МАЛ (2) – Малик*, Малик Любечанин (ПВ*), Каназ Мал (Каназ*: “кан, принц”, волгобълг. “емир, бий, улу-бий, улуг-бий” и пр., = др.-бълг. “олгу-батъ, олгу-бъıлıа”). Мал е роден през 897 г. или не много по-късно, и починал вероятно към 969-970 г., син е на Кан Алмъш* (865-925). Майка на Мал е Кук-огузката принцеса Нуша-би* (Нуша-господарката), дъщеря на Кук-огузкия хан Салар (ДТ*, ФА*), за която Алмъш се оженил през 895 г., веднага слесд като бил издигнат за Кан на град Болгар* и областта му, включваща и Башкирия. Мал е баща на Малуша Любечанка*, която е майка на Киевския княз Владимир І Святой* (970-1014). Мал е полу-брат на Арбат* (>882-907), Казан* (925-930) и на принцеса Гюлби, които са от първата съпруга на Алмъш*. От една майка е с по-големия си брат Микаил Ялкау* (930-943, род. 895/896) и с по-малката си сестра Зухра. От 912 г. Мал и сестра му Зухра са пленници в Хазария*. Поради това баща им Алмъш* – Кан на Болгар* (895-925), форсирал вече провеждащите се откъм 906 г. преговорите с Багдатския Абасидски халифат (750-1258) – отявлен и мощен Хазарски враг, и най-сетне през май-юни 922 г. приел исляма от специалното Багдатско халифско пратеничество (ФА*), с което поставил началото на тъй нар. Волжка България*;

Името Мал, носено от най-малкия от синовете на Кан Алмъш* (865/895-925) и негов любимец, следва да се свързва с др.-бълг. (до 855 г.) и ст.-бълг. малъ, малыи: “малък”, малы: “мали, малък” и пр.

Същевременно името Мал, може да се тълкува и в пряка връзка с етническия произход на майка му – Кук-огузка родова княгиня, а името или титлата Малик, която се среща в руските хроники (ПВ*), изглежда също са от тюркското Мал: “вожд, главатар, шеф, архонт, господар”, срв. монг.-татар. malagai, malaχai: “кожен калпак с наушници”, уйг., алт., тур., крим.-тат., казах. mal: “скот, стока, имущество, богатство; вожд”, тур., азерб. mдlhдm: “мас, мазнина”; а също балкар. malqar: “балкарец”, което, според някои под тюркско влияние, започнало да заменя етнонима bālgar, bolqar: “балкарец, българин” и да се използва успоредно с него (но сравнете значението на произлизащия от древния корен Бал, Бъл: “бог, господ” етноним-нарицателно Българ, Българин*: “божи, госпуден, господов; закрилян от Бог и божествата, закрилян от Небето и небесните сили; равноправен, равнопоставен, свободен, господар, вишестоящ, високопоставен, независим, самоволен, водач, предводител”).

Обаче тъй като именно Българския кан Алмъш* (895-925) въвежда официално ислямската религия, а с нея и арабицата във Волжка България* през 906-922 г. и е в политически двубой с йудеизираната тюркска Хазарска династия, то може да се приеме за вероятно името Мал, което бащата Алмъш дал на своя “любим син”, да е свързано дирекстно със ср.-перс.-арабски Мал [ﮬﺎﻞ]: “1., богатство, положение, състояние, звание, социално положение, самочувствие; имот, имущество, собственост, притежание, добруване; 2., скот, добитък, говедо, добиче, животни, стада, богатство; 3., квадратът на число (матем.), множество; 4., пари, имане, съкровище; хазна” и пр. (ПС*).

А и другата регистрирана в др.-руската хроника форма на името-епитет на българския принц – Малик, пък напълно отговаря както на положението на велможата в двореца и феода на Олга* (941-969), така и на ср.-перс.-арабския термин Малек и произлизащото от него лично мъжко перс. име Малйк – ср.-перс. Малек [ﮬﺎﻠﮏ]: “1., земевладелец; дворянин, господар; крупен земевладелец, крупен земеделски собственик; 2., притежател, собственик, владелец, владетел, господар” (ПС* - ІІ, с. 443). При това, както се вижда от приведените по-нататък данни, княжеското име-епитет Малик (*Малек), произлизащо от персо-арабската терминологична база, може да попадне в др.-руския словесен фонд около средата на Х век единствено от мюсюлманската среда на Волжко-българския говор*, десетилетия преди 988-90 г., когато България започва да покръства в християнство Киевска Рус и да я ограмотява със ср.-българската книжнина и писменост. Сам по себе си този акт показва силното влияние на Волжка България и волжките българи върху аристокрацията и населението в района на Киевска област, Черниговска област и Любечка област през Х-ХІІ век, където се преплитат интересите на християнска България и на ислямска Волжка България;

Персо-арабското и тюркско Мал, Малик са противоположни на българското Мал*, Малък*, Умален*, Смален*, др.-бълг. μалъ, мала, μало, μалы, мальчько и пр. (СТР*). Това, че титлата-епитет е упомената към периода около 964 г. в “Повест временних лет” (съставена ХІІ-ХVІ в.) за архонта на Древляните (вж. Исоростен*), които според руските историци е славянско племе при южните притоци на Припят – т.е. те са в състава на Дулебите* (всъщност този Искористен е град Любеч* на р. Днепър, на ок. 160 км. северно от Киев), води до две предположения:

Или “Повестта” е претърпяла корекции след поробването на руснаците от татарите (татрското робство на руснаците е от 1237 до 1480 г.), или в състава на Склавините = Славяни*, са влизали тюрки и част от онези вече тюркизирани в някаква степен Саклани*, които започват да идват в района на С. Черноморие от ІV-V век нататък (Саклани* са ирано-езични народи и племена в Ср. Азия, от анклава на Българите на изток от Каспийско море* - при Имеон*, между Ария и “Туркестан”, част от които остават в района и след тюркското нахлуване в областта през І в. пр. Хр. и към І-ІІІ започват частично да се тюркизират). Второто е много вероятно, предвид това, че до VІ в. Славяните са известни с името Венеди и населяват ограничен района около Балтийско море – между Германците и Балтийците, в областта на дн. северна Полша, а после изведъж се появяват с името Склавини в земите между Дунав и исконните земи на Венедите;

