Кан Тубджак (587-602) “оставил на своя старши син Бу-Юрган (Бат Оркан*, също Арбуга Оркан) обширна  държава, от Учулы (Карпатите) до река Аксу (Кура* или Сулак*: “източна река”; според Волжко-българския език* в текста, Сул-ак* е от определението Ак-: “изток, източен; велик, голям”, и от Су: “река”), и от Кук-Куян-тау (Киевските възвишения) до Джалда (Крим*)”. (ДТ*); Тук следва да се изясни, че волго-бълг. Кук-Куян-тау е съставено от термините Кук: “Север, северен”, Куян, Куан (Ку-ıан, вж. Ян*, ıан, = Ан*) = Кан*: “върховен, висок, хегемонстващ” (срв. Бал-кан*, Тан-кан*), като в.-бълг. алп Куян е бог на крадците, разбойниците и скитниците, но също на пътешествениците и търговците (БС*); и от третата съставна Тау: “планина, височина”. Тоест Кук-Куян-тау – буквално означаващо “Северната върховенстваща планина (плато, хълмиста област, намираща се между Карпатите и р. Сулак*)”, и то при положение, че земите на север от тази хълмиста област през VІ-ХІІ в. се смятали не само за твърде студени, но и за прекалено блатисти и непригодни за развиване на стопанска дейност (ДТ*). Това съвсем не означава, че тамошните племена и народи не се намирали под една или друга зависимост на България и не плащали данъци, още повече, че при феодалните отношения в Европа по това време не се допускали независими територии, освен крайно отдалечени на север и заселени с първобитни етнически групи; всъщност търговията и нуждата от взаимоотношения и елементарна сигурност превръщала и тези крайни групи в зависими общества. 

Всичко това показва, че онези земи, които управлявал малко по-късно и Кубрат* (605-665), са владени от България поне от края на V-VІ век, от времето преди заселването на Аварите* в Панония и околните земи към 566-568 година (вж. Алавив*, Реан*). При това Дербент* (дн. Дербент в Дагестан), на брега на Каспийско море*, най-вероятно е влизал в територията на Стара Велика България* поне до 652 г., когато е завладян от арабите*.

И така, хронистът Гази-Барадж ни съобщава причината за отстраняването на Бат-Оркан*: след едно неуспешно за аварите* нападение над византийски град, в което участвали анчийци* и българи (като анчийците са български васали), Аварския хакан обвинил за разгрома на аварските войски Кан Оркан (титлата Бат* той следва да е носел до възкачването си като Български кан и след свалянето му от престола на България). Военната офанзива станала вер. в края на 602 или през първите месеци на 603 година. Аварския хакан успял да организира и осъществи преврат в България, при който на престола бил поставен младшия син на Тубджак, наричан Албури = Гостун* (603-605).

Отстраненият от престола Кан Оркан* се принудил да се оттегли с войските си в Крим, където за кратко преминал на византийска служба – т.е. сключил договор с ромейския град Херсон и с Византия, чрез който си осигурил византийска защита срещу своите врагове. “Неговото пребиваване на византийска служба било кратко, защото властта на Аварския хакан скоро след поражението (заради което бил отстранен Оркан) се разклатила и той (Оркан) можал да се завърне при любимата си река Буга-Идель (Южен Буг). Самият Балтавар* (Бат Оркан) станувал между реките Бурат (Прут*) и Буга-Идель (Южен Буг), а резиденцията му била в крепостта Кашан (дн. Кишинев). Старшият син на Албури (Гостун* /603-605/) – Курбат (Кубрат* /605-665/), станувал тогава между сакланската (българската) крепост Аскал* (Киев*) на Бури-чай (Бористенес, Днепър*) и крепостта Харька* (“Крепост”, от Хар*) на Аксу (Аксу: “източна река”, т.е. Сулак*, защото Гази-Барадж нарича Дон* с името Шир или Дяу-Шир: “Голям Дон”, а Донец* – Кичи-Шир: “Малък Дон”), а резиденцията му била крепостта Балтавар (дн. Полтава*, Украина)” (ДТ*, с. 16; Тези сведения за Бат-Оркан* се отнасят за времето след 603 г. и преди възкачването на Кубрат* през 605 г., месец “вечем”, ІІІ-ти месец от Слънчевата година, т.е. месец март /ММ*/);

Трудността да се проследят чрез фактите в “Джагфар тарихи” българските канове назад във времето, поне до Авитохол* (153 – сл. 173), идва не толкова от силното тюркизиране на сведенията (вж. Волжко-българският език*). А заради това, че авторите от ХІІІ-ХVІІ век, чиито трудове са включени в сборника, търсят произхода на Волжко-българската династия и етнос по линия на хоните* и тюрките (угри*, себери*), пречупвайки сведенията през мирогледа на исляма, политическите изисквания на момента и конкретните идеологически и политически цели, които преследват. А това ги кара чрез факти и митологеми да търсят родова линия, която е различна от тази, по която върви българската династия от Балх* (Balkh) и Бактрия* (Балкхара, Балгхара) до Киев* (Аскал*, Бащу*), Никулицел*, Плиска*, Велики Преслав*, Велико Търново*, Охрид* и пр.;

