Освен като име на държава, Б. се използва като название на земите населени от “народът Балх” (Балг) или „народа Булг“ и в които живеят племена и народи подчинени на българите. Вер. с промените на местоживеенето на българите, се изменяла и територията, която наричали Б. – нпр. след изтеглянето им от източната част на Тарима*, а по-късно и от цялата долина, тези части последователно останали извън съдържанието на понятието Б., докато целия северен склон на Танкан* (кит. Тяншян*) – дълъг над 2000 км, носел топонимика и етнонимика с корен Балг, Бо-ло*, Бол-лор и пр., дори и по време на Китайската инвазия в този район от 130-120 г. пр. Хр.;

Възможно е, според някои изследователи, да има две или повече различни и успоредно съществуващи български държави, освен Б., като нпр. Балгар* (вж Балк*), което не противоречи на по-късната история и създаването на Стара Велика България* от четири български клана (а не от сродни и близки до българите етноси);

В арменските източници “народът Булх”(? от тадж. “Булхор”- българин) населявал района Апартах* (вж Парти*), включващ днешният град Балх* (наричан от арменците ”Царствения БАЛХ”), като определят положението на българската държава по поречието на р. Мунджан с находища на скъпоценния камък Лазурит* и поречието на р. Вахан (? *Баган), по което е минавал Пътя на коприната за и от Китай (вж Арм. источники по истор. Средней Азии, М., 1975, Прилож.-карта №1).

При това в арменските извори категорично се разграничава областта Апахтарк или Апартах от Арея (която е южно от билото на Хиндокуш) и от Туркестан (населените с тюрки земи), като фиксират разположението на тези етноси и райони в периода около ср. на ІІ в. пр. Хр., когато хуните* Ефталити са заели вече Изт. брегове на Сърдаря*, изтласквайки от там Саките*, а друг тюркски етнос се е настанил в полето около долната, северната, част на Амударя* (Окса*). Тогава в района Апахтарк (Партия) живеели 15 “стари занаятчийски и търговски народа”, най големи от които били Масагети*, Българи (народаът Булх) и Холозмийците, и “43 номадски скитнически племена”, като най-значимите от тях били Ефталити (хуни*), Алхон* и Валхон*;

Според арабски източници (Димашки), Б. се е намирала западно от Таджикистан, където е град Балх* (Балг*);

Според индийски източници “големия народ” Болхики или Балхики обитавал района на Балх – т.е. и държавата Балхара (Балгара);

Китайците познават държавата БО-ЛО северно от Индия;

Според дагестанската хроника “Дербент-наме”, по време на Персийския шах Хосров І Ануширван (531-579) в Кавказ се преселили големи маси от изток и създали стотици градове сред които Балк* (Булгар-Балк*), Кумух (Куляб, до днешния Балх), Анжи (Анзоб – проход в рйона на Балхара; вж. Андж*), Хумар* (или Кумар) – архитектурен двойник на столичната Плиска* и пр. (П.Д.);

Областта Бактрия* или Бактриана [частта й, която е по десния бряг на Окса* (Амударя*) и срещу Согдиана* – намираща се между реките Амударя и Сърдаря, и вер. на север от хребета Алай], изглежда е само част от цялостната Балхара, като вероятно има специален – в религиозно отношение – статут.

От друга страна името Бактрия* се е използвало в древността, както за определяне на географския район Бактрияна, така и като нарицателно за цялата Балгхара. При това не само с прякото значение на думата Бактрия – “благословена, свещенна”, но понякога и със саркастичното, и със страховитото значение на словото “благословен, божи”; нпр., когато Йонийците са заплашени от Артафрен* – висш велможа на Дарий І* (522-486), че “като бъдат победени в битката [с Персийския цар Дарий], ще бъдат заробени,[и тогава] ... синовете им ще бъдат скопени, а момичетата ще бъдат отвлечени в Бактра” (Х*- VІ, 9, 10). Тук под Бактра* се има предвид както „благословения, свещения, божия, богообичния“ град-столица Бактра или Балх, Балг, така и „благословената, божата“ страна Бактра или Бактрия* (Балгхара, Балгара);

Според хрониките, след като се поселили в Согдиана*, в 100 г. пр. Хр. тюрките вече овладяват почти напълно и Бактриана, като слагат край на съществуването на елинистичната държава Бактрия (250-100). Това напълно съвпада с времето на появяването на българите в Сев. Кавказ, откъдето един клан, воден от кана Вунд*, се заселва в Армения и основава Княжеството си Вананд*, което формално става част от арменската държава. Следващите вълни на заселване на българи на запад в С. Кавказ вер. напълно съвпадат с вълните на външна експанзия и вълнения в Ср. Азия – края на управлението на Артабан III (12 – ок. 38) и последвалите бружения на север от Хиндукуш (вж. Котраги*), падането на елинистичното княжеството в долината на р. Кабул (50 г.), края на Партия* (Персия*) или Партското царство* в 224 г. и пр.