Др.-ирано-българската дума Малък* и производните й Умален*, Смален и пр., нямат никаква връзка с рускославянско-тюркското Мал, Малик и са противоположни по значението, което носят. Това обаче, не изключва възможността ирано-езичните етноси, какъвто е българския и цялата група на сакланите*, да са възприемали името според своето разбиране, а тюрко-езичните – по тяхното си; от една страна Мал е най-малкият син на Алмъш*, а от друга – срв. др.-бълг. Малıамир в текста “Кане събāги Малıамир-ц(ар)е…” = Маламир* (831-836), в надпис от 30-те години на ІХ в. и е фиксирано в Шуменския надпис на Кан (Цар) Маламилр, който също е най-малък син на Омуртаг* (814-831).

За сина на Алмъш* (864-925) – Мал, се знае, че майка му била дъщеря на хан Салар (? Солар) – първенеца на кук-огузите (гагаузи, “северно-огузи” = “тюркмени”; волгобълг. Кук: “север”; срв. в.-бълг. Узи Йорти: “Узи-Държава”, както е наричан Селджукския султанат /ДТ*/, което предполага, че и представката “ог-” или “ок-” в “огузи” се свежда към в.-бълг. Ак: “изток, източен”, като в т.с. превода на етнонима Кук-огузи е “Северни изток-узи”, а Гагаузи – “Северни узи”). Това сведение на българския хронист Гази Барадж* (1229-1246 г., ДТ*), отнасящо се за женитбата на Алмъш за дъщерята на Салар, се потвърждава и от арабския велможа-емисар ибн-Фадлан (>922 г.882-907) – вожд на маджарите по среден Дунав след 896-902 г., Казан и Гюлби (ДТ*).

Според руската хроника “Повест временных лет” през зимата на 944-945 г. жителите от Искоростен* (Коростень, Хорысдан, Батавил* - дн. Путивл, ДТ*), чийто вожд бил Мал или Малик, убили Киевския княз Игор (912-944) - съпруг на Киевската княгиня Олга* (941-969) и баща на Киевския княз Святослав І* (945/963-972, род. 942; наричан по рождение Борис*, ДТ*). Княгиня Олга* отмъстила безпощадно на жителите на Искористен още през зимата на 945 г. Вероятно след това тя ги заселила на север от Киев, в Любеч*, който по-късно станал и столица на Мал (А не на запад от Киев*, в Дулебия*, където според днешните руски изследователи се намирал новия Искористен – дн. Коростень в Житомирска област). Тоест събитията са започнали в района на Путивл (на р. Сейм, дн. Сумска обл., Украина), а са завършили в Дулебия*, в района на Любеч* или в района на дн. Коростышев (на р. Тетерев, Житомирска обл., Украина; или Кородтень, Житомирска обл.), поради което в “Повестта” подвластното на Мал население носи нарицателното “дулеби” (вж. Дулебия*). Изглежда сблъсъка завършил със сключването на мирен договор, който уреждал отношенията между двете страни.

Вероятно именно във връзка с този договор и като гаранция по него в двареца на Олга*, заедно с баща си Мал или Малик Любечанин (ПВ*), се появила и дъщеря му Малуша, наричана и Малуша Любечанка* (т.е. Мал управлявал в Любеч = Искоростен). Съдейки и по името-нарицателно тя е дъщеря на Мал, а това означава, че е внучка на Кан Алмъш* и носи права върху короната на Волжка България*.

През 945 г. Мал, роден 2-3 години след 895 г., ще да е бил най-много на 47-48 години, а дъщеря му Малуша* трябва да е била на годините на сина на Киевската велика княгиня Олга* (941/944-969) – Борис или Святослав І* (вж. Борис /5/*), тогава 3-годишен, или пък да е била малко по-голяма – на 7-8 години, за да изпълнява функциите на компаньонка и детегледачка на малкия Киевски княз. Малуша има брат Добрина* или Добриня, вероятно по-голям от нея, който бил наставник на сина й – Киевския княз Владимир І Святой* (970-1015). По нарицателното Любечбнка може да се съди, че главния град на Мал, след Батавил* (Путивл*) и престоя му в Киев при Олга*, станал Любеч*, наричан от него и Искоростен или Коростен (в.-бълг. Хорысдан: “столица”, от Хара*: “крепост, цитадела”).

Много по-подробно са разказани събитията в българската хроника, написана от Гази Барадж (1229-1246; всъщност хрониката “е написана с думите на царя и емира Гази Барадж от неговия тебир Гази-Баба Худжей”, ДТ* - с. 7):

Още през 912 г. Мал, който тогава бил на 13-15 години, и по-малката му сестра Зухра влезли в обсега на важните събития. Те били пленени при едно нападение на кук-огузите – съюзници на Хазария*, срещу Волго-българския град Сулча. Това се случило по вина на принц Казан*, сина на Кан Алмъш (895-925), който бил изпратен с войски на помощ на град Сулча, но нарочно се забавил по пътя. Пленените от кук-огузите Мал и Зухра попаднали в Хазарската столица Итил (в тогавашната делта на Волга, при по-сетнешния средновековен град Царевград, в 1681 г. ср.-рус. Царефгород, Zarefgorod, който е източно от Царицин* - днешния Волгоград и по-раншния съветски Сталинград).

Така се стекли обстоятелствата, че туркменския или кук-огузкия вожд Салар (дядо на Микаил*, Мал и Зухра, баща на майка им Нуша-би) и вторият му син Тахир отишли в Итил да изискат брата и сестрата – Зухра, защото още преди раждането си тя била сгодена с Тахир, а брат й Мал – за да бъде разменен за големия син на Салар – Алпамъш, който пък бил в плен при Кан Алмъш* (895-925) в град Болгар* (столица на бъдещата Волжка България*). Но Хазарският бек Арслан (870-921) бил категорично против освобождаването им, защото искал да размени пленниците Мал и Зухра срещу Хазарския принц Алан (по-сетне Хазарски хакан през ? 918-944).

