Прочетен: 269 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 15.04.2020 10:52
Не забелязал, тъжащият (Ат, Аудан),
коварната засада,
устроена за него
от чичото-убиец (Авар; без да се свързва в случая пряко името Авар с държавата на аварите – но единствено защото няма достатъчо събрани доказателства за това и въпреки наличните улики, все пак следва да се има предвид, че Авария* просъществува от 566-568 г. до 796 г., когато била унищожена и поделена от Българския велик кан Крум* /787-814/ и от Германския император Карл Велики /768-814/).
Но едва вдигнал Авар
меча си над главата на Аудан (Ат) –
когато поразил Кубар (Кубер) с мълния
злия убиец (Кубар, Кубер* - бог на мълниите и грамотевиците).
Нали бил Авар
на бял кон,
та помислил Кубар,
че Авар е откраднал Сокола на Всевишния.
Отсякъл Ат (Аудан)
главата на убиеца –
направил от нея [ритуална] чаша
[и] я положил на гроба на отеца си.” (СБ*, стих 1386, 1388-1391); За такива ритуални чаши от черепа на знатен противник имаме сведения при Крум* (787-814) – от главата на Византийския император Никифор І Логотет (802-811), при Печенегския вожд Кур* (ок. 969-972) – от главата на Киевския княз Святослав І* (964-972). А също и в една Чешка легенда за рицар от Бохемия (Чехия), който живял известно време в България – вероятно през ХІІІ в. по времето на Цар Иван Асен ІІ* (1218-1241), където се разказва за свещено-тайнствен ритуал на български аристократи, пиещи вино от такава позлатена и посребрена чаша-череп (КК*);
Сборният образ на народите, живеещи в източната част на България, и за сродяването помежду им, е представен от Микаил Бащу чрез тройната сватба на героите, вдигнати в дома на Тарвил. Оженил се Шамс Тат-Иран (или Татра) за Арысла – дъщерята на царя на Хурасан (Хорезъм), Ат – за Боз-бий, дъщерата на Кан Албан (владетел на Кавказ, на Кавказка България), и Тарвил или Арбуга (от рода Урми) за Тан-бит. А след сватбите:
“Уговорил след това
Аудан (Ат) другарите си
да се преселят с техните народи
в неговата страна Атил.
Тръгнали след Ат
Тат-Иран със сакланите*,
Тарвил с урмийците,
които сабаните* наричали чирмиши*.
Когато се преселили,
Аудан (Ат) станал цар.
Назовали го
по името на страната Атила.
А целия народ –
преселилите се (саклани* и урмийци) и сабанският* –
приели исляма
и се нарекли в чест на приятелите – български.
Станала земята Атил –
безкрайната и благословената –
една родина за всички
и се прозовала България (всъщност още от векове – от 38-40 г. от н.е., заселилите се там Утиги и Котраги* нарекли тази страна Източна България, в опозиция на Западна България или Кара-Булгар*, която заварили вече да съществува на запад от Волга и Каспийско море).
Било пристигането на другарите
в разгара на пролетта.
Сродили се тогава
преселниците със сабаните.
Сродяването ставало
по обичая на хоните и сабаните,
и го нарекли
Сабантуй.
Излизали да се борят
родствениците на невестите с женихите,
понеже не може мюсюлманки
да се борят с мъже.
Наистина, галопирали на коне
женихите след невестите,
но надзиравали това аксакали (съдии) –
съблюдавала се тук нравственост.” (СБ*, стих 1486-1494);
В “Сказанието” се отбелязва и нахлуването на хазарите, което, макар и описано доста семпло, все пак дава някои сведения за това историческо събитие от 673 година:
“Щастието на тримата елбира
не давало покой на Шейтан (Дявола).
Шейтан вдигнал Шурале
да мъсти на Аудан (Ат).
Шурале пък уговорил
Хакана на хазарите
да нападне внезапно
държавата България.
Били хазарите онова племе,
което някога изтребвало племето
на Хин-Батър (или Кана-Батър /?-38/, който съвпада с Партския цар Артабан ІІІ – управлявал от 12 до към 38 г. от н.е.).
Затова дълго
да уговаря Хакана [на хазарите]
на Шурале не му се наложило –
с радост тръгнал Хакана [на хазарите] срещу българите.
Били хазарите повече,
отколкото песъчинките в пустинята (над 150 хиляди, според Гази-Барадж, ДТ*).
Горели те от желание
да свършат с потомците на Хин-Батър (Кана-Батър*).
Заставите на българите
задържали движението
на тази грозна тюркска тълпа
и съобщили за нахлуването на елбирите.
Чувайки тази новина
тримата другари-братя (побратими*)
възблагодарили на Всевищния (Алах*)
за дарувания случай да се разплатят
с убийците на предтечата си (! според това сведение Кана-Батър или Хин-Батър е бил убит, по-вероятно в битка, което станало ок. 38 г. от н.е.).
Седнали на конете,
излезли насреща.
Викнали вика на хоните “Хур” (Хура, Ура*, откъдето пък е тюркското и турското Юруш)
и се хвърлили в сбирщината на враговете.
В яростта си смъкнали от себе си
воинските доспехи,
като казаци се врязали
във вражата тълпа (думата Казак*, мн. Казаци, е от ХІІІ в., както изрично свидетелства за това Гази-Барадж* /1229-1246/, а това показва, че в достигналия до нас текст има някои вмешателства от времето след завършването на “Сказанието” през 882 г., които вероятно касаят както по-честата замяна на имената и епитетите на Бог с ислямското Алах*, така и общото засилване на ислямските елементи в повествованието).
Изломили в битката
всичкото си оръжие.
Изстреляли всичките си стрели,
Хванали се за ножовете (камите).
Викнали всички заедно:
“Велик е Алах!” (Велик е Бог, Ахурамазда*).
Затресла се земята
от този вик.
Хвърлили се враговете да бягат.
Хващали принцовете
бягащите за плитките
и в земята ги разбивали на нищо.
Хакана хванали
вече до Кара-Жара (Караджар*, днес Чернигов*) –
сварили го в котел
на хълма Куян-тау (Куян-планина, т.е. хълмистите възвишения при Киев*; но не се казва, че са влезли в града, където управлявал Самбат* /618-675/).
