Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.04.2020 06:13 - Анна Петрина, царска принцеса, съпруга на Владимир Киевски от 990 година (2)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 262 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 07.05.2020 22:18


Анастасий от Корсун (Херсон) служил при Киевския княз “около 30 години” (до към граничната 1019 г., след което отишъл “в Полша” /РН*/), но първоначално, през 990 г., в Киев* построил църквата “Пресвета Богородица” или “Десетиница”, където изглежда намерили място и част от мощите на Св. Климент (намерени в Крим от Константин-Кирил Философ* през 860 г., по време на неговата Хазарска мисия* в 859-860 г.). Правото да построи величествения храм, както и доходите, които Князът на Киев отредил да получава до края на живота си този български велможа, категорично показват, че Анастасий бил от най-висшия аристократически кръг, какъвто бил и Анастасий сампсис – представителят на Борис І* пред Осмия Вселенски събор от 869-870 г. (а по това време споменаваните по име велможи били най-често едно и също лице или родствено по прякя линия, ако едното име било еднакво на другото);

Новата Киевска църква “Св. Богородица” получила като първи дар “взетото от Корсун”, като за издръжката й била отредена една десета от приходите на Киевския княз и на всички подчинени му градове (като една десета от тази десета били дадени на Анастасий); а сигурно и мощите на Св. Климент, които Владимир Киевски взел от Корсун заедно с икони, златна утвар, медни статуи и пр. били дадени на тази църква “Св. Богородица“, ако Киевския княз не е заделил по нещо от тях “за лични нужди“.

През 1019 г. Анастасий избягал в Полша, т.е. най-вер. отишъл в района на Червенските градове* или в Сама-тера* (Дулебия*) – бъдещото Владимиро-Галичкото кралство*, където по-късно, между 1207 и 1218 година, намира подслон и подкрепа преди възцаряването си и Българския цар Иоан Асен ІІ* (1218-1241) – вж. Самбат* (>618-676, роден не по-късно от 602-604 г.). Това, според годината (1019), съвпада с бягството от Киев* към Полша и със смъртта на Киевския велик княз Святополк I Владимирович – Окаяный (1015-1016, 1018-1019), най-голям син на Владимир I Киевски (878-1014) и законен Киевски престолонаследник, кръстен в 990 г. с християнското име Петър (Българската православна църква* /БПЦ*/ е свързана именно със Св. Петър), който изчезнал някъде в “Пустинята между Полша и България“ – т.е. в района на Високите Татри (2655 м. h) в Карпатите* – района между днешната северна граница на Реп. Словакия* с Реп. Полша; както е свързана и с възкачването в Киев* на княз Ярослав I Владимирович (1017, 1019-1036-1054), който станал “велик киевски княз“ чак през 1036 г. – след смъртта на Мстислав Владимирович (от 990 г. с христианско име Константин), велик княз на Тмутаркан* (Дима-таркан), Чернигов* и Лявобрежната (“Изночната“ от Днепър*) част от Киевската държава, а и на цялата Киевска държава;

Едва след като влязъл в Корсун (Херсон), Владимир “изпратил при царете Василий (ІІ) и Константин (VІІІ) да кажат: “Ето взех вече вашия град славен; чух, че имате сестра девица; ако не я дадете на мен [за съпруга], то ще сторя на вашата столица същото, което [направих] с този град” (ПВ*).

Византийските царе поставили условие Владимир да се покръсти, което той приел и пожелал да го кръстят “дошлите със сестрата ваша”. След това царете “помолили” своята сестра Анна да се ожени за киевския княз. Първоначално Анна не желаела: “Да ида, като в плен, по-добре тук да умра”. Аргументите на царете били, че тя може да промени политиката на Киев към Византия и да избави Гръцката (православната) земя от “ужасната война”. Тогава тя се качила на кораб и отишла в Корсун, където с почести я отвели и настанили в палат.

Точно на това място от повествованието авторът на хрониката поставя разказ за тайнственото временно ослепяване на Владимир, който не можел да вижда до покръстването си и извършването на брака, като двата ритуала станали едновременно - един след друг. Независимо дали тази слепота е била в действителност, дали е политическа хитрост или е само художествен образ, който е трябвало да подчертае слепотата на езичеството и силата на християнството, тя напълно оправдава женитбата на Владимир за Българска принцеса, която от епизода с преговорите около покръстването е станала в хроникалната "Повест" сестра на царете от Константинопол; и оневинява подмяната на българския й произход с този нов етнически статус на първата християнска киевска княгиня (Олга* /941-969/, бабата на Владимир I Киевски, е българка, българска царска принцеса и християнка, но по нейно време Киевската страна не е християнско княжество).

Към тази подмяна на статута на Анна, която вер. се е наложила в следствие на по-късната киевска политика от ХІ-ХІІ в. (когато Константинопол е политически и православен хегемон в И. Европа, а същесвена част от българските земи са обвързани с управлението на Византийската корона, обединена с Българската), или пък станала след средата на ХVІ в. (вж. Зоя-София Асенина*), следва да се прибавят поне още две неща.

Първо, в тази част на “Повестта” постоянно се използва титлата “цар”, когато тя не е нито византийска, нито руска (в Русия се използва неофициално едва при Великия московски княз Иван ІІІ /1462-1505/, а става официален вътрешно-руски сан при Великия московски княз Иван ІV Грозни /1533-1584/, самопровъзгласил се за цар през януари 1547 г.). Това може би е следа от по-древните документи, по които е съставена др.-руск. хроника “Повест временных лет”, и в които се е говорело за преговори с цар или царе – нещо реално, като се знае, че в България управляват Цар Роман Симеон* и принц Самуил*, а до 987 г., когато преговорите на Владимир за приемане на християнството били вече в ход, и принц Арон*, без да подценяваме и подминаваме царицата-майка Мария* (1018 - сл. 1030) и цар Пресиан II* или Фружин* (1018-1040). Тоест следва да се предположи, че или хрониката е писана по български документи през ХІ-ХІІ в., или, което е по-вероятно, тя е преработвана през ХVІ в., когато в Московия* от 1547 г. официално се ползвала титлата цар като епитет-сан на Московския владетел Иван ІV Грозни (1533-1584).

