. (преди 488-680 г.) в земите на Византия и в географския район с център Охридското и Битолското поле (вж Долната земя охридска*, Аспар /2/*, Бузан*, Реан*, Кубер*). Заедно с това те променят географския периметър на понятието, като налагат нови граници на областта, обозначавана с името Македония, в симбиоза с поселищата на българското население там. Вер. точно във връзка с етническите особености на региона към началото на ІХ в. Византия създава темата Македония (Makedonia) - спомената за първи път в 802 г. и обхващаща главно Западна Тракия (вж Крум* /802-814/ и Кубер* />665-689...




Гласувай:
2



1. dichodichev1 - История на Българите
25.04.2020 08:00
Византия създава темата Македония (Makedonia) - спомената за първи път в 802 г. и обхващаща главно Западна Тракия (вж Крум* /802-814/ и Кубер* />665-689</), наред с темите Пелопонес (изв. от 805 г. във връзка с бунта на тамошните славяни), Кефалония (включва островите в Йонийско море), Дирахион и Солун (ВДА*, стр. 333). Тези граници на Македония важат до днес, и са възприети от околните етноси [Изглежда съпротивата на днешна Гърция* срещу приемането на името на Р. Македония в международен план е продиктувано най-вече от перспективата, че след това ще й се наложи да признае и съществуването на “македонско /т.е. българско/ малцинство” в северните гръцки територии, което тя отрича след присвояването на тези области през 1913-1924-1947 г. Такава позиция на Гърция обаче противоречи както на провежданата от съвременните цивилизационни центрове, общества и държави демократична практика и правото на хората за самоопределяне, така и на правата на малцинствата в пределите на една държава, при това европейска и член на ЕС и на НАТО. Същевременно действителното състояние на нещата се знае отлично от гръцкото гражданство - и до днес запалянковците по стадионите в Ц. Гърция посрещат с викове “булгарос” отборите и феновете им от северната част на страната];

За силата на българското присъствие в областта Македония след V век, говори факта, че археолозите не са намерили следи от друга култура (славянска, елинска, тракийска и пр.), освен древно-българска, в пластовете до ІХ в. Тогава според историците е крайната дата за сливането на “Куберова” (Охридска*) с Крумова България през завладяната в 809 г. Средецката област* (не че от времето на Аспарух* /668-699/ и Тервел* /699-720/ двете общности не действат в единство и не са свързани през земите на запад от Средецка обраст и региона на Сърбите*, който е част от България), и се установява християнската българска култура през 863-865 г. при Борис І* (852-907). Съответно в археологическите слоеве от времето след средата на ІХ век в Македония, се открива ср.-българска християнска култура.

За състоянието на нещата в България и Македонската област от 1018-1019 г., при Византийско-Българското управление през ХІ и ХІІ век*, еднозначно говорят сведенията от грамотите на Василий ІІ (976-1025), дадени на Българската църква от 1019 до 1025 г. и уреждащи положението в попадналите под управлението на Константинополската корона български земи. При това за времето 1019-1185 г. следва да се говори за единно Византиско-Българско управление, а не за едностранна Византийска власт, или дори за “робство”, както е определян до сега периода - вер. поради недостатъчно задълбочено проучване на фактите и липсата на политически предпоставки в България и у младата българска историография след 1878 г. и Балканските войни от 1912-1913 г., за търсене на историческата обективност за събитията от този етап (вж Византийско-Българско управление през ХІ и ХІІ век*). Още в първата грамота на Василий ІІ, датирана в 1019 г., се очертава периметъра на българо-византийските отношения:

“Много и големи са добрините, с които човеколюбивия Бог е дарил през различните времена нашето царство и които надминават всякакъв брой; най-голямата от всички е, че Ромейската държава се разшири и че Държавата на Българите мина под един ярем [с нея] (вж Улита*, Византийско-българската държава от ХІ и ХІІ век*).

Прочее вследствие на това Ние утвърждаваме Преблагочестивия монах Иоан (Българския патриарх, които вер. е бил родом от Дебър) да бъде Архиепископ на България и да управлява делата, отнасящи се до Архиепископията.

И понеже Той поиска писмено да му се утвърдят клириците и п&#225;риците, задължени да работят за църквите на Неговата епархия, както и на подчинените му Епископи, дадохме му настоящия сигилий на Нашето царство, с което заповядваме:
Самият Архиепископ да има в градовете на своята епархия, т. е. в Охрид, в Преспа, в Мокро и в Кичево 40 клирици и 30 парици. ...” (МА*; вж Улита*).

Териториите и владенията на Българската църква си оставали същите, в това число и подчинената й Киевска църковна структура, включваща и Новгород* (ПВ*).

От цитирания закон на Василий ІІ, останал в сила за Охридската Българска автокефална (независима) архиепископия чак до 1767 г. (ИБД*), се вижда единствено снижаването на Българската църква, която до тогава е равноправна както спрямо Византийския, така и спрямо Римския първосвещеник. Тя е снижена от патриаршия в автокефална архиепископия и най-вер. не се поставя в подчинение на Константинополския патриарх (а от там и на императора, който според източно-православната традиция е църковен патрон, стоящ над патриарха). Всъщност обаче държавен глава на България и на всички български принцове и велможи остава Царицата-майка Мария* (1015/1018-сл. 1030; вж. Мария /2/*) и нейния син – Цар Пресиан ІІ* (1018-1040), който е наричан и Фружин*.

Образувана е административната област (тема) България, включваща българските територии между Дунав (с Никопол*, Видин* и дунавския Белград /2/*) и Тесалия, в т.ч. и влизащия в състава на България от векове Сръбски анклав (вж. Сърбия*). Други промени не настъпват - в т.ч. и преместване на седалището на Българския примас, което е в Охридско* от времето на Борис ІІ* (970-977) и Роман Симеон* (978-997). С този акт на Василий ІІ се финализира общата борба на Константинопол (в лицето на Императора и на Патриарха) и на Папата в Рим, срещу хегемонията на България в Източна Европа.

