Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.05.2020 17:37 - Половците в XI и XII век и поне до 1241 година (4)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 144 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 10.05.2020 18:16


 ...; Урусите са Саклани*, живеещи по река Рос* или Рус* (Урус*) на юг от Киев* и те нямат нищо общо с т.н. “руснаци“ или “славяни“), Кчия, Арсланапа, Китанопа, Кумана*, Асупа* (вер. Асъпа = Аспа* ~ Аспар* ~ Аспарух*, срв. Аепа*), Куртка* (срв. Курт*), Ченегрепа (срв. Чета*), Сурбара (вж. Сур*).

За местото на битката, където Половците събрали силите си срещу агресорите, говори текста, че руските войски слезли при праговете на Днепър (първия праг от Киев на юг, вж. Борис /5/*), и след това пехотинците “ходили... 4 дни, и дошли до Сутень”.

В Ипатевската летопис походът на руските войски е проследен много по-подробно: “И тръгнали на поход във втория неделен ден на Великите пости (преди Великден*, като постите са 7 седмици = 49 дни), а в петък [през третата седмица на Великите пости] били на [река] Сула*. В събота стигнали Харола, и тук изоставили шейните (т.е. ? до тук имало все още сняг). В неделя тръгнали... и стигнали [през четвъртата седмица от Великите пости] до [река] Псел*,... /после/ до Голтва (приток на Псел*)... и от там тръгнали към Варскла (Варскала*, рус. Ворскла, ляв приток на Днепър, на която е Половската столица Полтава*, бълг. Балтавар*)... И от там преминали [на изток и юг] много реки през (до) шестата седмица на поста (като заобиколили внимателно големите и силни половски военно-стражеви отряди и градове-крепости Путивл*, Полтава* и Харка* – днес Харков*, или претърпели при тях военни неуспехи, които умишлено са пропуснати в руската хроника – срв., че при прехода от Варскала* до Дон, който е към 400-450 км и съвсем не е толкова голям, се “губят” поне три седмици, тоест 21 дни, вместо от 9-10 до 15 дни при средна скорост от 30-40 до 50 км на ден; срв. името на река Варскла, което е от бълг. Вар*, Вара, Хвар*, Хвара, срв. бълг. река Вардар* ~ Вардара* и пр.).

И стигнали близо до Дон (Донец*) във вторник [на седмата седмица от началото на поста]... и тръгнали срещу град Шарукан* ...и в неделя (т.е. на Великден*, 19 май!) излезли гражданите от града (Шарукан*) към княза руски (Киевски) с поклон, и изнесли риба (вж. Чига*, Ксистон*) и вино... (явно бил припомнен и препотвърден съществуващият мирен договор) …в сряда, тръгнали срещу Сугров и го подпалили... а в четвъртък стигнали Дон (Донец*); в петък... 24 май, Половците построили полковете си и тръгнали в бой...”.

Разнородния състав от етноси, включван понякога в общото название Половци, е фиксиран в описанието на победата: “и взели тогава и говеда, и овце, и коне, и камили, и шатри с плячката и със слугите, и пленили Половци, и Торки (Угри*, от Торчев/ск) с шатрите”, като главния противник – Половците, които живеят в градове, са разграничени от васалните им Торки (Угри*) – номади;

Тази война слага начало на продължителна конфронтация между Половците и Киевските князе, вероятно инспирирана от Император Алексий І Комнин (1081-1118), като при това тогава българските земи на юг от Дунав са под управлението на общия византо-български Константинополски трон. През 1106 (1114) г. “Половците воювали около Зареческ”, но Святополк изпратил срещу тях “Ян и Иван Захаричи... и ги прогонили и пленниците им отнели”.