За събитията след 665 г., когато починал на Кубрат, Гази-Барадж разполага с по-конкретни сведения, за разлика от спорните и митологични факти, които ползва за времето от Потопа до Атила* и пр., в първите 2-3 глави на труда си; същевременно за този период ние имаме по-голяма база за сравнение с паралелни хроникални източници – византийски и други. Събитията в хрониката на Гази-Барадж са описани така:

“Старшият син на Курбата (Кубрат*) Бат Боян* (Безмер*) станувал между Джалда (Крим) и средното течение на река Буга-Идел (Южен Буг), при което една част от народа му възхождал по лявата страна на Реката (Днепър), а другата – по дясната... Младшият син на Курбата, Атилькэсэ (! срв. връзката с Атила*) по прозвище Аспарух (634-699), станувал между Бурджан (Западен Голам Кавказ) и Бехташ* (река “по която прекарвали [плавателните] съдове от Дон във Волга”), а атигите (днес Адигите или Черкезите са в Кавказ, на юг от средното течение на р. Кубан*) и мурдасите* (мордва, през Х-ХV в. по р. Мокша и на югоизток до средна и горна Сура*, а на юг до р. Хопер, но в VII в. може да са били по-южно, стикайки до противостоянето Дон-Волга, където е и Бехташ*) също му се подчинявали.

Основното му (на Аспарух*) седалище бил град Бурджан* (Булгар, т.е. град Булгар-Балк* в долината на р. Сулак*) в южен Джураш (Джураш е източната част на Кавказ, дн. Дагестан и Вайнахстан* – Чичения и Ингушетия). Той бил много близък с чичо си Шамбат (Самбат* /618-676/), седящ като губернатор на Бащу (Самбатис*, Киев*) в обкръжение на верни му български и саклански* боили (господари) и анчийски* вождове (веначалници). Тази привързаност никак не се нравела на Курбат, винаги подозиращ брат си (Самбат) в готовност към измяна, заради което на Аспарух била дадена най-далечната от Кий (Самбат*) област...” (Всъщност областта на Аспарух, която той управлявал откъм 637 г., е изключително важана като непосредствена преграда срещу ирано-сасанидската и арабската инвазия, в следствие на която през 652 г. от Стара Велика България* е откъснат района на Дербент*. В случая недоверието между Курбат* и Самбат* вер. е измислено от автора, за да създаде база за пследвалият след смъртта на Курбат или Курт конфликт между “праведния” Бат Боян и “лошите” Самбат и Аспарух).

“Докато бил жив такъв върховен кан (като Курбат*, в бълг. историография представян с измисленото име Кубрат*), в страната било спокойно. Но едва през 660 (всъщност в 665 г.) година го настигнала смъртта и Шамбат (Самбат*) при поддръжката на Аспарух се опълчил на новия върховен кан Бат Боян с цел завладяване на трона (Негативното отношение на мохамеданина и Кан на Волжка България Гази-Барадж към Самбат* и Аспарух* е свързано с това, че той ги смята за врагове на Волжка България, чийто апологет се явява. При това рода Дуло на Волжко-българските аристократи се извежда пряко от Бат Боян, чиито противници са Аспарух и Самбат).

Те (Самбат и Аспарух) му позволили да управлява повече или по-малко спокойно само три години (от 665 до 668 г.), след което започнали срещу него открита война. Тъй като Курбат преди смъртта си забранил на българите да воюват един против друг, то Шамбат нападнал Кана (Бат Боян) с източно-балинските васали (Балын – земите на по-късните Белорусия и северноруските райони) и сакланите-Уруси (от района около и южно от Киев до р. Рос*, рус. „поляни“), а Аспарух – с мурдасите, масгутите (Масагети*, Сабани*), тюрките (Угри*) и наемен отряд тюркмени (огузи, гузи, които не са мюсюлмани)…

Войната вървяла няколко години. На Аспарух се отдало да разбие сабаните* (ирано-езично племе, сабари, ДТ*) на Бат Боян, след което той разрушил [града] Източна Банджа (Фанагориа*, Танагория, вж. Тана*) и заедно с Шамбат обсадил Кана [Бат Боян*] в Крим. При това от хората на бека (княза, т.е. Аспарух), особено от мурдасите, били избити и немалко българи на Кана (т.е. на Бат Боян, Безмер). Това предизвикало голяма неприязан между западните (“западните” или “същинските”, вж. Кара*, Чер*) българи и тези саклански племена (т.е. племена, живеещи в Саклан* – земите от Карпатите до Урал и до р. Кура). Канът се жалвал на Аспарух за действията на неговите хора, но той издевателски отговорил: “Мурдасите не могат да отличат твоите българи от сабаните* – нали те (Батбояновите българи) говорят на сабански (масагетски) език...

Пет години (т.е. от 668 до 673 г.) Шамбат (Самбат*), при поддръжката на Аспарух, обсаждал Крим* и се считал в останалата част на Саклано-Българската държава за Върховен кан (в т.с. Аспарух става едноличен владетел три години след 673 г., при съмъртта на чичо си Самбат в 676 г.; Прави впечатление, че въпреки започналата в 668 г. междуособна война в България, Хазарите се страхували от нея и не посмели да я нападнат чак до 673 г., когато успели да съберат за инвазията си огромни сили от 150 000 бойци).

В разгара на тази обсада [на Крим] отново усилилите се тюркски хакани из-зад Агидел* (също Ак-идел*, т.е. р. Белая, заедно с Кама* и Волга* до Каспийско море*, букв. “Сребрната река” или „Изток-река“, по която по-късно живеели “сребърните българи”) нападнали Саклания* (= България, земите между Урал и Карпатите или всички земи, населени със Саклани*, по същество цяла Скития* или Изт. Европа).