Само сина на Хакана,
който разубеждавал баща си
за нападението срещу българите,
бил пощаден със своята дружина.
Приел исляма
и бил пуснат в Киргизия.” (СБ*, стих 1508-1522);
В този откъс представлява интерес премълчаното и заобиколеното от автора, или от някой по-късен редактор на текста, въпреки че видимо то е било известно на хората в ІХ век и на Микаил Бащу*, а Гази-Барадж* (1229-1246) го съобщава през ХІІІ век в своята “История”:
Според Гази-Барадж още през 668 г. управляващият Киевската област Самбат* (618-675) и управляващия Северен Кавказ и земите на изток от там Аспарух* (665-699) се обединяват и въстават срещу Българския върховен владетел Бат-Боян* (665-690). “Те му позволили да управлява повече или по-малко спокойно само три години (от 665 до 668), след което започнали срещу него открита война. Тъй като Курбат* (Кубрат* /605-665/) преди смъртта си забранил на българите да се сражават един срещу друг, то Самбат нападнал срещу Кана [Бат-Боян] с ак-балинките ульчийци (източно-белоруските славяни) и сакланите-Уруси, а Аспарух – с мурдасите (мордви), масагетите (сабани*, саклани*), тюрките (вер. угри*, себери*) и наемни отряди тюркмени (кук-огузи)…
Войната вървяла няколко години. На Аспарух му се отдало да разбие сабаните на Бат-Боян, след което той разгромил Ас-Банджа (Фанагория* и прилежащите й земи) и заедно със Самбат обсадили Върховния кан в Крим. При това от хората на княза (Аспарух), особено от мурдасите, били убити немалко българи на Кана. Това предизвикало голямо недружелюбие между черните българи (“езичниците-българи” или “западните българи”) и това сакланско племе (т.е. живеещо в Саклан*). Върховният кан [Бат-Боян] се оплакъл на Аспарух за действията на неговите хора, но оня издевателски отвърнал: “Мурдасите не са могли да отличат твоите българи от сабаните – нали те говорят на сабански език…” (сабаните* - част от масагетите*, са др.-ирано-езични като българите).
Пет години (668-673) Самбат, при поддръжката на Аспарух, обсаждал Крим и се считал за върховен кан на останалата част на Саклан-Българската държава.
В разгара на тази обсада отново усилилите се тюркски хакани нападнали из-зад Волга [земите в] Саклан*. Казват, през реката от Тюркестан тогава преминали 150 хиляди кумани, тюркмени – кук-огузи (северни огузи, гагаузи) и киргизи, обединени под името на основателя на Тюркската държава Хазар. Самбат и Аспарух се хвърлили да срещнат врага, но били разбити и побегнали с част от своите в Киев.
Този разгром станал вследствие на това, че по време на битката тюрките от Дагестан и Вайнахстан (източен Северен Кавказ), мурдасите и утигите (утигурите) преминали на страната на хазарите, а сербийците (чувашите) избягали на север и се укрили в горите по [река] Сура. Хазарите взели голямо количество пленени Бурджански (Западно-Кавказки) българи, които те заставили да воюват на тяхна страна.
Кримските българи били така озлобени на външните [българи], че искали начаса да донабият разбитите си съплеменници в Киев. Но благородният Бат-Боян не дал воля на своите чувства и повел кримляните (тук “кимерци”, които някога населявали Крим) срещу хазарите. Противниците се срещнали на река, която нашите наричали Алмъш (Калка*), а киргизите – Кельмес, и Върховният кан Бат-Боян предложил на вожда на хазарите Калга да върне незаконно взетата от него територия на Саклан* (Северен Кавказ). В отговор Калга заповядал на своите да преминат през реката и избухнала ожесточена битка. Бог (тук Тангра*, което обаче е от по-късното време на тюркизацията на Волжките българи) помогнал на своите раби и заставил вожда на бурджаните (кавказките българи) Кумък (внук на Бат-Оркан*) да се присъедини към своите съплеменници, вследствие на което на българите, при поддръжката на отчаяните храбреци – анчийците*, им се удало да удържат пълна победа. От двете страни паднали 90 хиляди воина, от които 50 хиляди били хазари, а Калга бил посечен от Кумък, и от тогава хазарите нарекли река Алмъш – Калга (Калка*).
Хазарите мъничко отстъпили, а когато Бат-Боян отново се приближил към тях [с войската си], новият хакан Кабан – племенник на стария – му предложил мир на следните условия: хазарите да съхранят за династията на Бат-Боян Кара-Българската (Западно-Българската) и Булярската (Буляр = Ак-Българ: “Източна-България”) част на Саклан*, а за рода на Кумък – Бурджан (Кавказка България), в замяна на което балтаварите (владетелите) се оказват от титлите си на Велик кан и на Кан, отстъпват на тюрките Сакланските степи между Долен Дон и р. Урал, и дават за външните войни на хазарите част от своите воини или откупен данък за неучастие в тях.
Кумък се съгласил и отпътувал в своя Бурджан, а Бат-Боян решил да помисли и сключил с хазарите само примирие. Обаче по обратния път той узнал, че в негово отсъствие Самбат и Аспарух са заели неговия Крим и се движат срещу него. Великият кан изпаднал в неистова ярост, нехарактерна за него. Опиянен от това чувство той се отправил при Кабан и сключил с него предложения мир. Когато грамотите били скрепени с печати, Хазарския хакан прегърнал Бат-Боян и трогнато казал: “Ние имаме един Бог – Тангра, един род и един тюркски език… Затова аз те считам за свой родственик и брат. Освен това аз чувствам себе си твой длъжник, понеже твоите хора привършиха ненавистния за мен Калга. Затова аз ще ти помогна да станеш стопанин на своите собствени владения”.
