Олга може да е родена към 900 г., но тъй като няма данни, че Българския цар Владимир І* (род. между 855 и 862 г.), след като е отстранен и ослепен през 893 г., е починал към това време, то тя по-вер. е родена след 905-910 година. Няма защо да се игнорира най-правдоподобната възможност. А именно, че заедно с преместването на столицата от Плиска* в Преслав* – в периода от 893-894 г. (по-точно след решението на Събора в Плиска от 893 г.) до към 900 г., Владимир І* и семейството му най-вероятно били прокълнати и отлъчени за вечни времена от християнската църква. Но като син на Кана Субиги* и Цар* Борис І* (852-914), и брат на Цар Симеон І* (893-927), той продължил да живее в Плиска* (др.-бълг. и ст.-бълг. Плъсковъ) – дори и само за назидание на тези, които могат да се опитат да вдигнат ръка срещу Христовата църква, срещу независимостта на Българската църква, срещу баща си, срещу Царя на България (действията на Борис І* срещу 52-мата бунтовници-боили и техните синове-наследници през 864-865 г., както и относително по-мекото наказание спрямо царя Владимир І* – именно защото е цар и трябва да се защити йерархията и първенството на царя в социалната структура на феодалната държава, напълно предполагат подобно развитие на нещата със семейството на Владимир І и дъщеря му Олга).

Така през 941 г. Владимировата дъщеря, може би и с отнети княжески права, но с брилянтно царско потекло, била най-изгодната партия за скрепяване на договор с един езически княз, какъвто бил Игор, който трябвало да прекара остатъците от корабокруширалата си войска през България. При това България държала да укрепи властта си (? или може би да си възвърне наскоро отнетата власт – през 882 г., от самозванци-варяги /= Руси*/ или от хазарски васали) върху града-крепост Киев* и областта, която имала стратегическо стопанско и военно положение спрямо Северната част на Централна и Източна Европа.

На следващата година (942) се родил и кръстеният на дядо си Борис (Святослав І), който не случайно станал наследник, заедно с Олга, на Киевския престол, въпреки че Игор, роден според руската историография към 877 г. (РН*), имал множество други деца от жените и наложниците си (вж. за многоженството на князете на Русите*: “балто-скандинавците”, Ибн-Фадлан, ФА*). Всъщност Угър-Лъчин* – руският Игор, който е син на Лъчин* (855-883) и на втората му съпруга – угърка (маджарка), е роден към края на 870 или в началото на 871 година (ДТ*) и през 941 г. бил 70-годишен.

Много е вероятно Симеоновият сборник (Симеон І* /893-927/), известен като “Святославов препис” - изработен през 1073 г. от дяка Иоан за Святослав ІІ Ярославович (род. 1027, Киевски княз 1073-1076; СС*, ПВ*, РН*), да е занесен в Киев* при инвазията на Святослав І в българските земи между р. Кубан* и Дръстар през 965-969 г. и да е поднесен като дар на Олга малко преди смъртта й. Не е изключено обаче, Олга да е получила книгата по време на своето пътуване при посещението в Константинопол през 955 година. Тя би могла да получи сборника както от боголюбивия и миролюбивия Цар Петър І* (927-970), така и от Константин VІІ Багренородни (род. 905, импер. 913-959), защото именно Константин VІІ я покръстил и й предложил брак (едва ли Константин VІІ би посмял да иска брак с неграмотна езичница и номадка, ако не знаеше високия й български произход и не бе видял културата и грамотността й, показващи и перфектно познаване на християнската догматика, които хвали самият той – императорът на Византия и глава на Византийската църква).

За това пътуване на Олга до Константинопол в “Повест врем. лет” пише:

“В година 6463 (955 г., т.е. ХІІІ индикт; възможно е да се отнася към 954 г. или ХІІ индикт – от 1 септ. 953 до 31 авг. 954 г.). Отправи се Олга в Гръцката земя (= Християнската земя, = Източно-православната земя, т.е. най-вероятно е минала през България, управлявана от Петър І* /927-970/) и стигна в Константинопол. И бил тогава цар Константин (VІІ Багренородни), сина на Лъв (VІ Мъдри – 886-912), и отишла при него Олга, и, виждайки, че тя е много красива по лице и разумна, удивил се царят на разума, беседвайки с нея, и й казал: “Достойна си Ти да царстваш с Нас в столицата Наша”. Тя пък, поразмисляйки, отговорила на царя: “Аз съм езичница; ако искаш да ме покръстиш, то кръсти ме ти самият, иначе няма да се покръстя”. И я покръстил царят с патриарха.” (ПВ*). По това време Константинополски патриарх е Теофилакт (933-956), наследен от Полиевкт (956-970).