През 1107 (1115) г., през май, Боняк воювал с киевчаните и завладял коне от Переяславл. По-късно Боняк, старият кан Шарукан* и много други князе (канове) се събрали около Лубан (срв. бълг. Лоб*). Киевските князе Святополк, Владимир, Олег, Святослав, Мстислав, Вячеслав и Ярополк се отправили с войските си към Лубян. На 12 август Русите преминали през р. Сула* (т.е. влезли в земите на юг от река Сула*) и успели да изненадат и да победят Половците. Бил убит кан Тез* (рус. Теза) – брат на кан Боняк, и пленени кан Сугра и брат му.

В същата година, през януари (годината завършва до края на февруари и ден преди 1 март) киевските князе Владимир, Давид и Олег “отишли... при Аепа* ( = Аспа Асеневич*) и при другия Аепа ( = Аспа Гиргеневич*), и сътворили мир. И взел Владимир (Владимир ІІ Мономах, Велик киевски княз 1113-1125) за [сина си] Юрий (Долгоруки = Георги Дългоруки) Аепината дъщеря, Асеневата внучка (вж. Асен /2/*, Асеневичева*), а Олег взел за сина си Аепината дъщеря, Гиргенева внучка, [което станало в] месец януари, в 12-я ден” (ПВ*); вж Асеневичева*;

През 1116 г. Владимир ІІ Мономах и Давид изпратили синовете си Ярополк и Всеволод на река Дон*, където те превзели три града – Сугров*, Шарукан* и Балин* (Суздал). Съпътстващите събития са, че “тогава Ярополк си взел жена много красива – пленена дъщеря на Яски княз” (Аси, Яси = Осетинци*, но също и жителите на Яш и Кишинев*, т.е. на Западен Кишан* или Кара-Кишан*); през същата година Леон (Лъв Диоген, от династия Дука /1059-1078/) – царевич и зет на Владимир, воювал с Алексей І Комнин по Дунава “и му се предали няколко Дунавски градове”, преди да бъде убит с измама от “двама сарацини” в Дръстър* (т.е. Дръстър = Силистра* – е бил един от завзетите градове по Дунав). А Владимир изпратил Владислав Войтишич (вж. Воейко*), който поставил управители на тези дунавски градове (в т.ч. Дръстър). Тогава и “Вячислав отишъл на [река] Дунав с Фома Ратиборич (Тома Ратиборич), и пристигайки до Дръстър, не успели в нищо, се върнали обратно”.

През 1117 г. Владимир оженил сина си Андрей за внучката на Тугоркан*. Интересно е съобщението, че “Половците отишли при Българите (най-вер. в Дунавска България*), и им изпратил Княза български питие с отрова, и, изпивайки го, Аепа* (Аспа*) и другите половски князе, всички, умрели” (ПВ*). Това съобщение са́мо огласява един факт, без да го коментира, но е ясно, че някои сили в района не са имали полза от обединени действия на България и Половците в този момент (1117 г.) – поне нито в Киевската държава, за която най-голяма заплаха била българската хегемония в Източна Европа, нито в Константинопол.

Знаем обаче, че конкретни противници на създаването на общ фронт срещу управляващата във Византия след 1018-1019 г. българо-византийска аристокрация били преди всичко представителите на Алусианово-Комниновия клан. Вероятно “Княза български”, при когото отишли “Аспа и другите половски князе”, за да координират действията си по изпълнението на някакъв подготвян план, бил явен или таен представител именно на този клан, или поне изпълнил преданно своите задължения спрямо императора и властващата българо-византийска група, към която лично принадлежал Алексий І Комнин (1081-1118). А тя, в плоскостта на правомощията върху българската царска корона, представлявала Ароново-Самуиловата линия, която била вторична спрямо идващата пряко от Борис І* (852-914), Симеон І* (893-927), Петър І* (927-970), Борис ІІ* (970-977) и децата им (за положението по това време и действията на Алексий І Комнин вж. тук по-горе);

Съобщава се, че при една военна кампания Половците (тоест войските им) били отблъснати от Мстислав І (1125-1132) “зад [реките] Дон*, Волга* и (!) Яик (Урал)...”, което е доста пресилено (освен ако не се отнася за някое победоносно сражение над местните хазаро-угро-тюрки или да е по-късна добавка), а в 1127 “княжеството им [на Половците]” (т.е. ! държавата им) е присъединено към Киев*, като “Половското княжество през цялото време запазило своята обособеност и враждебност” (РН*); тук "запазило своята обособеност" говори конкретно, че в случая е сключен някакъв Договор* между Половците и Киевските аристократи.  