Те заедно тръгнали към Кара-Булгар* (земите от Дон до Карпатите). Когато те били до крепостта (аул*) Харка* (Харька), Самбат и Аспарух излезли от Крим, опасявайки се, че ще се окажат затворени там, и се устремили срещу съюзниците. Когато [войските] се сближили, Бат-Боян им предложил да му се подчинят без битка. Онези само се посмели и лекомислено препуснали в бой... Кабан не позволил на Балтавара [Бат-Боян] да встъпи в сражение. Хвърляйки срещу метежниците тюркмените (огузи), той с киргизите заобиколил мястото на тяхното стълкновение, ударил ги в гръб и спечелил победата. Самбат и Аспарух отново се укрили в Киев. Кабан се опитал да вземе града от ход, но българите на Самбат под знамето на рода Харка (Харька) направили излаз и обърнали хазарите в паническо бягство. Тогава Хаканът се оттеглил [по посока] към Джураш (иточната част на Северен Кавказ) и казал на Балтавара: “Устройвай сега своите дела сам – аз ти помогнах толкова, колкото бях в състояние”.
Бат-Боян всъпил с обсадените в преговори и се договорил с тях за разделянето на Кара-Булгар* (Западна България, от Дон до Карпатите и Седмоградско*). Деснобрежната част (т.е. на запад от Днепър*) на княжеството [на Самбат] оставала под властта на Самбат и Аспарух, а лявобрежната оставала за Балтавара (т.е. от Днепър на изток, заедно с Крим и пр.)…
Миролюбивият Бат-Боян не направил опит да прогони метежниците от Киев със сила, понеже вярно предполагал, че ако Бог пожелае, то той ще се сдобие с това без един изстрел. И действително, след две (в 675) години Самбат* (618-675) умрял, и Аспарух, не чувствайки достатъчно поддръжка от сакланите и анчийците, предпочел да отиде с част от българите и тюркмените в Кашан (Улаг-Кашан*: “Онгъла*”). А това е извънредно укрепена област, от три страни обкръжена от реките Бурат (Прут*), Сула* (Дунав*) и Аудан-су (Днестър или Ю. Буг), а от четвъртата – с Карпатските планини… Аспарух живял там – в качеството си на господар на своите българи, местните славяни и улагците (ромейците) – няколко години в пълна безопасност. Единствено враждебните действия срещу него на аварите и съюзените с тях ромейци (византийци) го заставили да напусне тази област и да отиде в Искендеровите планини (тоест в планините на Александър Македонски – Стара планина и Македония, където се установил брат му Кубер*). Там той образувал своето царство, което нарекъл България – в памет на своето предишно владение (България в Северен Кавказ). Неговите потомци, както е писал сеид Якуб, приели от тамошните славяни християнството, а заедно с него и славянския език. А това станало в следствие на това, че поповете на славяните проповядвали на своя език и че българите се поселили в домовете на славяните. Само българските кук-огузи (гагаузи), които не изоставили живота си в полето, съхранили своя тюркменски език…
Заминаването на българите [на Аспарух в Онгъла] направил Бат-Боян пълновластен балтавар на целия Кара-Булгар*, чиято столица станал Киев…
Умрял Бат-Боян в 690 година, на възраст 65 години…” (ДТ*, с. 20-22);
Видимо, както сочат и известните днес факти, твърденията, че българите на Аспарух приели християнството и езика си от славяните, явно не отговаря на истината. Преди всичко тук те заварили българите на Булгар*, които още от 597 г. населявали като федерати цялата днешна Северна България от Балкана до Дунав, заедно с териториите до Белград и след него (византийските области Долна Мизия, Отсамна Дакия и Горна Мизия). А при това и Долната земя охридска*, и прилежащите й земи в Македония били заселени от българи много по-рано – от 499-501 г. Опитът на Гази-Барадж, който има своето предопределение още от Микаил Бащу и сеид Якуб, да омаловажи Дунавска България и да представи Кара-Булгар за владение единствено на Бат-Боян и неговите преки наследници, е определено тенденциозен. Всъщност още след смъртта на Бат-Боян през 690 г. Аспарух го наследил напълно, като не само станал владетел на земите на запад от Днепър (Лявобрежния Кара-Булгар), но и на земите до Дон, където били свещените гробове на Бат-Оркан* и на Кубрат*, като самият той загинал в края на 698 или началото на 699 г. в бой с хазарите на изток от Днепър, когато изглежда те се опитали да завладеят Крим. Да не забравяме, че Крум* (787-814) загинал при средна Волга – в град Кан* (днес Муром, на р. Ока), че Омуртаг* (814-831) попилял хазарите при Харка* (днес Харков*), че Симеон* (893-927) прогонил от земите при Полтава* маджарите на Арбат*, че през 988 г. Роман-Симеон* (977-997) и Българската православна църква* по право покръстили Киевска Рус на Владимир І Святой* (978-1014), а Калоян* (1197-1207) писал на Папата, че само той има право да покръсти Половците* (Куманите*) в земите между Дон и Днепър. Но пък прави силно впечатление, че именно тази теза – игнорираща тенденциозно т.н. Дунавска България като съществен фактор, която е изложена съвсем бегло и кратко от мюсюлманина Гази-Барадж* (1229-1246) още през ХІІІ век, когато няма и Руска държава, е залегнала базово в Руската историография по отношение на Българската история и целенасочено е натрапвана от Съветската историография както в Съветска Русия и пост-съветската й битност, така и в България.
Но тук се спряхме върху представения от Гази-Барадж епизод около нахлуването на хазарите през 673 г., за да направим паралел с казаното от Микаил Бащу за същите събития от периода на инвазията на хазарите през 673 година. При съпоставянето на двата текста се виждат доста общи неща. И в двамата автори споменават настъплението до Киев* (Самбатис*). Но докато при единият то е представено като преследване на хазарите от българите, то при другият Хазарския хакан и Бат-Боян заедно настъпват срещу Самбат и Аспарух, които обаче, излизайки от Киев (Самбатис*), разгромяват хазарите “под знамето на рода Харка” (дали Аспарух не се е бил укрепил в крепостта Харка*, откъдето е нападнал в гръб налитащите срещу Киев, където бил Самбат, хазарски войски; за това има и косвени предпоставки – една относително малка крепост, каквато била Киев през VІІ в., не е могла да побере и изхрани две армии – едната на Самбат, а другата на Аспарух, пък и двамата трябвало да попълнят войските си нови хора, които можели да се вземат от два различни района, а не от една и съща област).