Реформите, приети от Василий ІІ след 1019 г., приключват един 30-годишен, ясно обособен по своите характеристики, исторически период на българо-византийска конфронтация. Защото сериозните опити за ограничаването на епархията и значимостта на Българската православна църква*, като част от войната срещу мощта на Българската държава, започват още преди царуването на Самуил* (997-1014), и най-вер. около времето на големия погром над византийските войски, водени от Василий ІІ, край Сердика* през 986 г. В следствие на тази не съвсем дипломатическа война, Българските епископии в Чехия (Пражка българска епискипия*) и в Ю Полша (вж Вроцлав*, Краков*) са затворени, съответно, през 993 и 996 г., а българските духовници са прогонени от тамошните земи от свещениците на Римската църква, със знанието и активното съдействие на Константинополската корона и патриаршия.

Явно страха на Византия и Рим от силата на България се катализира след покръстването и ограмотяването на Киевска Рус (~882-1169; вж Улита*) от 988 или 990 г. насетне. Там българските епископи, попове, дяци и псалти не само създават и управляват Руската православна църква с нейните книжовните центрове, манастирите, храмовете и училищата, създаващи бъдещото поколение свещеници от средите на местната аристокрация (ПВ*), но обслужват също и Канцеларията на Княза, т.е. Личната канцелария на Киевския княз Владимир І Святой* (970/80 - 1014), и цялата руска държавна администрация. Този факт едва ли може да се постави под съмнение, при положение, че Владимир І Святой*, който е син на българката Малуша Любечанка* (чийто брат е Добриня*), се жени за “византийската принцеса” Анна /3/* – дъщеря на българския Цар Петър І* (927-969) и сестра на Цар Борис ІІ* (970-977) и на Цар Роман-Симеон* (978-997);
***
Новгородският (от 970 г.) и Киевски княз Владимир І Святой* (970/980-1014) също е формално първият княз извън България, носещ това българско име, и най-вер. е кръстен на Владимир І* (889-893), сина на Борис І* (852-914). Името Владимир* бъдещия Киевски княз едва ли е получил от майка си Малуша Любечанка*, която е свързана с клана Барини* (брат й е Диу-Барин*), а като дъщеря на Мал* е пряко свързана с аристократичните имена на семейството на Волжко-Българския кан Алмъш* (895-925) и на съпругата му Нуша*, която е аристократка от тюркския клан Огузи (ФА*) или Кук-Огузи: “Северни огузи” (ДТ*), чието име звучи близко до това на днешните Гагаузи*. Явно името Владимир му е дадено от неговия баща Святослав І (942-972), или, в отсъствие на баща му, от майката на Святослав І – царската принцеса Олга* (941-969).

Владимир І Святой, които е трети по ред Святославов син и е от втората (последната) негова съпруга, е роден вероятно между 965 и 968 година. Тоест, във времето, когато може би вече било налице Святославовото решение да навлезе в България и да се добере до властта в нея, защото изглежда смятал, че има наследствени права над нея – по линия на някой български велможа, свързан с Киевския управник Самбат* (618-676) или с друг български влиятелен клон на династията Дуло*, а най-вече по линия на майка си Олга* (941-969).
Всъщност Святослав І взел решение да нахлуе в Царство България едва когато това поискала от него Византия, която за целта му дала подкуп от огромна сума в злато и всякакви обещания, и като сключила договор да осигури флота и свои войски, и поела ангажимент за пълна подкрепа на това авантюристично начинание на Киевския княз (вж. Борис /5/*).

Според разпространяваната от руските историографи легенда, Олга* била от Псков*, т.е. от Плъсковъ = Плиска*. Обаче в никакъв случай не може да се приеме еднозначно, че става дума за руския Псков (известен от ? 903 г. /ГЕ*/), който е на северното Чудско езеро, а не за отстоящата от Киев на същото разстояние в южна посока българска Плиска* - изв. от VІІ в., строен вер. през 680 г., ако не е изграден и по-рано – още от Кан Булгар /2/* или някой от велможите му към, или малко след 597 г., когато най-късно се появява в същия район и българското име Варна*. Градът е носел името Плиска* = “трон, престол”, от момента, в който става резиденция на върховния владетел – Кана-Сибиги*, а това вероятно е станало след Тервел* (699-720), за когото се знае, че управлявал от земите някъде около западния край на Дунавската делта, вер. в пределите на оградения с мощни и непрестъпни валове крепостен район Онгъла* - може би в Никулицел* = ? /малък/ Преславец*. В т.с. появата на името Плиска следва да се търси изглежда по времето на Телериг* (768-777) и Кардам* (777-787<?), защото Крум* (787-814), който имал няколко столици (ИБИ*), вече пристъпва към архитектурно обновление на града (ИБИ*). Откриването на “дървения град Плиска” от археолозите през май-юни 2005 г., който предшества “каменния град Плиска”, вер. ще даде по-точен отговор за възрастта на селището, а специалното водохранилище с изходящ от него изкуствено изграден напоителен канал може би ще отнесе създаването на селището-крепост още преди средата на VІ век, когато в района на Долна Мизия трайно и официално се настанили да живеят българите (вж. Булгар /4/*).

Самият Святослав І* е роден с името Борис* през 942 г. – една година след като баща му, Киевският княз Игор (912-945) или Угър-Лъчин* (882-911, 921-944 /ДТ*/), атакува с “10 хиляди кораба” Цариград – т.е. с орда от 150-200 000 човека, а и повече, ако може да се вярва на сведението (Сравнете, че при похода си срещу Цариград през 911 г., Киевският княз Олег* /882-912/ имал 2 000 “кораба” с по 40 човека /РН*, ПВ*/. Тоест 10 000 кораба следва да носят 400 000 човека, но едва ли организирането на поход с толкова хора до М. Азия е било по силите на Киевския княз Игар. Защото дори и при относително кратко 10-12 дневно пътуване до М. Азия, те трябвало да имат поне 400 000 овце или съответно на тях количество храна, и пр. Същевременно цифрата 10 000 означава много, но малки на големина еднодръвки за 2-4 човека, които трудно биха стигнали до Цариград, макар и минавайки близко до брега на Черно море, и биха били лесни за потапяне от големите византийски кораби и техния “гръцки огън”. Вероятно обаче числото 10 000 означава просто “много-много”, без да определя конкретен брой).