По-късно, когато Константин VІІ Багренородни (913/944-959, роден 905 г.) напомнил за обещанието й да му стане съпруга, Олга пък му припомнила, че кръстникът не може да се ожени за кръщелницата си, с което се вижда колко добре и тънко тя е познавала християнските норми, преди още да стъпи в Константинопол. А едва ли е могла да ги научи в езическата Киевска страна даже и от просто любопитство, особено ако не е знаела да чете български, латински или византо-елински (а пък грамотността на руско-скандинавските княжески среди, ако въобще съществувала по онова време, била много ниска).

Прави впечатление и фактологичният детайл, който е убягвал до сега от изследователите, че Олга, кръщавайки се в Константинопол, избягва кръщението в България, където това най-вероятно й е било забранено от времето на отстраняването на Владимир І* от престола и лишаването му от христово причастие през 893 г. (решението на Цар Борис І* не можело да се отмени нито от Симеон І*, който участвал в отстраняването на Владимир І*, нито от богобоязливия Петър І*). Едва като покръстена тя вече можела да има претенции към християнската корона на България и престола на баща си, към което, както и към покръстване, подтиквала постоянно и сина си Борис-Святослав І* (ПВ*).

Оказва се, че инвазията на Святослав І в България не следва да се свързва едностранно само с големия подкуп, който получил от Византия. А същевременно с високото наследствено положение на Святослав (Борис /5/*) спрямо българската аристокрация, идващо по линията на майка му Олга, може да се обясни и бързото превземане на 80 български крепости по Дунав (между Днепър и Дунав), и други негови действия. В т.ч. и това, че Византийският посланик, който донесъл на княза в Киев подкупа от Константинопол, изявил претенции да завладее Императорския престол на Византия. Той явно разчитал на факта, че Святослав І (Борис /5/*) е имал реалните права да стане Български цар и можел след възкачването си на трона да помогне за изпълнение на желанието му с мощта на цялата страна. Тоест, този аристократ от Византия въобще не поставял под въпрос правото на Святослав І върху Българската корона. А в такъв случай както желанието му да узурпира Константинополската имперска корона, така и страха на действащия Император в Константинопол, че това може действително да се случи, не са никак преувеличени и нереални, както би се сторило на пръв поглед.

Но те изглеждат преувеличени само ако не се проследи византийската политика спрямо Киев още от времето на Константин VІІ Багренородни – роден 905 г., легитимен император от 913 г., пълнолетен от 921 или 923 г. и действащ император от 944 до 959 г. (преди и до 944 г. Роман І Лакапин /919-944/ е лично обвързан с Петър І* /927-970/, който е женен за дъщерята на сина му – съимператора Константин, майка на Цар Борис ІІ /970-977/ и Цар Роман Симеон* /977-997/); и ако не се поставят в контекста на това, че във Византия много точно познавали династичните отношения между Българския царски род и Киевския княжески род от появата на Олга (941 г.) и пълноправното встъпване на сина й Святослав І (945-972) на престола на Киевския феод към 963-964 г., т.е. след като навършил 21-годишна възраст, макар и като съвладетел с майка си.

В този смисъл е важно съобщението в “Повест врем. лет” (ПВ*), че именно българите поискали от Печенегския кан Кур* (ок. 964-972) убийството на Святослав І (Борис /5/*) през 971 година. Този Кан Кур* (др.-рус. Курь, срв. Курт*, Котраг*, Кубер* и пр.) е посочен в Руската хроника (ПВ*) като Печенег*, а не като Половец* = Куманин* = Българин, от една страна, защото е вожд на временното, краткотрайно и еднократно обединение на печенегските племена в района на Северното Причерноморие, но по-скоро във връзка с това, че в основата на хрониката стои постулата, че руската държавност и аристокрация водят началото си от българите, България и Цар Борис І Михаил* (852-914; вж. Каспийско море*). А това пък води до неудобство за представянето му като българин – най-вер. от т.н. Черна България /2/*, воюваща със Святослав І*, и за която Константин VІІ Багренородни (913-959) пише, че евентуално може да се ползва като съюзник на Византия (срещу Хазария*, но най-вер. и за цялата византийска политика в района на северните Причерноморски земи, т.е. и срещу България на Петър І /927-970/);