И в двата варианта Хазарският хакан е убит – в “Сказанието” на Микаил Бащу той е хванат при Кара-Жара (Караджар*, дн. Чернигов) и “сварен в котел” на Киевските възвишения (Куян-тау), а в “Историята” на Гази-Барадж това е станало на река Калка* (Калга, наричана дотогава по български Алмъш), където той е посечен от внука на Бат-Оркан* (602-603, †640-645) – Кумък (>673 сл.)...
Прави впечатление, че Микаил Бащу каточели по-скоро говори за “врагове”, слагайки в това понятие както хазарите, така и войските на Самбат и Аспарух, които били в Киев или поне това била
главната столица на управляваните от тях владения. А като имаме предвид, че в 882 г. той бяга от Киев чак в “далечния северен” град Болгар*, при новия тамошен кан и видимо с езическо изповедание Бат Угър* (882-895, 922), и не остава в по-близкия Караджар* (Чернигов) или в не много отдалечения Батавил* (Путивл*) при Алмъш* (кан на Батавил и Караджар 870-880, кан на Караджар 880-882, кан на Батавил и Караджар 882-885, и кан на Болгар 895-925), който пък скоро след това – от 885 г., се установява в Киев чак до 895 г., то следва да се заключи, че всъщност тук Микаил говори директно за съвременните свои “врагове” в Киев. А те от същата 882 г. са Киевският войвода - скандинавецът Салах-би (Олег*), и формалния малолетен Кан на Киев Угър-Лъчин* (Игор) – роден в края на 870 или началото на 871 г. и с ортодоксално др.-българско вероизповедание чак до женитбата си с Олга* (941-969) през 941 г. и до смъртта си през зимата на 944-945 г.;
Непосредствено след разгрома на хазарите, който се отнася до 673 година, Михаил Бащу описва смъртта на богатирския кон Тулпар и на Ат – Атиле, и неговия разказ влиза толкова трайно в съзнанието на местното население, т.е. на българите, себерите*, сакланите-Уруси, анчийците* и дулебите*, че е включен в руската хроника “Повест временных лет” като описание на кончината на Киевския княз Олег* (882-912); всъщност Олег* е само Киевски войвода и управител от 882 до 921 г., заемащ този пост “по договор” с киевските аристократи и от там – с техния суверен, наричан е от волжките българи Салах-би или Бат-Салах (ДТ*) и загива от удар на конско копито на пазара в град Болгар* през 922 г., за което свидетелства и арабския велможа Ибн-Фадлан (ФА*), станал очевидец на погребението му. Ето как е описана смъртта на Ат, Атиле или Аудан-Дуло от Микаил Бащу:
“След този бой (с хазарите при Кук-Куян-тау – т.е. Киевските възвишения, станал в 673 г., което потвърждава, че героят на Микаил Бащу от сказанието, носещ названията Ат, Атила и Аудан-Дуло, няма конкретна формална връзка с живелия над два века по-рано Атила* /434-453/)
казал [богатирският кон] Тулпар на Ат (Атила):
“Тежко вече ми стана
теб да те нося!
Пусни ме на воля.
Там, при хълма Куян-тау (Киевските възвишения)
искам да прекарам аз
последните си дни”.
Изпълнил Аудан (Ат, Атила)
волята на верния вихрогон,
повелил да му дадат
табун най-хубави кобили.
Тези кобили
родили от Тулпар
богатирските коне –
яздили на тях юнаците-богатири.
Когато Тулпар умрял
отишъл Атиле (Ат, Аудан)
да види неговите останки
на хълма Куян-тау (Киевските възвишения).
Изкачил се на върха
и изведнъж му станало тежко.
Секнало диханието му –
животът го напуснал.
Съхранили го братята (побратимите) му първоначално
в златен ковчег,
провесен на златни вериги
между високи дъбове.
Но веднъж задухал силен вятър
и веригите се скъсали.
Тогава братята (побратимите) положили ковчега
на дъното на Бури-чай (Днепър*).
Започнали да управляват България
потомците на Атила (Ат, Аудан-Дуло).
При Курбат-Бащу* (605-665) – сина на Аскал* (името е със значение “прорицател”),
станала тя особено могъществена [всъщност Аскал е прозвището на Бат-Оркан* (602-603, †640-645) - прието от него след смъртта на брат му Гостун* или Албури* (603-605, †618), който е баща на Кубрат-Бащу* (605-665); същевременно и Гази-Барадж* (1229-1246) потвърждава, че Курбат Бащу се отнасял със синовна обич към Бат-Оркан* - Аскал, и често ходел на гроба му, който се намирал на ден път от Балтавар* - днешната Полтава (ДТ*), тоест при Мала Перещепина или бълг. Мала Прищипина* (срв. името на българските селища-крепости Щип* и Щипон*), където по-късно бил погребан и самият Курбат-Бащу*, а местното селище се нарича до ден днешен Кур-град*].
Кан Джилки* (855-882) – сина на Айдар* (814-855; Айдар* е полу-брат или племенник-братанец на Омуртаг* /814-831/, като може да се предположи, че те както воювали заедно срещу хазарите, които Омуртаг, идвайки в помощ на Айдар, разбил катастрофално при Харка* - днешния Харков, така и съвместно управлявали една единна България, откъдето излиза, че следващите редове, написани от Микаил Бащу, формално отговарят на истината) –
съхранил величието на държавата (България),
независимо от щенията
на слугите на Дявола (Шайтан; главни врагове на България в периода 814-882 г. са Византия и Хазария, както и Германия).