След прогонването на Игор от околностите на Константинопол, флотата на Киевчаните била настигната и разгромена от византийските кораби и техния “гръцки огън” в морето. А Игор с корабокрушенците си нямал друг път към Киев, освен пеша през България на Петър І* (927-969), т.е. първо край Ахтопол*, Созопол* и Несебър*, а после през Балкана* и през района край Провадия, Преслав*, Шумен*, Плиска*, Варна*, Никулицел* и пр., да форсира Дунава, да мине край българските крепости в Бесарабия с мощният Белград на Днестър*, след това трябвало да заобикали отдалеч Византийския Херсон, а после да мине покрай Възнесенка* и през праговете на Днепър (където, на път за Киев*, през 972 г. бил убит и Святослав І). Такова преминаване на чужди войски през България, при това езически, а и слабо въоръжени, доколкото русите трудно са плува с тежкото метално оръжие и ризници в опита си да се спасят от горящите или разбити и потъващи кораби, не можело да стане без определени условия, точен договор и взаимни гаранции.

В случаят условията били налагани от България, която от своя страна следяла тази руска авантюра още от момента на потеглянето на флотилията на Игор от Киев. В това няма никакво съмнение, защото Българският цар Петър І* (927-970) бил не само в много добри отношения с Византия, но и близък роднина с управляващия там род Лакапини и с Василиевата династия (867-1057; вж. Самбата*), а самите др.-руски източници съобщават: “В година 6449 (641). Тръгна Игор срещу гърците. И пратиха българите вест на царя [на Византия], че идват русите срещу Цариград: 10 хиляди кораба.” (ПВ*). Сведението косвено потвърждава, че по това време долни Днепър е в ареала на България и всяко преминаване на кораби от Киев към устието на реката се следяло внимателно, а най-вероятно пътуващите съдове трябвало да плащат и данък;

Веднага след завръщането си в Киев*, наричан по това време Самбатис* (Конст. Багр.), Киевският княз Игор започнал подготовката на нов поход съм Константинопол, който предприел в 944 година. За целта този път (? с кои е бил в похода от 941 г.) той взел: “варяги* (датчани и новгородци), руси* (скандинавци /ФА*/), и поляни*, и словени (Илменски склави-славяни, южно от Новгород), и кривичи (в района на север от Любеч*), и тиверци* (Таври и Тавроскити*, в района на Крим), и наел печенеги*, и заложници от тях (печенегите) взел, и тръгнал срещу гърците (византийците) на ладии и на коне, стремейки се да отмъсти за себе си (за разгрома през 941 г.). Чувайки за това, Корсунците (византийците от Херсонес) пратили [вест] при Роман [Лакапин] (919-944) с думите: “Ето идат Русите, без чет са корабите им, покриха морето (край Херсонес) [с] кораби”. Също и българите (през България минавал долен Днепър) изпратили вест, казвайки: “Идат Русите и са наели Печенегите”...” (ПВ*).

Списъкът, като изключим печенегите*, показва съставните и съюзните племена и групи на Киевското княжество към 944 г., който съвсем не е голям. При това варяги*, руси* (скандинавци) и словени (склави от района на Балтика, заселили се в Новгородския регион /ДТ*/) са от Новгород* и близките му земи, те са наемници и не са под властта на Игор. Същевременно ги няма жителите на Дулебия*, Древляните, Северяните (Себери*, Угри*) и пр., и пр., които щом не са в Киевския съюз или феод следва да са в състава на България и Хазария*, а също и на Волжка България*. Единствено Поляните*, под чието име може да се крият Дулебите и Древляните (в района на Любеч*), са население на Киевския феод и регион, като може да се предполага, че и Кривичите били подвластни на Игор. Това е и максималната големина на Киевска Рус в периода 882-970/988 година.

Чак през 965 г. Святослав І* (ок. 964-972, род. 942) взел от Волжка България* под ежегоден наем областта Кърчаг* с градовете Ростов* (в.-бълг. Джир*) и Муром* (др.-бълг. Кан*), а през 970 г. дал малолетния си син Врадимир – бъдещия Владимир І Святой*, на брата на съпругата си Добри&#61448;ня*, за да бъде избран от Новгородците за техен княз (ПВ*, ДТ*). От това следва извода, че едва при Владимир І Святой (978/980-1014), който по наследствено право поставил за княз в Новгородската свободна държава своя син Ярослав (1015-1054), може да се говори за обединяване на Киев и Новгород. Но това станало факт не по-рано от края на 990 г., след покръстването на Киев, когато новите киевски християни отишли да покръстят с меч и огън Новгород*, което станало с реки от кръв, палежи на къщи и стотици убийства (ПВ*).

Впечатление прави фактът, че част от армията била конна, което предполага че походът на Игор бил насочен срещу Херсонес – изключително богат и важен за Византия град и област в района на Крим, от където се доставяло основното количество жизненонеобходимо жито за Столицата на Босфора. Но ако трябвало войската да пристигне в Константинопол на коне, то това можело да стане само през земите на България. За да предприеме такъв поход по Черноморкия бряг и на коне, като при това ладиите често щели да спират по крайбрежието, Игор трябвало да има договор или гаранции, че ще бъде пропуснат. Тук прозират договорните отношения с България (! този път в хрониката не се съобщава, кои българи са предупредили Византия, като може да се предположи, че са и Кримските българи или Половците*; това следва да се свърже и с маджарските нахлувания през 934 и 943 г. в България и през нея във Византия, за чието отблъскване Византия не помогнала на България, както изисквал Българо-Византийския мирен договор).

Във връзка с договора между Игор и Петър І се явяват още две обстоятелства: Олга* вече била съпруга на Киевския княз Игор (Угър Лъчин*) и била родила през 942 г. Святослав І* (Борис /5/*), който бил багренороден престолонаследник за разлика от всичките си по-големи братя – също деца на родения в края на 870 г. или началото на 871 г. Княз на Киев, вече 70-годишен през 941 година.