Най-късно в 1132 г. Половците възвърнали самостоятелността си. С тяхна помощ през 1149 г. Киевският престол бил завзет от Юрий І Долгоруки (син на Владимир ІІ Мономах, род. 1090, Княз на Ростов, от 1125 г. Княз и на Суздал, в 1132 става първият княз на вече независимото от Киев Суздалско княжество, Велик княз: 1149-1150, повторно в 1150 г. и  през 1155 -1157 г., строител на Москва* във или край селището-крепост КУЧКОВО*, присъединил земи по Волга* и подчинил васално Волжска България* или нейна част - м/би по линия на брака си през 1107 г. с дъщеря на Половския кан Аспа Асеневич* /рус. Осеневич/).

В 1155 г. Изяслав ІІІ (1155) с подкрепата на Половците и на Глеб (син на Юрий І Долгоруки; вж. Аспа Асеневич*) завладява града и крепостта Киев*.

На 23, ІV, 1185 г., при управлението на Владимирския княз Всеволод ІІІ (син на Юрий І Долгоруки), Новгород-Северския княз Игор Святославич с брат си и със своя син Владимир нападнали П., но в тридневно сражение войските им били напълно унищожени, а князете пленени (“Слово о полку Игореве”).

Игор избягал от половски плен през 1186 г., а сина му Владимир бил пуснат след като се оженил за дъщерята на Половския кан Кончак*; същевременно Юрий ІІ (1212-1216, 1218-1238) – внук на Асеневичева*, продължил политиката на дядо си Юрий І Долгоруки и присъединил Волжко-български* земи в близост до Волга и на север от Ока* с крепостното селище Ошел*, където в 1221 г. застроил като предмостие крепостта Нижни Новгород* (дн. град Горки) – на изток от устието на Ока*, край земите на Мордвите (Мордвините).

В 1223 г. Половският кан Котян* органзира Половско-Киевския отпор срещу Монголо-татарското нашествие, като изисква от Княза на Киев Мстислав Романович и от братовчед му Мстислав Мстиславич-Храбри (зет на Котян*) обединяване на двете войски. Освен силите на П. и на двамата князе, в обединената армия участвали с войските си още: Данил Романович – Княз на Галич* (вж Галичко-Владимирското кралство*, Виола*) и зет на Мстислав Храбри, Князът на Чернигов* - Мстислав Святославич, Княз Мстислав Ярославич Немой – правнук на Мстислав Великия, Княз Всеволод – сина на Киевския княз Мстислав Романович, и Княз Михаил Всеволодович – племенник на Черниговския княз (връзката между князете е интересна и с оглед на престоя на Иоан Асен ІІ* в тези земи през 1207-1217 г.). Всъщност основен фактор е, че всички участващи руски князе били в родствени връзки с Половците.

Великият княз Юрий ІІ Всеволодович (1212-1217, 1218-1238) не участвал в коалицията, под предлог, че е в личен конфликт и изпитва неприязън към княз Мстислав Храбри, зета на Котян*.

Битката, по предложение на Половския кан Котян* станала на Половска земя при р. Калка*, от 31 май до 1 юни 1223 г., като обединените руски войски били жестоко разгромени от монголо-татарските орди, заради липса на координация и единно командване у Половско-Киевската коалиция и преди всичко между киевско-руските князе. Половските войски се изтеглили почти без никакви загуби на запад от Днепър*, тоест във вътрешността на България, управлявана в този период от Българския цар (император) Иоан Асен ІІ* (1218-1241).