Тогава туркмените (кук-огузите) на Хан Салар атакували Итил. Тахир успял да отведе принцеса Зухра, но при преминаването на Волга бил нападнат от Хазарския съюзник и наемник Худ-Датчанина (“Худ Анатыш”) и бил убит, а девойката върнали пак в Итил. На свой ред Хан Салар нападнал новгородците (“галиджийците” = скандинавците) и те счели за благоразумно да се отправят с кораби на север по Волга* за Киев* (т.е. по Волга и по Днепър*; между горна Волга и горни Днепър имало “влачище”, през което премъквали лодките), като тръгвайки от долна Волга трябвало да преминат по-нагоре покрай град Болгар*. Худ-Датчанинът бил много самоуверен, защото имал 5 хиляди отлично въоръжени воини, но при Болгар* вече го очаквал Салах-би (рус. Олег*), сина на скандинавеца Ерек (рус. Рюрик), със своите кораби [и волжко-българските войски]. Само един от корабите на Худ-Датчанина успял да пробие и да стигне в Ростов* (“Джир”), а останалите или потопили, или приклещили в брега.

Всичко на брега слезли към 3 хиляди скандинавци и датски балинци, и на нашите (волжки българи) се наложила не малко да се потрудят, преди всички врагове да бъдат стъпкани, а шията на ранения Худ-Датски да бъде стегната в аркана* на [Бершудския бек] Бърак (в.-бълг. Бек: “княз, принц, господар, владетел” /ДТ*/, тур. Бей: “господар, владетел” /ИОД*/). Кан Алмъш (895-925) предал Худ-Датчанина на Бершудския княз (“бек”) и Бърак го повесил на едно дърво край столицата си на река Голям Дон (“Дяу-Шир”) с думите “Послужи, о най-храбри, на нашия Бог Тангра* и нека той те възроди отново вече в нашата земя!” (Бершуд е българско княжество в Прикамието от 865 г., съставно на феода на град Болгар*, което е ликвидирано като отделен апанаж през 922 г.).

Това се считало за голяма чест, защото българите (т.е. волжките българи), по хонски обичай, изгаряли своите недостойни противници … Бърак, в памет на Худ, дал на своят син името Анатыш (“Датчанин, Датски”, волгобълг. Анатыш: “Дания”). После останките на скандинавеца [Худ Датчанина] паднали под дървото и започнали да се почитат от чирмишите* (волжко-български военно задължени селяни, опълченци, войници), извършващи жертвоприношения край тях преди тръгване на война. А дървото и това място получили името “Худ Имен” (вж. Имен*, срв. хазар.-юдей. Бел-Имен: “Боже Име, на Бог Името”).

Като свършил с враговете край [град] Болгар, Салах-би (Олег*) веднага с помощта на анчийците* завладял Киев* и взел за жена датчанката (“анатышку”) – вдовицата на Худ. При това тя попитала: “Къде е убит моя мъж?”, а Салах-би отвърнал, че в Болгарския овраг, където в края на краищата загинали и където застреляли със стрели воинството на Худ. Действително с войската на Худ било привършено в оврага “Бу-елга” (в.-бълг. Бу = Бат*, от Ба*: “върховенстващ”), наречен още от Алмъш* (през 895 г. ?) в памет на Киевския овраг Бу-чай, зад който се намирало гробището [на Киев]…

Управляващият Хазария* бек Арслан (885-921), с помощта на саркелските печенеги* (град Хин = Саркел*) изтласкал [княз] Рыштау от Батавил* (Хорысдан, дн. Путивл*) и поставил начело на областта (“бейлика”) Кара-Булгар княз Угър (Угър Лъчин*, рус. Игор). Но Салах-би (Олег*) веднага тръгнал към Батавил* (Путивл) с част от присъединилите се към него каубуйци и изтласкал Угър вън [от града]. Тогава той си устроил нова столица, източно от Батавил (Путивл), и я нарекъл Хурса (дн. Курск*). Печенегите я наричали “Кура”… Тук (през 912 г.), в кара-българския батавил (“столица”) Хорысдан (Путивл, Батавил), Салах-би (Олег*) направил сватбата си с [датчанката, вдовицата на Худ] Ульджай (!? Олга*), защото решил че името на тукашната река Сююм-Идел (дн. р. Сейм) е подходящо за това и че така ще уважи Кан Алмъш* (985-925)… Така завършила тази война, която нарекли “Желязно-знаменна”, защото започнала с разграбването от хазарите на български кервани по Хорыс-пътя (от Хара*: “хранен, пазен, охраняван”)…

Тебирът Абдаллах, сина на Микаил Бащу* (ок. 819-900), не можел да помогне на Кан Алмъш* със съветите си, защото никак не можел да премине от Хорезъм в [град] Болгар*. Накрая той решил да плава по Българско море* (Каспийско море*) до устието на Джаик (р. Урал) и от там да се добере до пасищата на Марджановите печенеги (! това е още едно доказателство, че по онова време р. Амударя се вливала в Каспийско море, което изглежда все още включвало и днешното Аралско море).

Но в устието [на река Урал] вече го очаквал Хан Салар, надяващ се да размени Абдаллах за Мал, а пък вече след това Мал за Алпамъш. Тебирът бил хванат от тюркмените (кук-огузите) и отведен в Итил при [бека] Арслан (885-921) – клетвено обещал да проведе исканата от Хан Салар размяна. Обаче щом получил в свои ръце Абдаллах, бекът нагло отказал на Салар. Безстрашието на Арслан се обяснява с това, че той се бил признал за васал на Саманидите (874-999) и разчитал на тяхната помощ. Действително, когато озлобеният Салар се опитал да тревожи Хазария*, то неговите собствени чергарски станове били нападнати от Хорезъмските тюркмени (васални на Саманидите). Ханът веднага се примирил и, когато [Българския] кан Алмъш оженил сина му Алпамъш за дъщерята на Арбугинския търговец Кутлуг и го пуснал от плен без всякакви условия, [Салар] се заклел да отдаде живота си за Кана на българите. ...