През 944 г. Игор тръгнал с войската си от Киев на юг и стигнал до към устието “на Дунав”, т.е. навътре в българските земи. Там някъде се срещнал с пратениците на Византийските императори (Роман І Лакапин /919-944/, синовете на Роман /до 945/, както и Константин VІІ Багренородни /913-959/), които били предупредени за похода на Киевчаните. Тоест, този път, при явният и видимо демонстративен отказ на Българския цар Петър І да попречи на чуждата армия да стигне до Константинопол, за разлика от случая с Унгарците през 934 г. и 943 г. Византия променила поведението си и решила да предприеме реални действия (изпратила свои дипломати), а и може би се готвела да изпрати войски срещу нахлуващия враг.

Киевският княз Игор приел условията, които Византийските пратеници предложили, т.е. сключил договор с тях, и се върнал с армията си в Киев, като заповядал на печанегите да грабят “Българиската земя” (прави впечатление, че отново няма знак за християнска принадлежност на тези българи, какъвто често се среща в руската хроника, разграничаваща “българи” не-християни от “гърци” = православни българи, от “българи мохамедани” и от “преславци” - т.е. Преславските българи, управляваните от Преслав българи; друг въпрос е когато в един текст се противопоставят българи на гърци). Тъй като няма сведения печенеги да са нахлували през 944 г. в България, явно става въпрос за български земи в дн. Ю. Русия – между Днепър и Дон, и в Херсон (Крим), чието опустошаване и отслабване било в интерес и на завоевателните цели на Игор, и на Византия; а и България, управлявана от христолюбивия Петър І* (927-969), едва ли би се намесила в защита на българите между Днепър и Дон, които твърде скоро били отхвърлили налаганото след 863-864 г. християнство от Борис І* (852-914) и Симеон І* (893-927) – т.е. при дядото и бащата на Петър І*.

Същевременно именно към това време и Константин VІІ Багренородни (913/945-959, род. 905) говори за Черна България /2/*, която съвпада с областта между реките Сула* и Десна*, и стига на изток от Днепър до селищата-крепости Путивл* и Курск*, и до изворите и горната част на Донец. През зимата на 944-945 г. Киевският княз Игор (Угър-Лъчин*) бил убит точно в Путивл* или в.-бълг. Батавил*, наричан също Користен, Искористен* или Хорисдан*, от чиито жители поискал трикратно големи и непосилни данъци (вж. Угър-Лъчин*, Олга*, Мал*).

Като се има предвид, че при похода през 944 г. подвалстни на Игор били единствено Поляните, включващи вероятно както Дулеби*, така и Древляни*, а може би също и част от Кривичите, то може да се предположи следното развитие на събитията. След като принц Игор бил от 912 до 921 г. княз на Курск*, той прогонил от Киев войводата Олег* (882-922) и си възвърнал града. Още с възкачването си на Киевския трон през 921 г. Игор влязъл в остър конфликт със своя братовчед-мюсюлманин Алмъш*, Кан на град Болгар (895-925), при когото отишъл прокудения скандинавец Олег и започнал да се готви за ответен удар за завладяване на Киев (ФА*, ДТ*). Някъде във времето след 922 г. Алмъш* (895-925), който имал претенции и за Киев*, успял да овладее Курск*, Путивл (Батавил*) и земите на запад от тях до Днепър*, в пространството между реките Десна* и Сула*, прогонвайки Игор на западния бряг на Днепър. Чак през 944 г., когато Волжко-Български кан станал предпазливия, миролюбив и неактивен Мохамед (943-976), Игор, след като прекратил похода си към Византия, изпратил печенегите*, а вероятно заедно с тях и другите наемници – варягите, русите (скандинавци) и словените (Илменските склави), да плячкосат през лятото на 944 г. за своя сметка и да завоюват за него земите между Десна и Сула, с градовете Путивл (Батавил*) и по възможност Курск. Явно най-късно към началото или средата на есента бил сключен някакъв договор между Путивълци и Игор, възоснова на който Киевския княз започнал да иска данък от града и феода, като го поискал цели три пъти в краткия период от два-три месеца (ПВ*). Тогва жителите на Путивл не издържали на натиска и на гаврата, и в периода на първите снегове (ноември-декември 944 г.) направили засада на идващия за поредния данък Игор и го убили (ПВ*, ДТ*), а според едно византийско сведение го зъврързали за две дървета и го разкъсали (вж. Угър-Лъчин*).
Важно е в случая да се отбележи, че Киевският княз Игор насърчил печанегите* за това нахлуване през 944 г. в “Българската земя” (1) едва след като си бил подсигурил договор с Византия и (2) понеже този негов акт не би му навредил на договора с християнска България от 941 г., гаранция по който видимо била женитбата му с Олга* (941-969).

За български произход на Олга говорят и други “улики”. Например пътуването й до Константинопол, датирано през 955 г. (6463 г. от Сътворението на Света), което, особено като жена и в същото време самоуправна владетелка на Киевска Рус (Святослав І бил само на около 13 години), тя можела да предприеме единствено ако се опира на някаква сериозна база, каквато била родството й с българските владетелски среди (Киевското княжество е оградено от три страни с Българии, а на север Новгород* бил независим от Киев*). Нейната “ключница” Малуша Любечанка* е българка, сестра на Добрина*, и дъщеря на Малк Любечанин - т.е. архонта на град Любеч (Мал* е тюркска титла, със значение “вожд, архонт”. През същия период - първата пол. на ІХ в., Мал е наричан и архонта на Искорестен*, което показва, че руснаците* са възприели в речника си тази тюркска титла. Явно това тюркско влияние следва да се свърже с околните хазари, печенеги, маджари, торки и пр., а с думата са назовавани не-варяжки и не-руско-славянски князе, които се явяват чужденци спрямо Киевската руско-славянска общност).