За това, че руската хроника “Повест временных лет” е писана през ХVІ в., от когато датира открития неин препис, говори и още един факт – нарицателното Гърци* и етнонима Грък* започва да се явява едва от втората половина на Х век (ИЗ*, ЕНД* и пр.) и се разпростира над цялото население на Елада през ХІ-ХІІ в. Широкото му използване, поне в И. Европа, става още по-късно. Същевременно разделянето на Източната и Западната християнски църкви, което започва да налага разграничаването на двете христови общности, е стара реалност, но става краен факт от средата на ХІ в. (1054 г.). Всичко това предполага, че към края на ХІ и началото на ХІІ век терминът “грък”, особено в Източна Европа и то в Киевската хроникално-религиозна литература, едва ли е бил тобкова повсеместно използван, колкото това е налице в Московѝя през ХVІ век и същевременно в текста на “Повест временных лет”.

Второ, в “Повестта” се определят и дори се разграничават “българи” (езичници) и “българи от мохамеданската вяра”, но никъде в текстовете не се говори за “българи-християни”. Те се крият под нарицателното “гърци” = “източно православни”. При това Владимировите пратеници, които отиват първо при Франките (независимо дали това е Германия или пък Полша, Чехия и Унгария, където властва немското папско духовенства), а след това в Цариград, при всички случаи трябва да минат през България и територията на Българската православна църква – т.е. “гръцката” земя и църква (до 993 г. съществуват българските епископии в Чехия - в Прага*, а вер. и в Унгария, както и до 996 г. в Ю. Полша – Българските епископии във Вроцлав* и Краков*, а може би и другаде; освен това Българската църква управлява териториите на днешните Румъния и Молдавия, Галиция* и Волиния, Червенските градове* /в Зап. Полша/, Словакия*, както и другите български земи, простиращи се и на изток от Днепър; вж. Пустинята между Полша и България*).

Като се съчетаят двете понятия – цар* и “гърци” = българи-християни, прочита на “Повестта” става съвсем различен, без това да противоречи на пристигането на Владимировите пратеници в Константинопол. Получава се така, че по същото време Киевския феод на Владимир І Святой* е оградена на северо-изток от земите на католическа Полша, а от запад до Крим със земите на Българската православна църква, в самия Крим са земите на Константинополската православна църква (анклава на град Херсон и областта му), като южно и юго-източно от Киевския феод са и районите на българите-езичници, наричани по-късно Половци* (града-крепост Балтавар* е столицата им, рус. Полтава* - от където е киевско-московитското нарицателно "половци"). На изток пък са земите на Волжка България*, през чието тържище преминава главния търговски път за и от Вътрешна Азия. Към пълната хегемония на българите в заобикалящото Киевския феод пространство, следва да се прибави и значителния български етнически и аристократичен елемент, със съответното количество войски, който е част от Киевското пространство и от Новгородското пространство (вж Добриня* - брат на Малуша Любечанка*, и сина му Константин Добрина* - по наследство предводител на Новгород* и Новгородското държавоидно образувание).

От това следва, че по-скоро Владимир І Киевски или Светой е принуден от обстановката да приеме православието от българите (едва ли е случаен и опитът на Волжка България* да иска от Владимир да приеме исляма). Както и това, че по-късно управниците на Московска Русия – придържащи се предимно към скандинавската легенда за произхода на династията си чак до смъртта на Иван ІV Грозни (1533-1584) и управлението на Борис Годунов* от 1584 г., А И ДО ДНЕС, в пътя си към етническо и идеологическо обособяване на страната си, залагат на византийската църковна политика и на Византия. Ромейско-Византийската империя, заради отдалечеността си от Киевския феод и поради това имаща по-слаби възможности за въздействие, е по-удобният инструмент за борба с мащабното българско влияние върху Киевското княжество. Връзката на Киевския феод с Византия действа като предпазен щит, осигуряващ нужните условия за създаване, отстояване и развитие на самобитна киевска културна и идеологическа доктрина. Тази позиция е закономерно наложителна за изграждането на автономията на зараждащата се Киевска държава, независимо и същевременно в синхрон с това, че базов стълб за киевската и московско-руската държавна и национална култура е именно българската.

Изследователите не са единни в твърденията си за годината, в която Владимир І Святой приема християнството и поставят събитието от 987 до 989, като това явно е станало през 990 година. Този период обаче стои всред времето на пълна българска хегемония над Византия от 986 г. натам, дори да приемем, че край на едноличното превъзходство на България се слага с нахлуването на Василий ІІ в България през 991 година. Точно затова отношенията между Византия и България от 986 до 991 г. са важни за изясняване на ситуацията около покръстването на Киевския феод и личността на Анна.

Хронистът Яхъя описва българо-византийското сражение при Средец* през 986 г. така: “се пръснал слух през нощта по войската му (на Василий ІІ), че превалът (проходът за отстъпление Траянови врата*) им е отрязан, и тогава Императорът търтил да бяга и цялата му войска [побягнала], във вторник на 17 август 986 г. И преследвали ги българите и разграбили неговия обоз и хазната и загинало голямо множество от войската му (на Василий II), и това станало в 10-та година от царуването му (= 986)” (ИЗ*).

Асохиг за същото сражение пише: “българите побързали и завзели тесните места и планинските проходи по пътя (за излизане от долината на Средец*): това били места непроходими, покрити с храсталак. И, като обкръжили Императора заедно с цялата му войска, те изклали всичките с меч; само арменската пехота, като заобиколила Император Василий отпред и отзад, извела го в Македония по друг планински път (става въпрос за византийската област Македония, която тогава започвала от българската граница на изток - след Ихтиманските височини и Белово*, включваща Пловдив* и пр.). Цялата конница [ромейска] обаче, заедно с плячката и царската палатка, попаднали в техни ръце”.

Матей Едески допълва: “Алусиян* (т.е. Арон*, брата на Самуил*) от своя страна, като събрал една армия, тръгнал да посрещне Василия. Произлезе голяма битка, българският крал (rex, т.е. Роман-Симеон*) взел връх и обърнал на бяг войската на Василий чак до Цариград. Българите откарали от тях голяма плячка и множество пленници. Василий цял опозорен, се върнал в столицата си”.