Завещал той (Джилки*), умирайки,
на своите наследници (на синовете си Бат-Угър* и Алмъш*, и на техните деца и внуци)
да разпространяват светлината
на истинната вяра (? исляма); [Микаил Бащу твърди, че Джилки бил мюсюлманин, но за това са нужни по-сигурни доказателства – от археологически разкопки в град Болгар, защото дори и сина му Алмъш* се насочил към исляма едва след 902-4 г. При това личното вероизповедание на който и да е български владетел в периода до 863 г. в България и до 922 г. във феода на град Болгар – центъра на бъдещата Волжка България*, не се отразявало върху традиционното държавно изповедание и върху личните верски предпочитания на който и да е жител на страната. Именно чак след 912 г., когато вече управлявал като автономен принц над Курск и Батавил* (дн. Путивл*) с титлата “Уруски (Киевски) княз (каназ*)“, или през 921-922 г. Киевския принц-управник Угър-Лъчин* (921-944) – рус. Игор (912-945), бил принуден да заплаши строго своя чичо и Княз (Каназ*, Кан*) на Болгар* – принц Алмъш* (895-925), защото оня почнал да използва силови методи и принуди за налагането на мохамеданската вяра над поданиците си; Угър-Лъчин писал на Алмъш: “Аз чух, братко, че ти измъчваш привържениците на нашата стара българска вяра, към която принадлежа и Аз. Предпазвай се [да правиш това], понеже Аз вече съм самостоятелен Уруски (Киевски) княз (каназ) и съм в състояние да помогна на своите едноверци!” (ДТ*)].
Понеже тази помощ на Творецът
позволила на тримата юнака (елбири)
да извършат немалко подвизи –
духовни и воински,
да създадът и прославят
земята на българите [тук отново в писаното от 865 г. и завършено през 882 г. “Сказание” се намеква за създаване на отделна Източна България – в.-бълг. Ак-Булгар, което, в годините след приемането на християнството от Борис І* (852-914) през 863 г. като официална държавно-идеологическа и философско-верска доктрина на цяла България и необратимостта на този процес след разгрома на опозицията на 52-мата боили на 22 март 865 г., явно станало доста актуално в източните земи на България, където противниците на въвеждането на християнството имали повече свобода за действия; от тази гледна точка става по-разбираем светогледа на Микаил Бащу, който еволюирал между 865 и 882 г. до разграничаване от християнството, и това обосновава решението му през 882 г. да напусне Самбатис* (Киев*) и да замине чак в “далечния северен” град Болгар, където на местния престол се възкачил Бат-Угър Мумин (882-895, †922); братът на Бат-Угър – Алмъш* (882-925), който застанал на районния трон на Батавил* (Путивл) и Караджар* (Чернигов), пък не бил дозрял за подобна позиция и дори през 885 г. се установил в Самбатис* (Киев*), където останал до 895 година, и едва тогава (в 895 г.) се отправилкъм Болгар, но подтикван от амбицията си да стане тамошен ройонен владетел – главната причина, издаваща и желанието му за автономна власт, и стремежът му към самовластие, което пък, конфронтирайки го с централната власт на България и в условията на противопоставянето му срещу Хазария*, го довело към 902-908 г. до единственото в тази ситуация решение – да приеме исляма от далечния Арабски халифат, с който феода му не граничел],
да създадат могъща държава,
известна във всички краища на Света.
Без съжаление,
всеки в своя час,
се разделили нашите герои
с тленния живот.
Творецът им дал с щастието
на Своя съд (вж. Митра*),
станал покровител
на Държавата на българите.” (СБ*, глава 4, VІІ песен, стих 1524-1538); тези мисли на Микаил бащу, които са част от финала на “Сказанието” му, следва да се приемат не като реален факт за тогавашното състояние на Източната Българска държава, която по това време е само една идея, базирана върху фактическата автономия на феода на град Болгар*, а единствено като пожелание за бъдещето на една такава държава. За това говори и самият текст на финалната VІІ песен от последната 4 глава, и това, че Ак-Булгар Йорти: “Източно-Българска държава”, се споменава като название едва в “История” на Гази-Барадж от ХІІІ в., но никъде не е засвидитилствано от Микаил Бащу в сказанието му от ІХ век;
А ето, обаче, как е описана смъртта на Олег* (882-922) в руската хроника “Повест врем. лет”:
“И живял Олег, князувал в Киев, имайки мир от всички страни (т.е. ! имал мир и откъм България на Борис І* и Симеон І*). И дошла есента, и си спомнил Олег за конят свой, когото по-рано оставил да го хранят, решавайки никога [повече] на него да не сяда, понеже питал той влъхвите* (маги*, българите-маги) и магьосниците (рус. “кудесников”): “От какво аз ще умра?”. И му казал един магьосник: “Князе! От коня твой любимия, на който ти яздиш – от него и ще умреш!”. Заседнали тези думи в душата на Олег, и казал той: “Никога няма да го възседна и да го видя повече!”. И заповядал да го хранят и да не го водят при него, и преживял няколко години без да го вижда, докато не тръгнал срещу гърците [в 6415 (907) година]. А когато се върнал в Киев и преминали 4 години, на 5-тата година (т.е. в 912 г., но всъщност в 922 г.), си спомнил той за своя кон, от когото влъхвите му предсказали смърт. И повикал той старейшината на конярите и казал: “Къде е конят мой, който ви казах аз да храните и пазите?”. Оня пък отвърнал: “Умря”. Олег пък се посмял и укорил оня магьосник, казвайки: “Невярно говорят влъхвите, и все лъжи: конят умря, а аз съм жив”. И заповядал да му оседлаят кон: “Да видя костите негови!”. И пристигнал на онова място, където лежали неговите кости голи и черепа му гол, слязъл от коня, посмял се и казал: “От този ли череп ще приема аз смъртта?” (“ще ме стигне мен смъртта”). И стъпил той с крак върху черепа, и изпълзяла от черепа змия, и го ужилила по крака. И от това [Олег] се разболял и умрял. Оплаквали го всички люде с плач велик, и го понесли, и го погребали на хълма [в Киевските възвишения], назоваван Щековица (рус. Щековица, фонет. Шчековица); има го гроба и до днес, славят [и до днес] гроба Олегов. И били всичките години на князуването му тридесет и три (т.е. от 882 до 915 г., или пък от 879 до 912 г., РН*).” (ПВ*);
Всъщност Олег* е войвода-управител на Киев* (Самбатис*) от 882 до 811 г. заедно с Угър-Лъчин* или Игор, и без него от 912 до 921 г., т.е. общо към 39-40 години, като формален Киевски княз от 882 до 911 г. (30 години) е именно Угър-Лъчин* - руския Игор, който от 912 до 921 г. е княз на Хурса, Курса или Курск* (от др.-бълг. К№ръ, Кур*: “висок, изправен; господар, владетел; владетелски трон, корона”; Хурса или Курса е в.-бълг. бог на металургията и ковачеството). Чак от 921 г., когато прогонил Олег от Киев, Игор (Угър-Лъчин) става самостоятелен Киевски каназ до края на 944 г. (23 години, но от 912 г., когато станал княз на Курск, до края на 944 г. са 33 години самостоятелно управление; тове е важно, защото Олег* държал в Киев до 911 г. под стража принц Угър-Лъчин* или рус. Игор, т.е. той не князувал, не управлявал).