Олга ярко се различава, вкл. и по управленчески маниер, и от руснаците* и от русите* (варяги*, скандинавци). Тя живеела отделно от съпруга си Игор в основания от нея Виш/е/град* (Въiшгород), а името й Ольга, от Ол- (Оль-) – производно от др.-бълг. Олгу*: “велик/а”, е много близко и с Олта* (и Алта*), което е свързано с етнонима Оногундури* или Оногондури* - българския клан на Авитохол* и Аспарух* (не е изключен и паралел с името на княз Олег Вещий /879-912/, възоснова на това, че и той не е от рода на Рюрик /? 862-879/, считан за основател на руския управляващ род по варяжка линия). В т.с. покръстването на Олга от Константин VІІ Багренородни (р. 905-959), който я възприел като близък по култура човек и й предложил дори брак!, следва да се възприеме като възвръщане към християнството и пречистване, след като й се наложило да се омъжи за езичника Игор (има и още една версия: че тя е била от езически български род, но достатъчно висок в йерархията и вече частично християнизиран). Ако съдим по поканата за брак, то Олга по това време трябва да е била 30 > 40 годишна (Константин VІІ Багренородни /913-959/ е роден през 905 г. и през 955 г. е на 50 години). Това значи, че Олга е родена между 915 и 925 г. Тогава през 941 г., когато се жени за Игор, е била между 26 и 16 годишна.

Друг косвен знак е името Владимир*, което било дадено на сина на Святослав І. При положението на Малуша* - служителка на Олга, която вер. била заложничка по мирния договор между баща си - архонта на Любеч, и Киевския княз Игор, и като такава може и да не е била законна съпруга на Святослав І, то тя едва ли имала думата при кръщаването на сина си (руските князе са многоженци и едва ли положението й на заложница е било пречка за сключването на брак). При всички случаи обаче наричането на сина й с името Владимир* било до голяма степен и в правата, и дело на самата Олга* (вж Владимир І Святой*, Добрина*, Владимир І*).

От това пък може да се свърже Олга с Владимир І* (889-893; син на Борис І* /852-914/), който в Плиска* (Плъсковъ = Псков*) царувал и живял после до края на живота си. След опита да застане срещу баща си и интересите на България, и да подчини независимата Българска християнска църква на Папата през 893 г., Владимир І* бил не само отстранен от царския престол и жестоко лично наказан (ослепен), но със сигурност бил и отлъчен от църквата – и то с цялото си семейство (както наказвал Борис І* всичките си врагове, и затова не можел да направи изключение за сина си).

При това положение през 941 г. и за богобоязливия Български цар Петър І* (927-970), ревностно следящ за стриктното спазване на наложеното религиозно наказание спрямо чичо си Владимир І* и семейството му, и за езичника Игор, нямало по-добра кандидатура от тази на принцесата Олга* – царската дъщеря на низвергнатия с потомството си от лоното на църквата Храсате* (Владимир І), която чрез брака си с нехристиянския Княз на Киев, да стане гарант за мирния договор между двамата владетели [Олга* е епитет, от др.-бълг. Олгу*: “велик, велика; върховен господар, царски принц, царска принцеса”, а истинското име на принцесата не е известно; знае се обаче, че при покръстването си през 955 или 957 г. в Цариград тя била приела християнското име Елена (РН*, стр. 34-35), както се казвала майката на кръстникът й – Византийския император Константин VІІ Багренородни (905-959), и това може да съвпада с рожденното име на Олга; не е известно и моташеското й име, ако е приела такова преди смъртта си в 969 г.].

Не трябва да се подценява и желанието на Петър І* (927-969) през 941 г. да възвърне исконния български Киевски анклав под властта на Преслав (Киев* е издигнат като мощна крепост на селището Аскал* през 619-622 г. от Самбат*, по нареждане на брат му – Кана Сибиги Кубрат* /605-665/). И след управлениетона на Петър І ареалът Дулебия* продължавал да бъде част от България (срв. че Святополк І Окаяний /1015, 1017-1019/ загинал през 1019 г. в Пустинята между Полша и България*, която е при Бискидите), а пък Полша щяла да се създаде като политически субект - княжество, чак през 960 година.

Градът-крепост Киев* - апанажа на Самбат* (>620-658<), отпада (може би) от България едва през 882 г. Вероятно една от причините за това е, че част от тамошните българи и васалните племена не пожелали да приемат наложеното след 863-865 г. от Борис І Михаил* (852-914) християнство в пределите на Българската империя. През 894-896 г. Симеон І* (893-927), който воюва в тази посока с нахлулите от Хазария* маджари*, не успява или не иска да освободи Киев от Олег* (882-912) и да присъедини града и анклава му отново към страната.

Всъщност Симеон І няма причина да завладява Киев, защото Олег* е служител на Източно-Българския кан Джилки* (855-882) и на неговия син-наследник Бат Угър Мумин* (882-895, умр. 922), който бил изместен от брат си Алмъш* (882/895-925). В същото време, макар и формално разделена на Източна и Западна, по подобиена другите империи през античността и през феодализма (срв. Франкско-Германската империя), държавата България поне до 906-922 г. съществувала като единна страна, под управлението на Върховния владетел-император Борис І* (852-914). При това Олег* бил на длъжност Войвода на Киев* (Самбатис*), а деюре Княз на града и областта бил Угър или Угър-Лъчин* (882-911, 921-944, род. 970/971), наричан в др.-руските източници и в руската историография Игор (912-945). Поради всичко това Симеон І нямал причини да гони Олег от Киев (Самбатис). Още повече, че изглежда Киевския войвода изпълнил през 894 и 895 г. нарежданията на Симеон І и не допуснал преминаване през Киевските земи и завръщане на Арбат* и неговите маджари (угри*) на изток към угърския район на р. Донец, р. Десна, р. Сулу*, Путивл* и Чернигов* (вж. Олег*, Угър-Лъчин*, Арбат*, Алмъш*, Олга*).
През 941 г. Петър І едва ли е смятал Киев за завладян от самозванците варяги, още повече, че населението на Киевския район традиционно било считано за българско и за принадлежащо към българската императорска (царска) корона. Силно религиозен, Петър І не приемал войната за разумно решение на проблемите [българите, във връзка с особеностите на религията си (вж Заратустра*), традиционно предпочитат мира (вж Крум*, Омуртаг* и пр.) и договора (= Митра*)]. Затова предпочел да укрепи Българската върховна власт над Киев чрез един династичен брак, който по същество бил договор за подчинение.