Не смогнал Кан Алмъш да измъкне от плен и Мал – своя любимец и наследник. Казан, страстно желаещ да овладее трона, писал на Мал в Итил за желанието на баща им да го накаже за поражението в Сулча, и изплашеният от това лъжливо известие принц се отказал да напусне Хазария, за радост на бека Арслан. ...

Говорят, че бекът [Арслан] (870-921) премислял и за утвърждаването на Мал на Хазарския престол, но, очевидно, смъртта му или някакви други обстоятелства му попречили да осъществи това… (ДТ*, с. 53-56);

През 921 г., като избрал момента, когато Арслан пратил верния му Угър-Лъчин* (рус. Игор) с карачайевците, кашеките и сакланите против Салах-би (рус. Олег*, Киевски войвода), Арслановият син Маджар (921-943), чиято майка била маджарка, вдигнал метеж и овладял [Хазарската столица] Итил. Угър-Лъчин отнел Киев от Салах-би (Олег*), който избягал в Ростов*, но Арслан загубил властта в Хазария и избягал в Самандар*, където заявил на местните българи-бурджани: “Помогнете ми – нали аз съм от рода на Урус (824-840, син на Асенкул* /765-805/), в който никога не е имало иудеи (юдеи, яхуди) и който винаги е защитавал мюсюлманите”! Самандарците решили да спасят бека и когато при града дошли Хазарските кумани, оказали упорита съпротива. Куманите все пак превзели града и убили Арслан, след което Маджар (921-943) изселил Джурашките българи в пустинята Кумык. По името на местността тях започнали да ги наричат “кумыки” [в руско-съветската енциклопедия от 1964 г. пише: “Кумыки – народност, коренно население на равнинната част на Дагестан (Даг. АССР), численост 135 хил. човека (1959 г.). Кумыкският език принадлежи към Кипчакската група тюркски езици” (ЕС*); вж. Кумани*, Половци*].

Угър-Лъчин*, ставайки господар на Киев, първо се оженил за попадналата в плен [датчанка] Ульджай (Олга*, която е вдовица на Худ-Датчанина (†912) и от 912 г. е съпруга на Олег* или Салах-би, т.е. ако се е омъжила за пръв път на около 15-годишна възраст, през 921 г. е поне на 30-35 години, а през 941 г. е най-малко на 50-55 г. и едва ли е била в състояние да роди три деца, първото от които – Борис* или Святослав І*, роден в 942 г.). Узнавайки за свалянето на своя господар и благодетел Арслан, той силно се разлютил и се обявил за независим уруски княз (“бек”; 921 г. може да се приеме за първата възможна година за създаване на Киевска Рус).

Когато Хазарският бек Маджар (921-943) изпратил при него (Угър-Лъчин) [данъчни] чиновници (бирници*), той им заявил: “Отсега аз, подобно на ак-българите (волгобълг. ак: “изток; сребърен”, т.е. Волжките българи*), ще изплащам на Хазарския бек данък единствено за охраната на нашата граница, и нищо повече от това”.

А в [град] Болгар*, при ак-българите, Угър-Лъчин (рус. Игор) изпратил свои пратеници с такива думи към Кан Алмъш*: “Аз чух, братко, че ти мъчиш привържениците на нашата стара (традиционна) българска вяра, към която се придържам и аз. Предпазвай се [от повече такива грешки], защото аз вече станах самостоятелен уруски княз (“бек”) и съм в състояние да помогна на своите единоверци!”. А трябва да се каже, че след разгрома на хазарите при Сулча [в 912 г.], Бърак заедно с Марджан завладели град Кан* (дн. Муром) и нашите (Волжки българи) започнали да събират дан от цялата област между [град] Ростов* и [река] Ока* (“Ака”). А в тази област имало твърде много пчели [и мед] и затова я наричали Кортджак (Кърчаг*, др.-бълг. и ст.-бълг. Кръчагъ: “кърчаг, стомна, кана”)...

[От последните цитати, свързани с Угър-Лъчин* (роден около края на 870 или началото на 871 г.), се виждат поне три неща:

1., че 50-годишния кан (принц) Угър-Лъчин (ок. 870-944), още с възкачването си през 921 г. на областния княжески трон в Киев*, когато вече не му била необходима помощта на Хазария и същевременно не можел да я получи поради отстраняването на бека Арслан (870-921), заявява ясно и недвусмислено, че е българин и по изповедание принадлежи към традиционната българска вяра – Заратустризма* и култа към Митра*, Мада*, Мардукан*, Шамаша*, Фарн* и прочее;

2., че същевременно Угър-Лъчин* категорично се разграничава от Ак-българите: “Изток-българи”, обединени под княжеската короната на Болгарския кан и балтавар Алмъш* (895-925). Това означава, че той се причислява към Кара-българите*: “Запад-българите”, основното население на християнска България, управлявана в този момент от Цар Симеон І* (893/914-927) и владееща земите от Дон и Волга до Германия, и от границата на Византия до Прибалтика (Полша ще се откъсне от България чак през 960-961 година, а Унгарците* в Панония са васални на България и нейни федерати* от 894-902-907 г. и ще останат такива поне до 972 г. или дори до 993-997 г., когато умира Цар Роман-Симеон* /977-997/ и на Българския трон се възкачва новата династия на Самуил* /997-1014/, който трябвало да възстанови позициите на България в Унгария чрез брак на сина си за Унгарската принцеса; вж. Арбат*, Петър ІІ Делян*, Самуил*);

3., че към този момент – 921 г., отчетливо били разграничавни Ак-българите, стоящи под властта на Алмъш* (895-925) и формиращи т. нар. в.-бълг. Ак-Булгар-Йорти: “Източна Българска Държава” или Волжка България*, от Кара-българите* - формиращи населението на (в.-бълг.) Кара-Булгар*: “Зарадна България”, управлявана от Цар Симеон І* (893/914-927), наследен от сина си Петър І* (927-970/971).