Самият Олег* е убит с удар по главата от един военно обучен кон – с копитото на предния крак, през лятото на 922 г. на пазара в град Болгар*. И именно във Волжко-Българската столица Болгар, след продължителен скандинавски погребален ритуал – проточващ се седмица или повече, тялото му е изгорено с един кораб на брега на Волга, както свидетелства и присъствалия там сановит арабин Ибн-Фадлан (ФА*). Затова и “Олегов гроб” край Киев, както през Х век, така и през ХІІ век и по-късно, не може да има. По-интерсен е фактът, че казаното в руската хроника е митилогизиран разказ-компилация от описанието на Микаил Бащу и действителна смърт на Олег*;
Фархад Нурутдинов съобщава и за други произведения, в които открива заемки от сказанието на Микаил Бащу. Той пише (по превода на Георги Костов):
“Следи от пряко влияние от дастнана (сказанието) на Шамси Бащу (сина на Шамс Бащу, т.е. Микаил Бащу) има и в поемата на грузинския [национален] поет Шота Руставели “Витяз в тигрова кожа”. Тук откриваме и подобни сюжетни линии, и елементи от българските (? волжко-българските) езически възгледи, и отглас от имената на героите: Хасан, Фатима, Аудан Дуло, Тарвил – са в дастана (сказанието на Микаил Бащу); Хасан, Фатима, Автандил, Тариел – в поемата на Руставели.” (СБ*);
Тук Ф. Нурутдинов пропуска поне още едно име – псевдонима на самия автор Шота Руставели, който напълно съвпада с името на Микаиловия герой и български княз на Кавказка Албания, т.е. на Аспария ~ Осетия, принца на Кавказките кара-българи Шан Рыстав (Ръстав, Рустав), а същевременно Шота Руставели може да се “преведе” като “наследника на Шан Рыстав”, подобно на Шамси Бащу – “наследника (сина) на Шамс Бащу”;
Ф. Нурутдинов продължава: “В “История на Джафар” (ДТ*) откриваме пояснение на това. Оказва се, че през 1184 г. Булгарският (Волжко-Българският) цар Хабдула Челбир (1178-1225) чрез своите готски и алански (Алани = Хайлан-дури, Оногондури*) роднини се домогнал до избирането на Юрий (Лачин, Лъчин) най-напред за Тмутаркански* княз, а след това и за Грузински цар (явно поставянето на Лъчин за княз на Тмутъркан* и свързаните с това промени на силите във Византия имат пряка връзка с бунта на Асен І* и Петър ІІ* през 1185 г., които отделили Българската корона от Византийската корона и възобновили автономията й). Юрий (Лачин) бил син на Суздалския (в.-бълг. Балын: “Суздал”, от ст.-бълг. Áîëèè, Бîë¬, Áîëόìа: “по-голям, старши”) княз Андрей Боголюбски (син на Асеневичева* и на Юрий Дългоруки) и Байгюлба (Байгюл-ба, Байгюл-принцеса; срв. Улита* - дъщеря на българския боляр Кучка*), дъщеря на Булгарския (Волжко-Българския) цар Хисами Анбал (1135-1164).
Той се наричал в Рус “княз Юрий”, а във Волжка България – Лачин Хисами, български емир (принц).
Спасявайки се от преследването на Суздалския княз Всеволод Голямото гнездо (Всевород ІІІ, 1176-1212), Юрий (Лачин) избягал в Булгария (Волжка България, най-вероятно в столиците Болгар* или Буляр*), родината на майка му, и през 1181 г. [Волго-Българският кан] Чельбир (Хабдула Челебир /1178-1225/, Челбир /2/*) го назначил за улуг-бек (губернатор) на град Болгар. През 1183 г. Юрий с булгарски воини взел участие в разгрома на войската на своя руски чичо Всеволод Суздалски (Всеволод ІІІ Голямото гнездо, 1176-1212, род. 1154, брат на бащата на Юрий-Лъчин, синове на Асеневичева*) пред гр. Буляр*, тогавашната булгарска столица. Малко преди тази битка в негов плен попаднал бек (княз) Елаур (срв. Белаур*, Елемаг), синът на Княза на Черниговските кавуи (каубийци) Ай-бат Рыщавли, който бил боляр кошчи (соколар) на Киевско-Черниговския княз Святослав (? син на Асеневичева* и на Юрий І Дългоруки).
Съпруга на Ай-бат и майка на бек Елаур била дъщерята на Резанския княз Глеб*. На свой ред една от съпругите на Глеб Резански била Ай-би (Ай-принцеса), сестра на Ай-бат (Ай-принц). Ай-бат с Елаур и ковуйският отряд взели участие в похода на северо-руския полк начело с Владимир Святославич, син на Святослав Всеволодович (Святослав ІІІ, Велик Владимирски княз 1246-1248, род. 1196 г.). След неуспешния опит да овладее Буляр, войската на Всеволод Суздалски (Всеволод ІІІ Голямото гнездо) била отблъсната от Гуза и Юрий (Лачин), полководци на [Волго-Българския кан] Челбир*, и се укрепила в лагер край булгарската столица. През нощта Елаур тръгнал на разузнаване, за да разбере колко здраво е укрепен града, но попаднал в плен при Юрий (Лачин). На бека (княза, т.е. Елаур) се удало да уговори емира (принца, т.е. Лъчин) тайно да пусне Ай-бат до руските кораби на брега на Кама. И когато Елаур се върнал в лагера и известил за това баща си, той веднага решил да се отдели от руските князе и кавуите. Бекът (князът) се върнал при Юрий (Лачин) и го уговорил да пусне всички князе и ковуите, като му обещал подкрепа в плановете му за заемането на трона в Тмутарканското княжество.