Не е изключена възможността Олга да е внучка на Владимир І* - Храсате. Той, макар ослепен и низвергнат през 893 г., продължавал да живее в Плиска, още повече, че Борис І* преместил столицата в Преслав и оставил детронирания си син встрани от епицентъра на събития. Според български източници Владимир умрал четири години след възкачването си, т.е. през 893 г. Западните сведения отбелязват обаче единствено ослепяването му (КК*). Това говори, че споменаването на смъртта му във ! вече християнските български хроники, което станало едва след отстраняването на Владимир, може да е само символично и фиксиращо низвергването му от лоното на христовата църква и от обществото, тоест духовната му смърт. Съвсем не е случайно, че навсякъде в изворите след 893 г. името му е заменено с Храсате* или Хръсате (само в чуждо сведение, което от 870 г. се намира в Рим, името му е запазено като “Пресиан канпсис”). Да не забравяме, че при това първите домашни хроникални данни за Владимир, установили традицията на формата, с която той да бъде споменаван, се пишели по поръчка и под личния контрол на Борис І* (852-907), Симеон І* (893-927) и Петър І* (927-969), чиято главна задача била утвърждаването на строгия християнски канон и на българската форма на християнството в земите на Източна Европа, на самостоятелността на Българската православна църква и заклеймяването на противниците на тези цели.

Интересно е съотношението във възрастта на Игор и Олга. Според руската историографска версия Игор е роден през 877-79 г. и през 941 г. бил на 62-64 години (всъщност Угър-Лъчин* е роден в края на 870 или началото на 871 г., а през 941 г. е 70-годишен). А Олга, без значение дали е останала вдовица или стара мома, която поради положението на низвергнатия завинаги от лоното на христовата църква свой баща не можела да се омъжи за християнин, през 941 г. била най-вер. под 30-годишна – между 29 и 20 годишна. Тоест, може да се предположи, че е родена след 911 г., между 912 г. и 921 година.

Това отговаря на възрастта на баща й Владимир І* Храсате. Той е роден след 853 г. (защото баща му Борис І се възкачил на престола относително млад през 852 г. – ок. 33-31 годишен), и преди март 863 г., като се знае, че през 864 г. вече бил престолонаследник. Като се отчете, че при пленничеството си при разбунтувалите се сърби към 869 г. и явяването му на Вселенския събор на 4 март 870 г. следва да е бил между 12 и 16 годишен, излиза че е роден в периода 953-957 г., като през 912 г. бил под 58 и до 55 години, а през 921 – под 67 и до 64 годишен, т.е. бил в полово активна възраст. Ако предположим, че Олга е негова внучка, то децата на Владимир, дъщеря на някое от които следва да е Олга, към 915 г. може да са били в широките граници от 44 годишни до невръстни, но от една и съща майка би трябвало да са само по-големите, а следващите от друга съпруга или съпруги на Владимир.

При така изведения произход на Олга, нейният син Святослав І, макар и езичник, имал всички права върху българския престол, въпреки че короната на България е християнска. А това прави по-ясно значението на думите на Святослав І към майка си: “искам да живея в Преславец* на Дунава - нали там е средата на моята земя” (ПВ*, РН*, и пр.). По-конкретна става и причината, поради която толкова бързо и безконфликтно се обединяват за битка срещу византийците през 971 г. българите-християни и езичника Святослав. Прави по-разбираемо и поведението на Владимир І Святой*, сина на Святослав І*, който приема християнството от България и се жени за Анна /3/*, дъщерята на Петър І* (927-969);

За това, че древно-руснаците през ХІІ век (ПВ*) определяли произхода си от българите и на династията си от Българския цар Борис І Михаил (852-914), а въобще не от варягите и варяжката аристокрация, вж. тук статията за Каспийско море*;
***
Всред настъпилата феодална раздробеност на България през ХІV в. и сложната обстановка на Балканите към средата на века (след координиране на обща сръбско-българска политика към Византия и целия Балкански регион през 1342 г. между Сръбската кралица Елена* и брат й – Българският велик цар-император Иоан Александър*), Македония за кратко формално попада в сферата на Сръбската корона. Но фактически тя остава под управлението на Елена* - сестра на Цар-император Иоан Александър* (1331-1371), Сръбска кралица от 1332 и Царица (младша царица) от 1346, Царица-майка от 1355 и резидирала в Сяр*, починала през ноември 1376 г. (самата Сърбия* съществува много кратко като самостоятелна корона и държава - от към 1190-96 до 1376 г., т.е. около 180 години).

За силното българско влияние в Сърбия по това време, говори освен състава на личния двор на Елена и приемането чрез Българския патриарх на Великден в 1346 г. на титлата Цар* от нея и съпруга й – Сръбския крал от български произход Стефан ІV Душан (1331-1355), така и пристигането на много от членовете на семейството й в Сърбия – нейните и на Бългългарския цар брат Драгушин* (? Драгота*, *Драготин), сестра им Теодора и майка им Петрица, назначаването на българин за Патриарх на Сърбия и пр., и пр. Другият брат на Елена и на Цар Иоан Александър – Йоан Комнин Асен* (1331-1363<), бил самостоятелен владетел на Арбана* (Албания) и Епир с Валона, Канина и остров Корфу.
Същевременно нито българските феодали в Македония, които са наследствени, нито българското население са били прогонени и заменени от сърби през този период, нито пък са били сърбизирани; вж Елена*, Константин*;