Казват, че тогава през реката [Агидел*] от Туркестан преминали 150 хиляди кумани, тюркмен-кук-огузи (гагаузи) и киргизи (кър-гузи), обединени под името на основателя на Тюркската държава Хазар (тези сведения дават основание да се приеме по-късна от 668 г. дата за нахлуването на хазарите в България – 673 г., като 668 г. отчита само отхвърлянето на върховната власт на Бат Боян от Самбат* и Аспарух*).

Шамбат и Аспарух се хвърлили срещу враговете, но били разбити и избягали с част от своите в Бащу (Киев*).

Този разгром станал вследствие на това, че по време на битката джурашките (източно-кавказките) тюрки, мурдасите и утигите (ути-гурите*) преминали на страната на хазарите, а сербийците (Хонско племе, предци на чувашите*) избягали на север и се укрили в горите по [река] Сура* (където, източно от Сура, живеят и до сега, вж. Чуваши*). Хазарите пленили голямо число бурджански (западно-кавказки) българи, които те заставили да воюват на тяхна страна.

Кримските българи били така разгневени на другите [българи] (т.е. на българите на Самбат и Аспарух), че искали веднага да доразгромят разбитите си съплеменници в Бащу (Киев). Но благородният Бат Боян не дал воля на своите чувства и повел кимерците (кримляните) срещу хазарите. Противниците се срещнали на реката, която нашите наричали Алмуш, а киргизите Кельмес, и Кан Бат Боян предложил на Хазарския вожд Калга да върне незаконно взетата от него територия от Саклания. В отговор Калга заповядал на своите да преминат през рекичката и избухнала ожесточена битка.

Тангра (“Върховният небесен бог”, Господ или Ахура-Мазда*, защото през VІІ в. преди всичко тюрките почитали Тангра, а може би – ако не е по-късно вмъкнато – през ХІІІ в. и ислямизираните волжко-българи в И. Европа и Азия почитали Тангра*) помогнал на своите раби и заставил вожда на бурджаните Хумъiк (Кумък, срв. р. Кума*; Хумык е внук на Бат Оркан* /ДТ*, с. 22/, а Бат Оркан е чичо на Курбат*) да се присъедини към своите съплеменници, вследствие на което на българите, при поддръжката на отчаяните храбреци – анчийците*, се отдало да удържат пълна победа. От двете страни паднали 90 хиляди воина, от които 50 хиляди били хазари, а Калга бил посечен от Хумык, и от този момент хазарите наричат рекичкато “Калга” (вж. Калка*).

Хазарите едва се измъкнали, а когато Бат Боян ги настигнал отново, новият хакан Кабан - племенник на стария - му предложил мир при следните условия: хазарите да запазят за династията на Бат Боян Кара-Българската (Западно-Българската) и Булярската (от Урал до Волга на север от междуречието Волга-Дон) част на Саклания, а за рода на Хумык - Бурджан (Зап. Кавказ – дн. Грузия с Карачаево-Черкезката и Кабардино-Балкарската области), в замяна на което балтаварите* (царете, върховните владетели) да се откажат от титлите хакан (Велик кан) и кан, да отстъпят на тюрките сакланските степи мужду Долни Дон и Джаик (р. Урал) и да дават за външните хазарски войни част от своите вόини или όткупен данък за неучастие в тях.

Хумык се съгласил и отпътувал за своя Бурджан, а Бат Боян решил да помисли и сключил с хазарите само примирие. Самоче по обратния път той узнал, че в негово отсъствие Шамбат и Аспарух заели (завзели) неговия Крим и се движат насреще му. Канът (хаканът) изпаднал в ярост, нехарактерна за него. Опиянен от това чувство той се отправил към Кабан и сключил с него предложеният му мир. Когато грамотите били скрепени с печатите, хазарския хакан прегърнал Бат Боян и трогнат казал: “... аз те считам за свой родственик и брат. Освен това се чувствам твой длъжник, защото твоите родственици привършиха ненавистния за мене Калга. Затова аз ще ти помогна да станеш стопанин на своите собствени владения”.

  Те заедно се отправили в Кара-Булгар (Западна България). Когато били при аула* (елин. aule: “двор, владение, стопанство”, aulis: “спирка, стан”) Харка (Харков*), Шамбат и Аспарух излезли от Крим, опасявайки се да не бъдат затворени там, и се устремили срещу съюзниците. Когато те се сближили, Бат Боян им предложил да му се подчинят без сражение. Те само се посмели и решително препуснали в бой... Кабан не позволил на Балтавара (Бат Боян) да встъпи в сражение. Хвърляйки срещу метежниците тюркмените, той с киргизите заобиколил местото на сражението, ударил ги в тил и постигнал победа. Шамбат и Аспарух отново се укрили в Киев. Кабан се опитал да завладее града от ход, но българите на Шамбат под знамето на рода Харка направили излаз и обърнали хазарите в паническо бягство. Тогава Хаканът [Кабан] се отправил към Джураш (източната част на С. Кавказ) и казал на Балтавара: “Устройвай сега сам своите дела - аз ти помогнах толкова, колкото бях в състояние”.