В похвално слово за Фотий Тесалийски се казва, че “станала жестока битка; Императорът, който излязъл с цялата си войска против него (Българина = Българския ЦАР = Роман-Симеон*), не устоял против варварския строй” (ИЗ*).

След унищожителният разгром над византийските войски, станал на 17 август 986 г. край Средец* и Щип* или Щипон* (до дн. Ихтиман; вж Средец*), и при Траянови врата*, която византийската императорска арменскобългарска гвардия с Василий ІІ успяла да заобиколи някак си, във Византия започнали въстания срещу Императора (или императорите Василий ІІ и Константин VІІІ; вж Златарски - ИЗ*, т. І, ч. 2). Златарски обяснява ситуацията по следния начин:

“При такова [негативно след разгрома при Средец] настроение в Цариград, на Василий ІІ не оставало нищо друго освен да събере нова войска и да почне отново войната, за да покаже, че “стрелите мизийски (български) не са по-силни от копията авзонийски (византийски)”. Обаче новите вътрешни вълнения - бунтът на Варда Фока и на Евстатий Малеин през август 987 г., новото появяване на сцената на Варда Склир и външните опасности - нападенията на Руския (Киевския) княз Владимир на Херсонската тема и обсадата на [крепостта] Херсон, а също войната на арабите в Южна Италия” приковали към себе си действията на Императора до март 991 г. (ИЗ*).

За настроенията във Византия и Цариград може да се съди по позицията на съвременника Лъв Дякон. Той, като говори за появяването на нова комета [през април 989 г.] и за някакви огнени стълпове, които се показвали в глуха нощ на северната част на небето, изтъква, че тия явления предсказвали станалото след това (след април 989 г. и кометата) превземане на Херсон от тавроскитите (това не са русите, а Кримските българи) и завладяване на Верея от мизите (българите)” (ИЗ*); срв., че Крим* = Таврида, Таврия (Tavtica); Тавроскития* (Tauroscythξ) е крайморската територия между най-долната част на Днепър с устието на му и Кримския провлак, където е Прекоп*, рус. Перекоп* (вж. картите по Птолемей /80-160/; вж. Вознесенка*, Балтавар*, Половци* и пр.), като Тавроскития*, в единство с Таврия (Крим*), е област населена с българи; това сведение за българско превземане на Херсон обяснява появата на Анастасий в крепостта, служенето му при Киевския княз Владимир І и заминаването му за Червенските градове*, които към 1019 г. са в териториите на Полша;

Към бедствията от гражданските войни, в които “Преди яки градове – сега [са превърнати в] лек прах; табуни коне [живеят] там, дето преди живеели люде” (Иоан Геометър), се прибавило голямо земетресение в Константинопол през октомври 989 г. То е съпровождано от потъмняване на слънцето и луната поради “огнените стълпове” и е свързвано с появилата се още през април (или по-късно) комета, с бедствието на поголовната суша, довела земеделците до отчаяние, и с върлуващите разбойнически орди (“полудялата тълпа на синовете Амаликови”), които стигали до стените на Цариград, грабели всичко и от всички, та над Империята се издигало единствено “риданието на мъжете, жените и децата”.

Важно обстоятелство при така струпалите се събития, налагащи на Василий ІІ да води преговори на всички фронтове, на които нямал сили да воюва в пряк и преносен смисъл, бил фактът, че той е “сродник” на братята Борис ІІ* (970-978) и Роман Симеон* (978-997) [Скилица-Кедрин, ИЗ*]. Българските царе, синове на Цар Петър І* (927-970), са деца на Царица Мария-Ирина Лакапина (927-963) – внучка на арменеца или арменския българин по произход Император Роман І Лакапин (920-944) и дъщеря на сина му Император Христофор Лакапин (927-931), съимператор от 927 г. (КК*; вж. Лакапин*). Тази близка родова връзка на българските и византийските архонти, която в амплитудите на отношенията между двете корони стигала от мира до острия антагонизъм, давала път и на изненадващи дипломатически ходове.

При преговорите за мир, последвали разгрома на Василий ІІ при Средец* през 986 г., когато е най-късната дата за освобождаване на завзетите през 971-972 г. от Иоан І Цимисхи (969-976) български земи (ББ*), [българите] поискали сестрата на Император Василии (ІІ) за женитба (Златарски предполага, че я поискали за някой от синовете на Арон, управляващ от столнината си Средец* и представян в преговорите като водещ, по-значим от Самуил*. Възможно е обаче Василий ІІ да е търсел споразумение засягащо единствено земите, управлявани от Арон; ИЗ*), Императорът им дал жената на един свой служител под името на своята сестра и я изпратил с митрополита (на град Севастия, Армения). Обаче, когато тоя дошъл в земята на българите, те се научили [коя е] оная жена и осъдили митрополита като прелюбодеец и измамник (вж Митра* = Договорът, вж Крум*). И като го обиколили със слама и леснозапалителен материал, изгорили го българските царе (Роман Симеон* и комитите Арон* и Самуил*; срв. множественото число, използвано за управляващите в България по това време, което е както в този текст, така и в “Повестта”, и единственото число за императора на Византия, въпреки че властта в империята била упражнявана формално и от Константин VІІІ – брата на Василий ІІ). А те били двама братя, наречени комсадцаги (комитопули); името на по-стария било Самаель (Самуил*)... След това Гръцкият (Ромейският) император отворил война на Българския цар “скопец-евнух” (Роман Симеон*)...(Асохиг, ИЗ*; тоест, в това сведение са споменати по-скоро Цар Роман Симеон* и Самуил, отколкото Арон и Самуил, а само се уточнява, че Самуил* има и брат, и то въпреки че към момента на събитието, за което говори хронистът, Арон* формално е по-високопоставен спрямо брат си Самуил);

Според д-р Златарски, с подмяната на сестра си Василий ІІ се освобождавал от всякакви роднински връзки и задължения спрямо комитопулите Арон и Самуил* (и то при условие, че Пленимир* и Борис ІІ* били мъртви, а Роман-Симеон* бил уж скопец – поне според силно преднамерените византийски източници – криещи гейската същност на Василий II; т.е. изрично се подчертава, че Роман не можел да има наследници).