Изводът, който сам се налага, е че след възкачването си на Киевския трон Угър-Лъчин* (921-944) е търсил и е намерил опора от изключително мощното в това време християнско Царство България, връщайки Киевска област под властта на християнската Западна България. Преди това, по времето на управлението на Олег* (882-921) Киевска област, наричана в днешната историография Киевска Рус, била под васалитета на източно-българските канове на Болгар*, чийто служител бил скандинавския княз-наемник.

В този ред на събитията, женитбата на Угър-Лъчин* - принц от Българския династичен род Дуло*, за Българската принцеса Олга* (941-969), която станала през 941 г., е само продължение на същата политика и препотвърждаване на действащия договор между Киевския княз и Българския цар Петър І* (927-970/971)];

***

Името на Мал се споменава наново чак през 943 г. Тогава Хум – сина на Салах-би (Олег*), на път за Грузия, където е изпратен от Волго-българския кан, превзема Хазарската столица Итил, защото Бека на Хазария не го пропускал да влезе с флотилията си от Волга в Каспийско море*. Тогава “… Юсуф (Йосиф), при помощта на кара-българската войска на Мал, овладял Хазарския трон скоро след похода на Хум, а [неговия брат-близнак] Хазарския хакан Алан със сина си мюсюлманин Дауд избягали във [Волжка] България. С разрешението на Кана [на Волжка България Мохамед (943-976)] те избрали за свое местопребиваване [град] Банджа (вж. Банджа /2/*), където живеели много хазарски бежанци и даже имало квартал “Хазар”. А там още имало квартали “Кур”, “Буртас” (Урус), “Арбуга”, “Баджанак” (Печенег*), Самар/а* (Шумер, т.е. персийски), “Яр” (Ар*, но срв. Ари: “фини, финоезични”), “Сабан” (вж. Сабани*), “Хут” (Хут-Датчанина, т.е. датско-скандинавски) …, и кулите, които били до тях, носели техните названия. А това бил огромен град и вече при Балък (Ашраф-кан Балък /1021-1022 ?, 1028-1061/) наброявал 80 хилади жители (ДТ*, с. 83).

През 944 г. Юнус и Михаил – син на Алпамъш, били принудени да дадат съгласието си да участват в нападение над Хазария под водачеството на Кубар (944-969), син на Гали. През същата година те завладели Хазарската столица Итил* и поставили за [Хазарски] хакан Уз-бек (944-966, Иосиф ІІ или Юсуф ІІ), при когото [Хазарски] бек станал Кубар (944-969).

Юсуф (Иосиф І /943-944/) и Мал (баща на Малуша* - майката на Киевския княз Владимир І Святой* /970-1015/) избягали [от Хазария по време на събитията през 944 г.] в [областта] Кара-Булгар* (“Западна България”, известна като Черна България* и включваща градовете Курск*, Батавил* /дн. Путивл*/, Харка* и др.), но ловкият Кубар решил да се разправи с тях с помощта на [Киевския княз] Угър-Лъчин* (921-944; рус. Игор /912-945/). Пратениците на Хазарския бек Кубар предали на [Уруския княз] Угър-Лъчин, че Хазарския хакан Уз-бек (Иосиф ІІ) няма да има нищо против той да завладее [областта] Кара-Булгар, ако Уруския областен княз (! “улуг-бий”) намисли да осъществи това (тоест, Хазарският хакан Иосиф ІІ Уз-бек и бека Кубар подкупвали Угър-Лъчин, като сделката включвала въздигането му от Улу-бий: “областен княз” в сан Улуг-бий: “Велик княз”; в този период правото да дават такъв висок сан имали само владетелите-императори на християнските България, Византия и Германия, на иудаистка Хазария, а може би вече и на ислямска Волжка България, като в случая верската принадлежност нямала никакво значение).

А по това време в [областта] Кара-Булгар имало много значими градове – Хорысдан (Батавил*, дн. Путивл*), Хурса (Курск*), Себер (?, вероятно на р. Донец), Харка* (Харков*), Сал-тау (?), Чалды (?) и други [(!) т.е. изброените градове и земите им не влизали в Киевския феод, отговарящи вероятно по-сетнешните области от ХVІІІ-ХІХ в. Харковска, Курска, Воронежка, а по-южните и югозападни земи, управлявани от столичния град Балтавар* - дн. Полтава*, пък не влизал в областта Кара-Булгар; най-вероятно Полтавска област била неразделна част от християнска България, управлявана от Петър І*].

Затова [Киевският княз] Угър (921-944) много се зарадвал на предоставилата се възможност да придобие такъв богат край. За да провокира война с Хорысдан (Батавил*, Искористен*, дн. Путивл*) той поискал от Мал да му плати данък. Оня се съгласил с това и му заплатил исканото. Тогава Угър отново поискал от него данък – този път за неговата съпруга Олга* (Ульджай; това не е онази Улджай-Олга, за която Угър-Лъчин или Игор се оженил през 921 г., а новата му съпруга от 941 г., майката на Борис /5/* или Святослав І*, роден през 942 г.). Мал платил и него. Но Угър, със своите балински войски от шамлинци (от град Шамлин*, дн. Смоленск) се явил пред Хорысдан (Путивл*) и поискал трети път данък, вече за син си Борис /5/* (Святослав І*), поставен от него в Галич* (? Ладога, Новгород, Галич-Мерский или ? Гадяч; Борис или Святослав І, роден в 942 г., тогава бил едва на около 2 години).

Този път Мал отказал. Започнала война, в която Угър (рус. Игор) бил пленен. Жената на Мал (наричана Ульджай), която по-рано била съпруга на Угър и избягала от него по причина на интригите на Олга* (941-969), заповядала да разсекат областния княз [Угър] на късчета и да ги закичат по дърветата (това станало през зимата на 944-945 г.; изглежда тази жена на Мал била Улджай-датчанката, която е последователно съпруга на Худ-Датчанина, на Олег* и на Угър-Лъчин).

Овдовялата Олга* настъпила срещу Хорысдан (Батавил*, дн. Путивл*) с нови балински войски от скандинавци (“галиджийци”), защото анчийците* отказали да воюват срещу българи (законът гласял, че не могат да воюват българи срещу българи, а у анчийците* има поне една трета българска кръв и при това всички анчийски князе и войводи били българи).