Бат Боян влязъл с обсадените в преговори и се договорил с тях за разделяне на Кара-Булгар (Западна България). Деснобрежната част (спрямо р. Днепър*) на страната останала под властта на Шамбат и Аспарух, а лявобрежната получил Балтавара... Миролюбивият Бат Боян не правил опити да изгони метежниците от Киев със сила, защото вярно предполагал, че ако Бог пожелае, то той ще получи това и без един изстрел.

И действително, след две години (в 675 или 676 г., = 665 г. + 3 години мир + 5 г. война + 2 г. мир) Шамбат умрял, и Аспарух, не чустващ достатъчно подкрепа от сакланите и анчийците, предпочел да отиде с част от българите и тюркмените в Кашан (Онгъла*, дн. Молдавия до р. Серет и билото на И. Карпати на запад). А това е изключително укрепена област, от три страни оградена с реките Бурат (Прут*), Сула (Дунав*) и Аудан-су (Днестър* или Ю. Буг), а от четвъртата с Улагските планини (Западните планини, Планините на Западните българи, т.е. Карпатите, авест. haraite: “опазва, брани”, haurvaiti: “пази, стои на стража”, срв. Улаг-Булгар: “Дунавска България”, Улаг-Кашан: “земите на дн. Молдавия”, Улагци: “1. западните романски народи; 2. влахите* /от края на Х век/” [ДТ*])...

Аспарух прекарал там - в качеството си на княз (каназ*) на своите българи (Оногондурите* или Хайлан-дури*, наричани и Алани), местните ульчийци (славяни, готи и др. зависими племена) и улагци („имперските“ поданици, т.е. византийско население, което включва и местните българи), няколко години в пълна безопасност. Само враждебните действия срещу него на аварите и съюзените с тях ромеи го заставили да напусне тази област и да отиде в Искендеровите планини (Искендер = Искандър* = Александър ІІІ Македонски, т.е. Македонските планини или Балканските планини на юг от Долни Дунав; т.е. Аспарух предприел настъпление срещу враждуващите с него византийци и авари).

Там той образувал свое царство, което нарекъл Бурджан (“България” на фарси) - в памет на своето предишно владение (това отново доказва, че т.н. област Бурджан в С. Кавказ се е наричала точно България както Дунавска България, а тюркизираното население е приело по-късно арабското Бурджан). Неговите потомци, както е писал сеид Якуб, приели от тамошните ульчийци (васали, федерати, най-вече заварените във Византия българи на Булгар /2/*, Булгар /4/*, Аспар* и др.) християнството, а заедно с него - ульчийския език (всъщност български език*, назован през ІХ в. словенски*: “говорим /български/”, който се различавал през ХII-ХІІІ век силно от тюркизирания пехлевийски на Вътрешна Азия, наричан от Волжките българи “тюрки”, и особено от неговата арабизирана след VІІ в. форма фарси). А то станало благодарение на това, че (!) поповете на ульчийците (васалите, федератите на Византия, заварени в тамошните земи) проповядвали на своя език и че българите се поселили в домовете на ульчийците (васалите и федератите, които заварили във Византия). Само българските кук-огузи (Гагаузите, живеещи и днес между Варна и Крим), които не изоставили живота в полето (т.е. номадството), съхранили своя тюркски (волго-български) език…” (ДТ*, с. 19-22; това сведение се отнася за представите на Гази-Барадж от първата полвина на ХІІІ в., защото през VІІ в. славяните не само, че нямали попове и били неграмотни полу-номади, но били и подвластни на България, живеели в определени от Българския кан райони, които не можели да напускат без разрешение, и нямали право да контактуват свободно с етническите българи).

Последните изречения ясно показват пълно непознаване на историята на Дунавска България, като не само преувеличават участието на славяните в нея, които нямат право да живеят в територията на Вътрешна (Същинска, Черна*) България*, но дори поставят в славянски ръце налагането на християнството в страната и управлението на Българската христова църква. Зад това прозират преекспонирането на “праведната” Волжка България и на тюркизирано-арабизирания волжко-български език, на който се пишат свещените ислямски книги в нея; както и голяма доза преднамерена, политически и религиозно-идеологически насочена надменност към “неверниците-християни”, при това потомци на метежниците Аспарух и Самбат, дръзнали да застанат срещу Бат Боян - родоначалника на Волжко-българския клон на рода Дуло. А това е свързано и с отразения в следващите страници на повествованието стремеж на висшата аристокрация във Волжка България да се легитимира в международните среди чрез рода Дуло и същевременно да се представи като носител на главната и законната негова линия. Тази гледна точка на Гази-Барадж предопределя и следващите му твърдения, които са доста съмнителни по отношение на установяването на Бат-Боян в Киев* (Знае се за честите войни на Аспарух на изток от Днепър, където и загинал през 699 г. - т.е. 9 години след смъртта на Бат Боян. Това, че гробът му е там - северно от Кримския провлак – във Възнесенка* при днешния град Запаражие, говори, че и земите на изток от Днепър са също във владение на Дунавска България, а Бат Боян и наследниците му били отхвълени още по на изток към Хазария. При тези обстоятелства е съмнително предаването на силната крепост Киев на Бат Боян, което фиктивно би я направило хазарска, каквито пък сведения въобще няма):