За етническата обстановка в М. през ХІV-ХVІ в., а и до ХVІІІ в., говори поменика за дарителите на Зографския манастир, воден от 1527 до 1728 г. Там, под категоричното определение “Блъгарска землiа”, са описани дарителите от югозападните български области Средец*, Знеполе (Брезнишко и Трънско), град Пирот: мястото Висок (източната пиротска покрайнина до Стара Планина* - б. МА*), Пловдивско поле (град Пловдив, място Пещера, град Пазарджик, с. Перущица, Кричим, монастир Св. Врачи, Кара дере, Райково /дн. Смолян/, Чокманово, Станимака /дн. Асеновград/), Разлог (с. Банско, монастир Св. Теодор на Търлиз, с. Ощава, град Неврокоп, Косоврасти долно, с. Белица), Пелагония (“Пефлагония”): град Битола - Маливища, Гръляни, Монастир Кованец, мон. Орле, Долна Преспа,
Монастир Свети Илия, монастир Бигор, град Щип, Село Новолод Щип, монастир Полошки, монастир Продром, Монастир Дихово, с. Ресен, монастир Трескавец, монастир Зързей, монастир Бошава, мон. Градище, мон. Стрежево, град Кичава (Кючево - б. МА*), град Енидже-Пазар, Серменин, Хума, с. Въдрища, с. Гвоздово, Хайватово, с. Кракопеци, Тиквеш, град Прилеп, Велес, Струмица, Радовищ, с. Дедино, с. Чичево, Оризаре, с. Росоман, с. Грънчища, Криволок, Златаре, мон. Янко/вецки/, Скопие, Гомендже, Струга, Връбани, Дебре (Дебър), Мон. Лесново, Костур, Бер, Криварека, с. Магарево, Пожарско, Полянин (Дойран - б. МА*), Кукуш.” (МА*, с. 103-115).

Няма логика и възможност българите, които са населявали Македония от 1527 до 1728 г., да са изчезнали през втората половина на ХVІІІ и ХІХ век, за да се появи на местото им някаква “Македонска нация”, която при това се самоопределя като българска и през периода 1878-1918 година, и до 1940 г., и през 1940-1944 година; вж също Загоре*, Сърбия*;

В следващите векове – от към края на ХІV до ХІХ, съдбата на М., макар и по-рано попаднала под властта на османците, е като тази в другите български области (вж. Константин*, Османска династия*), което закономерно стига до Възраждането и новия етап в борбата за независимост на България. След 1878 г. тя е оставена в пределите на Османо-турската империя главно заради икономико-политическите противоречия между Зап. Европа и Русия (вж І* и ІІ*), охотата на Сърбия* (острие на интересите на Русия или Австро-Унгария - според обстоятелствата в района, от които търси защита за агресивната си политика) и претенциите на Гърция (самовъзприемаща се като наследник на Византия, но претендираща за позиции от преди 15-18 века, а дори и от времето на Троянската война /ХІІІ-ХІІ в. пр. Хр./, когато още не е имало елини /Х*, ТУК*/, вж Грък*).

След Балканските войни от 1912-1913 г. Македония смени османо-турската със сръбска окупация и робство, от които формално политически се освободи едва на 15 февруари 1992 г., за да тръгне през втората половина на 90-години на ХХ в., най-сетне и за първи път от 600 години, несигурно и предпазливо по пътя на свободата.

Т.н. “Македонски въпрос” е в пряка връзка и зависимост с “Източния въпрос” (вж ИВ*). Леон Ламуш /Lamouche, Leon/ (1860-1845), специалист по Балканистика, а след 1898-1899 г. конкретно по културата и историята на Македония, в труда си “La Question des minorites” (1931) характеризира положението по следния начин:

“И най-убедените защитници на договорите от 1919 г. (слагащи край на Първата световна война) са все пак принудени да признаят днес, че тези документи не са разрешили всички въпроси и че най-вече в Централна и Източна Европа са възникнали нови трудности, а старите са се усложнили още повече. Между тези проблеми Македонският въпрос, който създаде тревоги на Европа в продължение на повече от четиридесет години (т.е. от 1878 г., когато е освободена само част от България, без Македония) по времето, когато бе поставен в Османската империя, е запазил след края на Световната война (1914-1918) цялата си острота, защото в 1919 г.
Великите сили, които се разпореждаха с мира, не го разбраха и не се опитаха да го разрешат.

Може да се повтаря, че Македонският въпрос не съществува вече, след като Ньойският договор (27, ХІ, 1919), който потвърди Букурещкия [договор] (10, VІІІ, 1913), предаде почти цяла Македония на Югославия и Гърция. Една несправедливост, дори потвърдена от няколко договора, не престава да бъде несправедливост и никой въпрос не може да бъде разрешен против волята на заинтересованите. (...)

Македонският въпрос си остава и дори приема особена сериозност, първо, защото се поставя в центъра на един опасен район, между неспокойни народи, в точка, където се кръстосват многобройни амбиции и интриги, а също така, защото засяга едно енергично, интелигентно, често пъти невъздържано население, по стара традиция свикнало с борбата и прибягващо към използването на терористични средства поради невъзможността, в която е поставено, да използва легални и мирни пътища.

Същността на въпроса се състои в следното: още в първите години на ХІХ в. македонските славяни (т.е. българи) са взели активно участие заедно със славяните (т.е. българите) от Тракия и Дунавска (Северна) България в борбата срещу гръцката духовна хегемония, борба, с която е започнала и еманципацията на Българската нация, и заедно с тях те са възтаржествували с изграждането на Екзархията [Българска] през 1870 г. На Цариградската конференция през 1876 и по Сан-Стефанския договор от 1878 г. те получиха обещания за автономия, после за независимост при същите условия като тези на сънародниците им от Източна България, но Берлинският договор (1, VІІ, 1878) ги върна отново под прякото владичество на Турция, докато в същото време този договор предостави на Австрия задачата да окупира и управлява Босна и Херцоговина.

Сърбите, виждайки, че тази мярка (Австрия в Босна и Херцоговина) отнема всякаква надежда за експанзия на запад, насочиха своите амбиции на юг, към Македония, от която дотогава не се бяха много интересували. Те бяха насочени в това отношение от Австрия, ползваща се с голямо влияние в Сърбия на Милан Обренович и страхуваща се от разширяването на България, за която (!) се смятало, че ще попадне под руско влияние.