Всъщност най-вероятно сестрата на Василий ІІ (976-1025) била поискана за съпруга на Цар Роман Симеон* (977-997), за да се уравновеси паритетното съотношение между владетелите и позициите на Византия и България – както Василий ІІ бил сгоден и изглежда вече женен за сестрата на Роман Симеон – Анна, така и Роман Симеон следвало да бъде оженен за сестрата на Василий ІІ; при това, при наличие в България на официален весочайш българо-византийски брак, от който се родят височайши деца, нямало как Роман да бъде обвиняван и обявяван за “скопец“.

От една страна този епизод дава съществено основание да се приме, че Василий ІІ не само бил сгоден от 963-969 г., но вече бил оженен за Анна, явно по време на управлението на Иоан І Цимисхи (969-976), който провел активни и последователни действия за обединяване на Българската и Византийската корони в ръцете на едно лице – владетеля в Константинопол (и то в контекста на факта, че Българската и Византийската династии били близки роднини; вж. Самбата*, Петър І*, Ирина /5/*). От друга, този акт на Цар Роман Симеон* документира активната политика на Българския владетел да държи Византия в паритетна позиция и да не й разрешава да се въздига над България.

В случая, по отношение на последвалите събития, за нас е важен фактът, че още през 986 г., само три години преди уговаряне на годежа и женитбата на Анна с Владимир І Киевски, Василий ІІ вече подменял принцесите като част от политическите си ходове. При това в Константинопол били две дъщери на Петър І* (927 - 30, І, 970) - сестри на Борис ІІ* (970-978) и Роман Симеон* (979-997), които през 968 г. били изпратени в Цариград, за да се оженят за още малолетните византийски императори Василий ІІ (976 – 15 декември 1025) и Константин VІІІ (976/1025-1028) [КК*].

Към края на 963 г., когато Българската царица Мария-Ирина Лакапина (927-963) не била вече между живите, Византия поставила ултиматум:

Цар Петър І* да изпрати двамата си синове като заложници в Константинопол и да не пропуска маджарите във Византийска Тракия.

Тогава, изправен между две злини, Цар Петър І* сключил мирен и съюзен договор с Унгария (965), част от чиито номадски родови вождове, търсещи бърза и лесна плячка чрез грабежи, нахлували в България и Византия през 934, 943, 948, 958 г. (Българският царски род е родствен с Унгарската династия, започваща от унгарските изборни общородови военни вождове Такшон /949-972/ и Геза /972-997/ – вж. Арбат*).

Причината за този ход на Царят била, че византийците не изпълнявали споразумението си с България да осигуряват военна помощ на българските части срещу нахлуващите унгарци.

Българо-унгарският договор от 965 предвиждал да се пропускат безпрепятствено маджарските войски – орди – през българските земи до византийските територии, а ако ромеите поискат помощ от българите, тя да им бъде отказана.

Тогава през 966 г. Император Никифор ІІ Фока (963-969), който токущо бил постигнал голяма победа над арабите, унижил и изгонил българските пратеници, дошли да приберат от Константинопол ежегодния данък, плащан от Византия на България по договора от 927 г., а хронистите му приписват думите: “Вървете и обадете на вашия господар, облечен в кожух кожогризец, че великият и всесилен ромейски император ще дойде веднага в страната ти и ще плати целия данък, така че да се научиш ти, трижди роб на прадеди роби, да признаваш за господари ромейските владетели, а не да искаш от тях данък като от роби”.

Тази обявена война завършила през 966 с един показен поход на Императора край границата в Тракия. Никифор ІІ Фока завзел няколко от предмостовите български крепости, но спрял, щом стигнал до “тъй наречения Голям окоп”Еркесията* (простиращ се от Черно море при днешния Бургас и стигаща до р. Марица при дн. Симеоновгрод). Той не посмял да го премине, защото България била страна, където за враговете “злини върху злини връхлитат” и твърдял, че е истинска лудост “да води войските си по тези опасни места, за да ги предаде на българите да ги изколят като добитък” (с това фиксирал гибелта на съименника си Никифор І през 811 г. и на сина му Ставракий /811/, но не бил забравен и Валент І, убит през 378 г. при Одрин от войските на Българския кан Дере* (Алавив*), както и другите римо-византийски императори, погинали от българския или персийския меч – нпр. импер. Деций Траян през 251 г. при Абритус /Разград* в България/, като импер. Аврелиан умира през 275 г. край днешно Чорлу* - ЮИзт. Балкани, импер. Юлиан /361-363/ край Ктезифон в дн. Ирак, падането на Михаил I Рангаве /811-813, 844/ в битката с българите при Версиникия в 813 г. и последваното му детрониране, и прочее).

След дрънкането на оръжие, Никифор ІІ Фока предложил високомерно и театрално, като за пред своя кръг от велможи, мир на Българския цар, поставяйки условие, българите да поемат задължението да възпират маджарите още на своя територия (вероятно съобщавал, че само в такъв случай ще поднови изплащането на данъка на България). На това Петър І* отговорил: “Когато те (маджарите) воюваха (през 964 или 965 г.) срещу Нас (Българския цар), при все, че Ние те повикахме, Ти не пожела да дойдеш на помощ. И сега, когато Ние по принуждение сключихме [през 965 г.] съюз с тях, Ти ни караш да нарушим договора, да вдигнем [в нарушение на сключения договор] оръжие срещу тях и да започнем безпричинна война” (срв. Митра* = Договорът; нарушаването на договор се смятало от българите за недопустимо злодейство и това се спазвало масово до идването на комунизма през септември 1944 г.).

Тогава Никифор ІІ Фока, чрез пратеника си Калокир – сина на градоначалника на Херсон, когото във връзка със задачата издигнал в сан патриций – подкупил Киевския велик княз Борис или Святослав І* (964-972) “със злато ... до 15 центенария” (Лъв Дякон, ИЗ*; 1 центенарий = 100 литри, 1 литра = 72 златни солида /жълтици/, т.е. 15 центенария = 108 000 златни солида).