След тази своя победа монголо-татарите се насочили към столицата Киев*, а след това към Волжка България*, където обаче били така разгромени и опозорени, че не много по-късно вождът им Чингис хан, който не могъл да преглътне позора си, починал. 

[Чак през пролетта на 1237 г. 300 000-на Монголо-татарска орда – съставена от ок. 4 000 монг.-татари и отряди на други народи и племена, живеещи по азиатския път на придвижване на монголо-татарите към Европа – разбили войска на Волжка България*, което довело до договор между Волжка България и Татария, но не и до изоставяне на земите, в които волго-българите живели до тогава].

Това показва, че Волжка България* била независима от "русите", въпреки пограничния двубой с Влодимиро-Суздалското княжество.

Едва договорът на Моголо-Татария с Волжка България* от 1237 г. дало възможност на татарите да се разправят с "руските" княжества – от 16 декември до 21 декември 1237 година Батий завзел Рязан* (вж Коловрат*, Кофа*, Вадим*), след това Пронск, Переяславль*, Ижеславль, Борисов-Глебов, Белгород*, а на 3 февруари 1238 и Руската столица Владимир* (до Суздал*).

Юрий ІІ бил напълно разгромен от Волго-Българския кан Гази-Барадж* (1229-1242) на 4 март 1238 г. край устието на река Сить* в Малога, и обезглавен;

Наследникът на Великокняжеския престол в град Владимир – Ярослав ІІ (1238-1246, брат на Юрий ІІ, васал на монголо-татарите и поставен с разрешението на Хан Батий), бил женен за дъщеря на Половски кан и двамата били родители на Михаил І (1248), на Андрей І (1248-1252), на Александър І Невски (1252-1263, женен за Половска княгиня, баща на Дмитрий І /1276-1281, 1283-1294/ и на Андрей ІІ /1281-1283, 1294-1304/), на Ярослав ІІІ (1263-1272, баща на Михаил ІІ /1304-1318/), на Василий І (1272-1276) [вж Асеневичева*].

Това за сетен път потвърждава силното присъствие на Половците и във вътрешната руссийска политика. И за значението им като посредници между руснаците, Волжките българи* и монголо-татарите, в чийто състав влизали много жители на Вътрешна и Средна Азия, които най-вер. продължавали да помнят, съзнателно или подсъзнателно, връзката си с древно-персийската културна среда и древнобългарите (смята се, че в огромната орда монголо-татарите били едва към 4 000, но по други данни те били повече).

Същевременно фактологичните сведения насочват както към причините за “русизиране”, така и за исляманизиране на части от Половците (което в същата степен и плоскост важи и за всички българи в района на Днепър*, Крим*, Волга*, а по-късно на Кубан* и Урал*). От друга страна не бива да се забравя, че на ислямизация по политически и икономически причини, са били изложени само тези българи, които не са мигрирали на запад и СЗ, и са се озовали в обкръжението на новодошлите заселници-татари (татарите не са мюсюлмани, но ситуацията изисквала от българите да заемат една или друга позиция, за да запазят живота и положнието си); срв., че почти век и половина по-късно, при походът на Хан Мамай през август 1380 г. към Москва срещу Дмитрий ІV Донски (1362-1389), в ордата му освен татари влизали: Бастурмани, Арменци, Фряги, Черкези, Яси (Осетинци*), Буртаси и Половци (но не и Печенези*, освен ако под Бастурмани не се крият Печенези*, защото според  “Сказании о Мамаевом побоище”, двубоят предшестващ сражението бил между монаха-воин Пересвет Александър и безименен “печенег”).