Кара-българите (от областта на Путивл*, Курск*, Себер, Харков*, Салтау, Чалди) се разцепили: барините* решили да продължат войната с балинците (от Новгород и Киев), а пък каубуйците (украинска групировка от няколко български рода, наричани в Киевска Рус “ковуи”, ДТ*) во главе с рода Рыштау (Ристов, ? Христов), недоволни от управлението на Мал, преминали този път на страната на Олга* след нейното обещание да запази тяхното (“каубуйското”) княжеско управление в случай, че признаят върховната власт на Киев*. С помощта на каубуйците, галиджийските (скандинавските) войски на Олга* завладели Хорысдан (Путивл*) и пленили Мал и Юсуф (Иосиф І, хазарски хакан 943-944 г.). Когато галиджийците (“балынци”) им сложили вериги, Мал горчиво се пожалил на Юсуф:

“Воистина, Всевишният може да промени всичко в един ден! До преди няколко месеца аз се готвех да заема Болгарския трон (т.е. тронът на Волжка България в град Болгар), а сега ето, изгубих и Кара-българската къделя и се намирам в плен на улакците!” (ДТ*, с. 87);

[Терминът “улакци”, “улагци*” (от в.-бълг. Улаг, Улак, др.-бълг. Олгу) който е употребен тук, е интересен с това, че Улаг: “Велик”, се употребява като епитет само в два случая – за столицата на Волжка България* град Болгар* - Улаг-Болгар: “Велики Болгар”, и за т.н. Дунавска България – Улаг-Булгар: “Велика България”, както и за нейната област Онгъла* или Молдова, Бесарабия – Улаг-Кашан, за да се разграничава от областта Кашан във Волжка България* (Ак-Булгар-Йорти: “Източна Българска Бържава”); “улагци” има значението и на “християни, ромеи, романски народи”, а за руснаците като Велико-руси, терминът “улакци” се използва едва в периода след Татарското нашествие от 1238-1480 година. В случаят вероятно става въпрос за принадлежността на Олга* и Киевското княжество към България на Петър І* (927-970), а същевременно е и в потвърждение на сепаратизма на областта Кара-Булгар със столица град Путивл, на река Сейм – съставна на река Десна*].

След това, в началото на 945 г., “Олга*, установявайки рода Рыштау в Хорысдан (Путивл*), който повелила да наричат единствено “Батавил” (т.е. статута на владетеля е Бат*, а не по-висшия – Улаг или Олгу: “Велик, областен, комита*, пръв след царя, губернатор”), се върнала с пленените князе (Мал и Юсуф) и баринци* в Киев. Хвърлили Юсуф в тъмница, а Мал с барините настанили в Двореца на [баща му] Алмъш* (895-925) и му наредили да бъде огняр в банята на Олга (преди да се възкачи на трона в град Болгар през 895 г. Кан Алмъш живял няколко години в Киев*, управляван от 882 г. от Салах-би или рус. Олег*, и формално от малолетния Угър Лъчин; Алмъш* е първи братовчед с Угър Лъчин, защото са синове на двама братя – на Кан Джилки* и на Лъчин*, а Мал, който е син на Алмъш, е племенник на Угър Лъчин; вж. Арбат*). Когато владетелката (“бика” = “върховенстваща, господарка, княгиня, принцеса”) влязла в банята заедно със слугиня, князът (“емирът”) изгонил девойката вън и овладял Олга, направо като див жребец. След станалото Олга направила Мал първи уруски боил (“бек” на урусите в Киев, какъвто преди това бил  Угър-Лъчин от 882 г., в съвместителство с воеводата на Киев Салах-би или Олег*) и го държала заедно с неговите баринци около себе си и на най-висока почит. После нашите (Волжките българи*) насмешливо казвали, че от самото начало князът трябвало да се сражава с Олга…, а не със сабя…

Скоро при Олга пристигнали батишки (волгобълг. - батиши, “смес от българи, саклани* и славяни”, рус. - вятичи) пратеници от Хадад – сина на Мардан (Мардукан), и й предложили да се омъжи за техния княз (“бек”). Мал, чувствайки заплаха за своето положение, прекъснал [срещата на] пратениците и уговорил Олга да започне война с батишците (вятичите) със силите на ненавижданите от него скандинавци (“галиджийци”, новгородци) и смоленци (“шамлинци”, Шамлин* е дн. Смоленск). Скандинавците (новгородците) и смоленците с труд отнели от Хадад един от неговите градове и се отказали да воюват повече. Тогава Мал със своите барини разбил метежниците, а предалите се заселил в завзетия град, наименован от него Улак (“Велик”, срв. Олга*).

Но неочакван случай довел до упадъка на властта на Мал. Олга, опасявайки се, че връзката й с принца (емира Мал) ще стане известна и ще предизвика възмущение, заповядала на Мал да убие свидетелката на греха й – прислужницата. Обаче Мал обладал девойката и я пуснал [да отиде при родителите си]. Впрочем, тя била дъщеря на един славянски княз (“ульчийски бий”), на когото и разказала всичко. Князът вдигнал метеж, искайки Мал да се ожени за дъщеря му. Олга решила да се възползва от този случай и да отдалечи Мал от Киев, защото на нея започнало да й дотяга от него и от своята страст, а също от поведението на неговите барини и анчийци. От една страна, тя трябвало често да прекъсва дори болярския съвет и приемите на посланици, за да се съвокуплява с любовника си направо на тронното място, от друга – барините и анчийците* едва ли не ежедневно предизвиквали боеве с балинците и ограбвали галичките (новгородските) и смоленските търговци. Затова Олга заповядала на Мал да стане управител (“бек”) на онази област и той, лесно разгромявайки княза (бащата на слугинята), седнал на неговия трон. На мястото на княжевия стан (селището Любеч* на р. Днепър, на ок. 150-160 км северно от Киев) Мал построил град, който нарекъл Хорысдан (от Хара*: “крепост”, вж. Искоростен*) и установил обичай, според който неговите барини и анчийци можели да вземат за съпруга всяка харесала им славянска (“ульчийска”) девойка.