За мощното присъствие на българи в Киев* по времето на Олга, вероятно както заварени още от варягите през 882 г. (вж. Стара Велика България*, Волжка България*, Половци*, Кумани*, Киев*, Кучка*, Кобила* и пр.), така и дошли заедно с Киевската велика княгиня през 941 г., ясно говори публикувания в “Повест временных лет” списък на делегацията, пратена от Киевския княз Игор (912-945; ст.-бълг. Угър-Лъчин* – Киевски княз 921-944) в Константинопол, за да сключат мирен договор с Византия през 944 (943) година:

Личният представител на Олга носи името Искусеви (ПВ*) – от ст.-бълг. Искоусъ: 1. изпитание, проверка; разпит, разследване; измъчване, 2. изкушение, 3. опит; Искоусити, Искоушъ, Искоусиши: “изпитам, проверя някого, подложа го на проверка” (МС*).

Пратеникът на (княгиня) Предслава* се казва Каницар*.

Пратеникът на (княз) Владислав* е Улеб (вж. Улита*, Глеб*).

Следват велможите Прастен Тудоров, Прастен Акун – племенник на Княз Игор (Угър-Лъчин*), Каршев Тудоров, Воист Войков, Ист(ъ)р Аминодов (последното по-скоро е ! българско-християнско), Прастен Бернов, Кол Клеков, Алвад Гудов (вж. Ал*, Алусиан*, Годун*);

След това са търговците: Улеб, Вузлев (Възлев, ст.-бълг. Възлести: “възляза, възкача се”), Синко (от Син*), Борич (от Борис*, като според руската история първият с това име руски княз се ражда чак в края на Х век – вж. Анна /3/*).

И това са само безспорните имена от български произход, а още има такива като Грим Сфирков (Гръм и Свиря или Свиреп, които българите често изговарят с “ф”), Либиар Фастов (срв. Либя + бълг. окончание “-ар, -ра”, и Фа*: Бога на Слънцето у българите), Куци, Иггивлад (с явно българската наставка “влад” и вероятност “-гг-“ да се сведе до “-гр-“ или до гръцкото “-gg-“, което в ХІІ век се произнася “-нг-“, вж. Ангел*), Фрутан (срв. Фружин*) и т.н.

И това са 20 от всичките 51 имена.

За сравнение в списъка на Киевско-руското пратеничество, пристигнало в Константинопол през 912 г. и надлежно записан в “Повест временных лет”, имената са само руски* – т.е. варяжки, скандинавски:

“Ние сме от рода руски (варяжки, викингски, скандинавски) – Карлы, Инеглед, Фарлаф, Веремуд, Рулав, Гуды, Руалд, Карн, Фрелав, Руар, Актеву, Труан, Лидул, Фост, Стемид – изпратени от Олег*, Великия княз руски ( = скандинавски), и от всички, които са под ръката му – светли и велики князе и неговите велики боляри...” (ПВ*); Приема се, че името Олег*, др.-рус. Ольгъ (Повест врем. лет), е от др.-сканд. Helgi, родствено с нов-г.-нем. heilig: “свети, светец” (ЕР*), но пък няма други източници, които да докажат, че преди ХVІ в. е съществувало такова руско име, нито че посочения Олег не е носел друго име, различно от записания руски еквивалент – срв.: първият “руски” княз Рюрик (>862-†879) [РН*] е скандинавецът Ерек (870 – сл. 925) [ДТ*]. Този Ерек, след като завършил активната си дейност в района на днешна СИ Русия и СИ Украина като служител на Българския кан Джилки от 870 г. (ДТ*, с. 42), завладял областта Галидж (Новгород*) през 881 г. и я управлявал известно време след тази година в пряко подчинение на Кан Джилки (855-882) и на синовете му Бат Угър Мумин (882-895) и Кан Алмъш (882-925). При това Рюрик-Ерик през 925 г. все още бил жив и се намирал в Скандинавия. Той бил приел името на Худ (†912) – сина на скандинавеца Ас-Халиб (†882, в др.-руската хроника е наречен Асколд /ПВ*/), след смъртта на първия в 912 г. [ДТ*, с. 62]. Тоест Ерик-Рюрик, по името Худ, което приел след 912 г., може да бъде объркан с Худ (†912), който пък се приравнява към руския Олег (879-912). 