Яхъя Антиохийски добавя, че Византия била във война с русите (със скандинавците-варяги* и Святослав І Киевски*), но сключила мир с тях (вж. руси*, варяги*), със специалното условие да нападнат българите и да воюват с тях. С това Никифор ІІ целял две неща: да нанесе удар на България и като противопостави двете страни, да отдалечи от Херсон интересите и на руси*, и на българи [Херсон, столицата на важния за Византия по търговски и политически причини, и особено за сигурността и прехраната на Константинопол, ромейски анклав на Днепър и при Крим, станал отново византийски едва към края на ІХ в.; до тогава той бил тържище в състава на България, а тезата (на Н. Знойко) за хазарска хегемония над града през ІХ в. се крепи само на голи предположения, в съчетание с пълното пренебрегване на българската мощ в района – вж Волжка България* за правилата в българските тържища през ІХ и Х в. (ФА*), вж Цуло*, срв. ИЗ*].

Святослав І Киевски* (Борис /5/*) нахлул през втората половина на юли 968 г. в източна България с 60 000-на армия (10 000 била личната му дружина), без да се броят хората в обоза, спусналал се с лодки по Днепър и през Херсон и Черно море навлязла в Дунав. Той “превзел към 80 града в Подунавието” (“горадъ 80 по Дунаеви” /ПВ*/, или 8 града, срв. ст.-бълг. п‚Ґ = 80, и‚Ґ = 8, като е напълно възможна случайна или умишлена грешка при преписването; същевременно това може да означава 80 селища, защото за руснаците всяко село със защитна ограда е град). Но вероятно още преди това армията на езичника Святослав (Борис /5/*) надделяла над 30 000-ния български корпус, изпратен срещу него, чиито разбити части се оттеглили в Дръстър*.

Самият Святослав Киевски (Борис /5/*) превзел и се установил в Преславец* (“малыи Преславъ”, който вероятно не съвпада с главния град в Дунавската делта Никулицел*, независимо, че и Никопол* носел епитета “висш” = “преславен”). При това Киевският княз се установил там, “емля дань на гръцехъ – т.е. “вземайки данък от православните (българи)”, понеже тук “гръце, гръцехъ= православните = българите = православните българи.

Много скоро обаче (преди края на август 968 г.), изплашен от напредването на Святослав І (Борис /5/*) и апетитите на Калокир, който “влязъл под кожата” на Киевчанина-княз (и наемниците руси-варяги* = скандинавци) и поискал да го ползва за собственото си възкачване на Византийския престол, изведнъж Никифор ІІ Фока си спомнил за “неразривното приятелство и разбирателство между българи и ромеи”. Той изпратил в Царство България свое най-висшестоящо официално императорско пратеничество, за да сключи с Българския цар* (император) Петър І* мир, като поискал и две български царски принцеси (което е в ярък диаметрален контраст с искането му за синовете на Петър І от 963 г.) за съпруги на младите императори и братя Василий ІІ Багренородни (963/969-1025) и Константин VІІІ (961/969-1028).

[Никифор ІІ бил принуден да промени тона си спрямо България още преди края на август 968 г. (Калокир заминал за мисията си в Херсон и при Святослав І* или Борис /5/* най-късно в началото на 967 г.). Още към началото на 968 г. била възобновена войната на Византия с арабите в Сирия, а в района на Южна Италия германците нападнали византийските владения Капуа и Боневант. Без да може да разчита на Калокир и на Киевския княз, от към август 968 г. Никифор ІІ не можел да воюва на три фронта, без да броим четвъртия – вътрешното положение и недоволството от управлението му.

В тази ситуация Никифор ІІ, който според хронистите се отличавал с ум и разсъдливост, бил длъжен да заложи на християнина и добрия съсед Петър І*, отколкото на буйния и непредвидим “варварин” Святослав І, който бил в съюз с борещия се за византийската корона Калокир. Вероятно Императорът лицемерно се базирал на факта, че още на 28 юни 968 г. в Константинопол приел пратеник на Цар Петър І* със сан патриций. Той още с идването си, по императорско нареждане, бил доведен при Никифор ІІ Фока – направо от път (“немит” - т.е. преди да отиде на баня, както се процедирало в деня на пристигането и преди посещението в двореца) и с пътното си облекло (“опасан с медна верига”), а на приема на 29 юни 968 г. – Петровден*, бил поставен на почетното място, което пък е изтълкувано като видно “оскърбление” от стоящия след българина Пратеник на Императора на Свещената Римска империя Отон І Велики (936-973), макар и да бил със сан епископ (ИЗ*)].

Някои изследователи предполагат, че, като потвърждение на договора и искрените си намерения към Българския цар, Никифор ІІ вдигнал “печенежкия народ” (вж. Кур*) срещу Киевския феод, което пък принудило Святослав І* (Борис /5/*) да се завърне веднага в Киев*, за да защити позициите и майка си Олга* (КК*). Според хроникалните източници обаче, това направили самите българи – “преславците” (т.е. правителството във Велики Преслав*). Най-вероятно Печенегското нападение не станало без помощта и посредничеството на т.н. по-късно Половци* – т.е. “българите” (българите-староверци, вж Калоян*) от района на Отвъд-Дунавските земи* – т.е. между реките долни Днепър и Дон, които били нападнати в 965-967 г. от войнстващия срещу всички Святослав І* (Борис /5/*).

В “Повест временних лет” пише: “В лето 6476 (968 г.). Дошли за първи път Печенегите* в Руската земя, а Святослав бил тогава в Преславец*, и се запряла [Киевската княгиня] Олга* със своите внуци - Ярополк, Олег и Владимир (бъдещия Владимир І Киевски* и Святой /980-1015/) в града Киев*. И обсадили Печенегите града със сила велика: били те безчислено множество около града (крепостта Киев и града са на западната страна на Днепър, крепостта е относително далече от река Днепър, разположена на височините), и невъзможно било ни да излезеш от града, ни вест да изпратиш, и изнемогвали людете от глад и жажда. И се събрали хората на отсрещната (източната) страна на Днепър* с лодки, и стояли на отсрещния (източния) бряг, и невъзможно било на никой от тях да се промъкне в Киев*, ни от града [да се промъкне някой] при тях” (ПВ*).