В определеното от Юрий (Лачин) място, князете и ковуите изоставили руската войска на произвола, излезли от обкръжението, добрали се до Кама и отплавали [с корабите] за Рус. Елаур, обаче, се върнал при емира (принца) и бил назначен на булгарска служба. По-късно [Волго-Българският кан] Челбир (1178-1225) изпратил бека (княза) Елаур в Тбилиси – “Табил-катау” (по волго-български [в.-бълг. Катау*: “укрепление, ограда от колове, укрепен стан”]), където Юрий (Лачин) заел престола, след като се оженил за Грузинската княгиня Тамара.
На сватбения пир Елаур изпълнил дастана (сказанието) на Микаил Бащу пред гостите. Сред тях бил и “княз Нуршада”, син на грузинския велможа Абласа (несъмнено бъдещият автор на “Витяз в тигрова кожа”, рицарят – азнавур Шота; “Нуршада” е вариант от азнавур Шота [всъщност в.-бълг. Нур е “нов”, срв. Нур-Сувар: “Нови Сувар”, т.е. Нуршада = Нов Шада ~ Нов Шота, Нов Шан, още повече, че Шота Руставели е базирано върху Шан Рыштав]).
Удивително, нали? Но така е записано в “История на Джагфар” (ДТ*). Всеки, който прочете преразказа на “Сказание за дъщерята на Шан” (СБ*) и “Витяз в тигрова кожа”, може сам да си извади заключение за истинността на тези данни.
Влиянието на “Сказанието” се чувства и върху знаменитата поема на Низами Гянджеви “Искандър-наме”. В Дастана си Микаил Бащу разказва за ранените воини на Аламир Султан (така булгарите наричали Александър Македонски, на ирански – Искандер Зулкарнайн [всъщност Аламир* или Аламир Султан е тюрански предводител от VІІ век, който воюва с арабите, при първото им нахлуване към Ср. Азия и Кавказ]). Те били оставени в пещерата Булгар (Болгар) и след като се изцерили, поставили началото на народа булгар и град Булгар (Болгар*). Същата тази история ни разказва и великият азърбайджано-персийски поет (Низами, Пять поем, Москва, 1964, с. 601).
“Историята на Джагфар” и тук ни помага да възстановим причината за проникването на поемата на Микаил Бащу в Гянджа: “виновен” за това бил булгарския (волго-българския) търговец Аппак, който се занимавол освен с друго, и с търговия на девойки робини (всъщност давал високо образование на момичетата в своеобразно училище-пансион и ги продавал за съпруги). Той купувал пленени момичета от различни националности, отглеждал ги, обучавал ги, а след това ги продавал. Една от неговите “възпитанички”, куманска половска девойка, която той нарекъл на своето име “Аппак” (всички девойки от пансиона му носели неговото име Аппак, ДТ*), била продадена на емира на Суреж (Дербент*), а онзи, на свой ред, я подарил на поета Низами. Низами се оженил за Аппак и вероятно от нея чул откъса [от “Сказанието” на Микаил Бащу], където се описва основаването на Булгар.
Следи от влиянието на “Сказанието” са останали и в украино-руската поема от ХІІ в. “Слово за полка на Игор” (СПИу*, СПИр*). Явно от дастана (сказанието) в “Словото” е дошъл песнопоецът “Боян”, “татрани” (едно от народните имена на героя от “Сказанието” – Тат Иран [Тат Ыран], “Татра”), както и други мотиви.
Няма да се спираме специално върху тези заемки, тъй като тази тема изисква основна разработка. Ще кажем само, че те биха могли да стигнат до “Слово за полка Игорев” както от устните ковуйско-берендейски варианти на дастана (сказанието), така и от писмения оригинал на Микаил Бащу, но и в двата случая най-вероятно чрез ковуите. “Историята на Джагфар” разказва, че участие във “Всеволодовата рат” през 1183 г. взел споменатия по-горе син на Святослав, княз Владимир Святославич, комуто напълно вероятно е да принадлежи авторството на “Слово за полка Игорев”. Той израснал в характерната за ранно-средновековната Украйна-Рус славяно-алано-българска среда (всъщност там живеят главно българи, саклани*, анчийци*, дулеби* и угри* - себери*, а също сабани* и тюркизирания им клон печенеги*) и навярно е знаел ковуйско-български език.
И така, епичният дастан на Микаил Шамси Бащу “Сказание за дъщерята на Шан” е всмукъл в себе си и хуно-тюркски (следва да се разграничат Хони* от Хуни*), и старомаджарски (угорски [угърски, угри*]), и пра-украински (?, вероятно авторът има предвид скити* и сармати*), и ирано-кавказки мотиви.
Предполагам, че не само българите, но и украинците, и азърбайджанците ще се радват да узнаят, че в творбите на техните велики поети звучат булгарски (волжко-български) мотиви.
Именно такива свободни, а не официални или задължителни контакти са служили и ще служат на развитието на духовната култура да сближават народите. Познаването на тези контакти обогатява, а не принизява националното чувство. Ще кажа на читателя, който дори не подозира, че Даждбог” (Даждбож) в “Слово за полка на Игор” има български произход и много прилича на името на това старославянско или иранско божество (у славяните името на Даждбог се появява за пръв път у руско-славяните чак в “Повест временных лет”, т.е. най-рано в ХІ век, заедно с Перун* и др., като до тогава славянските божества са безименни или с описателни наименования, нпр. “Бога на светкавиците” и пр.; дошлите със Самбат* през 658 г. славяни от Ц. Европа издигнали дървени идоли на самия убожествяван от тях Самбат и тримата му сина, а не на същински божества). Не е изключено авторът да е предал чрез славяно-иранска форма едно от имената на алп Куян (Кук-Куян) – Таш-Баш.