Сведения за такива премествания на големи групи от Вътрешна Азия към С. Кавказ и И. Европа имаме до VІ в., което съвпада с мащабното ислямизиране на района откъм началото на VII век. Друг въпрос е кои от тях са българи и кои са сродни с българите, и по какъв признак са сродни с тях. Защото нпр. едва ли могат да се нарекат българи онези, които са съставлявали номадската група в Азиятската сарматска културна общност (понятие, почти съвпадащо с широкото разбиране на названията Парти* и Бактри* от VІ в. пр. Хр. до ІІІ-VІ в. сл. Хр.), каквито са племената Масагети*, Саки*, Алхон*, Валхон* и пр. Понеже Българите и клана им Алани (Хайлан-дури, Оногон-дури) са видимо уседнали и развити, и строят градове (според сведенията на Захарий Ритор, в “Дербент-наме” и пр., към 555 г. само Аланите и Българите имат градове в С. Кавказ, като от общо 300 града Аланите имат 5 големи или главни града; вж Стара Велика България*); вж Древните българи*, Стара Велика България*, Парти*, Перси*, Масагети*, Алхон*, Валхон*, Саки*, Мидийци* и пр.;

БАЛХАШ – безотточно езеро в Азия, в Балхашко-Алаколската котловина, дн. в Казахстан. Повърхността на езерото е на височина 342 м над световното морско равнище (ГЕ*, 1983 г.). Площта му се мени от 17 000 до 22 000 кв. км. Дълбочината му достига до 26 м (през 1957-64 г. h = 339 м, дълб. до 26,5 м, площта се мени 17-19 000 кв. км - ЕС*). Има многочислени заливи. В западната част на Б. се вливат р. Или, а в източната – реките Каратал, Аксу, Лепса и пр.

Б. е полупресноводно (в западната част водата е прясна, а в източната – соленовата). Езерото замръзва от ноември до април. По руслото на река Или се практикува интензивно поливно земеделие. Балхашко-Алаколската долина е затворена котловина, дълга над 700 км, висока от 342 м (повърхността на езерото Балхаш) до 600 м, включваща на запад езерото Балхаш, а на изток езерата Сасиккол и Алакол, с полуобрасли редици от пясъчни хълмове, високи до 30 м.

Ала-кол е с площ от 2 200 кв. км, дълбоч. до 45 м и заедно с маловодните езера Уяли, Сасик-кол (площ 465-745 кв. км, дълб. до 6 м, притоци Тентек* и Каракол) и Жаланаш-кол, образува езерна система, замръзваща от януари до април (ГЕ*).

Долината на езерото Балхаш се намира в непосредствена близост до района на древната Балхара* на СИ от областта Бактрияна* и на С от Танкан* (Тяншян). Според китайските източници от 127 - 121 г. пр. Хр. (ПД*), целият район на планината Танкан* (Тяншян) е заселен от български етнически групи. Това съвпада и със сведенията на Херодот, който поставя Бактрийците (= Българите) в една област, простираща се “чак до Айглите” (Х*- ІІІ, 92). Съвпада и с фиксирания от Александър III Македонски (330-323) факт, който на североизток от Балгара-Бактрия създал града Александрия Есхата*, т.е. Александрия Накрая на Света. Съвпада и с арменските источници, които във времето към ІІ в. пр. Хр. поставят Българите – “народът Балх” или „Булг“, в района край масива Имеон*, между земите на Ариите, Масагетите, Хорезмите и Тюрките.

Тези земи – на север от Иранското плато и на изток от Каспийско море*, носещи общото име Балхара, са населявани от Древните българи* от хилядолетия – много преди средата на ІІ хдл пр. Хр., когато един бълг. клан “Болг” мигрира заедно с Келтите* (Гойделите) към Британските острови, и преди масираното си преселване в Европа между ІІ в. пр. Хр. и началото на І в. (град Балх* или Балг – наричан “Майката на всички градове”, е създаден преди археологическата Суза І и преди град Анау*, който е от средата на ІV хдл пр. Хр.; вж. Древните българи*).

Българите, заедно с народи и племена от този културогенен район (азиатска Сарматия*, областта Партия* от времето на Дарий І* /522-486/, елинистична Бактрия* /250-100/ и вер. създаденото от нея Княжество в долината на р. Кабул /?-50 г. сл. Хр./), както и от северната част на елинистична Партия (Персия*), просъществувала между ІІІ в. пр. Хр. и ІІІ в. сл. Хр., и пр., мигрират към И. Европа през целия период от II в. пр. Хр. до VІ в. от н.е.

Това дълго съжителстване на групи от местното население – българи, саки (масагети), хорезми и индийци с новодошлите (от ІІ-I в. пр. Хр.) тюрки (туранци), а по-късно и с монголи, обяснява запазването на името Балхаш и препредаването му от народи и култури до ден днешен. Същевременно значението на името на езерото-море Б. може основателно да се сведе до “Българското (море)” – от Балх* ~ Балхара* ~ Балхаш (Балхас).