“Тръгването на бурджаните (“българите”, тези на Аспарух) направило Бат Боян пълноправен Балтавар на цялата Кара-Булгар, столица на която станал Бащу (Киев)... (т.е. Бат-Боян получил цялата област Кара-Булгар, като Аспарух* признал формално на по-големия си брат частични наследствени права над земите на чичо им Самбат*, чиято столица била Киев; но след смъртта на Бат-Боян именно Аспарух наследил всички тези територии от брат си, заедно с върховната владетелска титла (точно както Самбат* не позволил друг да наследи брат му Курбат*); и дори през 698-699 г. намерил смъртта си на изток от Днепър, където воювал с Хазария, която искала да сложи ръка над Крим и прилежащата му континентална равнина. При това, както ще видим по-долу, синът на Бат-Боян – Бат-Тимер, наследил от баща си само апанажния му феод Крим и земите по реките Кубан* и Кара-чай*);

Умрял Бат Боян в 690 година, на възраст 65 години, преживявайки (управлявайки) 5 години повече от [управлението на] баща си (т.е., ако приемем, че 65 са годините на живота му, а не на неговото управление, то Бат Боян – Безмер* е роден в 625 г. и е управлявал 25 г. – от 665 г. Но може би през 625 г. е бил обявен за съвладетел, а е роден 12-14 години по-рано; за срв. – приема се, че Аспарух* /668-699/ е съвладетел на Кан Кубрат* от 637 или 638 г.). Наследил го неговия син Бат-Тимер или Бу-Тимер, по прозвище Джураш (най-вероятно, както и при Аспарух – наричан през ХІІІ в. от ислямизираните българи Атилкесе, под Джураш се крие българското му име – Чурас, Цурас ?, срв. Зерно* = Черно, срв. българина Цуло* - висш византийски аристократ в Крим от началото на ХІ век. Това предполага, че и през ХІ и ХІІ в., когато на юг от Дунав се реализира управление на обединените Българска и Византийска корони /вж. Българо-Византийско управление*/, в останалите български земи - на запад от обособената ислямизирана Волжка България и независимо, че част от териториите и персоналните им владетели влезли формално в състава на Унгария, Полша и Литовия /вж Галичко-Владимирско кралство*/, продължавало стриктно да се спазва родовото управленско диференциране, като линията на Бат Боян ~ Цуло върховенствала в наследствения си Крим; а тази от Аспарух* и Самбат* до “половския княз” Асен* /?-1082/ [ПВ*] и пр., властвала над останалите българи, живеещи на север от Дунав и Крим. В този смисъл мисията на Асеневци* - Асен І* /1186-1196/, Петър І* /1185-1197/ и Калоян* /1197-1207/, започнала с противопоставянето на Цариградския император през 1185 г., не е въстание в ограничените земи на един определен анклав – между Тракия и Дунав, приеман неправомерно за цялата държава България, а освободителна офанзива на живеещите на север и изток от Долни Дунав българи, които си възвърнали териториите на юг от Дунав).

Повествованието на Гази-Барадж продължава с това, че вер. през 698-99 г. новият хакан на Хазария, синът на Калга – Айбат, убил Бат-Бояновия син – Бат Тимер-Джураш, и нахлул в Кара-Българ (Западна България). Но кара-българите* (западните българи) “били нащрек и в отговор преобърнали хаканската столица [Итил*] нагоре с дъното” (тези събития съвпадат със смъртта на Аспарух, който загинал във война с хазарите някъде на изток от Днепър, а може би и източно от Дон, но бил погребан навътре в българските територии – при днешния град Запорожие). А от зандана българите освободили Кук-Куян – сина на Кабан, който веднага се провъзгласил за Хазарски хакан и убил чичо си Айбат. Едва след това – през 700 г., на мястото на Бат Тимер-Джураш (Цуло*) застанал синът му Сулаби* (срв. Цуло*);

Интересен факт е това, че Сулаби на практика се възкачва след смъртта на Аспарух* и в този смисъл успоредно с Тервел*, като не е изключено да е идентичен с Тервел* или с негов съвладетел. При това името-епитет Сулаби, съставено от Сула*: „Дунав“ с наставка Ба*: „въховенствам“, означава буквано „Дунавският върховенстващ“ („Върховенстващия по Дунав“, срв. Дулоба*);

Сулаби* “не обичал войните и всячески се стремял да ги избягва. Затова пък Балтаварът (т.е. Сулаби) охотно се занимавал с търговските дела и направил оживени сухопътните и водните пътища, отиващи в Авария, Артан (Прибалтика), Рум (Византия), Джалда (Крим), Сэбэр (района на р. Десна и Новгород Северски) и Кашан (район на север от р. Кама, но също на днешна Молдавия: “Улаг-Кашан”, и Румъния, които тогава са част от Дунавска България, както и всичко поне на запад от Днепър)”.

“Сулаби управлявал 27 лета и умрял в 727 година, оставяйки властта на своя син от аварка – Авар (727-759; срв. Севар*). При него опора на българската власт в Кара-Българ, който назовавали и Кара Саклан* (Западен Саклан*) – в отличие от хазарския Ак Саклан (Източен Саклан, т.е. от Дон на изток) – станали анчийците* (заменяемостта на “Кара-Саклан” с “Кара-Българ”, свързано и с района на обиталищата на анчийците, говори, че Авар е управлявал в Северното Причерноморие, западно от Дон, защото на изток от долни Дон по договор били земите на Хазария).