Скоро обсадените успели да изпратят вест и завърналият се от Добруджа* - през устието на Дунав и устието на Днепър и Днепърските прагове - княз Святослав І* (Борис /5/*), първо събрал войски от околните на Киев земи, а едва след това и прогонил Печенегите. През юли 969 г. Киевският княз погребал майка си Олга* (†11 юли 969), а на следващата 970 г. разпределил земите си на своите синове (Киевският княз се чувствал и държал като в отпуск и уж съвсем бил “забравил“ за войната в България, защото точно в 969 и 970 г. в Константинопол, стлицата, а пък и то под личния патронаж на Византийския император и на Патриарха, се повеждал Осмият църковен християнски Вселенски събор, който – по каноните на църквата – трябвало да бъде проведен в състояние на пълен мир по границите на Византия).

Тогава, т.е. през 970 г., той поставил Ярополк в Киев*, а Олег у Древляните (на запад от Любеч*, по средното и долното течение на Припят, и на север от района на т.н. Дулеби* /т.е. у Волиняните = “волните, свободните”, от които вероятно били част; вж. Искоростен*, Самбат*, Мал*).

Тогава и Новгородците, по съвет на предводителя им Добрина* (брат на Малуша*), поискали за княз Владимир – “[син] на Малуша* -  икономката на Олга* (майката на Святослав І). Малуша била сестра на Добрина*, [а] баща им бил Малик Любечанин” (ПВ*; вж. Мал*; Малик, както и Мал* - княз на древляните от Искоростен*, е титла, най-вер. от тюркски произход, означава “вожд” и носи значението “голям”, което прави термина противоположен на бълг. Малък*. Тази дума в др.-руско-славянския език показва, че в образуването на руската народност към средата на ІХ-ХІ в. са участвали и тюркски етнически елементи. Съчетанието “Малик Любечанин” (ПВ*) означава “владетеля, княза на селището Любеч” и като руски термин, възможно наложен в по-късно време, не дава представа за етническия произход на носителя му. Малуша също е производно от името на баща й Мал* и/или Малик, но Добрина* е българска боилска фамилия, която е широко разпространена по това време в българския ареал, наред с Кота*, Кобила*, Драгота*, Коловрат*, Кучка* /Кучак*/, Черно* и пр.).

Едва “в лето 6479 (971 г.) пристигнал Святослав в [Малък] Преславец и българите се затворили в Града (столицата Преслав, ИЗ*). И излезли българите на битка със Святослав и била сеч велика, и започнали да надделяват българите.” (ПВ*).

Към края на 969 г. – на 11 декември, срещу Никифор ІІ Фока се извършва кървав преврат от Иоан І Цимисхи (969-976) и Императрица Теофано – майката на Василий ІІ и Константин VІІІ, която по време на краткото си самостоятелно властване от 15 март 963 г. до 16 август 963 г. препотвърдила мирния договор от 927 г. между Византия и България!

А именно във връзка с проникването на заговорниците-убийци в императорските спални в нощта на 11, ХІІ, 969 г. става въпрос и за двете български царски принцеси. Това е последното им споменаване [в знайните ни досега документи], а съдбата им се смята за неизвестна. Знае се обаче, че Василий ІІ не се жени и поради предпочитания към собствения си пол (което пък ясно напомня, че на Владимир І Святой*  било известно, че императорите имали “сестра-девица”), а брат му Константин VІІІ по късно взема за съпруга Елена, която е  византийка (ББ*).

От сведението все пак се вижда, че княгините към края на 969 и началото на 970 г. са в Константинопол и при годениците си, а и четиримата са все още твърде млади (според сведенията, дадени от Златарски, Василий ІІ е на 13 г., а Константин VІІІ на 10, ИЗ*), за да изявят категорично своите сексуални наклонности. При това властта е в ръцете на амбициозния Иоан І Цимискхи (12 декември 969 – януари 976), което поставя Василий ІІ (роден 958 г. /ИЗ*/) и Константин VІІІ в значима зависимост и по-скоро способства за запазването на статута на четиримата млади хора като годеници. Ако разбира се не са оженени своевременно в тази крехка възраст, според всеизвестните византийски канони за сключване на брак на момчетата-аристократи и момичетата-аристократки, както за да бъдат държани в подчинение от узурпатора на византийската корона Иоан І Цимисхи, така и за да се поставят в шахова позиция България и Борис ІІ* (970-977).

Развръзката настъпва през 988 г., когато Василий ІІ е на власт, а Византия е поставена на колене от България и вътрешните си проблеми. Тогава управляващият император Василий е достатъчно зрял, за да се раздели с годеницата си (или жена си) поради “различия в характерите”. В този момент му се налага спешно да предотврати войната на всеки от многото фронтове, и съдбата му предлага възможен мир по Кримското и Днепърското направление. Но Императорът не иска да се обвързва политически. А и има византийски закон, забраняващ да се изпращат византийски принцеси с право върху престола извън Византийската империя и особено при варвари и езичници (Константин VІІ Багренородни /913-959/), какъвто е Киевският княз Владимир І Святой* (978-1015).

Тогава Василий ІІ отново подменя принцесата (както през 986 г.), представяйки я за своя сестра. При това киевските князе не са родственици с византийския двор, като българите князе, и не биха могли да разберат веднага подмяната (когато разбират, на Киевския княз се приписва “временна слепота“). А и тази принцеса е от най-висшите кръгове на византийската аристокрация и роднина на Василий ІІ – тя по майка е Лакапина. Като се вземат предвид целите и начина на действие на Императора, които ясно са представени от византийските хронисти, то той по-скоро е принуден от ситуацията и събитията да изпрати своята бивша годеница или съпруга за жена на Владимир І Святой* (Това обаче е стратегическа грешка за интересите на Византия. Василий ІІ ще се опита да я поправи, окупирайки южно-дунавските земи на България; в тази своя война той включва активно Папата и католическото немско духовенство, които да затворят българските епископии в Чехия през 993 г., и в Ю. Полша през 996 г., за да бъде компенсирано разрастването на Българската апостолическа православна църква в земите на Киевския феод. Същевременно Василий ІІ, чрез Константинополската църква и политически машинации, не допуска кръщаването на Половците* в периода от 988 до 1025 г.; за автономността на Българската православна църква* от 1018-1020 г. насетне вж. Македония*, Улита*, Пресиян ІІ* и пр.).