Независимо от това Мал въпреки всичко останал на висока почит. Синът на Угър Лъчин – Борис (Святослав І*), се оженил за неговата дъщеря (Малуша*, Малуша Любечанка*), а сина на Мал – Диу-Барин (Добрина*), станал първи уруски болярин [в Киев и Новгород]…” (ДТ*, с. 87, 88);

Имената на Мал*, Малуша* и Добрина*, както на Игор (Угър-Лъчин*) и на Олга*, познаваме и от “Повест временных лет” (ПВ*), а съобщеното от Гази-Барадж (1229-1246) за тях само потвърждава и допълва написаното в рехавата на данни руска хроника. Отношението към морала на Олга, както и към многоженеца Владимир І Святой* (970-1015) в руската “Повест...”, изразено във включването на специални откъси, стоящи по-встрани от линията на повествованието, е свързано преди всичко с противостоенето на религиозните възгледи и норми – на мюсюлмани към християни (Олга е християнка), на християни към езичници, и пр.; вж. Малуша Любечанка*, Олга*, Борис /5/*, Владимир І Святой*, и др.;

МАЛА – Малка*;

МАЛА ПРИЩИПИНА – Прищипина*, Прищина*;

МАЛАЙ – Мала*; окончанието “-Й”, което се слага към инфинитивните форми на термините в бълг. език (срв. Лай*, Чай*, Рой*, Бай* и пр.), говори, че думата е цялостна, единна и завършена; срв. “върви, тичай малай моме”;

МАЛАМИР – Малıамир-цар, Маламир-цар*;

МАЛАМИР-ЦАР – Малıамир-ц/ар/е, КАNE CYBYГН МАΛIAMHP-TZ(AP)E (P = лат. R, гръц. Ρ) = Кане СъБăги Малıамир-ц(ар)е (др.-бълг., т.н. Шуменски надпис от 831-836 г.), Кан на България (831-836); внук на Кан Крум* (802-814); за формата Малιамир-царе, срв. по-ранната Кара-цар: “Запад-цар” (Караджар*), отнасяща се за Крум* (787-814), както и по-късната Симеоне-цари (893-927; в надписа за Мостич*), и пр.; М. е най-малкият син на Кан Омуртаг* (814-831). Братята му Енравота* - Воин* (Βοϊνος според Теофилакт Охридски /ББ*/), и Звиница* (от Зван*: “призван, позван”) – по неизвестни причини били пренебрегнати от Омуртаг, който оставил на престола малолетния М. под регентството на прочутия Кавкан Исбул*, близък родственик на Омуртаг и синовете му (буквално името или епитетът Исбул означава “самовластно върховенстващ”, от бълг. Ис*: “самовластен, с неоспорима власт”, и Бул* от корена Ба*: “върховенстващ”).

По време на царуването му, в отговор на инвазията на Император Теофил (829-842), М. и Исбул присъединили към България Филипополис (Пловдив*). Било продължено и строителството на Плиска*, като по повод на построяването на един от водопроводите на града имало празнинства, при които Кана “дал на българите много пъти да ядат и пият”. При царуването на М. бил осъден на смърт брат му Енравота, вер. не само заради привързаността му към хриситянството, а по-скоро заради сближаването му с византийците. Изглежда точно про-византийските кръгове в двореца и византийската агентура били в основата на смъртта на Маламир през 836 г. (КК*), но не се изключва и възможността да е починал от болест (ББ*), като и при двата случая кончината му била неочаквана и “безвременна” според Теофан Изповедник (ББ*);

Няма никакви основания да се приемат имената на синовете на Омуртаг* за славянски; при това политиката на Омуртаг е толкова рязка спрямо Славяните*, колкото и срещу Византия. Името Енравота* е от корена Ен- ~ Ан-*: “небе”, със значение на корена “небесен, божествен”, и наставка “вота” от бълг. Вой*, авест. vata-: “вятър”. Звеница* е от основата зван* и води към значенията “достоен” или “призван”. В т.с. Маламир едва ли следва да се сведе към Малък: “кратък, дребен, не-голям”, особено при наставката Мир*, която може да се свърже и пряко с подписания от Омуртаг през 814-815 г. “вечен мир” с Византия (знае се, че Омуртаг много държал на този мир, което следва да се приеме в светлината на почитта към Митра* = Договорът = Слънцето*, и ясните религиозни постулати, свързани с това божество и задълженията към него – вж. Митра*).

Вероятно подписването на този мир и раждането на Маламир са непосредствено близки във времето и тогава рождената дата на младия “къназ” трябвя да се отнесе към 815 г., от което излиза, че през 831 г. се е възкачил на престола 15-16-годишен. Името на Омуртаг, също е върху основата -Мир*, като значението на корена Омур- е Всемир- (Всемирна сила), допълнено с членуване (-та, от Тоу, Тоз), и с наставката –га: “имащ, притежаващ”. Близки до формата Мала- са кимр. mellt: “мълния”, др.-ирл. meldach: “мек, нежен, приятен”, авест. mam, mana: “мене, мой, ми”, което е свързано с божественото Ме*, авест. maeni-: “наказание, възмездие”, maēθana-: “мегдан* (мейдан), местопребиваване, жилище, дом”, maya-: “вълшебна сила”, mata-: “измерен, образуван, образован”, др.-перс. martiya-: “човек”, авест. madu: “мед, вино; божествена и опияняваща напитка, даряваща безсмъртие” (Мада*), и пр. От конкретните обстоятелства към времето преди подписването на мирния договор през 815 г., предхождано и от големи земетресения, определяни от българите като божие предупреждение и наказание, и на база на религиозните вярвания, може основателно да се предположи, че името на М. се отнася към значението Мил*: “благ, приятен, благожелателен”, още повече, че и до днес формата Мало, Мали, Мален (и Милен) и фамилията Маленов, Малък, често се използва и в този смисъл;

МАЛАЧЕ – малкото на Бивол, от Малък, Малко; срв. Малечък*;