Точно по време на управлението на Авар, през 737 и 738 г., арабите завладели Хазария и наложили на Хакана й Кук-Куян да приеме исляма и да разреши приемането на мохамеданството от поданиците си. “Тогава приели исляма част от бурджаните (в Кавказ), че воините на Султана (т.е. Омеядския халиф в Дамаск – Хишам ибн Абд ал-Малик /724-743/) да не ги разоряват по време на своите походи срещу хазарите, а пък кара-българите (западните-българи, тези в района на Кара Саклан) се въздържали по причина на неочакваното разграбване от газиите (мюсюлмански религиозни воини-фанатици) на техен търговски керван” (явно едно ограбване на керван може да е повод, но не и причина за отхвърляне на един толкова сериозен и жизнен въпрос, който влиза в противоречие както с традиционната българска религия, така и с християнството, което се разпространява по-широко сред българите поне от ІІІ век, в унисон с наличието му в Арменските земи, вж. Артаван*, Вананд*).

Преди смъртта си Авар поставил на своя трон сина си Тат-Утяк (759-787), наричан Сарачин* (от Сар = Цар*; срв. Царичин* в дн. България; малко вероятна е връзката на Сарачин със сарацин: “арабин”, въпреки че само по себе си сарацин, ако е българо-сакланска дума, може да носи значението “жител на царство”). Около смъртта на Сарачин (759-787) в 787 г. брат му – пълководецът Тат-Угек, наричан Бесермен (срв. Бес*, Бесар*, Бесараб*), водел сражения с башкортите (башкири = угри, маджари, турци), които нахлули по внушение на Хазарския хакан Булан (759/760-805) на запад от река Урал (Джаик, Яик), нападайки земите на България. Щом научил за кончината на брат си, за да се възкачи на трона, Бесерман “се отправил към ? Бащу” (Киев*; трябва се има предвид, че по-скоро следва да е тръгнал за Батавил: “града на Бата = престолнината”, наричан и “Хорысдан” - от Хара*, дн. Путивль, или за град Балтавар*, дн. Полтава, също столица на формираната към Х-ти век област Кара-Булгар, недалеч от който са погребани Кубрат* в 665 г. и Оркан* към 641-645 г. Това, че тръгнал за Киев* говори, че става дума за Голяма България, т.е. за България на Телериг* /768-777/ и Кардам* /777-800/).

Обаче при преминаването на Волга салът на Бесерман бил повлечен под водата от водовъртеж и той се удавил (ДТ*, с. 27). Т.е. Сарачин и Бесерман починали в разстояние на около един месец през 787 година.

Вероятно тогава на трона в Батавил (Путивль), в Балтавар (Полтава) или най-вероятно в Киев* (Бащу*, Самбатис*, в.-бълг. Шамбата) се възкачил като Български върхове кан Караджар* (787-814), който е син на Сарачин (759-787). А синът на Бесерман (?-787), наричан Тамьян или Дамян, (срв. Дима-Таркан), бил владетел на българската област – княжество, тарканство (“бекство”, ДТ*) Дима-Таркан или Дамья-Таркан (рус. Тмутаркан*), което според данните било под покровителството на Византия (“Рум”). Може би Дамян е наследил от баща си принц Бесерман и титлата му таркан*, които заедно с името му били възприети за название на княжеството и столицата му; обаче е възможно българската титла таркан* да е съответствие на византийската титла, която имал Дамян като управител-владетел на този български град и област, намиращи се под упеката на Византия (срв. Бащу*, т.е. Киев, е наречен по епитета на Българския кан Кубрат Бащу, а цитаделата на Бащу, в която резидирал Кубратовия брат Самбат*, била наречена по Самбатовия епитет Кий, което пък дало името на града - Киев*).

Град Дима-таркан е при устието на р. Кубан*, но заедно с това управлява и земи в източната част на полуостров Крим*. Това е традиционно обитавана от българи територия вер. още от ІІ-І в. пр. Хр., която в “Римската пътна карта” (Певтингериана) – съставена и допълвана в периода от I до ІІІ век – влиза в района на “страната (terra) България” (това наименование е фиксирано в по-късни преписи на римската карта, правени по нейни древни оригинали, което не омаловажа факта, че надписът е още от I-II век). Според “Гази-Барадж тарихи” през 603 г. и Бат-Оркан* (“Бу-Юрган”, ДТ*, стр. 16) се оттеглил за кратко време във византийската част на Крим – след острият конфликт с аварите, когато след организиран от Аварския хакан преврат на Българския трон се възкачил Гостун* (603-605).

По времето на Българския кан Караджар (787-814; срв. Курумъ ~ Къръ/м или Крум* /преди 796-814/) “престарелият” Хазарски хакан Булан (ок. 760-805), който властвал вече 45 години, бил убит през 805 г. от сина си Бен-Амин, някъде по високия бряг на р. Кубан (слуга на Бен-Амин бутнал Булан от коня по стръмния речен бряг). Това събитие в Хазария по любопитен начин приблизително съвпада с унищожаването на Източна Авария* в 796 г. от Кан Крум* (? 796-814), особено като се съпостави и с годините на царуване и смърт на Крум и Караджар (Карл Велики, Император на Свещената Римска империя от 800 г., също умира в 814 г.). При това има данни, които говорят, че към 796 г. Крум* (>796-814) участва в управлението на Дунавска България и може да е бил съвладетел още по времето на Кан Кардам (777-800 ?) [ДМБ*]. Тоест, Кан Караджар (787-814) съвпада по времето си на управление с Кан Кардам (777-800) и с Кан Крум* (?-814), както съвпадат Сулаби (700-727) с Курмесий (700-728 или 699-727) и Авар със Севар* (вж. тук по-долу);