Алп Куян (Таш-Баш), според легендата, е издигнал Киевските хълмове (всъщност огнегледия главен алп Борис* убил алп Куян, чиято глава образувала Киевските възвишения, а части от тялото му – 8-те прагове по Днепър), които българите (волжко-българите) наричали Куян-тау или Кук-Куян-тау (в.-бълг. Тау: “хълм, възвишение, хребет, планина, връх”). А върху тях е възникнал Киев (Киев възниква най-късно към 370-378 г. като български Аскал*: “прорицалище”, и през 2008 г. е поне на 1630 години) – символът на украинската земя и нация.
Нека се знае, че “Даждбог” (като “Таштаб”), поетичният символ на Украйна-Рус, е възникнал в родината и на автора на “Слово за полка на Игор”. А за какъв “Даждбогов внук” пише също Владимир [Святославич]? Славяно-иранската форма на българската (волго-българската) дума “Таш-баш” (Таш е тюркизирана форма от Дажд, ст.-бълг. Δаζδό: “даване; дар, подарък”, а Баш е тюркизирана форма от бълг. Ба*: “върховенстащ”, Бал*: “глава, бог”) нееднозначно свидетелства, че като деца на своята земя авторът на “Словото” [Владимир Святославич] е включил и славяните, и алано-иранците (потомци на скитите), и пра-българите (Нурутдинов, в правилния си опит да включи др.-ирано-езичните скити* и сармати* в предтечите на жителите на Украина и Московска Рус, допуска грешката да противопостави алано-иранци с “пра-българи” – т.е. с древните българи*, които всъщност са един и същ народ – български народ, който властва над сродните му др.-ирано-езични етноси – заварените групи от скити* и сармати*, и над всички саклани*, дошли в Европа с българите към края на ІІ в. пр. Хр. и пристигащи на групи до към ІІ в. от н.е., което е отбелязано и в римската пътна карта Певтингериана от ІІ в. с надпис: “14 варварски* (др.-ирано-езични) народа, страната България”). От тук и внуците на Таш-баш или Даждбог “Словото” нарича един народ – потомци на славяно-алано-българските си прадеди.” (Ф. Нурутдинов, превод Георги Костов, СБ*);
От разгледаното до тук се вижда, че написаното от Микаил Бащу (ок. 819-900) “На Кана за щерката сказание” или “На Шан за щерката сказание” (“Шан кызы дастаны” или “Шан къзъ дастанъ”), което през 882 г. първоначално не е прието благосклонно от съвременните познавачи на историята и философо-митологията на древните българи* при двора на Бат Угър* (882-895), има много достойнства и е изиграло значителна роля в земите на по-късната Волжка България*, простиращи се на изток до Армения и Средна Азия, а на юг и запад до Хазария* (673-969), християнското Царство България, Византийските владения в Крим, както и до може би автономния след 921-964 г. Киевски феод (всъщност самото двукратно идване на Борис /5/* или Святослав І* в Царства България през периода 968-971 г., където се опитал да узурпира властта, говори за зависимост на Киевския феод от Българското царство, което се потвърждава и от факта, че именно България на Роман-Симеон* /977-997/ и Българската православна църква покръстват Киевската страна от 988 г. насетне, като Киево-Руската църква остава поделение на Българската църква и след 1018 г. – вж. Улита*, Македония*, Българо-Византийско управление на земите южно от Дунав през ХІ и ХІІ век*).
При това следва да се има предвид, че това не е първообраза на “Сказанието”, а е вариант на варианта, който, според изследователи, произлязал след ислямизиращата го редакция на Абдаллах* (Абд-Алах) – сина на Микаил Бащу. Абдаллах е можел да направи това едва след смъртта на баща си в 900 г., и не по-рано от началото на активните преговори на Кана на Болгар – Алмъш*, с Арабския халифат на Абасидите (750-1258) в Багдат*. А той предприел такива действия след възкачването на Багдатския халиф Али ал-Муктафи (902-908) и не по-късно от 905 година, защото през 906 г. Халифът вече бил определил водач на Ислямската делегация – Багдатския бек (княз-управител) Насър, който да предаде и благослови въвеждането на исляма като върховна религия в страната (феода) на Алмъш* (895-925), чиято столица бил град Болгар*, а през 911 г. Насър вече бил назначен за предводител на Великото Султанско посолство в Болгар (ДТ*, с. 53).
В края на краищата обаче, Багдатското посолство пристигнало в Болгар чак през 922 г. – в утрото,
“когато беше изминала 12-тата нощ на месец мухаррам (май) на 310 [ислямска] година” (ФА*), по време на управлението на Багдатски халиф Джафар (Джагфар) ал-Муктадир (908-932). По този повод Хазарският хакан – Алан (ок. 918-943), от яд разрушил всички минарета на джамиите в Итил (столицата на Хазария*), а вероятно и в цяла Хазария*, осъдил на смърт муезина (на главната джамия), а освен това казал: “Ако наистина не се побоях, че в страните на исляма (Волжка България, Арабска Персия и Хорезъм) няма да остане неразрушена нито една синагога, аз непременно щях да съборя и джамията” (ФА*, 24).
Като знаем сложната политическа ситуация, в която бил изпаднал Алмъш* - произтичаща преди всичко на неговото неистово желание да стане самостоятелен независим владетел, но и подчинена на силния натиск на Хазария*, то става ясно защо Абдаллах се принудил да направи редакцията на притчата на баща си Микаил Бащу – най-вероятно с конкретната задача да послужи като своеобразен мост към благоразположението на Багдатския халиф Али ал-Муктафи (902-908). Но пък това означава, че връщайки се назад, трябва да освободим “Сказанието” от ислямските термини и символи, и от други по-късни натрупвания върху текста, за да се доберем до онази му същност, която именно създал неговия автор към 882 година.„
Веднага на преден план излиза главното достойнство на разказа, което се базира върху древната българска философия – толерантност към всичики вярвяния на живеещите в България народи. Така в текста на Микаил Бащу се появяват образите на вълка* и на жеравите, които са характеристики на себерите* - угри*. И прочее. А това не бива да ни пречи да разграничим древно-българската философия и митология от тези на другите етноси; вж. Шумеро-Акадска митология*, Иранска митология*, Древните българи*, Стара Велика България*, Българският език*, Волжко-българският диалект*, Волжка България*;