МАЛЕ – от Мама*, Майка*;

МАЛЕЕ – намалява*, = Е малек*; от Малък*;

МАЛЕК – МАЛЪК*;

МАЛЕН

МАЛЕНЕ – НАМАЛЯВАНЕ*;

МАЛЕНЕЧ – МАЛЕНЧЕ, МАЛЕНЧЕК*; от МАЛЪК*

МАЛЕНЕЧЪК

МАЛЕНЧО

МАЛЕЧКО

МАЛЕЧКО-ПАЛЕЧКО

МАЛЕЧЪК – срв. Малаче* (а също Пале и Палец);

МАЛЕЯ

МАЛИ – Малък*, др.-бълг. малы: “малко”, също малъ, малыи, както и по малΉ: “по малу, по малко”, и др. (СТР*), срв. Мало;

МАЛИК – Мал /2/*; др.-руска версия, най-рано от ХІ-ХІІ в., на името на български принц, роден към 897-900 г. и починал към 969 г., “любимият син” на Кан Алмъш* (895-925); именно Алмъш* през 906-922 г. въвежда исляма като официална религия на държавата Волжка България* и на нейното управляващо семействи (ДТ*, ФА*); формата Малик е фиксирана в руската хроника “Повест временных лет” (ПВ*) и отговаря точно на името на Омеядския халиф Хишам ибн Абд ал-Малик (724-743), от когото през 727 г. приел исляма първият български мохамеданин, аристократът и предводител на българската търговска гилдия в Хорасан – Синдж*, който е баща на Абдалах* и дядо на Микаил Бащу* (ок. 819-900); вж. Мал /2/*;

МАЛИНА (1) – планински храст с мъхнати отдолу листа – Rubus idaeus, и неговите червени сочни, сокодайни и ароматни плодове (ТР*); от Мед*, Мада*, др.-бълг.-авест. Мая*: “омайвам”, авест. maya (също и др.-инд. maya): “вълшебство, превръщане, видение, лъжа, илюзия, трик, вълшебна сила” (род. с авест. maiti: “мисъл, мнение”); срв. др.-бълг. и ст.-бълг. Млести: “доя, изцеждам, изстисквам (сок)”, др.-бълг., ст.-бълг. Млеко, Мляко: “млеко, мляко”, Млечьныи: “млечен”; срв. и авест. marəzaiti (malъzaiti): “стрива, прави на сок”; срв. също др.-ирл. meldach: “мек, нежен, приятен”; пренебрегвайки Българския език* като базов за голяма част от славянските термини, руско-славянската дума – рус. Малина: “малина; нещо приятно” (РБ*, СР*), е свързвана, в разрез със значението й, с лит. mйlynas: “синьо”, mйlyna: “петно” (при наличие на лит. aviẽtė: “малина”), латв. melns: “черен”, др.-пруск. mīlinan: “петно”, melne: “синьо петно”, д.-г.-нем. ana-mвli: “петно, белег”, брет. melen: “жълтоват, жълтеникав”, гръц. μέλгς: “черен”, др.-инд. malas, malam: “тиня, кал, нечистотия”, malinas: “нечист, черен” (ЕР*), като “черен”, “петно; цапащ” са по-сходни с Къпина* (Капина, Капка, Кал); вж. Мада*, Мед*;

МАЛИНА (2) – втора зълва, заварена като мома (дева*), по-млада от калина (първа зълва), и изобщо по-млада роднина на мъжа, заварена като мома (ТР*, НГ*); вж. Малина /1/*;

МАЛИНАЖ – Малинак*;

МАЛИНАК – Малинаж, място с малинови храсти;

МАЛИНАР – ж. Малинарка; берачи на малини, търговци на малини или собственици на малинак*;

МАЛИНКА

МАЛИНКОВ

МАЛИНОВ

МАЛИЧЪК

МАЛК ЛЮБЕЧАНИН – Мал*, български принц от Х-ти век, роден след 897 г. и вероятно починал към 970 г., втори син на Кана на град Болгар – принц Алмъш* (882-925), и на втората му съпругата от 895 г. – кук-огузката княгиня Нуша-би* (ФА*, ДТ*); Мал* е полубрат на Арбат* (?-907), основателят на Унгария; Мал* е баща на Малуша Любечанка* и на Добрина* - “баща пък техен (на Малуша и Добрина) бил Малк Любечанин” (ПВ*, за 6470 г. или 970 г. сл. Хр.); вж. Мал*;

МАЛКА (1) – ж.р. от Малък*, Мал*, умла. Мали, Малчо, Маляк, Мъник*, Мъничък*; ст.-бълг. Мΰлъ: “мал, малък”, Мΰлы: “малко, немного”, Мΰльствξ: “незначителност, малкост, малство, нищожност”, Мΰльчькξ: “малечко, мъничко”, срв. българското име от др.-българската приказка-притча Малечко-Палечко = ст.-бълг. Мΰльчькξ-Пΰльчькξ (от Палец*, ст.-бълг. Пΰльцъ, един от пръстите на ръката, което е и единица за мярка, срв. Пΰлицΰ: “палица; жезъл; тояга”);

МАЛКА (2) – река в Кабардино-Балкария, северна съставна на р. Терек*; южната съставна на Терек е р. Баксан; срв. Малкари*;

МАЛКА БОГОРОДИЦА – Малка черква, Малка чорква, Мала чьорква (8 септември); християнската църква чества Рождество Богородично (БМ*); вж. Бат Билга*; Христородица*, Богородица*;

МАЛКА СКИТИЯ – превод от елино-римски и византийски; днес Добруджа*; вж. Скития /2/*, Саклан*, Скити*, Саки* и пр.;

МАЛКА КОЛЕДА – Млада Коледа*, Бъднивечер* (24 декември);

МАЛКАРИ – Балкари*, Българи*; срв. река Малка в Кабардино-Балкария*; вж. Малка /2/*, срв. Малк*, Мал*;

МАЛКО – Мало*;

МАЛОВАТ

МАЛО

МАЛО И ГОЛЕМО

МАЛЦИНСТВО