Руско-Византийският договор, който според текста в “Повест временных лет” е сключен през 945 (944) г. и ползван по един или друг начин най-вер. до 971 г. при управлението на Олга* (941-969) и сина й Святослав І* (945-972, роден 942 г.), съдържа интересни данни за българите и България. Всъщност договорът е сключен от Игор (912-945) “при царете Роман (І Лакапин, 919-944), Константин (VІІ Багренородни, 913-959) и Стефан (Стефан ІІ, патриарх 925-927)”, което го поставя във времето между 925 и 927 г., а настъплението на Игор – може би месеци преди договора.

За сравнение, Симеон І* умира на 27 май 927 г., а Петър І* (927-970) още през лятото започва военна кампания срещу Византия, която завършила с преговори за мир и женитба. Претекстът за започването на мирните преговори била заканата за ответен удар, подготвян от Роман І Лакапин, но пък едва ли България можела да се уплаши от подобна византийска заплаха.

В т.с. 927 г. е ключова за подписването на този руско-византийски договор. Разминаването на датите напомня за допуснатата неточност в “Повестта”, където вярно е отразена като събитие войната на Симеон І* с хърватите, но съвсем погрешно тя, смъртта на Българския цар и възкачването на Петър І*, са поставени чак през 942 година. Както и разминаването, свързано с българо-маджарската война от 893-895 г., която е поставена в 902 г. (когато е въстанието на маджарите срещу България – виж Салан*, Менеморут*, Арбат* и пр.). При това и много други датирания в руската хроника съдържат неточности, от порядък между 1 и 6 години, до доста повече години.

В договорът от 944 (? 927) г. се споменава Черна България /2/*, за която пише и Константин VІІ Багренородни (913-959): “И за това: ако дойдат Черните българи и започнат да разграбват в Херсонската (византийска) страна, то заповядваме на Княза руски (уруски) да не ги допуска, защото иначе ще причинят ущърб и на неговата страна.” Този параграф следва да се свърже с всички точки, засягащи Херсонския византийски анклав, и по-специално - “Ако заварят русите херсонци (византийски поданици) в устието на Днепър да ловят риба, да не им причиняват никакво зло”, и следващия: “и да нямат право руснаците да зимуват в устието на Днепър, в Белобрежието*, и при [брега край ? обителта] Светого Елферьа (Светаго Елфера); но с настъпване на есента нека се отправят по домовете си в Рус.” (ПВ*).

От това и от други сведения, става ясно, че Черна България /2/* е на изток от Днепър, където намираме Батбаянова България* по-рано, а Кумания* по-късно – дори в карти от ХІV в (1330 г.) и от средата на ХV век (1448 г.). Обаче същевременно Кара-булгар*, от което е преведено понятието “Черни българи”, всъщност означава “Западни българи” и се отнася за всички българи на запад от Волга.

Вер. най-близкият голям български град в района около долен Днепър е Белград /5/* на Днестър, по името и предназначението на който е наименувано и Белобрежието*, обхващащо морския бряг от Крим* до към устието на Дунав. Българската граница над Херсон е пресичала Днепър и е включвала поне земите край Полтава (Балтавар*), където наблизо е гробът на Кубрат* (605-665; по други данни там е гробът на Бат Оркан*, починал към 641-645 г.), както и земите край дн. градове Запорожье и Мелитополь, къето е гробът на Аспарух* (668-699), за които Симеон І* (893-927) воюва през 893-895 г., а през 896 г. отрязва носовете на пленените по време на войната маджарски агресори. Българските земи изглежда стигали по морското крайбрежие до района на град Херсон.