Същевременно първосвещенника Сергий (син на ростовския болярин Кирил и жена му Мария, с рождено име Вартоломей) определя като Половци цялата войска на Мамай. Това подкрепя становището, че названието Половци е ползвано понякога като нарицателно, а не като етническо име, сведено от руската народна етимология към корена Поле*, със знач. “онези, които идват от полята, които живеят в полето” (всъщност Половци е от Полтава – русизираното име на град Балтавар* - столицата на половците-българи).

Такова използване на термина разграничава носителите на епитета Половци и от българите, живеещи в държави (Велика България*, Полтавска България, Волжска България*, Батбаянова България*), както и от другите народи (и племена в земите около Русия), носещи родови имена. Но в т.с. името Половци се явява разграничително само спрямо българите, защото те живеят в градове, както и защото в противен случай носителите му щяха да носят племенно-родово или етностно име.

Интересен факт е и изчезването на Печенегите (вж Кур*) около появата на П., което може да се обясни с техния васалитет спрямо Половците или Дунавска България (има съобщения за политически съюз между България и Печенегите – ДТ*) и бързото им разпадане като държавно организирана номадска общност, включваща различни етноси. Самият Печенежки кан Кур*, скоро след като обезглавил Святослав І* през 972 г. при праговете на Днепър, е детрониран като върховен кан от съплеменниците си, не търпящи зависимост от някого; печенежкото обединение се разпаднало, отделните групи се разпилели, а Кур* с рода и войските си се наел на служба във Волжка България* (ДТ*).

Фактите говорят, че печенегите имат съвсем за кратко племенно обединение – само по времето на Кур* (ок. 964-972). В останалото време – малко преди това обединение и малко след него, до разпръскването и претопяването си, те самостоятелно трудно се организирали в единна застрашаваща сила и били лесно побеждавани от една организирана държавна армия. Това пък говори, че в картите, които поставят “Печенеги” (Patzianaks - АХ*, БА* и пр.) по източните граници на България в един дълъг период от време (ІХ-ХІІІ в.), с изключение на времето приблизително от към 890 до към 980 г., следва да се разчита по-скоро “Половци”. Едва ли е случайно, че именно там, на изток от Влахия*, в картите се фиксира дори и през ХV век надписа Кумания;

Разграничаването на Българите от Половците (от името на столицата Полтава*, руската транскрипция на Балтавар*), се дължи и на факта, че те поне до ХІІ-ХІІІ в. не са приели като единна върховна религия в обществото си нито християнството, което да ги уеднакви с жителите на Царство България, нито мюсюлманството, което да ги причисли към Волжка България*, нито юдаизма, за да бъдат свързвани с хазарите. Те са от българската етническа общност, която има съответна своя вътрешна йерархия - нпр. Кубратовите*, Волжките*, Панонските*, Македонските*, Италианските* и пр. са Черни българи*, букв. “висши, същински”; степента Кан*: “върховен”, е заместена в руските източници от по-късното “хан”, под влиянието на тюркската и монголо-тататарската титла и заради фонетичната и смисловата близост, или пък е подменена с “княз*”, но е напълно запазена в имената на Половците (или в сана им) - Шарукан* (Шару-Кан*, Шар ~ Шару: срв. Кубрат ~ Кубрату в надпис от VІІ в “... Кубрату Бащу”; вж Шар*), Тугоркан* (Тугор-Кан от Тоу, Тоуждь, Тоукъ + Горь/ница, Горь/це, Горе, Горети /СС*/), Тоугор Кан ~ Тугору Кану, Тугора Кана и т.н., което освен като л. име, може да се “преведе” и като Горният, Горе-стоящият, ”старшият”, ”върховният” Кан и пр. – видима е и приликата с титлата Таркан*.