Следва да обърнем внимание и на българската етимология на името-епитет Караджар, което може да се реставрира в изходната му форма Кара-чар. Известно ни е, че др.-българското Кара* означава „Запад, западен“. А също и това, че българската титла Цар* често се изписва и във вида Чар*, в съответните съкращения (вж. Цар*, вж. Чепа*, вж. Маламир* и пр.; вж. БЧ*). От това излиза, че името-епитет Караджар*, което е дошло до нас от др.-български през записването му на арабица в Х-ХIII век и ХVI век, и от там в превод на днешен руски от 30-те и 80-те години на ХХ-ти век, означава буквално Запад-цар или Запад-чар, тоест Цар на Западна България и на Западните българи;

Впечатляващо е, че името на Кан Караджар (787-814) съвпада с използваното в “Гази-Барадж тарихи” име на град Чернигов – Караджар (ДТ*). Всъщност според данните град Краджар-Чернигов бил построен през 815-816 г. по време на неговия син Айбат (814-855), който го нарекъл на вече починалия си баща – Българският кан Караджар (787-814). Интересен факт е, че през относително късната 944 година в Киевското княжество влизали “градовете Хорысдан (Путивль), Хурса (Курск), Сэбэр (Новгород Северски), Харька (Харков), Салтау (?), Чаллы (Белгород на Донец) и др.” (ДТ*, стр. 87); обаче не влизали намиращият се на североизток Чернигов (Караджар) и Балтавар (Полтава), който е на югоизток (по това време в Киев от 941 г. е Олга* и съпруга й Игор, който управлява града и феода от 921 година);

Прави впечатление, че представените събития в хрониката на Гази-Барадж се развиват предимно на изток – в близост до Волга и Каспийско море*, и далече от Киев. През 765 г. дъщерята на Сарачин (759-787), от майка сакланка-уруска, се оженила за внука на Хазарския хакан Кук-Куян и син на Шадчин или Саксин – Асанкул. Тя родила от Асанкул сина си Урус (епитетът Урус той носел по нарицателното име на майка си, което пък тя носела поради произхода на майка си – княгиня от сакланското племе Уруси). Поради българската си родова връзка и българската си култура, Урус бил обичан от определена част от живеещите в земите на Хазария, като за него се казва категорично – “който се ползвал с голяма любов всред хазарските саклани*, кашеки и бурджани* (българи от СЗ Кавказ, от региона Бурджан: „България“)”. Хазарският хакан “Булан (760-805), опиянен от успехите си, вменил” на майката на Урус “да приеме еврейска (“яхудска”) вяра ... и се заел ревностно да я [еврейската вяра] внедрява в средите на своите тюрки. Куманските (тюрки, които не трябва да се бъркат с българите Половци*, назовавани заблуждаващо и с етнонима „кумани“) и някои тюркменски бекове приели тази лъже-вяра и от това време “истински” или “бели хазари” започнали да наричат само тюрките-юдеи, а хазарските тюрки-езичници - “черни хазари”. Към “черните хазари” се отнасял и рода на Урус - от бащата Хакан Кабан (?-690), но в 805 г. ръцете на Булан достигнали и него. Асанкул отказал ... да приеме юдейството даже за вид, и бил зверски умъртвен от Хакана [Булан] заедно с баща си и жена си.

Смърт заплашвала и Урус, но той успял да избяга в българското княжество Дима-Таркан (Тмутаркан*), което управлявал сина на Бесерман* (?-787) – Дамян, под покровителството на Византия. А там имало немалко българи, избягали от Хонджак на река Кара-чай и от другото българско княжество в Грузия – Буда на река Чуп-су. В устието на тази река по-късно нахлул с войски Емир Лачын Хисами и едва не се удалил, защото лодката му се преобърнала...

Доколкото българите от Кара-чай били повече, то всички българи в Дима-Таркан наричали Карачаевци. Под тяхната власт се намирала част от река Кубан*, която още наричали Българска Кубан (“Куба-Булгарсу”; срв. същата традиия в названието Българска Морава*), но след като [и] кашеките се възмутили от убийството на Асанкул* (†805 г.) и се присъединили към Дима-Таркан, цялата [река] Кубан се оказала в пределите на княжеството. А Карачаевци се шегували, че Бог не им позволява да си отидат от бреговете на тази река (Кубан). Нали българите дошли тук още преди нахлуването на хуните (хуните* идват в Европа към 375 година, като заварили тук българите – факт, който не се нуждае от коментар), а след това, смесвайки се с тях, част от българите отишла в Хонджак на служба при Персийския падишах (става въпрос за Сасанидска Персия /224-651/, като за присъствие на български войски там се съобщава и във византийски документи от 531-565 г., вж. Заберкан*). И ето, [сега] отново се върнали на предишното место (по бреговете на река Кубан), което считали за едно от най-благословените в Саклания...” (ДТ*, с. 27, 28);