Важен е и фактът, че България, която е съюзник на Византия по времето на Петър І* (927-970), не само не пречела на българите от Черна България /2/* да атакуват Херсон и Крим, но била в активен контакт с тях и най-вер. целенасочено ги ползвала за такива, по-скоро показни акции, в услуга на българската политика срещу Византия. При това България не се ангажирала пряко в събитията и формално стриктно спазвала съюзния договор (по същия начин действала срещу България и Византия, която чрез Хазария пращала угрите-маджари срещу българските земи). Точно това налага на византийците да включат специална точка, която да осигури някаква преграда срещу атаките на тази Черна България* (областта на Путивл, Чернигов* и Курск*);

Явно България е имала точен договор с Византия за областта на Херсон и кримските византийски владения, което е сигурно за времето на Петър І* (927-970) - женен за внучката на Роман І Лакапин (919-944), както и за времето на Борис І* (852-914) и всички владетели преди него. Това се загатва и от Руско-Византийския договор, защото на русите, допускани само до ромейското Херсоно-Кримско крайбрежие, но минаващи по Днепър през български земи, било забранено да минават по реката от началото на есента до края на пролетта (и природата обикновено не позволявала други времеви параметри на придвижване, а освен това русите трябвало да слизат на българските брегове при праговете на Днепър). В същото време българо-руските отношения от времето преди покръстването на Киевска Рус от Българската църква през 988 г., са уточнени с договора от 941 г. (гарантиран от женитбата на Олга за Киевския княз), но вероятно имало и по-старо споразумение, което в “Повестта” е поставено в 866 г. (обаче тази 866 г., както се вижда от принципите на повествованието, е по-скоро символична дата, свързана с Борис І* Михаил /852-914/ и покръстването на България, от които се извеждат създаването на руския етнос и годините на властване на всички руски велики князе и царе в Киевска Рус, Московска Рус и Руската империя).

В руската “Повест” се съобщава за нападение на живеещите в Киев* варяги Асколд и Дир – предшественици на Олег* (882-922), срещу Константинопол с 200 кораба (по 40 човека = 8 000) през 866 година. Българската хроника поставя същото събитие в 860 г. – “След това [Хазарският предводител – властващият бек] Илѝяс (842-870, българин, кназ от рода Дуло) в 860 година заповядал на [войводата на анчийците*] Джир (Дир /ПВ*/) и на [гота, скандинавеца] Ас-Халиб (Асколд /ПВ*/) да извършат внезапно нападение над град Константинопол (“над град Рум”). Двамата велможи изпълнили тази заповед, но претърпели големи загуби.” (ДТ*, стр. 36).

След нападението руската флота била разбита от буря край бреговете на византийската столица и само “на немного от тях се отдало да избягнат тази беда и да се върнат в къщи” (ПВ*). Но сред тези малцина били предводителите Асколд и Дир. А те трябвало да минат с остатъците от войската си през България, което не ставало без изричен договор. Възможно е точно по силата на този договор с Борис І* (852-914) варягът Асколд и анчиецът Дир да са започнали да живеят легитимно в българската крепост и град Киев. След известно време за това научил варягът Олег, който, предприемайки грижливо подготвена акция, ги пленил и убил през 882 г., завладявайки града за себе си (ПВ*). Той обаче едва ли е прекратил договора с България, сключен от Асколд и Дир, защото би предизвикал веднага ответна политическа акция на България и съюзната с нея по това време Византия, както и военна експедиция и на българските, и на византийски войски от Херсон и Крим. А Олег нямал сили да се бори срещу такива мощни врагове, какъвто и агресивен до жестокост и лудост скандинавец да е бил, още повече, че местното Киевско население било традиционно и родово свързано с България от векове.

Първото споразумение между Киевските губернатори (Дир и Асколд) и България, сключено в 866 г. (ПВ*) или в 860 г. (ДТ*), пък е съществена основа за сключения с Игор (Угър Лъчинов) договор през 941 г., по силата на който Олга станала негова съпруга и майка на престолонаследника Борис* или Святослав І* (942-972);

Според историка проф. дин Божидар Димитров, който не приема за достоверен факта, че Олга (941-969) е българска принцеса, в руските извори има няколко сведения, потвърждаващи българския й произход; но те били от ХVІ век, а затова твърде отдалечени от времето на властването й и поради тази причина – несигурни (БНТ, “Памет българска”, 8, ІІІ, 2008). Обаче нека да припомним, че и главната, официална руска хроника “Повест временных лет” е прередактирана именно през ХVІ в. и точно тогава от нея са отстранени множество данни, свързани с българите, с Царство България и с Волжка България. Това не само, че не означава, че “българските” данни са заличени и в другите руски хроникални източници, но и предполага, че в тях те по-скоро са запазени; вж. Олег*, Борис /5/*, Владимир I*, Каспийско море*, Анна /3/*, Владимир І Святой*, Малуша Любечанка*, Мал*, Борис І*, Добрина*, Киев*, Парасанга* и пр.;