Интересен е въпросът с т.нар. “Кумис”* – питие от кобилешко мляко, което по незнайна традиция се свързва с Древните българи* и с Кумани и Половци. Той също се споменава чак след нахлуването на монголо-татарите в 1237 г. – хановете на Златната Орда отравят Великият владимирски княз Александър І Невски (1252-1263) с “кумыс” (вж. Кумис*) през ноември 1263 г. в Ростов. Дори и само това, че за кумис* се говори чак след идването на монголо-татарите, е една от причините образът на Древните българи* и наследниците им да се разграничи от налагания до скоро за тях етнически стереотип. А той е формиран под давлението на руския имперски панславизъм* и липсата на достатъчно исторически и археологически данни през ХІХ в. и нач. на ХХ в., които България да противопостави на лансираните тогава – по-скоро по политически и демагогски подбуди, отколкото от научен интерес – теории. Дължи се и на разпределената вече през 1878 г. между държавите в Европа стара и нова културна сфера, в която няма място за културата и историята на новоосвободения български етнос. Дължи се и на кремълско-съветската демагогия след 1917 г., и пр.

Според налаганото клише българинът бил: “човек с матова, почти кафява кожа, с гарваново черна коса, с дръпнати монголоидни очи, облечен ала скит* (от изображенията по скитски пластики), с тюркски произход и култура, развяващ конска опашка вместо знаме, живеещ върху кон и спящ в юрта, ядящ сурово месо и пиещ кумис* вместо вода” (вж. Древните българи*). Така заблудени историци “виждат” и представят в общественото пространство Древните българи*, често без да си дават сметка, че този образ е изгоден на някои съвременни политици от XIX (19-ти) и XX (20-ти) век, обаче няма нищо общо с историята и фактите.

По сходни причини образът на Половците е изграден в популистичната историография твърде превратно, под силното влияние на тюрко-номадската битова митология и с ярък монголоиден привкус. На този образ противоречи бързото “уж-русизиране” на част от П. и особено на аристокрацията, което става след масовото християнизиране и поредно българизиране на Русия от български свещеници в 990 г. и насетне. Християнизирането на Киевско (от 990 г.), на Новгородско (от 990-991 г.) и на по-сетнешната Московска Россия е свързано и с още по-плътното навлизане на средновековния Бългългарски език* – явно близък до тъждественост с този на Половците (за разлика от в една или друга степен тюркизирания след 922-1019 г. говор на Волжките българи*) – като държавно-административен и църковно-каноничен за “руските“ княжества след 990 година.

Значение има и българското влияние в V-ХVІ век за формиране на обществената и държавно-административната система на т.н. Склавски* (Славянски*) племена и в частност на "руските" славяни на юг, югозапад и запад от Висла до цялото средно поречие на Днепър* и до част от средна Волга* (вж. Кърчаг*), и до оформянето им като Склавска (Славянска) общност от срони по език етноси, етно-групи и неголеми родови поселения; при това тези Склавски групи говорели поне до
VII-IX в. на свой „Склавски език“, който бил различен от Българския език, от Римо-Латинския език и от Византо-елинския език (вж. Мавър*, Славяни*, Склави* и пр.). В това отношение Половците са важна брънка поне от края на Х век до ХVІ- ХVІІІ век – вж. Казаци*, Запорожци* и пр.; вж Стара Велика България*, Варвари*, Готи*, Славяни*, Асеневичева*, Киев*, Дулебия*, Владимиро-Галичко кралство*, Виола*, Волжка България*;  

ПОЛОГ – от Полагам*, род. с Поле* и пр.; вж. Лежа*, Лягам*;

ПОЛОЖЕН – Сложен*, от Лежа*, Лягам*; срв. Полог* и преминаването от “Г” в “Ж” и обратно;

ПОЛОЖЕНИЕ

ПОЛОЖИТЕЛЕН

ПОЛТАВА – др.-бълг. Балтавар*, главен град на Половците*; вж. Половци*, Балтавар*, Кубрат*, Мала Прищипина* и пр.;

ПОЛУЧА – от Лъча*: “излъча, дам, отдам, излъчвам, отлъчвам*, отклонявам”;




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101328
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031