Попаднали отново под османко иго, македонците започнали да емигрират в свободна България, а онези, които останали в страната, започнали борба срещу турската власт, борба, която продължи чак до революцията [на младотурците в Османската държава] от 1908 г., и бе подхваната наново, когато се разсеяха илюзиите, породени от идването на младотурците на власт.

Балканската война през 1912 г. бе подготвена и водена от България с единствената цел да освободи Македония било като й предостави независимо съществуване, което би било единственият начин за разрешение на този проблем, било като я присъедини към страната, където живеели свободните братя на македонците – към България.

Българските министри, подписвайки договорът за съюз със Сърбия през 1912 г., бяха взели предохранителни мерки в това отношение чрез тайното споразумение от 29 февруари, но щом Турция бе победена, сърбите отказаха да спазят споразумението и се съюзиха с гърците срещу българите. Това предизвика и Втората балканска война, в която българите, проявили неразумността да нападнат първи, се озоваха сами срещу четири противника и бяха принудени да подпишат съсипващия Букурещки договор (1913), който им отне най-голямата част от плодовете на техните победи и в частност им остави само малък къс от тази Македония, заради която техните войници (от България и Македония) се бяха били и умирали.

Надеждата да си възвърната тази земя, свещена за всеки българин (от свободна България и поробена Македония), бе главната причина да се започне война през 1915 г. против Антантата, макар че огромното мнозинство от нацията не я желаеше и дори се противопоставяше. Но предложенията на Западните сили бяха неясни, с уговорки, а Централните сили, които воюваха срещу Сърбия, без никакви скрупули дадоха обещания за сметка на своите противници.” (БИЕ*); вж І. Защо и как*, ІІ. Древността на днешната цивилизация*;

Според Леон Ламуш, който през 1904 г. участва в мисия за преустройството на турската жандармерия в Македония, населението на Беломорската и континенталната области е 2 250 000 души, като 1 030 000 са българи християни, 140 000 са българомохамедани (помаци), 500 000 турци, 225 000 гърци (от които 14 000 мюсюлмани), 125 000 албанци (116 000 мюсюлмани и 9 000 християни), следвани от македоно-румънци (власи или цинцари), евреи и цигани.

Белгийският икономист, учен и общественик Лавеле (Laveleye, Emile de), иронизирайки през 1886 г. гръцкия професор от Атина кир Сариполос (който изнесъл в европейския научен печат, че в Македония имало 500 000 гърци, 120 000 славяни /!?/, 100 000 турци и 40 000 евреи), се основава върху османските списъци, според които в Македония живеят 1 863 382 души, като 1 251 385 са славяни (т.е. българи), 463 839 са мохамедани (част от които са славяни т.е. българи-помаци), и едва 57 480 са гърци. Лавеле се спира и върху съобщение в Хърватския вестник “Слобода” – “който съвсем не е настроен враждебно към сърбите, тъй като хърватите са от една раса със сърбите”, където били публикувани сведенията на Германския учен географ Ритер, че в Македония живеят: 1 124 288 българи, 360 626 мюсюлмани – “турци и помаци*, последните са българи”, 422 357 сърби, албанци и власи, 59 833 гърци (БИЕ*).
Силен натиск за “Македонизирането” - т.е. за дебългаризирането на българите в Македония, която от 1913 г., с помощта на Русия, остава в състава на Сърбия, а по-късно на Сръбско-Хърватското-Словенското кралство и на Р. Югославия (1945-1999), оказват средите, изповядващи и налагащи сръбския пан-национализъм. След 1944 г. този сръбски национализъм се съчета със сталинско-коминтерновската доктрина за претопяване на народите в един общ конгломерат от безродственици, който по-ледно да бъде манипулиран [точно при Йосиф Сталин – гаулайтера на СССР, Волжките българи* и Кримско-Украинските българи станаха “татари”, а пък Половците*, наричани и Кумани*, определяни още от първия крупен съвременен руски историк Н. В. Татишчев (1686-1750) като “българи”, станаха “Кыпчаки” и “тюрки”, и пр.]. Стигна се до такива абсурди като извеждането на съвременната “македонска нация” от древните Македонци и Александър ІІІ Македонски (336-323 г. пр. Хр.; при това по териториална характеристика рода на Филип и Александър Македонски е от Албания). Може би най-сериозни вреди бяха нанесени върху езика, който, само с цел да се разграничи и отдалечи от българския, беше умишлено сърбизиран и профаниран (при това с мощта и възможностите на цялата Македонска “държавна” администрация и силови структури и на Югославска държавна машина), като и т.н. “македонска азбука” бе изкуствено създадена по височайша поръчка на Сърбия* от богато платени учени-демагози, и сближена до сръбската.

Щастливо обстоятелство е, че независимостта на Македония дойде през 90-те години на ХХ век успоредно с разпадането на комунистическата система, със смяната на заложения в края на ХІХ и нач. на ХХ в. курс в развитието на капитализма и заменянето му с по-градивен и либерален, и в момент на обединяване на Европа. Това гарантира икономическия напредък на всяка от европейските страни, която върви по пътя на либералната демокрация и постепенното премахване на вътрешните граници между държавите. Обаче въпреки сегашната благоприятна европейска конюнгтура Македония, която от края на ХІV в. до 90-те години на ХХ век е постоянно под чужд конторол – първо под османско иго (от кр. на ХІV в. до 1912 г., но в неразделната общност на цялата българска нация, ползваща се с относителна автономия като отделен и мощен стопански и етнически субект в империята, управлявана от Осменската династия*), а после от 1912 г. до 1915 г., през 1919-1940 г., и в 1944-1992 г. под сръбско робство, изглежда ще трябва да измине доста труден и може би продължителен път до пречистването си от натрупаните негативи, особено наследените от агресивното сръбско национал-политическо, полицейско и комунистическо “управление”, и до самоосъзнаването си като неразривна част от западно-българския етно-национален ствол, простиращ се от Адриатика до Унгария, Транилвания и Украина; вж Средновековна България*, Черна България*, Кара-Булгар*, Кубер*, Кирил и Методий*, Борис І*, Самуил*, Улита*, Българите в ХVІ и ХV век в Европа*, Възраждане*, Борис ІІІ* и пр.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101387
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031