Новият Хазарски хакан Бен-Амин (805-812) “удобно устроил се в хазарската столица (Итил), която българите наричали... “Кучи град”, защото честичко наричали “белите” хазари кучета (всъщност българите обожествяват кучето и най-вече кучетата-пазачи, поради което това сведение би могло да е изкривено през мирогледа на тюркизирания и мюсюлманизиран волжки българин от ХІІІ век, но пък може да става въпрос за презрителното българско нарицателно „пес“, „псе“), той с ръцете на юдейски наемници-служители се заел повсеместно да насажда... юдейската вяра и да прави нападения срещу Дима-Таркан. Когато юдейските тюрки започнали да секат свещените дървета на езичниците и да разрушават мечетите на бурджаните (светилищата на българите-езичници), [тогава вече] “черните” хазари, сакланите*, джурашците (източната част на Кавказ) и бурджаните* (българите в района на З. Кавказ, дн. Северна Грузия, Осетия, Кабардино-Балкария, Карачаево-Черкесия и пр.) се хванали за оръжието...

Управляващия в Кара-Българ* (Западна България) син на Сарачин* (899/860-787) Кан-Караджар се отнесъл безучастно към това въстание, заради обтегнатите [си] отношения с Дамян (сина на Бесерман, който е брат на Сарачин). Но Урус и Дамян помагали на въстаниците, чийто вик бил името на Кубара (Кубар*, Кубер*). Затова и тази война получила названието Кубарска или Суварска (! преминаване от “К-” в “С-”)”.

В разгара на въстанието при Хазарския хакан Бен-Амин (805-812) дошли посланици от башкортите (угри*), искащи помощ срещу баджанаците (печенеги*), които били изгонени от Седморечието от Хорезъмските тюркмени (Хорезъм е при най-долната част на Аму-даря*, ФА*). Но Хаканът не подкрепил башкортите, които след разгрома си се разделили на три групи. Едната избягала при огузите и кипчаките, втората при десния приток на Дон река Саса-Идель (дн. р9ус. Сосна), а третата – на р. Байгул, а от там, през Урал, стигнали до Чулман-Идель (р. Кама от извора до устието на р. Белая) и Агидель* (дн. речния поток от устието на р. Белая през Кама и Волга до Каспийско море*; всъщност точно там е средновековната и днешна Башкирия – в района на р. Белая и устието й в р. Кама).

Башкортите, които останали в Байгул, назовали своята област Сэбэр, а себе си – байгулите и иштяките, настанилите се в Бершуд (област в Прикамието) – сэбэрци, а поселилите се при Саса-Идель (притока на Дон – р. Сосна) – маджари*. (вер. точно тези Маджари се наричат и Мишари). Маджарите наложили властта си над мурдасите и сурските ари (фински племена при р. Сура), засилили се трайно и започнали яростно да нападат Хазария*. Това предизвикало вътрешен преврат и убийството на Бен-Амин, на чието място Хакан на Хазария станал брат му Карак.

Карак (813-821/822), “без да губи време и презирайки гордостта” помолил Балтавара* (владетеля) на Кара-Булгар (Западна България) Кан-Караджар за помощ срещу маджарите. “Тъй като маджарите успели вече да разсипят любимата резиденция (батавил) на Балтавара – Хорысдан (може би Батавил, дн. Путивль), и направили несигурен [търговския] път за Крим, то Кан-Караджар охотно се съгласил. Войските му, състоящи се от кара-българи и анчийци, разсипали Маджарските владения по десния приток на Дон [река] Миша – северно от Саса-Идель (Сосна), и стигнали до Саин-Идель (долното течение на р. Ока*). Тук Балтавара разгромил селищата на мурдасите и за по-крепка разправа с враговете построил за себе си град Кан* (дн. Муром, основан в 813 г., а не в 862 г. /ГЕ*/; името Кан* е от български произход, а тюркската форма би била Хан).

Част от изплашените маджари (мишари) избягали зад Ока и се установили между тази река и Сура, а някои, заедно с Аскал – сина на маджарския вожд Юлай-Бата, се добрали даже до Бершуда (област около Кубенското езеро и на север от течението на р. Сухона, лявата съставна на Северна Двина) и наименували една от тамошните реки Миша... Самоче Хаканът не помогнал на Балтавара с обещания удар по маджарите от юг, и дошлите на себе си башкорти и мурдаси обсадили кара-българите в техния град [Кан]. Много скоро на Кан-Караджар му омръзнало да седи в обсада и решил на всяка цена да се върне в Кара-Булгар* (Западна България, т.е. на Балканите). Но едва той започнал излаза, необмислено не затегнал шлема си, когато вражеска стрела пробила гърлото му и прекратила земния му живот...” [т.е. Кан Караджар загива през 814 г. пронизан от стрела, точно така, както, според хвалбите на Византийския император – отбелязани от тогавашните съвременни ромейски хронисти, загива Кан Крум* (?-814); нпр. в Scriptor incertus е отбелязано в един текст с обобщаващ характер: “Прочее Лъв (Лъв V Арменец /813-820/), възгордян, като че ли сам той, а не Бог е сразил неприятеля [Крум], изпратил послания до всички градове и страни, в които известявал: “Намерих българите близо до (в обхвата на) Града и благодарение на Моята предпазливост, храброст и съобразителност, ги прогоних (на 30 юни 813 г.) всички, като пронизах със стрела Първенеца им. И по този начин умря (на 13 април 814 г.)”, казал той, “Нашият враг”. (ИБИ*, с. 24)];