Имената на Анна Петрина (да не се бърка с Болгариня* - майката на Борис* и Глеб*), могат да се изредят според владетелската българска линия като Анна Лакапина Петрина Симеонина Борисина Пресианина Омуртагина Крумина Дуло.

[Беше изказана тезата – предположение – от историка Божидар Димитров, че Крум* е от рода Дуло*, но все още няма категорични доказателства за това. Все пак, обаче, има достатъчно предпоставки и основания да се сложи знак за равенство между Кан Крум* (>796 – 13, ІV, 814) и т.н. Кан Караджар* (787-814) – буквално “Запад-цар“, който бил убит от стрела при пробиването на угърската обсада на новосъздадения град Кан* – по-късния Муром, през април 814 година. А Кан Караджар* е от рода Дуло* (ДТ*).

При това е ясно, според българското традиционно право и според базовия закон на феодализма, че един принц – който не произхожда от Българския династичен род Дуло, нама никакво право да се възкачи на престола на България. Показателен е случаят с кан и хан Чака* или Джека, който е най-големия син на архонта Ногай* (ок. 1230-1299); той е роден от Алака, която е дъщеря на български принц от рода Дуло и от 1267 г. Волжко-Български кан Бат Алама или Алим-бата (1267-1277, 1278-1292). Самият Чака* може би е подготвян да се възкачи на трона в Търново през 1300 г., или просто е намерил временно убежище там след събитията в неговата татарска орда през 1299 и началото на 1300 г., а по стечение на обстоятелствата е бил въвлечен в интригите около овладяването на Българския царски трон по това време, като и при трите случая правното основание е неговата безспорна легитимност на български принц от рода Дуло, базиран върху факта, че неговата майка Алака* е легитимна принцеса от рода Дуло – дъщеря на Волго-Българския кан Алим-бата.

В текст от арабина Рукнаддин Байбарс и ан-Нувайри се казва:  "... Тогава той [царят, т.е. Теодор Светослав*,] го затворил в своята крепост, неречена Терново, и съобщил за това на Токту. Онзи заповядал да го убият и той [- българският цар -] го умъртвил в годината 700 от Хиждра" (16 септември 1300 – 5 септември 1301 г. от Р.Хр.) или според формулата е 1301 г. (ПР*), което пък отговаря на българската 6808 г. от СС – от 1 март 1300 до 28 февр. 1301 г., като убийството на Чака* следва да се постави в стеснените граници между 16 септември 1300 г. и 28 февруари 1301 г. Екзекуцията (Чака бил удушен) е извършена от Търновските палачи-евреи, защото по много стара законова традиция никой българин нямал право да убива друг българин и особено пък принц от рода Дуло;

Георги Пахимер (1242-1310) също описва станалото, но трябва да се отнасяме внимателно към казаното от него:

“Туктаис [Токту] стана господар на земите и татарското племе (т.е. "старите ногайци") минало под негова власт. А малцина останаха с Чака, сина на Ногай, роден от Алака. Доверявайки се на тях той (Токту) нападна земята на българите [не е ясно за кои българи става въпрос, защото може да се отнася за Половците* между Днепър и Дон-Кубан, а също за Кримските българи, за Половците* между Днепър и Дунав, за Волжка България* и пр.]. (...)

И тъй след смъртта на Ногай* (ок. 1230-1299), неговият син Чака* (ок. 1256 /?/ – кр.1300/1301), осланяйки се на тези около себе си, нападна (?!) българите, и не без основание, защото имаше за жена [Елена –] дъщерята на [Българския цар Георги I] Тертер (1280-1292, сл. 1301 г.). Той взе със себе си и брат ѝ [Теодор] Светослав [Тертер] и заедно с него пожела да подчини българите.(...) Той [Теодор Светослав Тертер] спечели с дарове симпатиите на българите, и като имаше Чака за господар, с него заедно завладя Търново. След това [Теодор] Светослав [Тертер] (1300-1321) замалко остана спокоен и като реши, че е много по-близък на българите от Чака, защото беше българин по майка (баща му Тертер беше от куманите) [т.е. от отвъд-дунавските българи, наричани и Половци*], нахвърли се върху зет си и като го нападна коварно, предаде го на сигурните стражи. По-късно го удуши в затвора с помощта на юдейските палачи... (Уикип.).

Всъщност, обаче, ние знаем, че Чака нямал достатъчно сили, за да нападне България, а по-скоро той потърсил в Търново надеждно укритие и съюзници срещу новия татарски главатар Туктаис (Тукту). Ето какво съобщава арабинът Рукнаддин Байбарс и ан-Нувайри:

"Джека (Чака) започнал да управлява държавата на баща си Ногай (...), но неговите привърженици се отделили от него... (Следва подробен разказ за борбата на хан Чака с неговите вътрешни противници – брат му Тага, сестра му Тугулджа, нейният съпруг Таз, военачалника Тунгуз и свързването им в крайна сметка с върховния хан Токту)... Той (Токту) им помогнал (на противниците на Чака) с войска, начело с брат му Бурлюк. Когато дошла помощта и те (Таз, Тунгуз и Бурлюк) влезли в бой, то Джека (Чака) не бил в състояние да им се противопостави и избягал в земята на българите (т.е. скрил се в Търново). Нейният цар и владетел бил женен за една родственица на Джека (Чака).

Той (Чбка) се укрил при него (т.е. при Теодор-Светослав Тертер), но неговите (т.е. на Българския цар) приближени се събрали и казали: "Този е враг на Токту и ние се опасяваме, че онзи (Токту), научавайки, че този  (Чака) е избягал при нас, ще ни нападне със своите войски, а ние не сме в състояние да му се противопоставим." Тогава той (царят, т.е. Теодор-Светослав Тертер /1300-1321/) го затворил в своята крепост, неречена Терново, и съобщил за това на Токту. Онзи (Токту) заповядал да го убият и той ългарският цар) го умъртвил в годината 700 от Хиждра" ( = 16 септември 1300 – 5 септември 1301 г. от Р.Хр.)."; тоест Чака бил удушен в Търновската тъмница във времето между 16 септември 1300 г. и 28/29 февруари 1301 г., тъй като формално от 1 март започвала Новата българска календарна година – вж. Баба Марта*, Марта*, Март*; знае се, че Чака* бил екзекутиран от палачи евреи, които се занимавали с екзекуциите в Търновския затвор, като този факт следва да се разглежда от позицията, че още продължавала да действа и да се изпълнява върховната и древна забрана да бъдат убивани българи от българи];

Според практиката в България, която е известна най-късно от ІХ в., името Ана* или Анна*, което е сред първите имена в номенклатурата на женските български царски имена, ако не и първото, се дава на най-голямата дъщеря. Това е в синхрон и със статута на нейния жених Василий ІІ Багренородни, който е по-значимия от двамата братя-съимператори.