ОЛГУ – “велик; голям, главен, върховен; водач, принц, княз, вожд, покровител; обединител, предводител”; отговаря на Патрон, Прелат, Барон и др.; др.-бълг., ст.-бълг. Олгу, Όλγου, волгобълг. Улаг, Улак: “велик”; авест. arъta- (алъта-): “свещено право”, фонет. arta- (“r” = “л, l, λ”, arъ- = alъ-, членувоно с -ta-, вж. Л*, Та*); срв. Олгу-таркан*: “Велик таркан”; волгобълг. Улаг Булгар: “Велика България” = Кара-Булгар*: “Западна България” = Дунавска България; волгобълг. Улаг Болгар (Олгу-Болгар): “Велики Болгар”, град Болгар* - столицата на Волжка България*; волгобълг. Улаг-Булгар (Олгу-Булгар*): “Велика България”, което е название на християнската Дунавска България; волгобълг. Улаг-Кашан* – областта Кашан в Улаг-Болгар: “Велика (дунавска) България”, наричана така, за да се разграничава от областта Кашан* във Волжка България*, като Улаг-Кашан е някогашната област Онгъла* - северно от делтата на Дунав и между реките Ю. Буг и Прут*, съвпадаща най-общо с по-късните Кара-Влахия (от Кара-Булгар: “Западна България”, взаимозаменяемо с Улаг-Булгар), Бесарабия* и Молдова, днешната Молдавия; вж. Олга*, срв. Олег*;

ОЛГУ-БУЛГАР – Улаг-Булгар*: “Велика България” (ДТ*), название на Аспарухово-Пресианова България и от времето на Борис І* (852-914) на християнска България, позната и като “Дунавка България”, въпреки че се простира от Дон до границите на Германия и от Беломорието* до Балтийско море [към края на ІХ в. Германия успява да откъсне от България страната на Чехо-Моравите, а от 960-961 г. и страната на Поляците; в 922 г. Волжка България* напълно се определя като автономна спрямо България, а в 969 г. тя включва в границите си и териториите на Хазария* (973-969); през 993 г. българската власт окончателно е отстранена от Чехия (Бохемия), а през 996 г. от Краковска и Вроцлавска области, които са включени в границите на Полша през 999 г.; някъде след 972 г. и преди 1000-та година и Маджарите* се отделят от България, а през ХІІ в. и Галичко-Волинското княжество* започва да провежда по-автономна политика, въпреки че и в началото на ХV в. е все още обвързано с България – вж. Киприян*, Цамблак*, Фружин*; около средата на ХІ в. и Киевска Рус се опитва да провежда по-автономна политика спрямо България, но действителното отделяне на Русия, в битието й на Московска Рус, започва да става едва след 1480 година];

ОЛГУ-ТАРКАН – Велик таркан, др.-бълг. Όλγου-ταρκανου (ИЗ*), върховна др.-българска тарканска титла; Олгу-таркан е Тодор – по-сетнешния черноризец Тудор Дуксов, брат на Борис І* (852-914) и чичо на Владимир І* (889-893) и на Симеон І* (893-927); Ана*, първородната дъщеря на Борис І* и сестра на Владимир І* (889-893, †сл. 920) и на Симеон І*, е съпрега на Олгу-таркана и сампсис* Симеон*; в надпис на Симеон І* върху граничен камък край Солун* от 904-905 г. също е споменат санът Олгу-таркан; титлата О.Т. е от Олгу* и Таркан* и вероятно се отнася за най-високопоставения сановник в пирамидта на държавнтата тарканска институция; вж. Бехти*, Олгу*;

и кое е Улуг-Болгар (Велика България или град Велики Болгар), ще е по-вярно :). Олгу по-скоро е грешно записана дума.

Оглу: "велик" е др.-бълг. и западно-български, "дунавско-български". Докато Улуг: "велик" е волжко-български (в.-бълг.) и е пряко производно на др.-бълг. Оглу.

съкращава дори до "ул". Улан, ичоглан - като пример. Улуг се съкращава до улу.
Дума "олгу" не е записана в нито една от старите книги. "Дочоолу" и "Гочоолу" са с изпускане на "Г" при сливане на думите.