Видът на Балхаш до началото на Новата ера, на фона на общото планетарно изобилие на замръзнали водни ресурси дотогава, най-вер. следва да се свърже с конкретното голямо пълноводие в района на Западна Азия, вследствие на мащабите на ледниците в планинските, а може би и в северните райони на Азия, както и с мащабите на изпаренията от Каспийско море*, което е с четири пъти по-голямо по площ от днешното, с влаговата наситеност на въздуха в Каспийския регион, както и с посоката на ветровете, носещи влажните въздушни маси. От общият изглед на Балхашко-Лалаколската долина ясно се вижда, че тя е била отточна само през един тесен пролом в западната си част, на север от селището Мин-Арал, където водите на Балхаш вер. са се спускали към Каспийско море*, съединявайки изтичащия от езерото поток с руслото на днешната полупресъхваща река Чу* (срв. Чая* = Чайа, Черна*, Чер*: “висш, висок”; този воден поток от Балхаш към античното Каспийско море* дава основание на Херодот да представи Сърдаря с два основни противостоящи съставни притока, които се съединяват в общо русло преди вливането й в морето – вж. картата по Херодот).

Както нивото на Каспийско море* от това време (на кота 130 м над световното океанско равнище, а днес е на кота около 28 м под океанското ниво), така и езерото Балхаш е било доста по-пълноводно, като най-общо повърхността му е достигала равнището между 400 и 500 м над морското ниво – т.е. между 60 и 150 м над сегашното (342 м), но без да достига най-високата кота (500 м). За такъв вид на езерото-море говорят и пясъците в долината му, и характеристиките на околноте езера, с които Балхаш е образувало вероятно единно водно пространство (изглежда и езерото Исик-кул, рус. Иссык-куль, също е било много по-пълноводно и се е изтичало през река Чу в Каспийско море*).

С този си античен вид – надморска височина на водите между 430 и 480 м над океанското, дължина от 750 км до 1000 км – с езерото Еби-Нур и долината на север от Урумчи до склоновете на Монголски Алтай, ширина в западната си част до към 300 км и обща площ от около 200-250 000 кв. км, Балхаш е затваряло земите на Древните българи* от североизток. Затваряло е и достъпа на източните народи и племена от Източна Азия и Централна Азия до голямата равнинна територия на реките Сърдаря и Амударя, която е изрично спомената още от Херодот (V в. пр. Хр.). При това следва да се отбележи, че в цяла Западна и Средна Азия до към X-ХII век земите на север от 50-тия паралел били напълно невъзможни за обитаване от хора, като може би следва да се изключат някои по-южни долини и ниските западни части на относително далечния Алтай*. Същевременно оттичането на Балхаш (както и на Исик-кул) в Каспийско море* допълва общия изглед на северните български гранични земи в периода до към ІІ-І в. пр. Хр. и е още едно основание да се приемат за верни твърденията на античните автори за големината на главното водно пространство в региона – античното Каспийско море* (вж. карти на района на Каспийско море и Ср. Азия през античността и ранните средни векове до Х-XII век).

При това, като се знаят традициите на Древните българи* в търговията, корабоплаването и корабостроенето (вж за това и Волжка България*), може да се твърди, че в Балхаш е имало българска търговска флота, която е обслужвала Балхашкия участък по пътя към водната магистрала по Жълтата река – Хуанхъ, и от там към Централен и Южен Китай. Така търговският път от Западна Азия и конкретно от Бактрия*–Балхара* към района на древния Китай и обратно придобива по-ясни очертания и характеристики. Те могат да отговорят на въпроса защо комуникациите от Източна и Централна Азия към Западна и Средна Азия по северният път, минаващ през Балх* или Балг* (с две трасета – северно от Танкан* и южно от него – през Тарима*), дори в периода от средата на ІІ хдл пр. Хр. – когато китайците “откриват” коня и конската каруца, до 127 г. пр. Хр. – когато за пръв път китайска армия стига до Източен Танкан*, са били относително по-зтруднени, отколкото тези през по-дългия и по-несигурен – заради множеството препятствия от различен характер – п ът през Индия и Кабул* до Балх*, или през Синд* до Двуречието*.

В подкрепа на предположението, че Балхаш е било преходно море по пътя между Балхара* (голямото тържище в Балх*) и района на Китай имаме и един доста по-късен средновековен факт. В някои карти се появява името “Китайско море”, което се отнася към Аралско море* (след обособяването му като самостоятелен воден басейн към ХІ-ХІІІ в.); обаче Арал е един твърде малък и второстепенен обект по трасето от долното течение на Волга* към Китай. Затова е по-вероятно това название да се е отнасяло първоначално към граничния за регионите на Средна Азия и Китай 1000-километров античен водно-транспортен коридор Балхаш, което по-късно, след активизирането на търговските връзки през средновековието между Източна Азия и вече тюрко-арабския Средно-Азиятски свят към ІІІ-VІІ в. и насетне, в съчетание с оскъдната информация на хронисти и картографи за тези отдалечени краища, е било пренесено съвсем формално върху езерото Арал*; вж Каспийско море*, Балатон*, Балтика*, Бело море* (Егейско) и Бело море* (при Архангелск, Русия) и пр.;