От друга страна, абстрахирайки се от българския произход на владетелката, българското владетелско име Анна, като име на Киевската княгиня е в синхрон и с династичната доктрина на киевските владетели, която е в сила поне до ХІІ-ХІІІ век. Според нея киевските князе-християни и самата киевска държава извеждат легитимността на властта си и тази на московската държава пряко от българските царе, и по-точно от Борис І Михаил (852-914). А Борис І*, освен че е първият християнски владетел в земите между Франкската империя, Византия, Хазария и Балтийско море, който налага религията върху всички тези територии, но е и дядото на Анна; вж Каспийско море*, ПВ*;   

Сестрата на Анна – Na. Лакапина Петрина Симеонина, сгодена за Константин VІІІ, а може би и омъжена за него от Иоан І Цимисхи (969-976), както и Анна за Василий ІІ, най-вер. останала във Византия и е продължила тази българска родова линия, независимо за кого от византийската върхушка се омъжила след анулирането на неудобните за анти-българската политика на Василий ІІ бракове. Разтрогването на връзките станало вер. още при встъпването на Василий ІІ на власт (976 г.), във връзка с непримиримия българо-византийски конфликт. Или след бягството на Борис ІІ* (970-977) и Роман Симеон* (977-997) от Византия през 977 г. и възцаряването на Роман Симеон* с подкрепата на националната (и антивизантийската) партия в България, оглавявана от комитите Самуил* и Арон* (при положение, че Анна се омъжва за Владимир през 990 г., то е вероятно по това време и сестра й да е била вече свободна от връзката си с Константин VІІІ). 

***

След смъртта на Борис и Глеб* произлизащата от тях българска родова линия, започваща от майка им Болгариня*, може би се прекъсва; но остава вероятност Болгариня* да е имала и дъщери, за чийто живот нямаме сведения.

Всъщност т.н. принцеса Болгариня* не е идентична с принцесата-християнка Анна. Защото Болгариня* е Волжко-Българската принцеса Бозак или Бозок *[ﺑﺰﮏ] (Б-з-к), от в.-бълг. Боз: “принцеса, господарка, върховна”, т.е. “Господарката, Владетелката”. Тя е дъщеря на Волжко-Българския кан Талиб Мумин Баджанак или Талиб Мумин Печенег (981-1004), чийто епитет Баджанак* (Печенег) е свързан с факта, че майка му е Баджанагска (Печенегска) княгиня. Киевските князе Борис и Глеб са нейни – на принцеса Бозок – синове и са легитимни волжко-български принцове от рода Дуло*. Именно затова техните полу-братя, синове на същия баща Владимир I Киевски* (980-1014), чувстващи че пътя им към възкачване на върховния Киевски престол е невъзможен при преките връзки на Борис и Глеб* с могъщите Волжка България* и Царство България*, организират убийството им през 1015-1016 година.

Да не забравяме фактът, че князът-престолонаследник Борис при християнското си кръщение в Киев през 990 г. получава името Роман*, тоест името на Българския цар Роман Симеон* (977-997), който явно му става личен кръстник* (без значение дали Цар Роман е присъствал при кръщаването на Борис и Глеб или е представян от упълномощено лице – висш български аристократ, още повече, че в процеса на кръщаването на аристокрацията и населението на Киевския феод и на Новгородския феод “всички епископи, свещеници, дяци и псалти са българи“. А това говори за наличие на значима пряка подкрепа, която принцът-престолонаследник Борис (и брат му Глеб) са имали от страна на християнското Царство България;

***

Същевременно Анна може да е майка на Предслава*, на която е кръстено и едно селище край Киев (вж по-горе). Вер. тя имала активно място в живота и съдбата на Киевския феод, защото през следващите времена срещаме няколко киевски и московски княгини, носещи името Предслава (а не с московско-российската форма на името - Передслава).   

Нужно е да се направи паралел между византийската политика спрямо Русия през Х-ти и през ХV-ти век – линия, която преминава през посредничеството и под знака на прякото участие на българските висши аристократични родове. През ХV в., след падането на Константинопол в 1453 г., с подкрепата на Папа Сикст ІV (1471-1484), но под егидата на византийско-българската върхушка, целяща прогонването на турците от християнските земи в Европа (Дунавието и Балканите) и в Мала Азия, за Великия московски княз Иван ІІІ Василевич (1462-1505) е омъжена “византийската принцеса” Зоя, преименувана на София. Зоя-София* е от фамилията Асен (вж Асеневци*), освен че е и Палеологина, но даже и самото родово име Палеолг е всъщност Палеолог-Асен.

Между двата акта – от Х и от ХV в., стоят множество други конкретни факти. Те са сходни с посочените и са показателни за практиката на политическите отношения на Централна Южна Европа, преди всичко на България и Византия, спрямо Московия [Великата московска княгиня Зоя-София (1472 – ок. 1503-4) е не само съпруга на първия московски владетел Иван*, от който в званието и в държавния печат на тези източни владетели е включен статута “княз болгарский” (вж Волжка България*, Кумани* = Половци*, Харков*) и, по-важно – започва да се използва титолатурата цар. Но тя е майка на Василий ІІІ Иванович (1505-1533) и баба на Иван ІV Грозни (1533-1584), който пък е първия самокоронован като Цар руски управник (16, І, 1547); в т.с. отново са на лице роднински връзки между българските царе и московските властители, а израза от XIX век “Дядо Иван (българина казва “дядо” на тъста си) ще освободи България” придобива други измерения и смисъл]; вж Българо-Византийска власт на юг от Дунав през XI и XII век*




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101415
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031